29. Не питай, не казвай

Спенсър отвори очи. Тя лежеше върху копринени чаршафи в една много малка стая в хотел „Хъдсън“. От саунд машината се носеше успокояващият звук на морски вълни. Странно, не си спомняше саунд машината от предишната вечер — но пък беше доста замаяна, когато заспа.

Когато извърна глава, видя спящия до нея Зак. Тази сутрин той изглеждаше доста по-различен. Късата му, кестенява коса беше дълга и руса. По врата и ръцете му имаше белези, а от лявото му ухо се стичаше нещо червеникаво. Това не е ли… кръв?

Тя скочи и се огледа. Не се намираше в „Хъдсън“. Лежеше на дълга плажна ивица. Слънцето блестеше ярко в небето и наблизо не се виждаше жив човек. Миризмата на сол и риба подразни обонянието й. Вълните се плискаха край брега. Над главата й кръжаха чайки. Над плажа се извисяваше хотел с покривна тераса и платформа тип „гарваново гнездо“. Много познато гарваново гнездо.

— Не — прошепна Спенсър. Намираше се в Ямайка. До „Скалите“. Тя отново погледна към човека, който лежеше до нея. Това беше момиче. От ухото й излизаше тънка струйка алена кръв и капеше по пясъка. На китката й се виждаше синя гривна. Жълтата й рокля беше вдигната почти до задника й, а краката й бяха изкривени под неестествен ъгъл.

Това не беше Закъри. Беше Табита. Али.

— О, Боже… — Спенсър скочи на крака и се взря в лицето на момичето. Очите му бяха затворени плътно, кожата беше синкава, сякаш бе мъртва от часове.

— Али. — Спенсър силно удари момичето по бузата. — Али.

Момичето не отговори. Спенсър провери китката й за пулс. Нищо. Главата й се люшкаше свободно, сякаш гръбначният й стълб беше станал на сол. Под очите й се събираха кървави локвички.

Спенсър се огледа отчаяно за останалите, но не се виждаха никъде. След като Ариа я блъсна, те всички хукнаха надолу, нали? Всички бяха заедно в това.

— Али, моля те, събуди се — изкрещя Спенсър в лицето на момичето. Тя разтърси силно раменете й. — Моля те. Съжалявам, че Ариа постъпи така. Просто беше уплашена. Тя не знаеше какво смяташ да ни причиниш. Аз бих постъпила по същия начин. — Наистина щеше да постъпи. Случката на платформата смразяващо й напомни за последните мигове с Мона Вандерваал, когато Мона си призна, че е А.

Внезапно Али отвори очи. Тя протегна ръка, сграбчи косата на Спенсър и я придърпа толкова близо до себе си, че Спенсър усети лекия аромат на ванилия на кожата й.

— Знам какво си направила — прошепна Али с дрезгав глас. — И скоро всички останали също ще разберат.

Спенсър се събуди с писък. През щорите проникваха слънчеви лъчи. По телевизора вървеше някакво детско предаване. Този път наистина се намираше в „Хъдсън“. До нея лежеше Зак, а не Али. Но тя продължаваше да усеща мириса на пясък и сол от Ямайка. Скалпът я болеше на мястото, където Али беше дръпнала косата й. Всичко й се струваше толкова истинско.

Чук, чук, чук.

Звукът идваше откъм вратата. Спенсър я погледна разфокусирано, все още в плен на съня.

Чук, чук, чук.

— Ехо? — чу се нечий глас от коридора.

Зак се размърда до нея и се хвана с ръце за главата.

— Здрасти — каза той и лениво й се усмихна. — Какъв е този шум?

— Някой чука. — Спенсър пусна крака на пода.

В този момент вратата се отвори.

— Зак? — избумтя познат мъжки глас. — Часът е девет и половина. Дъглас те чака, за да поговорите за Харвард. Размърдай си задника и се приготви.

Спенсър зяпна изненадано и замръзна на мястото си. Това беше господин Пенитисъл.

Той я забеляза в същия миг и пребледня. Спенсър бързо се уви в чаршафите — по някое време през нощта беше свалила полата и чорапогащника и сега беше само по блуза и бельо. Зак скочи от леглото и грабна тениската си, която също беше съблякъл. Но вече беше късно — господин Пенитисъл беше видял всичко.

— Исусе Христе! — изкрещя той с изкривено лице. — Какво става тук, по дяволите?

Зак навлече ризата си през глава.

— Татко, не е това…

— Извратено копеле! — Господин Пенитисъл изгледа сина си с присвити очи. Той го хвана за ръката и го блъсна в стената. — Тя скоро ще ти бъде доведена сестра! Какво ти става, по дяволите?

