Нечистота

Осем месеца след смъртта на сестра си Еви се събуждаше все така внезапно и все преди зазоряване. Вече нямаше нужда да му чукат на вратата, да говорят високо или да дърпат пердетата, за да го накарат да стане.

Домът на Тренделови не се оживяваше до късно сутринта. Докато Еви се обличаше във все още тъмната си спалня, в къщата цареше пълна тишина.

Това поне му харесваше. Спокойствието, утринната, почти съвършена самота, пустата кухня, в която изпиваше голяма чаша черно кафе, без да закусва — е да, вече никой не ходеше подире му.

Доста неща се бяха променили след смъртта на Лиза.

Майка му вече не си даваше труда да слиза за закуска. Почти нямаше опасност да я срещне преди обяд. Понякога се озоваваше в кухнята с баща си, но обстановката бързо ставаше потискаща.

Общо взето, гледаше да напусне къщата възможно най-бързо.

В областта имаше много езера. Бяха открили Лиза на дъното на едно от тях през един слънчев и мразовит февруарски ден, който сияеше върху костюмите на водолазите и хвърляше върху пневматичната им лодка отблясъци, подобни на огнени езици от бяло течно злато, непредвещаващи нищо добро.

Полицията се бе опитала да спести гледката на семейството, но Ришар Трендел и синът му стояха като вкопани на брега с крака, почти потопени във водата, с разрошени от вятъра коси. Лор не намери сили да слезе от колата.

От този ден нататък Еви закусваше съвсем сам. Тъй като кухнята беше с източно изложение, нерядко можеше да види как първите слънчеви лъчи танцуват през игличките на елите покрай пътя или блещукат в басейна на съседите. Еви си мислеше, че така е най-добре, че това е най-доброто решение.

Момичетата от класа му го харесваха и понякога втренчено го гледаха в очите с лакоми устни, но поради съмненията около смъртта на Лиза бяха станали не толкова предприемчиви, не толкова дръзки, колкото обикновено. Наблюдавах всичко това с голям интерес.

Никой не твърдеше, че Еви е убил сестра си. По тялото на Лиза нямаше следи от насилие и не я бяха намерили гола, както подхвърляха някои деликатни души, но нямаше свидетели, никой не бе присъствал, за да потвърди разказа му — аз също не бях там тогава. Всички някак му се сърдеха, че са принудени да вярват само на неговите думи, но какво друго да направят?

Било нещастен случай. Случайно падане в ледената вода. Никога не каза нещо повече и никога не каза нещо друго. Питаше какви точно подробности искат, споменаваше за спъване, за загуба на равновесие, за падане през борда, само това разказваше и не виждаше какво още може да добави. С риск да го вземат за умствено недоразвит.

Заради мълчанието му една вечер майка му избухна като буре с барут, полято с чисто уиски. Сграбчи го, разтърси го, оглуши го с виковете си, от устата й хвърчаха слюнки, от очите й се стичаха сълзи, обсипваше го с удари с надеждата да му изтръгне няколко думи в повече, но не получи никаква допълнителна информация. Еви не се противеше, но и не говореше.

Намеси се Ришар, който дръпна настрани жена си и изпитателно погледна сина си. Впоследствие се опита да приложи друг метод и през един тих следобед го закара на брега на езерото. „Знаеш, че това ще ни се отрази добре, на майка ти и на мен“ — каза му.

Ришар бе задържал ръцете си на волана, а Еви бе тикнал своите под мишниците си и десет дълги минути двамата наблюдаваха мишелова, който описваше бавни кръгове над гората. После Ришар рязко обърна колата.

Та за момичетата. Не всички смятаха смъртта на Лиза за непрежалима загуба.

В средата на осемдесетте години, когато се настаниха в областта, Ришар и Лор още нямаха деца и светът бе в краката им. Лор блесна с две страхотни роли, които веднага я наредиха сред най-добрите актриси на поколението й — след забележителното й превъплъщение в тираничната сестра от последния филм на Раул Руиз й се обади самият Мартин Скорсезе. От своя страна Ришар пишеше и редовно публикуваше. За книгата, която издаде по онова време, получи равностойността на сто и петдесет хиляди евро.

Но това беше отдавна. Междувременно Ришар си бе имал проблеми с хероина, а Лор, убедена, че кариерата й ще се развива по възходяща линия, не прояви достатъчно бдителност и проницателност.

В дневната на дома им имаше богат избор от сувенири, свързани с онзи розов период. Като гледаше снимките на майка си — която покриваше с главозамайващата си усмивка цяла една стена — или различните отличия, получени от Ришар, като свръхпрестижната награда от Япония, Еви се питаше защо родителите му толкова се измъчваха.

Къщата се намираше на едно възвишение вън от града и природата шумолеше наоколо в учудващо упоритата и посърнала горещина на ухаещия на мускус октомври. Небето бе искрящо синьо от сутрин до вечер. През нощта, от край до край озвучена от цвъртенето на щурците, Лор излизаше на балкона — да диша, а не да се любува на пейзажа, който бе намразила след смъртта на дъщеря си. Еви я чуваше как стене или разказва по телефона живота си на Джудит Беверини, с която само преди малко се беше разделила.

Джудит Беверини бе, кажи-речи, всичко, което й оставаше, една от малкото, които не я бяха зарязали по време на дългото й и неустоимо падение — през последната година се бе снимала в един телевизионен сериал, за останалото не си струваше да се говори. Джудит беше от хората, които смятаха Еви за виновен. Без да знаят в какво можеше да бъде обвинен, обаче виновен, така или иначе — Джудит не би могла да обясни защо.

