27. Ах, незабравима ваканция

— Здравейте, момичета! — разнесе се тих глас. — Явно сте получили бележката ми!

Хана стоеше неподвижно до стълбата, която водеше до Гарвановото гнездо. Нервите й бяха опънати до скъсване. Табита, момичето, което стоеше на края на терасата, изведнъж й се стори различно. Сега приличаше още повече на Али. Хана не можеше да повярва. Емили се оказа права! Това беше Али.

— Ела по-близо, Хана! — подкачи я Али, привиквайки я с пръст. — Няма да те ухапя!

Хана ококори очи. По гърба й изби пот. Пак беше засмукала палеца си. След Ямайка всеки път, когато беше наистина изплашена, тя засмукваше палеца си насън.

Тя пак си мислеше за това. Пак го сънуваше.

— Хана? — Майка й почука по вратата на спалнята й. — Хана? Ставай!

Дот, миниатюрният доберман на Хана, заоблизва ентусиазирано лицето й. Хана погледна към дигиталния часовник до леглото й. Беше десет сутринта; обикновено през уикенда Хана оставаше да спи до обяд. Тя седна в леглото и изпъшка.

— Мамо, не искам да идвам с теб в „Бикрам“! — След като майка й се прибра от Сингапур, всяка събота сутрин ходеше на деветдесет минутни курсове по йога.

— Не става въпрос за „Бикрам“. — Гласът на госпожа Мерин звучеше ядосано. — Баща ти е на телефона. Иска веднага да отидеш в офиса му.

Тя си припомни предишната вечер. Тежестта на откраднатите пари в чантата й, когато се качи на влака за Филаделфия. Непрекъснатите проверки на телефона й — нито отговор от Майк, нито съобщение от А. Срещата с продавача на цветя Пийт, който имаше кал под ноктите и татуировка на врата, и който гледаше Хана така, сякаш искаше да я дръпне зад букетите от лалета и да я оправи набързо. Предаването на плика с пари. Погледите през рамо в търсене на А., без да забелязва нищо подозрително.

Тя не се почувства удовлетворена след предаването на парите на Пийт, затова се скри до гарата и изчака Патрик да се появи. Отиде директно при него и настоя пред нея да изтрие всички снимки от фотоапарата и лаптопа.

— Хубаво — въздъхна драматично Патрик и извади фотоапарата и лаптопа си. Хана гледаше как снимките изчезват от папката и паметта на фотоапарата. Преди да си тръгне, Патрик я хвана за гърдата, а тя заби лакът в ребрата му.

Надяваше се, че е постъпила правилно. През нощта в интернет не се появиха никакви снимки на Хана. Тя не получи никакви разтревожени обаждания от Джеремая, който да я обвини, че е съсипала всичко. С малко повече късмет Патрик щеше да е хванал самолета за Мексико и Хана повече нямаше да чуе за него.

Госпожа Мерин се размърда до вратата.

— Защо те търси през уикендите? — попита подозрително тя. — Да не би да става въпрос за кампанията? — При произнасянето на думата „кампания“ тя завъртя очи. Хана се съмняваше, че в изборния ден майка й ще гласува за Том Мерин. Всеки път, когато видеше снимката му във вестниците, тя изсумтяваше неодобрително и бързо обръщаше страницата с думите, че за него ще е по-добре да не се отнася толкова незаинтересовано към политиката, както се беше отнасял към брака им.

— Не знам — промърмори Хана. Тя се надигна от леглото, погали Дот по малката главичка и погледна към отражението си в огледалото. Кожата й изглеждаше бледа и подпухнала. Устните й бяха изпръхнали в ъгълчетата. Косата й беше разрошена и сплъстена. Може пък баща й наистина да я викаше заради кампанията. Може пък да се е наложило да направят спешна фотосесия. Правят ли се такива неща в събота сутринта?

Тя нахлузи набързо чифт дънки „Ситизън“ и блузка с качулка „Джуси“, качи се в колата и отиде до сградата, където се намираше офисът на баща й. Някои от предизборните плакати още висяха по стените в атриума. Вътре миришеше на храна и мъжки одеколон. Асансьорът пристигна със силно бучене.

Когато отвори врати на третия етаж, Хана с изненада установи, че кабинетът на баща й е осветен като в редовен работен ден. Той седеше на кожения диван с чаша кафе в ръка. Хана нервно бутна вратата, опитвайки се да се държи самоуверено.

Когато влезе в стаята, баща й вдигна глава.

