ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

— Абе, ти какво си намислил, а?

Виктор усещаше, че го дърпат за рамото. Ала сънят му беше толкова сладък…

— Ставай! Ставай веднага!

Накрая се предаде и отвори очи. Лакомника надвисваше над него, като суетливо припляскваше с пухкави ръце. По лицето му се четеше направо истинско страдание.

— Какво правиш, какво правиш! — забърбори, щом видя, че Виктор се е събудил.

— Какво има?

— Амчи, ти така и така спиш!

Виктор въздъхна и седна. Потърка очи.

— И какво като спя? Писна ми от теб. Майтапите ти са селски и тъпи, развлечения — никакви. Майната ти. По добре ще си остана на брега.

Лакомника отваряше уста като риба на сухо. Накрая се окопити и даде и словесен израз на възмущението си, като заразмахва ръце:

— Как така — никакви развлечения?! Мисли какво приказваш! Никакви!

— Мисля, брато, мисля — мрачно отвърна Виктор. — Говори ми в пари, пич.

Лакомника обаче вместо да се обезкуражи от иронията, се зарадва и в тон му отвърна:

— Без ташак?

Нещо във Виктор се пречупи. С удоволствие би изтърсил нещо такова, от което в нормално настроение сам би се изчервил.

Лакомника разцъфтя:

— Ха така! Такъв вече те обичам!

И преди събеседникът му да се опомни, дебелакът го удостои със снизходително потупване по рамото.

— Такъв те хваля, такъв те харесвам!

Виктор се изправи. Заплашително погледна отгоре-надолу:

— Какво ти трябва от мен?

— От теб? За мен? Нищо… — Лакомника сведе очи. — Просто ми допадаш… и разбирам, че не е гот да ти се натрапвам… ама харесваш ми и това е! Нищо не мога да направя със себе си! Искам да ти покажа туй-онуй, съвет да ти дам, на живот да те открехна…

— Благодаря, скъпи. Нямам нужда.

— Сигурен ли си? — хитро намигна Лакомника.

— Сигурен съм.

— Ама не си убеден! — тържествуващо го засече грозният досадник. — Знанията никога не са излишни. Вместо да се валяш тук, що не се разходиш из гората, а?

— И какво като се разходя? Пак нищо няма да успея да видя и да разбера! Знам ти номерата.

— А ти защо пеш се мъчиш, само си хабиш обущата? — порази се Лакомника. — Да, наистина, разбирам те. С кракомобил и за седмица няма да стигнеш…

— Транспорт ли ми предлагаш?

— На теб? — престори се на изплашен дебелакът. — Как бих се осмелил, недей така! На теб — транспорт! Та ти вече си… — и грозният тлъст палячо разпери ръце, тромаво затропа с крака, като при това бучеше с уста.

След няколко секунди Виктор съобрази, че Лакомника се опитва да имитира претоварен самолет, който все пак е решил да излети на всяка цена. Отвори уста да каже нещо, но дебелакът го изпревари, като рече, намигвайки:

— Хайде… хвръквай. Над гората, над гората, докато не видиш бял пушек. Там кацай… и гледай.

— Вече не съм момче, за да летя насън.

— Е, опитай де! — ободри го Лакомника. — Уж издържа Въздушните, пък те е страх криле да размахаш, бива ли такова нещо?

Сега дебелакът беше влязъл в ролята на американски филмов сержант. Уж лош и зъл, а всъщност — душа човек! Хем знае кога да похвали, хем винаги наказва новобранеца за негово собствено добро, само и само от киртака човек да стане. И затова го кара да мие по цели нощи казармата и да прави лицеви опори на припек слънце — за добро, естествено…

Виктор изпитателно изгледа Лакомника и изведнъж почувства, че е готов да се поддаде на изкушението. Да полети? Защо не? Нали е насън… Вече си припомняше усещането за полет — в безумието на чуждите спомени, в раните от изгоряло на чуждата памет. Почти вълшебни усещания — пък били те и съпроводени със страха, че го преследва огнедишащо чудовище…

Виктор бавно вдигна ръце и зърна присмехулно извитите устни на Лакомника.

Не така! Не като изобразява надрусан летец или като се преструва на самолет!

Просто ще излети.

Протегна се с цялата си душа нагоре, към ниското мъждукащо небе. Към мътната мараня, захлупила света.

И позволи на въздуха да го издигне нагоре.

Лакомника изруга. Вече далеч долу, на земята. Отдалечаващата му се муцуна погрозня още повече от ярост.

Виктор летеше.

Лежеше върху невидима опора, безкрайна лента над брега, гората, планините и морето. Сякаш се плъзгаше по въздушен мост, възнесъл се над света, сякаш яздеше сляпата мощ на стихията.

Усещаше всяко движение на въздуха: урагана, вилнеещ над морската шир, който късаше платна и огъваше мачтите на заблудена корвета… торнадото, което като ненаситен хобот раздробяваше крехки къщички… самума, който хвърляше нажежен саван върху нещастен керван…

Въздухът го люлееше като нежни майчини ръце, докато го носеше над гората. Послушен въздух, окован, готов да се подчини на всяка заповед.