Впрочем това беше и общото отношение към Еви — смесица от съжаление и упрек, срещу които не можеше да направи нищо. Сутрин, като минаваше покрай дома на Джудит, Еви се изплюваше на прага на вратата й. Андреас също се изплюваше.

Мнозина висши служители и бизнесмени биха дали мило и драго, за да живеят на хълма — в това ложе от зеленина с хиляди оттенъци, с хиляди ухания, с елегантни частни пътища, с високо ценени нощни приеми, с импровизирани празници, на които можеш да си пообщуваш с актриси, продуценти, писатели, режисьори, танцьори, музиканти, театрали, модни дизайнери и тути кванти, — но, разбира се, за тях мястото беше недостъпно.

В основата бе дядото на Андреас — той събра всички тези творци в началото на петдесетте години, след като натрупа състояние в Германия. Купи целия хълм по времето, когато предградията започваха да се разрастват и предприемачите поглеждаха към слънчевите височини, по които за съжаление не можеше да се строи. Обаче дядото притежаваше много пари, депозирани през войната в швейцарски банки, и успя да преодолее всички трудности. След което съпругата му обяви, че й е самотно, че не понася ужасната провинциална бездуховност, тя, живялата с години в Париж, и през дома им се извървяха какви ли не знаменитости. Накрая той парцелира хълма и разпродаде терените, но не на кого да е, и дори днес собствениците разглеждаха под лупа кандидатите за заселване — скандална практика, която обаче позволяваше да се запазят добросъседските отношения.

Ришар и Лор проявиха достатъчно здрав разум, за да вложат парите си в закупуването на къща преди бавното си, но неумолимо сгромолясване, последвало раждането на децата им. Бяха доволни, че не им се налага да плащат наем, в противен случай Ришар трябваше да пише статии, а той нямаше никакво желание за това — имаше периоди, през които се боцкаше по няколко пъти на ден и парите направо се топяха, — още по-малко му се пишеше сценарий или роман, не се чувстваше способен да ги завърши. Дори днес мразеха да пилеят таланта си, като работят за пари, но вече не го превръщаха в проблем, не го обсъждаха и приемаха унижението като необходимо зло — като се снимаше в рекламен клип за чантите „Вюитон“ например, Лор изкарваше пари за няколко месеца напред.

Двете им деца прекрасно разбираха, че човек трябва да взима парите, които му предлагат, но на Лор й се струваше, че долавя постоянното им мълчаливо неодобрение. „Хайде, кажи си го направо, покажи колко си велик“ — бе подхвърлила тя на Еви, който се изсмя, когато я чу да имитира оргазъм в рекламата за един парфюм.

Лиза и брат й не намираха, че родителите им са по-различни от другите, и Ришар и Лор така и не успяха да преглътнат този факт, който бе в основата на многобройни недоразумения и от двете страни.

След училище Еви и Андреас се отбиха у Мишел Арамантис, чиято по-малка сестра празнуваше десетия си рожден ден, колкото да хапнат парче торта и да постоят малко в спалнята на Мишел.

Бащата беше продуцент, когото не виждаха често, защото, по думите на жена му, участваше в снимането на многобройни и далечни филми.

Марлен Арамантис правеше страхотни торти. Приготвянето на прочутото й малиново руло й отнемаше часове и напълно обсебваше съзнанието й. Марлен развиваше дейност в училището, оглавяваше сдружението на родителите и събираше средства за екскурзии в чужбина или за построяването на още една напълно автоматизирана конферентна зала.

Имаше балони, серпентини, сода, сладкиши и една малко тъпа музика, която се разнасяше от високоговорители, скрити в дърветата в градината. Купонът течеше около басейна в леко истерична обстановка. Майката на Мишел се разхождаше със загрижен вид и стиснати устни.

Бе наела две студентки да й помагат, но обяви, че не е доволна от тях. „Те нямат никакъв авторитет пред децата. За нищо не ги бива горките.“ Двете търчаха нагоре-надолу и сякаш всеки миг щяха да получат удар.

Някои от майките бяха развълнувани от изпитанието, преживяно от Тренделови и по-специално от Еви, въпреки че не му личеше. Хвърляха му нежни и състрадателни погледи, казваха му по някоя мила дума, когато минеше покрай тях, следяха го с очи и клатеха глави, намеквайки, че Лор не прави максималното за момчето си.

По този въпрос продължаваше да се говори осем месеца след драмата. Всички без изключение бяха присъствали на погребението на Лиза — през една ледена февруарска сутрин с перленосиво небе и пепелив хоризонт — и бяха усетили разбираемия обрат, настъпил в чувствата на Лор към сина й. За добра душа като Марлен Арамантис Еви бе подложен на прекомерен натиск, на несправедливо наказание.

„Как можеш да си помислиш, че това момче е убило сестра си?“ Всеки път, когато погледнеше Еви с неговите четиринайсет години, с ангелското му лице, тъмните очи и решителното изражение, тя не разбираше как някои хора можеха до такава степен са се заблуждават, да проявяват такава липса на проницателност.

Андреас, който бързаше да се затвори в стаята с Мишел, попита има ли още торта.

Мишел бе започнала да прави свирки още на великденските празници, но засега не отбелязваше практически никакво развитие. Действаше като робот.

Понякога Андреас се ядосваше и я разкарваше насред упражнението с презрително сумтене, след което или лягаше, ако имаше легло, или се отпускаше на пода, обзет от ужасните си коремни болки, и единственото, което можеха да направят, бе да му донесат чаша кола възможно най-бързо.

Двете момчета все повече губеха надежда, че Мишел ще постигне някакъв напредък. Почти не вярваха, че това ще се случи. Имаха чувството, че Мишел не се интересува от нищо — тя твърдеше обратното, но фактите бяха красноречиви. „Имам предвид освен от теб“ — уточняваше Андреас.

