Не е време за дракони

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

Само веднъж Лойя бе имала възможност да стъпи на територията на Водния орден. Тогава беше съвсем малко момиче и я бяха взели със себе си на гости. По онова време, веднага подир войната, клановете демонстрираха голямо благоразположение един към друг. Дружелюбието стигна до модата да се обменят визити, посолства, случваха се преминавания от един клан в друг, дори се сключваха бракове… Но от онези отминали години тя си спомняше само звънтенето на шадраваните, блестящи в слънчеви лъчи, и мрачното момче, на което беше наредено да пази и да забавлява младата Котка. Лойя тогава откровено скучаеше — тъкмо навлизаше в критичния си период на съзряване, когато всичките й бъдещи възможности вземаха да се събуждат. С отмъстително удоволствие тя тормозеше горкото момче с порой от капризи, жалби и малко кокетство. Накрая поиска от него като доказателство за преданост да извърши магия, която не му беше по силите. Ако се замислим, тъкмо така се пораждаше неприязънта между клановете.

Сега тя нямаше нужда да демонстрира възможностите си. Нито ламтеше да се сблъска с чуждата магия. Напълно й стигаше онази, която буквално преливаше от Торн.

Тук имаше предостатъчно шадравани; водни подове, течащи живи огледала, увиснали под таваните ярки дъги — задължителният букет ефекти, предназначени да поразяват въображението на обикновените хора. Но къде-къде по-важна бе истинската Сила. Даже слабите в тази насока дарби на Лойя стигнаха, за да открие цял комплект плашещи обстоятелства… които вероятно й се натрапваха, може би някой й помагаше да ги почувства по-отчетливо. Например факта, че Стополие лежеше съвсем без преувеличения върху вода — на двайсетина метра под земята се намираше огромно сладководно езеро, изтеглено от маговете. Какъв сюрприз за евентуални агресори — почвата ще се разтвори под нозете им и отдолу ще кипне бушуваща водна стихия…

Лойя забеляза и вълна̀та. На около километър навътре в морето, свито до самото дъно, дремеше неактивирано цунами. Хитроумни нишки водеха от чудовището към двореца и всеки миг можеха да съживят кошмарната водна стена, а сетне да я хвърлят, накъдето пожелаят — върху брега или срещу приближаваща флота.

Водните бяха силни. Много силни.

Най-после шествието през коридори и анфилади от зали свърши. Бойците-магове спряха, спря и вълшебникът от трето ниво. Лойя се озова пред арка, от която падаше завеса-водопад. Зад искрящия дъжд сребристи капки нищо не се виждаше.

Котката се усмихна очарователно на съпровождалите я и пристъпи напред.

Очакваше нещо неприятно, жлъчна подигравка, може би капан, или поне внезапен ручей, който да я измокри от глава до пети — с прилепналата тънка рокля щеше да е принудена да застане пред Торн едва ли не гола.

Но не. Магът не падна до дребни гадости. Искрящият водопад образува проход. Лойя се изправи срещу Предводителя на Водния орден.

Това помещение не бе подредено с показен разкош. Значи бе истинската обител на Торн, не зала за хвърляне на прах в очите. Прозрачен под, осветен отдолу. В дълбините се виждаха замръзнали на място шарени рибки. По стените красиво шуртеше вода — вероятно освен декоративни задачи, изпълняваше и защитни функции. Мозайката под преливащите се струи изглеждаше съвсем нова, макар със сигурност бяха изминали много години от сътворяването й. В мотивите й нямаше нищо войнствено и мрачно — първите кораби наближават Средния свят, основателите на клана овладяват своята страна на Силата, строят дворци и напояват цъфтящи градини… Колко мило. Лицемери.

Вълшебникът я посрещна на крак. Две кресла стояха отстрани, но Лойя разбираше, че има твърде малко шансове да се настани в някое от тях и да поведе приятелска беседа.

— Да, удивен съм — пръв наруши мълчанието Торн.

Лойя кимна, без да свежда поглед. Хладна учтивост или ледена ярост — не е най-доброто нещо за начало на разговор. Би предпочела да изслуша заплахи, да прояви слабост… Да провокира Торн да й посегне дори.

— И аз съм учудена, Торн.

— И от какво е учудена мъдрата Лойя Ивер? — присмехулно натърти на думата „мъдра“ вълшебникът. — От липсата на музиканти и ликуващи тълпи?

— Не, Торн. Учудена съм, че още не си ми простил. И че… не ме молиш за прошка.

