Най-далечният бряг

9. ОРМ ЕМБАР

През цялата нощ, най-късата в годината, факли горяха на саловете, долепени в огромна окръжност под гъсто осеяното със звезди небе, тъй че огнен пръстен светеше в морето. Салджиите танцуваха без тъпан, лютня или друга музика, само под ритъма на голите стъпала по широките люлеещи се платформи и тънките гласове на певците, които звънтяха жаловито в грамадната шир на тяхното обиталище — морето. Луната не бе изгряла тази нощ и телата на танцьорите мъждукаха на звездната и факелната светлина. От време на време нещо проблясваше като риба над водата: някой младеж с огромен скок се мяташе от един сал на друг; те се надпреварваха да преминават по целия пръстен и да танцуват навсякъде преди зазоряване.

С тях танцуваше и Арен, защото Големият танц е познат на всички острови от Архипелага, макар песните и стъпките да се различават. С напредването на нощта, когато много от танцьорите се умориха и седнаха да погледат или подремят, а гласовете на певците пресипнаха, той стигна с една група пъргави младежи до сала на вожда и остана там, докато те продължиха нататък.

Ястреба седеше с вожда и неговите три жени близо до храма. Между изваяните китове пред входа бе застанал певец с непресекващ глас. Той неуморно пя през цялата нощ, като отмерваше ритъма с ръце върху дървото.

— За какво се говори в песента? — запита Арен жреца, понеже не разбираше думите, които се провлачваха дълго, със странни тонални обрати.

— За сивите китове, за албатроса, за бурята… Те не познават песните за герои и крале. Не знаят името на Ерет-Акбе. По-рано той пя за Сегой, който издигнал сушата сред морето — това е всичко, което помнят от старите писания. Останалите им песни са все за морския свят.

Момчето се заслуша. Певецът уподобяваше звуците на делфин и нижеше песента си около него. Арен наблюдаваше профила на Ястреба, очертан тъмен и строг под светлината на факлите, ясния блясък в очите на жените, докато си бъбреха тихо, усещаше как салът дълго и бавно се спуска по вълните и постепенно се унасяше в сън.

Събуди се изведнъж. Певецът до тях беше замлъкнал. И не само той, а и всички останали на близките и далечните салове. Тънките гласове бяха заглъхнали като далечно писукане на морски птици и всичко бе притихнало.

Арен се озърна през рамо на изток, очаквайки да види зората. Но само пълната луна плаваше ниско, едва изгряла, златна сред летните звезди.

После обърна поглед на юг и съзря високо в небето жълтата звезда Гобардон, а под нея — осемте и спътника, до последния. Руната на края светеше ясна и огнена на небосвода. Той погледна Ястреба и забеляза затъмненото му лице, обърнато към същото съзвездие.

— Защо спираш? Още не е ден, нито дори зазоряване.

Мъжът се запъна и пророни:

— Не зная.

— Продължи песента си. Големият танц все още не е свършил.

— Не зная думите — каза певецът и надигна глас сякаш от ужас. — Не мога да пея. Забравил съм песента.

— Запей друга тогава!

— Няма повече песни. Всичко е свършено — извика певецът, пристъпи напред и се преви на палубата. Вождът го гледаше изумен.

Саловете се люлееха под огъня на пращящите факли, всичките притихнали. Тишината на морето обгърна слабо трепкащите върху него живот и светлина и ги погълна. Танцьорите не помръднаха.

Тогава на Арен се стори, че сиянието на звездите помръкна, ала на изток не се зазоряваше. Обхвана го ужас и той си помисли: „Няма да има изгрев. Няма да има ден.“

Жрецът стана. По жезъла му се плъзна светлик, бял и бърз, най-ярък около златната руна, изваяна в дървото.

— Танцът не е свършил — рече той. — Нито нощта. Запей, Арен.

Арен искаше да каже: „Не мога, повелителю“, но вместо това погледна към деветте звезди на юг, пое дълбоко дъх и запя. Гласът му, слаб и сипкав в началото, се извиси с песента, а тя бе най-древната песен за сътворението на Еа, за Равновесието на мрака и светлината и извикването на зелените земи от онзи, който изрекъл Първото слово — най-стария повелител, Сегой.

Преди да свърши изпълнението, небето избледня в сивкавосиньо и на него останаха смътно да светят само луната и Гобардон, докато факлите съскаха във вятъра на зазоряването. Щом приключи песента, Арен замлъкна. И танцьорите, насъбрали се да го послушат, тихо се разотидоха по саловете, а изтокът продължи да светлее.

— Песента беше хубава — каза вождът. Думите му прозвучаха неуверено, макар че се стремеше да говори спокойно. — Нямаше да е добре да се прекъсне Големият танц, преди да е свършил. Ще накарам да набият певците с водораслови камшици.