Лиза ги бе предупредила. Бе наблюдавала Мишел една минута и им бе пожелала приятно прекарване. Беше по време на купона, организиран от Марлен и съпруга й за сметка на студиото, в чест на Брус Уилис и екипа му, които на другия ден си заминаваха за Щатите.

Тогава Мишел покани всички, за които се сети, и се появи силно гримирана. Не бе по-голяма от двете момчета, но под прожекторите в градината приличаше на жена. Жена, която според Лиза щеше да ги разочарова. Жена, която явно щеше да си мисли за друго.

Дори да й досаждаха дни наред, Лиза отказваше да сподели на какво основава мнението си, но създаваше впечатление, че има категорични доказателства, и сякаш наистина притежаваше дарбата да разгадава невидимото. Еви би могъл да даде много примери за случаи, когато се бе оказвала права. Бе престанал да се хваща на бас с нея. Така че, като знаеха, че тя практически никога не греши, не им стана особено приятно да научат, че Мишел няма да отговори на очакванията им.

После, към три часа сутринта, по време на един доста мъчителен сеанс, Мишел бе поискала обяснения. С треперещи от гняв устни и насълзени очи, застанала в сянката на един масив от юки, украсен с панделки, тя държеше да научи защо Лиза говори такива ужасии за нея — Андреас й бе казал, че от нея няма нищо да излезе и че това ставало ясно от пръв поглед.

Лошата слава на Лиза, недоверието и омразата, която изпитваха към нея някои момичета от колежа, всъщност не бяха заслужени. Тя не желаеше да оскърбява когото и да било, не изпитваше удоволствие да злослови за другите. В оценките й нямаше злоба, тя просто се чувстваше длъжна да бъде честна, да говори истината.

Еви си спомни за тази случка, докато наблюдаваше от високо Марлен Арамантис, която бродеше по бански около басейна, върху чиято повърхност сякаш вилнееше буря — лавина от писъци, от ръце и крака, абсолютна гадория. Прав, със смъкнати до глезените панталони, той на свой ред стана обект на вниманието на Мишел и виждаше Лиза, съзнавайки празнотата, която не можеше да запълни, виждаше лицето й да се рее над рамото на несръчната духачка, която го обработваше с отсъстващ вид. Щеше ли да се усмихне Лиза, ако го видеше? Щеше ли да го попита дали се кефи?

Когато Ришар и Лор се замеряха с чинии, когато крещяха и се преследваха от стая в стая, когато му се щеше взаимно да се очистят, беше голям късмет, че си имаше Лиза.

Влизаше в стаята й без предупреждение и се настаняваше на леглото със списание в ръка. Лиза продължаваше да чука на компютъра си. Понякога пиеше бира или пушеше нещо. Ако настанеше по-необичайна гюрултия, двамата наостряха уши за миг, после се връщаха към заниманията си. И все пак беше мъчително. Ришар и Лор. В подобни двойки се отгатваше такава болка, такова неудовлетворение, такъв невероятен гняв и толкова страх, че за Еви и сестра му невинаги бе лесно да останат незасегнати. Понякога намираха за по-добре да избягат през прозореца и да тръгнат из гората или да повървят покрай пътя, или да правят каквото и да е, само и само да не търпят разправиите им и минута повече.

Марлен Арамантис си поглеждаше часовника, после вдигаше очи към поаленялото небе, докато стадото от развихрени хлапетии яростно препускаше из градината й или се опитваше да проникне в къщата въпреки изричната й забрана.

— Повдига ни се от теб — обяви Андреас. — Моето момиче, жал ми е за нещастника, за когото ще се омъжиш.

Миг по-късно напуснаха стаята на Мишел. Докато слизаха, Андреас я посъветва да започне да се чука, че иначе ставало съвсем комично, но Мишел отказа да обсъжда въпроса, категорично отказа да подхваща отново тази тема.

В салона се сблъскаха с Анаис Делакоста и Еви се нахвърли върху нея.

На осемнайсет години Анаис беше огромна девойка — тежеше стотина килограма, но бе учудващо гъвкава и напълно лишена от емоции. Тя удари Еви в лицето с едрия си розов и тлъст юмрук. Момчето се завъртя и се подпря на библиотеката.

— Излишно се впрягаш — каза тя. — Само подредих малко.

Ни най-малко не се смути при вида на кръвта за разлика от Марлен, която изпищя и извади от ръкава си кърпичка. Анаис Делакоста бе, общо взето, нечувствителна към физическите страдания на другите, тъй като самата тя беше източник и средоточие на постоянни терзания.

Беше готова за нов сблъсък, ако той искаше това. „Лайнарче“, казваше си, докато разгъваше твърдия си като бучка лед юмрук. По времето на Лиза винаги й се бе струвало, че Еви прекалено се върти наоколо, че все е някъде наблизо, и ето, сега най-после си го получи. Марлен Арамантис съветваше Еви да си държи главата назад. Анаис не съжаляваше за нищо.

Преди няколко часа, в ранната утрин, се бе качила на онова дърво с риск да си счупи врата. Най-обикновени летви, заковани в стъблото, ви водеха в сърцето на клонака, сред проблясващите листа. Преди дотам се стигаше с въжена стълба, която Ришар бе поставил, за да посещава децата си, когато е в състояние да го направи, и нищо не бе по-прекрасно от спомена за нощите, прекарани горе, на открито, в тяхната компания, само с едно одеяло и спрей против комари, абсолютно недостигаем, абсолютно недосегаем, напълно защитен от хаоса и от многобройните пълзящи по земята същества.

