14. Най-добри приятелки завинаги

Сряда следобед Емили стоеше пред „Стийм“. Както обикновено, всички маси в кафенето бяха заети. Наоми Циглър, Райли Улфи и Кейт Рандал се бяха разположили под големия италиански плакат на „Ла долче вита“. Кирстен Кълън и Аманда Уилямсън стояха до барплота и спореха коя тарталетка да си поделят.

Коридорът беше пълен с ученици, които отиваха или да обядват, или бързаха към следващия си час. Емили забеляза първо Хана. Тя вървеше с блуждаеща усмивка на лицето и като че ли изобщо не забелязваше хората около себе си. Миг след това иззад ъгъла се появи Спенсър, която разговаряше на висок глас със Скот Чин, друг от редакторите на годишника.

— Снощи на партито у семейство Кан си прекарах страхотно, а ти? — казваше тя.

След това, може би защото Емили си мислеше за нея, по коридора се зададе Ариа, хваната за ръце с новата ученичка от Финландия, която живееше в дома на Ноъл Кан.

Нито една от тях не погледна към Емили. Ужасната картичка от А. в пощенската кутия на Али като че ли беше на светлинни години от мислите им. Защо и тя не можеше да забрави за нея?

— Здрасти, Емили!

От преминаващата група ученици се откъсна Клоуи. Емили й махна с ръка.

— Здравей!

Докато Клоуи тичаше към нея, Емили почувства как я залива вълна от щастие. За пръв път обядваха заедно, но след понеделника, когато Емили беше отишла в дома й, двете се бяха сприятелили във Фейсбук, бяха коментирали статусите си, а предишната вечер, преди да си легнат, бяха провели продължителен разговор в чата, разменяйки клюки за съучениците си, учители да се избягват, и обсъдиха най-дълго задържалия се слух за това, че стаичката склад на първия етаж е мястото, където разни двойки тайно ходят да правят секс.

Клоуи огледа Емили от глава до пети и на лицето й се появи глупава усмивка.

— Къде ли съм виждала този тоалет? — Тя посочи карираната униформена пола на Емили и бялата й блуза, след което поглади с ръка сакото си, което беше съвсем същото като нейното. — Толкова ми е странно да ходя в училище, което задължава учениците си да носят униформи. Сякаш сме членове на някакъв култ.

— Трябваше да го търпя дванайсет години — изпъшка Емили. След това се обърна към кафенето. — Готова ли си?

Клоуи кимна и Емили се понесе след групичката ученици към „Стиим“, който се пълнеше бързо. Докато вървяха към опашката за храна, Емили даде няколко бързи разяснения на Клоуи.

— Сушито е добро, но не си вземай пиле-терияки — то е от консерва.

— Ясно.

Емили избра салата „Цезар“ и пакетче претцели и ги сложи на подноса си.

— Италианската храна хич не е лоша, но незнайно защо само учениците от музикалната паралелка ядат спагети. Никой друг.

— Ами меки претцели? — Клоуи посочи към рафтовете.

— Няма проблем — отвърна неохотно Емили. Всъщност големите меки претцели бяха запазена храна на Али в седми клас. Щом станаха част от групичката на Али, Емили, Ариа и Спенсър също започнаха да ги ядат, а и много момичета от техния клас взеха да ги копират.

В този миг от кухнята се разнесе миризма на изгоряло и Емили си спомни за пожара в Поконос. Макар пламъците да бяха достигнали до върховете на дърветата, макар полицията да се беше заклела, че Али просто няма как да е оцеляла след експлозията, Емили все още не можеше да се отърве от ужасното усещане, че Али е успяла да се измъкне. В нощта след случилото се тя беше сънувала, че я намира в гората зад вилата на родителите й, цялата в ужасни рани. Али отвори очи и я погледна.

— Сама копаеш гроба си, Емили — рече тя през смях и протегна ръка, опитвайки се да забие в нея котешките си нокти.

— Идваш ли? — извика Клоуи, гледайки я въпросително.

Емили наведе поглед. Тя стоеше насред опашката, потънала в мисли.

— Разбира се — отвърна тя и тръгна бързо към касата.

Намериха си места край прозореца. Игрището беше покрито с одеяло от бял сняг.

Клоуи извади телефона си и го плъзна по масата към Емили.

— Виж тази снимка на Грейс. Мама ми я прати тази сутрин.

На екрана се виждаше бебето, омазано до уши с овесени пръстенчета с мед.

— Много е сладка — изгука Емили. — Сигурно всеки ден ти се иска да я изядеш.

— Иска ми се — грейна Клоуи. — Толкова дундеста и сладуреста. Много е забавно да имаш малка сестричка.

— Тя беше ли… планирана? — изтърси изведнъж Емили и сама се изненада от въпроса си. Бързо затвори очи. — Извинявай. Не исках да любопитствам.

— Не, всички ме питат. — Клоуи отхапа от претцела си. — Беше и не беше. Родителите ми винаги са искали да имам брат или сестра, но мама не можа да забременее веднага. Когато успя, и двамата бяха изненадани. Тя обаче спаси брака им — преди това имаха проблеми. Сега всичко е наред.

— О… — Емили се престори, че човърка пилето в салатата си, защото не искаше да среща погледа на Клоуи. — Какво е било преди да се появи Грейс?

— Ами, обичайните глупости. — Клоуи пъхна сламка в кутийката си с безалкохолна бира. — Караници, слухове за изневери… Мама не може да държи нищо в себе си, така че чувам много повече, отколкото би трябвало.

— Но сега всичко е наред? — Няколкото хапки от салатата, които Емили беше изяла, тежаха като олово в стомаха й. Тя отново се сети за господин Роланд и това как я беше опипал.

Клоуи сви рамене.

— Така изглежда.

