Най-непохватната вещица

Втора глава

Тържеството се проведе в Голямата зала — огромно каменно помещение с редици от дървени пейки и издигната платформа в единия край. По стените висяха щитове и портрети. Беше се събрало цялото училище, а госпожица Какъл и госпожица Хардбрум стояха на платформата. Пред тях имаше маса, върху която стоеше огромна плетена кошница от ракита, от която се чуваше мяукане и скимтене.

Първо всички изпяха училищния химн, който звучеше така:

Това бе най-обикновена песен, изпълнена с гордост, удоволствие и изпитания. Милдред никога досега не бе забърквала отвари с удоволствие, нито бе летяла гордо на метлата си — обикновено бе твърде заета да се държи примерно!

Милдред беше последна, и когато стигна до масата, госпожица Какъл извади от кошницата не лъскаво черно коте, като на всички останали, а малко сиво-кафяво котенце с бели лапи и с козина, която изглеждаше така, сякаш е било навън през нощта по време на силна буря.

— Свършиха ни черните — обясни мис Какъл със закачлива усмивка.

Госпожица Хардбрум също се усмихна, но злобно.

След церемонията всички се втурнаха, за да видят котето на Милдред.

— Мисля, че Х. Б. има пръст в това — каза Мод мрачно. („Х. Б.“ беше прякорът, който използваха за госпожица Хардбрум.)

— Изглежда малко безлично, нали? — попита Милдред, докато почесваше малкото тигърче по главата. — Но за мен това няма никакво значение. Само трябва да му измисля друго име, защото мислех да го нарека Черньо. Хайде да ги заведем на спортната площадка и да видим как ще се справят с летенето на метла.

Почти всички вещици-първокурснички бяха в двора и опитваха да убедят озадачените си котенца да седнат върху метлите. Няколко вече се бяха вкопчили с нокти в тях, а едно от животинчетата, което принадлежеше на доста самодоволна млада вещица, наречена Етел, бе седнало напълно изправено и си чистеше лапите, като че ли бе летяло на метла през целия си живот.

Както споменах и преди, да летиш на метла не е лесно. Първо, нареждаш на метлата да се вдигне във въздуха и тя се носи над земята доста дълго време. След това сядаш на нея, тупваш я рязко и започваш да летиш. Когато вече си нависоко, можеш да накараш метлата да направи почти всичко, като й нареждаш: „Надясно! Наляво! Спри! Слез малко надолу!“ и така нататък. Трудната част е балансирането, защото, ако се наведеш малко повече на една страна, може лесно да изгубиш равновесие и в такъв случай или ще паднеш, или ще се окажеш увиснала надолу с главата и тогава ще трябва само да се държиш за метлата, с поли, преметнати върху главата ти, докато някоя приятелка не ти се притече на помощ.

Първите няколко седмици Милдред падаше и се блъскаше в различни препятствия, преди да започне да лети на метлата си сравнително добре. Изглеждаше, че котето й щеше да има същия проблем. Когато го постави на края на дръжката, то просто падна долу, дори без да се опита да се задържи. След много опити Милдред вдигна котето и леко го раздруса.

— Чуй ме! — каза тя строго. — Мисля, че трябваше да те нарека Глупчо. Ти дори не се опитваш да се задържиш върху метлата. Всички останали го правят — погледни приятелите си.

Котенцето се взря тъжно в нея и я близна по нослето с грапавия си език.

— О, хайде сега — каза Милдред с по-нежен глас. — Не съм ти истински ядосана. Хайде да опитаме отново.

И тя постави котето обратно върху метлата, а то тупна шумно на земята.

Мод имаше по-голям късмет. Нейното коте висеше ужасено с главата надолу.

— Е, добре — разсмя се Мод. — Все пак е някакво начало.

— Моето не става за нищо — оплака се Милдред, като седна на метлата си, за да си почине.

— Не се притеснявай — отвърна Мод. — Помисли си колко им е трудно да се задържат като използват само ноктите си.

Идея проблесна в ума на Милдред и тя се шмугна в училището, като остави котенцето си да преследва едно листо на земята, докато метлата ѝ продължаваше да се носи търпеливо във въздуха.

Момичето се върна, понесло ученическата си чанта, която закачи в края на метлата и след това намести животинчето вътре. Учуденото личице на котето надничаше от чантата, докато Милдред летеше доволна над двора.

— Виж, Мод — извика тя от около метър над земята.

— Но това е измама — възкликна приятелката й, докато гледаше чантата. Милдред долетя обратно и стъпи на земята, смеейки се. — Не мисля, че Х. Б. ще го одобри — продължи замислено другото момиче.

— Много си права, Мод — каза леден глас зад тях. — Милдред, скъпа моя, предполагам, че ще ти бъде дори още по-лесно с кормило и седло.

Милдред се изчерви.

— Съжалявам, госпожице Хардбрум — промърмори тя. — То не можеше да запази равновесие много добре — моето коте, така че… Помислих си, че… Може би… — Гласът й заглъхна под строгия взор на учителката. Момичето откачи ученическата си чанта и върна озадаченото коте на земята.

— Момичета! — Класната им ръководителка плесна с ръце. — Бих искала да ви напомня, че утре сутринта имате тест по отвари. Това е всичко.

И като каза това, тя изчезна. Буквално.

— Бих искала да не прави така — прошепна Мод, гледайки мястото, на което стоеше класната им преди малко. — Никога не можеш да си сигурна дали си е тръгнала или не.

— Отново си напълно права, Мод. — Гласът на госпожица Хардбрум се разнесе от нищото.

Момичето преглътна и забърза към своето коте.