Най-непохватната вещица

Четвърта глава

Беше сутринта в деня на изпита. Момичетата се бяха подредили в редица в лабораторията по отвари, като всяка една се надяваше да е научила правилното заклинание. Единствено Етел, която знаеше всичко, никога не се притесняваше за подобни неща.

— Елате, момичета! Застанете по две пред казан! — проехтя гласът на госпожица Хардбрум. — Днес ще правим отвара за смях. Не можете да използвате учебниците си… Милдред, веднага остави този учебник настрана! Работете тихо, и когато приключите, можете да отпиете малка глътка от сместа, за да сте сигурни, че е правилно забъркана.

Мод и Милдред работеха в един и същ казан, разбира се, но за нещастие, нито една от двете не бе научила точно тази магия.

— Мисля, че си я спомням бегло — прошепна Мод. — Съвсем малка част. — Тя започна да сортира съставките, които бяха поставени върху всяка работна маса.

Когато всичко бе добре объркано в казана, врящата течност придоби яркорозов цвят. Милдред замислено се загледа в нея.

— Убедена съм, че трябваше да е зелена — каза тя. — В действителност съм сигурна, че трябваше да сложим шепа езерни водорасли, събрани в полунощ.

— Убедена ли си? — попита Мод.

— Да… — отговори Милдред не особено уверено.

— Напълно сигурна? — настоя приятелката ѝ. — Знаеш какво се случи последния път.

— Достатъчно сигурна съм — отвърна Милдред. — Все пак, върху всяка маса има оставена шепа езерни водорасли. Със сигурност се очаква от нас да ги сложим вътре.

— О, добре! — съгласи се Мод. — Слагай ги тогава. Не могат да навредят.

Милдред грабна водораслите и ги пусна в сместа. Няколко минути се редуваха да разбъркват отварата, докато тя започна да става тъмнозелена.

— Какъв ужасен цвят! — възкликна Мод.

— Готови ли сте, момичета? — попита госпожица Хардбрум, докато барабанеше с пръсти по бюрото си. — Трябваше да сте готови още преди няколко минути. Отварата за смях трябва да се приготвя много бързо, когато се налага да я използваме спешно.

Етел все още работеше на плота пред Милдред, която се изправи на пръсти, за да надникне какъв цвят е отварата на другото момиче. За неин ужас, сместа беше яркорозова.

О, не! — помисли си Милдред, а увереността ѝ се изпари. — Чудя се каква ли отвара сме забъркали.

Госпожица Хардбрум отново почука силно по бюрото си:

— Сега ще трябва да изпробваме отварите ви — изкомандва тя. — Не отпивайте прекалено много, моля. Не бихме искали някой да изпадне в истерия.

Всяка ученичка напълни по една епруветка от течността и отпи по малко. Почти веднага момичетата започнаха да се превиват от смях. Особено силен беше смехът около работната маса на Етел, където бяха направили най-добрата от всички отвари и се смееха толкова силно, че по бузите им се стичаха сълзи. Единствените, които не се смееха, бяха Милдред и Мод.

— О, Боже! — каза Мод. — Чувствам се изключително странно. Защо не се смеем, Мил?

— Страх ме е да ти кажа — призна си приятелката ѝ. — Мисля, че…

Но преди да успее да добави каквото и да било, двете изчезнаха!

— Казан номер две! — грубо каза госпожица Хардбрум. — Изглежда, че сте забъркали грешната отвара.

— Аз съм виновна — прозвуча гласът на Милдред някъде иззад казана.

— Не се и съмнявам в това! — язвително отговори госпожица Хардбрум. — По-добре и двете седнете някъде, докато отново се появите. А след това, Милдред, една разходка до кабинета на госпожица Какъл ще ти се отрази добре. Можеш да ѝ обясниш защо съм те изпратила.

Всички вече си бяха тръгнали, когато двете млади вещици най-накрая започнаха да се появяват. Това бе много бавен процес, при който първо започваше да се вижда главата, а след това постепенно се появяваше и останалата част от тялото.

