Не е време за дракони

ГЛАВА ОСМА

Над исполинския скален Зъб настана гробна тишина.

Ритор плавно раздвижи лявата си ръка, сякаш отмяташе невидима завеса пред себе си. Ласкавите струи на вятъра докоснаха слепоочията му, и потекоха, играейки по бузите. Странно създание разгръщаше криле в небесата над главите на седмината вълшебници — нито птица, нито пеперуда, нито водно конче, а все едно всичко наведнъж. Белезникави нишки изплитаха силует, който сякаш беше прегърнал цялата земя от Топлия бряг до неизследваната Северна пустош. Бримка по бримка, възел по възел — и така до безкрай…

Тежко се тъче Дантелата на заклинанието, особено преди да е настъпил часът на пълната Сила…

Ритор задаваше тона и темпото. Като най-старши бе задължен да усеща всички и да знае в кой момент да забавя, за да облекчи бремето на Гай и брат му и кога да добавя от Силата… Ако сгрешеше, Вятърът би го разпилял на прах.

Старците работеха виртуозно. Те умееха много, невероятно много, ала възрастта вземаше своя данък и от тях. Вече не бяха за схватки с младите магове на Торн, но тук, на върха на Зъба, те вършеха делото си — и никой не би могъл да ги надмине.

Трябваше да намерят Дракона. И — ако имат късмет! — неговия Убиец. Торн със сигурност не блъфираше — значи Убиецът вече бе тук. Колкото до Дракона… кой знае. Ритор не смееше докрай да се осланя на чувствата си. Идването на Владетеля не бе тържествен парад, още повече, след като Крилатият не е изминал веригата необходими посвещения. И за да открие със сигурност появилия се вековен господар на Средния свят, Ритор се нуждаеше от магия.

Гай протягаше ръцете на волята си и Белите криле в небето бяха следи от усилията му заедно с вятъра — здраво повит, виещ и яростен в тънката невидима фуния, свирепо стремящ се към свобода. От него Гай предеше безкрайната жива нишка, а Сандра и Соли я сплитаха в сложен орнамент сред небето. Малцина биха разпознали в още хаотичната линия на Дантелата, линиите на великите Руни, донесени от изгнаници иззад Горещото море…

Дланта на Асмунд беше мокра от пот. Момъкът се стараеше свръх силите си да изпълни поставената задача. През него минаваше Силата и нему бе отредено да поеме целия чудовищен откат, съпротивата и гнева от страна на сънливите грамади Въздух, пробудени от топлата им дрямка и безжалостно хвърлени в неистов кръговрат над скалата. Момчето държеше. Всяка извивка в Дантелата на Крилете му костваше мъчителни спазми в дишането. Сякаш гигантска помпа се опитваше да изсмуче белите му дробове, ребрата му пукаха и се огъваха. Но Асмунд стоеше и никоя болка на света не беше в състояние да заглуши възторга му — та той, ученикът, вече стоеше в един кръг с най-великите магове на клана, и неговата воля заедно с техните твореше над Зъба титанични вълшебни Криле…

Болетус се изкашля за предупреждение. Крилете на вятъра, реещи се над скалата, с цялата отпусната им от маговете на стихийния орден мощ дърпаха към себе си милиарди струи въздух от всички предели на грамадната страна. Потоците се ускоряваха над безкрайната, леко хълмиста равнина, простряла се на стотици километри на север от Горещото море. Побеснели, те летяха право срещу Зъба. Над маговете нарастваше страховит гневен рев. Вятърът не обичаше да му се задават въпроси, той не се покоряваше на никой, сведения от него можеха да бъдат само изтръгнати — и горко на онзи, който не издържи цената!

Ритор видя, че Гай пребледнява. Видя как се олюля и брат му.

„Асмунд, момче, извинявай. Сега ще те заболи. Много. Това е подло, разбира се, но ти си нашият жив щит, няма какво да се прави… Годините на младостта и издръжливостта отлитат, Асмунд. Аз, Ритор, ги попилях, преследвайки последния Дракон… а сега разбирам, че това е било напразно…“

Гърч разтърси момчето. Ръцете му затрепериха, дланта му всеки миг щеше да се отскубне от пръстите на Ритор. Момъкът прехапа устни, очите му се обърнаха нагоре, блесна бялото им…

— Сандра! — рязко заповяда предводителят на Въздушните.