Магът потръпна с цялото си тяло от гняв. И започна да вдига ръка…

— Да! — изкрещя Лойя. Получи се твърде мелодраматично, но целта бе постигната — вълшебникът спря. — Да, виновна съм! Когато една слаба жена с измама успява да накара могъщ мъж да се откаже от намеренията си, това е обидно! Много обидно! Разбира се, че се чувстваш оскърбен. Признавам своя грях пред теб! Но ти, ти… — в очите на Котката блеснаха сълзи. — Откога, от колко века Торн, Главата на Водния орден пристига на моя бал… — говорейки, Лойя пристъпи към магьосника, — ала защо? Да се повесели? Да си поприказва с мен? — устните й се изкривиха от горчива усмивка, а гласът трепна. — А да не би да изплакне взор с младите ми котенца-писанки?… И това бих разбрала, може би съм твърде стара и изпохабена за Торн… Но не! Великият Торн е посетил моя бал, защото друго му е трябвало в стените на моя дом! Торн искал отмъщение! Власт! Разчистване на сметки с Въздушните! А аз, глупачката самовлюбена, реших, че си дошъл заради мен…

Торн слушаше, без да я прекъсва. Лойя се приближаваше, редейки жално:

— И прославеният Торн дори не си помисли, че ако Ритор бъде убит на моя земя, гневът на Въздушните ще връхлети и върху мен…

— На Въздушните скоро няма да им е до отмъщения.

— Така ли? Решил си да ги изтребиш до крак? Защо? Никой не спори дали ще ти стигнат силите, то е ясно, но с какво не са ти угодили? Стари делби на пригранични територии край Бхчи?

— Нито самите те по себе си имат някаква вина, нито се нуждая от земите им… — Торн неусетно бе приел нейните правила и не забелязваше, че ролите им се сменят. — Не ме смятай за кръвожаден безумец! Плановете на Въздушните са онова, което ги обрича на гибел, аз само изпълнявам неизбежното…

— Бих искала наистина да не си заслепен от ярост — въздъхна Лойя и докосна Водния по рамото. — Но защо тогава трябваше да избереш моя бал за кървава арена?

— Така се случи — с нежелание каза Торн. — Преследвахме Ритор и не искахме да го изпуснем. Пък и в края на краищата бих ви осигурил защита против Въздушните… Те не струват много без Ритор.

— Можеше да ме предупредиш! Редно бе да поискаш разрешение — знаеш, че земите ни са територия на мира!

— Прекалено много беше поставено на карта — Торн се озърна към дланта й, към нервно мачкащите наметалото му пръсти на Котката, сетне погледът на магьосника се плъзна по голата й ръка, прескочи към деколтето. — Аз съвсем… съвсем не исках да причинявам неприятности на твоя клан… Но постъпката ти!

Лойя се уплаши. В очите на Торн пламваше ярост. Ох, не! Сега вече не!

— Знам това! И ето, дойдох сама, без охрана. Дойдох… за да ме накажеш, Торн. Както сметнеш за справедливо…

„Ах, прекалих, твърде вулгарно се получи!“ — упрекна се тя и продължи:

— Никой не знае къде съм. Можеш да ме убиеш, Торн, и кланът на Котките няма да отмъщава. Животът ми е в ръцете ти.

— Не ми трябва жалкия ти живот! — изръмжа Торн, напразно мъчейки се да подгрее обидата си, без да осъзнава, че мигът е пропуснат безвъзвратно.

— А какво може да ти трябва от мен? — горчиво отрони Лойя и се извърна към блестящите течни завеси на входа. Тя вече и не играеше, бе напълно убедила себе си, че е обикновена отхвърлена жена.

Торн не можеше да усети фалш или опит за манипулиране.

— Какво ми трябва от теб? — замислено повтори той. — Не зная, Лойя. Не се нуждая от лоялността на ордена ти. Сама разбираш, ние сме по-силни. И животът ти не ми е нужен. Простих ти твоята подлост… Може би наистина в онзи момент не си виждала друг изход, а вероятно и ние прекалихме… разгорещени от преследването…

Лойя беззвучно плачеше. Махна с ръка и тръгна към изхода. Вече можеше да напусне. Ако не друго, поне мирът бе възстановен.

— Лойя!

Жената спря. Торн с мъка изстискваше думите от гърлото си:

— Много съжалявам… че се получи така… глупаво. Бихме могли да запазим взаимното си уважение… и дори симпатия… Някой път пак ще посетя твой бал… когато всичко се нареди…

Лойя рязко се обърна към вълшебника. Възкликна отчаяно и тънко:

— Колко си глупав, могъщи Торн! Глупав като голобрад юноша! Ти смяташ, че една жена ще дойде при теб само за да сключи мир? Аз, аз, Лойя Ивер, дойдох при теб! Котката Ивер. Не предводителката на клана, не вълшебницата, която ти е равна по ранг! Аз, дойдох, аз — жената Лойя! — тя замахна и вцепененият Торн усети как невидимите нокти разкъсаха дрехите на гърдите му, без обаче дори да докоснат кожата. — Аз избягах от ордена. Пристигнах… и чух… обещание, че някой път ще се поотбиеш… може би!

— Лойя…

Торн стремително се приближи, сграбчи я за раменете, главата й се отметна, той надникна в очите й.

— Какво искаш от един уморен маг, който се стреми да опази крехкия ни свят от злини и беди? — прошепна Водният. — Какви ги говориш… глупаво коте…

— Ще стопя твоята умора, Торн — ръцете й замилваха кожата му в раздраното на гърдите. — Ах, нали не те одрасках?… Торн, само за миг… само за малко — бъди мъж, не владетел и магьосник… Забрави заедно с мен всичко… както забравям аз, когато съм до теб…

Торн впи устни в нейните. В целувката му имаше повече нетърпение, отколкото опит. Откога ли не е бил с жена? Лойя съвсем не на шега взе да се възбужда.

