Не е време за дракони

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА

— Приятели, запознайте се — това е Лиз от Огнения клан, маг трета степен.

— Вече почти второ ниво — бързо допълни момичето. — Издържах на изпитанията, но магистър Навахо загина и затова…

Сандра кимна:

— Добре, Лиз. Аз съм Сандра, първа степен. Той е Асмунд, засега само седмо ниво… в аванс.

— О, теб значи съвсем наскоро са те открили! — възкликна с подкупваща непосредственост Огнената девойка. Момчето се притесни, изчерви се и целуна протегнатата й ръка. При това Сандра ревниво сви устни, но като усети погледа на Ритор, предпочете да задържи езика си зад зъбите, а зъбите — зад устните.

— Аха — кимна момчето, — скоро беше. Учителят Ритор…

— После ще имате време да си побъбрите, Асмунд. Поне ще си отдъхнеш от досадни старци… — прекъсна го магът, като накрая дори си позволи лека усмивка, от която Сандра помръкна. — Лиз, нека те запозная с останалите вълшебници на Въздушния клан. Магистър Соли… магистър Болетус… А това са нашите воини, всички отлични и сърцати мъже и младежи. Ето го и брат ми Кан със своя чирак…

Когато Лиз, поруменяла от удоволствието да бъде център на вниманието на толкова мъже, приключи със здрависването. Ритор с жест помоли за тишина.

— Приятели! Имаме последна възможност да обезвредим Убиеца. Несполука този път не трябва да има, няма да се уморя да го повтарям — провалът е изключен. Сега пришълецът от Опакото се е насочил право към нас. Плува по канала. Надали има водач, най-вероятно върви, подчинявайки се на усета си, осланяйки се на своите инстинкти. Би трябвало да чувства привличане от страна на Земята… или Огъня. Но пътят към Орос минава през владенията на Земните. Затова ние сме тук. Държа Убиеца под трасиращо заклинание. Няма да атакуваме до последния момент, тоест докато не се покаже в пряка видимост. Вълшебниците ще обезвредят защитата му — нападаме всички заедно по мой сигнал, след което ще го поемат бойците. Искам главата му, ясно ли е?

Ерик и Кевин дружно кимнаха. Останалите седмина Старши — също.

— Ще го причакаме тук, в тази долчинка. Щом слезе от кораба или с каквото там пътува, тръгваме подире му. Помнете, момчета, той е способен на много неща. Най-добре ще е да го разстреляте отдалеч… само че не вярвам да сполучим да го направим, твърде много късмет се иска… Всъщност, излишно е да ви уча какво и как да правите в бой. Ние ще ви прикрием отначало… нататък — стискаме ви палци.

— Ще се справим — полугласно каза Ерик. — Как мислиш, Кевин?

— Няма да се издъним — съгласи се другият воин. — Ние ли не знаем с кого си имаме работа?!

Лагерът на Ритор се намираше в закътано дере, по склоновете, на което се издигаше гъста гора. Всъщност, магьосникът не се тревожеше за лагера. Главната задача бе да забележат Убиеца, когато онзи стъпи на брега и се отдалечи от канала, където силата на Ритор бе многократно по-слаба. И щом неканеният пришълец тръгнеше по пътя, щеше да попадне в засадата. Деветимата Старши заедно с оръженосците си щяха да го довършат…

Зачакаха. По сметките на Ритор, Въздушните печелеха преднина от няколко часа. Убиецът нямаше резон да напуска канала преди да е стигнал до друма — нямаше как да знае, че преследвачите не са по петите му, а са разгадали откъде ще мине и вече го дебнат. Не знаеше, че този път ще му противостоят две стихии наведнъж. Той още беше неопитен — и затова нямаше шанс.

„И да оставя костите на най-добрите си воини — студено помисли Ритор, — пак няма да го пусна жив. Убиецът ще бъде унищожен. На всяка цена. Вече усещам… усещам трептенето на безплътните струни… Виждам, виждам поличбите, които само аз познавам — те предричат появата на Дракона. И ако на пътя му се окаже Убиецът — катастрофата е неизбежна. Защото този Крилат Господар ще е наистина последният. Може би Торн ще успее да отблъсне първата вълна на Природените, макар че не си представям как би се справил, ала вторият им ешелон вече със сигурност ще му дойде множко. Защото само за ликвидирането на псевдодракона ще плати с живота на две трети от магическите си воини. А за оцелялата третина ще е достатъчен и един кораб с орлова глава на носа…“

Издигащото се слънце безжалостно пъдеше и последните дрипи на нощта, упорито се катереше нагоре по небосклона и Ритор неволни си припомни един свой детски страх. Преди много-много години все се боеше, че златистото кълбо изведнъж ще се подхлъзне по кристално-синята стръмнина и ще рухне върху света като изпепеляваща буря…

Ерик и Кевин без умора гонеха своите хора напред-назад, тренирайки някакви известни само на тях хватки, момчетата-оръженосци щъкаха из храсталака, като се разтваряха сред листака като змийчета. Сандра и Асмунд си шепнеха нещо, застанали настрани. Соли и Болетус беседваха с Лиз, която им показваше някакви детайли от атакуващото си заклинание — пръстите й сновяха в сложни жестове, между тях припламваха огънчета без дим.

Всичко беше наред. Отрядът бе готов. Още малко и ще тръгнат към мястото на засадата.