— Въобще не е това, което изглежда! — възрази Зак със слаб глас. — Просто се забавлявахме заедно.

Господин Пенитисъл го разтърси здраво за раменете.

— Не можеш да си го държиш в панталоните, нали?

— Ние просто спяхме! — проплака Спенсър. — Честна дума!

Господин Пенитисъл не й обърна никакво внимание. Той отново разтърси силно сина си и Спенсър потрепери.

— Ти си извратен перверзник, Закъри. Болен, отвратителен перверзник, който не заслужава нищо от онова, което правя за него.

— Татко, моля те!

Господин Пенитисъл вдигна ръка и зашлеви шамар на Закъри. Той залитна назад, опитвайки се да се откъсне от баща си, но господин Пенитисъл се хвърли с цяло тяло срещу него, задържайки го на мястото му. И най-ужасното беше, че всичко изглеждаше така, сякаш го беше правил милиони пъти преди това.

— Спрете! — изпищя Спенсър, която набързо нахлузи полата си от предишната вечер и се хвърли през леглото към тях. — Просто спрете! Моля ви!

Господин Пенитисъл като че ли не я чуваше. Зак се сви до стената, но баща му го разтърси още по-силно.

— Кога ще започнеш да ме слушаш? — изръмжа той. — Кога ще разбереш?

Спенсър дръпна силно ръката на господин Пенитисъл.

— Моля ви, спрете! Въобще не е такова, каквото изглежда! Кълна се!

— Спенсър… — Зак я погледна над рамото на баща си. — Върви си. Не е нужно да виждаш това.

— Не! — Скоро Зак щеше да й стане доведен брат и тя искаше да го защити. Тя дръпна силно ризата на господин Пенитисъл и я разкъса. — Зак не ме е докосвал! Той е гей!

Господин Пенитисъл веднага пусна сина си, извърна се и впери поглед в нея.

Какво каза?

Спенсър погледна към ужасеното лице на Зак, който сякаш не можеше да повярва на думите й. Той поклати отчаяно глава, но какво очакваше от нея, да остави баща му да го пребие?

Зак покри лицето си с ръце. Баща му се обърна към него.

Вярно ли е това?

От устните на Зак се отрони стон. Баща му се отдръпна от него като от прокажен. Изведнъж рязко замахна с ръка и заби юмрук в стената до главата на сина си. Спенсър отскочи назад и изкрещя. Господин Пенитисъл не спираше да удря по стената. Навсякъде се разхвърча мазилка. Когато се умори, той се наведе напред и опря окървавените си ръце върху коленете си. Лицето му беше изкривено от мъка. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще заплаче.

Някой почука тихо и колебливо на вратата.

— Никълъс? — извика майката на Спенсър. — Наред ли е всичко?

Никой не й отговори. После господин Пенитисъл се обърна рязко и изхвърча от стаята, затръшвайки вратата зад гърба си толкова силно, че стените се разтресоха. Спенсър го чу да разговаря с майка й в коридора.

Едва тогава тя се осмели да погледне Зак. Той изглеждаше стреснат, но иначе беше наред.

— Какво ти стана, по дяволите? Защо трябваше да му го кажеш?

Спенсър се приближи до него.

— Мислех, че ще те нарани!

Устните на Зак се изкривиха в горчива усмивка и той се отдръпна от нея. Погледът му беше изпълнен с искрена омраза, каквато тя не очакваше от него.

— Помолих те да запазиш една тайна, но предполагам, че съм искал твърде много от една малка сладка лъжкиня — изръмжа той. — Изгний в ада, кучко.

Преди Спенсър да успее да възрази, той грабна якето си, обу си обувките и също изхвърча от стаята. Вратата отново се затръшна. След това настъпи тишина.

Спенсър се тръшна на матрака, събаряйки една от възглавниците на пода. На нея все още личеше отпечатъкът от главата на Зак. Леглото все още пазеше топлината на тялото му.

От стената се откъсна парче мазилка и падна на земята. По пода се виждаше кръвта на господин Пенитисъл. Тя напомни на Спенсър за съня й от тази сутрин: кървавата следа от ухото на Али. Знам какво си направила.

Бийп.

Беше телефонът й, който бе оставила на нощното шкафче предишната вечер, преди да заспи. От мястото си можеше да види надписа на екрана: „НОВО СЪОБЩЕНИЕ“.

„Не — помисли си Спенсър. — Моля те, не сега.“ Но не можеше да го пренебрегне просто така. Трябваше да го прочете.

Внимавай, Спенсър. Накрая всички тайни се изхвърлят на брега. Мисля, че знаеш какво имам предвид.

А.

Загрузка...