Но вълшебницата сама знаеше какво да прави. Без да разкъсва кръга, тя пристъпи напред и с гъвкавина на девойка се приведе към момчето. Притисна глава към покритото с пот чело на Асмунд. Намръщи се от споделената болка и разхлаби менгемето на страданието, мачкащо момъка.

Асмунд се изправи, очите му се избистриха.

— Дръж се, момче — през зъби рече Ритор. Вълната от болка, силно ослабена, достигна и до него. — Дръж се. Ако не си ти, на нашите дядовци лошо им се пише…

„Добре че Рой и Гай не ме чуват…“

А Крилете през това време се уголемяваха все повече и повече. Сякаш бяха засенчили небето. Синевата изчезна под черните облаци, запълнили простора от зенита до хоризонта. Денят помръкна — само щрихите на Крилете белееха като върху черно кадифе.

Ритор се съсредоточи. Започваше най-важното. Пронизващите въздуха потоци носеха вести за всичко, случило се по света. Трябваше само да налучка верния начин да ги попита. Ритор умееше да задава такива въпроси.

Новаци от Опакото. Пришълци от Света на Природените… Новаци… новаци… новаци… нови хора сред тукашните обитатели. Непознати лица в Средния свят. Крилете на Вятъра помпаха през себе си океани от „информация“, както биха се изказали пришълците от Опаката страна. Ритор бе решен да не спира, докато не получи отговор — дори да изтощи до смърт останалите магове.

Своите другари. Своите събратя.

Ако Убиецът е тук, Въздухът ще го знае. В аурата на неканения гостенин още не личеше алената ивица кипнала кръв, но тя вече съществуваше. Древният гняв на Четирите стихии вече бе докоснал избрания от съдбата човек, вече беше започнал го променя — макар че вероятно процесът бе незабележим за самия Убиец. Дребничките частици вятър биха запомнили начеващата промяна. Със сигурност биха запомнили яростния гняв и жаждата за убийства, способността на новака да подчинява околните и да върви право към заветната цел, без да се съобразява с пречки и препятствия. Обикновено човекът, комуто беше отредено да стане Убиец, не притежаваше такива качества. Ритор знаеше това от личен опит. Твърде дълъг бе пътят от скромното и срамежливо момче, от книжния червей и девственик до днешния Ритор — най-добрия Въздушен вълшебник… засега. Засега, защото талантът на Асмунд още не бе разцъфнал.

Воят на вятъра над кинжалния връх на Зъба ставаше нетърпим. Великите криле се стремяха да се освободят от оковите на заклинанието. Страстно жадуваха да се откъснат от приютяващата безчетна сган земя, да замахнат с цялата си мощ и с един страшен удар да превърнат омразната твърд в океан от прах, който сетне да подхванат и да запратят в най-далечните морета! Да изтрият от света жалката шепа дръзки същества, осмелили се да им задават някакви нищожни въпроси!

…Ала докрай обтегнатата юзда на магията ги държеше здраво. Часът на Силата беше настъпил.

Дантелените орнаменти по Крилете изведнъж взеха да гаснат. Руните трептяха, променяйки очертанията си. Сандра и Соли зяпнаха към небето. Не помнеха някога да се е случвало подобно нещо.

Но Рой беше виждал такова зрелище. Както и Ритор. Двамата добре знаеха, какво ще последва.

Крилете бяха намерили търсеното. Но при това се бяха натъкнали на почти непреодолима съпротива. Стегнатите ревящи вихрушки започваха да се разгръщат. Още няколко минути — и слабеещите окови на заклинанието ще пуснат всички ядосани вихри на воля. И горко на всеки, когото срещнат по пътя си!

— Отваряй шлюзовете, Сандра! — кресна Ритор.

Вече се налагаше не да пазят себе си, а да отбият потоците вятър от градчето на клана. Ритор бе подготвен за това, имаше предвиден път, по който като по улей да насочат урагана в безжизнената степ.

— Отварям! — извика вълшебницата, мъчейки се да надвие воя на стихията. Лицето й бе станало мораво от напрежение.

Асмунд отново застена. Момъкът беше разранил устните си, от носа му също течеше кръв, но се държеше. Юнак!