Анаис бе вдигнала поглед към платформата и по гърба й се бе стекла струйка пот. Ако някое от полуизгнилите стъпала поддадеше, ако паднеше и се наранеше, нямаше много шансове да я открият и да й помогнат.

Ришар бе платил на едно старо хипи — Дани Кларанс, който ненавиждаше човешкия род и живееше на другия склон на хълма в нещо като джунгла, сред трънаци и скитащи кучета, — за да му помогне да осъществи проекта си. Избра един сравнително изолиран червен дъб, заобиколен от габъри, та децата му да имат чувството, че са ги оставили на мира — самият той настървено си търсеше убежище, в което нищо сериозно да не стига до ушите му. След две седмици работа — Ришар беше напълно изцеден — двамата вече съзерцаваха резултата от усилията си. Вътре се влизаше през нещо като люк. Лор му каза, че е ненормален.

Анаис се бе качвала горе веднъж, когато се запозна с Лиза, но само за да й достави удоволствие и да пуши трева, иначе смяташе, че не й е работа да се катери по дърветата, особено когато всичко скърцаше и пукаше под тежест та й. А и намираше, че Лиза е минала възрастта на колибките по дърветата, които по отиваха на брат й. Не я впечатляваше гледката, не я впечатляваше небето — които разплакваха Ришар, — впечатляваше я интересът, който една сестра може да проявява към по-малкия си брат, според нея не по-различен от всеки друг.

За цели поколения по-големи сестри малкото братче съвсем естествено приемаше ролята на изкупителна жертва — около Анаис имаше много подобни примери. Това братче обаче като че ли имаше по-голям късмет.

Все пак не дотолкова, че да не получава от време на време по някой урок. Еви имаше нужда да бъде поставян на мястото му. Светът още не се бе свършил.

Марлен Арамантис го поведе към банята, като повтаряше, че не разбира какво става. И как би могла?

След смъртта на Лиза Лор много бързо реши да се отърве от дрехите на дъщеря си, като ги даде на Червения кръст. Тъкмо щеше да ги извика, когато Ришар внезапно рухна и се почувства зле. По-късно успяха да стигнат до компромис, преди всеки да се прибере в стаята си. Рано на другата сутрин Ришар слезе в града и се върна с пет ламаринени куфара в морскосин цвят, които пренесе на гръб от колата до стаята. После, вече пълни, заключени и тежащи поне по петдесет кила всеки, ги свали в мазето, където, струпани един връз друг, се намират и до днес — истински саркофаг, лъскав монолит, който Тренделови се опитват да забравят.

Упражнението му докара ишиас. Нервът, който слизаше от кръста към дясното бедро, му причиняваше остра болка, щом се опиташе да стъпи или просто да оправи възглавниците в креслото си — изглежда, че обезболяващите и противовъзпалителните вече не му действаха, както впрочем и на много други бивши наркомани. Но не съжаляваше, че е платил тази цена за това, че не е позволил дрехите на дъщеря му да бъдат захвърлени и разпилени. Надаваше ужасни вопли, когато го заболеше, говореше за удар с нож, за пробождане с копие, за електрошок, който се задействаше дори като примигнеше с клепачи, но през сълзите на страданието, изпълнили очите му, душата му се усмихваше, душата му за миг възкръсваше.

На Еви тази битка се струваше жалка. Еви по принцип дълбоко ненавиждаше реакциите на баща си след смъртта на Лиза, състоянията, в които изпадаше, включително и пред хора, като ги оплискваше със сълзите си, оглушаваше ги с несдържаните си стонове. Всичко това отвращаваше Еви.

Все още държеше носа си вирнат, докато вървеше заедно с Андреас, но кръвотечението бе спряло. Двамата поеха през гората и светлината ги покри със златни венчелистчета, нашари почвата, от която се разнасяше силна миризма на пръст. Колкото повече се доближаваха, толкова по-бързо вървеше Еви и изброяваше на висок глас зловещите наказания, които очакваха Анаис, ако бе излъгала. Андреас го следваше по петите и добавяше, че никога няма да разбере какво толкова е намирала Лиза у нея.

— Мамка му, тя е пълна откачалка — заключи той, когато се озоваха, леко задъхани, в подножието на прословутия червен дъб, в чиито клони Ришар Трендел бе престоял две седмици с чук и пирони по времето, когато децата му още бяха деца.

Без да му отговори, Еви остави сака си на земята и се заизкачва към платформата по стъпалата, направени от Ришар с дъските от тек, изтръгнати от верандата, подарена от родителите му. „Тази тъпа веранда — казваше той, — тези изкуфели старци!“ Но бе неспособен пръста си да помръдне, за да им попречи да изливат безумието си, сенилното си упорство, противния си и кошмарен оптимизъм върху него, върху живота му — беше на метадон и се чувстваше напълно беззащитен.

Тъй като бе видял как баща му се облива в пот, докато заковава най-обикновен пирон, как бледнее от изтощение, докато реже дъските с трион, как потръпва, надвесен над празното — като отказва да признае, че е надценил силите си и продължава работата си с енергията на отчаянието, — Еви поддържаше особени, интимни, тайни отношения с въпросния обект. Знаеше къде стои всяко стъпало, а стъпалата бяха неравни и несръчно заковани, и ги предпочиташе пред въжената стълба, която употребяваха някога — след като едно-две деца паднаха всъщност, без да се наранят, някои свръхпритеснителни родители, вече уредили да се увеличи броят на легналите полицаи и на нощните патрули по улиците, настоятелно помолиха Ришар да подобри системата; изкачваше се по тях напълно уверено и със скрито удоволствие. Когато Ришар се зае да кове тези прословути летви, той вече отдавна не бе способен да сътвори нещо със собствените си ръце. Еви си спомняше, че баща му понякога дни наред не излизаше от кабинета си, където не правеше абсолютно нищо, само седеше на канапето свит, инертен, с едва отворени очи, така че измайсторяването на платформата и на акробатичната й стълба приличаше на истинско чудо в съществуването на Тренделови и сякаш доказваше, че не всичко е безвъзвратно изгубено.

