ГЛАВА ВТОРА

Виктор остави димящата слушалка на масата. Ставащото приличаше на глупав сън, когато светът наоколо се разпада и го прави бавничко, с ехидна усмивка. Всичко, до което се докоснеше, умираше. Пукат се тръби, гърмят кинескопи, палят се телефони… какво може да се запали в неотдавна купения вносен телефон? Изолацията на кабелите, графитът в микрофона? Всъщност какъв ти графит, миниатюрното електронно микрофонче не може толкова много да пуши!

Но то пушеше и струйката задушлив черен дим се извиваше злорадо. Виктор се сети за идиотските си детски развлечения, когато заедно с тайфата набираха случаен номер и, давейки се от смях, крещяха със солиден, „възрастен“ глас: „Телефонната централа гори, сложете слушалката в леген с вода!“

Може би наистина…

„Още миг — и ще почна да се смея. Позорно, истерично. Ще се кикотя, обърнал гръб на умиращо дете…“

Тази мисъл беше вярната. Тъпотиите бяха забравени начаса, главата му се избистри. Виктор загърби печалните останки на телефона и отиде при момичето. Тя беше все така в съзнание, което бе много добре. Но защо е толкова бледа?

Приведен над неочакваната пациентка, той внимателно повдигна окървавения пуловер. Момичето леко се обърна, за да му помогне. Браво на нея.

Пуловерът се смъкна без затруднение, което беше и добре, и странно. Добре, защото ако кръвта не е засъхнала, залепяйки дрехите към тялото — значи раната е съвсем отскоро. Странно, защото кървенето продължаваше…

— Как е? — попита момичето. Спокойно, без мелодраматичен напън, който понякога използват госпожиците, порязали си някое пръстче.

— Горе-долу — отвърна Виктор със същия изненадващо спокоен тон.

Очакваше да види абсолютно всичко. Грозно цъфнала плът, отворена от гърлото на счупена бутилка, или дори пълна липса на каквото и да е — даже и драскотина по кожата. В края на краищата, окървавеното момиче можеше да се окаже жив шперц за шайка непълнолетни обирджии. А той все още не е затворил вратата!

Рана обаче действително имаше. Тънък разрез — като при хирургична операция, но той вече не кървеше.

— Леко ме засегнаха — промълви момичето, сякаш четеше мислите му. — При прехода. Не болеше, само потече кръв…

— При прехода, разбирам… — Виктор гледаше раната като омагьосан. Провървяло му е на момиченцето. Изглежда са я резнали с бръснач. Но не чак толкова сериозно. Пък и кръвта се съсирва бързо. И девойката не се е паникьосала. Даже той, възрастният и доста як мъж, избягваше вечер да минава през подлези, където лампите винаги бяха изпочупени, често гадно вонеше, а в ъглите се мяркаха безформени сенки на клошари, намерили място за нощувка. Та някой бе нападнал момиченцето. Долно животно. Тя обаче е герой… Отскубнала му се е, изтичала до най-близкия вход и едва пред вратата се е строполила… за щастие, не от загуба на кръв, както той си мислеше отначало.

— Всичко ще бъде наред — каза той. — Честна дума. Има само драскотина. Даже няма нужда от шев. Ще я промия с кислородна вода…

— Добре, Виктор.

Тя го гледаше преценяващо и сериозно. Не както гледа дете. И — пак изненада — тя го нарече по име!

— Откъде ме познаваш? — остро попита Виктор.

Момичето мълчеше. Изглежда, тази нощ нямаше да има лесни отговори.

Виктор се запъти към антрето. Бързо заключи. После откачи от забития на стената пирон ключовете от втората брава, която досега почти никога не бе използвал. Залости и нея.

Барикадира се, значи!… Зад една рехава врата от шперплат и две жалки заводски брави. Моят дом е моята крепост…

Черни като нощ стени,

а куполите — бели, с перлен цвят.

Тъга, отвън си остани,

във тази крепост сънищата спят…

Шуми лазурната вълна,

и слънчев мед се лее от небето,

деца на облачна страна

за полет са разперили крилете…

Не, не мисли и не гадай

кое е сън, кое — реалност.

Но не забравяй, знай —

дългът и право дава…

Денят владетел има си незнаен

и съществува нощен повелител,

ала ключът от онзи огън таен

един-единствен има си пазител…

…Виктор се отлепи от стената. Краката му леко трепереха, но никакви други простотии не му се промъкваха в акъла. Воден от някакъв немислим подсъзнателен автопилот, той отвори аптечката, която висеше в антрето и изтърси от нея в шепите си найлонов пакет с бинт и лейкопласт.

„Май и ти се нуждаеш от лекуване“, рече си вяло…

Момичето продължаваше да лежи и да го гледа. Виктор бързо откъсна парче бинт в стремежа си да намери утешение в рутинни манипулации, намокри го с кислородна вода и внимателно проми тънкия разрез. Кислородната вода засъска, разяждайки изсъхналата кръв. Момичето се намръщи.

— Откъде ме познаваш, а? — попита Виктор докато разхвърляше изрезките лейкопласт. Полезно е да караш болния да приказва, докато трае процедурата. Но в същото време беше важно да чуе отговора.

— Познавам те — късо рече момичето.

