Не питай, не казвай

18. Приятелите си казват всичко

Джипът на семейство Роланд вече го нямаше, когато същия четвъртък вечер Емили паркира колата си пред дома им. Когато отиде да позвъни на звънеца, тя забеляза, че вратата е само притворена.

— Ехо? — Тя я бутна навътре и влезе във фоайето. По телевизора в дневната вървеше някакво анимационно филмче. Грейс лежеше в бебешката си люлка в ъгъла със затворени очи. На родителите на Клоуи им се беше наложило спешно да излязат и Емили беше предложила да й помогне с гледането на Грейс.

— Емили? — извика Клоуи от кухнята. — Ти ли си?

— Здрасти, Клоуи! — Емили тръгна към нея. — Съжалявам, че закъснях.

— Няма проблем! Тъкмо приготвям начос!

Емили прекоси всекидневната и се озова в голямата, просторна кухня. Върху масата бяха струпани кутии с овесени пръстенчета, оцеждащи се бутилки, неотворен пакет с памперси и пакетче мокри кърпички. До отворената бутилка шампанско на кухненския плот се мъдреха пакетче с тортила чипс и кутия с топено сирене. Клоуи проследи погледа й и я попита:

— Искаш ли да ти налея?

Емили погледна към спящото в дневната бебе.

— Ами Грейс? — В главата й се завъртяха образи от телевизионните предавания, в които полицаи отвеждаха пияни бавачки в затвора.

— Една чаша няма да навреди. — Клоуи се движеше забавено, сякаш вече беше пийнала една-две чаши преди Емили да пристигне. Тя наля шампанско в две високи чаши. — Освен това трябва да вдигнем тост.

— За какво?

— За това, че сме приятелки — усмихна й се Клоуи. — Страхотно е, когато се преместиш в друго училище и веднага си намериш някой, с когото да си паснете.

Емили се усмихна. Винаги си беше падала по евтините ритуалчета между приятели — размяната на герданчета, измислянето на тайни езици, завоалирани шегички — неща, които от доста дълго време нямаше с кого да сподели.

— Една чаша — съгласи се тя и взе питието си.

Момичетата се чукнаха и отпиха. Микровълновата печка звънна и Клоуи извади чиния с начос. Те отнесоха всичко в дневната, за да могат да наглеждат Грейс.

— Къде са вашите? — попита Емили, след като се настани на дивана.

— На романтична вечеря. — Клоуи лапна един чипс. — Мама каза, че имат нужда да разгорят отново пламъка във връзката им.

Емили се намръщи.

— Не ми ли каза, че между тях вече всичко е наред?

— Беше… но откакто се преместихме тук, нещо се промени. — По лицето на Клоуи премина сянка. — Кълна се, че е заради тази къща. Тя има лошо излъчване.

Емили се зазяпа безизразно в корицата на една голяма книга, наречена „Рим в снимки“, която лежеше върху масата. Ритъмът на сърцето й отекваше в ушите.

— Когато ми каза, че някой от тях е изневерявал, майка си ли имаше предвид, или баща си?

Клоуи избърса една капка сирене от брадичката си.

— Татко. Но така и не можах да разбера дали е истина. — След това тя изгледа странно Емили. — Защо толкова се интересуваш от родителите ми?

— Не се интересувам! — Лицето на Емили пламна. — Всъщност интересува ме, но… — Гласът й секна.

— Ние би трябвало да разговаряме за връзката между нас, а не между тях. — Клоуи леко заваляше думите. — Аз ще ти кажа една моя тайна, ако ти ми кажеш някоя твоя.

— Аз вече ти казах моята — каза Емили. — Че съм излизала с момиче. Помниш ли?

— Да, но не ми разказа подробностите. — Клоуи скръсти ръце на гърдите си в очакване.

Емили прокара пръст по една дълга драскотина върху масата.

— А защо не бъдеш ти първа?

— Добре. — Клоуи цъкна замислено с език. — Аз се срещах с един човек, с когото не трябваше. Треньорът ми по футбол.

— Наистина ли? — Емили едва не изпусна чипса, който държеше в ръка.

— Да. Името му беше Маурицио. Беше от Бразилия. Всички си падаха по него, но една вечер се оказахме сами в салона и… — Клоуи затвори очи. — Доста се разгорещихме.