Ритор си позволи минута отпускане. Приседна на стар изсъхнал пън, като се наслаждаваше на кратките мигове спокойствие. Напоследък прекалено рядко му се падаше да изпита това удоволствие. „Боят ще е утре, а сега…“14 Преди няколко месеца в кланът дойде човек от Опакото, който нямаше нито капка чародейски талант, но пък помнеше множество песни и стихотворения…

Вълшебникът предпазливо провери проследяващото заклинание. Напрегнато опипа нишките на магията… целта не бе изпусната, трасирането продължаваше… Аха! Изчезна мъждукащият компонент на външна Вода — Убиецът бе стъпил на брега. И като че ли оставаше в неведение за преследващите го.

Ритор вдигна ръка. Лагерът тутакси замря.

Още няколко секунди отидоха, за да определят посоката на движение на Убиеца. Както Въздушният предводител се беше досетил, пришълецът вървеше пеш от пристанището по търговския път — право във владенията на Земния клан. Точно това се искаше от него!

Оставаше последното — да го обкръжат… и да довършат започнатото.

— Тръгваме — тихо заповяда Въздушният магьосник. Забеляза прехапаните устни на Асмунд, свъсените вежди на Сандра, побелелите сплетени пръсти на Лиз. Единствено Соли и Болетус оставаха спокойни.

Предстоеше им двучасов преход до друма. Есенното слънце не жареше, вървеше се леко. Отрядът крачеше, разтеглен в индианска нишка. Ерик и Кевин бяха поставили начело Блейд, а Жером и Бен прикриваха фланговете за всеки случай. Никой не очакваше външно нападение, но… знае ли човек какви номера да чака от Торн?

Между дърветата забеля ивицата утъпкана пръст и Ритор нареди кратка почивка, преди да заемат позиции. За бой му трябваха бодри хора с пълни сили. Изпреварваха Убиеца и имаха време да се подготвят — внимателно и както трябва.

…Друмът незабавно опустя, когато излязоха от гората. Подплашените селяни, запътили се на пазар, еснафи, тръгнали за същото място, но като купувачи, кираджии, превозващи търговски стоки от пристанището, просто странници — всички, които обикновено се движеха по такива пътища, бързаха да се махнат надалеч от бойния отряд на Стихийните. Даже и групи от тотемните кланове, включая гордите Пантери, след кратко двоумене предпочетоха да не се набиват излишно на очи, особено пък на Ритор. Впрочем, магьосникът нямаше желание да протака спектакъла. Там, където друмът правеше завой, заобикаляйки полегат залесен хълм, Въздушният вълшебник даде команда да спрат.

— Тук.

Мястото беше почти идеално. Пътят минаваше през долчинка със сравнително стръмни склонове, храстите в гората наоколо бяха гъсти — на две крачки навътре човек вече се губеше от поглед. Убиецът нямаше да се измъкне.

Ерик и Кевин енергично разполагаха подчинените си. Бойците и оръженосците потъваха в шумите един след друг. След няколко минути на друма останаха самотните магове.

— Лиз — обърна се с последни наставления Ритор, — ние със Соли мачкаме първия му защитен слой. Очаквам да е нещо Водно. Следващият му пояс е задължение на Сандра и Асмунд — трябва да се справят с нещо от собствения ни арсенал. Сетне си ти. Болетус ще те прикрива от евентуален контраудар. Предполагам, че той ще отбие и твоята атака, моето момиче… но ти не се разстройвай. Помни — задачата ни е да го накараме да се открие. Нека изтощи силите си, докато отрази нашия натиск. И щом вържем Убиеца в магически бой, Ерик и Кевин… те си знаят. Ала ще е необходимо да го обезсилим докрай, разбираш ли? И затова те моля — не пести от себе си. Давам ти честната си дума, думата на Ритор, че никой няма да се мъчи да разгадава тайните на твоите бойни заклинания.

Лиз поруменя и кимна.

— Заемете местата си, приятели — изрече магът. — Той вече е наблизо.

Полека-лека друмът се запълваше отново. Заскърцаха каруци и фургони, засноваха пътници — пеши и яхнали коне, мулета, магарета… Мина стадо овце, огласи въздуха с блеене и подвиквания на пастирите, насити го с миризма. Пътят придоби съвсем обичайния си и мирен вид.

Ритор лежеше под гъстите клони на вечнозелена магнолия, напълно скрит от любопитен взор. Дървото над него тихо шумолеше. Маговете на Земята доста са се потрудили, докато тази нежна южна гостенка от отвъд Горещото море се аклиматизира и благоволи да пусне корени и на варовиковите почви на Топлия бряг. Вълшебникът чакаше. Хайде, Убиецо, хайде, къде се бавиш? Ритор в момента не смееше да проверява трасиращото заклинание по-обстойно, за да не стресне жертвата си. По чисто логична преценка пришълецът трябваше всеки момент да пристигне.

Стоп! Кой е това?!

По друма бързо крачеше Лойя Ивер. Облечена в обикновена, покрита с прах рокля, боса и с разрешени коси — самата тя, Първата Котка на своя орден…

Ритор не би се учудил, ако вместо нея видеше Торн. Но тя? Какво прави тук? Белята ли си търси? Жената спря. Проницателно се вгледа в гъсталака.

— Позволи ми да се приближа, почитаеми Ритор — предпазливо подвикна тя. — Нося важни вести. Става дума за Убиеца. Струва ми се, че го изпускаш.

Магът съумя да прозвучи достатъчно спокойно:

— Заповядай, ела насам, почитаема Лойя. Обясни ни какво се е случило, ако обичаш.