„Ах, принцесата най-сетне благоволи да обясни нещо. Само дето, за съжаление, с това не изясни нищо.“

За затваряне на раната отидоха всичко на всичко три парчета лейкопласт. Голям късмет си извадила, скъпа! Плъзгащ се разрез, предимно повърхностен… но откъде толкова кръв тогава?

— От бръснач ли е? — запита той.

— Не. От сабя.

Очите й бяха сериозни. Но Виктор бе отвикнал да вярва на честни очи.

— Хм. Не знам как се казваш — започна той кипвайки, — нито знам къде толкова сполучливо си се одраскала, ама…

— Тиел.

— Ъ?… Какво?

— Така се казвам. Тиел.

Изведнъж Виктор се сети.

Веднъж беше виждал по телевизията такива хлапета — момчета и момичета. Небрежно облечени, с джувки в косите, с дървени, а понякога и метални мечове на гърба. И се кичеха тъкмо с такива „красиви“ имена, като се събираха нейде в гората да водят „ролеви игри“. Хубавичката журналистка чак се задъхваше, разказвайки за това ново младежко увлечение, което формирало алтернативни начини на поведение и подтиквало да се изучава историята на изчезналите цивилизации. Предаването се стори на Виктор повече от тъжно като зрелище. Първо, той вярваше в древни цивилизации на джуджета и елфи не повече, отколкото в империята на Кошчей Безсмъртни или републиката на Баба Яга. И второ — прекалено фанатично блестяха очите на младежите, посветили късното си детство на изучаване на елфическата реч.

Навярно и това девойче — Тиел! — е прекалила с подобни занимания. Шматкала се е с компанията на другарите си елфи, лакирала си е ноктите със „златна“ боя, пробвала е фехтовка с ръждясали железа. И ето, че сега е получила белег за спомен.

Превъзходно обяснение. По-добро не би могъл да измисли. В толкова късен час просто не искаше да отхвърля обикновените и разбираеми обяснения.

Обаче… откъде момичето знае името му?

Сигурно го е виждала в болницата? Случвало му се е да дава дежурства и в детските отделения. Хлапачката е запомнила лицето и името, а после, случайно попадайки в апартамента му, е приела това съвпадение като нещо, което е трябвало да се случи… Глупости, изсмукани от пръстите измишльотини…

— Тиел — възможно най-меко и мило рече Виктор, — длъжен съм да се обадя на родителите ти… Хъм…

Озърна се косо към телефона. Апаратът вече не пушеше, но…

— Тиел, ще изляза. Долу пред блока има телефон — каза той.

Момичето се усмихна.

— Няма къде да се обадиш.

— Нямате домашен телефон? — съобрази Виктор. Мама му стара! Минава полунощ. Весела работа.

— Ставай — рече накрая. — Нищо лошо няма да ти се случи. Ще те откарам до вас.

Тиел сякаш беше чакала разрешение да се изправи. Веднага седна, оправи пуловера си и постави ръце на коленете си. Кротко и примерно момиче. И хич не прилича, че в главицата й вятър свирука арии на лудостта.

— До нас не се стига с такси, Виктор — съобщи тя съвсем делово, без капка насмешка или предизвикателство. Напротив, каза го преливайки от благодарност, сякаш предложението му беше комплимент.

— И… какво да правим тогава?

Тайно Виктор се надяваше, че момичето ще стане и ще си тръгне. Самичка. Пеш. Не, това не би било правилно — да пусне дете, при това ранено, посред нощ.

Но освен това в дъното на душата му като в безсъница се въртеше хладината на някакво предчувствие. И то беше, че ако сега това девойче не се махне от апартамента и от живота му — ще стане зле. Много зле.

Ама откъде накъде такива гаднярски предчувствия — винаги към лошо! Хубаво де, ей сега ще стане и ще я изпъди, даже вратата ще тресне след нея. И какво — по-гот ли ще му стане? Тиел го гледаше в очите.

— Сега ще си легнем — каза тя с подкупваща откровеност. Помисли и уточни: — Аз съм дребничка, ще ми стигне и канапето. А сутринта ще тръгнем към нас.

Сега вече Виктор се ядоса наистина.

— Така — рече студено. Хвана момичето за раменете и я вдигна от канапето. Мълчаливо я повлече към антрето. На ум му дойде цял комплект възможни неприятности, които се криеха зад предложението на Тиел — някои прочетени във вестници, други мигновено поднесени от въображението, но все гнусни. И най-безобидното беше събуждане в обран до шушка апартамент… стига да има какво да се краде от него. Прегледът на списъка с евентуални проблеми продължаваше нататък: небръснати граждани от кавказки произход, нагорещени за събеседване ютии, солидна присъда за развращаване на малолетни и други радостни за жълтата преса събития.

— Виктор! — момичето внезапно се изплъзна от ръцете му. Притисна се към стената, точно под злополучното табло с бушоните.

— Омитай се от тук! — Виктор се опитваше да звучи зло и убедително, но се справяше твърде зле. Не прилича това момиче на съучастник в мръсна афера, не прилича! Пък и в това, което каза, май нямаше нищо повече от покана просто да заспят в едно легло и нищо друго. — Изчезвай!

— Защо? — напълно объркана попита тя.

