Най-далечният бряг

3. ГРАДЪТ ХОРТ

В предутринния здрач Арен облече получените дрехи — износено, но чисто моряшко облекло — и бързо се спусна из тихите зали на Големия дом към източната порта, изваяна от рог и драконови зъби. Повелителят на вратата го преведе извън и с лека усмивка му посочи пътя, който трябваше да поеме. Той сви по горната улица на града, после слезе по едiа пътечка до навеса за лодките на Школата, южно от доковете на Туил. Едва виждаше пътя си. Дърветата, покривите, хълмовете бяха само смътни очертания в полумрака. Бе тъмно, безветрено и студено. Всичко стоеше неподвижно, далечно и мъгляво. И единствено над черното море на изток се очертаваше бледа светла ивица — хоризонтът, който мигновено се изливаше към невидимото слънце.

Арен стигна до стъпалата на лодкарския пристан. Там нямаше никой, нищо не помръдваше. Огромното моряшко наметало и вълнената шапка му пазеха топло, ала той потреперваше в мрака на каменните стъпала, целият в очакване.

Лодките се мержелееха черни над черната вода, внезапно от тях долетя тъп, глух тътен, който проехтя три пъти. Косата на Арен настръхна. От водата мълчаливо изплава дълга сянка. Това бе лодка, която леко се плъзгаше към кея. Момчето се спусна по стъпалата на пристана и скочи в нея.

— Хвани ръчката на кормилото — каза Върховният жрец, подвижна призрачна фигура, застанала на носа — и здраво я дръж, докато вдигна платното.

Вече навлизаха в морето и платното се разгъваше на мачтата като бяло крило, улавящо прииждащата светлина.

— Западен вятър, за да излезем без гребане от залива — туй несъмнено е прощален дар от Повелителя на ветровете. Погледни, момче, лодката се плъзга съвсем леко! Добре — западен вятър и светла зора в деня на пролетното равноденствие.

— Това ли е „Взор“? — В песни и приказки Арен беше слушал за лодката на Върховния жрец.

— Да, тя е — отвърна другарят му, зает с въжетата. Лодката се залюля и възви с подновяването на вятъра. Арен стисна зъби, опитвайки се да я задържи стабилна.

— Тя плава много леко, но някак своеволно, повелителю. Върховният жрец се засмя:

— Остави я да проявява своята воля. Тя е и мъдра. Чуй, Арен — и той замълча за миг, коленичил на мястото за гребане с лице към спътника си, — сега аз не съм повелител и ти не си принц. Аз съм търговец на име Хок, а ти — моят племенник, който опознава моретата с мене, и се нарича Арен. Идваме от Енладите. От кой град ли? Някой по-голям, ако срещнем съгражданин.

— Например Темир.

— Темир, на южния бряг? Те търгуват из всички разливи — кимна Върховният жрец.

— Но ти нямаш енладски акцент — каза предпазливо Арен.

— Зная. Имам гонтийски акцент — отвърна другарят му и се засмя, като погледна нагоре към просветляващото небе на изток. — Ала мисля, че мога да се понауча от тебе. И така, идваме от Темир с нашата лодка „Делфин“ и аз не съм нито повелител, нито жрец, нито Ястреб, а — как се казвам?

— Хок, повелителю.

При тези думи Арен прехапа устни.

— Практика, племеннико. Нужна е практика — рече Върховният жрец. — Ти никога не си бил нищо друг освен принц. Докато аз съм бил много неща и последното от всички, може би най-малкото, Върховен жрец., Тръгнали сме на юг да търсим емелов камък, от който се дялат амулети. Зная, че го ценят в Енладите. От не го правят амулети, предпазващи от хрема, изкълчване схващане на врата или грешки на езика.

След миг Арен се разсмя и когато отметна глава назад, лодката подскочи върху една голяма вълна и то зърна частица от короната на слънцето — внезапно лумнало злато върху ръба на морето.

Застанал с ръка на мачтата, защото лодката подскачаше по разбушуваните вълни, Ястреба пееше, срещайки изгрева на пролетното равноденствие. Арен не познаваше Древната реч, езика на магьосниците и драконите, ала долавяше в думите възхвала и ликуване, мощен, равномерен ритъм, както вечно се редуват приливи и отливи, както вечно се редуват ден и нощ. Чайки пищяха из вятъра; бреговете на Туилския залив се изплъзваха от двете им страни и те навлязоха сред огромните озарени вълни на Вътрешно море.

Морският път от Роук до град Хорт не е дълъг, но те прекараха три нощи в откритата шир. Върховният жрец бе нетърпелив, преди да тръгне, обаче веднъж поел, бе преизпълнен с търпение. Ветровете се обърнаха веднага, щом те излязоха от овладяното време на Роук, ала Ястреба не извика магическа струя в платната, както би могъл да стори всеки заклинател. Наместо това употреби часове наред да учи Арен как да се справя лодката при упорит насрещен вятър в осеяното със скали море, източно от Исел. Втората нощ на открито ги застигна бурен, студен мартенски дъжд, но жрецът не произнесе заклинание, с което да го отклони. Следващата нощ, докато лежаха близо до хортското пристанище в спокойния, хладен, мъглист мрак, Арен мислеше върху това и осъзна, че за краткия период, откакто с познаваха, Върховният жрец не стори нито една магия. В същото време беше ненадминат моряк. За три дни Арен научи от него повече, отколкото за десет години уроци и състезания с лодки из залива на Берила. А между магьосник и моряк няма кой знае каква разлика. И двамата общуват със силите на небето и морето, подчиняват мощни ветрове на властта на своите ръце и правят далечното — близко. Върховният жрец и Хок, морският търговец, бяха горе-долу едно и също.

Той бе доста мълчалив човек, макар и изключително добронамерен. Арен не го дразнеше със своята неумелост. Държеше се приятелски. По-добър спътник не би могъл да се намери, рече си Арен. Но често потъваше в мислите си, мълчеше часове наред и когато в такива мигове се налагаше да каже нещо, гласът му бе суров, а погледът му се втренчваше отвъд принца. Това не намаляваше любовта на момчето, ала не му харесваше. У него имаше нещо страшно. Може би Ястреба го усещаше, защото в тази мъглива нощ, недалеч от бреговете на Уотхорт, започна малко колебливо да разказва на Арен за себе си.