Разказът на Лойя не отне много време. Тя бе изящно лаконична:

— Бях при Торн — направо заяви Котката. — Настоях и получих истината.

— Била си при Торн? — изуми се Ритор. — И той не те е убил на място?

Лойя отвърна с презрителна усмивка:

— Мен? Не! Ние… постигнахме споразумение. Платих му откуп за нанесената обида… — лукавата й усмивка предизвика прилив на кръв към лицето на Ритор. Ясно що за „откуп“… Ох, Лойя, ах, котко разгонена… Всъщност, ти ми спаси живота, затова не е редно да те съдя.

— …а после проследих Убиеца. Не беше лесно, Ритор. Зад гърба си има две посвещения, станал е много опасен. Не се доверява никому, даже на собствената си сянка. Сега се е запътил към Земните, обаче май е заподозрял, че го чака засада.

— Как така „заподозрял“? — намръщи се Ритор.

— Не е глупав, а даже и глупак, който не е пълен идиот, би се досетил, че след едно неуспяло покушение следва да се озърта за второ — с известно пренебрежение каза Лойя. — И ми се струва… не съм напълно убедена, но… Като че ли се е отървал от твоята проследяваща каишка.

— Как?! — порази се магът.

— Ох, уважаеми колега, даже аз я усетих върху него… А понеже е посветен в твоята стихия, значи също е разпознал заклинанието… и е съумял да го прехвърли на друг.

— Не може да бъде! — изръмжа Ритор. — Ивер, аз… за мен… не! Не може да бъде!

— Аз толкова бързах, за да ти кажа всичко това — Лойя обидено се обърна. — Подбих си петите… тичах като смахната… и какво срещам в отговор?

— Лойя… недей… моля те… — разкая се магът.

Наистина, защо Котката ще го лъже? Особено когато преди това му е спасила живота, поемайки значителен риск.

— Ти да не мислиш, че Торн ме е придумал да застана на неговата страна? — разбиращо прошепна тя. — Я помисли, каква ми е ползата от него? Да, бях в Стополие… отдадох му се… Котките искат мир, не война. Още по-малко — със Стихийните кланове. А и знаеш как си живеехме под властта на Драконите…

„Наистина — помисли си Ритор. — Крилатите Владетели пренебрегваха Котките, но пък не им пречеха да плетат своите интриги. Като че ли по времето на Драконите кланът на Лойя Ивер заемаше далеч по-високо място сред останалите тотемни, не както сега!“

— Освен това — продължаваше да шепне Лойя, — думите ми лесно могат да се проверят. Направи нова магия за трасиране и ще се убедиш сам. Пък, ако лъжа — убий ме… или ме хвърли на поругание на войниците си. На всички наведнъж. Ще им хареса! Пада ми се, сама съм си виновна, ха-ха!

— Неуморна си на шегички, Лойя — с укор рече Ритор. — Няма да те пусна на момчетата, жал ми е за тях. Нали те знам, цял полк можеш да умориш… Добре, наистина не е време за майтапи. Ще проверя думите ти.

— И ще видиш, че съм права! — нацупено се фръцна Котката.

С леко усилие на волята Ритор съживи заклинанието. Енергийната нишка завибрира, слаб вятър се понесе към целта… отрази се от разголената човешка душа, върна се като ехо и отново се дезактивира…

Ритор едва се сдържа да не извика. Потисна и мимиката, която би го издала колко е шокиран. Оттатък НЯМАШЕ Убиец. Обикновен момък, който буташе количка с дини, а до него припкаше младо момиче в сиромашка рокличка, като придържаше раираните черно-зелени дарове на бостана, за да не се изсипят, защото отстрани дъските на количката бяха се отковали. Младият мъж беше сърдит, момичето — хем нехайно, хем потиснато, вероятно той й се беше карал, вместо да спре и да поправи калпавотията…

И нищо подозрително! Никаква Сила! Само на външен вид малко приличаше, вероятно заради намусената си физиономия. Нищо повече.

— Хитър е мръсникът! — изсъска Ритор, стискайки юмруци от яд. — Чакай, чакай, няма да ми се изплъзнеш! Сандра! Асмунд, Соли, Болетус! Всички насам! Помогнете ми!

А когато Ритор иска помощ…

Особено се стараеше Асмунд. И както обикновено ставаше с новаците, тъкмо момчето откри Убиеца.

Ама естествено! Как можа Ритор така да подцени врага! Беглецът си беше извадил поуки от случилото се в Хорск. И беше кривнал от друма, вървеше по обраслите странични пътечки, от чифлик към чифлик, през изоставени ниви, през празни градини… Разбира се!

Вярно, все пак беше сбъркал. Не познаваше местността и пътеките го бяха върнали опасно близо до друма.

— След мен! — изкомандва Ритор. Като че ли нямаше да е трудно да го настигнат.

— Е, какво ще кажеш сега, Ритор? — чу се гласът на Лойя Ивер.

— За втори път ми помагаш, Лойя — магът взе жената за ръцете. — Няма да го забравя. Когато всичко свърши… ще ти се отплатя за добрината. Длъжник съм ти, но няма дълго да остана такъв.

— Ще почакам — усмихна се тя.

— Сега бързаме… Идваш ли с нас?

— Разбира се, уважаеми Ритор — сви идеалните си рамене жената. — Нима бих могла да остана встрани?