— По-добре ги успокой — предложи Ястреба. Той още стоеше изправен и гласът му бе суров. — Никой певец не избира мълчанието. Ела при мен, Арен.

Магьосникът се обърна и тръгна към навеса, а Арен го последва. Но чудатостите на това разсъмване не бяха свършили, защото точно тогава, когато хоризонтът на изток побеля, от север долетя огромна птица. Тя беше толкова високо, че крилете й улавяха светлината на слънцето, което още не бе огряло света, и махаха позлатени във въздуха. Арен извика, сочейки към нея. Изненадан, жрецът погледна нагоре. Лицето му стана сурово и тържествено и той се провикна силно:

— Нам хиеда аро Гед, арквейса — което на езика на Сътворението ще рече: „Ако търсиш Гед — той е пред тебе.“

И като хвърлен златен лот, с широко разперени криле, гигантски и мълниеносни, с хищни нокти, които биха разкъсали цял вол като мишка, и със завихрено огнено дихание в огромните ноздри, драконът се спусна стремглаво сякаш сокол над разлюления сал.

Хората от саловете се развикаха. Някои се свиха долу, други скочиха в морето, а трети гледаха с удивление, по-силно от страха.

Драконът закръжи над тях. Сигурно имаше деветдесет стъпки от единия до другия край на ципестите му криле, които грееха подобно златист дим под задалото се слънце; тялото му бе също тъй дълго, но тънко, извито като хрътка, назъбено като гущер, люспесто като змия. По тесния му гръбнак се проточваха ред зъбци с формата на бодли и с дължина при извивката на гърба поне три стъпки. Надолу те се смаляваха все повече, докато последният на върха на опашката изглеждаше колкото острието на къс нож. Бодлите бяха сиви, люспите също стоманеносиви, ала със златист отблясък. Очите му бяха зелени и дръпнати.

Вождът, воден от страх за своите хора (да не говорим, че и за себе си), извади от заслона един от онези харпуни, с които ловяха китове — по-дълъг от самия него, със заострен костен обков. Като го закрепи в малката си жилеста ръка, той затича напред, за да добие тласък и да го запрати нагоре в тесния, незащитен корем на дракона, който се извиваше над сала. Щом видя това, Арен се събуди от вцепенението си, хвърли се, хвана ръката му и го повали заедно с харпуна.

— Искаш да го разгневиш с твоите глупави карфици ли? — задъхваше се той. — Нека Господарят на драконите да говори пръв!

Вождът, останал без въздух в борбата, глупаво зяпаше ту Арен, ту жреца, ту дракона. Обаче не промълви нито дума. Тогава заговори драконът.

Никой не го разбра освен Гед, към когото бяха отправени словата му, защото драконите използват само Древната реч, която е техният език. Гласът му бе мек и съскащ като мяукането на разгневена котка, но силен и страховито мелодичен. Който чуеше този глас, замръзваше заслушан.

Жрецът му отвърна кратко и драконът отново заговори, задържайки се на леките си криле над главата му. „Досущ като водно конче, увиснало във въздуха“ — помисли си Арен. Тогава жрецът произнесе една-единствена дума:

„Мемеас“ („Ще дойда“). И издигна тисовия си жезъл. Драконът отвори челюсти — кълбо дим се изви от тях в дълга арабескова фигура. Златистите криле изплющяха подобно гръм, вдигайки огромен вятър, който миришеше на изгоряло. Изви се и мощно полетя на север.

Саловете бяха притихнали. Чуваше се само как децата тихо хленчат и проплакват, а жените ги успокояват. Някои мъже излизаха от морето и се качваха горе, малко засрамени. А забравените факли догаряха под първите лъчи на слънцето.

Жрецът кимна към Арен. Лицето му беше озарено като от радост или проблясък на гняв, но той изрече спокойно:

— Трябва да тръгваме, момче. Вземи си сбогом и ела.

Магьосникът се обърна, благодари на вожда и се прости с него. После премина от големия сал през други три, все още допрени за танца, докато стигна до сала, към който бе вързана „Взор“. Лодката бе следвала града на салове в бавното му плаване на юг, люлеейки се празна отзад. Ала сега децата на откритото море бяха налели изпразнената бъчонка със скътана дъждовна вода и попълнили хранителните запаси в знак на почит към гостите — защото много от туземците вярваха, че Ястреба е едно от Свещените същества, приело формата на човек вместо на кит. Когато Арен пристигна, той беше вдигнал платното. Принцът отвърза въжето и скочи в лодката. В същия миг тя се отдели от сала и платното й се опъна като при силен вятър, макар че духаше само слаб утринен бриз. Извъртя се и полетя на север в посоката на дракона, лека като перце, носена от вятъра.

Щом Арен се обърна, градът на саловете вече приличаше на разпилени по морето ситни тресчици и вейки — заслоните и прътовете на факлите. Скоро и те се загубиха в отблясъците на утринното слънце по водата. „Взор“ летеше напред. Носът й пореше вълните и изпод него хвърчаха кристални пръски, които заслепяваха очите.

