Нечистота

Колкото по-малко време прекарваше вкъщи, толкова по-добре се чувстваше. Андреас никога не се бе опитвал да скрие, че не му е кой знае колко приятно да живее под един покрив с майка си и приятелката й. Връзката им траеше вече близо десет години и той май бе единственият, който в тия времена все още се шокираше от подобен съюз.

Майка му Каролин Бетел-Бърнис се измъчваше от това положение, въпреки че спътницата й Брижит енергично я насърчаваше да не обръща внимание на мръсния характер и бездънния егоизъм на четиринайсетгодишното интровертно типче, каквито впрочем бяха повечето грубиянчета на неговата възраст.

Преди време Каролин многократно се бе опитвала да обясни ситуацията на Андреас, но той всеки път грубо я прекъсваше — дори изпадаше в нервни кризи, които приключваха под душа, където той крещеше, а двете жени задъхано го държаха за ръцете. Андреас истерично отказваше да говори по този въпрос. Запушваше си ушите и сипеше обиди. Гледаше разплаканата си майка и я наричаше дърта мръсница и жалка лесба. Тогава Брижит се приближаваше и му лепваше страхотен шамар, който той никога не успяваше съвсем да избегне. Друг път се търкаляше по пода, обзет от ужасни гърчове, а майка Каролин му носеше възглавница, което ни най-малко не помагаше.

Горе-долу откакто влезе в гимназията, двете страни като че ли сключиха някакво крехко примирие, което не означаваше, че Андреас охотно би се задържал вкъщи. Двете жени много бързо му писваха на оная работа, твърдеше той, и дори не подозираха до каква степен.

Вечер, захапала цигарата, Брижит изключваше автоматичното поливане и преминаваше на ръчно — беше убедена, че растенията имат чувства, ценят ръчното поливане и са признателни и поласкани от този знак всъщност на заслужено внимание. Трудно е да се каже дали говореше сериозно, когато подхващаше тази тема. Когато беше много горещо, си поливаше и краката.

Сега ги покани да си изплакнат своите, докато още държи маркуча.

— Как мина къпането? — попита тя. — Разкажете ми.

— Не особено склонен да влиза в разговори, Андреас дори не забави ход, само изръмжа нещо и повлече Мишел навътре, без да остави на Еви време да реагира. Докато двамата приведени прекосяваха прага, Брижит продължи:

— Хей, Еви, я ми кажи, чух, че си пострадал. По-добре ли си? Ей Богу, лошо ми стана, като разбрах. Ама наистина, що за идея! Цяла нощ се питах кое би могло да накара момче на твоята възраст, пък и всеки друг, да направи такова нещо и не можах да си отговоря.

В съседната градина семейство Форвил лениво отпиваха от чашите си и се занимаваха със своите бонзай, които все не искаха да загубят листата си — според последните новини още нито едно-единствено не се бе откъснало и приземило върху миниатюрните морави. Час по-рано Лор бе изтърпяла едно яко чукане в кабинета на Аксел Мендер в сградата на Медиа Макс и сега се прибираше вкъщи с черокито си, пълзеше нагоре по алеята с двайсет километра в час и се чувстваше дълбоко оскърбена и самотна. Някъде пееше птичка. В другия край на градината, застанала с лице на запад, Каролин правеше упражнения по йога, навлякла фланела с надпис ELVIS HURTS и с каска на главата. Без да изпуска маркуча, Брижит уверяваше Еви, че на света няма нищо, което да заслужава такава жертва, а той се питаше има ли смисъл да си хаби слюнката. В далечината, долу в долината над магистралата блещукаше някаква светлинка. Имаше задръствания с километри и в двете посоки. Ришар заяви на Габи, че е най-добре да прояви търпение.

Едно ято диви гъски се изгуби в тъмнината, Брижит насочи маркуча си към повторно разцъфтелите бугенвилии и попита Еви дали си дава сметка колко са привилегировани, до каква степен хората очакват от тях не благодарности, а малко по-интелигентно поведение.

Във всеки случай Брижит нямаше квадратна челюст и не приличаше на четири крил гардероб — много мъже падаха в капана и после се чувстваха като в небрано лозе. Затова, когато протегна ръка и нежно погали Еви по бузата, той не се дръпна.