…Шеметен бяг през гората. Дълъг, труден, неспирен зиг-заг, който топеше силите им. Струваше им се, че клоните нарочно се стремят да ги ударят през лицето или да се закачат за дрехите, пътеките предателски водеха все не натам, накъдето трябваше, а корените и редките камъни гледаха да препънат бързите нозе на маговете и воините…

Ритор вече не криеше проследяващото заклинание. И с всеки миг усещаше приближаващата се Сила. Убиецът също сякаш се беше отказал да се маскира. Самоуверен, решил, че се е отървал от каишката — и край, няма грижи? Не, драги, след малко ще се убедиш, че два пъти никой не може да измами Въздушния клан.

Между дърветата от време на време се мяркаха воините, а оръженосците им все едно наистина бяха станали невидими — даже Ритор не можеше да ги забележи, без да се напряга. И още — ту отляво, ту отдясно блесваше златото на косите на Лойя.

Гората свърши изведнъж като отсечена с великански меч. Към хоризонта се точеха ниви, редувани от градини. Пълзеше тънката лента на някакъв междуселски път. И по него с бърза крачка подтичваше млад мъж с черно яке и къса сабя на пояса.

Силата на Убиеца бликна право в лицето на Ритор като отровна пяна.

— Атака! — закрещя магьосникът. И запрати първото заклинание.

Отстрани започна да вие вятър, по разораната земя се плъзна прашно торнадо, над главата на Лиз се завъртя огнено ласо…

Човекът на пътя изтърва меча си. Приклекна, плесна се по бедрата. Лицето му се разкриви в маска на смъртен животински страх.

„Ти… трепериш, гадино?! Помниш ли онези, които погуби на гарата? Моли душите им за прошка докато още имаш време за това! Или се изправи и се сражавай, както се полага на един Убиец! Аз зная, аз не съм забравил това гордо опиянение, което клокочи в гърлото от излишъка Сила, познато ми е осъзнаването, че съм обречен, че губя. И това е полет на духа! Би трябвало да чувстваш същото, защо тогава трепериш, ти!?“

Човекът падна на колене. Бойното заклинание на Ритор, невидимият вятърен сърп се стовари отвесно върху беглеца, разби защитата му, превърна я в нищо.

Ритор усети начеващите белези на стъписване в сърцето си. И почти се провикна наум, едва ли не се примоли на врага си:

„Какво ти става, Убиецо! Можеш да се биеш, съпротивлявай се! Имаш още сили, не ти остана друго, освен да си отидеш като мъж!“

Ала Убиецът не искаше да се съпротивлява. Не допускаше и мисъл, че трябва с достойнство да посрещне неизбежното. Панталонът на чатала му потъмняваше. Той пълзеше на колене към обкръжилите го воини, като кършеше ръце и виеше от страх:

— Ох, аман-заман! Ох, помогнете, хораааа!… Честен кръст тургам, чорбаджи, нищо не знам! Невинен съм язе, невинен, ваше магично благородиеееее!…

Селякът плачаше с глас. Въргаляше се в прахта, ломотеше нещо несвързано. Приближилият се Ритор усети дъх на ракия, урина и кисела пот — миризмата на страха.

Воините стояха неподвижно, без да свалят прицела си. Никой не атакуваше, но и не се връзваше на тази, може би, уловка. Чакаха нареждането на предводителя си.

Но преди него се обади Огнената, като набръчка аристократичното си носле:

— Това ли е Убиецът, учителю Ритор? Според мен това е прост джебчия с насрани гащи, който е откраднал отнякъде меч!

Въздушният заобиколи ридаещия мъж. „Къде, в името на Великите ветрове, къде тук има Сила?! Къде би намерила подслон в това жалко създание?! Или все пак това е хитроумен капан, а Убиецът само чака да отпуснат гарда?“

— Да не си понечил да твориш магия или да бягаш! — предупреди го Ритор.

— Няма, няма, няма! Лежа, лежа, лежа! Ама язе никогаш… пожали ме, чорбаджи, пожали сирачето, нищо лошо не съм сторвал, аууууу!…

— Откъде си взел този меч? — строго запита Ритор.

— Меч? Амчи язе ни калъчка, ни чекийка носим, чорбаджи! Виж, че е само тояжка… — заекна нещастникът.

Ритор тръсна глава. Защо му се беше сторило, че този тип е въоръжен? Наистина, на пътя се търкаляше обикновена тояга с чворче, напомнящо на ефес…

— Бързо го претърсете! С магия! — нареди той.

Дребна, плитка и жалка душичка. Малко алчност, малко страх, порция похот и котле глупост. В момента — само страх. И повече нищо. Нищо! Абсолютно нищо!

Как така? Не може да бъде… Заклинанието посочи този тук…

— Той не е Убиецът, учителю Ритор — презрително подхвърли Лиз. — Просто ни забаламосаха.

Момичето от Огнения клан не доизрече подозренията си, ала те личаха в очите й.

„Лойя. Лойя Ивер. Същата, която ми спаси живота. Същата, която е толкова убедителна. Която толкова е бързала, за да ни помогне. Ах, ти…“

И която сега не беше сред тях.

Сякаш преди миг тичаше заедно с отряда, масажираше ръката си, готвейки се за своите подли котешки заклинания, даже срещна в движение очите на Ритор и му се усмихна пленително. А сега беше изчезнала. Дим да я няма. Бързо и незабелязано, както го умеят само котките.

