Най-непохватната вещица

Осма глава

В гората беше много тъмно и Милдред се почувства леко неспокойна, заобиколена от мрачните дървета, които растяха толкова нагъсто, че никаква светлина не проникваше между тях. Когато вече бе стигнала почти до подножието на планината, поседна за малко, за да си почине. Облегна се на едно дърво, а котенцето излезе от чантата ѝ и се излегна на тревата.

Беше много тихо, освен песента на няколко птички и някакъв доста странен звук, който приличаше на тихо жужене и напомняше на много хора, говорещи наведнъж. В действителност, колкото повече се заслушваше, толкова повече ѝ заприличваше на звук от гласове. Милдред погледна в посока на шума и ѝ се стори, че вижда нещо да се движи между дърветата.

— Хайде да отидем и да погледнем, Таби — прошепна тя.

Оставиха чантата и метлата, облегнати на дървото, и се запромъкваха през гъстите храсталаци. Шумът се засили.

— Ама, това наистина е човешки говор. Погледни, Таби, ето там, през клоните.

Седнали в здрача, на една полянка се виждаха около двадесет вещици, скупчени заедно. Те мърмореха или говореха с приглушени гласове. Милдред пропълзя по-близо и се заслуша. Не познаваше нито една от тях. Висока, сивокоса вещица се изправи на крака.

— Чуйте, всички! — започна тя. — Ще замълчите ли за момент? Благодаря. Сега, това, което бих искала да разбера е, дали сме напълно сигурни, че всички ще спят или поне ще са си по стаите?

Тя седна, а друга вещица се изправи, за да ѝ отговори. Беше дребна и закръглена и носеше очила със зелени рогови рамки. За един ужасен миг Милдред си помисли, че това е госпожица Какъл, но когато вещицата проговори, гласът ѝ беше различен.

— Разбира се, че сме сигурни — отговори тя. — Сутринта след честването на Хелоуин, в цялото училище спят до обяд. Това е правило, а в Академията много стриктно спазват правилата, така че никой няма да е станал преди дванадесет без пет, най-рано. Ако прелетим през стените в задната част на двора, ще бъдем достатъчно далече от спалните помещения и никой няма да може да ни чуе. Като добавим това, че ще бъдем и невидими, ще бъдем напълно защитени. Тогава всичко, което остава да бъде направено, е да се разделим, да се промъкнем във всяка една от стаите и да превърнем всички в жаби. Те няма да могат да ни видят дори и да са будни. Не забравяйте да вземете по една от тези кутии за жабите. — Тя посочи към спретнатата купчина от малки картонени кутии. — Не можем да си позволим дори една от тях да избяга. Веднъж след като това бъде сторено, цялото училище и всички, които са в него, ще бъдат под наш контрол. Готова ли е вече невидимата отвара? — попита тя, като се обърна към млада вещица, която бъркаше сместа в казана върху огъня. Беше същата отвара, която бяха направили двете с Мод по време на изпита за смешната отвара.

— Още няколко минутки — отговори момичето, докато изсипваше в казана шепа мустаци от прилеп. — Трябва да покъкри малко.

Милдред беше ужасена. Промъкна се обратно до мястото, където бе оставила чантата си, и след това се скри в сенките така, че да не могат да я видят.

— Какво, за бога, можем да направим, Таб — прошепна тя на котето, докато си представяше как Мод подскача напред-назад превърната в жаба. — Не можем да им позволим да превземат училището.

Милдред затършува из чантата си и извади двете книги, които беше взела — Вещерския кодекс и книгата с магии. Прелисти бързо книгата с магиите и спря на страницата, на която се обясняваше как можеш да превърнеш човек в животно. Имаше само един-единствен пример — превръщане в охлюви.

— Бих ли могла? — помисли си тя. — Бих ли могла да ги превърна всичките в охлюви? — Котенцето я гледаше окуражително. — Знам, че е против Вещерския кодекс, Таби — продължи момичето, — но тези вещици изглежда не следват никакви правила. Те планират да ни превърнат в жаби докато спим, така че не виждам защо ние да не сторим същото с тях в самозащита.

Милдред се промъкна обратно до полянката, стиснала здраво книгата с магии.

Започваме!, ужасено си помисли тя.

Вече разсипваха невидимата отвара по чашите, така че Милдред трябваше да действа бързо. Размаха ръце в кръг по посока на тълпата вещици (тази част от правенето на магия можеше да бъде много трудна, особено когато не искаш да привлечеш вниманието върху себе си) и измърмори под носа си вълшебните думи. За секунда нищо не се случи — събралите се около казана вещици продължаваха да бърборят и да се блъскат. Загубило всякаква надежда, момиченцето затвори очи, но когато ги отвори отново, всички бяха изчезнали, а на земята имаше група охлюви в различни форми и размери.

— Таби-и-и! — изпищя Милдред. — Успях! Погледни!

Котенцето се измъкна изпод храстите и се загледа в охлювите, които се опитваха да избягат колкото можеха по-бързо, което не беше никак бързо, разбира се. Милдред взе една от картонените кутии и нареди охлювите в нея, вдигайки ги нежно от земята един по един.

— Предполагам, че трябва да ги занесем обратно в Академията и да уведомим госпожица Какъл, Таби — каза тя, спомняйки си внезапно за разговора, който трябваше да се проведе този следобед. — Все пак ще трябва да се върнем. Не можем да ги оставим тук, нали?

След това се отправиха нагоре по склона на планината — Милдред, носеща в ръце кутията, докато метлата ѝ летеше до нея с провесената на края ѝ чанта с настанилия се вътре Таби.