— Не ми се ще утре отново да се впускам сред хората — подзе той. — Преструвам се, че съм свободен… Че нищо нередно няма в света. Че не съм Върховен жрец, нито дори магьосник. Че съм Хок от Темир, без отговорности и привилегии, без задължения към никого и към нищо…

Той спря и след известно време продължи:

— Опитай се да избереш внимателно, Арен, щом дойде часът на Големия избор. Когато бях млад, наложи ми се да избирам между живот, в който да бъда, и живот, в който да действам. Аз се хвърлих на втория като пъстърва на муха. Но всяко действие, което извършваш, всяко деяние те обвързва със своите последици и те кара да действаш отново и отново. Тогава много рядко уцелваш време и място като това сега, между две действия, когато можеш да спреш и просто да бъдеш. Или да се запиташ кой в края на краищата си ти.

„Как може такъв човек — мислеше Арен — да се съмнява кой е и какъв е?“ Бе вярвал, че подобни колебания са привилегия на младите, които още нищо не са постигнали.

Те се олюляваха в огромния хладен мрак.

— Ето, затова обичам морето — чу се гласът на Ястреба в тъмата.

Арен го разбираше. Обаче собствените му мисли го носеха напред, както през трите дни и нощи досега, към онова, което търсеха, към целта на тяхното плаване. И понеже другарят му бе настроен за разговор, накрая той запита:

— Мислиш ли, че ще намерим това, което дирим, в град Хорт?

Ястреба поклати глава — може би искаше да каже „Не“ или че не знае.

— Дали то е някакъв мор, чума, която се разпространява от място на място, поразявайки реколтата, стадата и човешкия дух?

— Морът е разклащане на върховното Равновесие, на самата Хармония. Сега е по-друго. От него вони на зло. Ние можем да страдаме, докато Хармонията се възстанови, но не губим надежда, не се поставяме над изкуството, не забравяме думите на Творението. В природата няма нищо неестествено. В сегашния случай се извършва не възстановяване на Хармонията, а нарушаването й. Има само едно създание, което може да стори това.

— Някой човек ли? — попита Арен колебливо.

— Ние, хората.

— По какъв начин?

— С желанието си за живот на всяка цена.

— За живот? Но нима е грешно да желаеш да живееш?

— Не. Ала когато се домогваме до власт над живота — да имаме безкрайно богатство, безметежна сигурност, безсмъртие, — тогава желанието се превръща в алчност. И ако към тая алчност се добави и познание, тогава пък се явява злото. Нарушава се Хармонията на света и разрухата накланя везните.

Арен размишлява над това известно време и сетне попита:

— Значи ти смяташ, че този, когото търсим, е човек?

— Да, точно така. Човек и магьосник.

— Но според онова, което зная от татко и от учителите си, аз мислех, че върховните изкуства на магията са зависими от Равновесието, от Хармонията на нещата и затуй не могат да бъдат използвани за зло.

— Това е спорно мнение — каза Ястреба някак горчиво. — Безгранични са основанията на магьосниците… Всеки край на Землемория познава баятели, които правят нечисти заклинания, чародейци, които впрягат уменията си, за да натрупат богатство. Ала има и други. Господарят на огъня, който искаше да унищожи мрака и да спре слънцето в зенита му, беше велик жрец: даже Ерет-Акбе едва ли би го надминал. Друг такъв бе Врагът на Моред. Когато той се появи, цели градове коленичиха в краката му, войски се сражаваха за него. Заклинанието, което направи срещу Моред, беше толкова могъщо, че и гибелта му не го прекрати, остров Солея потъна в морето и всичко върху него погина. Това са били мъже, у които огромната сила и знание са служили на волята на злото и то се е подхранвало от тях. Не зная дали магическото изкуство, което преследва по-добра цел, е винаги по-силно. Но да се надяваме.

Има нещо потискащо в туй да се осланяш на надеждата, когато се нуждаеш от сигурност. Арен съзнаваше, че не желае да се задържи на тоя хладен предел. След известно време той каза:

— Разбрах, струва ми се, защо твърдиш, че единствено хората вършат зло. Дори акулите са невинни — те убиват, защото „трябва“.

— Това е причината нищо да не може да ни се противопостави. Само едно нещо на този свят умее да противостои на злия човек. И то е друг човек. В нашия срам е и нашето величие. Едничък собственият ни дух, който е способен на зло, е способен и да го преодолее.

— Но драконите, не вършат ли и те големи злини? Нима са невинни?

— Драконите! Драконите са алчни, ненаситни, коварни, безмилостни, лишени от разкаяние — ала дали са зли? Кой съм аз да съдя делата на драконите?… Те са по-мъдри от хората. При тях е като в сънищата, Арен. Ние, хората, сънуваме, правим магии, вършим добро, вършим зло. Драконите не сънуват. Те са самите сънища. Те не правят магия — тя е тяхната материя, тяхното битие. Те не действат: те са.

— В Серилун — започна Арен — се намира кожата на Бар От, убит от Кьор, принца на Енлад, преди триста години. От този ден насам дракони не са доближавали бреговете на Енлад. Виждал съм кожата на Бар От. Тя е тежка като желязо и толкова огромна, че казват, ако се разстеле, би покрила целия пазарен площад на Серилун. Зъбите са дълги колкото от лакътя до китката. А твърди се, че Бар От бил млад дракон, непораснал.

— У тебе се крие желание да видиш драконите — рече Ястреба.

— Да

— Тяхната кръв е студена и отровна. Не трябва да ги гледаш в очите. Те са по-стари от човечеството… Той мълча известно време и после продължи:

— И въпреки че съм забравил или съжалил за всичко, което съм извършил, аз помня едно: как веднъж зърнах дракони да се издигат с вятъра нагоре към залеза над западните острови, и съм щастлив.

И двамата се смълчаха, вече нямаше ни звук, ни светлина. Само шепотът на вятъра и лодката. И сънят накрая ги отнесе там, върху дълбоките води.

