Нечистота

Но при всеки удобен случай се обръщаше към Еви.

Сподели с него, че има много време за убиване.

Че редовно ходи на гроба на Лиза.

— И съм единствената.

Не можеше да търпи Габи Гарлич.

Не знам защо, но имах неприятното усещане, че всичко това ще свърши лошо. Докато се прибираха, по небето плъзнаха дълги огнени езици, които се разпростряха по целия хълм.

— Това момиче е истинска антика — обяви Андреас, когато тя си тръгна. — Би била страхотна във филм от шейсетте с плитки на главата.

— Какво толкова ми пише на челото? — промърмори Еви. — Да не би да пише Бюро жалби? Или Вземи ме в скута си и ме притисни в обятията си?

Постояха малко пред къщата с присвити очи, загледани в блестящото субару, което се спускаше по хълма. Тънка като тръстика и с момчешка прическа, Мишел се поклащаше от крак на крак и също следеше с поглед траекторията на Анаис. И тя й се чудеше на акъла.

Нямаше смисъл да се тюхкат, но им беше тежко при мисълта, че Андреас е в инвалидна количка, а на Анаис нищо й няма. Ако имаше Бог, той не би позволил да се случи подобно нещо.

— Да му се не види, Еви! Да не си луд! — се беше разкрещял Ришар. — Даваш ли си сметка какво си направил?

Прочете му едно конско, разбира се. Поиска му обяснения за този злотворен акт — да пререже стъпалата към колибата! — и три минути по-късно Лор се качваше в стаята си, докато Ришар продължаваше да се дере:

— … пак ли започваш, а, пак ли започваш с глупостите си!

Помислил бе, че този път Ришар ще го удари. И погледът на баща му наистина диво проблесна, но нищо не се случи. Ришар се отказа.

— Жорж Кроз смяташе, че Еви заслужава наказание — физическо, — а според Джудит Беверини трябваше да го пратят на психиатър. Вместо това Ришар го заведе на разходка. Поеха по пътя нагоре през планината. Съмваше се. Ришар бе изкарал поршето и наредил на сина си:

— Сложи си колана. Или не го слагай, както искаш. Във всеки случай смятам да дам отговор на мълчанието ти. Ще се освободя от всичката злоба и всичката ярост, която предизвикваш в мен и която ме задушава. Сега ще видиш как става това.

По-късно, след демонстрацията, завършила на една пуста площадка със скърцане на спирачки, което се чу на километри наоколо и се разнесе над гората, подплашвайки птиците и всичко, що тичаше, пълзеше, подскачаше от клон на клон или още спеше, Еви доста време се опитваше да пребори гаденето, да отпусне вдървените си колене и лакти и да раздвижи врата си, докато Ришар бършеше челото си и почистваше очилата си, като духаше отгоре им.

— Понякога са направо опасни — с гримаса изкоментира Андреас, когато Еви му разказа случката. — Напълно непредвидими.

Сравнителното безгрижие на Андреас се дължеше на едно ново болкоуспокояващо лекарство, от което той взимаше тройна доза или го съчетаваше с риталин. Понякога се чувстваше малко объркан или изнервен от амфетамина, но това беше бял кахър.

Еви го наблюдаваше със свито гърло как трескаво бърка в джоба си в беседката, която Дани бе довършил и откъдето се чуваше как Каролин предлага да им донесе оранжада и как Брижит полива цветята и голите си крака.

През почивните дни за Вси светии половината „Брийанмон“ отиваше на Сейшелите или някъде из природата, а другата половина организираше празненства или каквото и да е, стига да можеше максимално да купонясва. През една такава вечер, която се отличаваше с приток на нови продукти — знам от Еви за едно тайнствено бледосиньо хапче, нещо като golden eagle, подправено с GHB, — Лиза напълно бе излязла от релси.

Не че триъгълната й връзка с Патрик и Габи през предишните два месеца беше пример за уравновесеност и разумно поведение, не, червеят вече бе проникнал в плода.

Но нямаше какво друго да се прави.