— Защо ли? — Виктор и посочи с очи пода. Разбира се, локвата беше на площадката пред вратата, но и в антрето имаше достатъчно тъмни ръждиви петна. — Това не е твоята кръв! Нямаше да си толкова кукуряк, ако беше само твоя, Тиел… или как там ти викат!

— Да, не е само моята — лесно се съгласи момичето. — Бранех се.

От трън, та на глог! Да не би на долния етаж да се въргаля и труп?

— Той се разкара. Изобщо не ми беше до него. Аз идвах при теб.

Виктор се почувства неуютно. Та тя простичко и естествено отвръщаше на незададените му въпроси.

— Защо „при мен“?

Изобщо не разчиташе на нормален отговор. И сигурно, затова го получи.

— Предците ни се познават.

Ох че жаргон! Предци! Муруци! И все пак нещо почва да се прояснява. С безумна скорост Виктор превъртя в паметта си приятелките на майка си, както и бегло познатата му тяхна челяд. Смътно си припомни няколко рижавокоси момиченца. Трябва да се обадя на мама, реши той. Да я питам коя от щерките или внучките на съученичките и предпочита да си играе със саморъчно изработени мечове, вместо с кукли и компютри… Да, разбира се. Аха. Ще се обадя, как пък не…

— Хайде, идвай в стаята — уморено рече Виктор. — Добре. Хубаво. Аз съм идиот. Доверчив кретен. Не настоявам за доказателства и обяснения. Но все пак, кажи ми, ако обичаш, откъде се познават „предците“ ни?

Момичето изглеждаше засегнато.

— Заедно са воювали — каза нацупено.

— Ммм… моля?!

Изминаха няколко секунди преди Виктор да си представи родителите си на война. Някоя така „необявена“. Дребната пълничка учителка по математика в джунглите на Виетнам, или късогледият, със седем диоптъра негов баща в пясъците на Афганистан… Брей, че увлекателна версия!

— Момиченце, родителите ми не са воювали. Никъде и никога. Честна дума. Дори не са ги пращали в тила на врага с парашут.

— Кой ти говори за родителите ти? — спокойно възрази Тиел. — Ами баба ти и дядо ти?

Виктор замлъкна, като почти се задави.

Не познаваше много-много родителите на баща си. Бяха починали рано и някак не беше прието да ги споменават. Като че ли имаше нещо в живота им, което не беше повод за гордост. Виж, баба Вяра…

Като малък всяка лятна ваканция изкарваше на село, където баба Вяра живееше и досега. В глухата провинция, в Рязанска област. Съществува един такъв тип хора, на които съвсем не им понася градът. Те дори в маминото градче се появяват рядко и с голямо нежелание. А да дойде в Москва, въпреки че е още добре със здравето — да чукне на дърво — това никога! Баба Вяра беше висока и стройна жена, без намек дори за старческо изгърбване. Имаше остри кехлибарени очи и черни коси при всичките й седемдесет и кусур години. Тази жена притежаваше нещо, което се наричаше „порода“. И — бе воювала. В истинска война, единствената, с която е прието да се гордее всеки руски човек. Малкият Витя навремето много досаждаше на баба си: „Хайде разкажи как си убивала фашисти!“

И баба Вяра веднъж разказа. При това толкова подробно, че след като мама чу възторжения преразказ от устата на сина си, за първи и последен път се скара с възрастната — някак не й отиваше „стара“ — жена. Виктор помнеше тази случка. Лежеше си в леглото, завит през глава, и слушаше кавгата в другата стая. „Мамо, ти луда ли си?! — викаше дъщерята, неговата майка. — Какви ги приказваш на детето!? Да се реже гърлото от дясната страна, ако стоиш отляво и обратно, да? За да не се изцапаш с кръв, така ли? Ще ми травмираш момчето, ще побъркаш Витя с такива приказки за лека нощ!“ И бабата отговаряше със спокоен и леден глас… досущ като гласа на Тиел… като Тиел! Казваше нещо за лицето на смъртта и цената на живота. За това, че Виктор в момента не спи и че именно от майчината истерия ще се травмира и побърка.

Да, баба му винаги знаеше дали той наистина спи или се преструва. И винаги го наричаше с пълното му име. Никакви „Витенце“ или „Витюша“, които така сърдят малките момчета. Да, с баба Вяра бе хубаво и в същото време страшничко. Той можеше да излъже майка си или баща си, но дори не се опитваше да преметне баба си и за най-незначителната дреболия…

— Вярваш ли ми? — неочаквано запита Тиел.

Виктор сви рамене. И честно отвърна:

— Не.

В таблото нещо изпука и токът угасна.

— Често ли става така? — с жив интерес попита момичето в мрака.

— Дръпни се от предпазителите — той напипа ръката и и я помъкна обратно в стаята — Стой тук.

Натъквайки се на всяка крачка на различни предмети и стени, той се добра до кухнята и взе да търси свещ. Край, стига толкова война с инсталацията. Утре трябва да извика електротехник.

Свещта не се намери бързо. Защо и след цели пет години не се е научил да се ориентира в собственото си жилище? Угасне ли осветлението — и стените сякаш се сближават в тъмното, а таванът надвисва и почти го притиска. А досега не е живял в разкошни и просторни къщи…

Когато най-после Виктор се появи в стаята, като пазеше с длан крехкото огнено езиче, Тиел не го чакаше на прага. Тя седеше на канапето и замислено прелистваше списание. Списанията обикновено, всъщност винаги, лежаха на библиотеката.

