Нечистота

Можеше да си я гледа с часове, докато заспи. И му ставаше толкова хубаво. Майчице мила! Колко хубаво му ставаше. Имаше усещането, че се е събудил от най-страшния си кошмар. Колко хубаво беше да се чувства чист, да не се чувства заразен. Майчице мила! Искаше все така да се буди под погледа на Габи.

Искаше му се Лиза да може да види как се развиват събитията. Със сигурност би го поздравила за това, че поддържа отношенията, които тя бе имала с Габи, под една или друга форма.

Сексуалните отношения не бяха наложителни, далеч не. Много далеч. И когато сутрин отваряше очи и виждаше окачената на стената Габи, се радваше, че няма този проблем.

За пореден път си казваше, че Габи заслужава повече, и беше решен да й го даде. Да й даде всичко, което иска, да стане неин слуга, а тя да му дари само малко от сияйната светлина, която нищо не можеше да омърси.

Няколко часа по-рано Габи бе пушила в дома си от този прах, който той й бе доставил, след като разби касата на „Брийанмон“, и се бе отпуснала в ръцете му — почти изгубила свяст под влияние на наркотика — само по фланелка и бели памучни гащички.

Нямаше смисъл да се пита как биха постъпили повечето мъже на негово място при подобни обстоятелства. Но пък и колко от тях бяха способни да излязат от ограничения си свят?

Дължеше ужасно много на Лиза. Последните месеци бяха мъчителни, но и изпълнени с болезнено хубави спомени. Лиза буквално го бе обсебила. Беше израснал в краката й. Беше го тренирала. Беше го извела до върхове, от които вече не можеше да слезе.

Стоеше в сумрачната стая и отлагаше момента, когато щеше да се наложи да отиде в дневната, когато дядо му щеше да започне да му задава въпроси. Спомняше си с изключителна точност сексуалните игри, на които се отдаваше със сестра си, часовете, прекарани в изпробване на различни милувки, използваните инструменти, първата струя сперма, която бе изстрелял върху бедрата й, и следващите. Нито една подробност не му се губеше. Сеансите с клизмите бяха като части от антология, душенето — също. Как би могъл да стигне по-далеч, питаше се той. Как да не се разочарова?

Ришар го бе предупредил, че Лор настоява да говори с него и че инспектор Някой си ще мине вечерта, за да му зададе два-три въпроса. Без да изпада в особено мрачно настроение, Еви си казваше, че това ще е добър завършек на деня.

Срещата му с Анаис му бе оставила горчив вкус в устата. Опита се да я забрави и с паролата, която бе открил в джобния компютър Palm на баща си, пусна една поръчка по Интернет на сайта на Барн & Нобл, където Ришар имаше сметка.

Хвърли поглед към градината на семейство Кроз — двамата се мажеха един друг с някакъв жълт прах, кашляха и подскачаха — и забеляза кабриолета на Лор, който тъкмо влизаше през портала. За миг погледите им се срещнаха, после тя изчезна зад китка блеснали бели кленове.

След по-малко от минута чукаше на вратата му.

Колкото разговорите с баща му обикновено придобиваха гротесков характер — бяха хем приятелски, хем притеснителни и във всички случаи по-хладни, отколкото изглеждаха, — толкова не разбираше нищо от приказките на майка си, чийто специалитет беше да смесва всичко.

Като начало искаше да знае дали Ришар го е оставил на мира, докато я е нямало, понеже вече изобщо не вярвала, че той може да направи нещо свястно за доброто на този дом — или за малкото останало от него. Ришар чакал само да си обърне гърба, за да уреди нещата по свой начин и да увеличи влиянието си над Еви, като му внуши, че той е авторитетът в това семейство, обаче Лор нямала намерение да се остави да я изместят и искала Еви да знае, че е там и че е решена да му подаде ръка в случай на нужда.

Макар да не виждаше какво точно иска да каже, той кимна, за да не я дразни. Обвиненията й срещу Ришар бяха нещо обикновено и само двамата с него знаеха за какво всъщност става дума.

Успокоена, тя го докосна по ръката. Усмихна се, огледа набързо стаята му и запази приветливото си изражение въпреки снимките на Габи Гарлич, които със сигурност не я очароваха. Все още бе под въздействието на работния си ден, напрегната, възбудена, изстискана. Все още излъчваше някакво сияние. Колкото повече снимаше, толкова повече това явление продължаваше — Ришар я упрекваше, че е актриса денонощно, че престава да е майка и жена и атмосферата вкъщи става отвратителна, пълна с озлобление и обида и от двете страни.

— Имаш право да ми се сърдиш — каза тя. — Бог знае, че имаш право да ми се сърдиш. Знам, че са непоносими и че това се отразява на настроението на Ришар. Но нямам избор, нали знаеш? Пречи ли ти цигарата ми?