Сега поне не беше студено и можеха да се къпят, да се търкалят по пясъка и по боровите иглички, да се възстановяват от натрупаната умора в гъстата сянка на големите дървета.

Общо взето, всички изглеждаха доволни. Всички като че ли си даваха сметка за милосърдието на небето, за великолепното циганско лято, което отпускаше на тази част от страната. Вечер оставаха навън възможно най-дълго, потъваха в мекия сумрак, отпивайки от чашите си и дръзко обсъждайки състоянието на света. Американците това, китайците онова и курсът на борсата това, и парниковият ефект онова. И техното това, и спинът онова.

От сексуална гледна точка бяха стъпили на доста разбунена територия и големият, увеличеният брой всякакви чифтосвания в областта беше най-доброто доказателство. Млади и стари, животни и човеци, мъже и жени, всеки сякаш жадуваше за повече удоволствие, стремеше се да получи повече, да се възползва от този излишък от светлина, който не беше много обичаен за нашата област, с две думи, всеки искаше да получи своето парче от тортата.

Зимите понякога бяха толкова дълги, толкова мъртвешки, толкова изтощителни, толкова гадни. Трудно е да се определи с точност влиянието върху нормалните умове на средна температура от двайсет и осем градуса през октомври с всичките цветове и ухания на есента.

Да вземем Марлен Арамантис — благонравна жена, в която няма нищо екстравагантно. Кой демон я подтикваше да се върти около Еви при всеки удобен случай, да стиска ръцете му, невинно да го докосва с върха на гърдите си, да го моли да я намаже с плажно масло?

Да вземем Александра Сторер. Тя едва-едва се съвземаше от самоубийството на сина си, но разговаряше с Ришар, без да си дава труд да обуе поне едни гащи. Дали това беше просто начин да покаже, че не е еснафка?

Да вземем Дани Кларанс, който обикаляше из гората, разхождаше се нощем и живееше сам в колиба сред изтравничетата.

Да вземем всички онези мъже, които разхлабваха връзките си в края на следобеда и започваха да гледат разсеяно, ако им хрумнеше нещастната идея да отворят прозореца и да пуснат вътре отровата, накисната в захарта на въздуха.

Да вземем всички онези жени, които ги очакваха. Не бяха малко. От топлия въздух кожата им овлажняваше. Понякога си раздаваха ветрила. Една вечер шефът на едно водещо предприятие бе включил система made in USA за охлаждане на водата в басейна и всички изпаднаха във възторг. В града се мълвеше, че най-лудите вечерни купони ставаха на хълма, но дочутото за заведенията, където се разменяха партньори, за баровете, където се събираха водопроводчици, касиерки, фризьорки, електротехници, пощаджии и tutti quanti, доказваше, че няма голяма разлика между различните слоеве. Кипежът беше всеобщ. Чак до тревата, която бе по-зелена от обикновено. Чак до звуците, които се чуваха по-ясно. До Борсата, която демонстрираше нахално здраве. До дървесния сок, който отказваше да се върне в клоните. И до всякакви подобни неща.

Тази сутрин на езерото Анаис се бе пльоснала като същински тюлен на малкия плаж — три на петдесет метра, поддържан от града, който експлоатираше магазинчето за напитки и управляваше наемането на лодки, — пронизван от първите слънчеви лъчи. Зъбите й тракаха от студ, но единственият начин да избяга от срама, единственият начин да остане сама бе да дойде тук призори.

И каквото и да си мислят, Анаис беше застрахована от околната тръпка не повече от курветата, които посещаваха ръководеното от баща й училище. Няма съмнение, че навлизаше в живота с четирийсет килограма в повече, но това не й пречеше да изпитва същите спазми вътре в тялото си.

И значи тя трепереше, не спираше да трепери, въпреки че се бе изсушила. По бузите й се стичаха сълзи. От устата й излизаха стенания. Сива, тъжна и злокобна нота се процеждаше между зъбите й, докато очите й свирепо се взираха в повърхността на езерото, което щеше мрачно да блещука, докато утрото напълно не настъпеше.