Те навлязоха в хортското пристанище в бледнеещата мъгла на утрото. Стотици. плавателни съдове вдигаха или спускаха котва — риболовни лодки, кораби, ловуващи раци, траулери, търговски гемии, две галери с по двадесет весла, една огромна полуразбита шестдесет-веслова галера и някои издължени кораби за далечно плаване с високо вдигнати триъгълни платна, за да улавят вятъра в горните слоеве на атмосферата из горещите затишия на Южния разлив.

— Това военен кораб ли е? — запита Арен, когато минаха покрай една от двадесетвесловите галери, и другарят му отговори:

— Кораб, превозващ роби, ако съдя по верижните окови на трюма. В Южния разлив търгуват с хора.

Арен помисли малко върху туй, после отиде до сандъчето с принадлежностите си и взе оттам меча, който бе завил добре и прибрал сутринта на отплаването им. Той го отви и застана нерешително, като държеше с две ръце поставеното в ножницата оръжие с провиснал ремък:

— Това не е меч, който носи един морски търговец. Ножницата е твърде красива. Зает с кормилото, Ястреба хвърли поглед към него:

— Носи го, ако искаш.

— Помислих си, че може би е разумно.

— Що се отнася до мечовете, този е разумен — каза другарят му, съсредоточено направлявайки лодката през задръстения залив. — Нали е меч, дето не се оставя винаги да бъде употребен?

— Така казват — кимна Арен. — И все пак е убивал. Убивал е хора.

Принцът погледна към тънката, протрита от ръце дръжка.

— Той е убивал, но аз не съм. Кара ме да се чувствам глупак. Толкова по-стар е от мене… Ще взема камата си — заключи Арен, зави меча отново и го пъхна дълбоко в сандъчето. Лицето му бе смутено и ядосано.

Ястреба нищо не каза. След малко предложи:

— Ще вземеш ли сега веслата, момче? Насочваме се към стъпалата на пристана.

Хорт, едно от седемте големи пристанища на Архипелага, се издигаше над шумната брегова ивица по склоновете на три стръмни възвишения, потънал в пъстра смесица от багри. Кирпичените къщи бяха измазани в алено, оранжево, жълто и бяло. Керемидите на покривите бяха морави. Окичените с цвят дървета образуваха тъмночервени петна из горните улици. Ярки раирани навеси от покрив до покрив засенчваха тесните пазарчета. Кейовете блестяха на слънцето. Уличките, водещи навътре от брега, приличаха на тъмни процепи, изпълнени със сенки, хора и шумотевица.

Когато завързаха лодката, Ястреба се приведе близо до момчето, уж да изпробва възела, и рече:

— Арен, някои хора в Уотхорт ме познават твърде добре. Затова хубаво ме погледни, за да можеш да ме отличиш.

Щом се изправи, на лицето му нямаше никакъв белег, косата му бе съвсем сива, а носът му — дебел и малко чип. Вместо дългия колкото целия му ръст тисов жезъл в ръката си държеше пръчка от слонова кост, която скри в пазвата си.

— Познаваш ли ме? — обърна се той към Арен, широко усмихнат, с енладски акцент. — Никога ли не си виждал вуйчо си?

В двореца на Берила Арен бе срещал магьосници, които променяха своите лица, когато изпълняваха „Подвизите на Моред“, и знаеше, че това е само илюзия. Той запази самообладание и успя да каже:

— О, да, вуйчо Хок!

Но докато жрецът се препираше с пристанищния пазач относно таксата за престой на лодката, Арен продължително го съзерцава, за да се увери, че ще може да го разпознае. Ала вместо да се успокои, както го наблюдаваше, той се разтревожи още повече от преобразяването. Бе прекалено цялостно — туй изобщо не беше Върховният жрец, мъдрият водач и наставник. Таксата на пазача бе твърде висока и Ястреба мърмореше недоволно, докато плащаше. Вървейки с Арен, магьосникът продължи да негодува:

— Това е изпитание за търпението ми — да плащам на пладнешки крадец да пази лодката ми, когато едно полузаклинание би ми свършило двойна работа! Е, добре, такава е цената на маскировката… А и забравих родния си акцент, нали, племенниче?

Те се движеха по една претъпкана, миризлива, бедняшка улица, с наредени от двете страни магазинчета, не по-големи от обикновени сергии, чиито собственици висяха по вратите си сред камари и нанизи стоки и хвалеха високо красотата и евтинията на своите грънци, плетива, шапки, лопати, игли, кесии, бакъри, кошници, ножове, въжета, гайки, спално бельо и всевъзможна друга железария и галантерия.

— Това панаир ли е?

— А? — обади се чипоносият мъж, като приведе сивокосата си глава.

— Панаир ли има, вуйчо?

— Панаир? О, не. Те държат сергиите си през цялата година. Махнете тия рибени кюфтета, госпожо, аз съм закусил.

В същото време Арен се мъчеше да се отърве от един мъж, който носеше табла с шишенца и го следваше по петите, нареждайки:

— Опитай, красиви млади господине, няма да сгрешиш. Ароматът е сладък като розите от Нумима, омагьосва жените, опитай, млади господарю на моретата, млади принце.

В този миг Ястреба се озова между търговеца и Арен и рече:

— Що за магии са това?

— Не са магии — запремигва мъжът, като отстъпи назад. — Аз не продавам магии, морски господарю. Само сиропи за подслаждане на вкуса след пиене или корени от хейзия — нищо друго, велики принце!

Той се поклони чак до калдъръма, таблата с шишенцата потракваше и дрънчеше, някои от тях се бяха килнали така, че летливото вещество се процеждаше на розови или лилави капчици.

Ястреба се обърна гърбом, без да проговори, и продължи нататък с Арен. Скоро тълпите от хора оредяха и магазините станаха отчайващо бедни. Единствените стоки под малките навеси бяха тук шепа извити пирони, там счупено чукче за хаван или някое старо чепкало. Тази оскъдица отвращаваше Арен по-малко от богатия край на улицата, където се бе почувствал задавен, задушен от напора на стоките и от крещящите гласове: „Купете, купете!“ А окаяният търговец го беше потресъл. Той си спомни прохладните, светли улици на своя северен град. Никой в Берила не би се унижил тъй пред един странник, помисли си момчето.