Образът на Анаис, която се катери нагоре, като цялата й тежест се поема от два дърводелски пирона, цели пет години изложени на капризите на времето, граничеше с немислимото.

Еви се изкачи на платформата и си каза, че трябва да сложи катинар на люка.

Ставаше дума за голяма пластмасова кутия „Тъпъруеър“ с пожълтял капак. Тя съдържаше снимки на Лиза и някои нейни лични вещи, които Еви бе извадил от мрака на куфарите, пуснали корени в мазето: четка за коса, червило, бяло памучно бюстие, млечните й зъби, кожена ръкавица — другата беше нарязана от острието на една кънка, — паспортът й, гащета и фланелка, които й служеха за пижама.

Нищо не липсваше, но той все пак прегледа снимките, докато Андреас, който го бе последвал, се бе облегнал на лакти на хладния под и примигваше на отслабващата оранжева светлина.

— За да те дразни. Само за да те дразни. Напълно е изкукала, винаги съм го казвал.

Еви беше озадачен, но нямаше друго обяснение. Като много други и той винаги бе смятал, че Анаис не е съвсем нормална, че едно толкова дебело момиче не е от същия свят като останалите и че не трябва да му се има доверие.

Отдавна не бе стъпвал тук, може би от месец. Във всеки случай идваше все по-рядко. Докато Анаис не го измъкна грубо от унеса му. „Нямам нужда от разрешението ти — му заяви тя злобно. — Не си никакъв пазач, да знаеш.“ На осемнайсет години Анаис Делакоста вече имаше белези по лицето. Невероятно, но факт. А рано сутринта Еви не беше готов да изяде пердаха на публично място.

Не тежеше и наполовина на Анаис и не си правеше никакви илюзии. Бесът, който го обзе, можеше да изчака по-благоприятен случай, ако искаше поне да си спести това унижение. „Пак ще си говорим“ — беше й отвърнал, преди да се прибере в класната стая и да се заеме с дисекцията на поредната жаба.

Докосна леко подутия си нос. Както можеше да се предвиди, сблъсъкът не завърши в негова полза, но той смяташе, че посланието е прието.

— Значи така си мислиш — въздъхна Андреас. — Наистина така си мислиш. — Опънаха се за малко на слънце под еднообразно синьото небе с ръце, кръстосани зад главата. Не беше толкова удобно, колкото някога, тъй като дъските на пода се бяха разместили, но усещането, че са легнали в гнездо, обточено по краищата с червенеещи листа, оставаше абсолютно същото и макар вече да не прекарваха тук живота си и да си бяха намерили други източници на интерес, откакто пред тях се бе разкрил един друг свят, все още им се случваше да оценят — особено с помощта на малко трева и бира — великото дело на Ришар Трендел, по-известен като Летящия дърводелец.

Не че имаше някаква магия, но дори Мишел духаше с една идея повече въображение, когато бяха там. Може би я вдъхновяваха звездите или наситеният с хлорофил въздух, иди разбери, или пък естествената тъмнина и чистият, едва доловимо ухаещ на смола въздух.

— И все пак се питам — подхвана Андреас — дали не го прави нарочно. Не ми изглежда толкова тъпа. Едва ли е пък чак такава философия.

Подчинявайки се на внезапен импулс, той грабна телефона си и я попита дали не иска да дойде при тях, но тя му отговори, че е невъзможно, тъй като майка й вече не била в състояние да изтърпи сама крясъците и лудеенето на петнайсетина развилнели се деца — двете студентки били блъснати в басейна, след което се укрили в банята.

— Губиш възможността да се проявиш по-добре — заяви й той.

Прекъсна връзката с гримаса и разкопча ризата си заради горещината, която се излъчваше от пода. Бяха високо над гората. Макар и със значителни размери, вилите оставаха невидими, удавени в океан от листа с все още ярки цветове — цинобър, наситено зелено, златистожълто. Само шосето образуваше неестествено права хлътнала ивица. През зимата оттук се виждаха водите на неподвижното езеро, които проблясваха в студения въздух през дъбравата.

Еви хвърли последен поглед върху нещата на сестра си, после затвори кутията. Андреас го гледаше неодобрително — не му допадаше болезнената страна на тези реликви. Приятелката на майка му държеше праха на родителите си в урни и кълна ти се, че ми се драйфа — твърдеше той, — като си представя опечените им глави и прегорелите им черва, преди да станат на пепел. Пфу!

Еви остави кутията на мястото й — на милионите си потребители, спечелени от началото на петдесетте години насам, когато Брауни Уайз бе направил първата демонстрация и получил първата поръчка, производителят гарантираше, че капакът й се затваря херметично, — натика я в почернялата и шуплеста кухина на един голям клон, която търпеливо бе разширил за тази цел, и я покри с шепа сухи листа. Когато допреди няколко години идваха тук редовно, използваха това скривалище за бутилките бира и тревата, която Анаис снизходяваше да им продаде със съгласието на Лиза — в един момент се оказваха здравата надрусани на седем-осем метра над земята върху платформа с не по-високи от петдесет сантиметра перила, така че, обективно погледнато, безпокойството на ония тъпи родители не беше съвсем необосновано.