Никога преди Ритор не беше срещал такава съпротива. Маговете на ордена бяха хвърлили в заклинанието всички мислими и немислими усилия, Крилете се разпростираха от хоризонт до хоризонт… и нищо. Никакъв резултат! Всъщност, резултат имаше — очевидно бяха срещнали нещо толкова силно, че…

— Ето го! — закрещя внезапно Гай.

Ала Ритор вече сам виждаше всичко.

Позна градчето веднага. Далечния север, досами Сивия предел. Май беше територия на Земния клан. Прашна гаричка. Покрай дървения перон се проточваше дългото туловище на влак, нарисуван във варварски цветове. Ритор почувства страха на пътниците, запълнили вагоните. А после съзря и един мъж, на около трийсет, тъмнокос и жилав, дори слаб, облечен в черна куртка. Държеше елфически меч, на пояса се клатушкаше нелепа ножница, комай неподходяща за оръжието.

Мощта на засиления Вятър бе толкова огромна, че Ритор — невероятен късмет — успя да долови дори откъслеци от мислите на човека, който тичаше към влака.

„…Пространството се топи, разтваря се в белота… Само един поглед назад — и страхът сковава разума… През облачната пяна се плъзга крилата сянка. Огромна, Исполинска. Страховита. Смъртоносна. Звезди ли сияят по белоснежните люспи или самите те излъчват светлина? Крилете равномерно налагат разредения въздух, в огромните мъждукащи очи — ярост. Посмял е да предизвика чудовището, дръзнал е… макар че все още е безсилен да се справи с противника. И затова сега го настига властелинът на небето и стопанинът на дълбините, повелителят на земята и господарят на огъня…“

И тогава Ритор изкрещя. Нададе вопъл като играч, който беше заложил на хазарт не само собствения си живот, но и даже съществуването на света:

— Да! Да! Да!

Чувстваше Убиеца. Толкова ярко и отчетливо, както може да бъде усещан само побратим.

В този миг вятърът разкъса заклинанията.

Асмунд глухо изохка и загуби съзнание. Ритор едва успя да удържи залитналия към пропастта момък.

— Надолу! Всички надолу! — кресна Ритор, пренасочи и пое потока страдание в себе си. — Сандра!…

Но нито тя, нито Соли вече можеха да го чуят. Те и не се нуждаеха от съвети. Разперили ръце, се мъчеха да се удържат на върха на Зъба, като заедно с това направляваха всеунищожаващия вихър отвъд реката, в степите, колкото може по-надалеч от града. Незримият пестник на разигралата се стихия удари и двамата в гърдите. Ритор гледаше, безсилен да се намеси. Главата на Сандра се отметна назад, нагоре пръсна димяща кръв. Вълшебницата залитна, конвулсивно размаха ръце, в широко отворените и очи бе замръзнал ужас — и с отчаян, нечовешки писък се срина от скалата. Соли остана прав, с изкривено от напрежение лице, кожата по скулите му се пукаше, докато плътно стискаше клепачи. Въздухът около Ритор сякаш пламна — с такава скорост колегата му сменяше заклинанията си. Невидимият чук вече увисваше над града… а Ритор още стоеше вцепенен, придържайки омекналото тяло на Асмунд. Сандра и Соли трябваше да отворят безопасен път за урагана, Болетус ги подкрепяше… а къде е той, впрочем?!

Площадката бе пуста — нито старците Рой и Гай, нито гърбоносия маг. Само момчето, още в несвяст, Соли и Ритор, който вече едва крепи готовите да експлодират отвътре Криле на вятъра, защото допусне ли това да се случи — никакво вълшебство няма да спаси градчето в подножието на Зъба.

Над главите им ставаше нещо невъобразимо. Изящните орнаменти на Крилете се превръщаха в белезникав хаос, в туморно петно върху тъмното тяло на Въздуха. Ритор виждаше в него обезобразено от нечовешки гняв лице. Вихърът мачкаше и късаше тази бяла мъгла, завъртайки грамаден въртоп над острието на скалата. Ревящ поток се устреми на северозапад, следвайки отворения от Соли канал, но безплътните магически бентове пукаха като дъсчени язове под придошли речни води. Долу, в подножието, цареше тишина — или предвестник на съкрушителна буря… или признак за благополучен завършек на опасната операция.