Жестът й нямаше нищо общо с жестовете на Марлен Арамантис, майката на Мишел, които понякога бяха някак двусмислени. Не, беше просто приятелска, безкористна милувка, която трябваше да го успокои, да му покаже, че го разбират и му прощават.

Под бугенвилиите започваше да се образува локва. В този момент най-учудващо се появиха Андреас и Мишел. Леко напрегнати. Андреас, с все още влажни, пригладени коси, с мрачен поглед, се отправи към изхода, като рязко нахлупи качулката на суичъра си върху главата си. Андреас беше сравнително нисък за възрастта си и това обясняваше много неща. Доста хубаво лице, но по-скоро дребен ръст. Поради което ставаше сприхав, когато не получеше каквото желае. С две думи, лесно кипваше.

— Яденето е в хладилника — уведоми го Брижит спокойно, докато той се отдалечаваше от тази прокълната къща — къщата, която му носеше винаги обратното на желаното и от която не очакваше нищо добро.

— Все ми е тая дали му харесва, или не — каза Мишел. — Каквото е, такова. И същото важи и за теб, разбира се.

— Ако обичаш — каза Еви, — не се заяждай с мен. Оправяй се с него. Разберете се веднъж завинаги.

Тръгнаха по платното след Андреас, който бе набрал доста преднина. Светлините по разделителната линия се изкачваха по хълма като гирлянди.

— Какво? Значи не е шега? — попита тя. — Значи наистина смяташ да й погодиш този номер? Ау! Това е страхотно извратено, да знаеш.

Като си помислиш, че са израснали на този път, че бавачките им са ги возили тук с колички, че са тежали само по няколко килограма и не са могли да говорят, нито да мислят за лоши неща, направо не можеш да повярваш. И за миг изпитваш носталгия по онова време.

Андреас вече не беше сигурен в нищо. С гняв и тъга гледаше как Мишел се отдалечава с лека стъпка — изглеждаше така, сякаш плава над керемидено червената настилка на оградената с мимози алея към вратата на Арамантис, — защото краят на тази връзка, усърдно поддържана още от началното училище — понастоящем вече бяха изчерпали цялата гама от опипвания, — наближаваше все повече с всеки изминал ден.

— Как да я убеди човек? — запита се той високо със, свито гърло, изгубен сред океана от чист мрак, какъвто представляваше момичешкият мозък. — Защо е тоя цирк за едно най-обикновено чукане, можеш ли да ми кажеш?

Не беше лесна работа да очертаеш разумна граница между нещата, които момичетата приемаха да правят, и нещата, които не приемаха да правят. Не и преди да ти стане ясно, че обичат да разиграват хората, да ги правят на маймуни, да ги поболяват.

Вдигна една шишарка, която се готвеше да изрита, и я хвърли над покрива на къщата — проектирана от Мале-Стивънс, лондонски период — в момента, когато Мишел влизаше в нея.

Андреас познаваше един тип, който можеше да му изпрати някоя самарянка без проблеми, но Еви не беше особено въодушевен от идеята. Не защото имаше някакви скрупули или сексът го отблъскваше. Просто нещата не трябваше да се смесват. Това, което занимаваше ума му от няколко дни, което се промъкваше в мислите му и ги завладяваше, без да може да му се противопостави, това озарение, тази светлина, които смяташе за завинаги изчезнали, всичко това нямаше нищо общо със секса.

Във всеки случай нямаше намерение да говори на тази тема с Андреас. Не беше сигурен, че приятелят му ще го разбере в състоянието на постоянна възбуда, в което се намираше, откакто бе започнала учебната година — цяла кутия хартиени кърпички на ден не му стигаше.

Изплюха се, когато минаваха покрай къщата на Джудит Беверини, мрачни и угрижени, смазани от тежестта на вселената, осъзнали нищожеството на света, усетили настръхналата му от остриета утроба. Най-гадното бе, че не бяха моторизирани и за да слязат в града, трябваше да разчитат на другите.

Докато продължаваха да вървят в унилата атмосфера на ранната вечер — някои от обитателите на хълма се прибираха, други се готвеха да излизат или си забъркваха сухо мартини на терасата, или се мотаеха из къщите си, — Андреас се обади тук-там, но не попадна на нищо, което да си струва труда, отдалеч да напомня за дрога или дори за най-обикновен семеен ксанакс.