Като оскверняваше с ужасните си лапи нишата с нещата на Лиза, Анаис доказваше, че е пълен боклук. Че тези, които виждаха в нея дълбочина и способност за истински чувства, или поне я смятаха за достойна за доверие, жестоко се лъжеха.

— Дали да не сложим вътре ножчета за бръснене? — предложи Андреас.

Стъмваше се и някъде отдалеч долиташе мирис на изгоряло дърво — най-вероятно от дома на Дани Кларанс, който се бореше с влагата от другата страна на хълма още от първите есенни дни, топли или не.

Брижит, жената, която живееше с майката на Андреас, откакто бе навършил четири години, поливаше моравата с цигара в уста. Отсреща Форвилови бяха излезли в градината си да пият по чаша с приятели, децата им търчаха от храст на храст като пощурели.

— Как сте, момчета? — подхвърли Брижит.

На четирийсет и пет години Лор Трендел все още бе способна да завърти главата на някой младеж — който си фантазира за актрисите и си въобразява, че ще му помогнат в кариерата, — но истината бе, че линееше и пиеше прекалено много. С Джудит Беверини си забъркваха коктейли още в ранния следобед.

Все още бе стройна. Вярно. Все още имаше хубава фигура, но чертите на лицето й се бяха ужасно втвърдили. Когато си вдигнеше косата, това още повече се натрапваше на погледа. Красотата й бе болезнена, трагична. Лор бе изпълнена с озлобление и мъка, което особено й личеше, когато останеше по-дълго без алкохол.

Смъртта на дъщеря й жестоко я бе разтърсила. Понякога по цял ден не се обличаше, почти не се гримираше, носеше черни очила. Налагаше се Джудит да използва цялата си енергичност, за да я завлече в града. Когато Ришар, и той в потиснато настроение след драмата, благоволеше да излезе от кабинета си и се срещнеха някъде из къщата, или се чудеха какво да си кажат, или разменяха банални фрази. Все още му купуваше слиповете и чорапите, но вече не можеше да разчита на него.

Синът й беше друго нещо — сърдеше му се. Стоеше на верандата, опряна на парапета, и говореше по телефона с агента си.

Размениха погледи и Еви прекоси просторната дневна, построена на две нива около камината в средата и пестеливо обзаведена, с изключение на количеството снимки по стените; дневна с японски привкус, украсена с цветя, доставяни веднъж седмично — единственият истински лукс, от който Тренделови никога не се бяха отказали, дори в най-мрачните периоди на финансовите им затруднения.

Сега беше седмицата на лалетата Pink beauty.

— Каква е тази история с Анаис? — попита тя.

Еви сви рамене и се обърна към хладилника. Басейнът на съседите бе осветен, но никой не влизаше в него от лятото насам — Патрисия и Жорж Кроз, съответно първа цигулка и диригент на филхармонията, се бяха прибрали от Сейшелите с кожно заболяване, някаква доста отблъскваща краста, която ги потискаше и заради която гледаха да не се показват пред хора. Луната изгряваше над амбровите дървета, посребряваше живите плетове между широките блещукащи алеи, набраздили хълма, и хвърляше отблясъци върху смърчовете, които се спускаха надолу към прашно розовите светлинки на града. В един ъгъл на градината имаше бунгало, което бившият собственик — забогатял като рок — музикант и закупил нещо по-голямо — бе използвал, за да си поддържа формата и да развива мускули. Впоследствие Ришар раздаде всички уреди и обзаведе бунгалото като кабинет. Сега прозорците не светеха.

Еви нямаше желание да се озове сам с майка си, но не почувства нищо, като я срещна, никакво електричество във въздуха, нищо тревожно в тона, с който му бе задала въпроса, за разлика от друг път, когато напрежението между двамата бе така силно, така ужасно, дори преди да са разменили и дума, че му се налагаше да се качи в стаята си, да затръшне вратата и да я заключи, за да избегне сблъсъка.

Седна на една от високите табуретки пред бара с чиния студено пиле пред себе си. Светлината, идваща от малки халогенни лампи, добре се вписваше в меката вечерна обстановка и падаше върху плота — съвършена ничия земя, — без да осветява пряко лицата. Лор твърдеше, че пилето носи най-малък риск, особено, ако идва от ферма, при това не от другия край на света, където болестите вилнееха и щяха да продължават да вилнеят, като се има предвид какви бяха хората.

— Да ти направя ли майонеза? — попита тя.

Значи наистина беше в добро настроение. Еви отклони предложението й. Впрочем тя винаги се чувстваше по-добре, когато Ришар го нямаше. И истински добре, когато към отсъствието на Ришар са добавеше някоя и друга добра новина от агента й. Тогава на устните й се появяваше леко вулгарна гънка, сладострастна гънка, както когато отдаваха дължимото на таланта й, когато гъделичкаха гордостта й — дори ако цялата работа завършеше с незначителен филм за някоя кабелна телевизия или с промоция на нов свръхплосък ръчен часовник в модно заведение.

Седна през една табуретка от него и запали цигара. Хвърли поглед към профила на сина си, с когото нещата вървяха толкова трудно и така не отговаряха на желанията й. Всъщност бяха безнадеждни. От осем месеца насам нито веднъж не бе закусвала с него, но и да бе поискала, дали би имала сили? Не виждаше друго решение освен сънотворните. Животът не продължаваше, животът винаги се връщаше в началната си точка, поне що се отнасяше до нея. Всеки ден бе денят на смъртта на Лиза.

Еви попита къде е баща му.

Тя нямаше представа. Сигурно се занимаваше с разпространението на последната си книга и четеше откъси в някое село или в почивна станция през октомври.