Нямаше нужда друг да й казва, че с живота й е свършено. Нямаше нужда да ходи при врачка, за да разбере, че никога няма да срещне втора Лиза. Случваше се да пусне някоя и друга сълза вследствие на тази ужасяваща констатация.

Знаеше също, че е напълно побъркана. Луда за връзване, ако не престанеше, но нямаше причина, нямаше нито една основателна причина да сложи край на странните си реакции, на нездравото си поведение. Нито тя, нито някой друг бе в състояние да й посочи такава причина.

Толкова малко й бе останало от Лиза. И с всеки изминал ден оставаше по-малко — времето го унищожаваше. Примигна с очи към слънцето, което се подаваше иззад короните на дърветата, и изтри сълзите си с юмруци. Цялата тази тъга, която се превръщаше в подсмърчане, каква тъпотия, каква жалка тъпотия, казваше си тя.

В известен смисъл вярваше в хомеопатията, вярваше в паметта на водата. Мислеше, че в езерото има милиарди молекули, които са били в контакт с тялото на Лиза, и по това можеше прекрасно да се измери степента на лудостта й. Наоколо почти се разнасяше сексуален парфюм — подобен на леката мъгла призори, на лекия воал, който покриваше водната повърхност, когато тя пристигаше тук мълчалива и бледа, — въпреки че ставаше дума за чиста обич.

Този боклук Габи Гарлич сигурно бе лизала задника на Лиза, йес, не можеше да се отрече, но какво печелеше? Какво й бе останало днес?

Анаис тракаше със зъби. Свиваше се на кълбо върху пясъка, защото никакво слънце не можеше да я стопли. Тежко е да ги гледаш как се галят, как си пускат език една на друга, как се опипват между краката. Габи беше горчивият хап, който трябваше да се преглътне, Габи беше истинска мръсница. И ако имаше нещо, което Анаис трудно можеше да понесе, то бе да вижда как сега Габи се върти около братлето.

Дали не се опитваше да го сваля? Това вече би било върхът. Направо да ти се повдигне. Да сваля Еви? Мамка му! Да сваля Еви би било направо гротескно. Би било обратното на това, да оставиш мъртвите да почиват в мир, ако я питаха нея.

На връщане спря у Дани Кларанс. Паркира субаруто встрани, под високите бамбукови дървета, които се полюшваха в хладния въздух.

Дани правеше Бог знае какво зад къщата с една водна помпа, произведена някъде в източните страни.

Разполагаше с трева, енергийни напитки и малко ЛСД — слаба работа, но на Анаис не й се разправяше, затова се задоволи да кимне. Той премери тревата, преброи хапчетата и парченцата попивателна.

— А утре? Може би ще развали спирачките на субаруто ми? — гневеше се Анаис. — Или ще ми изпрати колет — бомба?

Дани отвърна, че не е невъзможно. Познаваше семейство Трендел. По времето, когато Ришар ходеше надрусан от сутрин до вечер, Дани наминаваше от време на време през тях да види дали нямат нужда от нещо и понякога водеше двете деца на разходка.

Дани смяташе, че Еви е способен на много неща, но отказваше да каже мнението си за смъртта на Лиза, което вбесяваше Анаис.

Предпочиташе да не се меси в историите им. Доставяше им каквото искаха и с това ролята му се изчерпваше.

— Но какво смяташ да правиш с тези снимки? Срещу кого си настроена всъщност?

Невинаги успяваше да се контролира, понякога не издържаше — беше по-силно от него. Не желаеше да се меси, за нищо на света, но не можеше да не си завре носа, колкото и да се съпротивляваше, не можеше да не се раздрънка като някоя стара окаяна сврака, вместо да си затваря устата. Непреодолим порив.

Досаждала на всички с тези снимки, каза й той в очите.

— Преброи банкнотите — Анаис ги измъкна от ужасните си шорти с ресни, които я правеха още по-дебела, — но умът му бе другаде. Виждаше, че момичето нямаше намерение да се отказва от идеята за голям скандал и се питаше дали не може да направи нещо.