Виктор се засмя — толкова лек и приказен беше този полет. Чувстваше се, че е станал едно с въздушния океан. И нека е само насън. Нека е за миг.

Лакомника продължаваше да беснее долу. Отначало тропаше с крака — досущ като капризно дете, а сетне в изблик на яд грабна полузаровена в пясъка канара и я запрати в морето. Уха, силен бил изродът…

Виктор дори не успя да се замисли. Протегна нещо безплътно от себе си, докосна морето, поемащо във водите си канарата. Напипа пулса на устремилата се към плажа вълна — стегната, потръпваща на място сила. И посрещна грамадния камък с удар.

Канарата тъкмо се гмуркаше, но трепна — и изхвърча обратно.

И тежко се заби в брега пред Лакомника, който нелепо и смешно отрипна настрани. А така, не се надувай, урод нещастен…

А въздухът го понесе нататък. Мерна се полянката с изоставената къща. За секунда го зачовърка идеята да се приземи и да провери дали стопаните не са се върнали. И самото желание го накара тутакси да загуби височина.

Не. Само напред. Лакомника разправяше за някакъв бял пушек.

Наистина, в далечината край подножието на планините нещо димеше. Само че не беше бяло. Точеха се сиви, черни и лилавеещи къдели, сякаш догаряше бунище.

Виктор ускори полета си. Оказа се неочаквано лесно и без особени усилия. Даже не чувстваше насрещния вятър. Въздухът се разтваряше пред него като завеса. Виктор стремително се приближаваше към източника на пушека, който се издигаше на стълбове… а долу трепкаше пламък…

Усети болка. Рязко пронизващо убождане. Така реагира сърцето, обхванато от ужас и отвращение, когато очите са съзряли нещо… нещо непоносимо…

Димната пелена се клатушкаше и диплеше съвсем близо. Виждаше се какво гори.

Град!

Покрити със сажди, някак изкълчени сгради. Не като постройките в Средния свят, по-скоро типичните за Опаката страна. Бетонни игли, които биха били уместни за американски мегаполис. Вилни зони, квартали с ниски кооперации — всичко излизано от огъня до фундамента. Геометрично разчертан жилищен комплекс със съвсем руски облик, разплул се не вертикално, а хоризонтално. Намачкан и нацепен асфалт. Езерце от нещо стопено, което сигурно е било бензиностанция. Градът не предизвикваше някакви конкретни асоциации, но в същото време изглеждаше познато. Един такъв усреднен, космополитичен град…

Виктор пикира надолу и кацна по средата на широк булевард. Асфалтът бе мек и лепкав, белязан с дълбоки следи като от тракове на танкови вериги. Дирята опираше в слегнала се настрани къща, в стъклените останки на витрина.

Господи, какво става тук?

Виктор пристъпи напред. Въздушният пашкул около него се напрегна — невидимите му доспехи, предпазващи го от огъня и пушеците… В околните сгради умираха пожари, изяли всичко горливо. От стените на съвсем разрушен пететажен блок стърчеше усукана тръба. Немощен венец син пламък агонизираше над нея, газопроводът вече се беше изтощил.

Виктор като омагьосан тръгна по улицата.

В развалините на блока нещо изхрущя — звукът беше безобиден и не стряскаше, така се чупят под нозете на възрастен човек детски играчки, така пукат сухите съчки в гората. Обърнатата към Виктор стена потрепери и се срина навътре, като оголи празно пространство вместо килийките на апартаментите, вероятно унищожени от взрив или превърнати в прах от огъня. Само на едно място, на височината на третия етаж се виждаше увиснала върху останките на носещите железобетонни греди стая. Беше като одрана, задръстена с прегоряли трески и някакви отпадъци. От тавана бяха се провесили бетонни сталактити. Като подигравка към разума, в помещението беше оцеляло леглото — древно метално съоръжение с мрежа от сегменти, почерняло от бушувалите пламъци.

В някакъв неосъзнат изблик Виктор рязко изпъна ръка — нещо гавраджийско, нещо предизвикателно имаше в тази запазена в изпепеления блок стая. Вятърен пестник халоса кревата и той избухна като метални стружки в колба с кислород, превърна се в огнена локва.

Някакъв звук накара Виктор да се обърне назад.

Посред улицата стоеше куче. Беше едро — я доберман, я ротвайлер. Озъбено, с окървавен гръб. Някога добре храненото и яко псе, в момента се намираше в окаяно състояние. Дори озъбената паст не беше знак за заплаха, а вик за помощ.

Виктор приклекна. Протегна ръка, гледайки кучето в очите.

Песът неуверено пристъпи напред. Опита да помаха с чуканчето от опашката си.

— Зле ли си? — тихичко рече човекът. — Ела насам. Добро куче, добро…

Ала песът изведнъж заскимтя, обърна се и хукна да бяга.