— Съжалявам — казаха главата и раменете на Милдред.

— Няма защо — отвърна главата на Мод — Просто ми се иска да мислиш малко повече. В началото бяхме направили правилната отвара.

— Съжалявам — смотолеви приятелката ѝ отново, а след това започна да се смее. — Хей, Мод, изглеждаш много смешно така както ти се вижда само главата.

И двете започнаха да се смеят и скоро отново бяха приятелки.

— Предполагам, че сега е най-добре да отида при старата Какъл — въздъхна Милдред, когато се появи напълно.

— Ще те придружа до вратата на кабинета — предложи Мод.

Госпожица Какъл бе дребна и много пълна, с къса сива коса и очила със зелени рогови рамки, които обикновено носеше отгоре на главата си. Бе пълна противоположност на госпожица Хардбрум — винаги изглеждаше разсеяна, а по природа бе изключително внимателна. Момичетата изобщо не се страхуваха от нея, докато госпожица Хардбрум можеше само с една дума да ги накара да се почувстват по-ниски от тревата. Госпожица Какъл използваше напълно различни методи. С това, че винаги бе добронамерена и винаги се радваше да види някоя от ученичките в кабинета си, ги караше да се чувстват неудобно, ако имаха да ѝ казват нещо неприятно. А Милдред почти винаги имаше.

Милдред почука на вратата на директорския кабинет, като се надяваше госпожица Какъл да не е там. Но тя беше.

— Влез! — извика отвътре познатият глас.

Момичето отвори и влезе. Госпожица Какъл, за първи път поставила очилата върху носа си, пишеше забързано в един огромен дневник. Тя вдигна очи и погледна над рамките.

— А, Милдред — каза любезно — Ела, седни и изчакай докато приключа с попълването на дневника.

Момичето затвори вратата и седна пред бюрото на директорката.

Иска ми се да не беше толкова доволна, че ме вижда, помисли си то.

Директорката затвори книгата със замах и избута очилата отгоре на главата си.

— Сега, Милдред, какво мога да направя за теб?

Милдред преплете пръсти.

— Всъщност, госпожице Какъл — започна бавно тя, — госпожица Хардбрум ме изпрати при вас, защото отново забърках погрешната отвара.

Усмивката изчезна от лицето на възрастната жена и тя въздъхна, така като че ли бе силно разочарована. Милдред се почувства изключително неловко.

— Наистина, дете — каза госпожица Какъл уморено, — вече не знам какво да ти кажа. Идваш тук седмица след седмица, изпращана от всеки един учител в училището, а думите ми като че ли влизат в едното ти ухо и излизат през другото. Никога няма да заслужиш Висшия вещерски сертификат, ако това ужасяващо поведение продължи. Мисля, че си най-непохватната вещица в цялото училище. Когато и да има някакъв проблем, почти винаги ти си в основата му, а това не е хубаво, мила моя. Сега, какво имаш да ми кажеш в своя защита този път?

— Наистина не знам — отговори Милдред смирено. — Всичко, което правя, изглежда винаги се проваля, това е. Не го правя нарочно.

— Е, въпреки всичко, това не е извинение — отбеляза госпожица Какъл. — Всички останали успяват да се справят, без да предизвикват проблеми, където и да отидат. Трябва да се вземеш в ръце, Милдред. Не желая да чувам повече нищо лошо за теб, разбра ли?

— Да, госпожице Какъл — отвърна Милдред с глас пълен с колкото се може повече съжаление.

— Бягай тогава — каза директорката. — И запомни какво ти казах току-що.

Когато излезе от кабинета, Мод я чакаше в коридора, нетърпелива да узнае какво се е случило.

— Тя наистина е много добра — сподели Милдред. — Само ми каза обичайните неща. Мрази да се кара на хората. Трябва да се постарая да бъда по-добра отсега нататък. Хайде, ела да дадем на котенцата си по още един урок по летене на метла.