— Живееш прекалено изолирано — отвърна му тя. — Мозъкът ти започва да се атрофира, така да знаеш.

— Да, но това не е от самотата. От възрастта е, не е от самотата.

Излязоха. Той я изпрати до субаруто. Тя тикна дрогата под седалката и каза:

— Позволявам си да настоявам за снимките.

Той скръцна със зъби и удари с юмрук по покрива на колата. Бум. Огледа се — за миг придоби заплашителен вид.

— Бих отишла и сама — въздъхна тя, — но ме мързи. А и просто не мога да се срещна с него очи в очи. Как ме виждаш?

Той се захили. Винаги се впечатляваше от ината на Анаис, от непоклатимата й решимост, дори когато бе насочена срещу него. Захили се, защото изпитваше дълбоко уважение към този вид поведение, към начина, по който момичето го гледаше, без да мигне.

На връщане се размина с кабриолета на Ерик Дюнкала, който отиваше у Тренделови. Говореше по телефона с Лор и се опитваше да я успокои. Казваше слушай, на път съм, наближавам, ето, показвам пропуска си на пазача, пристигам; хайде, не ставай смешна, съвземи се, ало, не прави нищо непоправимо, идвам.

Ришар беше в градината. И той притискаше към ухото си мобилен телефон, докато се разхождаше, превит на две, раздразнен, и говореше с баща си.

— Да му се не види, елате, когато искате, у дома сте си. Трябва ли да ви го повтарям? Татко, по дяволите, всички ще се радват. Всички ужасно ще се радват да ви видят. Ама с какъв тон да ти го кажа? Идвайте с мама, когато пожелаете. Разбира се, че ви очаквахме. Както всяка година по това време. Останете колкото искате. Три месеца? Не, шегувам се. Не, нямаме нужда от нищо. Боже Господи, слушаш ли ме изобщо?

Когато забеляза Ерик, Ришар тъкмо бе уредил въпроса с идването на родителите си и триеше челото си с една ръка, докато с другата с всичка сила стискаше телефона и свирепо го гледаше, сякаш очакваше да експлодира.

Прегради пътя на Ерик Дюнкала, чиито мускулести гърди и плосък корем се очертаваха под копринения потник „Пол Смит“ — добре поне че си бръснеше мишниците.

— Сега ще ми кажеш какво става горе — нареди той. — Искам да знам какво се е случило. Съветвам те да говориш.

Това, което Ришар сочеше горе, на етажа зад гърба му, това, което твърдо сочеше с палец, беше стаята на Лор със спуснати завеси на прозорците.

Ерик вдигна слънчевите си очила на челото си. После постави ръце на кръста си и направи гримаса, докато се взираше в тревата, която растеше между краката му.

— Знаеш как е — изрече той накрая. — Толкова е чувствителна.

Ришар го изгледа, поклащайки глава.

— Да, това е първата дума, която ти идва наум. Чувствителна. Знаеш ли, че много те бива да намираш точната дума?

Отдръпнаха се в сянката на малка горичка, където се разнасяше силно ухание на мед и портокалови кори. Там имаше широки плетени столове, възглавнички, вестник, томче стихове от XIX век, получено от Ришар по пощата, писмо на читател, което започваше с „Господине, никак не ми хареса последното ви произведение“, английски цигари без филтър, чаша с джин и сок от червен грейпфрут и остатък от бъркани яйца.

— Знам какво си мислиш, Ерик. Седни за малко. Много добре знам какво си мислиш. Налей си нещо. Но Лор все още ми е жена, както знаеш. Все още сме женени, до доказване на противното. И признай, че нямам навик да ви се бъркам в работите. Не съм такъв. Не те разпитвам по най-малкия повод. Така ли е? Така ли е, Ерик?

Ерик носеше обувки с много остри носове, които в момента разглеждаше с удоволствие.