— Прави с мен, каквото искаш, Торн…

Знаеше, че няма да й устои. И той прие поканата. Със щастлив смях Лойя му помогна да се съблече. Измъкна се грациозно от роклята си и няколко секунди се изплъзваше от ръцете на мага, дори го накара да я гони — малкото й отмъщение за изживения страх.

После му позволи да я настигне. Торн не можеше да говори, хвана я, повали я и грубо, нетърпеливо проникна в нея с енергия на младок и с почти същия резултат. Лойя застена, прегърна омекващия вълшебник, изви снага под него:

— О… Торн… Торн!

„А таванът на кабинета ти, миличък — помисли си в същото време, — за нищо не става! От тази влага… Отдавна му е време да се белоса.“

Подчинявайки се на небрежен жест на Торн, стичащата се по едната от стените вода помътня и стана огледална. Лойя стоеше пред нея и решеше косите си.

Вълшебникът през това време киснеше в басейна — в средата на кабинета подът се втечни. Ята оживели рибки се щураха покрай Торн. Лойя косо следеше как могъщият маг се забавлява като дете, ловейки в шепи повратливите водни създания. И при това глуповато се усмихваше.

Но преди всичко вниманието на Котката бе погълнато от собственото й тяло. Тя се изправи на пръсти, раздвижи рамене. Под матово-бялата й кожа мърдаха стегнати мускули.

„Хубава съм — реши Лойя. — Още съм много хубава. Тежко се удържа младостта, даже за маг, даже за маг от Котешкия клан. Но си струва… За тази фигура — да, струва си!“

— Добре ли ти беше, Лойя? — уж небрежно подхвърли Торн.

— Да, мили — отвърна Котката, придирчиво издирвайки по себе си намеци на излишна сланина или целулит. Тази гънка на корема… Улови в огледалото подозрителния поглед на Водния и додаде: — Беше чудесно… та аз от толкова време те желая, Торн!

Вълшебникът се успокои.

— И аз те желаех.

Лойя мислено се усмихна. Горкичкият Торн. В сексуално отношение развитието му е спряло на нивото на пубертета. Да не би заради това всички Стихийни магове са все толкова загрижени за съдбините на света? Защото не им остава време за здравословно пълноценно чукане?

Лойя изглади от плоското си коремче сянката на някаква гънка и реши, че няма нищо страшно. Явно е изяла някой-друг сладкиш отгоре заедно с приятелките си. Малко повече физически упражнения и ще й мине.

— Отново те искам, Торн, мили! — провикна се тя и се втурна към басейна. Скок и се гмурна във водата, откъдето Торн се мъчеше да потули ужаса си. Но Лойя се постара да му помогне и опитът й надви комплексите му — съвсем след малко телата им отново се сплетоха в прегръдки… А подир още две-три минути (ех, Торн, Торн…) тя игриво навиваше на пръста си твърд като четка кичур от косата му и си мъркаше под носа някаква песничка.

— Ако можехме да се срещаме по-често, Торн — промълви тя внезапно. — Всеки ден…

Магът се вкамени.

— …тогава бихме се сдобили с чудесни водоплаващи котенца… Момичетата нека приличат на мен, а момчетата… хммм, и те на мен.

Магът бе близко до отчаяние.

„Само да не ме удави в басейна от уплаха“ — рече си Лойя и довърши:

— Колко жалко, че клановете не ни позволяват това.

Торн възстанови дишането си и произнесе важно:

— Затрудненията идат не само от законите на Ордените, Лойя. Тежки времена настъпват за Средния свят.

— Така ли? — цялата тя изобрази учудване. — Народът ли се бунтува? Или Сивия предел се е развеял като дим? Или Природените…

— Да.

— Подготвят нахлуване? — Лойя старателно прикри истинските си чувства зад сдържано вълнение и ярост. Заяви предизвикателно: — Да заповядат! Кланът на Котките е готов! И без това момчетата ни скучаят…

Торн мълчеше. Искаше нещо да сподели, но предпазливостта го възпираше.

— Мили…

Ръката на Лойя палаво се гмурна към слабините му и магът почти стреснато възкликна:

— Недей така… нещата са сериозни! Трябва да поговорим не като мъж и жена, а като предводители на своите кланове, като магове!

— Какво толкова те тормози, Тори?

— Ритор… този безумец Ритор… Той е сигурен, че идва Дракон.

Лойя мълча много дълго. Надяната маска и стана твърде тясна.

— Сигурен ли си?

— Да. Аз също усещам идването му. По-слабо от Ритор, ти знаеш, че нашата Сила е била по-скоро пленничка на Владетелите, отколкото основа на властта им…

— Ние рядко сме общували с тях — шепнешком отвърна тя. — Нашите жени не им бяха потребни…

— Как така — непотребни?

Лойя изумено се обърна към Торн. „Виж го ти, всезнаещия и всемогъщия…“

— Бяха строго моногамни — съобщи тя. — Имаха съвършено различно отношение към живота.