„Продажна кучка! Разбира се! Отишла е при Торн, за да го моли за прошка. И е получила тази прошка. Срещу услуга. Действала е по волята на Торн. Преметнала ги е като хлапета! Тъкмо защото на нея бих повярвал… защото ме отърва на бала си от Водните. Да, Торн. Добър ход, враже мой. Нямам какво да кажа.“

Човекът лежеше и едва потрепваше, тихичко скимтейки.

— Не е той, да — полугласно произнесе Ритор. — Приятели, предадоха ни! Предаде ни Лойя Ивер. Тя помогна на Убиеца да ни се изплъзне. Сигурно сама му е показала как да се избави от трасиращото заклинание. Не е много трудно, стига да те подкрепя опитен наставник, а тя е маг от първо ниво. Нищо, че от тотемен клан. Да, така е. Разбира се. Да…

Ритор говореше като на лекция. Магове и воини се втренчиха в него с нарастващо безпокойство. Какво прави Първият чародей на клана? Защо се размотава? Трябва да се бърза, не бива да спират, веднага следва да започнат ново претърсване, все още е възможно да успеят…

Ала Ритор говореше и говореше. Бавно, обстоятелствено. Разнищвайки всеки детайл. И като виждаха станалите му празни и стъклени очи, никой не се решаваше да го прекъсне.

— Има такава хватка, приятели. Убиецът капсулира Силата си, свива я в кълбо, така че тя е забележима единствено в непосредствена близост. А на подставено лице, както този тук, все едно се връчва Наметалото на Силата, нейния призрак. Камуфлаж, така му викат в Опаката страна. А ние се хванахме, подлъгахме се от този фокус. Защото предполагахме, че Убиецът е от броени дни в нашия свят и не би могъл сам, без водач, без наставник, да се научи на такива номера. Но се оказа, че има кой да го научи — Лойя Ивер! Ах, Торн, браво на теб, Торн. Моите уважения. Силен си, Торн, умен си, враже мой…

— Ритор! — осмели се да се обади Сандра. — Ритор! Спри се, моля те! Трябва да помислим как да заловим Убиеца. Трябва да претърсим…

— Няма смисъл — махна с ръка магът. — Оттук нататък към териториите на Земните водят много пътища. Освен това, след като се е затворил… Не разбираш ли каква кал ни направи тази Котка? Научила го е да се спотайва. Сега ще го разпознаем само ако се сблъскаме лице в лице.

— Къде е тази дърта развратница! — ревна вълшебницата. — Ще я одера за зимна шапка!

— Късно е, Сандра. Котките с това са знаменити. Само ще гоним вятъра…

— Ритор! — възкликна Болетус. — Ти си се отчаял, приятелю, предводителю мой! Не бива! Ти нямаш право да се отчайваш! — той хвана колегата си за раменете и го разтърси. — Ела на себе си! Недей се пречупва! Длъжни сме да ги заловим! И Убиеца, и предателката! Имаме достатъчно сили и хора за това!

Първият маг на Въздушния клан бавно вдигна глава. Очите му се проясниха. Сандра подхвана да приглася на Болетус, сякаш окуражаваше малко дете:

— Всичко ще се оправи, Ритор. Ще обединим усилията си, а ти вече познаваш лицето му. Ще го търсим така…

Тя изведнъж се усети, че крои несбъдваеми планове. Ех, да беше толкова просто — издирването по този начин…

Намеси се Лиз:

— Той не ще успее дълго да се спотайва. Силата не се държи скатана като пътна раница. Рано или късно ще си покаже рогата. Да вървим към близката крепост на Земните! Там ще чакаме…

Ритор с мъка вдигна взор към спътниците си.

— Добре — промълви насетне. — Да вървим…

Резенът диня течеше, ръсейки в прахта захарни капки сок. Виктор изтръска черните гирлянди семки и излапа резена като хала. Вкусно. И никаква химия… е, може би малко магия? Дали заклинанията могат да се третират като екологично вредни фактори? „Налитай, народе, дините ми са без всякакви чародейства, сам ги отгледах!“ Не, наистина е вкусно. Безумно. Даже му стана жал да зареже послужилата им за маскировка количка. Имаше ли изобщо нужда от нея? Според Лойя — да. А в действителност? Може би напразно се мъкнеха по припек, бутайки близо стотина кила дини? Ето, Тиел е на мнение, че е било нахалост.

Виктор избърса брадичката си, извади меча и разсече следващата диня. Тиел незабавно грабна сърцевината. Като дете той викаше на тази част, където нямаше семки, „петленце“.

Е, би ли му хрумнало само преди няколко дни, че ще кълца дини с автентичен елфически меч… със същия меч, с който уби човек! И ще мляска с доволна физиономия като прасе… Виктор се опита да почувства някакво отвращение, погнуса или поне презрение към себе си. Как може да бъде такъв?

Оказа се, че лесно.

— Хайде стига — рече той, като запрати в храсталака оглозганата тъмно-зелена кора. — Ако изям още едно парче, нощес ще се… подмокря.

Тиел хихикна. Погледна го.

— Намазал си се до ушите.

Изоставиха количката, като се отклониха за малко от пътя и спряха край плитка рекичка, която течеше през каменист терен. Даже досами водата нищо не растеше, а прахта веднага покриваше лепкавата от сока кожа.

— Ти да не си по-добре? — забеляза Виктор. Клекна на брега и се изми със студената вода. Усещаше корема си издут като барабан, а себе си чувстваше като питон, който е глътнал и слона, и шапката, и самия Екзюпери на всичко отгоре. Внезапно му блесна примамлива мисъл.