— Не вярваш?… — промълви подире му Виктор. — И аз на твое място не бих вярвал…

Рухна още едно здание. Този път значително по-шумно, като плисна наоколо вълна прах, боклуци и сажди. Облакът обаче заобиколи пришълеца, обгърна го по границите на въздушната му броня.

— Е, нагледа ли се?

Лакомника стоеше зад гърба му. Дишаше тежко, бършеше пот от лъсналата си от влага физиономия. Изглежда не му е било лесно да настигне гостенина си.

— На кое? — надигна се Виктор.

— Да бе, вярно… — дебелакът подчертано се прозя. — Какво толкова има да се гледа? Май никой не е останал… ох! — Лакомника се втренчи над рамото на събеседника и поклати глава. — Ох… излъгах те.

Виктор проследи погледа му. Вече не се боеше от предателски удар, господарят на неговите сънища очевидно не целеше нещо такова, а освен това вярваше в неочаквано появилата се Сила на Вятъра.

Към тях се приближаваше човек. Юноша, точно на наборна възраст — деветнайсет-двайсет, там някъде. Кльощав, навярно късоглед. Имаше маскировъчна униформа, която беше толкова изцапана и обгоряла, че не бе възможно да се определи на коя армия принадлежи — или също бе усреднена, както градът наоколо. Да, автоматът му беше „Калашников“, но този предмет е твърде популярен в света на Опакото. На гърба си младежът мъкнеше импровизирана раница, торба с отрязани отвори, от които висяха крака. Войникът влачеше безжизненото тяло на свой другар, също толкова млад. Главата на мъртвеца безволно се люшкаше, а по униформата му бяха избили големи тъмни петна.

— Ще стигнем… — мърмореше войникът. Намираше се далеч, но услужливият вятър донесе до Виктор всяка негова дума. — На една пишка място сме, как да не стигнем, а?

Младежът сякаш не забелязваше двамата наблюдатели. Продължаваше да приказва с толкова прегракнал глас, сякаш отдавна не бе пил вода, беше си дерял гърлото в крясъци и бе казал всичко, което можеше да се каже:

— Ще им поискаме сметка… така да знаеш. И за момчетата… и за нас. Само да стигнем… то не е далеч, още малко остана…

Мина прокрай Виктор и Лакомника, като едва не се бутна в тях. Виктор даже му стори път, но в следващия миг видя, че е било излишно, защото войникът мина през ухиления Лакомник, без изобщо да реагира. В същото време момъкът не беше призрак — чуваше се как влачи крака, как подрънква автоматът, който закачаше с пълнителя токата на колана, усещаше се мирис на пърлено, на кръв и пот.

— От кого ще иска сметка? — попита Виктор през зъби.

— Ново здрасти! Откъде да знам? — порази се Лакомника. Небрежно облегнат на стената на близката сграда, дебелакът чоплеше с крив нокът куршумена рана в бетона. — Толкова ли е важно кого точно ще мразиш и от кого ще се страхуваш?

Срина се още едно парче от стената на блока, но Лакомника даже не трепна. Изчовърка сплескания куршум и почна да го мачка в пръстите си. Каза критично, загледан в гърба на отдалечаващия се войник:

— Фантазийката тук е баналничка. Градове горят, къщи се рушат. Деца плачат, жените — изнасилени, мъжете — прегазени…

— Фантазия ли?

Лакомника се замисли. Парчето олово в пръстите му придобиваше първоначалната си форма, зададена му от заводския калъп.

— Е, не е съвсем фантазия — призна без желание, — прав си сигурно… — Очите му припламнаха в алчно любопитство: — Защо, да не ти се е случвало? — и Лакомника завъртя китка в кръг, сякаш представяше (или предоставяше?) на Виктор околния пейзаж.

— Не. Не…

Лакомника разбиращо закима.

— Той… ще стигне ли? — кимна към войника Виктор.

Момъкът тъкмо се беше спънал и паднал. Бавно се размърда, мъчейки се да се изправи. Мъртвият товар му пречеше…

— Абе какво значение има!? — избухна дебелакът. — Засягат ли те приключенията на това тяло? А? Мислиш, че е от „добрите“?

— Не знам.

— Видя ли! Стърчиш тук… зяпаш… Ех!… Нали ти казах да летиш към белия пушек? Белия! Той е по-нататък.

— И тук ми е интересно — отсече Виктор. Каза го и сам почувства колко неуместни са тези думи. Интересно ли? Наистина, какви ги плещиш, Витя…

Ала Лакомника веднага омекна:

— Е, щом е така… гледай тогава, изучавай. Няма да те принуждавам…

Обърна се и тромаво закрета право към димящите вътрешности на сградата.

— Ей, да не изгориш? — провикна се Виктор.

Лакомника само се захили, като се потапяше в дима:

— Не се коркай… Гледай себе си…

Виктор плю от досада, проклинайки се за неуместната си загриженост. Кой е той, че да дава съвети на грозния обитател на страшните сънища какво да прави!