— Много остроумно — изтърси Виктор, поставяйки свещта на масичката. — Значи така, вече минава един след полунощ. Така че оставаш.

— Благодаря — сърдечно каза момичето.

— Там където седиш, там ще спиш. А аз — на пода. Утре отиваме у вас.

— Обещаваш ли? — настойчиво запита Тиел. И с такъв тон, все едно стопанинът на това жилище я е подмамил да влезе в апартамента и не й позволява да си тръгне. Наложи му се няколко пъти дълбоко да поеме въздух, преди да каже нещо… като при това усещаше, че в момента се сътворява една огромна глупост.

— Да. Кълна се.

— Вярвам ти — съгласи се Тиел. Остави списанието и почна да наблюдава как Виктор вади от гардероба одеало и възглавница, постила си на килима в онзи ъгъл на стаята, който отдавна бе запазен за окъснели приятели. Слава Богу, девойчето не се натисна да помага, защото Виктор и без това беше достатъчно нервен.

— Постелята ми е чул на боен кон — мрачно изрече той, сядайки върху сгънатото надве одеало.

— Знаеш да яздиш? — оживено реагира Тиел.

Той даже не понечи да отговори. Изправи се и се пресегна към свещта. Пръстите му вече мачкаха дребничкото листенце пламък, когато зърна, че Тиел се изхлузва от пуловерчето си, което се оказа облечено на голо.

По дяволите! Сега това какво е — абсолютно простодушие, или цинична развратеност? Тиел още е в такава възраст, в която подобно поведение все пак не означава пряка покана… а от друга страна вече не е в невинните години, в които това не значи абсолютно нищо.

Струваше му се, че изобщо няма да мигне цяла нощ. Но сънят долетя веднага щом Тиел спря да се върти, намествайки се на канапето. Все едно нищо удивително не се е случило, сякаш спеше напълно сам и в безопасност.

Сънува умиращ кон, красив бял жребец, който лежеше на зелена трева. Бойният чул, изплетен от метални пръстени, беше набучен с къси дебели стрели. Конят трепваше конвулсивно, вдигайки бялата си муцуна, окървавена и от други рани. В сините очи на животното светеше съвсем човешка мъка. Виктор се наведе над коня и го погали по шията. А после му преряза гърлото с къс широк нож.

Откъм противоположната страна, точно както го беше учила баба Вяра.

* * *

В движенията й присъстваше грация, недостъпна за човек. Лойя Ивер, предводителката на клана на Котките, докосна с тънкото си пръстче златната пудра, небрежно насипана в груба дървена чаша. Мил контраст на разкош и простота… стига да забравим, че розово дърво не расте в Средния свят.

— Почваш да приличаш на кукла — подхвърли от басейна Хор. — Стига си се цапотила, Лойя.

Жената сякаш не го чу. Прокара пръст над окото, оставяйки бляскава златна следа. Лицето й, гримирано със сапфир, злато и сребро, наистина придобиваше кукленски вид. Тъмносини очи, златиста коса, матовобяла кожа — всичко това бе карикатурно подчертано със същите цветове.

— Не те ли хваща сърбеж от тези боклуци? — попита Хор, раздразнено повишавайки тон.

— Хваща ме — призна Лойя.

— Ами спри да се цапаш.

— Красотата е по-скъпа.

Хор издаде цвилещ звук. Или се смееше, или се възмущаваше.

— За какво ти е това, Лойя?

— Кое? Балът ли?

— Не точно. Присмехът в очите на нашите глупаци, фалшивите комплименти на гостите…

— И страст в очите на младежите… — меко прошепна тя.

— Развратна мачка — рече Хор. Това не беше оскърбление, той просто констатираше факт.

— Хор… — Лойя загърби огледалото и се приближи към басейна. — Когато в жената виждат само една изрисувана глупачка, е по-лесно…

Той плисна към нея вода. Уж игриво, но прекрасно разбирайки, че Лойя не обича подобни закачки и че водата много лесно може да превърне сложните изписани шарки в размазана мръсотия. Лойя избегна пръските и поклати глава.

— Добре. Разбирам. Обещавам ти, че днес няма да залитам и да се кикотя след втората чаша вино. Нито ще се натискам по ъглите със сладострастни магове от някой чужд клан.

Хор я гледаше недоверчиво през парата от топлата вана. Беше огромен мъж, мускулест и привлекателен, всяко движение издаваше в него воина. Той също не познаваше недостиг на поклоннички, както Лойя — на кавалери. Вече десет години пролетните дуели потвърждаваха правото му да бъде приятел на Лойя.

И въпреки това я ревнуваше.