— Вземай Асмунд и изчезвай! — изкомандва Ритор, но Соли само поклати глава. Предводителят на клана не можеше да проумее как колегата му намира сили да остане прав. Вятърът режеше лицето на магьосника като с бръснач, по слепоочията вече се виждаха оголените кости на черепа. Шлейф от кръв и късчета плът се развяваше зад Соли като наметало… ала вълшебникът въпреки всичко стоеше!

Вятърът достигна и Ритор. Сграбчи го за раменете и непреодолимо го повлече към пропастта. Асмунд се изтърколи върху камъните, изохка и отвори очи.

— Надолу! — заповяда Ритор. Момчето повече нищо не можеше да направи, освен да се отърве. — Възглавница!

Асмунд трескаво и припряно закима. Като че ли бе разбрал.

Ритор го захвърли от скалата като чувал с брашно.

„Настана време да учиш бързо, Асмунд.“

„Сега трябва да се помогне на Соли. Заедно са длъжни да се удържат, докато не се изчерпи призованата към Зъба сила…“

Ала Соли вече не можеше да издържи. Беше дал всичко, с което разполагаше. Цялото му лице беше станало на кървава маска. С особена жестокост стихията смъкна скалпа му. За миг Ритор се учуди как така Соли още успява да е жив, след което с точно премерено побутване му подсече коленете и с това го накара да падне.

Изтъняха и се разрушиха силите, насочващи ураганния поток, който, усетил свободен изход, с дива радост затанцува като млад опърничав бик, заскача наляво и надясно, помитайки всичко, което можеше да достигне. И навярно би направил доста пакости, ако градът на Въздушните не беше построен достатъчно предвидливо — тъкмо за подобни беди в резултат от буйството на стихията. Вихърът бе използвал максималната си мощ, това, че щеше да събори огради и стобори, да избие прозорците и да изтръгне с корени по-млади дървета — можеше да не се брои.

…Воят на разгневения вятър утихна най-сетне. От върха на Зъба се виждаше, че веднага щом бурята утихна, по улиците шурна народ. Тичаха към подножието. Ритор си отдъхна — нито Сандра, нито Асмунд щяха да останат без помощ.

Отдъхна си, но не напълно. Защото пред очите му продължаваше да стои лицето на младия мъж с черна куртка и нелеп в ръцете му елфически меч.

Лицето на Убиеца на Дракони.

Виктор бе подгизнал до кости. Съблече се и простря дрехите си по стените на купето. След това се уви в грубо дебело одеяло и седна до прозореца.

Май бе прекалил с това „отделно купе“. Оказа се цяла стая на колела. По стените — розова коприна вместо тапети, а от тавана висяха две лампи с цветни стъклени абажури. Масивен креват, по-уместен за музеен експонат, отколкото за инвентар в пътнически вагон, кръгла маса с две кресла, дори барче от резбовано червено дърво, пълно с бутилки и канички.

Стига бе — след безумието на схватката в гарата комфортът идваше като шок.

Ярослав също гледаше през прозореца. Виктор му стана чоглаво от мълчаливата сдържаност на хлапето. Не, състоянието на хлапака не беше равнодушие, нито, естествено, цинизъм. Но от момче, което преди броени минути беше загубило тримата си братя и баща си, всеки би очаквал по-различна реакция.

— Виждал ли си някога този медальон? — Виктор кимна към лежащия на масата амулет.

— Да.

— Къде?

— Висеше вкъщи на стената. Понякога татко го вземаше със себе си… когато излизаше за по-дълго.

Направо изчерпваща информация.

— Слави… Ярослав, аз засега много малко неща разбирам във вашия свят. Трябва…

Момчето се размърда едва-едва без да се откъсва от прозореца. Влакът минаваше покрай хълмове и горички — мирен, пасторален пейзаж. Колкото по-далеч, от железницата, толкова по-гъста ставаше гората, а към хоризонта навярно се сливаше в непроходими дебри.

— Баща ми казваше, че вие няма веднага да осъзнаете кой сте — каза Ярослав. — Аз… разбирам това. Медальонът е знакът на Стражите на Предела.

— Баща ти е бил Страж. Значи е следял мъртвите да не правят… злини?

Момчето учудено се обърна. Виктор веднага разбра, защо досега хлапакът упорито гледаше навън — очите му бяха червени от сълзи.