— Мамка му, не ми казвай, че ще си останем само двамата! — изръмжа той с отвратена гримаса.

Но натам вървяха нещата. Понякога и така ставаше. Нощта злокобно се разстилаше над земята като саван над огромна катафалка и нищо не можеше да се направи — простият факт, че си жив, ставаше мъчителен, почти непоносим, подобен на лоша, много лоша шега. Ако не се намереше нищо, което да им помогне да доплуват до зората, ами значи това беше краят на всичко, това беше самата смърт.

Качиха се в стаята на Еви, за да вземат — поради липса на нещо по-интересно — нещата на Анаис, защото се очертаваше ужасна нощ.

На минаване през кухнята Андреас повдигна един-два капака на тенджери. Одобряваше смяната на готвачката у Тренделови и чевръстата италианка Джина напълно му допадаше. Отмъкна едно парче от пилето с лимонов сос — защото Брижит не само редовно чукаше майка му, но и готвеше като първия човек — и го изгълта, докато се качваха по стълбите, по които истеризиралата Лор се бе качила преди половин час.

Не че бе очаквала друго. Аксел Мендер не беше романтик нито на думи, нито на действия. Просна я по корем върху едно бюро и я оправи заднишком, после продължи на мокета с тъмносиньото лого на „Медиа Макс“ върху небесносиния фон. Още имаше залепнала сперма в косите. Погледна се в огледалото и видя на какво прилича жена, която току-що се е изчукала с шейсетгодишен мъж, надрусан с виагра. Изстена и се отпусна на леглото си.

Когато чу момчетата, най-после реши да се съблече. Подритна дрехите си, изпра гащите си на ръка, окачи ги на поставката за пешкири и влезе под душа. Осъзна, че от цяла вечност е изгубила самоуважението си. Запита се дали сега е моментът да спре пиенето.

Андреас изпуши половината цигара — включително най-натъпканата й част, — преди да я подаде на Еви, та очите му сякаш щяха да излязат от орбитите. Все пак не бе толкова друсан, та да не забележи, че Еви държи цигарата, без да я доближава до устните си. Погледа приятеля си с вдигнати вежди и произнесе:

— Бих искал да знам какво значи това. Бих искал да знам какво криеш от мен.

— В момента не ми се пуши — отвърна Еви.

— Брей! — подсвирна Андреас и се удари по челото.

Взе джойнта от ръцете на Еви, поклати глава и мълчаливо запуши.

— Голям си хахо — изсмя се той между две дръпвания. — Ама наистина си много специален, да ти кажа.

Не беше много важно какво мисли Андреас. На Еви не му пукаше особено. Само едно имаше значение — че двамата се приемат. Че приемат да са различни, да не виждат всичко по един и същи начин, да бъдат такива, каквито са. В това бе силата на приятелството им. Това беше неунищожимата му сърцевина. Никой от двамата не твърдеше, че е прав. Никой от двамата не се опитваше да се наложи. Стигаше им и заобикалящият ги свят, ордите от възрастни, които умееха да общуват единствено от позиция на силата и се валяха в клоаката си на практика от сутрин до вечер.

От другата страна на коридора Лор се плакнеше с много гореща вода, след като се бе изтъркала с тоалетната ръкавица и петдесет пъти измила вагината и ануса си със специален сапун, който не ви изсушава онези части като какъв да е друг препарат. Макар да си го заслужаваше, и още как! Макар да заслужаваше далеч повече за отвратителното упражнение, което бе изпълнила. Джудит можеше колкото си ще да разправя, че да преспиш с някого, за да запазиш работата си — тя работеше за една адвокатска кантора — или за да си издействаш повишение — въпросните адвокати й се бяха качвали един подир друг, та вече имаше запазено място в съвета, — не само не е осъдително, но е и задължително, можеше да повтаря това с пламенна вяра и на висок глас, можеше колкото иска да й го набива в главата, Лор не намираше в думите й утеха. Ама никаква.

Обу едни дънки, навлече фланелка размер XL — зърната на гърдите й, които онзи беше въртял като обезумял, още я наболяваха — и среса влажните си коси в полумрака на спалнята. Вратата на банята беше отворена, така че се виждаше в огледалото. В един момент обаче си даде сметка, че нито веднъж не е срещнала погледа си и че е стояла в сянката.