— Какъв противен народ! — каза на глас.

— Насам, племенниче — бе отговорът на другаря му. Те свърнаха встрани по тясна уличка между високи червени стени без прозорци, която пресичаше склона и минаваше под една арка, украсена с излинели знамена, а после излязоха на неравен слънчев площад — още един пазар, натъпкан с павилиони и сергии, гъмжащ от хора и насекоми;

По края на площада имаше мъже и жени, които седяха или лежаха по гръб неподвижни. Устните им бяха странно почернели сякаш от болест и около тях жужаха мухи и се събираха на рояци като гроздове стафиди.

— Толкова много! — чу се гласът на Ястреба, плътен и непредпазлив, сякаш той също бе поразен. Но когато Арен вдигна очи, видя пред себе си тъпото, невъзмутимо лице на простодушния търговец Хок, съвсем безгрижен.

— Какво им е на тези хора?

— Хейзия. Тя облекчава болката и притъпява сетивата, освобождавайки тялото от съзнание. Тогава съзнанието се рее свободно, ала щом се завърне в тялото, се нуждае от още хейзия. И жаждата нараства, а животът се скъсява, защото това вещество е отровно. Първо се явява треперене, сетне парализа и накрая — смърт.

Арен погледна към една жена, която седеше облегната на затоплената от слънцето стена. Тя вдигна ръка, сякаш да прогони мухите от лицето си, но ръката описа конвулсивно кръгообразно движение като че напълно забравена, задвижена от мускулен спазъм. Жестът приличаше на безцелен припев, на заклинание, лишено от смисъл.

Хок също гледаше безизразно към нея.

— Хайде да вървим! — каза той.

Поеха през пазарния площад към засенчена с навес сергия. Ивици слънчева светлина, оцветени в зелено, оранжево, лимонено, пурпурно и небесно синьо, косо падаха върху платовете, шаловете и тъканите пояси и виеха пъстър танц в ситните огледалца, които красяха високата шапка с пера на продавачката. Тя бе едра и мощно напяваше: „Коприни, сатени, брезенти, кожи, кечета, вълнени тъкани, козяци от Гонт, тюлове от Соул, коприни от Лорбанъри! Хей, вие, хора от Севера, свалете своите качулати палта, не виждате ли слънцето на небето? Какво ще кажете да занесете това у дома, на едно момиче в далечния Хавнър? Вижте го само — коприна от Юга, фина като крило на пеперуда!“

Тя сръчно разгъна топ тънък розов плат със сребърни нишки.

— Не, госпожо, ние не сме женени за кралици — рече Хок, а гласът на жената се превърна в рев:

— И с какво обличате жените си, с чул ли? Или с брезент? Скъперници! Отказват да купят парче коприна за своята нещастница, която мръзне сред вечните северни снегове. Тогава как ви се струва туй — гонтийски козяк, за да я топли в зимните нощи?

Тя просна на тезгяха огромен квадрат в кремаво и кафяво, изтъкан от сребристото руно на козите от североизточните острови. Мнимият търговец протегна ръка, попипа го и се усмихна.

— Ей, ти гонтиец ли си? — прогърмя гласът и разлюлялата се шапка изпрати хиляди танцуващи петна върху балдахина и тъканите.

— Виж, това е изработка от Андрадин. Има само четири дебели конци в основата си. В Гонт използват шест и повече. Но кажи ми ти, защо си оставила магиите и си започнала да продаваш парцали? Когато преди години бях тук, те видях да вадиш пламъци от ушите на хората, а после превръщаше пламъците в птици и златни камбанки и това бе по-добър занаят от този сега.

— Изобщо не беше занаят — отвърна огромната жена и Арен в миг усети как очите й, твърди и сурови като ахати, се взират в него и в Хок изпод блясъка и движението на кланящите се пера и просветващите огледалца.

— Красиво бе, като издърпваше огън от ушите — каза Хок сериозно, ала простовато. — Мислех да го покажа на племенника си.

— Знаете ли — подзе жената не така кресливо, облягайки едрите си загорели ръце и тежкия си бюст върху тезгяха, — ние вече не правим такива фокуси. Хората не ги щат. Наситиха им се. Виждате ли тези огледалца, помните ги, нали? — тя разтърси глава и цветните светлинни отражения шеметно закръжиха около тях. — Е, добре, можеш да объркаш съзнанието на човека с припламващи стъкълца, с думи и други трикове, които няма да ви кажа, та той да започне да мисли, че вижда онова, което не вижда, което го няма. Както пламъците и златните камбанки или костюмите, в които обличах моряците — платно от злато с диаманти сякаш зарзали, — и те тръгваха наперени досущ като Единния крал на всички острови… Но това бяха фокуси, щуротии. Човек може да заблуди хората. Само пръст да им покажеш и те заприличват на пилци, омагьосани от змия. Хората са като пилците. Обаче накрая осъзнават, че са ги зашеметили и измамили, разяряват се и загубват желание за подобни неща. И ето че се захванах с тази търговия. Може би не всички коприни са истински и козяците не са гонтийски, но все едно, те могат да се носят — да се носят! Те са веществени, а не просто лъжа и въздух, както костюмите от златно платно!

— Я гледай ти — каза Хок, — значи в цял Хорт не е останал никой, който да издърпва пламъци от ушите или да прави други подобни магии, както някога?

При тия думи жената смръщи вежди. Изправи се и внимателно започна да сгъва козяка.

— Онези, които търсят измама и видения, дъвчат хейзия — отвърна тя. — Говори с тях, ако искаш.

И посочи с глава неподвижните фигури около площада.

— Но имаше и чародейци — те извикваха магически вятър за моряците и правеха заклинания за късмет на товарите им. Всички ли са се обърнали към други занаяти?