Замисли се. Да хвръкне да потърси „белия дим“? Не, нямаше повече желание да обикаля из този откачен свят. Може би последните думи на Лакомника бяха предупреждение? Разтревожи се. И може би защото нямаше основателна причина да се безпокои, чувството бе още по-неприятно.

Огледа се — и улови чужд поглед. На поръсенния със стъкла асфалт под някогашна витрина седеше рижа котка с пронизващо-сини очи. Тя го наблюдаваше замислено и изучаващо, както могат да гледат само хората… и котките…

— Пст! Махай се! — рече Виктор, леко стъписан от собствената си реакция. Бездомното куче беше далеч по-непредсказуем съсед, отколкото една безобидна котка, но пък не беше предизвикало страх…

А котката вдигна лапка — все едно понечи да тръгне… или да му помаха за здрасти. Ама че работа! Вече почнаха да му се привиждат съвсем неприкрити щуротии! Стига!

Разбра, че е време да се събужда.

Навярно му помогна страхът. Помогна му вгадяващото чувство, навявано в душата му от мъртвия град.

Изплува от съня така, както гмуркач изскача от ледена вода. Усети, че лежи върху твърдата палуба, завит с бодливо одеяло, а до него спи и излъчва топлина Тиел. Рязко седна, пробуден напълно.

На около пет метра в посока към кърмата на шлепа стоеше млада жена. Много привлекателна, грациозна дори в неподвижността си. Златисти коси, много нежна матова кожа, очите — големи, сини, внимателни и изпитателни. Направо котката от сънищата преди малко!

Неочакваното сравнение не го развесели.

Виктор беше убеден — в тази жена имаше нещо от маговете-убийци. Може би не толкова кръвожадно, но не по-малко могъщо. Сила! Именно — Сила. Превъзхождаща онази, която е дадена на обикновения човек.

* * *

Лойя чакаше на брега на канала. Беше уморена, на края на силите си, но пък за сметка на това уверена, че е изпреварила всички Стихийни. Ритор не би устроил засада някъде наблизо. Не, този изключително опитен и умен маг най-вероятно щеше да причака жертвата си по пътя към твърдината на Земния клан. Разумно решение — пътят е един-единствен, Убиецът нямаше къде да се дене.

Само че Ритор не беше включил Котката в сметките си и това приятно гъделичкаше самолюбието й. Като чевръсто гущерче тя се шмугна през опасната бодлива гора от чужди планове и кроежи, остана незабелязана (или подценена) от всички — за да започне от един момент нататък своя собствена игра.

Лойя не се страхуваше, че ще изтърве нужния й човек. Неговата Сила, макар и дремеща, тя би усетила безпогрешно. Заклинанието за внимание я изтощаваше, но Котката издържаше натоварването буквално на инат. После щеше да си почива. Сега бе дошло време да се раздава, без да се пести.

Покрай нея като перли на огърлица се точеха салове и шлепове. От тях й подвикваха, питаха я накъде се е запътила, канеха я на борда. Нищо чудно — млада жена, сама… И таралеж би схванал с какво си изкарва хляба тая засукана мома… Със сигурност щяха да я откарат за където и да пожелае, но срещу определени услуги…

Ако не беше цялата треска с преследването и надпреварването, вероятно Лойя би се замислила над някои предложения, и поне две от поканите би приела. Но, разбира се, не и при днешните обстоятелства.

Тя се взираше в ивицата на канала и напрегнато отсяваше преминаващите аури. Празно… празно… и тук също… Тук пият, там… аха, там се любят, при това толкова сладко… Въздишка. Така, на онзи шлеп спят, под брезента на този сал играят на вързано… не е това, не е, не!

А после… сякаш пламък опари мислите й! Обикновено, нищо и никакво корабче с надуто име „Елберет“. Ала от палубата на шлепа… лъхаше… и то как!

Лойя прати предпазливостта си по дяволите и с един скок, достоен за пантера, се озова на корабчето. Прелетя над десет метра набръчкана от вълнички вода, без даже да се засилва. Стоящият на щурвала млад мъж изумено я зяпна. Мина секунда, две, три… Високият кльощав капитан на шлепа най-сетне съобрази, че обикновен човек не е способен на подобна акробатика. Незабавно се поклони, засуети се… Магьосницата прецени, че няма смисъл да се преструва.

— Изчезни — полугласно му заповяда тя. — И не си подавай носа, докато не ти позволя.

— Вече ме няма, вече ме няма, госпожо…

За всеки случай Лойя запечата люка с простичко заклинание, та у собственика на корабчето да не надделее изкушението да подслушва. Бегло проучи шлепа, долови слаба струйка наркотик, гнусливо се намръщи, но реши да не се заяжда.

Гледаше към носа на корабчето, където върху един сламеник, под тънко одеялце спяха двама души — съвсем младичко девойче на около четиринайсет и не кой знае колко биещ на очи тъмнокос мъж, едва прехвърлил трийсетте години. Спяха един до друг, но не приличаше да са били интимни — Лойя веднага би разпознала това.