— Леле. — Емили си пое дълбоко дъх. — Още ли сте заедно?

— Няма начин. — Големите обеци на Клоуи я удариха по лицето, когато тя разклати яростно глава. — Научих, че си има приятелка в Рио. Очевидно е искала да ми срита задника. Честно казано, това беше основната причина да спра да се занимавам с футбол. Не можех да издържам да бъда край него.

Емили продължи да хрупа мълчаливо. Грейс отвори очи и засмука биберона си, без да се впечатлява особено от думите й.

— И така. — Клоуи кръстоса крака. — Освен онзи смотаняк от плуването имала ли си друг приятел? Или той успя завинаги да те откаже от момчетата?

Шампанското изгаряше стомаха на Емили.

— Имах още един приятел след него — Айзък. Но не се получи. — Изпълни я тъга и тя наведе очи.

Клоуи се размърда.

— Искаше ли ти се да продължи?

Грейс започна да нервничи и Емили я погали по меката, пухкава коса. Това си беше подвеждащ въпрос.

— Да и не, предполагам. — Следващите думи, които излязоха от устата й, направо я изненадаха. — Но не той беше любовта на живота ми, а Али. По-скоро момичето, което в седми клас смятах за Али.

Клоуи зяпна от изненада.

— Ти и Али сте били… двойка?

Емили си пое дълбоко дъх.

— Не съвсем. Страшно си падах по нея. Бях опустошена, когато изчезна. Фантазирах си, че с нея всичко е наред и сънувах как се завръща. И тогава… тя се върна.

Тя разказа на Клоуи цялата история до момента, в който истинската Али я целуна.

— Но се оказа, че всичко това е било преструвка — прошепна Емили и очите й се напълниха със сълзи.

— О, Господи. — Очите на Клоуи също бяха насълзени. — Ужасно съжалявам.

Съчувствието на Клоуи отпуши истинска река от сълзи. Колкото повече хълцаше Емили, толкова по-уверена беше, че не плаче само заради Али. Може би донякъде и заради Ямайка. Когато Табита и Емили танцуваха, изведнъж всичко се беше оказало на мястото си, също както онзи път, когато истинската Али я целуна. Но тогава погледът й беше привлечен от нещо на китката на Табита. Това беше гривна, направена от избеляла сина връв.

Емили спря рязко да танцува и я зяпна. Гривната изглеждаше по същия начин като онези, която Али беше направила за Емили, Спенсър и останалите през лятото, когато без да искат бяха ослепили Джена Кавана. Али им ги беше раздала церемониално, като ги беше накарала да се закълнат, че ще ги носят винаги — и ще пазят тайната за Онова с Джена, — докато са живи.

В главата й засвириха сирени. Тя отстъпи на крачка от Табита. Нямаше как това момиче да се сдобие с такава гривна. Освен ако…

Табита също спря да танцува.

— Какво има? — Тя погледна надолу и видя какво беше привлякло вниманието на Емили. По лицето й пробяга смутена усмивка, сякаш знаеше какво е уплашило толкова много Емили.

Грейс започна да плаче. Емили я извади нежно от люлката и я залюля в ръцете си.

— Всичко е наред — каза тихо тя със задавен от сълзите глас. Плачът на Грейс премина в приглушени хълцания.

— Толкова си добра с нея — каза Клоуи. — Направо е невероятно.

Тези мили думи болезнено пронизаха Емили. Тя вдигна глава, неспособна да задържа каквито и да било тайни в себе си.

— Трябва да ти кажа нещо — прошепна тя. — През лятото родих бебе.

Ръката на Клоуи замръзна във въздуха.

— Какво?!

— Забременях от последния ми приятел, Айзък. И… родих момиченце — повтори Емили, без да сваля очи от Грейс. Думите й прозвучаха толкова сюрреалистично. Тя нямаше намерение да казва на никого. — Затова не посещавах тренировките по плуване през есента — беше ми трудно след това. Затова и имам проблем да си осигуря стипендия.

Клоуи прокара ръка през косата си.

— Леле — прошепна тя. — Добре ли е бебето? Ти добре ли си?

— Бебето е добре. Що се отнася до мен… — Емили сви рамене. — Не знам.

Очите на Клоуи се стрелкаха насам-натам.