Да стигнеш дотам на четирийсет и пет години. Супер. Понякога имаше чувството, че около нея няма вече, нищо че всичко е само декори, зад които съществува само някакво подобие на безплодна скалиста пустиня.

На моменти Лиза толкова й липсваше, особено, когато беше в подобно мрачно настроение. Мисълта за Лиза все още й беше мъчителна, жестоко мъчителна. Всичко би дала, за да има още една дъщеря, на която да разкаже в какво се забърква човек, за да получи роля, каква цена е готов да заплати, за да се изкачи отново на сцената. Може би беше по-добре да вземе приспивателно и да си легне, но й се повдигаше.

Поне вече не пиеше. От близо две седмици не бе близнала и капка алкохол. А Бог знаеше, че изпитваше неудържимо желание да наруши правилото, за да се почисти и отвътре, за да полее с огнен дъжд спермата на Аксел Мендер, която се плискаше в стомаха й — но не му се поддаваше.

Откъм стаята на Еви се чуваше музика. Теоретически би трябвало да усети присъствието на сина си. Откога бе престанала да бъде майка? Много преди смъртта на Лиза. Нямаше смисъл да се самозалъгва — много преди смъртта на Лиза, много, много преди смъртта на Лиза. Истината е, че това семейство бе спряло да съществува твърде рано. И Лор излезе в коридора и се приближи до вратата на сина си, и пъхна ръце в джобовете си, и застана неподвижна като статуя, и се заслуша.

Без да подозират, че Лор трепери зад вратата — дали трепери, затова че са я чукали следобеда, докато съпругът й и синът й са били на плажа? — двете момчета, които, надрусани или не, си падаха по втория албум на Black Heart Procession, пазеха тишина. После Андреас се просна на леглото и се запита дали не е гладен.

Запита се на висок глас кой всъщност ще го изяде онова пиле, след като явно никой не проявяваше желание. В това време Еви сваляше музика от Интернет и на бледата светлина на екрана лицето му изглеждаше като изваяно от мрамор.

Накрая Лор отстъпи назад и слезе по стълбите, като се държеше за перилото. Ако искаше да бъде позитивна, не трябваше да пропуска факта, че Аксел Мендер й бе спестил противните прослушвания, толкова досадни за актриса, чийто талант отдавна нямаше нужда от доказване. Ако не искаше да затъне в меланхолия, трябваше да приеме нещата такива, каквито са, а в случая ставаше дума само за един нищо и никакъв секс — най-обикновен неприятен момент, който щеше да мине и замине.

Все пак обаче предпочете да се обади на Джудит, защото в гърлото й бе заседнала топка. Често бе по-добре просто да поговори с някого. Набра номера с трепереща ръка — липсата на алкохол също си казваше думата.

Горе Еви се разправяше с Андреас — ако обича да си затваря устата за Габи, да избягва темата, ако ще прави такива тъпи забележки.

— Да не би да измислям нещо? — въздъхна Андреас примирено, но очите му блестяха. — Да не казвам нещо ново? Само се опитвам да ти кажа, че не е вода ненапита. Нищо друго. Не е вода ненапита.

— Затваряй си плювалника. Само това ще ти кажа. Въпреки нахакания си вид Андреас беше истински сантиментален. Не че си личеше по начина, по който се отнасяше с Мишел. Но наистина бе страдал от това, което бе приел като предателство, когато Еви се интересуваше само от сестра си и ходеше подир нея от сутрин до вечер. Няколко вечери подред беше проклинал Лиза, пожелаваше й да изчезне веднъж завинаги, та да се развали злата магия — зла магия, виж ми окото, — която разделяше двамата приятели. Тъжен период. Нормално бе, че нямаше никакво желание да го изживява отново. Нормално бе да не му харесва, че нещата отново се развиват по същия начин.

Джудит Беверини беше в банята. И не беше сама, а в компанията на мъжа си, завърнал се след двуседмичен престой в Китай — тамошните мръсници си живееха в истински златен век, смяташе той, докато Западът направо затъваше, флиртуваше с рецесията или в най-добрия случай едва креташе с един процент икономически ръст и десет процента безработица, — така че не можеше да дойде веднага.

— Не, скъпа, не веднага — каза тя с глух глас.