Странно момиче обаче…

Ала спътникът й беше още по-странен. Лойя едва не се опари, когато протегна към него съвсем безвредно и безобидно заклинание. Бариерата на неговата сила бе такава, че ако би имала намерение да завърже битка, би й се наложило направо да започва с тежката артилерия.

Всъщност, Лойя не желаеше да се кара с притежателя на тази Сила.

Мъжът и момичето продължаваха да спят. Дотук добре…

Ала щом Ивер пристъпи само една крачка към тях, чернокосият рязко седна. В очите му, тутакси впили се в магьосницата, нямаше и помен от сънливост, сякаш не беше спал, а дебнеше, и то тъкмо нея — Лойя.

Вълшебницата веднага спря. Усещаше, че мъжът насреща е стегнат и готов за бой.

Лошо. Много лошо. Да не остаряваш, миличка? Или — те ти булка Спасов ден, намери си гърнето похлупака? Този тук май не е мишка за котешките ти зъбки. Лойя се постара да се усмихне колкото може по-искрено и естествено:

— Здрасти. Добре ли спа?

— Коя си ти? — рязко попита той. — Откъде се взе?

— Това някакви нови правила на учтивост ли са — да се отговаря на въпроса с въпрос? — очарователно се усмихна Котката.

Но лицето на мъжа остана непроницаемо. Дори бедрото на Лойя, уж случайно блеснало в цепката на полата, не му въздейства, остави го равнодушен.

„Ето това няма да ти се размине, хлапако!“

— Просто дойдох — сви рамене Ивер. — Скочих от брега. Минавахте близо. Не се тревожи, капитанът ме покани. Как се казваш? Аз съм Лойя Ивер.

Веднага усети горещо-мразовития поглед на момичето, от очите й сякаш капеше ревност като отрова от жило. Аха, и ти ли се събуди, чеденце? Нищо, това лесно ще го уредим… сега ще се обърнеш на другата страна и ще продължиш да си нанкаш…

— Не си струва да го правиш, Лойя — твърдо и също без капка сънливост произнесе момичето.

Котката не сдържа късото стреснато „Ох!“, което бликна от гърлото й.

Студен гранит. Ледена стена. Стомана и кристал, които не могат да бъдат разбити с никакви чукове. Плъзга се златисто-бяла сянка, лети в бесен галоп — право срещу нея, ще я прегази! Големите очи на девойчето се втренчиха в Котката, като с лекота отхвърлиха трескаво изгражданите магически защити.

— Недей — изведнъж помоли момичето. — Да не се караме, Лойя. Няма какво да делим.

— Неведома… — устните на Ивер с мъка произнесоха тази дума, не го желаеха, получи се само след намесата на волята. — Незнайният клан…

— Какво? — мъжът се обърка. — Какъв клан, Тиел?

„Тиел? Хм. Приятно ми е да се запознаем, достойна ми съпернице…“

— Ти ли го доведе? — попита Лойя.

Тиел кимна.

— И го водиш нататък?

Пак кимване. Ивер насочи вниманието си към мъжа.

— Може би сега и ти ще ми кажеш името си?

— Виктор — без желание промърмори той.

— Какво искаш, Виктор? — изрече Лойя и мислено се похвали, когато видя стъписване и у двамата. — Да, да, ти! Не твоята спътничка… Тиел.

Представилият се като Виктор се замисли. Мислеше красиво — стегнато, съсредоточено, без показно напрежение. Мислите му бяха като мека лавина. Силата му дремеше, ала тънко — готова всеки миг да се пробуди… и да действа. Лойя леко настръхна, очаквайки отговора… или откровението.

Изводът на мъжа се оказа неочакван:

— Не знам. Тук ми харесва. Само да не бяха онези чалнати магове…

Тиел строго погледна към вълшебницата.

Лойя седна пред тях, като се постара Виктор да вижда колкото може повече от плътта й, и с невинно гласче пропя:

— А не ти ли се струва, скъпа, че е време да кажеш на приятеля си всичко от игла до конец?

Ах, колко обичаше подобни изречения! Кой мъж не мечтае да научи всичко — независимо колко печално в края на краищата ще се окаже това знание!

Само че Виктор комай не я слушаше. Нито виждаше нейните пикантно разголени безупречни крака. Седеше, сякаш се готвеше за скок. Като хищник.

И Силата му също се готвеше за скок. Нещо го беше изплашило… не, по-скоро нещо очакваше. Нещо много неприятно. А на появилата се внезапно красавица не вярваше и за пукнат грош. Печален извод.

— Лойя! — намръщи се момичето. Предводителката на Котките не се разсърди за фамилиарността. Тази Тиел можеше много неща… наистина много. Навярно с нея би се справил само Ритор. И то — след сериозно препотяване.

„Незнайният клан.“ С това е казано всичко.

— Какво „Лойя“? Не ти ли се струва, че не е честно да използваш Виктор?

Хайде, момко, защо мълчиш? Намеси се, възмути се, поне покажи учудване — и работата наполовината е свършена!…

Ала Виктор само местеше поглед от Лойя към спътничката си. И никаква друга реакция. Бедрата, глезените и гърдите на Ивер изглежда не му правеха дължимото впечатление.