— Здравей, Хана. — Той не се изправи. Не изтича да я прегърне. Просто си седеше там и я гледаше.

— Ъ-ъ-ъ, защо ме викаш в този ранен час? — Тя се опитваше да прозвучи небрежно и шеговито. — Да не би някоя друга агенция да е казала, че избирателите ме обичат?

Господин Мерин дори не се усмихна. Отпи голяма глътка от кафето си и въздъхна.

— Липсват пари от фонда за дребни разходи на кампанията. Някой ги е откраднал от кабинета ми снощи, по време на партито. Десет хиляди долара. Сам ги преброих.

Хана неволно изохка. Нима водеше толкова строг отчет на средствата си?

— Знам, знам, че звучи ужасно — поклати глава господин Мерин. — Но трябва да си откровена с мен, Хана. Знаеш ли нещо за това?

— Не — чу се да отговаря Хана. — Разбира се, че не!

Господин Мерин остави кафето си на масичката до дивана.

— Някой спомена, че те е видял да се качваш по стълбището снощи. Тук ли дойде?

Хана примигна.

— К-кой ти го каза? — Кейт? А.?

Баща й извърна глава и погледна през прозореца. Отпечатъците от гумите на снощната кола все още се виждаха на пътя.

— Няма значение. Вярно ли е?

— Д-да, дойдох тук — отвърна Хана, мислейки усилено. — Но само защото видях някой друг да се качва горе. Държеше се доста подозрително. Исках да се убедя, че всичко е наред.

Господин Мерин се наведе към нея, сякаш гледаше кулминационната сцена на някакъв трилър.

— Кого видя?

Хана усети как някаква бучка се затъква в гърлото й. Това бе моментът, когато целият й план или щеше да проработи, или щеше да се сгромоляса с гръм и трясък.

— Джеремая — прошепна тя.

Баща й се облегна назад. Хана облиза устните си и продължи да говори с надеждата, че той не може да чуе гръмотевичните удари на сърцето й.

— Проследих го дотук. Но татко, дори не съм си и представяла, че ще краде от теб.

— Защо не ми каза още снощи?

— Защото… — Хана наведе глава. — Съжалявам. Трябваше да ти кажа.

Очите й се напълниха със сълзи. Тя покри лицето си с длани.

— Толкова съжалявам. Никога не бих откраднала нищо от теб, татко. Толкова се радвам, че мога да ти помогна… че пак се разбираме. Защо да застрашавам това?

От очите й закапаха сълзи. Това не беше просто театралничене, за да предизвика съчувствието му — до голяма степен си беше чистата истина. Искаше й се да му беше казала за Патрик и да му беше признала, че просто е направила грешка — тогава двамата можеха да отидат в полицията и набързо да оправят нещата. Но тя не можеше да приеме разочарованието, изписано на лицето му, когато му кажеше за снимките — особено сега, когато се радваше на благоволението му. Това щеше да разруши всичко.

Господин Мерин въздъхна. Когато Хана се осмели да го погледне, тя видя тъжното му лице, върху което бяха изписани противоречиви чувства.

— Аз също се радвам, че се разбираме, Хана — рече тихо той. — Напоследък нещата не вървяха между нас.

След това той стана и закрачи из стаята.

— Благодаря ти, че ми каза. Оценявам искреността ти. Честно казано, аз намерих до сейфа нещо, което принадлежи на Джеремая — нещо уличаващо. Той разбира се, отрича, но вече няма да е част от екипа. Това е сериозно престъпление.

— Ще се обадиш ли в полицията? — попита ужасената Хана. Беше си помислила, че баща й просто ще уволни Джеремая и край. Наистина ли смятаха да намесват ченгетата? Ами ако те успеят да проследят парите до Патрик?

Господин Мерин потупа Хана по рамото.

— Остави това на мен, Хана. Но ти постъпи правилно. Благодаря ти.

Телефонът му иззвъня. Той каза на Хана, че ще се видят по-късно и се скри в офиса си, за да приеме обаждането. На Хана не й оставаше друго, освен да си тръгне. Асансьорът отново звънна, тя влезе вътре и се облегна на стената.

И сякаш по поръчка телефонът й изжужа. Хана го извади и погледна екрана. Имаше ново съобщение… и тя имаше ужасното предчувствие от кого би могло да бъде то.

Миналото никога не е далеч, Ханакинс… а понякога е дори по-близко, отколкото си мислиш.

А.