Един ден бе обяснила на Лор, че като жена има известни задължения към мъжа, който се е оженил за нея. Дори ако този мъж отдавна е изгубил способността да я докарва до оргазъм дори ако водата във ваната изстива дори ако пяната не е като някогашната дори ако точно това разбират, когато говорят за тежък физически труд.

Лор усети, че краката й не я държат, и седна. Опита се да вдигне падналите върху лицето й коси. Започна бавно да произнася мамка му, мамка му, мамка му, с което веднага привлече вниманието на Джудит, която се изправи в ухаещата на индийски троскот пяна с по-розовяло по много причини лице.

— Лор, почакай. Какво има?

— Какво има ли? Ще ти кажа какво има. Мисля, че ще трябва да се лекувам със сън.

И Лор разказа на Джудит за преживяното изпитание.

За тъгата и унижението, които бе изпитала по време на упражнението. За миризмата и грубата кожа на Аксел Мендер. За въздействието на виаграта, чудовищното въздействие на виаграта. За крайно неприятните неща, които й се бяха случили.

От другата страна Джудит й говореше нещо успокоително. Лор вдигна глава и се загледа през прозореца, учудена от пустотата, която лъхаше от градината, от пустотата на моравата, пустотата между храстите, пустотата на хълмовете, пустотата сред дърветата.

Но най-страшното от цялата история, електрическият удар, от който дъхът й секна и сърцето й спря да бие, беше Еви.

Забеляза отражението му — стоеше зад гърба й неподвижен като привидение. Телефонът падна от ръцете й. Динг-донг-тряс.

Наведе се да го вдигне. Не изпитваше и капка съмнение, че от този момент нататък двойно ще съжалява, задето е платила на Аксел Мендер в натура.

Еви мълчаливо премина от другата страна на бара и се приближи до фурната.

Лор докосна бузите си — пареха като нагорещени тухли. Свят й се зави, когато осъзна ситуацията, в която се бе оказала. Истинска катастрофа. Никоя майка не би искала да се сблъска с това.

Отиде все пак до бара, качи се на една от табуретките. Смело се въздържа да си налее нещо за пиене. Нямаше какво толкова да каже в своя защита. Чувстваше се наистина много зле. За късмет като че ли не му бе пресякла апетита.

— Еви, погледни ме — каза тя.

Той напълни една чиния с пиле и тайно въздъхна — ясно му бе, че са се забъркали в отвратителна каша и че ще последва мъчителен четвърт час. „Има ли смисъл?“ — би искал да й каже. „Има ли смисъл?“ Но дали това бе най-добрият начин да съкрати страданията им? Би искал също да й каже, че му е през оная работа. Че е ваксиниран срещу историите им за чукане дори когато са особено гадни и особено жалки.

— Погледни ме, ако обичаш.

И тя като Ришар имаше вкус към наказанието. Никога не се опитваше наистина да се предпази. Като че ли бе изгубила този рефлекс след смъртта на Лиза. Вкус към самобичуването. За миг Еви си представи как я шиба с камшик, после я влачи за косите, после й залепва устата със скоч.

Обърна се и я загледа в очите.

— Бих искала да ме извиниш — каза тя. — Бих искала да ме извиниш за думите, които чу…

Отвърна поглед и направи уморен жест. Тъй или инак злото бе сторено — синът й току-що беше изслушал подробен отчет за сексуалните приключения на майка си и се бе насладил на симпатичния й речник и на начина й да назовава нещата с имената им. Бе натъпкала главата на сина си със солени и шокиращи изрази, буквално се бе разголила пред него, нищо не му бе спестила по време на разговора си с Джудит, ама нищичко. Би искала да вярва, че в днешно време едно четиринайсетгодишно момче едва ли би могло да види и чуе нещо за секса, което да му разстрои съня, но не беше съвсем убедена.

Ако можеше да надникне в главата на Еви, нямаше толкова да се притеснява. Стотици порнофилми, купища списания бяха минали оттам, без да броим нощите из Интернет, в сайтовете на луди за връзване, на абсолютни извратеняци, на истински душевноболни. Не бе изключено знанията му по въпроса да надминават всичко, което Лор би могла да си представи. Ако можеше да надникне в главата на Еви, щеше да разбере също, че нямаше основания да се бои за имиджа си — той ни най-малко нямаше да пострада. Но тъй като не знаеше дали и доколко я уважава — мигар има баща или майка, които не са на километри от грубата действителност? — тя невинно се боеше, че реномето й ще поспадне.

