Не питай, не казвай

8. Имате поща!

Ариа седеше с подгънати крака на пода в дневната на баща си и слушаше някакъв подкаст, озаглавен „Да откриеш вътрешния си Дзен“, който беше свалила на компютъра на Ила.

— Представете си третото си око — прошепна гробовен глас в ухото й. — Оставете миналото си да се разсее от вятъра. Живейте в настоящето, сега.

Миналото се разсейва от вятъра, повтаряше си Ариа наум, опитвайки се да повярва в това. След Ямайка беше изслушала хиляди релаксиращи записи, но никой от тях не бе успял да й помогне. Може пък да нямаше трето око. Или миналото беше твърде тежко, за да го отвее вятърът.

— Мамка му! — Брат й Майк седеше до нея и държеше в ръце джойстика на Плейстейшъна. Той играеше „Гран Туризмо“ и всеки път, когато блъскаше своето ламборгини мурсиелаго в шикана, ругаеше грубо и удряше с джойстика по дивана. Това със сигурност не помагаше на Ариа да открие третото си око.

— Надявам се, че в реалния живот не шофираш по този начин — промърмори годеницата на баща им Мередит, която минаваше по коридора. Тя носеше бебето си Лола в бебешко кенгуру, което бе превързано към кръста й. Приличаше на уред за мъчения.

— Млъквайте и двете! — сопна им се Майк.

— Проблеми ли имаш, Спийд рейсър? — попита го Ариа.

— Не — отвърна раздразненият Майк. — Добре съм.

Но Ариа го познаваше твърде добре — нещо със сигурност не беше наред. Например тази сутрин той беше отишъл на училище с нея, вместо да изчака Хана да го вземе. По-късно, между часовете по биология и фотография, Ариа забеляза, че малкото диванче във фоайето, където Майк и Хана се гушкаха в междучасията, беше подозрително празно.

Когато играта свърши, Майк остави джойстика на земята.

— Запознала си се със Северната богиня, нали?

Ариа го погледна изпитателно.

— Моля?

Майк завъртя очи.

— Уф. Клаудия. Повече от сигурен съм, че на скандинавски името й се превежда като секси лисана.

— Няма скандинавски език — изръмжа Ариа.

Майк се пресегна към масата и загреба пълна шепа пуканки от керамичната купа.

— Трябва да ми разкажеш всичко за нея. Снимай я в банята след час по физическо…

Ариа нави кабелчето на слушалките около айпода си, опитвайки се да запази спокойствие.

— Не мисля, че това ще й хареса. Пък и никой не си взема душ след час по физическо.

— Така ли? — Майк изглеждаше разочарован и Ариа едва потисна смеха си. Защо всички момчета тайно си фантазират за група голи мацки, които се заиграват под училищните душове? Все едно някои наистина го правят!

— Няма значение — рече Майк. — Остани да спиш у Ноъл някоя нощ и я снимай тогава. Обзалагам се, че Клаудия се размотава там гола по цял ден. Дочух, че финландците непрекъснато го правят. Освен това са секс маниаци — то не им остава какво друго да правят там.

— Ох, Майк! — Ариа го замери с една пуканка. — Какво ще каже Хана за новата ти мания?

Майк сви рамене и не каза нищо.

Аха.

— Да не се е случило нещо между вас? — продължи да го притиска Ариа.

Майк започна нова игра, този път караше ферари.

— Направо не можех да повярвам на очите си, когато тази сутрин Клаудия излезе от колата на Ноъл — каза той. — Тоя пич направо е ударил джакпота. Но не иска да ми каже нищо. Държи се така, сякаш не вижда каква яка мацка е Клаудия, но мен не може да ме прецака. Трябва да си сляп, за да не искаш да я свалиш.

Ариа гневно сви юмруци.

— Да не би да си забравил, че Ноъл ми е гадже?

Майк помръдна едното си рамо.

— Да гледаш не е престъпление. Това не означава, че между тях ще се случи нещо.

Ариа седна на дивана и се загледа в пукнатината на тавана. Цялата тази работа с Клаудия я караше да се чувства неспокойно. Клаудия беше скандинавска секс богиня — имаше руса до бяло коса, пълни, нацупени устни, сини като метличина очи и тяло на модел на бански костюми от „Спортс илюстрейтид“. Вчера всички, които вървяха от терминала към лентата за багажа, я зяпаха откровено. Неколцина младежи изглеждаха готови да паднат на коляно и да й предложат брак — или поне една нощ с бурен секс.

Докато Клаудия чакаше багажа си, Ариа смушка Ноъл.

— Знаеше ли, че Клаудия е момиче? — Може би затова той не искаше Ариа да го придружи до летището. Може би беше видял снимки на новия ученик на разменни начала и искаше да остане известно време с нея насаме.

— Разбира се, че не! — Ноъл изглеждаше искрен. — И аз съм толкова изненадан, колкото и ти!

Преди Ариа да успее да каже нещо, Клаудия се появи, влачейки два грамадни куфара на колелца, преметнала два сака на рамо.