Никой земен вятър не би подел тази малка лодка така бързо освен по време на буря и тогава тя би могла да потъне в разбеснелите се вълни. Не земен вятър, а магическо слово и сила я караха тъй устремно да лети. Жрецът дълго време стоя до мачтата, зорко наблюдавайки. Накрая седна на старото си място до лоста на кормилото, постави ръка върху него и погледна към Арен.

— Това беше Орм Ембар — каза той. — Драконът на Селидор, родственик на Великия Орм, който уби Ерет-Акбе и бе убит от него.

— Търсеше ли някого, повелителю? — попита Арен, защото не беше сигурен дали жрецът е отправил към дракона приветствие или заплаха.

— Търсеше мене. Драконите винаги намират онова, което дирят. Той дойде, за да поиска помощта ми — и магьосникът се позасмя. — Не бих повярвал, ако ми кажеха, че един дракон е потърсил помощта на човек. При това точно този! Той не е най-старият, макар че е доста стар. Но е най-могъщият. И не крие името си, както са длъжни да правят това драконите и хората. Няма страх, че някой ще го надвие. Много отдавна, в Селидор, той ме остави жив и ми довери една голяма истина. Каза ми как Руната на кралете може да бъде открита отново. На него дължа пръстена на Ерет-Акбе. Ала никога не съм мислил, че ще върна такъв дълг на такъв заемодател.

— Какво желае Орм Ембар?

— Да ми покаже пътя, който търся — отговори жрецът по-мрачно.

И след кратко мълчание добави:

— Думите му бяха: „Има на запад друг Господар на драконите. Той иска да ни унищожи и неговата сила е по-голяма от нашата.“ Аз го попитах: „Дори от твоята ли, Орм Ембар?“, а той отвърна: „Дори от моята. Нуждая се от теб. Последвай ме бързо.“ И така, аз приех поканата, подчиних се.

— Нищо повече ли от това не знаеш?

— Ще узная още.

Арен намота въжето на котвата и го прибра, погрижи се за някои други дреболии около лодката, но през цялото време у него, като опънати тетива, звънтеше напрегнато вълнение, звучеше в гласа му и накрая момчето каза:

— Това е по-добър водач от другите! Ястреба го погледна и се засмя.

— Да — съгласи се той. — Този път, струва ми се, няма да загубим посоката.

Така започна голямото им препускане през морската шир. Хиляда мили и повече деляха неотбелязаните на картата владения на хората от саловете и остров Селидор, който от всички области на Землемория е най-далеч на запад. Ден след ден изгряваше сияен на кръгозора и залязваше, обагрен в червено. Под златната арка на слънцето и сребърната колесница на звездите лодката летеше сам-сама сред цялото море.

Понякога в далечината се струпваха буреносните облаци на късното лято и хвърляха лилави сенки на хоризонта. Тогава Арен наблюдаваше как жрецът се изправя и с думи и жестове призовава облаците да прилетят към тях и да изсипят дъждовете си над лодката. Проблясваше светкавица, изтрещяваше гръм, но жрецът все стоеше с вдигната ръка, докато дъждът не се излееше върху него и Арен и в приготвените съдове, над „Взор“ и морето, шибайки вълните с огромната си мощ. Двамата с принца се усмихваха доволно, защото храна имаха достатъчно, макар и не в излишък, обаче вода им бе необходима.

А и дивното величие на бурята, покорна на жреческото слово, ги очароваше.

Арен се удивляваше на силата, която неговият приятел сега използваше с лекота, и веднага спомена:

— В началото на нашето пътуване ти не правеше заклинания.

— Първият урок на Роук, както и последният, е: „Върши само необходимото.“ И нищо повече!

— Тогава между тях навярно има много уроци за това кое е необходимо.

— Така е. Трябва да се съблюдава Хармонията. Но когато Хармонията е нарушена, трябва да се съблюдават други неща. Преди всичко — бързината.

— Ала как става тъй, че всички магьосници от Юга, пък вече и другаде — дори певците от саловете, — са загубили изкуството си, а ти си запазил своето?

— Защото аз не желая нищо повече от него — отвърна Ястреба.

И след известно време добави по-весело:

— И ако ще го губя скоро, то поне да го използвам колкото се може повече, докато го имам.