— Да надзирава мъртвите? Че защо? Какво има да се надзирава… Стражите пазят да не би живите да обидят мъртвите.

Виктор не намери какво да каже. Отново бе попаднал в нелепа ситуация.

— Те не са виновни — с лек укор каза момчето, — че са били върнати в света и заставени да се движат и да мислят, след като вече са били умрели. А като не им е било писано да намерят вечен покой, нека поне имат обикновено спокойствие. Пък живите… на тях всичко им е позволено. Шматкат се зад Предела, доубиват неживите, ограбват телата им. Вземат ризници, украшения, оръжие. Крадат всичко… А мъртвите отвъд Предела имат свои си села и всякакви странни неща, дето на нас, живите, никаква работа не ни вършат, ама… Пък на север, където Пределът минава през един град, монасите са основали някакъв институт. Пращат експедиции… изучават…

В гласа на хлапето се чуваше обида.

— А там са наши! Всичките са наши. Хора, елфи, джуджета. Какво са виновни, че е имало битка, в която са ги съживили-недосъживили. Там някъде е и моят прадядо… Там е последният елфически княз и последният тинг на джуджетата в пълен състав… Стражите колкото могат плашат народа, да не ходи, да не краде, абе просто да не осквернява… Ние — изрече Ярослав, и в устата му това „ние“ прозвуча така, сякаш момчето беше навършило поне триста години, — нарочно останахме след като свърши Войната. Положихме клетва, че щом веднъж вече сме предали събратята си, ще изкупим вината си, ще ги браним. И ги браним.

— А защо баща ти беше разбойник? — не се сдържа Виктор. — За да плаши хората, да не ходят зад Пределите?

Момчето се оклюма. Рече тихо:

— Не… не само. Заради това също, но… У нас се живее тежко. Дивеч почти няма за ловуване, пък земята не ражда, защото Пределите са близо. А трябва да се живее…

— Разбирам — каза Виктор. Не бе докрай искрен, но се напъна, постара се. И въпреки това не можа да оправдае бандитизма. Въпреки всичко. По същия начин не му достигаше добрината да извини в своя свят уличната престъпност или благообразните корумпирани чиновници, които съсипаха страната.

— Вие сте ни сърдит — промълви момчето. — Зная, сърдите ни се. Добре, сърдете се… но само простете на татко.

— Аз… му простих. Честна дума — и отговорът този път бе по-лек, по-честен. Ярослав благодарно кимна.

Виктор се изправи, разходи се из купето, отвори барчето и разгледа напитките. Избра една стомничка, която изглеждаше по-семпло — да не вземат да му искат пари накрая? — и чаша. Върна се към масата.

Питието бе божествено. Отначало го помисли за бренди, но после му заприлича на много силен ликьор с дъх на множество разнообразни треви. Върху стомната имаше напечатани руни. Сигурно нещо елфическо…

— На първата гара ще слезеш — нареди той преди да отпие пак. Момчето мълчаливо кимна. Виктор продължи сурово: — Ще проследиш да погребат Пределника както се полага. После ще се върнеш у дома. Имаш ли други роднини?

— Никакви.

— Ще се оправиш ли сам? — след кратко мълчание запита Виктор. Не биваше да се поддава на жалостта си и да позволи на хлапето да го последва.

— Ще се оправя.

— Добре. Аз ще поспя. Като наближим гара, ще ме събудиш.

Момчето пак кимна:

— Няма да е скоро. Тъкмо заобикаляме Пределите.

Виктор надзърна навън, сякаш се надяваше, че в гората ще успее да различи границата, отделяща света на живите от това странно отвъдно.

И наистина — успя!

Беше почти неусетно, неявно — и все пак несъмнено присъствие на Сила. Все едно през дърветата някога е преминал бурен поток и дънерите са се килнали настрани. Сякаш профучал ураган бе изпочупил и усукал клоните им. Или се е стрелнал мимолетен пожар, засегнал и опърлил върхарите, а подире му изригнал облак от прах и пепел, които завинаги са полепнали по листата. Проточилата се през гората ивица беше тънка, почти незабележима, но и след стотиците изминали години оставаше жива. Това бе бариера, граница.

Сивият предел.

— В името на четирите Стихии… — прошепна Виктор.