— Говеда… — изсъска Торн. — Педерасти.

Лойя премълча. Не я интересуваше дали наистина си е направил такъв извод или просто плюе по паметта на низвергнатите господари.

— Но как може да се завърне онзи, чийто род е заличен от лицето на света?

— Не е заличен! Ритор май не е довел делото си докрай!

— Това наистина е сериозно — след известна пауза се съгласи Котката. — Ако е позволил поне на един от Драконите да се измъкне… Заради това ли се хванахте за гушите?

— Не! — отрече Торн, бързо връщайки си увереността върху познатата почва на политическите интриги. — Аз отдавна допусках нещо подобно. Нищо, не в това е белята. Все пак никой не даваше гаранция, че всичките Дракони ще загинат в битката. Лошо е друго — Ритор е готов да ги подкрепи. И целият му клан също.

— А как гледат на това Огнените?

Торн се намръщи:

— Те ме тревожат най-много. Спотайват се. Огънят винаги затихва, преди да избухне. Дори не благоволиха поне формално да обявят война.

„По какъв ли повод, Торн?“ — помисли си Котката и попита:

— А неформално?

— Три наши замъка изгоряха вчера — неохотно призна магът. — Като свещи. Два отдалечени, в снежните територии, а един — на Зивашките мочурища.

— И магията ти не угаси огъня?

— Не бях там!

„Ха така. Могъщият Торн няма достойни помощници!…“

— Мили, но каква злина може да има в един-единствен Дракон? Даже без да има Убиец, Крилатият е уязвим. Опитайте се да го победите, още повече докато не се осъзнал.

— Какво би ме посъветвала?

— Преди всичко — да го намерите.

Торн загадъчно се усмихна. Лойя продължи, сякаш не бе забелязала движението на устните му:

— На второ място трябва да подготвите Убиец.

— За това са необходими силите на всички Стихийни ордени — въздъхна Торн. — Но… ние вземаме мерки. Правим всичко възможно. И в двете насоки.

— Тогава нямаш повод за безпо…

— Природените.

— А, да. И какво за тях?

— Нахлуването.

— Торн, престани с тези гатанки и недомлъвки! Все едно ти плащат за всяка спестена дума! Нима не можем да ги отблъснем както преди?

— Те също творят свой Дракон.

Лойя излезе от омразната и вода и седна на края на басейна, клатейки боси крака.

— Тогава наистина се нуждаем от Убиец. Или нека да идва Драконът, както желае Ритор. Той ще се бие с Природените. Нека загине в сражението или изнемощее. После ще видим какво ще правим.

— Съществуват различни варианти, Лойя — Торн прокара длан по водната повърхност. — Животът е течение. Плъзга се, ускорява своя бяг, отново се забавя. Пропада към дъното, избликва нагоре. Какво ще се случи след миг, знае само ръката, която тласка водите…

— Слушала съм подобни притчи за вятъра. И за огъня. А кланът на Земята се придържа към мнението, че животът е вечен и неизменен. Не се сърди, Торн! Но по-добре е нищо да не се оставя на самотек! Та какви варианти съществуват?

— И без това ти казах повече, отколкото беше редно — сви вежди Торн. — Лойя! С мен ли си? Сега — на моя страна ли си?

— Кълна се, че ще направя всичко, за да защитя нашия свят!

Магът кимна със задоволство.

Мъже! Във всяка нейна дума преди всичко търсят потвърждение на своите желания. И чак после — другата воля и другото становище. Защо?

Чувстваше се пребит — нямаше място по тялото си, което да не го болеше. Привел се над спокойната повърхност на заливчето, Виктор разглеждаше изтормозената си снага и само клатеше глава. Или му вървеше като на удавник (ухили се, доста криво, но самата способност да се усмихва го зарадва), или… Той докосна разплулия се по целия бицепс хематом и с вик отдръпна ръка. Одевешният удар бе толкова силен, че костта трябваше да е спукана. Да, ама не! Отърва се със синини и контузии!

Или беше омесен от по-здраво тесто, отколкото предполагаше досега, или в Средния свят издръжливостта му по чудодеен начин бе нараснала.

Много му се искаше да се бухне в ледената вода и да полежи там, позволявайки на ласкавите течения да масажират тялото му… Сепна се. Само това ти липсва! Една банална пневмония, дори обикновен бронхит ще намали шансовете му за оцеляване десетина пъти. Нека тук е по-топло в сравнение с околностите на Сивите предели, но рискът просто не си струва.

Виктор извади от куртката запалката и стъкми огън. Странно — уж набързо събраните по брега клонки бяха мокри, но пламнаха веднага, въпреки че ги нахвърля небрежно, както дойде. Какво го бяха посъветвали джуджетата — да се присъедини към Огнените? Може и при тях да иде. Какво толкова…

Дървесината бълваше пара и бързо съхнеше, оставяйки храна за лакомите пламъци. Услужлив повей на вятъра раздухваше въглените в импровизираното огнище. След десетина минути Виктор се принуди да отстъпи и да отмести прострените си дрехи — прекалено горещ и буен огън се получи.