— О, толкова багаж съм домъкнала! — каза тя с тежък акцент. Ариа се намръщи. Предишната година в Исландия се беше запознала с няколко финландки и техният английски беше милион пъти по-добър от нейния. С гърления си глас и глезено поведение тя приличаше на някоя финландска кукла Барби.

Ноъл и Ариа помогнаха на Клаудия да отнесе боклуците си до колата. След като натовариха всичко, Клаудия й кимна учтиво и й благодари. След това се обърна към Ноъл и го разцелува по двете бузи в европейски стил, след което рече:

— Толкова се радвам, че ще сме съквартиранти!

Вместо да я поправи — двамата щяха да делят една стая само през трупа на Ариа — Ноъл просто се изчерви и се засмя. Сякаш това, което беше казала, бе много смешно. Сякаш му се искаше да е така. Внезапно Ариа ужасно се изнерви. Може би трябваше да спи с него по-рано — няколко месеца по-рано. Ами ако Ноъл се беше изморил от непрекъснатото й „не, не, не“ и искаше някой, който казва „да, да, да“?

Тя тръсна глава и позволи на вятъра да отвее спомена за миналото. Просто ревнуваше. Преди си беше мислила, че Ноъл си пада по Али — истинската Али, момичето, което се беше върнало в Роузууд и се беше опитало да ги убие — но се оказа, че не е така. Както и онази вечер в Ямайка: Ариа му беше обърнала гръб само за миг и изведнъж Ноъл се беше озовал до бара, награбен от някаква сексапилна руса мацка.

— Господи — прошепна тя и старата ревност я зачовърка отвътре.

Тя тръгна към бара, за да прекъсне флирта им, но тогава компаньонката на Ноъл се обърна и Ариа се озова пред онова момиче, което Емили бе забелязала на входа. Същото, което беше помислила за Али.

Онази се усмихна широко.

— Здравей, Ариа. Аз съм Табита.

Студени тръпки полазиха по гърба на Ариа.

— Откъде знаеш името ми?

— Приятелят ти ми го каза. — Тя потупа игриво Ноъл по рамото. — Не се тревожи, той е добро момче. Не е като нас, които обичаме да изневеряваме.

Ариа трепна. Табита й намигна многозначително, сякаш бе наясно с историята на живота й. Байрън беше изневерил на Ила с Мередит. Ариа също беше изневерявала — на Шон Ейкърд с Езра Фиц. Но откъде би могла Табита да научи за това? Ноъл със сигурност нямаше как да й каже. И макар в пресата да беше изтекла доста информация за Ариа, никъде не се споменаваше за родителите й или за аферата с Езра.

Ариа внимателно огледа белезите от изгаряния по ръцете на момичето. Очевидно Табита беше преживяла нещо ужасно, може би дори пожар. Но това не означаваше, че Емили е права.

Пиук.

Ариа погледна надолу. Беше телефонът й, който лежеше на масата. Когато го взе и погледна към екрана, там пишеше: „СЪОБЩЕНИЕ ОТ ХАНА МЕРИН“.

Ариа се намръщи. Хана? Не бяха разговаряли от месеци.

Тя отвори съобщението.

Докато се движеше по някогашната улица на семейство Дилорентис, Ариа не можеше да се отърве от усещането, че посещава старо гробище. Домът на Мона Вандерваал се намираше в началото й; прозорците му бяха тъмни, вратите затворени, а в предния двор беше забита табела „ПРОДАВА СЕ“. Къщата на семейство Хейстингс грееше като торта за рожден ден, но Ариа не можа да се сдържи и да не погледне към задния им двор и обгорялата гора, на която щяха да й трябват години, за да се възстанови от пожара, предизвикан от истинската Али. Ариа никога нямаше да забрави онази януарска нощ, когато тичаше като обезумяла в дима и се натъкна на някой, затиснат под едно дърво. Когато издърпа момичето встрани, тя осъзна, че това е Али.

Но не тяхната Али. Не Али, която ги беше избрала за свои най-добри приятелки. Не Али, която бяха боготворили, презирали и обичали. Това беше истинската Али, която от шести клас бе затворена в „Убежището“.

Сега, когато фаровете й осветиха някогашната алея, която водеше към дома на семейство Дилорентис, Ариа се опита да прогони този спомен от главата си. До пощенската кутия се забелязваше някаква фигура, която подскачаше от крак на крак, очевидно опитвайки се да се стопли. Ариа спря до тротоара и излезе. Това обаче не се оказа Хана, а Емили.

— Какво правиш тук? — попита Ариа.

Емили изглеждаше също толкова изненадана.

— Спенсър ми изпрати есемес. И на теб ли е пратила?

— Не, моят беше от Хана.

— Какво от мен?

Двете се обърнаха и видяха Хана да слиза от своя приус, прибрала косата си на кок. Ариа й подаде телефона си.

— Ти ми каза да дойда тук.

— Не, не съм. — Хана ги гледаше объркано. — Тук съм, защото Емили ми прати есемес.

Емили се намръщи.

— Не съм ти пращала нищо.

Зад тях се разнесе изпукване и някой изскочи от храстите. Лунната светлина огря познатата фигура на Спенсър.