— Какво? — прошепна Хана, втренчена в екрана. А когато асансьорът започна да се спуска, изведнъж се разнесе ужасяващо скърцане и кабинката спря. Тя замръзна. Монотонното жужене на мотора беше изчезнало. В асансьора беше тихо като в гробница.

Хана натисна бутона за отваряне на вратата няколко пъти. Нищо. После бутона за приземния етаж. Пак нищо. Натисна последователно всички бутони, включително онзи, на който беше нарисувана пожарникарска каска.

— Ехо? — извика Хана, с надеждата, че баща й може да я чуе. — Помощ! Заседнах!

Лампата угасна.

Хана изпищя. Виждаше се само тънък процеп светлина на покрива на кабинката.

— Хей! — изпищя тя и заблъска с юмруци по вратата. — Помощ! Моля ви!

Но през уикенда в сградата нямаше никой. Хана извади телефона си и набра номера на офиса на баща си. Но стените на асансьора пречеха на сигнала. После набра номера на майка си, след това на Спенсър, на Ариа. Опита 911. Нищо. Няма връзка.

На челото й изби пот. Ами ако останеше тук в продължение на дни? Ами ако сградата се подпали, а тя е затворена тук? Все едно беше заключена в спалнята на вилата в Поконос, когато Али подпали къщата. Или когато фаровете на колата на Мона я осветиха малко, преди да я блъсне.

— Помощ! — изпищя тя. — Помощ!

И тогава, за неин ужас, чу глас.

Обзалагам се, че невинаги си била толкова красива, нали?

— Не! — изпищя Хана, опитвайки се да го прогони от главата си. Точно сега не можеше да мисли за това. Не можеше да позволи на спомена да се завърне.

Но гласът на Табита звучеше все по-силно. Имам усещането, че цял живот съм те познавала.

Изведнъж всички съпротивителни сили на Хана изчезнаха. Споменът за Ямайка завладя съзнанието й. В ушите й отекнаха гласовете на приятелките й и тя внезапно се озова в хотелската стая.

— Мислите ли, че трябва да отидем да видим какво иска? — Ариа държеше в ръка бележката, която Табита беше пъхнала под вратата.

— Да не си луда? — погледна я Емили. — Това е смъртната ни присъда! Али ни готви капан!

— Ем, това не е Али — изпъшка Ариа.

Останалите се размърдаха неловко.

— Всъщност наистина изглежда като Али — прошепна Спенсър. — Всички смятаме така, Ариа. Само ти мислиш различно.

Хана отново погледна бележката.

— Може би Ариа е права. Ако не отидем сега, тя ще ни намери така или иначе. Ще ни спипа по единично. Поне така ще бъдем заедно.

И те отидоха. Табита ги чакаше под Гарвановото гнездо, което представляваше малка, вдигната нависоко платформа, идеално място за почерняване на слънце и гледане на звездите. Седеше на един от шезлонгите и пиеше пиня колада. С нея нямаше никой друг. По платформата бяха наслагани засети в саксии палмови дръвчета, които придаваха уютен и уединен вид на мястото.

Щом ги видя, тя скочи и се усмихна широко.

— Здрасти, мацки! Явно сте получили бележката ми!

Усмивката й беше крива, диаболична. Хана погледна към гривната на ръката й — както беше казала Емили, тя бе точно копие на онези, която Али им беше направила след случката с Джена. Краищата й бяха разръфани, точно като на Али. И имаше същия езерно син цвят, който толкова много им беше харесал.

Това беше Али. Не можеше да е друга. Всички следи от Табита бяха изчезнали и Хана можеше ясно да види Али.

Спенсър стисна здраво облегалката на един стол, сякаш се канеше да го използва като щит.

— Защо ни повика тук?

— Защото искам да ви покажа нещо — отвърна невинно тя.

Спенсър присви очи, сякаш ни за миг не бе повярвала на думите на момичето.

— Коя си ти?

Момичето постави ръце на хълбоците си и се залюля напред-назад.

— Да не си пияна, Спенсър? Казвам се Табита. Вече ти казах.

— Името ти не е Табита — обади се Емили с тих, ужасен глас. — Знаеш разни неща за нас. Неща, които никой друг не би могъл да знае.

— Може пък да съм екстрасенс — отвърна момичето, повдигайки рамене. — И да, има нещо, за което съм абсолютно сигурна. Чувствам се така, сякаш цял живот съм ви познавала — но това е невъзможно, нали? — Очите й проблеснаха дяволито. Коремът на Хана се сви.

След това момичето впери поглед в нея.