Не можеше да не я ревнува. Лойя оставаше една вечна загадка — вятърничава и вярна, способна и да танцува до припадане, и със седмици да не излиза от библиотеката, заседнала над полуразпаднали се магически трактати. Тя бе способна да пропилее златото на клана заради моментен каприз, но управляваше същия този клан с желязна ръка, като изкусно лавираше между постоянно готовите да се изтребят един друг магически ордени. Очите й умееха да стават бездънни, а после изведнъж — непроницаеми като черни камъни под спяща вода, особено, когато издаваше смъртни присъди. С мека дебнеща походка тя можеше да мине през някоя зала и нямаше значение как е облечена — дали в прозрачна бална рокля, или опакована от шията до петите в черно — всички мъже, които я виждаха, преставаха да дишат. Почваха да точат алчни лиги и разумът им пращеше под напора на скъсалия веригата обезумял мъжкар. В такива минути Хор се усещаше като тласнат към ръба на лудостта и развиваше същинска мания за убийства.

И Лойя, по всичко личеше, прекрасно разбираше това. И сякаш напук обичаше да го дразни, да си играе с огъня, да пристъпва по острието на бръснача, да виси на косъм от голямата беля. Всъщност тъкмо в това и се състоеше квинтесенцията на „духа на Котката“ — винаги край самата пропаст, плъзгане по гребена на вълната, без да се замесват в нищо, без да остават под пряк удар. Котките носеха славата на първите интригантки в света. Лойя бе първата сред първите. Зли езици твърдяха, че Котките биха съумели да се споразумеят даже с Природените, а някои дори стигаха по-далеч в предположенията, като подхвърляха, че тези ще предадат своя свят, ако преценят, че това ще им бъде изгодно… стига вече да не са го предали. Естествено, никой не би могъл да събере никакви доказателства, а на Котките като че ли им беше все едно какво се приказва за тях. Нещо повече — забавляваха се, когато някой се шегуваше за тяхна сметка, смееха се на вицовете за своя клан, като според мълвата бяха автори на по-изисканите и остроумните анекдоти.

А още бяха знаменити със своите балове, където се използваха всякакви отвари, напитки и развлечения. На тях според неписаните, но стриктно спазвани правила никога не се разчистваха сметки и членове на враждуващи кланове можеха да разменят и по повече от някоя друга дума, без да се хващат за оръжието. На котешките балове някак от само себе си и отведнъж се забравяха обиди и оскърбления.

Лойя премрежи очи и отправи към Хор грижливо пресметнат поглед. Днес наистина не й се флиртуваше. Нещо недобро се беше случило с клана на Огъня. Обикновено те първи пристигаха на баловете й. Сега — никой. Само един-единствен тъжен и отегчен младеж с алено шалче от тънка коприна на левия ръкав пристъпва от крак на крак — и толкоз.

Добре поне, че само това е странното, другите обичайни гости вече са се събрали.

Балната зала на Лойя Ивер бе типична за горските владетели. Магия беше превърнала един и без туй грамаден дъб в титанично създание, достойно за званието „подпиращ небесата“. Дървото стърчеше високо-високо над мъгливите върхари на Пеещата гора. Долните клони се спускаха до самата земя, като се сплитаха в истинска стена, не отстъпваща на крепостни зидове — всеки клон бе дебел колкото нормален дъб-столетник.

Ивер се беше погрижила и за всичко останало — изпод корените на великана бликаше ледено-студен извор, макар че както всяка Котка, и Лойя много-много не обичаше водата, но кристално-чистите капки бяха толкова хубави на зеления фон на листата, така красиво се преливаха под лъчите от пламъците в грамадната камина, че тя не устоя.

Под тъмната шума — или зелена, или гъсто-златиста според сезона — волно се разхождаха ветрове. Лойя още помнеше, с каква мъка си изпроси необходимото заклинание от знаменития Ритор. Убиецът на Дракона дълго отказваше, но в края на краищата отстъпи пред чара й. Вярно, след като изпълни молбата й, той повече нито веднъж не се мерна на баловете й. А жалко. Ивер бе честолюбива. Предшественичката й бе танцувала „огнен валс“ със самия Каедрон Повелителя, когато той, още младият тогава Дракон, посети Пеещата Гора. А баба й, Ивер, дори се беше изхитрила да получи за едно от соаретата си пленен принц от Природените, заловен в случайна морска схватка. Доведоха го Въздушните, бяха загубили в боя трима от най-добрите си магьосници и едва се държаха на краката си от изтощение — ала предводителката на клана не излъга очакванията на гостите и постигна нужната екзотика. Паметта за бала с принца на Природените бе жива и досега — за разлика от пленника, разбира се.

Ах, какви чудни възбуждащи интриги се плетяха тук, какви хитроумни комбинации възникваха от нищото, какви съюзи, договори и съглашения се сключваха, само и само за да изчезнат като призраци няколко месеца по-късно, като дадат място на нови! Колко майсторство, хитрост и ум трябваше на Клана — хем постоянно да е в центъра на събитията, хем да е встрани от пряката заплаха! Два пъти клановете отбиваха нашествие на Природените, при това първият път си беше истинска война. Ала ГЛАВНАТА БИТКА — когато „е бил млад Пазителя“, както казваха Драконите, — това сражение остана загубено. И от горчивината на поражението избуя тръпчива реколта. От първия ден, в който се бяха появили на тази земя, клановете се намираха на стъпка от кървава и всеобща междуособица. И ако биха съумели да се групират в два приблизително равностойни лагера, кошмарът на изтреблението от застрашителна възможност би се превърнал в ужасна действителност. В древните времена ордените са били озаптявани от Драконите — Лойя не се боеше да изрича името на бившите владетели на света, защото не вярваше в злата магия на секстаграматона. А сетне Котките останаха сами. Не всеки в Средния свят знаеше кой точно е прекъснал живота на последния Владетел.