Дотук добре. Ще се стопли, ще отпочине. Ала преди да се отпусне, той изкатери стръмния бряг нагоре, мръщейки се от болка, и се огледа. В далечината се виждаше гора, реката лъкатушеше между хълмовете. Екстра са в този Среден свят с екологията, бива си ги… Градът е далеч… какво ли става там сега след онзи разгром? Надали откачената банда магове е в състояние да го преследва. А от пламъците на огъня му почти не се издига пушек, не е лесно да бъде забелязан.

Виктор докрета обратно и избра място да полегне — близо до огъня, върху меката трева и под дърветата. Не му се искаше да се събуди подгизнал от пот под яркото слънце. Още бе прохладно, но денят обещаваше да е горещ. Отпусна се.

И бързо заспа. Някак веднага намери поза, в която тялото не го болеше остро, а само се чувстваше изтощено като след интензивна тренировка. Ветрец галеше кожата му и Виктор се унесе с усещането, че някой грижовен и ласкав бди над него…

Почти не се учуди, когато се осъзна върху белия пясък до черната вода, шляпаща в брега. Съновидението продължаваше да е последователно и логично — и тук бе гол, и тук бе ожулен и охлузен, със синини и драскотини.

Отвъд ивицата от острата трева — ох, този път ще трябва да я пресича бос — се виждаше пепелище. Няколко овъглени греди стърчаха от земята, сред тях — купчинки почернели, но неизгорели предмети. Сигурно онези „макети“…

Какво беше казал онзи набит урод? Разходи се до гората, това беше казал. Виктор сметна, че може да се възползва от поканата.

Тръгна по старата си следа. Усещаше убождания, но се стараеше да не обръща внимание. Та това е само сън. Нищо страшно няма да му се случи. Опита се да се наслади на гледката, но не се получаваше. Прекалено неестествен пейзаж, за да му се любуваш. Сякаш изписан с най-ярките налични бои на откачен художник сюрреалист. Само полупрозрачните планини са достатъчни, за да объркат окото. При вглеждане, в недрата на мътните им тела личаха очертания на нещо като далечни простори. Или бе нещо друго — рудни жили, огънати пластове, късове самородно злато?… Да, злато имаше в сивите планини.

Наближаваше синьо-лилавата гора. Различаваше отделните листенца — тънки и остри, неестествено еднакви. За тези дървета сякаш не съществуваха сезони, растеж, окапване на шумата, обновяване…

— Стопанино! — провикна се напосоки. Въпреки че дебелакът не си беше дал труда да се представи, Виктор бе решил да спазва поне външно правилата на добрия тон. — Чакаш ли гости?

Нито звук в отговор. Но нямаше съмнения — якият дребосък щеше да изникне. Може би вече го следеше, чакаше нещо, избираше подходящия момент да се появи.

Острицата свърши, под нозете се стелеше нормална трева — мека, приятна за стъпване. Виктор ускори крачка и скоро се озова под лилавия навес на гората.

Не беше кой знае колко необикновен. Гора като гора, ако й свикнеш. Само дето е лилава. А иначе… въздухът е жив и свеж, тихо е…

Не. Тишината бе някак престорена. Прекомерна. В една гора винаги е пълно с различни звуци, шумолене, движение. А тази тук сякаш спеше. Летаргия.

Виктор продължи навътре. Не се страхуваше да се изгуби — би било смешно да се бои от това насън. Обаче… Нещо го потискаше. Засега незабележимо, едва се чувстваше. Все едно не достигаше нещо съвсем дребно, без което светът помръква и се превръща в декор за кошмари — досущ като в онези сънища, в които пръстите напипват превключвателя, лампата светва… но мъждиво, без да прокужда тъмнината, като само я прави по-гъста и непрогледна.

Виктор се отърси от гадното предусещане. Ама какво му става наистина! Слънце няма, но е светло, нали? И не бродят никакви чудовища, нито магьосници. Откъде тогава се е взел този тъжно-обречен страх?

Няколко пъти му се стори, че зад гърба му нещо шумоли. Виктор се озърташе, но лилавата гора оставаше все така безжизнена. Сигурно наистина му се беше сторило…

Не се удържа и въздъхна с облекчение, когато дърветата оредяха и разкриха поляна.

Посред поляната стоеше къща. Не като пакхауза на брега, а нормална дървена къщичка с нагънати етернитови плоскости по покрива, с олющена зелена боя по терасата и белички перденца на прозорците. Виктор дори се засмя — толкова неуместно изглеждаше тази къща сред лилавата гора, и в същото време видът й толкова успокояващо действаше на сърцето. Надали набитият алхимик живееше тук. И слава Богу! Стига толкова изроди! До гуша му бяха дошли.

Пред вратата Виктор старателно изтри нозе в черджето. Почука. Никой не се отзова. Побутна вратата — отключено, пантите скръцнаха. Терасата бе празна, в нея се полюшваше провесен за гредите на тавана хамак.

— Има ли някой тук?

Май му ставаше любим въпрос.

Тишина.

Май се превръщаше в традиционен отговор.