— Но този път ми се струва сериозно — продължи Ришар. — Как да ти кажа, с тази жена все още съм способен да преценя кога е сериозно. Общуваме си от по-отдавна, отколкото с теб, доколкото знам.

Ерик прекара ръка по изрусените си коси, които затанцуваха между пръстите му като радиоактивни житни стебла. После с гримаса погледна небето.

— Виж, знаеш как става — тъжно каза той. — Сякаш е излязла от хладилник. Сякаш е спала зимен сън през всичкото това време.

— Добре. Но бъди малко по-ясен. За какво точно говориш?

— За какво говоря? Според теб за какво? Да ти го нарисувам ли?

В битността си на хиперактивен гей Ерик не разбираше как може да се отдава такова значение на едно широко разпространено и единодушно прието в неговите среди упражнение, изпълнявано с чисто професионална цел.

Ришар мълчаливо изслуша разказа за приключенията на жена му с Аксел Мендер от „Медиа Макс“, като дъвчеше разнообразни треви, които късаше наоколо. Лор не за пръв път лягаше с друг мъж. Тя бе принудила Ришар скъпо да плати за безизходицата, до която ги бе докарал, без да си поплюва го бе наказала, задето вече не можеше да я чука, и сееше спринцовки из къщата като обезумял. Не се бе церемонила. Известно време очакваше от него да възрази, да протестира, но той нямаше какво да добави, нямаше какво да каже. Знаеше, че трябва да заплати за прегрешенията си. Беше съвсем наясно.

И все пак не му ставаше приятно. Никак. Поемаше дълбоко дъх. Бореше се с желанието да скочи през канапето и да я удуши или да я зашлеви — вече не знаеше кой от двамата, тя или самият той, му вдъхваше повече ужас. Сега мрачно вдигна поглед към стаята, където прегрешилата му съпруга се бе укрила, обзета от черни мисли, и си я представи гола, пълзяща, разгорещена върху мокета на продуцента, който я полива със сперма от упор.

— Хубаво — въздъхна той и наведе глава. — Като е така, какъв й е проблемът?

— Каза, че не била получила ролята заради таланта си. Ей такива нелепости.

Ришар изрази досадата си, като направи красноречива гримаса.

— Ако го приема по този начин, чуй ме добре, ще има да патим. Ако тръгне в тази посока, Ерик, може да очакваме най-лошото. Ще има да слушаме приказки за шибаната й кариера, вярвай ми.

— Добре, ама не можеш да говориш така за това, което е целият й живот. Как не разбираш? Наистина е гадно от твоя страна. Би ли казал това на Грета Гарбо?

— Тези среди са отвратителни. Знам го, и аз съм от тях. Но най-лошите са тези, които живеят на гърба й, които са се вкопчили в нея като кърлежи, цялото онова шибано интендантство. Окей. Така е.

— Ришар, please, не се озлобявай. Вие двамата добре се справяте. Огледай се. Страхотно добре се справяте.

Ришар рязко се изправи и с нервен смях разтвори ръце.

— Ама разбира се. Отлично се справяме. Ей ни на — изръмжа той, призовавайки за свидетели околните дървета, от малкото лировидно дърво до големия син кедър. — Никак не сме зле, никак даже. А, момчета, какво ще кажете?

В този момент забеляза Лор зад завесата и дъхът му секна.

— Защо говориш толкова глупости? — каза той и отново седна.

— Ако живееше в някой коптор с шепа евро на месец, по-добре ли щеше да ти бъде?

— Не, ама защо говориш толкова глупости, сериозно? Да не би да ти ги плащат на килограм?

Готвачката им донесе горещо кафе. Тази италианка правеше такова хубаво кафе, че понякога Жорж Кроз от другата страна на живия плет, на сто метра от Ришар, започваше да се суети сред туите и подхвърляше: „Да пукна, ако не съм пил същото във Флоренция, тази страхотна арабика, която ви поднасят при Джили. Не ви ли е останало малко?“

Предишната им прислужница, която бе работила у тях двайсет години, не я биваше да направи прилично кафе. Добре поддържаше къщата, но кафето й често беше направо противно. След смъртта на Лиза престилката й си оставаше мокра от сълзи от сутрин до вечер и след по-малко от месец, изсушена от скръб като смокиня, тя обяви, че напуска. Не я разубеди предложението на Ришар да й увеличи заплатата. Потърси Еви, за да го целуне по челото, подсмръкна още веднъж и се напъха в едно такси, което я свали в града.