— Искаш ли — предложи на момичето, — да накарам въздуха да пъди прахта от нас? Поне ще опитам…

— Не го и помисляй! — възкликна Тиел. — Какво те прихваща! Не разкривай Силата!

Виктор замълча. Обади се след малко:

— Тиел, нали ми казваше, че всичките притеснения на Лойя струват колкото опашка от умряла котка…

— Може би и толкова не струват! Може да са глупости на търкалца!

— Да. Най-вероятно. Ами ако не са?

С подобен аргумент нямаше как да се спори. Винаги е добре да се застраховаш. Само че преди Тиел май не проявяваше чак такава предпазливост…

— Добре, няма — покорно обеща Виктор. Показаните му от Ивер хватки бяха съблазнително свежи в паметта. Беше толкова просто! Нима магията се овладява с такава лекота? Не, навярно не е за всеки. На него му помагат заложбите на Убиец, същите, заради които момичето го домъкна в този свят от Опаката страна.

— Правилно — похвали го Тиел. — Аз също ще се измия.

Беше забравил навиците й. Не успя да се опомни, а тя вече смъкваше рокличката и след секунди се плискаше с тих писък в студената вода. Брей че момиче… Никакви комплекси. Той не се извърна като глупак, нито взе да й чете конско за приличие. Напротив, проследи я с поглед. Няма какво да се лъже — хубавка е…

Опа! Ами че тя просто го прелъстява!

Тази мисъл бе обидна и тревожна. Когато млади момичета се влюбват в по-възрастни мъже, чувствата им никога не приемат крайно предизвикателни форми. Той се обърна на другата страна, за да не я вижда, обливан от мъчителните вълни на подозренията. Закъснели подозрения. Нима това малолетно девойче има място в безумната игра на маговете? Момиче от Неведомия клан?

Има.

Но от друга гледна точка — ако Тиел наистина имаше намерение да го сваля и да го върже с най-здравото въже на света — оковите на греховната любов, сплетена с гузната съвест, че се е поддал на това изкушение — отдавна би го постигнала. Още в първата нощ в страноприемницата, например, когато беше объркан и самотен, когато даже още не разбираше докрай какво се случва и реално ли е то. Би ли устоял на неопитните й (защо пък неопитните? Хм, още по-гадно хрумване…) ласки, на свежата й плът, при следващото им спане заедно — на шлепа, под снизходителния покров на нощта, както беше пийнал и уморен психически?

Или преди, когато сам я погали по лицето и се захласна в очите й…

Виктор изсумтя.

По дяволите. Даде си сметка, че желанието, абе какво ти желание — хормонът го беше подгонил, това е!

А, не. Още тази нощ, когато Тиел заспи, ще предложи на Лойя да се поразходят под луната. Под девствено чистата Луна, още неопетнена от следи на астронавти, по нежна млада тревица, която сама моли да легнеш в нея. А пък Лойя, дума няма, е доста разкрепостена жена. Толкова разкрепостена, че му идва на човек да я нарече развратна. Но Ивер живее с това, сексът за нея е също толкова естествено занимание, както учтива беседа или нуждата да се изпие чаша вода…

— Ти няма ли да се изкъпеш? — попита зад гърба му Тиел.

— Водата е студена — изръмжа Виктор.

— Тогава, да вървим — не настоя тя. Появи се пред него, облечена не в предишните си дрехи, а със сиромашката рокличка и без колебания избърса краката си. — Малко ще продължим по главния търговски друм, пък там ще намерим някой да ни качи. Нали имаме още пари?

— Ами Лойя?

— Искаш да я чакаш?

— Тя ни помоли да не продължаваме до довечера.

— Виктор! — Тиел тръсна мокра коса и седна пред него. Той неволно се усмихна на това. Мама му стара, нима е забелязала кои нейни жестове му харесват? Усмихна се и на голите й колене, също приятни… — Защо се държиш като малко момче? Защо трябва да се гърбя и за двама ни?

— Защо… какво има?

— Не вярвам на Лойя — твърдо изрече Тиел. — Хич. Първо, тя шикалкави. Премълчава разни работи.

— Възможно.

— И второ, ако маговете я пленят, тя няма да може нищо да скрие. Ще ни издаде! Опитен магьосник-разпитвач ще изстиска истината даже от умрял.

— От… от мъртвец? От друг мъртъв вълшебник?

— Мъртвите са беззащитни — отрони момичето и тонът й мигом подсети Виктор за стражите на Сивия предел. — За мъртвите не остава магическа сила… Ох, Виктор, глупачка съм, нали?

Видът й изведнъж стана самото смирение, разкаяние и смущение.

— Какво имаш предвид?

— Ами, това де… Лойя е красива жена… — Тиел срамежливо сведе очи. — И е много опитна, колкото сто хиляди жени навярно… Ти я желаеш, нали? Както го искат възрастните…

Тя запърха с мигли.

Нямаше капка съмнение, че Неведомата се преструва. Но пък какво да й каже, не виждаше как да я затапи. Момичето гледаше толкова простодушно и невинно, даже бузките й са станали алени. Колко й отива обаче…

— Тя сигурно е на поне сто години — замислено отрони Тиел. — А може и двеста да са. Маговете от първо ниво не умират от старост… Би ти било много приятно с нея, пък аз ти се моткам из краката…

— Я се!… — подскочи Виктор. — Какви ги плещиш!?

— За възрастта ли?

— За мен! Нямам време за престарели кокони! Хайде, нали щяхме да тръгваме!