Тиел пък само сви рамене в отговор на явната провокация на Котката:

— Такава е съдбата му. Нищо не може да се промени. Тръгнахме заедно от Опакото…

— И ти, доколкото разбирам, вече си решила съдбата му докрай, така ли? — осмели се да премине в настъпление Лойя. — Помислила си вместо него, браво. Естествено, без да го попиташ какво желае. Какво самомнение, Неведома! Колко характерно за вас! Вземате — и не давате нищо в замяна…

— Не всички споделят мнението ти — невъзмутимо парира атаката Тиел. Типично женско възражение… — Даже там, където нямате равни на себе си… ние пак можем някои неща по-добре!

— О, почнахме да се хвалим с креватни изкуства? — иронично подхвърли Ивер, за да прикрие, че ударът на Неведомата улучи десетката. Права беше, да. Но намекът за това, че веднъж вече Котките са били изпреварени от Неведомия клан, беше болезнен за Лойя. Ах ти, кучка малолетна! Какво си вириш носа? Поне да беше усладила нощите на Виктор!

Котката едва се сдържа да не изтърси нещо бодливо от рода на: „Какви са тези «някои неща», пикло? Да ти преподам ли един урок за нещата?“

Сдържа се на магия — даже най-добрата от клана има граници на търпението!

— Ами, прекрасно — с ангелски глас каза тя. — Просто чудесно, да сте ми живи и здрави. Та какво за Виктор?

— Да не си се писала за моя настойничка, Лойя? Бдиш над моята непорочност? Станала си моята ходеща съвест? Или, както винаги, търсиш изгода за своите котенца? — жлъчно се присмя Тиел.

Но Ивер с удоволствие си отбеляза, че момичето е объркано. Изглежда беше много заложила на обидата за несъвършенния секс на Котешкия орден. Лойя обаче не се беше хванала на тази евтина стръв — умът й можеше да работи извън чувствената ненаситност, а каквото и да говореха злите езици, Котките не бяха вманиачени нимфоманки. Тя измърка благо:

— Днес имаме Утро-на-въпросите-без-отговор. Всеки пита, никой не отговаря. А някои… — последва бърз поглед към Виктор, — някои съвсем си траят, мълчат като риби. Навярно са си глътнали езика?

— Няма полза от дрънканици — намръщи се Тиел. — Лойя Ивер, Първа вълшебнице на Котешкия орден, имаш ли намерение да застанеш на пътя ни?

Това бе първата фраза от ритуалното предизвикателство за двубой. Очите на момичето нетърпеливо блеснаха.

„Е, какво? Ще се бием ли с една от Незнайния клан?“

— Нима ви преча? — изуми се Лойя. — Шлепът си плува по течението, никой не ни спира… Аз съм самичка. Макар че, ако бях довела насам неколцина от моите котарачковци…

— Да, тогава навярно би ме надвила — съгласи се Тиел. — Но да се справиш с него… — кимна към все още безмълвния Виктор, — …абсурд!

А мъжът отново нищо не каза. И това бе най-добрият избор. Вярно, такова поведение можеше да е печелившо до един момент. Защото ако двете с Тиел се вкопчат в схватка… Не е ясно коя ще победи. Момичето като че ли не е съвсем сигурно в себе си. Това е добре… но е странно. Неведомите са пратили на акция дете? Не са намерили по-силен и достоен боец? Въпреки че — кой ги знае тези Незнайни…

— Нямам нужда да надвивам Виктор — нехайно възрази Лойя. — Той не е враг за мен и за моя орден.

— Сигурна ли си? — иронично вдигна вежда Тиел и изведнъж престана да изглежда като момиченце, а се превърна в помъдряла с годините, преминала множество премеждия наставница, пред която Котката, даже след всичките си преживелици и натрупан опит, се намираше в позицията на ученичка.

Обаче Лойя не прекъсна играта. Изобщо. Тъкмо наопаки.

— Да, напълно. Убиецът на Дракони е благо за Средния свят. Никога не съм обичала Владетелите… за разлика от твоя клан, сладурче.

— И ние не сме ги обожавали — сухо отсече Тиел. — Но не ти ще съдиш за това…

Лойя отчаяно се опитваше да разръчка Виктор. Нуждаеше се от поне някакъв отклик. Ако не едно, тогава друго, ако ще — нека и най-примитивния, плътския. Тогава би могла да разчете поне малко от аурата му… Ала вместо това — стена! Сляпа! Непробиваема! Виктор не реагира дори на думата „Убиец“, макар че Ивер възлагаше на това сериозни надежди.

— Е, обичали, не обичали — минали неща… Само че сега имаме своя герой — Убиец, който ще срази Дракона, ако онзи дръзне да се промъкне в света ни. Но не мога да проумея — защо тъкмо ти водиш Убиеца, Тиел? Каква ти е ползата?

— И без това нищо няма да разбереш, Ивер — свадливо отвърна момичето.