Наистина в този момент у него се разкриха една душевна ведрина, една чиста радост от изкуството, които Арен не бе забелязвал досега, свикнал да го вижда винаги толкова угрижен. Съзнанието на магьосника черпи наслада от фокусите; магьосникът си е фокусник. Преобразяването в Хорт, което така беше притеснило Арен, бе за Ястреба просто игра — нищо и никаква игра за човек, който умееше да променя по своя воля не само лицето и гласа си, но също тялото и цялото си същество, превръщайки се в риба, делфин или ястреб. А един път той рече:

— Погледни, Арен. Ще ти покажа Гонт. И го накара да надзърне в пълното догоре с вода ведро, което беше отхлупил. Мнозина най-обикновени чародейци могат да извикат образ върху водната повърхност и ето, той бе сторил същото: огромен, обгърнат в облаци връх, който се издигаше от сивото море. След това образът се промени и Арен видя само една висока скала от този планински остров. Сякаш надничаше през погледа на някаква птица, чайка или сокол, която се носеше с вятъра над морето и наблюдаваше оттам канарите, извисени на две хиляди стъпки над вълните. Върху надвисналия им ръб стоеше малка къщурка.

— Това е Ри Алби — каза Ястреба. — Там живее моят учител Оджиън, който преди много време е укротил земетръс. Той пасе козите си, събира билки и мълчи. Питам се дали още броди из планината; твърде е стар вече. Но аз ще разбера, дори и днес сигурно ще разбера, ако Оджиън умре…

В думите му нямаше достатъчно увереност. Образът потрепна за миг, като че скалата се срутваше. После се проясни и гласът на магьосника също се избистри:

— Той бродеше самотен из горите в късно лято и есен. И сам дойде при мене, когато бях хлапе от затънтено планинско село. И ми даде името. А заедно с него и живота.

Сега образът във водното огледало се измени, сякаш гледан от птица сред горските клони, която виждаше стръмните слънчеви поляни под скалата, снега на върха и един полегато спускащ се път, потънал в златистозелена тъма.

— Няма друго мълчание като мълчанието на тези гори — произнесе жрецът с копнеж.

Образът избледня и във ведрото остана отразен единствено ослепителният диск на обедното слънце.

— Там — каза Ястреба със странен, насмешлив поглед, — ако можех да се върна там, даже и ти не би могъл да ме последваш.

Пред тях се очерта суша — ниска и синя като гъста мъгла в тоя следобеден час.

— Селидор ли е това? — попита Арен с разтуптяно сърце, ала жрецът отвърна:

— Струва ми се, че е О6 или Джесидж. Не сме изминали и половината път, момче.

Същата нощ те преплаваха пролива между тези два острова. Не видяха никакви светлини, но въздухът бе изпълнен с дим, толкова гъст, че дробовете им се възпалиха от дишането. Когато настъпи ден и погледнаха назад, източният остров, Джесидж, изглеждаше изгорял и черен, додето стигаше взорът, а над земята лежеше бледа синя мъгла.

— Изгорели са нивите — каза Арен.

— Да, и селищата. Усещал съм и по-рано този дим.

— Диваци ли са хората тук, на Запад? Ястреба поклати отрицателно глава:

— Селски стопани, граждани.

Арен гледаше поразен черната съсипана почва, обгорените овощни дървета на фона на небето. И лицето му помръкна.

— Какво зло са им сторили дърветата? — промълви той. — Трябва ли да наказват тревата заради собствените си грешки? Диваци са ония, които подпалват земята, защото са се скарали с други хора.

— Те нямат вожд — рече Ястреба. — Нямат крал. Всички благородници и магьосници са се оттеглили, потънали в собствените си представи, заети да търсят вратата, която ще ги отведе отвъд смъртта. Така беше на Юг и предполагам, че и тук е така.

— И всичко това е дело на един човек — на оня, за когото говореше драконът? Изглежда невероятно.

— Защо не? Ако имахме Единен крал на всички острови, той също щеше да бъде един човек и да управлява. Един човек може да руши тъй, както може и да владее — да бъде крал или антикрал.

В гласа му отново се долавяше онази насмешка или предизвикателство, които дразнеха Арен.

— Кралят има прислужници, войни, вестоносци, съветници. Той управлява чрез своите слуги. Къде са слугите на този антикрал?

— В нашето съзнание, момчето ми. В нашето съзнание. Предателят е нашето аз, онова аз, което вика: „Искам да живея! Нека светът се продъни, само и само аз да живея!“ Дребната невярна душица вътре у нас, невидима като паяк в мрака. Тя говори във всички хора, обаче малцина я разбират. Магьосниците, певците, творците. А също и героите — ония, които искат да осъществят себе си. Да осъществиш себе си е нещо рядко, велико. А пък да се осъществиш завинаги — не е ли туй още по-велико?

Арен рязко погледна Ястреба в очите:

— Искаш да кажеш, че не е по-велико. Но обясни ми защо. Бях дете, когато тръгнах на това пътешествие. Не вярвах в смъртта. Оттогава научих нещо — може би немного, ала все пак нещо: научих се да вярвам в смъртта. Но не се научих да я приемам с радост, да посрещам с добре дошла моята или твоята гибел. Ако обичам живота, нямам ли право да мразя неговия край?