Ала внезапно разярена, продавачката кресна в отговор:

— Има един заклинател, щом ти е нужен такъв, велик заклинател, магьосник с жезъл и всичко останало — погледни го! Плавал е със самия Егре, викал е ветровете, откривал е богати галери, ако се слушат думите му, но всичко това са лъжи. Накрая капитан Егре му даде заслужен урок — отряза му дясната ръка. Ей го там сега, виж го — седи с уста, натъпкана с хейзия, и стомах, пълен с въздух. Лъжи и въздух! Това е всичко, което съдържат твоите магии, морски капитан-козел!

— Хайде, хайде, госпожо — каза Хок с неотменна благост. — Аз само питах. Тя им обърна широкия си гръб, като ги заслепи със скачащи огледални отражения, и Хок се отдалечи бавно, придружен от Арен.

Те нарочно се шляеха, за да се доближат до посочения мъж. Той бе седнал, облегнат на една стена, с блуждаещ поглед. Личеше, че потъмнялото му брадясало лице навремето е било много красиво. Сбърчената ампутирана китка се опираше жалка на плочите на калдъръма в горещата слънчева светлина.

Някакво брожение се беше надигнало сред сергиите зад тях, но на Арен му бе трудно да откъсне поглед от мъжа, прикован от излъчването на грозотата му.

— Наистина ли е бил магьосник? — попита той съвсем тихо.

— Може би е онзи, наричан някога Заека, заклинател на вятъра и времето при пирата Егре. Били са прочути крадци. Запази спокойствие, Арен!

Някакъв мъж, спуснал се с всички сили иззад сергиите, едва не повали и двамата. Друг подтичваше наблизо, превит под тежестта на огромна сгъваема табла, накачулена с върви, панделки и ширити. Една сергия с трясък се срути, навеси се събаряха или прибираха набързо, купища хора се блъскаха и биеха из пазарния площад, гласове се надигаха в писък и вой. Над всички тях кънтеше резкият крясък на жената с огледалната шапка. Арен я мярна да размахва кол или тояга срещу група мъже, отблъсквайки ги с широки махове като фехтовчик, притиснат до стената. Дали бе кавга, разраснала се в размирица, нападение на шайка крадци или свада между враждуващи търговски лагери — трудно можеше да се каже. Хората тичаха, награбили в ръце стоки, които може би бяха плячкосани или спасени от плячкосване. Развихряха се боеве с ножове и юмруци, разпри из целия площад.

— Оттук — каза Арен, сочейки една близка странична улица, извеждаща от бъркотията, и се упъти натам, защото ясно беше, че трябва бързо да се измъкват. Но другарят му го задържа за ръката. Арен се обърна и видя как мъжът, наричан Заека, прави опити да се вдигне на крака. Изправяйки се, той се олюля за миг, а после, без да се оглежда, тръгна по края на площада, като опипваше с единствената си ръка стените, за да се ориентира или подпира.

— Дръж го под око — рече Ястреба и те поеха след него.

Никой не обезпокои нито тях, нито човека, когото следваха, и подир минута бяха извън пазарния площад и се спускаха мълчаливо от хълма по тясна вита уличка.

Горните етажи на къщите почти се допираха над улицата и закриваха светлината. Калдъръмът под краката им бе хлъзгав от влага и смет. Заека напредваше с бърза крачка, макар все още да влачеше ръка по стените като слепец. Трябваше да вървят доста близо зад него, за да не го изгубят на някоя пресечка. Изведнъж Арен 6е обхванат от вълнение при това преследване. Сетивата му се изостриха както при лов на елени в горите на Енлад. Той ясно съзираше всяко лице, покрай което минаваха, и вдишваше лепливото зловоние на града — миризма на боклуци, окадено, мърша и цветя. Докато си проправяха път по широка претъпкана улица, принцът чу ударите на барабан и видя цяла редица от голи мъже и жени, оковани един за друг през китките и кръста, със сплъстени коси, провиснали над лицата им. Едва ги зърна и те изчезнаха, понеже Арен трябваще да свие след Заека надолу по някакви стълби, докато излязоха на тесен пуст площад, където само няколко жени клюкарстваха до чешмата.

Там Ястреба настигна Заека и положи ръка върху рамото му, при което сакатият се сви като попарен, потрепера и потърси опора в портала на една масивна врата. Остана така, без да спира да трепери, вторачен в тях с невиждащите очи на преследвано животно.

— Заека ли те наричат? — попита Ястреба, заговорил със собствения си глас, който прозвуча дрезгаво, но любезно. Мъжът не каза нищо, сякаш не чуваше или не желаеше да чуе.

— Искам нещо от тебе — рече жрецът. Отново никакъв отговор. — Ще ти заплатя. Бавна реакция:

— В слонова кост или злато?

— В злато.

— Колко?

— Магьосникът знае цената на заклинанията. Лицето на Заека трепна и се преобрази, оживено в миг толкова бързо, че някак просветна, сетне отново помръкна безизразно.

— С всичко това е свършено — произнесе той. — С всичко е свършено.

Пристъп на кашлица го преви надве. Изплю чернилка. Когато се изправи, застана безразличен, разтреперан, като че забравил за какво говореха.

Арен отново го наблюдаваше като хипнотизиран. Бе застанал в ъгъла до едната от двете гигантски фигури край вратата — статуи с вратове, огънати под тежестта на фронтона, и възлести мускулести тела, които само частично изпъкваха от стената, сякаш се бяха борили да се отскубнат от мрамора и да оживеят, но по средата се бяха предали. Вратата, която охраняваха, бе изгнила по краищата. Къщата, навремето дворец, сега стоеше запусната. Тъжните, изваяни лица на гигантите бяха очукани и покрити с лишеи. Между тези замислени фигури мъжът, наричан Заека, стоеше хилав и слаб. Очите му бяха мрачни като прозорците на празната къща. Той вдигна сакатата си ръка към Ястреба и простена: „Подари нещо на един беден инвалид, господарю…“

Жрецът се навъси сякаш от болка или срам. Арен почувства, че за миг съзира истинското му лице изпод маската. Спътникът му пак постави длан върху рамото на Заека и му каза тихо няколко думи на магическия език, който Арен не разбираше.

Но Заека разбра. Той се вкопчи с единствената си ръка в Ястреба и изрече със заекване:

— Ти все още можеш да говориш… да говориш… Ела с мене, ела…

Жрецът погледна към Арен и кимна.