— Всички ли си повикала, Ариа?

Ариа се засмя смутено.

— Не съм казвала на никого да дойде.

— Напротив. — Спенсър извади телефона си и го бутна в лицето на Ариа.

Тъмен облак скри луната и наоколо съвсем притъмня. Снежните преспи на поляната сияеха зловещо, сковани от леда. Ариа размени притеснени погледи с останалите. Стомахът й се сви от познато усещане — те бяха разменяли подобни погледи много, много пъти.

— Гледах едно дете у съседите на Спенсър. — Гласът на Емили потреперваше. — Когато получих есемеса, погледнах към пощенската кутия на Али и видях някой там. Помислих си, че си ти, Спенсър, защото есемесът беше от теб.

— Не съм била аз — рече Спенсър с прегракнал глас.

Момичетата се спогледаха. Ариа беше сигурна, че всички си мислят едно и също нещо. Възможно най-лошото нещо.

— Добре, ха-ха. — Спенсър се завъртя и погледна тъмния заден двор на семейство Дилорентис. — Много смешно! Можеш да излезеш, смотаняк! Пипнахме те!

Не последва отговор. Нищо не помръдваше в двора или в гората зад него. Сърцето на Ариа заби ускорено. Тя имаше усещането, че нещо — или някой — се крие наблизо и ги наблюдава, изчаква, подготвя се да нанесе удар. Подухна вятър и Ариа изведнъж усети миризмата на дим и бензин. Същата ужасна миризма като в онази нощ, когато Али подпали гората. Същата миризма като в нощта, когато пламна къщата в Поконос.

— Аз си тръгвам. — Тя бръкна в джоба си и извади ключовете за колата. — Не съм в настроение за такива глупости.

— Почакай! — извика Емили. — Какво е това?

Ариа се обърна. От пощенската кутия стърчеше лист хартия.

Емили се приближи и го измъкна.

— Това не е твое! — изсъска Хана. — Сигурно е някоя стара сметка, която са забравили да вземат.

— На която пише нашите имена? — Емили размаха плика пред лицата им. На него наистина пишеше „СПЕНСЪР, ЕМИЛИ, АРИА И ХАНА“ с големи печатни букви.

— Какво става тук, по дяволите? — прошепна Спенсър, повече раздразнена, отколкото уплашена.

Хана грабна плика от ръцете на Емили. Всички се скупчиха около нея; от месеци не бяха стояли толкова близо една до друга. Ариа вдъхна сладникавия парфюм „Майкъл Корс“ на Хана. Копринената руса коса на Спенсър я погали по бузата. Дъхът на Емили миришеше на ментова дъвка.

Спенсър включи фенерчето на айфона си и го насочи към плика. Вътре имаше сгънат лист лъскава хартия, очевидно откъснат от списание. Когато го разгънаха, видяха последната снимка на истинската Али, след като се върна от „Убежището“. „МАЛКА СЛАДКА УБИЙЦА“ — пишеше с готически шрифт отдолу. „ТАЗИ СЪБОТА. 20:00 ЧАСА“.

— Телевизионният филм — изпъшка Ариа. — Някой идиот се бъзика с нас.

— Задръж малко. — Емили посочи към другия предмет в плика. — Какво е това?

Хана го извади. Беше пощенска картичка с блестящ, кристално син океан, обграден от надвиснали скали. Върху тях имаше хотел с грамаден басейн, шезлонги, тръстикови бунгала и ресторант на покрива.

Хана ахна.

— Това да не е…?

— Не може да бъде — прошепна Спенсър.

— Той е. — Емили посочи с пръст мозаечния ананас на дъното на басейна. — „Скалите“.

Ариа отскочи от картичката, сякаш тя изведнъж беше пламнала. Повече от година не беше виждала никакви фотографии на „Скалите“. Беше изтрила всички снимки от почивката им. Беше махнала таговете си от всички снимки в профилите на Майк и Ноъл — от плажа, от вечерята, от плаването с лодка и гмуркането до рифовете. Всички, на които се преструваше, че се забавлява. Прикривайки тъмната, ужасна истина.

Достатъчно й бе да погледне снимката, за да й прилошее. В съзнанието й се появи отчетлив спомен: Табита стои до бара и се хили на Ариа. Гледа я така, сякаш знае коя е тя… и какви тайни крие.

— Кой би могъл да ни го изпрати? — прошепна Хана.

— Това е просто съвпадение — рече упорито Спенсър. — Някой се бъзика с нас. — Тя се огледа, търсейки някой, който да се крие в храстите или да се превива от смях до задната врата на дилорентисови, но навсякъде цареше тишина. Сякаш те бяха единствените хора, които бяха излезли навън в този час.

Тогава Хана обърна картичката и присви очи към надписа.

— О, Господи.

— Какво? — попита Спенсър. Хана не й отговори, само поклати глава и й подаде картичката.

Една по една всички прочетоха текста на гърба. Спенсър притисна ръка към челото си. Устата на Емили оформи едно безмълвно „О“. Когато дойде ред на Ариа, тя се взря в печатните букви. Стомахът й се сви и светът се завъртя около нея.