Отново го завладяваше странния прилив — пак не беше себе си, или не само себе си…

— …в името на Въздуха и Огъня, Водата и Земята… С тези вечни сили отделям вас от живите…

Влакът се раздруса. Премигаха лампите. Момчето вече не седеше в креслото, беше се свило ужасено в ъгъла и с трепет гледаше към Виктор.

— …и поставям Сивия предел между вас и онези, на които смъртта още им предстои…

Нов, още по-тежък пестник зашлеви „Гръмовната стрела“. Като за равновесие съзнанието се замъгли… Пропадане… въртоп… вихър… пламък…

Последните. Двамата последни. Вече чувстват силата му. Вече са се досетили, че дори те не ще му устоят. Пламтяща гора, а над нея — порой, който се изсипва от сивите небеса, но струите съскат и се изпаряват, безсилни да докоснат подгизналата почва. Виктор върви през огъня, защото му е дадена такава власт, дадени му са сили да противостои на всички стихии.

И двамата последни разбират това.

Небето повече не ги държи, въздухът се кърши под крилете им, пороят ги притиска надолу и земята се разцепва под чудовищната тежест на люспестите им тела, а смъртоносният пламък, който досега послушно превръщаше враговете им в пепел, сега заплашва да се взриви в гърлата им.

Значи, те ще го посрещнат в човешки облик.

Значи, той ще ги настигне като човек.

Възмездие. За хилядолетното господство, за яростта и непреклонността, за нежеланието да споделят и капчица власт, за самомнението и горделивостта.

Той е Избран и ще стане знамето на новата ера. Вестителят на свободата.

Гората оредява, в далечината блясва речна повърхност. И на брега вижда последните. Мъж и жена. Мъжът е в черни доспехи, жената — в скъсана туника. Тя повече от спътника си бе пострадала в процеса на развитие при небесната схватка.

Мъжът с черните доспехи върви насреща. Лицето му е скрито зад решетката на забралото. Дланта му стиска дръжка на меч. В гласа му има умора, но не и страх, нито омраза. Каквото и да е друго, но Те умеят да губят с достойнство.

— Защо ни преследваш? Ние си отиваме. Ние вече сме на Пътеката. Искахте свобода? Вземете я…

В думите му има истина, но времето за милост е преминало.

— Вие ще отидете в нищото. Защото аз съм Убиецът на Дракони.

Мъжът насреща изважда меча. Може би още вярва в победата. А може би търси красива смърт…

Видението се разсея също толкова светкавично, както започна. И вместо следа остави бучаща тежест в главата и слабост в ръцете.

Влакът се клатушкаше по релсите. Зад прозореца се точеше незримата граница, потънала в горския масив.

— Какво става с мен? — промълви Виктор, дали питайки себе си, дали обръщайки се към момчето.

Само че синът на Пределника не знаеше отговора. Пък самият Виктор — още по-малко.

Но момчето опита. Грижливо търсеше подходящите думи, защото му се налагаше да обясни по възможно най-простичък начин нещо, което досега е било прекрасно разбираемо и никога не е искало да бъде изяснявано:

— Маговете живеят в кланове, на брега на океана. Човешките градове не са им потребни. Сред тези кланове има четири Стихийни. Те господстват над света.

— Да, вече ми го казаха.

— Има други — Животинските кланове — Ярослав рязко раздвижи едното си рамо. — Като върколаците са. Способни са да се превръщат… в тотемните си зверове. Те са по-слаби от Четирите, но силата им все пак е голяма…

Той явно възнамеряваше да продължи. Но колкото и да знаеше синът на злощастния Пределник, много или малко, сега то бе прекомерно за слушателя му. От дълбините на вековете отново се надигаха разрушителни видения — и огън, и вода, и рушащи се планини, и помитащи всичко по пътя си вихрушки. Болка късаше слепоочията, дори на миг му се стори, че главата му е пронизана от стрела.

Виктор размаха ръка, за да накара хлапето да млъкне.

„Нататък не бива да продължавам сега. Всичко, което поемам в себе си, се отразява в паметта, сякаш в криво огледало, което събира изпепеляващата слънчева жар. Не бива да вземам от това незабавно и на големи хапки. Прекалено е голямо изкушението отведнъж да науча от първия срещнат «познавач» всичко, което ми трябва… да получа цялото имане на тепсия…“

Нещо го предпазваше. Него… или възникналия друг.