Учителят на Арен по фехтовка в Берила беше мъж към шестдесетте, нисък, плешив, хладнокръвен. Години наред принцът изпитваше неприязън към него, макар че го познаваше като изключителен фехтовчик. Ала веднъж по време на упражненията той издебна преподавателя си и го обезоръжи; и никога не можа да забрави невероятното, неочаквано щастие, което внезапно озари студения лик на неговия учител, надеждата, радостта — равен, най-сетне равен! От този ден нататък учителят по фехтовка го обучаваше безпощадно и винаги когато се дуелираха, върху лицето на стария мъж се появяваше същата неизменна усмивка, толкова по-лъчезарна, колкото по-упорито се биеше Арен. Сега тя грееше върху лицето на Ястреба.

— Живот без край — изрече жрецът. — Живот без смърт. Безсмъртие. Всяка душа копнее за него, силата на тоя копнеж е нейното здраве. Но бъди внимателен, Арен. Ти си човек, който може да постигне това желание.

— И тогава?

— Тогава — ето резултата. Тази отрова, попарила земята. Човешките изкуства, потънали в забрава. Певецът — онемял. Окото — сляпо. А после? Самозван крал на престола. На престола завинаги. Вечно с едни и същи поданици. Нито раждане, нито нов живот. Нито деца. Само в смъртното има живот, Арен. Само чрез смъртта се постига възраждане. Хармонията не е неподвижност. Тя е движение — вечно преобразяване.

— Но как може цялостната Хармония да бъде застрашена от действията на един човек, от живота на един човек? Това сигурно не е възможно. Недопустимо е… — той се поколеба.

— Кой обаче допуска? Кой забранява?

— Не зная.

— Аз също.

Едва ли не сърдито, настойчиво Арен попита:

— Тогава как можеш да бъдеш толкова сигурен?

— Зная какво огромно зло може да стори човекът — отвърна Ястреба н белязаното Му лице се смръщи, ала по-скоро от болка, отколкото от гняв. — Зная го, защото съм го извършвал. Извършвал съм същото това зло, воден от същата тази гордост. Отварял съм вратата между световете. Само процеп, малък процеп, единствено за да докажа, че съм по-силен от самата смърт. Бях млад н не бях срещал смъртта — като тебе… И Върховният жрец Немерл трябваше да отдаде цялата си мощ, цялото си умение и живота си, за да затвори тази врата. Лицето ми носи белега, който оная нощ остави върху мене Но него уби. О, вратата между мрака и светлината може да бъде отворена, Арен. Нужна е голяма сила, ала това може да бъде сторено. Обаче да я затвориш отново — то е друга работа.

— Но при теб навярно не е било същото…

— Защо? Защото съм добър ли? В окото на Ястреба пак проблесна онази студенина като от шпагата на учителя по фехтовка.

— Какво е добър човек, Арен? Който не върши зло ли? Който не би отворил вратата към мрака? Който не носи мрака у себе си? Вгледай се отново, момчето ми. Вгледай се по-надалеч. Туй, което ще научиш, ще ти бъде нужно, за да стигнеш там, където отиваш. Взри се у себе си. Нима не чу гласа, който те повика: „Ела“? Нима не го последва?

— Да. Ала аз… аз мислех, че това е неговият глас.

— Неговият е. Но е и твоят. Той говори на теб и на всички, които могат да чуят, със собствения им глас.

— Защо тогава и ти не го чуваш?

— Защото не желая! — отвърна Ястреба яростно. — Аз съм роден с могъщество, както и ти. Обаче ти си млад. Стоиш на границите на много възможности, в страна на сенки, в царство на сънища. И чуваш гласа, който ти казва: „Ела“. Както навремето се случи с мене. Но аз съм вече стар. Моят избор е направен. Извършил съм онова, което е трябвало. Стоя в светлина и виждам собствената си смърт. И съм разбрал, че една е силата, достойна за притежание. Силата не да вземаш, а да приемаш. Не да трупаш, а да даваш.

Джесидж беше останал далеч назад — снньо петно в морето.

— Значи аз съм негов слуга — рече Арен.

— Да. А аз твой.

— Ала кой е той тогава? Какъв е?

— Мисля, че е човек.

— Човекът, за когото ми разказа веднъж — заклинателят от Хавнър, който викал мъртвите? Дали е същият?

— Напълно е възможно.

— Но нали каза, че е стар, че си го познавал отдавна? Не е ли вече мъртъв?

— Възможно е — рече Ястреба.

И повече никой не проговори.

Тази нощ морето бе цялото огнено. Островърхите вълни, които пореше „Взор“, и всяко движение на рибите под повърхността на водата се очертаваха и оживяваха от някаква светлина. Арен седеше хванат за планшира, положил глава върху ръката си, и съзерцаваше тия вити дъги и вихрушки от сребристо лъчение.