— Дори и така да е?

— На разпит ли съм, Лойя Ивер, магьоснице първа степен?

— О! Детенце, недей губи самообладание. Когато се изчервяваш, уважаема, лицето ти погрознява.

— Лойя рече „уважаема“, значи нещата вървят на зле — изведнъж се засмя Тиел. — Котката е решила да драска. Гледай да не си изпочупиш ноктите, уважаема.

— Какво искаш… Лойя Ивер? — неочаквано се обади пришълецът от Опакото. — Какво искаш да знаеш? Да, аз съм Убиец… може би. Това ли ти трябваше? Или да научиш пределите на дадената ми Сила? За какво ти е това, Лойя Ивер?

Хубаво говореше. Полугласно. Уверено. За съвсем наскоро пристигнал от задреалния свят, той се държеше просто превъзходно.

— Искам да знам — максимално искрено каза Котката, като го гледаше право в очите и преднамерено пренебрегна напрегналата се Тиел, — какво следва да прави моят клан. Мой дълг е да се грижа за ордена. Не да го превръщам в пушечно месо. Или в играчка, в маша на интригите на Стихийните кланове… знаеш за тях, нали? Знаеш ли, Виктор, че те преследват Въздушните? Че маговете на този клан ще направят всичко, за да те убият? А Водният орден те защитава…

С периферното си зрение забеляза, че Тиел леко се подсмихва. Какво?… Защо?

— Та какво искаш да знаеш? — отново запита Виктор.

Лойя се позабави с отговора. Беше леко стъписана. Да, този човек беше Убиец. Усещаше го. Вече бе получил две посвещения, но придобитата Сила не го беше накарала да се главозамае, да се възгордее. Рядко явление за обитател на Опаката страна.

Котката усети сладка топлина в слабините. Желаеше този мъж? Ох, като че ли да…

— Искам да знам — бавно произнесе тя, — против кого възнамеряваш да насочиш Силата си.

— Той още не знае това, Лойя! — рязко се намеси момичето, очите му потъмняха от гняв. — Не го тикай в дълбокото тресавище, котко!

Ивер обърна лице към Неведомата. Видя гнева й, почувства готовото за удар заклинание…

Неведомият клан от древни времена умееше да довежда хора от Опакото. Всякакви хора, върху които падаше изборът на загадъчния орден. Би ли могла тази девойка да доведе Убиец? Би могла… Дали това има връзка с приказките на Торн за Сътворен Дракон? Но тогава… защо Ритор иска да го убие? Това бе неясно…

Лойя демонстративно се отпусна, показвайки с вида си нежелание да се бие. Не му беше времето за кавги с тази горделивка. По-добре ще е да разбере — бои ли се съперницата или наистина пренебрегва заплахите…

— Махай се! — сви юмручета Тиел. — Пст!

Е, това беше прекалено…

Кръвта на Лойя кипна. Обидата не беше само лично към нея, оскърбен бе целият клан. Малката мърла се беше подиграла над тотемния знак на ордена! Все едно пред Огнени да загасиш свещ, или да се замъкнеш на прием в клана на Вълците с палто от вълчи кожи. И нека вълшебниците от Котешкия орден да не умееха физически да приемат облика на тотемния си покровител — единствено поради дребните му размери, все пак връзката тук не бе толкова директна, както в другите животински кланове — но да търпят гаври…

— Самозабравяш се, момиченце… — изсъска Лойя.

— Чупка! Марш в дивата си гора, ти, диво животно! Тичай да ловиш мишки…

Това бе последната капка.

Лойя скочи, както допреди миг бе отпусната и мирна, сега — на бойна нога, преливаща от безумна енергия и жажда — да издраска очите, да разкъса гърлото, да оплиска с кръв палубата!

Още в скока си тя нанесе знамения удар на клана си — Незримият нокът! Даже Торн не беше успял да го избегне — при все че Лойя биеше само колкото да маркира удара!

А момичето… момичето опита! Ала нещо й попречи, заклинанието й, което висеше на върха на пръстите й, кой знае защо не литна насреща. Лойя с възторг разбра, че е успяла, когато насмете крехкото тяло на Неведомата под себе си.

Но… къде са раните?! Къде са смъртоносните рани от четворката магически нокти? Нещастницата трябваше да е пронизана, сърцето й — изтръгнато, а гръбнакът — прекършен!?

Яхнала противничката си, Лойя отново я цапна с невидимата си котешка лапа, като вложи последните запаси бойна енергия, за да смачка сърцето на Тиел, да го накара да замлъкне завинаги…

Само че момичето не желаеше да мре.

Нещо повече — протегна напред разперена длан и я притисна към лицето на Лойя. Между пръстите й звънна Сила. Това е… това е неотразимият удар на Незнайния клан… баба й Ивер Първа й бе разказвала за него…

Котката се приготви да посрещне смъртта.

Нищо.