— Можеш да се приближиш, Хана. — Тя я повика с пръст. — Няма да те ухапя. Просто исках да ви покажа невероятната гледка.

Хана стоеше като гипсирана. После момичето изведнъж се озова пред нея, сякаш беше прекосило платформата с една гигантска крачка. Питието й се поклащаше в чашата. Кръглите й очи не примигваха. Тя притисна Хана към парапета. Ухаеше на ванилов сапун и ром. После се взря в очите на Хана и от устата й излезе познатото кискане. Сърцето на Хана заблъска в гърдите й. Тя си спомни моментите, в които беше чувала кискането на Али, дори и след като приятелката й беше загинала в пожара. Сутрините, когато се събуждаше обляна в студена пот, убедена, че Али ги преследва. И сега всичко това се случваше наистина.

— Какво искаш от нас? — извика Хана, притискайки длани към лицето си. — Не взе ли вече достатъчно?

Момичето нацупи устни.

— Защо се страхуваш толкова от мен?

Знаеш защо — прошепна Хана, поглеждайки налудничавите очи на момичето. — Ти си Алисън Дилорентис.

По лицето на момичето премина непонятно изражение — може би изненада, може би удоволствие.

Мъртвото момиче? — Тя притисна ръка към гърдите си. — Лудата убийца? Защо ми казваш такова ужасно нещо?

— Заради нещата, които ни каза — обади се Ариа иззад Хана. — Заради всичко, което знаеш! И заради раните от изгаряния по тялото ти. От пожар ли са?

Момичето погледна към изгорелите си ръце и се усмихна игриво.

— Може би. Но аз не оцелях в онзи пожар, нали?

— Никой не знае какво точно се е случило — рече Емили с треперлив глас. — Всички решиха, че си мъртва, но…

— Но какво? — прекъсна я момичето с подигравателен глас и блестящи очи. — Но аз съм избягала? Имаш ли представа, как е могло да стане, Ем?

Емили пребледня и отстъпи назад. Хана, Спенсър и Ариа я погледнаха учудено, без да се досещат какво има предвид момичето.

Тогава то се приближи до Хана. Тя изписка и отскочи встрани.

— Какво има? — Момичето изглеждаше засегнато. — Какво си мислеше, че ще направя?

— Остави ме на мира! — изпищя Хана и се отдръпна. Гърбът й се опря в парапета. Тя усети празното пространство зад него. Далеч под краката им океанът се разбиваше в скалите.

— Не я докосвай! — Ариа изтича към момичето, хвана я за ръката и я завъртя към себе си. — Не я ли чу какво ти каза? Иска да я оставиш на мира!

— Просто ни кажи коя си! Извика Спенсър. — Бъди откровена.

Устните на момичето се разтеглиха бавно в усмивка.

— Искате честен отговор? Добре. Аз съм Табита. И съм великолепна.

Всички зяпнаха от изненада. Хана беше сигурна, че е изпищяла. Това беше любимият израз на Али.

Табита наистина беше Али.

Тя се изтръгна от хватката на Ариа и отново се обърна към Хана. Хана се притисна към парапета, но глезенът й се изкриви и тя изгуби равновесие. Извъртя се и се озова лице в лице с бушуващия океан. Само едно бутване и тя щеше да полети надолу, надолу…

— Помощ! — изпищя Хана в асансьора, точно както беше изпищяла и тогава. — Някой да ми помогне!

Изведнъж лампата светна отново. Кабината подскочи, събаряйки Хана на пода. Моторът забръмча и асансьорът започна да се спуска към фоайето.

Звънчето иззвъня. Вратата се отвори плавно, сякаш нищо не се беше случило. Хана излезе в празния атриум; сърцето препускаше в гърдите й, тялото й беше обляно в студена под и трепереше, а дълго потисканите ужасни спомени се вихреха в главата й като ято гъски, нахлули, в магазин. Всичко това се беше случило. А. беше прав — миналото никога не беше далеч.

Нещо привлече погледа й. Вратата на една малка, сива стаичка зееше отворена. На нея пишеше АСАНСЬОР. Вътре имаше ръчки, превключватели и бушони. Определено не беше отворена преди час, когато Хана беше пристигнала. Всъщност досега никога не я беше виждала отворена.

Хана надникна в стаичката и подуши. Вътре ухаеше леко на ванилов сапун. Някой беше влизал тук и си беше играл с управлението на асансьора. И Хана знаеше точно кой е бил.

Али.

Загрузка...