Той потопи длан в морето, издигна я и от пръстите му леко се порониха светлинки.

— Погледни — кимна той. — Аз също съм магьосник.

— Не ти е дадена тази дарба — отвърна спътникът му.

— Няма да съм ти от голяма полза без нея — каза Арен, взрян в неспокойните отблясъци на вълните, — когато се изправим пред врага.

Защото се бе надявал, от самото начало се бе надявал, че Върховният жрец е избрал него и само него за това пътуване, понеже притежава скрита вродена сила, унаследена от прародителя Моред, която ще му се открие във върховна нужда и черен час. И той ще спаси себе си, своя повелител и целия свят от врага. Но неотдавна отново се беше обърнал към тая надежда и тя му се видя твърде далечна — спомни си как като малчуган изгаряше от желание да постави на главата си бащината корона и плака, щом му забраниха. И този път надеждата му бе прибързана и детинска. Нямаше магическа сила у него. И никога не ще има.

Щеше да дойде времето, когато той ще може и ще трябва да сложи бащината си корона и да управлява като принц на Енлад. Но сега това му се струваше нещо незначително, а родното му място — малко и далечно. И не защото бе изменил на призванието си. Просто неговото призвание бе станало по-голямо, отдадено на по-висша цел и по-върховна надежда. Той също беше разбрал своята слабост и по нея се научи да измерва силата си. Вече знаеше, че е силен. Ала за какво му бе нужна сила, ако нямаше дарование, ако нямаше какво да даде на своя повелител освен покорност и неизменна любов? Щеше ли туй да бъде достатъчно там, където отиваха?

— За да види светлината на свещта, човек трябва да я занесе на тъмно — каза Ястреба и нищо повече.

Арен се опита да се утеши с това, но не го намери много утешително.

Когато се събудиха на другия ден, въздухът и водата бяха посивели. Небето над мачтата се проясни до опаловосиньо, защото мъглата беше паднала ниско. За северни люде, каквито бяха Арен от Енлад и Ястреба от Гонт, мъглата бе добре дошла като стар приятел. Тя нежно обгръщаше лодката, скриваше далечината и те се чувстваха като в позната стая след дълги седмици огряно, голо пространство, брулено от ветровете. Навлизаха в родния си климат и вече бяха навярно на географската ширина на Роук.

А на около седемстотин мили източно от тези застлани с мъгла води, където плаваше „Взор“, ясно слънце грееше в дърветата на Горската обител, в зелената корона на Роукската могила и по високите плочести покриви на Големия дом.

В една от стаите на Южната кула, работно помещение на магьосниците, пълно с епруветки и реторти, с колби и щипци, дебелостенни пещи и малки спиртни лампи, духала, стативи, клещи, пили и тръби, с хиляди кутийки, мускали и запушени шишенца, обозначени с хардийски и още по-тайнствени руни — изобщо с всички пособия на алхимията, духането на стъкло, облагородяването на металите и лечителството, — сред отрупаните маси и пейки стояха Повелителят на промените и Повелителят на призоваването на Роук.

В ръцете си среброкосият Повелител на промените държеше огромен камък, подобен на необработен диамант. Беше скален кристал, оцветен дълбоко в сърцевината си в бледолилаво и розово, но прозрачен като вода. Обаче щом окото се вгледаше в тази бистрота, то откриваше непрозрачност и никакво отражение или образ от околния свят, а само плоскости и все по-дълбоки глъбини, докато потънеше в сън, от който нямаше обратен път. Това бе Камъкът на Шелиет. Отдавна той служеше на принцовете на Уей, понякога като атрибут от тяхното съкровище, понякога като магия за сън, ала от време на време и за по-гибелни цели — защото ония, които дълго и без да разбират гледаха в дълбините на кристала, можеха да полудеят. Но когато на Роук дойде Върховният жрец Геншър от Уей, той донесе със себе си Камъка на Шелиет, понеже в ръцете на един жрец този минерал разкриваше голяма истина. Все пак истината се променя според човека. И Повелителят на промените държеше камъка в шепи, наблюдаваше под изпъкналата му грапава повърхност безкрайните, прозрачни, блещукащи дълбини и разказваше за гледката:

— Земята се вижда така, сякаш стоя на връх Он, в центъра на света, и погледът ми обхваща всичко — чак до най-далечния остров от най-далечния разлив и отвъд него. Всичко е ясно. Съзирам корабите в проливите на Илиен, запалените огнища на Торхивън и покривите на кулата, където се намираме сега. Но отвъд Роук не забелязвам нищо. Няма земи на запад. Няма земи на юг. Не мога да видя Уотхорт, нито островите от Западния разлив, дори и най-близкия от тях, Пендор. Ами Оскил и Ебоскил — къде ли са? Над Енлад се спуска мъгла, някаква сивота като паяжина. Всеки път, щом погледна, изчезват още и още острови, а морето на тяхното място е гладко и неизменно, както преди Сътворението…

Гласът му пресекна на последната дума, сякаш едва достигаше до устните.