Лойя, естествено, знаеше.

Да, да, сигурно тъкмо Котките не позволиха да избухне голямото клане, лениво си рече Лойя. Нека по-добре бойците на Огъня и Водата да се състезават за момичетата от нейния клан, отколкото да ги изнасилват, след като са светили маслото на съперниците. Нека… впрочем, това не е важно. Котките са живи и процъфтяват, от тях се страхуват, тях ги уважават наравно със Стихийните кланове, които от векове са стояли над тотемните ордени, но, разбира се, под Крилатите Владетели. Та нима даже Тигрите, прославени в ръкопашни схватки, не признаха, че е по-добре да не се закачаш с Котките?…

Сега в балната зала цареше есен. Чий ли взор не почиваше, радвайки се на пастелните и дълбоки оттенъци на старо злато по безчет изрязани като от художник листа? Последните закъснели гости се вливаха през портите. Лойя предпазливо наведе тънко и пищно клонче. Надзърна вътре.

Отгоре, от покоите й, се откриваше великолепна картина. Въглено чернееха наметалата на мъжете, украсени с искрящи диамантени завъртулки. Смайващо пъстрееха женските рокли — например, сплетената от топазови нишки дреха, навярно наистина каменни, на Каниан Тай — най-скандалната и най-красивата дама на Земните; трепкащата вълна от коприна с цвят на морски лазур на непозната хубавица от Водните чеда (виж ти, новичка, а Лойя дори не беше чувала за нея! Почувства се засегната); и другите премени — от езичета жив пламък, водопади и безкрайни вихрушки от скъпоценен прах, до пълно отсъствие на каквото и да е облекло у гордите Пантери, не признаващи срам и условности. Блясък на колиета и диадеми се сливаше с мекото сияние на кристалната роса, предварително разсеяна по живите стени на залата.

Лойя още веднъж огледа непознатата девойка от Водния клан и поклати глава. Защо нищо не знае за нея? На вятъра ли хвърля парите за намиране на осведомители?! Сега вече няма да успее да избере нещо, което да затъмни сините коприни на красавицата!… Освен, може би, строг ловджийски костюм? Хммм… трябва да се обмисли…

Продължи да оглежда гостите.

Надменни членове на ордена на Барса в снежно-бели одеяния, игнориращи разточителството — вторите след джуджетата оръжейни майстори на Средния свят. Спокойни, флегматични, но неудържими в гнева си Мечки, които като елфите предпочитат зелено и кафяво, само че, за разлика от първородните, носят масивни и груби вериги от самородно злато. Вълците, които вечно са в движение и готови да се сбият, използват богата палитра от нюанси на сивото. Невъзмутими Соколи и още много други тотемни кланове…

А настрана от другите, на почетни места край грамадния дънер, водеха привидно спокойните си беседи представителите на четирите Стихийни клана. Всъщност, в пълен състав пристигна само Земният орден, който по принцип обожаваше празниците. Въздушните бяха само двамина, от Огнените — само одевешното печално момче с аленото шалче. Отсъствието на първите лица от клана на Водата се компенсираше от една очарователна дебютантка, около която вече се въртеше истински въртоп от кавалери и всеки от тях бленуваше да бъде вписан в балното й тефтерче за танци.

Лойя усети слабо безпокойство, неясно вълнение. Нещо не беше наред. Никога досега не са пристигали толкова малко Стихийни. Демонстрират сила като я пренебрегват? Нея? Лойя Ивер?! Тя бързо прехвърляше наум всичките последни гафове и несполуки на Котките. Не, нищо сериозно, нищо, което би провокирало толкова рязка реакция — почти разрив на дипломатическите отношения и обявяване на война!

Очите на Ивер потъмняха. Трябва да повика Хор. Да прати още разузнавачи. И… въпреки че му обеща, все пак ще се наложи да раздаде няколко чисто делови целувки в листака… а може би и нещо повече.

И в този момент… живите завеси на входа внезапно затрепериха и сякаш ужасени, се отдръпнаха настрани. Зъл повей, студен и тъмен, нахлу в залата, гасейки многоцветните пламъци на светилниците. На прага изникнаха няколко фигури и Лойя отдалеч разпозна тънката, с нищо не сравнима аура на Въздуха, която сякаш нарочно, на показ, бе разсечена от ивица кипнала кръв.

Знакът на Убиеца на Дракона. Може да бъде скрит — но не и загубен, откраднат, фалшифициран или присвоен.

Ритор бе дошъл на бала на Лойя Ивер. Знаменитият магьосник беше сам. Редом с него, старателно гледайки настрани, вървяха най-добрите от най-добрите бойци от клана на Водата, предвождани не от кой да е, а от главата на Водния клан — магът Торн. Само той гледаше Ритор в очите. Съдейки по лицата им, върховните вълшебници си приказваха за времето. Нищо друго не се отразяваше в аурите им — и двамата бяха твърде силни, за да изнасят пред публика нещо от делата, думите и най-вече мислите си.