Виктор прекоси терасата. Отвори вътрешната врата, надникна. Голяма, чиста стая. Невисока, типична за вилните сгради печка, която гореше. Масата бе покрита с мушама на цветя. Върху дървена подставка стоеше тиган пържени картофи с гъби, над гозбата се вдигаше пара. Кана, до нея пълни чаши с мляко. Хляб, нарязан на едри комати. Всичко създаваше впечатление, че стопаните току-що са излезли. Хубаво де, ама къде?

Къщата имаше още една стая с две грижливо оправени легла, прозорецът беше затворен. Виктор за всеки случай надникна под креватите, даже отвори гардероба. В него нямаше нищо друго, освен семпли купчинки дрехи и чисто спално бельо.

— Къде сте бе, хора? — високо каза той, все още надявайки се да получи отговор. — Хей! Аз не съм крадец, не съм скитник! Хора!

„Тихо. Изстива на масата храна, полюшва се хамакът на терасата. Идилия. Настанявай се и си живей наздраве. И без това вече няма никой.“

„И няма да има.“

Изведнъж Виктор разбра, че къщата е мъртва. Убита е. Празна черупка, от която небрежно е изтръгнат животът. И в гората е същото. И отвъд стъклените планини. Светът е умрял, превърнал се е в безбрежна пустиня. Това е неговото персонално място за заточение. Единствено за него. Вече няма да се събуди. Тялото му ще изгние на онзи, истинския речен бряг, а той ще остане тук. Сам — завинаги.

— Не — прошепна. — Не искам!

Втурна се към вратата — и едва не връхлетя върху влизащия „алхимик“. Червендалестата мутра на дебелака предизвика такава радост, че Виктор едва се удържа от нещо съвсем нелепо — да прегърне плещестия дребосък.

— Охо, докъде си се довлякъл — произнесе онзи, обхващайки с граблив поглед стаята. — Компирчета горещи… я се пази малко.

Дебелакът отстрани Виктор и тежко изтопурка към масата. Разположи се върху жално изскърцал стол и взе да гребе с лапата си направо от цвърчащия тиган, изсипвайки картофи и гъби в огромната си уста.

— У… ае… фяай ше!

— Какво?

— Айде, сядай де! — повтори алхимикът, след като сдъвка храната. От устата му изригваше пара. — Ех че живот! Кеф! Нали бе?

Виктор мълчеше.

— Абе вие хората хич не даяните на самота. Що така, а? — и дебелакът загреба нова шепа. Тиганът опустя.

— Как ти е името? — попита Виктор.

— Какво толкова ти е изпотрябвало името ми? За чий ти е? Както ти хареса, така ми викай…

Дребосъкът грабна каната и лакомо загълта млякото. Бели струйки пълзяха по бузите му, изпъстрени със синкави кръвоносни жилки, течността капеше по и без това лекьосаната риза.

— Ще ти казвам… Лакомника.

Дебелакът доволно се засмя, последните глътки мляко забълбукаха. Червендалестият захвърли настрани опразнената кана, която по някакво чудо не се счупи, но проля на пода малка бяла локвичка.

— Карай, кръщавай както щеш. Аз наистина обичам да плюскам, и то лакомо.

— Защо тук няма никой?

Лакомника отново избухна в смях:

— Абе никога няма да ви разбера вас, хората!

— А ти какъв си?

Но Лакомника продължаваше да се весели и да дрънка глупости:

— Сбъркани сте и това е! Разбирам да падаш в ламаринена кутия право към майчицата ни земя, та тогава като за последно да оцапаш панталоните. И когато в също такава кутия се забиеш в друга и изгориш — наистина хич не е гот. Ама не, аз наистина съм съобразителен, да! Но тука, тука какво не ти харесва, от какво те е страх? А? Вървиш си през хубава горичка, зяпаш си листенца, тревичка, пристигаш в къщичка чудесна, масата сложена, всичко наред — сядай бе, хапни, поспи… Пък ти за малко да ми скочиш на врата! Странно племе, чудно племе…

— Какво значи всичко това?

— Ти какво, май ме разпитваш?

— Какво става тук? — повиши тон Виктор. Дебелакът се надигна и изрита стола, но мъжът пред него вече бе понесен от познатата му яростна вълна. — Теб питам!

— Кажи „моля“! — подигравателно започна да се кланя Лакомника. — Помолѝ ме…

— Палячо! — изръмжа Виктор и замахна. Не се учуди, когато от дланта му излетя сияеща небесносиня нишка, подобна на воден камшик. Но не бе вода, не се огъваше, а като стрела прониза подскачащия дебелак и във вид на кървави пръски се разпиля по стената.

— Ох… ох… — Лакомника притисна пълни уродливи ръце към пробитите си гърди и застена. — Въх, уби ме… уби…

Гласът му затихваше, сланините се тресяха, безформената фигура се олюляваше, всеки миг готова да тупне върху масата или на пода върху млечната локвичка.

— Аз… — стресна се и изстина Виктор, гневният изблик някъде изчезна. Осъзнаването, че алхимикът сега ще рухне и умре, и тогава целият свят заедно с него ще стане мъртъв като декор, бе невероятно ярко… — Аз не исках…

Хвърли се към дребосъка, без да осъзнава защо — дали да помогне или да умре до него…

— Ха-ха-ха-ха! — задави се от възторг Лакомника. — Забележително!