Новата беше пълничка и жизнерадостна. Ришар се запита как щеше да се разбира с майка му, как щеше да подходи старицата, за да й вгорчи живота.

— Преди двайсет години — въздъхна той — нямаше да вземе нещата толкова присърце.

— Казах й извинявай, чакай сега, за да изгубиш самоуважението си, трябва да направиш далеч повече. За щастие. Трябва да направиш съвсем друго, а не да легнеш с някакъв си продуцент.

— Хм, не ми харесва това.

— Самоуважението. Трябваше да я чуеш.

— Няма такава вероятност. Ако трябва да избира между мен и някое зомби, за да му излее душата си… Както и да е. Няма да тръгна да разбивам вратата й. Няма да крещя, нито да събирам махалата. Хубаво е, че има теб. Нали си й агент. Има си човек, който й взема двайсет процента, на когото плаща, за да изслушва жалбите й.

— Обаче е отслабнала с едно кило.

— Отслабнала е с повече от кило, можеш да ми вярваш — отвърна Ришар мрачно. — Нищо не яде. Щом се прибере, и се затваря в стаята си. Отслабнала е с повече от кило и кърши ръце или хапе устни. Ако това не ти говори нищо, на мен ми говори.

— Не, не ми казвай това.

— Съжалявам. Но смятах, че можеш да бдиш над нея. Смятах, че си достоен човек и че имаш нюх. Не мислех, че ей така ще я запратиш право в огъня.

Ерик разсеяно се оглеждаше.

— Свършено бе с нея без тази роля — промърмори той, сякаш се обръщаше към себе си. — Знаеш това не по-зле от мен. Свършено беше с нея.

— Нищо не може да върне дъщеря й. За какво всъщност говориш?

Беше около пладне. Чуваше се бучене на прахосмукачка — в случая „Торнадо ХП 7000“, — на електрическа косачка в далечината, на механична ножовка в гората, чуваше се и присмехулната песен на кълвач, който барабанеше сред листата.

— Ако започне така още от първите дни, във всеки случай, ако не е на снимачната площадка след час, това е много лошо начало. Не тръгва добре, така да знаеш. Не използва козовете си. А, ей Богу, не е да не сме говорили. Отлично знае какво е поставено на карта.

— Хайде, всичко е наред. Тя е професионалистка. Не е някоя местна старлетка, мой човек, така че не се шашкай толкова. Лор е истинска професионалистка. Спомни си, че сме я виждали да се снима с четирийсет градуса температура в тъп телевизионен филм и със счупен пръст в „Татко е в командировка“.

В този момент Ришар видя да се задава по алеята Джудит Беверини и се намръщи.

— Разбира се, че не споделя с теб — заяви тя и седна да изпие една оранжада. — Защо да споделя? Ама че си смешен. Да не си въобразяваш, че можеш да й помогнеш?

— Разбрах, че Жан се е върнал от Китай. Разкажи ни. Не е ли във форма?

— Не ставай вулгарен. Благодаря. Предполагам знаеш, че Еви е чул всичко?

В първия момент Ришар само отвори уста. После произнесе:

— Моля?

— Това момче винаги никне там, където не го сееш — измърмори тя. — Бил е там, когато тя говореше с мен по телефона.

Ришар се обърна към Ерик, поклащайки глава.

— Ама те са напълно превъртели, честна дума.

После поздрави Джудит, която носеше костюмче от розов хавлиен плат, напомнящ за пътешествие по островите.

— Браво, момичета. Добра работа сте свършили.

— Виждате ли какво става, когато се подслушва.