Ала тя би се оставила да я заплюят в лицето, ако грешеше в преценката си, че нещо е станало. И че се подготвя друго, още по-страшно.

И ето, Ритор е тук… И какво следва от това? Кой е той — вестоносецът на онази междуособна война, от която толкова се бояха Котките?

Тя трябваше да разбере и научи. Както и защо няма никой от клана на Огъня, освен едно хлапе.

* * *

Ритор зле си спомняше как точно се измъкна от онова проклето място. Спътниците му бяха мъртви и кой знае какво правеха с телата им изкусните вълшебници от Водния орден. Какво ли нашепват в ухото на умрелия от страшна жажда Клат-младши? Навярно му обещават мека, прохладна, вкусна влага на корем, която като ледено клъбце се търкулва по гърлото. И на никой не ще му се обърне езика да осъди загиналия заради това, че мъртвата му плът се е оказала по-слаба от коравия му дух.

Но все пак Ритор оцеля. Беше настъпило времето да обмисля отмъщение. Организаторите и изпълнителите на злодеянието трябва да умрат. Смъртта им няма да възкреси отишлите си приятели, но вероятно ще послужи за урок на другите.

Времето летеше, приближаваше се зенитът на въздушната сила, ала Ритор упорито продължаваше да върви пеш през пресечената местност. Тези територии бяха толкова обгорени от бушувалата някога война, че нито хора, нито елфи, джуджета и други обитатели на Средния свят не се завърнаха в тях. Върху пепелищата поникнаха нови гори, само на места бяха останали отвратителни белезникави плешивини — там сражаващите се бяха употребявали Живобой — най-страшната отрова, сътворявана някога от алхимиците на клановете…

Края на Засенчените гори стигаше точно до източните граници на владенията на Лойя Ивер. По странно стечение на обстоятелствата, Пеещата гора не беше пострадала, макар че до нея се водеха невиждани по ярост битки. Със сигурност в това бе замесен прословутият „дух на котката“, пазителят на този клан.

И внезапно той си помисли, че още би могъл да успее за бала. Та нали Лойя с достоен за нещо по-полезно жар го бомбардираше с покани, въпреки че Ритор цял живот бе смятал баловете за празна суета и гнезда на разврата.

Магът вдигна поглед към небето. Комай вече се беше отдалечил достатъчно, пък и силата на Водата доста бе отслабнала в този час. Размърда рамене, усещайки познатата песен на сгъстяващия се зад плещите му вятър, отблъсна се колкото можа силно от земята и излетя. Колко лесно стана сега… да бе била с него поне част от сегашната сила одеве на разсъмване…

Днес ще иде на бал. Ще издири Лойя, даже ако за това му се наложи да й прекъсне оргазма. Ще я накара да му разкрие всички клюки и да разпита всичките си шпиони. Тя ще му каже всичко. Кой знае защо Ритор не се съмняваше, че ще успее да научи от Котката как и от кого е било извършено предателството. Не вярваше, че опитните чародеи на Огъня са позволили да бъдат толкова лесно надвити, дори и да са били изненадани.

А освен това жадуваше да погледне в очите онези от Водните, които щяха да дръзнат да довтасат в двореца на Ивер след всичко случило се.

— Приятно ми е да се срещнем, Ритор — рече му насреща мек, преливащ се като студен ручей глас.

Главата на Водния орден стоеше, увил се в походното си наметало. Изглеждаше спокоен, главата му бе вдигната високо, в очите — нито помен от предизвикателство или присмех, само обичайната светска любезност, сякаш схватката сред руините на замъка е било само лош сън.

— Навярно се шегуваш, Торн — Ритор владееше гласа и лицето си не по зле от врага. — Ако не беше този бал…

— Прекрасно те разбирам — без да се усмихне, изрече Торн. Високата му, почти кльощава фигура мамеше, че е крехка, но кой друг, ако не Ритор познаваше убийствената мощ на този изтънчен магьосник. — На твое място бих се чувствал по същия начин.

— Тогава какво искаш?

— Беседа. От Лойя няма как да се измъкнеш.

Ритор почувства хладни тръпки по гръбнака. Какво значи това? Нима…?

Прекосиха коридора. Пространството рязко се разшири в грамадна зала, без съмнение добре измайсторена, макар и твърде много подражаваща на елфическа архитектура. Видя празничната тълпа край масичките с почерпката, големия оркестър, който настройваше причудливи духови инструменти — Котките изпитваха необяснена неприязън към струнна и клавишна музика — и всичко това потопено в сребрист блясък на роса сред старото злато на листата и облъхвано от лек свеж ветрец… И ромолене на ручей. В залата на Лойя всички Стихии присъстваха поравно.

— Няма да се измъкнеш от бала на Ивер, Ритор — настойчиво повтори Торн, а острата му брадичка описваше някакви сложни фигури във въздуха, сякаш вълшебникът не издържаше натиска на просторната си синя яка. — Трябва да си дадеш сметка за това. Нещата стигнаха твърде далеч, за да опазваме някакви глупави традиции. Избирай, Ритор: или мира, или традициите. Не можем да те пуснем оттук. Ако се наложи, ще пролеем кръвта на стопанките.

— С което ще настроите всички кланове срещу себе си — изцеди от себе си Въздушният.