Протегнатите длани на дебелака спряха Виктор, който замря на място. По гърдите на алхимика нямаше и намек за рани, дори мръсната риза бе непокътната.

— Гадина…

— Ама добре се позабавлявахме, а? — заврещя онзи, без ни най-малко да се притесни, изглеждаше повече от радостен. — Ти изобщо не ме разочарова, приятелче!

Яката лапа на дебелака потупа Виктор по рамото; за да го направи, Лакомника се изправи на пръсти и се протегна колкото можа нагоре.

— Само дето напредваш бавно — съобщи дебелакът. — Не, не ти диря кусури, влизам ти в положението, повярвай ми. Оттатък не ти е сладко, пък щом очи затвориш — и тук никаква почивка… Но имай предвид, че времето не стои на едно място. И Котлето ври. Та затова ти такова… мърдай по-живо. Следващия път.

Стаята, алхимикът, пролятото мляко — всичко се замъгли. За първи път Виктор усети мига на пробуждането не като рязко движение, не като стремителен скок от съновидението към реалността, а като плавен и спокоен процес. Сякаш нещо го изтегляше от един свят в друг през лепкав петмез…

— Виктор…

Той отвори очи.

Слънцето вече бе високо. Но мястото за спане бе избрано сполучливо — листакът на дърветата го пазеше добре от пряката светлина. Огънят беше почти угаснал, в пепелта тлееха въгленчета и се виеше тънък дим.

Тялото не го болеше изобщо.

До него бе приклекнала Тиел. С къса бяла пола и бяла блузка. Грижливо сресана. По нокътчетата й прясно искреше любимият й златен лак. Къде и кога успява да се преоблича и да се оправя това момиче?

Той мълком се пресегна и я хвана за ръката. Даваше си сметка, че ситуацията в момента отново ставаше двусмислена… или даже напротив — както е гол и след всичко преживяно — съвсем еднозначна, много по-ясна от гоненицата край огъня след Преминаването или престорените пъшкания в купето. Но в докосването му нямаше никакъв намек за интимна покана. Виктор просто искаше да усети до себе си живо присъствие.

— Силно ли си изпати? — попита Тиел.

— Не личи ли?

— Не.

Виктор сведе поглед към рамото си. Нямаше и следа от синини.

— Отново сънувах сън. Гаден сън!

Тиел кимна, все едно напълно разбираше.

— Обърни се — помоли я той, — ще се обличам.

Тя послушно извърна глава. Виктор се изправи, с леко изумление усещайки, че не чувства умора, а и останалите следи от схватката бяха изчезнали. Бре, колко било полезно да се спи на чист въздух!…

След като обу дънките, той се почувства в правото си да дръпне поредното конско. Или поне да демонстрира, че се чувства засегнат.

— И онова одеве също ли беше необходимо?

— Кое? — без да се обръща попита Тиел.

— Да ме зарежеш в лапите на чалнати магове, дето за малко да ме разкъсат? Първо при моста… — Виктор взе да се разлютява. — Знаеш ли какво стана там? Как се измъкнах? Защо забърка цялата тази каша, Тиел? За да пукна в екологично чиста обстановка? Хубаво, ама ако питаш мен — предпочитам да живея в мръсния си град! Ти за играчка ли ме мислиш? Плюшено мече с пружинка? Скимне ти — позабавляваш се, писне ти — забравяш ме на пешеходната пътека на червен светофар! А? Говори де, момиченце!

— Течението ме отнесе, Виктор. Не можах да му се противопоставя. Аз дадох всичките си сили на теб.

Той млъкна. Тя промълви отново:

— Това е етап. Инициация. Овладяване на силите. Ако не си достоен — обредът ще е смъртоносен за теб. Но и за призования опасността хич не е малка. Помогнах ти както можах… — Тиел разсеяно чертаеше с пръст по пясъка някакви заврънтулки. — Никога преди не съм се страхувала от дълбока вода, плувам добре. А край моста за малко да се удавя… защото ти трябваше да успееш — да усетиш Силата на Водните, да я приемеш в себе си и да я пречупиш. Не просто да отразиш удара обратно към враговете, това и аз го мога… Ти трябваше да проумееш самата същност на тяхната магия. Основата на основите. Стремителността на потока, който се стоварва от планински висини. Отчаяния полет на дъждовната капка срещу горещия пясък. Спокойната тежест на океанските дълбини. Силата на бурните вълни… И ти го постигна, Виктор, направи го. Сам. Но преди това трябваше да им устоиш. Да издържиш. Без да владееш почти нищо. И аз ти дадох всичко от себе си. Своята издръжливост. Толкова можах. Малко власт над Огъня…

Тя утихна.

— Извинявай — Виктор седна до нея. — Тиел…

Не, момичето не плачеше. Гледаше пред себе си с празни очи и рисуваше върху податливия пясък причудливи руни.