— Какво казаха вашите?

— Те не знаят. Прекарах лятото във Филаделфия, направо се бях скрила. По-голямата ми сестра знае, но ме мрази заради това.

— Има ли на кого да разчиташ? — попита Клоуи, постави ръка на рамото на Емили и го стисна. — Психолог, лекар, някой, с когото да можеш да разговаряш?

— Не. — Емили затвори очи, усещайки пристягане в гърдите си. — Всъщност не искам да говоря с никого за това. Съжалявам, че те натоварих с проблемите си.

Клоуи придърпа Емили към себе си, като внимаваше да не смачка Грейс.

— Толкова се радвам, че ми каза. Няма да споделя с никого, обещавам. С мен можеш да споделяш всичко!

— Благодаря. — Очите на Емили отново плувнаха в сълзи. Тя зарови лице в меката коса на Клоуи, която ухаеше на лак за коса „Нексъс“ и няколко различни гелове за коса. Грейс се размърда между тях, тиха и спокойна. Толкова беше хубаво да можеш да прегърнеш някого. Да споделиш с някого. По-хубаво дори от приятелската огърлица или наздравицата с шампанско; това беше най-значимият приятелски ритуал.

Бум!

Емили отвори стреснато очи. Устата й беше пресъхнала и лепкава.

Седеше на непознат диван. През прозореца се виждаха големите борове, които растяха покрай улицата на Али и Спенсър. Стаята миришеше силно на ванилов сапун. Тя се надигна объркана.

В кухнята отекнаха стъпки. Врата на някакъв шкаф се отвори и затвори. Дъските на пода заскърцаха, в дневната се появи една фигура и седна до Емили. Ваниловият аромат се усили. Това беше Али. Емили беше сигурна в това.

Али се наведе безмълвно към Емили, сякаш искаше да я погъделичка. Секунда по-късно Емили усети устни върху своите. Тя отвърна на целувката и в главата й избухнаха фойерверки.

Но брадата на Али беше бодлива, а не гладка. Емили отвори очи, този път разбудена наистина.

Над нея се виждаше лицето на мъж, а не алиното. Той миришеше на цигари, алкохол и, най-отчетливо, на ванилов пудинг. Тежестта на тялото му беше два пъти колкото алината и притискаше корема и гърдите й.

Емили са опита да се измъкне и изпищя. Фигурата се отдръпна назад и светна лампата. Златистата светлина разкри прошарената коса на господин Роланд. Естествено, че Емили не се намираше в къщата на семейство Дилорентис — все още беше у Клоуи; гледаха Грейс.

— Събуди се, сънливке — каза господин Роланд. Усмивката му напомняше ухилената уста на тиквен фенер за Хелоуин, щърбава и пакостлива.

Емили се сви на дивана.

— Какво си мислите, че правите?

— Просто те събуждам. — Той отново се наведе към нея.

Емили се отдръпна назад.

— Спри!

Господин Роланд свъси вежди и погледна към стълбището.

— Ш-ш-шт. Жена ми е горе.

Емили погледна към другия край на стаята. Горе беше не само госпожа Роланд, а и Клоуи. Тя грабна якето си от облегалката на стола и излетя от къщата, без дори да се спира, за да завърже обувките си.

— Емили, почакай! — подвикна й тихичко господин Роланд. — Възнаграждението ти!

Но тя не се върна.

Навън цареше мъртвешко спокойствие, въздухът пукаше от студ. Емили забърза към колата си, седна зад волана и задиша тежко. Това е само сън, не спираше да си повтаря на ум. После погледна към улицата. Ако през следващите десет секунди от там мине кола, значи е било само сън. Но вече минаваше полунощ и не се появи никаква кола.

Бийп.

Телефонът на Емили, който стоеше в джоба й, светна. Предпазният колан се втвърди в ръцете й. Ами ако беше Клоуи? Ами ако ги беше видяла? Тя извади телефона. Оказа се още по-лошо: есемес от непознат номер. Тя отвори съобщението с треперещи ръце.

— Убиец? — прошепна Емили и ръцете й затрепериха неконтролируемо. Тя впери поглед в тъмната, празна улица. Това беше тайният прякор, с който обичаше да я нарича Али. Прякор, който много малко хора знаеха.