— О, тук си в грешка — Торн не забравяше да раздава светски поклони на присъстващите господа и да пуска ослепителни усмивки, придружени от дежурни комплименти — за дамите. Ритор мрачно крачеше до него, втренчил се в пода пред нозете си. — В грешка си, Убиецо на Дракона. Далеч не всички ордени ще го сторят. Единство както е нямало, така няма и да има. Пък и ние ще намерим какво да кажем, ако някой посмее да задава въпроси. Вашите приятели ще почнат да ни отмъщават, така е. Но с тях ще можем да се спазарим. Е, да — той престорено въздъхна, — тогава входът на това чудно местенце ще бъде навеки закрит за нас. Всъщност, той ще бъде затворен и без това… ако осъществиш замислите си и призовеш в нашия свят Дракона.

— Драконът не може да бъде призоваван — с глуха печал каза Ритор. — Той идва сам, когато настъпва неговото време…

— Вече чух това становище — насмешливо възрази Торн. — Правичката казано, Ритор, и двамата имаме еднаква цел. Като пропуснем високопарните изрази, ти също се стремиш към власт, неограничена власт над клановете в Средния свят. И предполагаш, че ако привлечеш на своя страна колкото се може повече магове, някак си ще успееш да убедиш Дракона, че ще си му, да кажем, полезен. Много разумен план, няма що. Крилатите Господари винаги са били благосклонни към онези, които служат вярно, че и предатели не обичат. Както и ние с теб. Какво се стягаш — сърбят те ръцете да ми залющиш един шамар ли? Банална плесница без никакви магически екстри? И да го сториш, Ритор, истината си е истина.

— Какво искаш, Торн? — равно произнесе Въздушният. Самообладанието му бе пословично. Макар че този път му се наложи да го изразходва докрай.

— Нищо. Просто си доставям удоволствие да гледам изкривената ти физиономия. Оскърбявам те, хиля ти се в лицето, а ти нищо друго не можеш да предприемеш, освен безсилно да скърцаш със зъби. Понеже и двамата знаем, че всичко, което казвам, е истина.

— Лъжеш, Торн — с неочаквано уморен и безразличен глас отвърна Ритор. Безразличието му костваше много, но Водния нямаше нужда да знае това. — Прекрасно разбираш, че никога не съм ламтял за власт, въпреки че, Ветровете виждат, бих могъл да претендирам. И ти е повече от ясно, че само Драконът е способен да ни спаси от нашествието на Природените. Особено ако тях ги поведе Сътворен Дракон.

— Имаме с какво да отговорим на техния Дракон, Ритор. Тъкмо ти ли ще забравиш какъв е този отговор?

— Вече съм прекалено стар. Изхабих всичко, което ми бе дадено. Освен това кой знае, дали ще ви помогне Убиецът. Кой знае какво ще вложат Природените в своето изчадие. Прекалено сериозно е положението този път, Торн. Само Сила. Чиста Сила — ето кое може да спаси Средния свят. Защо се опитваш да ми попречиш? Страхуваш се да не стана диктатор? Стига, Торн, ти си умен мъж, отдавна сме врагове, опознал си ме. Дали пък обаче не звънти в джобовете ти нещо от родината, Торн?

— Не думай. Излиза, че са ме подкупили Природените? — без капка смущение или раздразнение, дори весело отвърна събеседникът му. — Е, едва ли словата ми тежат пред теб, но все пак ще си призная чистосърдечно — не, не са ме купили. Просто добре помня какво представляват Драконите.

— Аз също — сухо каза Ритор. — Помня и злобата, и яростта, и безсърдечието на Владетелите. Затова тогава се съгласих… Но не може да убиваме цялата Сила на света си. Не е и нужно.

— Кланът на Водата повече никога няма да се покори на ничия ръка, колкото и добра и милосърдна да ни се стори отначало — сериозно заяви Торн. — Няма значение дали ще са Природените, Владетелите или ще са измежду най-добрите наши магьосници. Запомни това, Ритор. Ще се бием. Заради това проследихме и сгащихме Огнените, затова първи проляхме кръв. Защото ако беше се споразумял с тях, новият Дракон щеше да изникне и да бъде могъщ, почти неуязвим. Той неизбежно би предявил правата си върху трона. Да, повикахме Убиец! Той вече е на път. Така че, дори да се изпълни замисълът ти, Ритор, ако по някаква чудодейна случайност сполучиш, което няма да стане, защото залата е обкръжена и ти ще умреш, нашите земи няма да имат нов Владетел. Достатъчно ли съм ясен, почитаеми Ритор?

— Повече от достатъчно.

— Тогава — Торн с широк собственически жест посочи наоколо, — използвай случая! Яж, пий и се весели, защото само така следва да напуска живота един истински вълшебник. И, позволи ми един съвет — отбий се при момичетата. Тези Котенца са просто мммм… — Водният чак примлясна и подбели очи, сякаш вещ роботърговец на пазар. — Мисля, че успехът ти сред тях ти е в кърпа вързан, само гледай да не те изсмучат до капка! — внезапно завърши предводителят на Водния клан и рязко зави настрани.

Едва сега Ритор проумя, че цялата бална зала се взира в тях с неподправен ужас.

Загрузка...