— Владетелю… — момчето се тревожеше, мълчанието на Виктор бе твърде дълго.

— Всичко е наред — Виктор преглътна появилата се в гърлото топка. — Вие наистина ми помогнахте. Благодарен съм на семейството ти.

Може би Ярослав усети лъжата в думите му. Но преклонението му пред Владетеля беше твърде огромно.

— Скоро ли ще има гара? — запита Виктор.

Момчето дълго гледаше през прозореца, преди да отговори:

— Да… скоро. Половин-един час.

— Ще слезеш — повтори Виктор. — Вземи!

Бръкна в джобовете на съхнещите дънки и извади кесията със скъпоценните камъни. Мълком отдели три кървавочервени рубина.

— Не ти служим за пари, Владетелю!

— Знам. Но ви възнаграждавам за предаността.

Веднага след сблъсъка на Лойя Ивер и Торн осведомителите на Котешкия клан запретнаха ръкави. Къде бяха изчезнали Огнените? Защо освен Ритор, нямаше други гости от неговия орден?

И защо двамата най-могъщи магьосника бяха на косъм от ръкопашен бой? Кое беше накарало Торн да погази всички писани и неписани традиции, като забърка кавга право на бала?

Какво означаваше всичко това?

Когато почваше на намирисва на „пърлени опашки“ според жаргона на клана й, Лойя предпочиташе пред грубата сила, ласкателството и хитростта. И, разбира се, добрия съвет. Но такъв, че съветникът да не разбере, че с нещо е помогнал на предводителката на ордена.

Тя събра тесен кръг приятелки — доколкото изобщо подобно определение можеше да бъде употребено за взаимоотношенията в клана на Котките — само три, ала от повече нямаше нужда. Лойя добре помнеше наставленията на баба си, Ивер Първа: „Вероятността за провал е правопропорционална на броя посветени в тайната.“ Бяха детски спомени, но полезни. Още от онова време пак баба й бе подбирала другарките за наследничката си… Доста по-късно Лойя разбра, че преданата й до самоотричане, винаги възхитена и възторжена Кери всъщност далеч не случайно е станала нейна най-добра приятелка. Старата Ивер умееше да надникне в хората, все едно бяха прозрачни. Затова още от детинството си Лойя се намираше в обкръжението само на онези, които най-сполучливо подчертаваха силните й страни, подпомагаха най-изгодните решения. Така й пристана умничката, но на драго сърце оставаща в сянката на приятелката си Кери.

Дори юношите, започнали да ухажват бъдещата Глава на клана, когато бе настъпило точното време, се оказваха най-добри от най-добрите — всички те станаха прочути воини и управници в ордена… доколкото един мъж от Котешкия клан може да бъде „управник“. Мълвата за безумствата на младите котараци добавиха доста блясък към славата на Лойя. Да, умна беше баба Ивер Първа и затова внучката й, често поглеждайки към залеза, където според традициите отиваха да умират старците на тотемните ордени, тя я споменаваше с благодарна дума — единствената искреност, на която бяха способни Котките — само към мъртвите…

— Изпратих вестоносци при Огъня — говореше в момента Лойя. — Очаквам отговор вдругиден…

Зад стените с нечувана тъга виеше вятърът… като никога преди. Да не би гордият Ритор да е сметнал, че Котките трябва да бъдат зорко наглеждани? Ако е така — лоша работа. Предводителката никак не искаше да мери сили с най-силния вълшебник на Средния свят.

— А какъв отговор чакаш? — попита Кери.

Лойя сви рамене. Ето точно този случай попадаше сред онези, от които следва да се очаква всичко, а предварително нищо да не може да се отгатне. Трябваше наистина да се чака, а това ядосваше нетърпеливата Котка.

В будоара на Лойя бе поразително тясно. Изглеждаше странно след просторните бални зали. Но в този контраст имаше смисъл, защото, уви, против природата не се върви, жените от клана намираха истинския уют само в малки полутъмни помещения, претрупани с меки кушетки. Приятелките лежаха, на масички до тях стояха кани с любимото им вино. Само че сега те не докосваха напитките, мълчаливо признали, че ситуацията е твърде сериозна, за да са уместни малки девически партита.