— Негова ли е грешката? Това ли се опитваш да ми кажеш? Той ли е виновен, че не сте способни по-дискретно да си разказвате тъпите си истории за чукане? Искам само да ви уведомя, че това момче е едва на четиринайсет години. Че няма голяма разлика между четиринайсетгодишно момче и едно дете. Че може би за душевния му мир е по-добре да не чува някои неща.

В този момент се появи Лор. С погребалния вид, предназначен за трудни моменти.

— Веднъж и ти да имаш право, Ришар — въздъхна тя. — Да, прав си, признавам.

Отпусна се в едно кресло, като избягваше погледа на мъжа си.

— Не, ама ако обичате, чакайте малко — намръщи се Джудит. — Какви ги говорите двамата? Не ви разбирам. Тия хлапета знаят по темата хиляда пъти повече, отколкото си въобразяваме. Може би повече от нас. Видели са какво ли не. Че те непрекъснато са в Интернет и държат порнокасети в спалните си. Имат достъп до всичко. О, хайде сега, събудете си. Стъпете на земята, за Бога.

— Когато си родиш деца, тогава ще те питам — сопна й се Ришар.

Намалиха тона, защото сега пък Еви цъфна отнякъде. Мина покрай тях и влезе в къщата.

— Дали знае, че съществуваме? — недоумяващо попита Джудит.

През тази топла и светла утрин в края на октомври Еви не се интересуваше от извънбрачните сексуални подвизи на майка си. Имаше си други грижи. Връщаше се от езерото и се чувстваше така ужасно напрегнат, че си бе прехапал вътрешността на бузите — прекоси гората и измина трите километра в тръс, почти без да усети.

Баща му и майка му бяха в градината с Ерик Дюнкала и Джудит Беверини. Проследиха го с очи, изпълнени с онази подозрителна тревога, която често проявяваха към него. Почувства се като в зоологическа градина. Понякога се питаше дали родителите правят нещо друго, освен да съзаклятничат зад гърба на децата си. Дали не прекарват цялото си време в шпиониране и критикуване, в обясняване, дуднене и всяческо досаждане. Питаше се дали това не е нещо като болест, от която се заразяват с възрастта, дали страданието не е единственото нещо, което са способни да предават.

Затова безцеремонно се прибра в стаята си и внимателно я заключи.

И вдигна очи.

Никога не бе виждал нещо по-прекрасно.

За пореден път се убеждаваше. Не беше сънувал. Свали уокмена си, прибра косите си зад ушите и заобиколи леглото, за да се настани в креслото на колелца, където бе прекарал нощта.

Докато го бе нямало, тя беше избутала чаршафа, който я покриваше, но не това бе причината за изумлението му, макар да не бе съвсем сляп и да виждаше, че има страхотно тяло. Дори да навлечеше домашно плетена рокля или да се натикаше в скафандър, пак щеше да я намира за съвършена, за фантастична.

През нощта не беше мигнал. Гледаше я как заспива, как се отпуска встрани, изтощена от тревата, която бе пушила, но въпреки всичко грациозна, лека, свежа. Късите й коси блестяха като коприна, сияеха. Като видя, че е дълбоко заспала, той я съблече, зави я с чаршафа, после грижливо сгъна дрехите й.

Изпитваше огромно облекчение. Най-после. Най-после се отпускаше, след осем месеца. Даваше си сметка каква тежест бе притискала гърдите му и сгърчвала мускулите му. А се оказа достатъчно да я гледа как спи. Достатъчно да е до нея, за да не иска нищо повече.

Всяка сутрин се събуждаше призори стреснат, но сега може би вече нямаше да е така. Много пъти през нощта биваше обземан от еуфория, от тиха безтегловност и усещаше, че нещата могат да вървят по-добре, че могат да се оправят, ако продължават в тази посока.

Възползва се от лунните лъчи и я снима с мобилния си телефон. После разпечати снимката и я окачи над бюрото си. Човек трябваше да види това, за да го повярва. Искаше му се да говори за светлината, която излъчваше тази снимка в полумрака — дълго я бе съзерцавал с кръстосани на тила ръце.