— И на мен ми е тежко… — оплака се или просто призна тя. — Ти не би разбрал, колко ми е трудно. Поне имаш правото нищо да не знаеш. Аз вярвах, че ще устоиш. След прехода аз… те проверявах. Ти отвърна на всичките Сили — много слабичко, но откликна. Значи, беше в състояние да се справиш. И въпреки това… все се намесвам, просто не излиза да не ти се бъркам. Колко глупаво…

— Тиел — Виктор помилва с две ръце лицето й и я обърна към себе си. Внимателно, както на емблемата на стражите на Предела ръцете пазеха мъртвото цвете. — Не ми се сърди. Аз съм един тъп и объркан жител на Опакото. Всичко, в което не вярвах, се оказа истина. Всичко, в което имах доверие, пък се оказа никому ненужна пустота…

— Не говори така! — строго възрази Тиел. — Никога не го казвай! Вашият свят с нищо не е по-лош от нашия, а нашият не е по-добър от света на Природените! Ако започнеш да мислиш така… тогава имаш само един път!

— Добре, добре — той положи пръсти върху устните й. — Няма да говоря така. Не се гневи. Объркан съм, уморен съм, страх ме е. Затова дрънкам щуротии. Търся си виновни. Няма повече.

Гледаха се в очите. Струваше му се, че трябва да каже още нещо. Или просто да продължи да мълчи. Да не откъсва поглед от нея, да се взира в тази бездънна прозрачна синева…

— Сигурно си ужасно гладен? — тихичко рече Тиел, изплъзвайки се от дланите му. — Нали? Аз донесох храна… мъничко…

Омаята отмина.

Той с облекчение се засмя:

— Предвидлива си. Сега съм като вълк, ще изям, който ми падне!

— Без мен, аз не съм вкусна! — запротестира Тиел и скочи на крака. — Пък и нося цяла кошница пирожки!

— А къде ти е червената шапчица?

Тиел не го разбра. Наведе се над кошницата, която стоеше до угасналия огън и Виктор с интерес взе да изучава противоположния бряг.

— Има пирожки с картофено пюре, с месо, със зеле…

— Екстра. Аз пък вече се чудех дали да не се заема с риболов или да опитам тинята.

— Е, разправят, че един чудак две години с това се прехранвал, но такива гадости не са за нас… Заповядай на трапезата!

Виктор се наметна с ризата и се премести до кошницата. Тиел беше подредила пирожките върху чисто бяло пешкирче и гордо очакваше реакцията му. Освен обявената закуска имаше бутилка вино, два малки бокала, парче печено месо в плик от амбалажна хартия и няколко варени яйца — като поздрав от Министерството на транспорта.

— Виното е баш на място — одобри Виктор. — Умно, браво на детето. Обаче защо чашите са две? — строгият бащински тон обаче не се получи.

— Защото и аз искам глътка-две.

— Добре, може — побърза да разреши Виктор, като се чувстваше в ролята на онзи разумен крал, който знаеше кое е добре да бъде позволявано… от коя книжка беше? — Определено аз имам нужда. След онзи кошмар на гарата…

— Каква гара?

— Настигна ме още една глутница убийци. Нахвърлиха ми се в Хорск. Сам не разбрах как се измъкнах…

Ръката на Тиел, която бе протегната към бокалите, трепна.

— Разкажи.

Той дотолкова вече беше свикнал, че момичето е в течение на всички събития, че даже се стъписа:

— Ама ти не знаеш ли?… Ами… след моста…

— Това го знам. Приказвах с джуджетата.

— Аха… Ами после се качих на „Белия орел“…

Докато разказваше всичко случило се през последното денонощие, Тиел свеждаше лице все по-ниско, слушайки го, без да прекъсва. Той описа безумието, обхванало целия вагон, лудостта, която му даде шанс да се спаси. Разказа за яростната схватка, в която Водните магове се счепкаха с нови бандити — вероятно постоянните му преследвачи не искаха да делят плячката си — Виктор — с новопристигналите. Описа и как сетне се гмурна в реката и плуваше, плуваше, а после изведнъж разбра, че може да не диша колкото си пожелае. Завърши с това как се измъкна на брега. Но за съня си не обели и дума.

— …и тук ти ме намери.

— Какво направих, какво направих… — със страх и учудване Виктор я чу да плаче. — Глупачка!

— Тиел!

Той я прегърна, притисна към себе си:

— Недей, недей, мойто момиче… какво има? Аз съм жив! Всичко е наред!

Тя ридаеше, вкопчвайки се в него. Заклати глава:

— Не… не е за това… Сега вече имаш само един път… може би…

— За какво говориш, Тиел?

— Хората във вагона сякаш бяха побеснели, така ли?

— Да… Какво значи това?

Тиел премълча.

— Недей така, моля те! — отчаяно повтори той. — Ти си ми единствения близък човек в този свят!

— Откъде си сигурен, че съм човек? — Тиел сякаш бе на ръба на истерията.

— Аз и за себе си вече не съм сигурен. Тиел, не плачи, мило…

Момичето се успокояваше. Измърмори:

— Добре. Няма повече. Все нещо ще измисля, Виктор…

Внезапно поривисто се освободи от ръцете му, отиде към водата и си наплиска лицето. Нареди през рамо:

— И ми сипи вино в края на краищата!