35. Не затваряйте очи…

Емили се свлече на пода. Ужасяващата мисъл зажужа в главата й като цял рояк пчели. Табита не е Али. Табита е невинна. Убили сме невинно момиче.

Това не беше възможно, но въпреки това го виждаше от екрана на телевизора. Табита имаше свой живот, който нямаше нищо общо с алиния. Тя имаше родители. Дом. Изгарянията й са били от пожар, когато е била малка, а не от експлозията в Поконос. Поведението и в Ямайка ще да е било някаква глупава шега, някакво предизвикателство, игра на рискове.

— Може да е чула за нас по новините — изрече на висок глас Ариа, отразявайки мислите на останалите. — Може би е следила таблоидите, всички новинарски материали…

— Сигурно е имало сайтове, в които има много повече информация за нас — промърмори Спенсър, вперила немигащи очи в пода. — Може да е била обсебена от нас. И когато ни е видяла…

— … е решила да се избъзика с нас — завърши Хана, обхвана главата си с ръце и се заклати наляво-надясно. — Знаете ли, мацки, мислех да отида в полицията и да си призная за това. Щях да им разкажа за А. и Али, и дори за случилото се в Ямайка.

— Господи — прошепна Спенсър. — Слава Богу, че не си.

Очите на Хана се напълниха със сълзи.

— О, Боже. О, Боже! Какво направихме? Сега ще открият, че ние сме извършили убийството!

— А. ми изпрати снимка как танцувам с Табита — прошепна Емили. — Доказателство, че я познаваме. Ами ако я изпрати и на родителите й? Или на ченгетата?

— Чакай малко. — Ариа посочи екрана.

Репортерката притисна пръст към ухото си; очевидно получаваше някаква нова информация.

— Шерифът определя смъртта й като нещастен случай — каза тя. — Като се има предвид близостта й до курорта „Скалите“, който е известен с пиянските оргии на непълнолетни, следователите предполагат, че някоя вечер госпожица Кларк е пила твърде много и е загинала в трагичен инцидент.

Камерата се обърна към шерифа, висок ямаец с лъскава синя униформа. Той стоеше на импровизирана платформа точно до разнебитената рибарска лодка, която беше намерила останките на Табита.

— Предполагаме, че госпожица Кларк е решила да поплува под влиянието на алкохола — заяви той пред редичката микрофони. — Курортът „Скалите“ е имал и друг път проблеми с пияни непълнолетни и сега твърдо сме решили да сложим край на това. Затваряме хотела за неопределено време.

Проблеснаха светкавици. Репортери започнаха да подвикват въпроси. Емили се облегна вцепенена назад във фотьойла. Спенсър примигна. Ариа притисна коленете си към гърдите. Хана поклати глава и отново избухна в сълзи. Емили знаеше, че трябва да почувства облекчение, но това така и не се случи. Тя знаеше истината. Това не беше нещастен случай. Ръцете им бяха изцапани с кръвта на Табита.

От камината се разнесе пропукване. Острата миризма да горящо дърво напомни на Емили за много неща наведнъж — като лагерния огън, който бяха стъкнали в гората през лятото след Онова с Джена. Край угасващите му пламъци Али им беше подарила гривните и ги беше накарала да обещаят, че докато са живи няма да разкажат какво са направили. Гривната върху ръката на Табита зловещо напомняше на онези, които беше изработила Али — от три различни сини конеца, увити заедно, за да се получи ясен чист езерен цвят.

Но това сигурно беше съвпадение. А сега те трябваше да пазят още една тайна, докато са живи. И тя беше много по-ужасна от предишната.

Миризмата на пушек напомни на Емили и за нещо друго: овъглената, пушеща вила в Поконос в деня, когато Али я подпали с надеждата да ги убие. За части ся секундата Емили позволи на спомена да нахлуе в главата й — как тича към кухненската врата, отчаяно опитвайки се да се освободи. Али също беше там, мъчеше се да излезе преди другите, за да ги залости вътре. По Емили я хвана за ръката и я завъртя към себе си.

— Как можа да постъпиш така? Попита настоятелно тя.

Очите на Али пламнаха. Устните й се разтегнаха в усмивка.

— Вие, кучки, съсипахте живота ми.

— Но… аз те обичах — извика Емили.

Али се изкиска.

Колко си смотана, Емили.

Емили я стисна здраво за раменете. В този миг се разнесе силен гръм. Следващото нещо, което помнеше, бе как лежи на земята до вратата. Докато се опитваше да изпълзи по-далеч от пожара, тя ритна нещо на пода. Това беше оранжевият пискюл, който беше висял над вратата, откакто се помнеше. Всеки път, когато Емили влизаше във вилата заедно с Али, готова за поредния забавен уикенд, тя погалваше копринените конци на пискюла. Той я караше да се чувства като у дома си.

Незнайно защо Емили пъхна пискюла в джоба си. След това отново погледна назад. Видя нещо, което никога нямаше да разкрие, отчасти защото не беше сигурна дали е истина, или просто си е халюцинирала, отчасти защото знаеше, че приятелките й нямаше да й повярват, и отчасти, защото беше твърде страшно и ужасно дори да го произнесе на глас.

Когато погледна назад през отворената врата към горящата къща, Али не се виждаше никъде. Дали не се беше скрила в пушека? Или просто беше пропълзяла обратно в кухнята и се беше примирила със смъртта?

А може би се беше опитвала отчаяно да се измъкне от къщата. Емили никога нямаше да забрави какво направи след това. Вместо да затвори вратата и дори да подпре бравата й със стол, за да бъде сигурна, че Али няма да се измъкне, тя я остави широко отворена. Али можеше да се измъкне навън. На безопасно място. На свобода. Емили не можеше да я остави да умре вътре. Въпреки всички ужасни неща, които й беше казала, въпреки че беше разбила сърцето й, тя не можеше да го направи.

И сега, в дневната на Спенсър, Емили бръкна в джоба си и докосна оранжевия пискюл. Пред очите й премина ужасната сцена на платформата в Ямайка. „Всички мислеха, че си умряла в пожара — каза Емили на момичето, което смятаха за Али. — Но…“

„Какво но? — я беше прекъснало момичето. — Успяла съм да избягам? Имаш ли представа как е могло да се случи, Ем?“

След това беше втренчила поглед в джоба на Емили, сякаш имаше рентгеново зрение и можеше да види оранжевия пискюл, който Емили носеше навсякъде със себе си, пискюлът, който висеше над същата врата, която беше позволила на Али да избяга.

Табита знаеше какво е направила Емили. Но… как?

Когато телефонът на Емили изпиука в чантата й, тя едва не откачи. Секунда след това изжужа и блекбърито на Спенсър. Телефонът на Ариа изсвири като клаксон на кола. Ханиният изчурулика като птичка. Звуците се повториха още по веднъж. Момичетата се спогледаха с ужас в очите. Ако Табита не беше Али и беше умряла в онази нощ, то кой тогава им причиняваше това? Възможно бе Али да е оцеляла след пожара. Тя ли беше А., който ги измъчваше, заплашвайки да разкрие най-ужасните им тайни?

Спенсър бавно извади телефона си. Същото направи и Ариа, след това Хана. Емили извади своя телефон от чантата и погледна екрана. „ЕДНО НОВО СЪОБЩЕНИЕ“. От скрит номер. Разбира се.

Да не мислите, че знам само това, кучки? Това е само черешката на тортата… и аз тъкмо започвам.

А.

Загрузка...