Поеха надолу по стръмните улици към една от клисурите между трите хълма на Хорт. Докато слизаха, пътеките ставаха все по-тесни, тъмни и тихи. Небето бе само бледа ивица между надвисналите стрехи; от двете страни на улицата стените бяха усойни. В дъното на клисурата течеше поток, който вонеше като открит отточен канал. По бреговете между извитите мостове бяха струпани къщи. Заека свърна в тъмния вход на една от тях и изчезна като духната свещ. Те го последваха.

Неосветените стълби скърцаха и се клатеха под краката им. На върха Заека побутна някаква врата и когато я отвори, те видяха къде се намират: празна стая със сламен дюшек в ъгъла и неостъклен прозорец, чиито кепенци пропускаха слаба, прашна светлина.

Заека се обърна с лице към Ястреба и отново улови ръката му. Устните му се движеха и той произнесе със запъване:

— Драконът… драконът…

Ястреба твърдо отвърна на погледа му, без да продума.

— Не мога да говоря — отрони Заека, пусна ръката му, сви се на голия под и заплака.

Жрецът коленичи до него и нежно му заприказва на Древната реч. Арен стоеше до затворената врата с длан върху дръжката на камата. Сивата светлина и прашната стая, двете коленичили фигури, мекият странен звук от гласа на жреца, който използваше езика на драконите — всичко се сливаше като сън, без връзка с действителността и с изтичащото време.

Заека бавно се изправи. Изтупа колене със здравата си ръка и скри сакатата зад гърба си. Огледа се, зяпна към Арен. Сега виждаше онова, което гледаше. После се обърна и седна на дюшека. Арен остана прав, на стража. Ала с простотата на човек, прекарал детството си без всякакво обзавеждане, Ястреба се настани с кръстосани крака на голия под.

— Разкажи ми как загуби изкуството си и езика на своето изкуство — каза той.

Известно време Заека не отговори. Започна да се удря с чокана по бедрото рязко и неспокойно и накрая пророни, изплювайки думите на тласъци:

— Те ми отрязаха ръката. Не мога да правя заклинания. Отрязаха ми ръката. Кръвта й изтече и тя изсъхна.

— Но това е станало, след като си загубил силата си, Заеко, иначе те не биха могли да го сторят.

— Силата…

— Силата над ветровете, над вълните, над хората. Ти ги наричаше с техните имена и те ти се подчиняваха.

— Да, спомням си, че бях жив — рече мъжът с тих, дрезгав глас. — И знаех думите и имената…

— Сега мъртъв ли си?

— Не. Жив. Жив съм. Само че някога бях дракон… Не съм мъртъв. Понякога спя. Сънят е близък до смъртта, всеки знае туй. Мъртвите се движат в съня, всеки го знае. Те идват живи при тебе и ти казват много неща. Излизат от смъртта в сънищата. Има път. И ако ги последваш твърде надалеч, въпреки всичко има път назад. Въпреки всичко. Можеш да го откриеш, ако знаеш къде да търсиш. И ако кскаш да платиш цената.

— Каква е тази цена? — гласът на Ястреба плуваше в сумрачния въздух като сянката на падащо листо.

— Животът — какво друго? С какво можеш да откупиш живота освен с живот?

Заека се люлееше напред-назад върху сламеника си с лукав, тайнствен блясък в очите.

— Виждаш ли — каза той, — те могат да отсекат ръката ми. Могат да отсекат главата ми. Но това няма значение. Аз мога да намеря пътя за връщане. Зная къде да търся. Само хора, притежаващи силата, могат да отидат там.

— Имаш предвид магьосници?

— Да.

Заека се поколеба,сякаш претегляше думата няколко пъти, не желаеше да я изрече.

— Хора, притежаващи сила — повтори той. — И те трябва… трябва да я отдадат. Да платят.

После млъкна, сякаш думата „платят“ накрая му бе напомнила за нещо и мъжът осъзна, че пилее сведения, вместо да ги продава. Нищо повече не можеше да се измъкне от него, дори намеци и пелтечене за „обратния път“, в които Ястреба, изглежда, намираше смисъл. Доста скоро жрецът се изправи.

— Добре, полуотговорите не са отговор — кимна той — и същото е със заплащането.

И ловко като илюзионист подхвърли една златна монета върху сламеника пред Заека.

Заека я вдигна. Погледна нея, Ястреба и Арен, като рязко местеше глава.

— Почакайте — заекна домакинът.

Щом ситуацията се промени, той загуби контрол над нея и сега безуспешно диреше онова, което искаше да каже.

— Довечера — изрече най-сетне. — Почакайте. Довечера. Имам хейзия.

— Аз не се нуждая от нея.

— Ще ти покажа… Ще ти покажа пътя. Довечера. Ще те взема. Ще ти покажа. Ти можеш да стигнеш там, защото ти… ти си… — той затърси думата, докато Ястреба каза:

— Аз съм магьосник.

— Да. И така, ние можем — ние можем да стигнем там. По пътя. Когато сънувам. В съня. Виждаш ли? Аз ще те взема. Ти ще дойдеш с мене до пътя… до пътя.

Ястреба стоеше сериозен и замислен в средата на мрачната стая.

— Може би — промълви той накрая. — Ако дойдем, ще бъдем тук по тъмно.

После се обърна към Арен, който веднага отвори вратата, нетърпелив да си тръгнат.

Усойната сенчеста улица изглеждаше светла като градина след стаята на Заека. Те се за изкачваха към центъра на града по най-краткия път — стръмна каменна стълба между обрасли с бръшлян стени. Арен вдишваше и издишваше подобно морски вълк:

— Ух! Смяташ ли да ходиш пак?

— Ами да! Ако не успея да получа същите сведения по по-безопасен начин. Възможно е той да ни устрои клопка.

— Но ти не си ли защитен от крадци и други подобни?

— Защитен? — повтори Ястреба. — Какво имаш предвид? Мислиш ли, че вървя увит в заклинания като старица, която се страхува от ревматизъм? Нямам време за туй. Маскирам лицето си, за да скрия какво търсим — и толкоз. Ние можем да се пазим един друг. Ала истината е, че няма да успеем да се предпазим от опасности по време на нашето пътешествие.