— Толкова, толкова съжалявам — прошепна тя. — Това не биваше да се случва. Ако знаеш колко съжалявам. Нямахме нужда от това двамата.

Еви не виждаше от какво биха имали нужда двамата с майка му. Тя изглеждаше наистина разтърсена, а той не разбираше защо, след като не за пръв път спеше с друг мъж и това не беше тайна за никого.

— Би ли могъл да седнеш за минутка? — попита Лор.

— Дойдох да взема нещо за ядене за Андреас. Той ме чака.

— Предполагам, че може да почака още малко — отвърна тя твърдо. — Нали? Та възможно ли ще ти е да ми отделиш малко време и да седнеш тук до мен, на тази тъпа табуретка? Или ти изглежда прекалено трудно?

— Не виждам смисъла на подобен разговор. Не виждам полза от него. Не вярвам, че би имало полза.

— Не мисля, че ще загубим нещо, ако се опознаем малко повече — отвърна тя. — Не мисля, че ще ни навреди.

Нещата загрубяха, мислеше Еви. Не се развиваха както трябва. Заяви, че предпочита да стои прав. На лунната светлина, сред букетите цветя майка му щеше да се опита да замаже нещата и на Еви му бе донякъде любопитно как щеше да подходи, какъв заслепяващ прах щеше да разпръсне във въздуха — като например да подхвърли, че въпросният тип е използвал презерватив, да признае, че не е изпитала никакво удоволствие, да намекне, че е направила саможертва, да изиграе ролята на, кажи-речи, невинна жертва, след като все още вонеше на секс, образно казано.

От друга страна, нямаше желание да я слуша. Беше дошъл за парче пилешко и нямаше вина, че е дочул деликатните й и лепкави признания. На никой не би му станало приятно.

— Искам да знам за какво мислиш — каза тя. — Опитай се да не ме пращаш за зелен хайвер.

— Не те пращам за зелен хайвер.

— Пращаш ме. Разбира се, че ме пращаш. Предпочитам да ми се изплюеш в лицето, ако искаш да знаеш. Предпочитам да ми кажеш в очите какво мислиш.

Добре ли е тази жена? Какъв й е проблемът?

Когато се прибра, Ришар завари къщата празна, но това не се отрази на настроението му. Нито му попречи да вечеря сам. Налагаше се да се примири, да не се формализира, когато се сблъска с тази пустота, която цари в повечето семейства с пораснали деца.

Нищо не може да е като преди. Разбереш ли това, приемеш ли го, действителността няма да ти изглежда толкова зловеща. Дори полумракът става приемлив, понякога се превръща в истински съучастник.

Наля си чаша вино и седна пред ниската масичка. Пилето беше сочно и вкусно. Чувстваше се освежен от миговете, прекарани в компанията на Габи Гарлич, зареден за цялата вечер. Отдавна не се бе усещал така добре в кожата си.

Някога беше писател. По-скоро добър писател. С времето бе забравил този факт, бе го погребал под пластовете хероин и ето, че той се появяваше отново след една разходка с кола с негова читателка.

Когато Габи Гарлич заяви, че е чела „Независимост“, последния му роман, издаден преди петнайсет години, той се обърна към нея, неспособен да произнесе и дума. Беше направо гениално. Бяха попаднали в задръстване в края на града, някъде към Сен Жорж, и околният свят му се видя по-светъл.

— Не съм ли ви казвала? — добави тя.

Каква вероятност има днес да попаднеш на млад човек, който чете книги? Който не стои непрекъснато пред телевизора, способен е да напише три реда за Шекспир, да се прехласва пред стила на Набоков или да изгълта роман от Дона Тарт, като се моли никога да не свършва? Едно на хиляда.

Ришар се питаше дали Габи не му се привижда. Вълна от горещина заливаше шосето, докато слънцето залязваше в далечината между кулите в административната част на града, и пейзажът сякаш плуваше, разстилаше се вълнообразно по цялата дължина на авенюто, покрай което се редуваха нови модерни сгради. Но Габи Гарлич беше от жива по-жива и точно от това имаше нужда Ришар, макар в момента да не го знаеше, точно от това, да се почувства освежен, да стане обект на малко възхищение след всичките тези унили години, да се почувства ободрен, да вдъхва уважение поне от време на време, да бъде другаде, да бъде друг, не този, за когото го смятаха жена му и синът му.