До оживения участък на пътя стигнаха за по-малко от половин час, през които Виктор трижди прокле собствената си глупост заедно с хитростта на Тиел. Да, трябваше да изчакат Котката…

— Недей се цупи — каза внезапно момичето, сякаш беше отново подслушала мислите му. — Моля те. Ако на Лойя не й се случи нищо лошо, тя ще ни намери лесно.

— Белязала ме е със свое заклинание? — сухо запита Виктор.

— Недей, не се ядосвай — Тиел мило го взе за ръка. — Ти пък… А на Ивер не й трябват заклинания, тя е от клана на Котката. Да издебват, да се крият, да бягат и да лъжат — това са аспекти на Силата им.

— Аха, ясно. Ще тръгне по дирите ни. С долния си усет… — той си представи как Лойя на четири крака души пътя и без да иска се усмихна. Пък ако повярва на думите на Тиел и допусне възраст от два века… Пак му стана смешно, но той се намръщи и заплашително рече: — Но ако й се случи беда заради това, че сме си тръгнали…

— Знам, знам. Няма да ми го простиш, ще се обидиш до гроб, ще ме пратиш в сиропиталище или манастир… Не преживявай толкова за нея! Не знаеш ли, че котките имат по девет живота?

— Аха, утеши ме…

— Радвам се, че се безпокоиш за Лойя — неочаквано каза Тиел. — Много се радвам! Това е добре. Поне за някой ти пука…

— За теб ли да се притеснявам? Все едно да крия риба под чадър да не я намокри дъжд!

Така, в леко заяждане, те изкараха около трийсет минути отстрани на пътя. Сетне още половин час седяха на тревата пет-шест крачки още по-встрани. През това време покрай тях премина повече от дузина различни превозни средства — всичките впрягове, разбира се, автомобили тук още не произвеждаха и слава Богу. Но Тиел все не ги намираше за подходящи, а когато той й посочваше някоя каруца, момичето направо презрително вирваше носле. Е, и Виктор не се вдъхновяваше от перспективата да пътува заедно с пет дебели, дружелюбно хрюкащи прасета, нито намираше за светло изживяване да се вози заедно с компания весели и пияни джуджета, които пееха песни, възседнали волска кола, огромна като железопътен вагон. За разлика от земите край Сивите предели, тук изобщо нямаше елфи. Може би те не обичаха да се заселват далеч от големите гори, а може би бяха прокудени преди време от тези земи и след това не бяха пожелали да се върнат.

— Знаеш ли кое най-много ме порази тук? — каза той на Тиел. — Това как всички се погаждате.

— Кои „всички“? Клановете ли?

— Изпотрябвали са ми клановете! По колко вълшебника може да има във всеки от тях? Стотина? Хиляда? Няма друг изход, освен да се погаждате.

— Не бих казала.

— Ояли сте се, затова — отхвърли Виктор възраженията й, в това число и неизказаните. — Много ви е широко около врата, не сте живяли у нас. Ама за друго говоря. Как не са се сръфали елфи, джуджета, хора…

— Някои се сръфаха — небрежно подхвърли Тиел. — До смърт. Множество народи вече не съществуват. В планините, например, тук-там уж имало тролове, но те били доста малко. Всички, които не са били способни да се „погаждат“, са измрели.

Виктор си спомни за капитана на шлепа.

— А хобити има ли някъде?

— Какви?

Той обясни колкото можа.

Тиел поклати глава и за първи път гласът и прозвуча крайно несигурно:

— Никога не съм чувала за такива. Нито съм срещала подобни. Това май си е ваша измислица, от Опакото.

Най-сетне по друма се зададе каруцата, която получи одобрението на Тиел. Даже по-точно не каруца, а файтон, чийто гюрук не беше вдигнат. Впрегнатата в колата кранта получаваше наставления от момък, който хем чоплеше семки, хем държеше повода, наглеждаше кобилата и четеше книга. Последният предмет предизвика у Виктор също толкова непреодолим пристъп на жажда за четене, колкото одевешната мания да си купи вестник. Ох, колко му тежеше невъзможността да прелисти нещо, пък нека и да е с омазнени корици и зацапани страници!

— Ехей — приятелски им махна файтонджията. — Да ви откарам?

— Да, да! — Тиел повлече спътника си за ръка. — Хайде, Виктор, побързай…

Момъкът и не понечи да спре крантата, но пък тя и без това крачеше толкова флегматично, че качването не ги затрудни ни най-малко. При все това Тиел ловко скочи на капрата, от което файтонджията изсумтя възхитено. Виктор обаче позорно последва колата в тръс и се качи отзад. Вътре имаше две пейки с купа сено между тях.

— Надалече ли пътувате? — дари ги с щърбава усмивка момъкът. Изглеждаше като най-обикновен младеж от провинцията. Ако колата му изведнъж се превърнеше в камион „ГАЗ“, нямаше да има никаква разлика, момъкът щеше да си е същият. Имаше къси черни коси, потъмняло грубовато лице, съвсем шофьорски отпуснати рамене, чисти дрехи, нищо необикновено. Цяла Русия гъмжеше от подобни юноши.

— За Терос сме — усмихна се в отговор Тиел. — С брат ми решихме да се цаним за Земни магове.

„Брат ми? И що така изведнъж…“ — рече си Виктор, но премълча.

— Е, чак до там няма да ви закарам, обаче до княжеските палати с удоволствие…

Виктор се поизкашля, за да привлече вниманието на момичето, но тя кокетничеше с момъка и не реагира.