Той положи камъка на поставката от слонова кост и се отдалечи. Благото му лице изглеждаше измъчено:

— Кажи ти какво виждаш.

Повелителят на призоваването взе кристала в ръце и го огледа бавно, като че търсеше по грубата му прозрачна повърхност вход за своето видение. Той дълго го държа със съсредоточен израз. Накрая го остави и произнесе:

— Повелителю на промените, аз не виждам много. Откъслечни, мимолетни видения, в които няма завършеност.

Белокосият повелител сключи длани:

— Не е ли това само по себе си странно?

— Защо?

— Често ли очите ти са слепи? — викна Повелителят на промените, обхванат от гняв. — Не виждаш ли, че има… — и той неколкократно заекна, преди да може да продължи, — че има ръка, която скрива погледа ти, както запушва моята уста?

— Ти си твърде възбуден, повелителю — отвърна Призователят.

— Извикай Духа на камъка — каза Повелителят на промените, като се стараеше да се владее, ала произнасяше думите някак сподавено.

— Защо?

— Защо! Защото аз искам това.

— Хайде, повелителю, предизвикваш ли ме — досущ като момченца пред бърлогата на мечката? Да не сме деца?

— Да! Пред онова, което съзирам в Камъка на Шелиет, аз съм дете — уплашено дете. Извикай Духа на камъка. Трябва ли да те моля, повелителю?

— Не — рече високият повелител, но смръщен се извърна от по-възрастния.

После разтвори широко ръце във внушителния жест, с който започват заклинанията в неговото изкуство, вдигна глава и произнесе сричките на призоваването. Докато говореше, в Камъка на Шелиет нахлу светлина. Около него стаята се стъмни и сенките се скупчиха. Когато сенките станаха много дълбоки, а камъкът твърде ярък, Призователят съедини длани и издигна кристала пред лицето си, взрян в неговото лъчение.

Той помълча малко, след туй меко заговори:

— Виждам водоскоците на Шелиет, езерата, басейните и водопадите; сълзящите пещери със сребърни завеси, където папрати растат сред купища мъх, вълнообразните пясъци, водите, които се надигат, водите, които текат; избликването на дълбоки извори изпод земята, тайната и сладостта на източника, на потока…

Той отново потъна в мълчание и остана така, бледен като сребро в светлината на камъка. Сетне внезапно изкрещя, изпусна кристала с трясък и падайки на колене, зарови лице в ръцете си.

Сенките изчезнаха. Лятната светлина изпълваше потъналата в безпорядък стая. Великият камък лежеше непокътнат сред праха и разхвърляните вещи под масата.

Повелителят на призоваването се протегна като слепец и по детски хвана ръката на другия. Пое дълбоко дъх. Накрая се изправи, леко опирайки се на Повелителя на промените, и каза с разтреперани устни в някакъв опит да се усмихне:

— Не бива да приемам твоите предизвикателства, повелителю.

— Какво видя, Торион?

— Видях водоскоците. Видях как те потънаха, как потоците пресъхнаха, а изворите се отдръпнаха. И под тях всичко бе черно и сухо. Ти видя морето преди Сътворението, но аз видях онова… което идва след него… Съзрях разрухата.

Той навлажни устни:

— Как искам Върховният жрец да е тук.

— Аз искам ние да сме там, при него.

— Къде? Няма кой да го открие сега. Повелителят на призоваването надзърна през прозореца, зад който се простираше синьото спокойно море.

— Нито вест, нито призоваване може да го достигне. Той е там, където ти съгледа пусто море. Наближава земята, където изворите пресъхват. Намира се там, където изкуствата ни не действат… Ала може би все още има заклинания, които могат да стигнат до него, например някои от Завета на Палн.

— Но това са заклинания, с които мъртвите се извикват сред живите!

— Или живите сред мъртвите.

— Нали не мислиш, че е мъртъв?

— Мисля, че върви към смъртта, че е повлечен към нея. Както всички нас. Напускат ни нашата сила и нашата устойчивост, надеждата и щастието. Изворите пресъхват.

Повелителят на промените го погледна тревожно и накрая каза:

— Не се опитвай да го повикаш, Торион. Той знаеше какво търси дълго преди ние да го узнаем. За него светът е прозрачен както този Камък на Шелиет: той гледа и вижда какво е и какво трябва да бъде… Не можем да му помогнем. Във върховните заклинания се таи гибел и най-голяма заплаха крие Заветът, който ти спомена. Трябва да изпълним заръката му да не предприемаме нищо, а да пазим стените на Роук и да помним Имената.

— Да — отвърна Призователят. — Но сега искам да се оттегля и да помисля върху това.