Самият той нищо не бе взимал, дори трева не бе пушил. Габи Гарлич напълно му стигаше. И това не беше образ. Охотно признаваше, че тя го замайва, че упражнява върху него определена власт, влияние, сравнимо с онова, което Лиза бе имала над него.

За да прекараш нощта в съзерцаване на спящо момиче, трябва или да си тъп, или да си попаднал на нещо по-особено. На някой наистина различен.

Еви не се съмняваше, че се случва нещо странно. Че тя притежава мощта на лавина, която расте с всяка изминала минута и скоро ще достигне идеалните си размери. Виждаше я как наближава с ужас и спокойствие, с решимост и тръпка.

Отпусна се назад, хвърли поглед към градината и видя, че майка му излиза. Ерик я следваше по петите, а тя се отдалечаваше по алеята, като вървеше бързо и силно полюшваше ханша си. С шал на главата и големи черни очила. Изглеждаше малко скапана, откакто я бе чул да излага на показ сексуалността си. Изглеждаше напрегната.

По-рано сутринта не би повярвал, че ще излезе от стаята си. Ришар бе стоял известно време в коридора пред вратата й, но не получи отговор относно здравето на жена си, нито дали е добре, нито какво се е случило, нито нищо.

Тя често укоряваше сина си, че е затворен, че носи маска, но самата тя не служеше за пример в това отношение — впрочем тя не служеше за пример и в много други отношения, казваше си той.

Междувременно Габи се къпеше в златиста светлина — светлинен сноп, проникващ през дупка в листата на дърветата. Това е почти прекалено, казваше си той, мълчаливо наведен към нея, за да я разгледа още по-отблизо, да я усети, да чуе дъха й.

През нощта, докато тя спеше, дълго бе размишлявал за сексуалните отношения, които бе поддържала с Лиза без всякакъв свян, и макар те да бяха помрачили последните месеци, прекарани със сестра му, сега ги виждаше в друга светлина.

Лиза му беше обяснила, че триъгълникът им с Патрик Сторер им е отворил вратите към сексуално разцъфтяване, което не можело да се разбере отстрани. Все едно, че му говореше на китайски в онзи момент. На чист мандарински отпреди десет века. Обикновено Андреас и той мастурбираха пред сайтове за лесбийки.

Но през нощта всичко това отлетя, всичко това бе осъдено, обявено за глупост, за невежество, пометено със силата на волята, с помощта на неумолима решимост и на зазоряване в съзнанието му не бе останала никаква резерва, а в сърцето му никакво съмнение относно възвишените чувства, подтикнали двете момичета да се чукат.

И така бе по-добре. Положението ставаше по-ясно. Ставаше кристално ясно. Мислеше си дори че ако Лиза беше там, тя би одобрила, би одобрила и приветствала новата конфигурация. Както я познаваше, Лиза щеше изцяло да го подкрепи, щеше незабавно да му даде благословията си.

Когато тя отвори очи, той й даде време да се разсъни. Тя се надигна и се подпря на лакът.

Беше учудена да го види там. Заяви, че сигурно е прекалила с дозата, и му се усмихна. После като че ли осъзна, че е гола и че е в легло.

— Ние… правихме ли нещо?

Еви сведе поглед и побърза да отговори, че не. Добави, че е спал в креслото. Тя намери това за идиотско.

— Заради… проблема ти ли?

Не. Раната била зараснала. Вече дори не се сещал за нея. Тя изпадна в недоумение. Обяви, че не познавала много момчета, които не биха злоупотребили със ситуацията.

Иначе била спала супер добре. Било гениално да спиш сред гората.

Той събра кураж и й каза идвай, когато пожелаеш с шеговит тон, но без да я гледа в очите.

После без никаква пауза извади от джоба си пликчетата с прах, за които бе платил хубава сумичка на Дани Кларанс, подаде й ги и обяви, свивайки рамене:

— Това е всичко за момента.