Заклинанието на Тиел спря насред пътя. Като куршум, избълван от цев на пушка, увисна в средата на убийствената си траектория. Сякаш някаква трета Сила, пред която цялото изкуство на Тиел и майсторството на Лойя Ивер бяха нищожни, с един-единствен лек полъх замрази действието на бойните заклинания…

Беше чувала за такова нещо!

Ала в момента нямаше време да мисли, прекалено близко бе лицето на омразната никаквица, майната и на магията и заклинанията, щом не се подчиняват — ще довърши започнатото по грубия начин… както при сбиване със свои… ей сега ще й покаже!…

Лойя запищя, като сграбчи и заскуба късите коси на момичето под себе си.

Онази не й остана длъжна — заналага я по физиономията, като драскаше не по-зле от посветена котка, стараейки се да улучи очите. Жената и момичето се търкулнаха по палубата като крещящо, виещо и съскащо кълбо. И двете русокоси, с лек оттенък към червено, Лойя — твърде стройна за годините си, Тиел — малко по-развита за възрастта си. Все едно сиамски близначки, предприели отчаян опит да се разделят.

Жената сви пръсти върху гърлото на жертвата си, но пък и девойката опъна косите на противничката си така, че шията на Котката запука. И въпреки това Лойя чувстваше, че в ръкопашния бой ще вземе връх… Ох!

Оле-ле!!!

Двете с писък отлетяха в противоположни посоки, свирепата им прегръдка бе разкъсана от струя студена вода, плиснала над фалшборда от реката. Телата им почти изтръпнаха.

— Стига!

Просната върху дъските, подпряна на ожулените си лакти, Лойя Ивер с ужас се взираше във Виктор.

Той стоеше между тях двете, като сякаш ги държеше с протегнати ръце да не се нахвърлят отново една срещу друга. А над него, в небето, кипеше Сила. Безумна и яростна сила. Виктор бе нейното острие, гърлото на торнадото. През него струеше, биеше такъв поток енергия, че рядко стряскащата се насериозно Лойя понечи да зимижи, да се свие на кравайче от страх. Разбира се, собствената й магия не беше угаснала — това не бе по силите на този мъж, но всички заклинания подвиха опашки и се скриха дълбоко в душата на господарката си. Водата край шлепа вреше, корабчето подскачаше, пориви на вятър катурваха всичко стърчащо от палубата… освен самия Виктор.

— Забранявам ви…

Погледът му мина през Лойя като нажежено желязо. Насочи се към Тиел — и момичето се сви, омекна.

— Първата, която почне пак да съска — студено извика Виктор, — ще я хвърля зад борда да поизстине. Е?

Лойя не искаше да цопва зад борда. Зяпаше този необикновен мъж с широко отворени очи. Лудешки възторг, гъсто примесен с ужас, изумление и влечение, шупваше в сърцето й. Ето какво било!

Така значи!

Глупак си Торн, глупак си Ритор, глупачка си Тиел… Или… ти всичко знаеш, Неведома?

Надникна в очите на момичето, ала там още не се беше успокоила яростната буря и нищо не можеше да се разчете.

Лойя бавно се изправи и сведе покорно глава:

— Приеми извиненията ми… Виктор — котката замълча за малко. — Прощавам на Тиел поведението й. Та тя е още дете…

Тиел пламна и Лойя с надежда кръстоса погледа си с нейния. Хайде, избухни, оскърби ме пак! Изкъпи се в студената вода!

— Прощавам на Лойя, че ме нападна — учтиво произнесе Тиел. Изхлипа и докосна драскотините по лицето си.

— Боли ли те, Тиел? — Виктор пристъпи към момичето. В гласа му имаше тревога. Въртопът от Сила, бушуващ наоколо, започна да утихва.

Достойна съперница. Какво са за нея тези жалки драскотини! Обаче не — използва ги и сега хленчи на рамото на спътника си, като хвърля злодейски погледи към Котката.

— Горкото момиче — Лойя употреби докрай цялата гама на гласа си. — Позволи ми да излекувам твоите ранички… в знак на помирение.

Виктор одобрително кимна и грижовно потупа Тиел по гърба.

— Добре. Радвам се, че се успокоихте. И така — какво искаш от мен, Лойя Ивер?

— Искам да помогна… — на теб и на Тиел.

— Не се нуждаем от помощ.

Лойя отрицателно и със съмнение поклати глава:

— Не отказвай, преди да обмислиш, Виктор. Чака ви засада. Този път Ритор няма да ти остави никакъв шанс.

В момента беше искрена както никога преди. Даваше си сметка, че спасението — при това не само нейното лично, но и на целия клан — зависи от откровеността й. Пълна и безусловна откровеност. Стига да не е сгрешила… Не, не може да е сгрешила.

Нали го видя с очите си?

И нека Тиел излиза от кожата си, но Лойя Ивер няма да изтърве възможността да закрепи позициите на своя орден. Нямаше да изпусне и личната си изгода. Нима най-сетне се е появил шансът да стане истинската героиня на своя клан?!

И да извърши онова, което не е постигала никоя предводителка на Котките още от времената на Изхода.

Може би…

Загрузка...