И той напусна стаята на кулата, като се движеше някак сковано. Чернокосата му глава с благородни черти бе високо вдигната.

На сутринта Повелителят на промените отиде да го потърси. Когато влезе в стаята му, след като чука дълго, го намери проснат на каменния под, сякаш съборен от тежък удар. Ръцете му бяха широко разтворени като в жест на призоваване, но дланите бяха студени, а отворените му очи — с празен поглед. Повелителят на промените коленичи до него и го повика с магическа сила, три пъти изричайки името му Торион, ала той не се помръдваше. Не беше мъртъв, обаче у него имаше живот само колкото да поддържа заглъхващите удари на сърцето и малко въздух в дробовете. Повелителят на промените взе ръцете му и прошепна:

— О, Торион, аз те накарах да погледнеш в камъка. Аз ти причиних това.

После бързо излезе от стаята и високо завика към всички, които срещаше, учители и ученици:

— Врагът достигна до нас, в добре укрепения Роук, и прониза силата ни в сърцето!

Макар да бе благ човек, сега изглеждаше толкова суров и обречен, че всеки, който го видя, се уплаши.

— Погрижете се за Повелителя на призоваването — крещеше той. Но кой ли ще повика духа му обратно, когато самият владетел на това изкуство си отива?

Старецът се упъти към собствената си стая и всички се отдръпнаха, за да му сторят път.

Извикаха Повелителя на лечението. Той ги накара да поставят на легло Торион Призователя и хубаво да го завият. Ала не запари лечебни билки, нито изпя някоя от песните, които облекчават болното тяло и объркания ум. Един от учениците му беше с него — младо момче, още не заклинател, но с обещаваща дарба в лечителското изкуство. Момчето попита:

— Учителю, нищо ли не може да се направи за него?

— Не от тази страна на стената — отвърна Лечителят.

Обаче осъзнавайки с кого разговаря, добави:

— Той не е болен, момче. Но дори ако това беше заболяване на тялото, не зная дали нашето умение щеше да му помогне. Изглежда, в билките ми напоследък не се крие спасение. И макар да произнасям думите на заклинанията, те са безсилни.

— Същото призна вчера и Повелителят на песните. Той спря по средата на песента, на която ни учеше, и каза: „Не зная смисъла на тази песен.“ И излезе от стаята. Някои момчета се разсмяха, ала аз почувствах, че подът под мене пропада.

Лечителят погледна откритото умно лице на ученика, после студения вкочанен лик на Призователя и рече:

— Торион ще се върне при нас. Песните няма да бъдат забравени.

Но същата нощ Повелителят на промените напусна Роук. Никой не разбра как си бе отишъл. Той спеше в стая с прозорец към градината. На сутринта прозорецът беше отворен и стареца го нямаше. Помислиха, че със своето умение да променя формите се е превърнал в птица или звяр, а може би в мъгла или даже вятър, защото всяка форма и материя бе подвластна на изкуството му, и е напуснал Роук навярно за да търси Върховния жрец. Онези, които знаеха каква опасност има Повелителят на промените да попадне в плен на собствените си заклинания при най-малкия недостиг на умение или воля, се страхуваха за него, обаче не говореха за своите страхове.

И така, Съветът на мъдреците загуби трима от повелителите. Дните минаваха, ала никаква вест не идваше от Върховния жрец, Призователят лежеше немощен и Повелителят на промените не се завърна. Униние и тъга надвиснаха над Големия дом. Момчетата шушукаха и някои намекваха, че ще напуснат Роук, понеже не са научили онова, за което са дошли.

— Може би — говореше едно — всичко от самото начало е било лъжа, всички тези тайнствени изкуства и сили. От всички учителя само Повелителят на ръката все още прави своите номера, а пък те, както знаем, са чиста илюзия. Останалите се спотайват или отказват да вършат каквото и да било, защото измамата им се разкри.

А друго от онези, които слушаха, добави:

— Добре де, какво са вълшебствата? Какво е магьосническото изкуство освен игра с привидностите? Нима то може да спаси човека от смърт или поне да удължи живота му? Ако жреците притежаваха силата, която си приписват, те, разбира се, щяха да живеят вечно!

И момчетата се впуснаха да разказват за смъртта на великите повелители: как Моред е паднал в битка, Нерегер е бил убит от Сивия жрец, Ерет-Акбе — от дракона, как Геншър, последният Върховен жрец, е умрял от болест в леглото си като обикновен смъртен. Някои от момчетата слушаха с удоволствие, защото имаха завистливи сърца; други слушаха и се чувстваха нещастни.

През цялото това време Повелителят на градежа стоеше сам в Горската обител и не допускаше никого в нея.

Само Вратарят, макар да го виждаха рядко, оставаше непроменен. В очите му не бе паднала сянка. Той се усмихваше и предпазваше вратите на Големия дом до завръщането на неговия настоятел.