— Разбира се — отвърна Арен решително, разгневен, засегнат в своята гордост — Аз не се стремя към това.

— Чудесно — рече жрецът неумолимо и все пак добронамерено, което успокои яда на Арен.

Всъщност принцът беше озадачен от собствения си гняв, никога не бе помислял да говори по такъв начин на Върховния жрец. Но въпреки всичко той беше и не беше Върховният жрец, този Хок с чипия нос и ъглестите, недообръснати бузи, чийто глас веднъж принадлежеше на един човек, а после на друг: просто съмнителен непознат.

— Има ли някакъв смисъл в онова, което каза той — запита Арен, защото не копнееше да се връща в оная мрачна стая над вонящата река. — Цялото това дъра-бъра за живота и смъртта и как да се завърнеш обратно с отрязана глава?

— Не зная дали има смисъл. Аз исках да говоря с магьосник, който е загубил силата си. Той твърди, че не я е загубил, а я е отдал, продал. За какво? Живот за живот, каза той. Сила за сила. Не, аз не го разбирам, ала си струва да бъде чут.

Непоколебимият разум на Ястреба засрами още по-вече Арен. Той се почувства капризен и раздразнителен като дете. Заека го бе хипнотизирал, но сега, когато хипнотичното въздействие беше нарушено, той усети силно отвращение, сякаш бе изял нещо гадно. Реши да не проговаря повече, докато не се овладее. В следващия момент стъпи накриво по изтритите хлъзгави стълби, подхлъзна се и едва се задържа, като си ожули ръцете на камъните.

— О, проклет да е този мръсен град! — избухна той гневно. А жрецът сухо отговори:

— Мисля, че не се нуждае от проклятие. Наистина в Хорт имаше нещо много грозно, то се чувстваше в самия въздух — човек би могъл сериозно да си помисли, че над него тегне проклятие. Това обаче не беше присъствие на нещо определено, а по-скоро отсъствие, отслабване на определеностите, като болест, която скоро заразяваше духа на всеки посетител. Дори топлината на следобедното слънце бе нездрава — твърде тежка горещина за месец март. Площадите и улиците бяха оживени от работа и движение, но нямаше нито ред, нито благоденствие. Стоките бяха некачествени, цените високи, а пазарът несигурен както за продавачите, така и за купувачите, защото бе пълен с крадци и скитнически банди. Рядко се срещаха жени по улиците, и то само на групи. Това беше град без закон и управа. Говорейки с хората, Арен и Ястреба скоро научиха, че всъщност в Хорт няма нито кмет, нито общински съвет, нито владетел. Някои от хортските управители се бяха оттеглили, други бяха умрели, а трети — убити. Различни началници господстваха над различни части от града, пристанищните пазачи своеволничеха на пристана и пълнеха джобовете си и т.н. Нямаше градски център. Независимо от непрестанната си дейност хората изглеждаха без цели. На занаятчиите сякаш им липсваше желание да работят добре. Даже крадците крадяха, понеже само това умееха да правят. Целият шум и пъстрота на големия пристанищен град се открояваха тук, на повърхността, но навсякъде по краищата му седяха неподвижни онези, които дъвчеха хейзия. А под повърхността нещата не изглеждаха съвсем реални — дори лицата, звуците, миризмите. Те избледняваха от време на време през този дълъг топъл следобед, докато Ястреба и Арен се разхождаха из улиците и разговаряха с един или друг човек. Биха могли даже да изчезнат напълно — раираните сенници, мръсният калдъръм, цветните стени и цялата жизненост на битието, — превръщайки Хорт в град-сън, тъжен и пуст в слънчевата мараня.

Едва в горния край на града, където късно следобед отидоха да починат, това болезнено усещане за бълнуване ги напусна за малко.

— В тоя град няма щастие — бе казал Ястреба преди няколко часа.

И сега, след дългото напразно скитане и безплодните разговори с непознати, той изглеждаше уморен и навъсен. Маската му бе станала леко прозирна; някаква суровост и мрачност се прокрадваха зад фалшивото лице на морския търговец. Арен не успя да се отърси от сутрешната си раздразнителност. Седяха на острото стърнище на хълма под сенките на една горичка от дървета — тъмнолисти и гъсто напъпили в червено, а някои разцъфнали. Оттам градът не се виждаше, личаха само керемидените му покриви, наредени стъпаловидно по посока на морето. Заливът разтваряше широко брегове, сиво-син под пролетната омара, опънал се до хоризонта. Нямаше очертания, нито граници. Те седяха и съзерцаваха огромното синкаво пространство. Съзнанието на Арен се прочисти, готово да посрещне и поздрави света.

Когато отидоха да пият от едно бистро поточе наблизо, спускащо се по кафявите скали от извора си в някаква богаташка градина на хълма зад тях, той пи жадно и потопи главата си направо под студената вода. После се изправи и си спомни стиховете от „Подвизите на Моред“:

Ястреба се засмя и той също се усмихна. Тръсна глава като куче и светлите ситни капчици се разлетяха в късната златна слънчева светлина.

Трябваше да напуснат горичката и да слязат отново из улиците. След като вечеряха на една сергия, където се продаваха мазни рибени кюфтета, нощта вече бе надвиснала във въздуха. Тъмнината се спусна бързо из тесните улички.

— Ще трябва да вървим, момче — каза Ястреба и Арен попита:

— Къде, на лодката ли?

Но принцът знаеше, че не става дума за лодката, а за къщата над реката с празната, прашна и отвратителна стая.

Заека ги чакаше на входа.

Той запали газена лампа и ги поведе нагоре по черното стълбище. Мъничкият пламък непрекъснато трепкаше в ръката му, като хвърляше широки, бързи сенки по стените.

Сакатият бе сложил още един чувал със слама за гостите си, ала Арен зае място върху голия под до вратата. Тя се отваряше навън и за да я охранява, би трябвало да седне от външната й страна. Обаче този черен като яма коридор му беше твърде неприятен, пък и искаше да държи Заека под око. Вниманието на Ястреба, а може би и неговата сила щяха да бъдат обърнати към онова, което домакинът имаше да му казва или показва, на Арен се падаше задачата да стои нащрек срещу евентуално мошеничество.