— Казват, че сме имали дарба. Представи си, че наистина стана магьосница!

— Що да не си представя! Да не си гърбава я… Опитай — файтонджията остави книгата и пусна повода, което не направи никакво впечатление на мечтаещата за пенсия кобила и щедро отсипа на Тиел шепа семки. — На, вземи да чоплиш. И аз имам брат, Сашка. Той ги изпече — като за изложба!

— Мерси, мерси — Тиел седна до него. — А ти как се казваш?

— Вася.

— А аз съм Тиел. Красиво, нали?

Виктор, леко стъписан, я гледаше и се чудеше дали ако това чедо на Средния свят се озовеше без път назад в Опакото, не би се справила с живота по-добре от него. Не, наистина ще се оправи, ха на бас…

Момъкът обърна внимание и на другия пътник. Непринудено мушна и на него семки с думите:

— Вземай, не се шашкай… Как ти викат, мълчане?

— Виктор.

— Аха. Ама ти чопли, Витя, чопли. Семките ни са като за истински магове!

— А може ли… — Виктор свенливо посочи книгата.

— Ти си грамотен? — от просто дружелюбен гласът на файтонджията стана съвсем приятелски. — Аз много си падам по четенето. Вземай, вземай, само си избърши ръцете.

Според Виктор горката книга нямаше накъде повече да се цапа, но се подчини и потърка длани в дънките. Корицата бе избеляла дотолкова, че даже заглавието не се различаваше. Отвори дебелото томче там, където момъкът си беше отбелязал страницата със сламка.

Зачете.

Дъхът му спря. Лъхна го на безумие. Безпомощно се озърна към Вася, който самодоволно кимна:

— Аха! Хвана те, нали? Яко пише, какво ще кажеш?

— Ти… откъде е това?

— Книгата е такава, бе — търпеливо поясни файтонджията. — Фентъзи. Чувал ли си за такова? То е, когато лъжат, ама убедително.

— Книжката е от Опакото — бегло надзърна в текста Тиел. — Как си се сдобил?

Вася гордо се усмихна, като остави въпросът без отговор.

— А ти… всичко ли разбираш в нея? — не се сдържа да поразпита Виктор.

— Е… не съвсем. Как се пушат кози крачета15 — убий ме, ама не разбирам. И онези там… болшевики и комсомолци не са ми много ясни. Веднъж са като някакво джуджешко племе, щом строят железница. Друг път са като маговете — нов ред въвеждат, данъци вземат.

Виктор понечи да разясни какво и как… ала Вася бе повече зает с Тиел, отколкото с проблемите на комунизма. Момъкът хлопна Виктор по рамото и се обърна към девойката:

— Я кажи, каква е Силата ти?

— Мога да накарам тревата да расте по-бързо — първо, водата усещам — второ…

— Славно, славно!

— Аз даже помагах на джуджетата, когато строяха Пътя! И после два пъти съм намирала рудни жили…

— Стига бе! — младежът чак подсвирна. Очевидно имаше високо мнение за себе си, личеше му по начина, по който седеше, все едно карането на сено му беше временно занимание, а всъщност му е писано да стане голям човек. Но при все това Вася беше способен да изпита и да покаже уважение към чужди таланти. — Ей, приятел, хубава сестра имаш!

Виктор мрачно кимна. Не му беше ясно защо Тиел е решила да баламосва случайния им спътник, но явно имаше някакви причини за това. Е, поне не се налагаше да маже лъжите й, не му се включваше в беседата, а да чете за Павка Корчагин16 — хич.

Полегна върху сеното. Изпъна гръб и се загледа в чистото небе. Нито облаче, нито къделка пушек. Скърцат колелата, малко друса, но почти приятно — друмът е отъпкан здраво. Тиел и Вася клюкарстват за вълшебниците, гризкат им кокалите, кикотят се. Но го правят почтително и предпазливо.

Защо пътуват за Терос?

Не е ли време да престане послушно и хрисимо да се води по акъла на Тиел? Да, разбира се, момичето много помогна, без нея досега да е десет пъти загубен. Но тя преследва свои цели. Излиза, че първо бутна във водата човек, който не може да плува, пък сега гордо му хвърля спасителни пояси. Трябваше да проведат един откровен разговор…

Внезапно Виктор почувства, че в леко ядосаните му мисли присъства Лойя Ивер, която протяга дълги стройни крака и се усмихва предизвикателно. Пфу, мамка му! Каква е тази привличаща сила у тая жена? Ако наистина е на сто и кусур лазарника, както твърди Тиел…

А самата Тиел — на колко ли може да е?

Той повдигна глава и погледна момичето. Тъкмо навреме — Вася се опитваше да я прегърне, но тя го плесна през ръката и файтонджията без капка обида прибра лапата си.

Тя успява да бъде толкова различна. И сериозна наставница, и уплашено дете, и безжалостна студена кучка. С глас на напълно възрастна жена беше изрекла за Пределника и синовете му: „Те умряха щастливи“. И някак небрежно, бегло. Това не е тийнейджърски цинизъм, както му се беше сторило отначало. А като добавим и казаното от Лойя за Неведомия клан…

В този миг Тиел извърна лице към спътника си и му се изплези, след което игриво разроши косите по тила на Вася. Виктор смутено и сърдито отклони поглед.

Не, каквито и хипотези да изгражда, рано е за изводи. Ех, да беше тук Ивер! Тя може и да си води собствена игра, но пък е по-откровена с него. Къде ли е сега вълшебницата Лойя?