— Бих искала все пак да ти кажа нещо. Ще съм доволна, ако не се биеш с момиче. Особено в присъствието на Марлен Арамантис, която пак ще седне да разправя, че ако нещо не е наред с теб, вината нося аз.

Еви поклати глава. Не му се говореше с нея, особено по този въпрос. Питаше се как да попречи на Анаис и на всеки друг да рови из нещата му. Дали да ги премести другаде, или някак да им отнеме достъпа до платформата? Един катинар би ли стигнал? Или нещо друго? Трябваше да размисли.

— Лиза сигурно не би одобрила начина, по който се държите един към друг. Съмнявам се, че би го оценила.

Лор издиша дима към тавана, почти невидим горе в сумрака. Загледа се в Еви, който ядеше кисело мляко.

— Какво я е прихванало тази нещастна Анаис? Можеш ли да ми кажеш какво става?

Той направи уклончива гримаса.

— Откъде да знам? Как да разбера какво й се върти в главата?

Ришар и Лор винаги я бяха смятали за откачалка, както горе-долу всички останали. Кого го бе грижа за Анаис? В крайна сметка за тях бе важно да покажат, че са широко скроени и че едно дебело, нескопосно облечено момиче по никакъв начин не ги отблъсква. Еви се смъкна от табуретката и сложи чинията си в съдомиялната машина.

— Няма ли да излизаш? — смени темата той.

Тя не можа да се въздържи да не му съобщи, че е имала доста забележителен разговор с агента си, а ти познаваш Ерик, той не се въодушевява лесно — додаде тя с неприкрито задоволство.

Така че щяла да слезе в града за един първи контакт. Но била уверена, че ще продължи кариерата си, оттам където я е оставила, защото нали знаеш, тези неща се усещат — заяви тя, опитвайки се да отгатне какво мисли синът й, — тези неща се усещат, нали знаеш. Не можеш ги сбърка.

Щяла да получи ролята. С тъжна усмивка добави, че й е по-ясно от всякога колко нелепо и безсъдържателно е всичко, свързано с кариерата й, но че да продължава така не било възможно.

— Можеш да не вярваш, но имам истински талант — заключи тя с по-лековат тон.

Преди време закуската беше единственият момент, когато се събираше цялото семейство — Ришар и Лор държаха на тази традиция, бяха се вкопчили в нея, за да заглушат притеснителното си чувство за вина. Сега всичко се бе променило и макар да живееха под един покрив, понякога минаваха дни, без да се срещнат, без нещо да им покаже, че не живеят сами, че всеки от тях не е единствен обитател на тази къща.

Еви намираше опитите за сближаване по-скоро мъчителни. Ставаше му неудобно, когато баща му или майка му правеха усилия да установят с него отношения на съучастничество — които обикновено приключваха, преди да е изтекъл и час. Смяташе, че това са просто няколко неприятни минути, от които никой нищо не печели, но и съзнаваше, че след смъртта на Лиза позицията му е станала уязвима.

— Това е добре, нали? Доволна ли си?

Тя кимна. Еви се настани на канапето и сведен над малката масичка, взе да прелиства един брой на „Вог“, в който се разнищваше въпросът с инжектирането на ботулиновия токсин.

Докато майка му се приготвяше, Еви слезе в мазето. Но не намери нито катинар, нито каквото и да е, с което да залости вратичката на платформата.

Отново се сети за възможността да премести кутията на друго място или да я зарови в земята, но не можеше да се реши. Все повече го беше яд на Анаис.

Един трион му подсказа идеята да среже стъпалата. През главата му премина беглият образ на Анаис — видя я как пада в празното и ръцете й се въртят във въздуха. После чу, че майка му го вика.

Последва напълно сюрреалистична сцена.

Лор го чакаше в дневната. Тази вечер изглеждаше ослепителна и това го впечатли за миг. Направи му знак да се приближи.

— Искам да ме целунеш — заяви тя и го загледа втренчено.

Еви се запита дали добре е чул. И дали не е взела нещо. Не се бяха докосвали от месеци.

— Всичко ще мине добре — каза той. — Без паника.

Тя го хвана за ръкава.

— Искам да ме целунеш, и толкова.

Той я целуна, но тя вече го бе прегърнала и силно го притискаше към себе си.

— Ще се оправим — прошепна тя. — Ще започнем живота си отново, обещавам ти.

Еви беше изумен. Бе забил поглед в лампичките на алармата, които мигаха на стената, и не знаеше как да реагира.

Лор го пусна. После нежно му намигна и излезе от стаята.

Трийсет секунди пълно безумие. Застанал насред дневната, Еви още усещаше ръцете на майка си, увити около него, гърдите й, притиснати до неговите. Чу ръмженето на мотора на черокито. Все пак имаше и нещо положително в цялата история — много по-лошо бе, когато тя се въртеше из къщата, чудеше се какво да прави и прекарваше времето си в компанията на Джудит Беверини, с която бъбреше от сутрин до вечер. Еви стисна палци да получи ролята, заради която като че ли се беше побъркала.

Отново седна. Обичаше да е сам в къщата. Тогава нямаше нужда да се крие в стаята си. Обичаше тъмнината на нощта зад френския прозорец, дълбоката тишина, която го поглъщаше няколко минути след като родителите му се изнизваха един след друг, или заедно, за да отидат на някой официален прием. Тогава мислеше за Лиза, представяше си я как се движи из стаята, как изпиват заедно една бира, когато е добре разположена. В такива моменти най-силно усещаше, че я няма и че същевременно е толкова близо до него в тази къща, в която бяха израснали, без да подозират за дебнещата ги опасност.