Половин час стояха в колата пред дома й. Толкова много можеше да се каже за писането, за непрекъснатото внимание към ритъма и звучността на думите, за целия този каторжен труд, който обаче беше и единственото удоволствие на писателя. Толкова много можеше да се разкаже за това колко е трудно да се изгради свястна фраза, която да не прилича на никоя друга и която да диша, да живее. Ришар можеше да бъде неизчерпаем на тази тема, стига да имаше кой да го слуша.

При това в случая не ставаше дума за разговор с някой стар глупак, с някой критик или с някой побъркан на тема литература, а за разходка през един прекрасен ден с ръце в джобовете, в мир със света и със себе си.

Ришар отдавна не беше изпитвал такова щастие. Като се разделиха, й се извини за това, че е бил толкова досаден и толкова въодушевен, но тя му бе отговорила, че е било вълнуващо. И в този отговор имаше толкова свежест, толкова непринуденост, толкова светлина, че на връщане изпусна едно отклонение и удължи пътя си с няколко километра.

Не можеше да повярва, че стотици пъти е срещал това момиче, без да му обърне внимание, без да прозре потенциала й, ума й, интереса й към литературата. Кое бе замъглявало мозъка му?

Вярно, че тя само минаваше през дневната и веднага изчезваше в стаята на Лиза, но колко други имаха тази привилегия? Как е могъл да бъде толкова безразличен, толкова сляп в собствения си дом? Толкова непроницателен? Не беше ли това оскърбление към паметта на Лиза, към сърцето й, интелекта й — нима можеше да се съмнява, че добре подбира приятелите си?

Докато продължаваше да се самоукорява — но все така изпълнен със сладка еуфория, — забеляза през живия плет Жорж Кроз, който прекосяваше градината си ниско приведен и със скок проникваше в къщата си.

Обективно погледнато, вече нямаше сили да напише роман. От време на време му се искаше, в съзнанието му се появяваше искрица надежда, желанието да пише буквално избухваше в гърдите му, но знаеше, че вече няма сили — както нямаше сили да оправи жена си, ако му хрумнеше, — защото беше прекалено разсипан, прекалено изстискан. Последните му коктейли от джин, сулутекс и транксен несъмнено датираха отпреди десетина години, но формата така и не се върна.

Добре. Няма смисъл да посипва раната със сол. Няма смисъл да се оплаква. Няма смисъл да се разкайва. Един козодой излетя от градината на семейство Кроз и се издигна в бледата нощ с продължително грачене. Вътре, в слабо осветения салон, Жорж Кроз вървеше напред-назад с телефон на ухото.

Питаше се дали само наркотикът беше виновен, дали не беше писал прекалено много за киното и телевизията. Кое всъщност бе прогонило дарбата, изцедило силите му, размекнало мозъка му, унищожило волята му, изтръгнало от ръцете му единствения му талант? Дали когато прекалено дълго работиш под възможностите си, необратимо деградираш?

Наля си още вино и си обеща да направи опит да пише, щом намери малко време. Искаше да е наясно. Да снесе две-три страници и да види какво ще се получи. Не за киното, нито за телевизията, а за идеята, за душата или за това, което бе останало от нея. Можеше да открие, че е мъртъв, че е само празна обвивка, че се е изчерпал като писател — все едно, искаше да знае. Да знае дали все още струва нещо. Да знае, че е още жив през тази странна октомврийска нощ, когато лятото не желаеше да напусне небето, да знае, че е оцелял.

Отскочи назад, когато видя пъпчивото лице на Жорж Кроз зад прозореца. „Какъв ужас — каза си Ришар, докато съседът му блъскаше с ръка по стъклото. — Каква гадория“ — помисли си той за червеникавите гнойни пъпки, които покриваха лицето на човека. После отвори вратата.

— Жорж, влизай. Какво става?

Очилата на Жорж бяха леко кривнати, посребрените му коси залепнали за челото. Дишаше дрезгаво, под мишниците му имаше петна от пот. Носеше шорти и белите му космати крака трепереха.