Над тях се надвеси някаква фигура и Емили вдигна глава. Някогашното й гадже Бен им се ухили похотливо.

— Здрасти, Емили. Коя е приятелката ти?

Клоуи му се усмихна невинно.

— Клоуи Роланд. Идвам от Северна Каролина.

Тя протегна ръка и Бен я пое с преувеличено внимание. Най-добрият му приятел, Сет Кардиф, който стоеше зад него, започна да се киска.

— Като че ли ви е много приятно заедно — подразни ги Бен.

— Ще гласувам за вас за „Най-добра двойка“ — пошегува се Сет.

— Много смешно — сопна му се Емили. — Оставете ни на мира.

Бен погледна Клоуи.

— Нали знаеш за нея? Знаеш по какво си пада? — Той поклати хълбоците си напред-назад.

— Махай се оттук — процеди през зъби Емили.

Двете момчета избухнаха в неприличен кикот и се ометоха. Емили погледна през прозореца, главата й пулсираше болезнено.

— Какво беше това? — попита Клоуи.

— Това беше бившият ми — отвърна Емили с равен глас. — Така и не можа да ми прости за едно нещо.

— Какво?

Емили се извърна и погледна към Бен и Сет, които излизаха от кафенето, като се блъскаха един друг. Не й се искаше толкова скоро да разкаже на Клоуи за миналото си, но сега нямаше как да го премълчи.

— Скъсах с него миналата година, за да тръгна с момиче.

По лицето на Клоуи премина сянка на изненада, но тя бързо изчезна.

— Господи. Това сигурно е било ужасен удар по мъжествеността му, а?

— Ами да. Месеци наред не спря да ме тормози. — Емили погледна Клоуи с присвити очи, изненадана от спокойната й реакция. Колко беше хубаво, че поне веднъж някой не откачи веднага, след като си беше признала. — Не намираш ли за странно, че съм излизала с момиче?

— Хей, щом ти е хубаво, действай. — Клоуи лапна последния си претцел. — Това е моето мото. Това момиче някое специално ли беше?

Емили се сети за Мая Сен Жермен, по която си беше паднала миналата година, и се усмихна.

— Тогава беше. Наистина ми помогна да разбера какво искам и какво не. Но сега не говорим много — тя излиза с друга, една второкурсничка. Не беше любовта на живота ми или нещо такова.

Това, разбира се, беше Али — нейната Али. Беше ли нормално все още да е влюбена в мъртво момиче? Нейната Али все още имаше огромно влияние върху нея. А когато „Кортни“ се върна, призна на Емили, че е нейната истинска приятелка и я целуна страстно по устните, Емили се озова направо в Рая. Сега, макар Емили да знаеше, че нейната Али е умряла през онази нощ в седми клас, когато гостуваха на Спенсър, тя отново копнееше за нейното завръщане.

Това я накара да си спомни онази омразна първа нощ в Ямайка. Когато Емили се връщаше за пореден път от тоалетната, някой я хвана за ръката.

— Здрасти! — разнесе се ясен, познат момичешки глас.

Емили се обърна. До нея стоеше момичето, което бе забелязала на стълбите, същото, което беше взела за Али.

— З-здрасти?

— Аз съм Табита. — Момичето протегна ръка, обсипана с белези. — Видях те да ме гледаш от другия край на залата. В едно училище ли учим?

— Н-не мисля — заекна Емили. Но не можеше да отмести поглед от момичето. Приличаше ли Табита на Али, или не?

Табита наведе глава настрани.

— Искаш ли да ме снимаш? Така ще можеш да ме гледаш по-дълго.

— Извинявай. Просто имам усещането, че те познавам отнякъде.

— Може и така да е — намигна й Табита. — Може би сме се срещали в някой минал живот. — От уредбата гръмна едно парче на Кейша. Очите на Табита грейнаха. — Обожавам Кейша! — възкликна тя и стисна ръката на Емили. — Танцувай с мен!

Да танцува с нея? Не стига, че й напомняше за Али, а сега и се държеше като нея. Но въпреки това Емили не можа да устои. Чувствайки се като хипнотизирана, тя позволи на Табита да я отведе на дансинга и да я завърти във вихъра на танца. Някъде по средата на песента Табита протегна ръка и направи снимка на нея и Емили с телефона си. Обеща да й я изпрати, но така и не го направи.

Една смачкана на топка обвивка на сламка отскочи от носа й. Клоуи се изкиска от отсрещната страна на масата.

— Падна ли ми, космически кадет!

Това беше достатъчно, за да помогне на Емили да се отърси от зараждащата се паника.

— Край, това беше. — Тя грабна своята сламка и бързо свали опаковката й. — С теб е свършено.

Емили изстреля смачканата опаковка към ухото на Клоуи. Тя си отмъсти, като хвърли салфетката си върху рамото на Емили. Емили замери Клоуи с кротон, тя си върна с едно бонбонче „М&М“.

То отскочи от челото на Емили и падна в пазвата на Имоджин Смит.

Имоджин се обърна към тях и ги изгледа намръщено. Джеймс Фрийд, който седеше на съседната маса, се ухили.

— Аз ще го потърся, Имоджин! — Имоджин беше момичето с най-големи гърди в класа.

Отговорничката на закусвалнята, възрастна жена на име Мери, отиде бързо при Емили и Клоуи.

— Не хвърляйте храна! Трябва ли да ви слагам на отделни маси? — Очилата й висяха на синджирче около врата й. Тя беше облякла пуловер с котенца отпред.

— Извинете — прошепна Емили. След това двете с Клоуи се спогледаха и избухнаха в смях. Емили не се беше чувствала така от времето, когато тя, Али и останалите се кискаха така в същата тази закусвалня.

Внезапно тя осъзна какво е това чувство: щастие.

Загрузка...