Заека се държеше по-изправен и трепереше по-малко, бе измил устата и зъбите си; в началото говореше доста разумно, макар и с вълнение. Очите му бяха толкова тъмни под светлината на лампата, че изглеждаха като очите на животно, без бяло. Той се запрепира с Ястреба, подтиквайки го да дъвче хейзия.

— Аз искам да те взема, да те взема с мене. Трябва да тръгнем по един и същ път. Скоро аз поемам, независимо дали ти си готов или не. Трябва да вземеш хейзия, за да ме последваш.

— Мисля, че мога да те следвам.

— Не и където аз отивам. Това не е… заклинателство. — Той, изглежда, не можеше да произнесе думите „магьосник“ и „магьосничество“. — Зная, че ти можеш да достигнеш… мястото, стената. Но не е там. По друг път е.

— Ако ти тръгнеш, аз мога да те последвам.

Заека поклати глава. Красивото му, съсипано лице бе пламнало; той хвърляше често поглед към Арен, като се съобразяваше и с него, макар че говореше само на Ястреба:

— Виж, има два вида хора, нали? Нашият вид и останалите… Драконите и останалите. Хората, които не притежават сила, са само наполовина живи. Те нямат значение. Не знаят какво сънуват, страхуват се от тъмнината. Ала останалите, повелителите измежду хората, не се страхуват да се спуснат в мрака. Ние сме силни.

— Когато знаем имената на нещата.

— Но имената там нямат значение. В това е същината, в това е работата. Там не ти е нужно нито да правиш нещо, нито да знаеш. Заклинанията не важат. Трябва да забравиш всичко, да се освободиш от всичко. За това хейзията помага — забравяш имената, освобождаваш се от формите на нещата, влизаш направо в реалността. Аз ще поема натам съвсем скоро. Ако искаш да откриеш къде е, трябва да постъпваш, както ти казвам. Трябва да владееш хората, за да владееш живота. Трябва да откриеш тайната. Бих могъл да ти кажа и името й, обаче какво е името? Името не е реално. Реалното, винаги реалното. Драконите не могат да отидат там. Драконите умират. Те всички умират. Аз съм взел толкова много тази нощ, че ти никога няма да ме настигнеш. С пръст няма да ме докоснеш. Където аз се загубя, ти ще можеш да ме поведеш. Помниш ли в какво е тайната? Спомни ли си? Никаква смърт. Да няма смърт — никога! Никакво потно легло и изгнил ковчег, никога повече. Кръвта изсъхва подобно суха река и изчезва. Няма страх. Няма смърт. Имената изчезват и думите, и страхът изчезват. Покажи ми къде мога да се изгубя, покажи ми, повелителю…

Той продължи, задавен от вълнението да нарежда, сякаш напяваше заклинание, ала заклинание нямаше, липсваха завършеност и смисъл. Арен слушаше, слушаше, мъчейки се да разбере. Ех, ако би могъл да проумее! Ястреба би трябвало да постъпи, както му казват, и да вземе упоителното, само този път, за да открие за какво говори Заека, да разбере тайната, която той не искаше или не можеше да разкаже. Нали за това бяха дошли? Но може би — Арен отмести поглед от изпадналото в екстаз лице на Заека към другия профил, — може би жрецът вече е разбрал… Непроницаем като скала бе тоя профил. Къде бяха чипият нос, невъзмутимият вид? Хок, морският търговец, беше изчезнал, забравен. Жрецът, Върховният жрец седеше там.

Гласът на Заека сега бръщолевеше монотонно, тялото му се полюляваше, както бе седнал с кръстосани крака. Лицето му изглеждаше измъчено, с отпуснати устни. Обърнат към него, над бледия равномерен пламък на газената лампа, поставена на пода между двамата, другият не проговаряше, обаче бе протегнал ръка и взел дланта на Заека в своята. Арен не го видя да протяга ръка. Имаше пролуки в реда на събитията, пропадания в небитие, трябва да беше просъница. Сигурно бяха изминали няколко часа, може би наближаваше полунощ. Ако той заспеше, дали щеше да последва Заека в неговия сън и да стигне до мястото, до тайния път? Навярно. Сега туй изглеждаше твърде възможно. Но той трябваше да охранява вратата. Почти не бяха говорили с Ястреба за това, обаче и двамата разбираха, че като ги накара да се върнат през нощта, Заека можеше да е замислил някоя клопка; нали е бил пират, имаше познати крадци. Те не си бяха казали нищо, ала Арен знаеше, че трябва да стои на пост, защото докато жрецът извършва своето странно пътешествие на духа, ще бъде беззащитен. Като глупак Арен беше оставил меча си в лодката и в момента какво би му помогнала камата, ако вратата внезапно се отвори зад него? Но това нямаше да стане: той щеше да стои нащрек и да чуе. Заека бе замлъкнал. Двамата мъже бяха съвършено безмълвни, цялата къща тънеше в тишина. Никой не би могъл да изкачи тези люлеещи се стълби безшумно. Момчето можеше да предупреди, ако долови шум. Ще извика високо, те щяха да излязат от транса и Ястреба щеше да се обърне и да защити себе си и Арен с отмъстителния плам на магьосническия гняв… Когато принцът седна до вратата, Ястреба го погледна — само един поглед на одобрение: одобрение и доверие. Той щеше да пази. Нямаше опасност, ако стои на пост. Обаче беше трудно, трудно да наблюдава непрекъснато двете лица и малката перла пламък на лампата между тях на пода. И двамата бяха безмълвни сега, и двамата неподвижни, с отворени очи, но невиждащи светлината или прашната стая, невиждащи този свят, а някакъв друг свят на сън и смърт… Да ги наблюдава, без да се опитва да ги последва…

Там, в необятната гола тъма, стоеше някой и махаше с ръка. „Ела“ — каза той, високият господар на сенките. В ръката си държеше мъничък пламък, не по-голям от перла, поднесе го към Арен, предлагайки му живот. Арен бавно пристъпи към него и го последва.