Най-непохватната вещица

Десета глава

По обяд, пронизителният звук на звънеца проехтя из коридорите, но Милдред само дръпна възглавницата върху главата си и отново заспа. Не след дълго, обаче, вратата на стаята й се отвори с трясък.

— Събуди се! — пронизително извика Мод, като сграбчи възглавницата и удари с нея приятелката си по главата.

Милдред разтърка очи срещу дневната светлина и видя около леглото си, както й се стори, стотици хора, които говореха и спореха разпалено. Мод всъщност беше върху леглото и скачаше нагоре-надолу по него.

— Какво се е случило? — попита сънено.

— Все едно не знаеш! — отвърна й Мод, останала без дъх от подскачането. — Цялото училище говори за това.

— За кое? — попита Милдред, която все още не се бе събудила напълно.

— Ще се събудиш ли? — изкрещя Мод и дръпна завивките й. — Ти си спасила цялото училище от злобната сестра на госпожица Какъл. Това е!

Милдред се изправи на мига.

— Да, така е! — възкликна тя и всички се засмяха.

— Госпожица Какъл свиква събрание в Голямата зала — казаха Доун и Глория, две момичета от нейния курс. — По-добре побързай и се облечи. Тя ще очаква да си там.

Милдред скочи от леглото, а приятелките й се запътиха към залата. Не след дълго беше готова и побърза да се присъедини към тях, а както обикновено, връзките на обувките й се влачеха след нея.

Мод й беше запазила място и Милдред се почувства неудобно, когато забеляза, че при влизането й в залата, всички впериха погледи в нея. Докато чакаха учителите да дойдат, реши да разкаже на приятелката си за Етел.

— Слушай — прошепна тя, като се наведе към Мод, за да не ги чуе никой друг, — случилото се на празненството не беше по моя вина. Етел омагьосала метлата, която ми даде назаем, и го знам, защото тя лично ми го каза. Няма да го кажеш на никого, нали? Исках да знаеш, защото не ми се ще да мислиш, че отново съм била непохватна.

— Но всички вече знаят за това — отговори Мод.

— Така ли?! — възкликна Милдред. — Кой им е казал?

— Е, знаеш, каква е Етел — отвърна Мод. — Не е могла да устои да не каже на някого колко е умна и затова е споделила с Хариет, а тя от своя страна решила, че постъпката й е ужасна и казала на всички останали. Сега никой не говори с Етел. Госпожица Хардбрум също разбра за това и й е изключително ядосана.

— Шшш! — изшътка някой. — Идват.

Всички се изправиха, когато госпожица Какъл влезе в залата, следвана от госпожица Хардбрум и останалите учители.

— Можете да седнете, момичета — обяви директорката. — Както знаете, училището избегна на косъм опасността да бъде нападнато тази сутрин. Ако не беше една определена млада дама от Академията, сега нямаше да седим тук, а щяхме да подскачаме наоколо, превърнати в жаби.

Момичетата се засмяха.

— Не, не, ученици, не се смейте! Изобщо нямаше да е смешно, ако това се беше случило. И тъй като не се случи, обявявам останалата част от деня за неучебна, в чест на Милдред Хъбъл. Милдред, би ли дошла тук за момент?

Момичето силно се изчерви, но бе избутано да се изправи на крака. Препъваше се между редиците от столове, стъпваше върху нечии крака, докато вървеше, а след това тромаво премина през целия подиум до масата.

— Не се срамувай, скъпа моя — каза госпожица Какъл, усмихната щастливо. Тя се обърна към останалите ученици. — Хайде, момичета! Три пъти „Ура“ за нашата героиня Милдред.

Милдред се изчерви още повече и започна да върти скритите зад гърба си пръсти, докато възгласите ехтяха.

Когато всичко това приключи, „героинята“ почувства облекчение. Докато изчакваха да излязат от залата, всички я потупваха по гърба и поздравяваха — освен Етел, разбира се, която я изгледа по възможно най-злобния начин, по който можеше.

— Добрата стара Мил! — извика някой.

— Измъкнахме се от контролното по заклинания, благодарение на теб — каза друго момиче.

— Благодарим ти за почивката.

— Благодаря, Мил!

И така нататък, и така нататък.

Мод преметна ръка през раменете на приятелката си.

— Наистина изглеждаш смутена — отбеляза тя. — Толкова силно си почервеняла, че мога да го забележа от другия край на залата.

— О, не! — възкликна Милдред. — Хайде да отидем да вземем котетата и да се позабавляваме.

— Един момент — дочуха хладен глас, който познаваха много добре.

Двете момичета се обърнаха и видяха, че класната им ръководителка стои точно зад тях. Веднага заостриха вниманието си, като се чудеха какво ли са направили този път, което си беше напълно нормална реакция, когато и да заговореше госпожица Хардбрум.

Сега обаче, за тяхна най-голяма изненада, тя се усмихна — с искрена, приятелска усмивка, а не с обикновеното леко изкривяване в ъгълчетата на устните.

— Само исках да ти благодаря, Милдред — каза тя. — Сега бягайте, момичета, и се насладете на почивния си ден, преди да е свършил.

Отново се усмихна и изчезна.

Двете приятелки стояха и се взираха една в друга.

— Понякога си мисля — сподели Милдред, — че тя вероятно не е чак толкова лоша, колкото ми се струва.

— Може и да си права, Милдред — каза гласът на госпожица Хардбрум до ухото ѝ и момичетата подскочиха ужасени.

Милдред сграбчи ръката на приятелката си и двете забързаха по коридора към обвитото в мъгла игрище, оставяйки смехът на госпожица Хардбрум да отеква от нищото в празната галерия.