— Хич не съм свикнала да се влача на опашката на събитията — отбеляза превзетата и разглезена Лола, единствената в обкръжението на Лойя пришълка от Опаката страна на Света, която разправяше за себе си, че оттатък била велик учен — нещо като маг в Средния свят. Ала господарката на ордена не й вярваше много, отдавна се беше убедила, че в подобни разкази присъства твърде малко истина. Бяха по-скоро мечти.

— Как така изтървахме Торн? — въздъхна Ота.

Ота. Силната личност сред съветниците на Лойя Ивер — ослепителна хубавица и добра вълшебница. Такива като нея биваха приближавани към върха на управлението с една-единствена цел — да ги държат под око, да бъдат контролирани и с подчертано приятелското отношение да се осуетява възможната им склонност към интриги.

— Какво ви става, приятелки мои? — намръщи се Лойя. В никакъв случай не биваше да се съгласява с Ота. — Седнали сме да се самосъжаляваме? Упрекваме се за пропуски? Ние, Котките?! Веднага забравете паники и истерии! Все още можем да накараме и Торн, и онзи горделивец Ритор да играят по свирката ни! По-добре ми кажете: какво делят тия двамата?

— Само не и властта — забеляза разсъдливата Кери и отметна черните си къдрици назад. — Ритор не му пука за това.

— Така е — подкрепи я Ота, — у него няма страст да ръководи…

— Той има друга, може би единствена страст, затова пък пламенна… — замислено промълви Лола. — Природените.

— Точно така — каза Лойя. — Но какво отношение има към това Торн? Водата също никога не е изпитвала топли чувства към останалите на Далечния бряг… Дори напротив, бих казала.

— Тогава, все пак властта? — Кери преплете тънките си ръце.

Ота поклати отрицателно глава:

— Първото, което иде на ум, надали е вярното. Досега Ритор никога не се е стремял към власт. А би могъл, особено след… — тя многозначително остави фразата да увисне.

— Ами Торн? — предположи Кери. — Той е интересен мъж… честолюбив е. Богаташ. Изстисква данъците от земите си по безброй начини. Наказващите на Водния орден никога не се заседяват без работа. Ами ако конфликтът е заради ленни владения?

— Да се счепкат заради някакви си земи на моя бал? — възмути се Лойя. — Дори Торн не е толкова алчен!

— Пък и довчера винаги е почитал обичаите… — замислено рече Ота. — Нещо наистина невероятно се е случило, за да постъпи така…

— Не сме седнали на общи приказки, скъпа! — рязко прекъсна приятелката си Лойя. — „Нещо невероятно“… При нас не следва да има подобни слова, Котки! Във Водния клан имам седмина осведомители. Искам да знам защо са бездействали! Нашата Фия преспива с Роман, който, ако не е дясната ръка на Торн, то поне е лявата — със сигурност. Но защо тогава от нея не дойде и една дума, защо?!

— Някаква беда? — вметна предпазливата Лола.

— Беда? И със седемте наведнъж?

— Защо не? Не станахме ли прекалено самоуверени напоследък? Всичките големи провали са сякаш само в историята, а сега даже Стихийните кланове са ни в кърпа вързани!… Ами ако Торн през цялото време ни се е присмивал? И когато настъпил мигът да действа — на бърза ръка е изклал шпионките ни. Защо го подценяваме толкова! — горещо възрази Лола.

Ивер се замисли.

— Добре. Ето какво ще правим. Осем души — при Торн. Също толкова — при Ритор. И по четири за останалите стихийни. После ще чакаме. Засега.

— Може би — измърка Ота, — си заслужава и аз… да се поразходя? Всички осведомителки имат един главен недостатък — те не владеят стратегическа информация, а значи и не знаят какво точно да търсят…

За кой ли път Лойя мислено се поздрави, че навреме бе забелязала и приближила към себе си Ота.

— Не, скъпа приятелко — ласкаво отвърна, — не. Разходката ще трябва да поема аз.

— Защо ти?

— Тъкмо защото — Лойя Ивер дари своята приятелка и потенциална конкурентка с най-очарователната си усмивка, — само аз владея цялата стратегическа информация.

И с тези думи притвори очи, радостна, че е накарала Ота да се поизмъчи над въпроса какво още е известно на великата й господарка!