Двайсет секунди по-късно двамата мъже излязоха от къщата, прекосиха градината и се затичаха към гората.

Андреас бе паднал лошо — по гръб от десетина метра височина, — но беше толкова друсан, че изобщо не се обезпокои от факта, че не може да помръдне и малкото си пръстче. Лекарите все още не се произнасяха категорично, но се тревожеха за гръбначния му стълб. Разглеждаха рентгеновите снимки и ги обсъждаха помежду си. Не казваха какви са заключенията им.

Наближаваше ваканцията за Вси светии. Андреас си служеше с ръцете, но краката му оставаха неподвижни. При мисълта, че ще се окаже във властта на майка си и Брижит, слаб и беззащитен, заяви, че ще се побърка и ще се хвърли с инвалидната си количка от някоя скала. Но за късмет ваканцията промени нещата — Еви и Мишел можеха да идват сутрин и да си тръгват вечер. Нямаше училище, нямаше извинения. Можеха да му посветят цялото си свободно време. И дори да спят в стаята му.

Еви и Мишел бяха поклатили глави. Как да кажеш „не“ на човек, който може да остане парализиран до края на живота си, който ви наблюдава критично над гипсовата си яка, а под очите му жълтеят шафранени петна, човек, който едва не бе умрял, след като се бе сгромолясал от колибата по вина на едно прерязано стъпало! Как да го изоставиш?

Усещаше се, че времето скоро ще се развали, но хубавите дни все още продължаваха. Дани Кларанс, който го бе намерил безжизнен и бе вдигнал тревога, дойде да го види, да попита как е и предсказа дъжд след пет-шест дни.

Брижит заяви, че това краставо куче — една сутрин, вместо да коси тревата, за което го бяха повикали, Дани Кларанс се бе качил на едно дърво да ги гледа, нея и Каролин, — че това краставо куче нищо не разбира, и му поръча да направи беседка, нещо просто, лека структура от тек, в която Андреас да може да си почива, да приема приятелите си и да диша чист въздух, докато се възстанови напълно. Дани Кларанс обеща да се заеме веднага.

Каролин взимаше по малко лексомил, за да издържи, и правеше йога — упражнения сутрин и вечер. Гореше тамян и пръскаше стаята си с етерично масло. Трудно понасяше вида на сина си в инвалидна количка, още повече, че той не й даваше да се приближава или крещеше, ако се опиташе да го погали.

Два дни бяха минали, откакто Дани се бе навел над него под червения дъб с мисълта, че това е пак някаква тяхна мрачна измишльотина или резултат от неудачно посещение на аптечката на родителите, или от търговията с някой кофти дилър. Два дни, през които Анаис се бе въртяла наоколо и почесвала по главата.

Пчели бръмчаха под туите, недалеч оттам пчели бръмчаха и около чашкодряна и Дани опъваше брезент вместо покрив под критичния поглед на Брижит, която му държеше стълбата. През това време Еви и Анаис бяха сгънали стола на Андреас и се опитваха да го приберат в багажника на субаруто. Да се разкарат от дома при първа възможност си беше девизът им, главната им цел. Андреас се поуспокояваше само на известно разстояние от къщата. В момента гледаше майка си, която за трети път благодареше на Анаис.

— Хората са такива егоисти — въздъхна Каролин. — Още веднъж благодаря, Анаис.

Трябваше да я чуеш, за да повярваш.

— Ама че скапана кола — изсмя се Андреас.

Обаче беше дръпнал ръката на Мишел под одеялото — бяха завили краката му като че ли можеха да хванат хрема или пък бяха уродливи — и тя му правеше чекия по криволичещия из гората път сред замайващото ухание на мимозите, които бликаха от канавките и блещукаха, сякаш някой бе хвърлил там жълтици с шепи.

Анаис караше с дискретна усмивка. От време на време хвърляше поглед на Еви.

Уведоми ги, че предишната вечер се е вмъкнала в учителската стая — нещо, което те високо оцениха. Биваше си го номера. С оценки над средните ви оставяха на мира. Ако не беше толкова досадна, Анаис щеше да е готина.

Беше направила това с най-добри намерения.

Плати и сметката — бяха в „Козеи“, единственото прилично заведение в музикален и визуален смисъл, бар, в който сервираха на малолетни — и прекара с тях голяма част от следобеда.