Помисли си, че трионът не е най-лошото решение, още повече, че катинарът лесно можеше да се изтръгне с подходящ инструмент. Включи телевизора и премина по каналите, без да намери нищо, което да задържи вниманието му — навсякъде тъпотии.

Прозорците на дневната бяха непрозрачни отвън и бронирани — за да го пазят от феновете, бе споделил рок — музикантът. Затова пък се виждаха хората, които идваха по алеята, щом излезеха от сянката на амбровите дървета — което ви позволяваше да се изметете, ако не бяхте в настроение или в състояние да ги приемете. Хората звъняха, после се лепваха за стъклото с ръка над челото и се опитваха да надникнат вътре.

Така или иначе, сетил се бе за триона, преди да забележи Анаис.

Този път не беше с онези гадни шорти от прокъсан по краищата дънков плат, които бяха толкова модерни преди трийсет години и които упорстваше да носи, за да провокира, за да засилва неудобството, което физиката й пораждаше у другите. Носеше черен панталон и черна фланелка, които правеха тена й по-млечен и талията й почти видима.

Анаис натисна звънеца. После извика:

— Отвори ми, гъзарче!

Той отвори, после се обърна и се отдалечи, оставяйки я тя да затвори вратата.

Седнаха на канапетата от двете страни на ниската маса. Без дума да каже, но и без да изпуска Еви от поглед, Анаис извади отнякъде цигара с марихуана, от онези, който свиваше предварително и продаваше на парче в двора на училището — на което баща й беше директор. Запали я и дръпна. Въздухът изсвири между зъбите й.

— Защо не си ми казал за тези снимки? — попита тя, присвивайки очи. — С какво право си си ги присвоил?

Подаде му цигарата, като издиша пушека встрани.

— Като нищо можех да ги взема — каза тя и поклати глава. — Щеше да си го заслужил. Трябваше да го направя. Да знаеш, че ти бях бясна. И още съм.

Еви си бе дръпнал и задържаше дима в дробовете си. Усещаше как тревата му се качва направо в мозъка. Дръпна още веднъж и подаде цигарата на Анаис.

— И откъде-накъде? — попита той.

— Какво откъде-накъде?

— Откъде-накъде ще ги взимаш?

Проблемът с Анаис беше убеждението й, че ненарушимата й привързаност към Лиза й дава всякакви права. Право да рови в нещата й, право да си тика носа навсякъде, право да се държи като великата жрица на храма, право на, кажи-речи, всичко, което й минеше през главата. Еви смяташе, че това се дължи на болния й мозък.

Вярно е, че смъртта на Лиза я бе поразила право в сърцето, вероятно я беше покрусила, но как можеше да има такива претенции, така да пренебрегва кръвните връзки и да смята, че Еви няма никакво предимство пред нея?

Тревата й си я биваше. Не твърдеше, че Анаис е без качества, че не е дори по-добра от другите под дебелата и мека обвивка от сланина, само че много често — като днес, — наистина много често прекаляваше.

Колко пъти бяха стигали почти до бой? Колко пъти го беше сграбчвала, а той се бе изтръгвал от ръцете й? Колко пъти се бяха гледали с привкус на убийство в устата?

— Мога ли да знам защо никога не си ми казвал? Мога ли да знам защо не съм била в течение, че пазиш всичко това?

Еви сви рамене. Виждаше как бюстът на Анаис се издува, когато дърпа от цигарата, как бузите й хлътват, а очите й се смаляват, долавяше мъката, която тя изпитваше, докато седеше там и дишаше въздуха на тази къща.

Анаис въздъхна.

— Момче, много ме разочарова. Ама наистина съм разочарована от поведението ти.

Еви протегна ръка, за да й покаже, че не е сама, иначе тя щеше да изпафка цялата цигара.

— За пореден път — каза тя, предавайки му щафетата.

Жълтеникавият дим призрачно се виеше в тихата тъмнина.

— Казах за пореден път. Ясно? Без коментар.

Всичко бе опитала с него. Защото не вярваше в общоприетата теза за тъпия нещастен случай, за нищо на света не желаеше да повярва от страх да не рухне, да не свърши свита в ембрионална поза в някой ъгъл на стаята си и завинаги изгубена за себе си. Затова упорстваше да преследва истината, която й се изплъзваше, с намерението да я гони до дупка, като засипваше Еви повече от всеки друг с град от въпроси, изтезаваше го с недоверието си, с неизчерпаемо ожесточение го подлагаше на напрежението, което тя самата изпитваше.

Дотолкова, че бе изгубила и малкото му симпатия, а ако все пак бе останала някаква частица, днес и тя изчезна окончателно.

— Какво би казала, ако аз ровех в твоите вещи? Нямаше ли да побеснееш?

Когато не прибягваше до насилие, когато не кипеше от гняв, когато бе пушила достатъчно, когато безмълвно признаваше, че и тя не е безгрешна, Анаис поклащаше глава и отместваше поглед.

Поемаше своята отговорност. Беше си скубала косите с шепи, буквално, докато мислено развиваше лентата на онази прокълната вечер. Не бе изпълнила ролята си, бе пренебрегнала ролята си, като остави Лиза да си тръгне в състоянието, в което беше. Еви твърдеше, че сестра му е потънала като камък. С вой на ранено животно Анаис си бе скубала косите, за да се накаже, да се накаже за това, че не е изпълнила единствената мисия, която имаше значение в тъжното й и жалко съществуване. Косата й впрочем сравнително скоро бе пораснала отново. В лице Анаис не изглеждаше зле.

— Ако мислиш, че съм си възвърнала съня, лъжеш се — въздъхна тя.