Щяла да се оправи с инспектора. Инспекторът нямал значение. От значение били само — и Лор обяви, че от известно време посвещава на това всичките си мисли, че очите й са се отворили, заслепени от изумителна и всепроникваща светлина — да, от значение били само дълбочината и силата на връзките, които възнамерявала да поднови със сина си в най-скоро време каквото и да й струва.

— Какво ще кажеш? — попита тя, като се опитваше да държи Еви под влияние на неустоимия си чар. — Невъзможно ли ти се струва? Дали не можем да намерим нещо, което да облагороди отношенията ни? — добави и загаси цигарата си.

Еви се прокашля, колебливо кимна и се размърда на стола си.

— Говоря за разбирателство, за съпричастност — продължи тя. — Бих искала двамата с теб да имаме единствена по рода си връзка, каквато не бих могла да имам с другиго по простата причина, че съм ти майка, а ти си ми син. Разбираш ли? Никой не може да те замести в сърцето ми, никой. Винаги съм го знаела, разбира се, винаги съм го усещала. Но не с такава острота като днес, не с такава сила. Знаеш ли, понякога нещо ни вади очите, а не го виждаме. Имаш право да ми се сърдиш и не аз ще те упрекна за това. Като майка сигурно ти се струвам жалка, не отричай.

Той отрече, каза й, че нещо бърка. В същото време сведе глава и възможно най-дискретно въздъхна — беше син на актриса и писател, та бе изкарал добра школа, умееше да се преструва, поне това им дължеше.

— Искаш ли една бира? — предложи й той.

— А? Бира ли? Защо не?

Еви веднага стана. Човек би казал, че я е зашеметил с парализиращ газ.

Това несъмнено беше първата бира, която й предлагаше, но всяко нещо си има начало. Остави Лор да седи на леглото със снимките на Габи Гарлич, които потръпваха на стената във вечерния въздух.

В дневната Андре Трендел крачеше напред-назад с чаша джин в ръка. Дебнеше Ришар, който сякаш възнамеряваше да векува в кабинета си и изглеждаше неспособен да прекоси градината и да предложи на баща си минимум компания в час, когато нормалните хора пиеха по чаша заедно, да поговори с него спокойно, да разменят няколко топли думи като хора от едно семейство, с една кръв.

Не можеше човек да е доволен, че има такъв син, мислеше Андре Трендел, убеден, че се отнасят с него като с куче. Колко разочарования бе изпитал с този син с неговата непрекъсната враждебност. Доста всеотдайност му бе нужна, за да понесе всичко това. Налагаше му се да помага на сина си, очаквайки само безразличие и упреци в замяна. И това продължаваше с години. Дори на Бог не се надяваше вече. Андре не искаше да има други грижи, освен да пътува с жена си, да поддържа в дома си луксозна обстановка и да го обзавежда с уреди последна дума на модата — двамата имаха три плазмени телевизора. Не си търсеше сам неприятности. Беше на пенсионна възраст. Не посещаваше сина си, за да вкусва с удоволствие от млякото на горчивината. Ако стоеше там, забравен в часа на аперитива, измерващ бездната, която го делеше от кабинета на сина му — петдесет метра проблясваща на светлината на прожекторите морава, — сведен до простата роля на досадник, ако се отнасяха към него толкова презрително, като към нахалник, то беше, защото изпълняваше християнския си дълг.

Майката им бе разгонил Ришар с наркоманските си истории. С Роз се бяха притеснявали години наред и бяха изразходвали много енергия, за да постигнат резултат, който не беше толкова блестящ, колкото изглеждаше — Ришар не се поддаде окончателно на порока, измъкна се, бяха го спасили от смъртта, ами да, така беше, но на каква цена? Имаше ли у него поне едно нещо, което да е както трябва? Останала ли му беше поне частица неувреден мозък?

Какво правеше в този кабинет, питаше се Андре, застанал пред френския прозорец с ръка на гърба, като ту наблюдаваше Ришар, който се разхождаше пред прозореца си, ту хвърляше по едно око на заобления задник на Джина, която слагаше масата зад гърба му. В какъв нелеп пантеон искаше да влезе Ришар? Какво го ядеше пък сега? Още ли се мислеше за Достоевски, след като бе унищожил половината си неврони, или може би се взимаше за превъплъщение на Набоков? Още ли не се бе примирил с границите си? Които впрочем му позволяваха да запази мястото си в стадото и да няма финансови проблеми, да не забравяме това, да не омаловажаваме този аспект на нещата.

Ришар е още дете, слабо и изменчиво същество, казваше си Андре, който, що се отнася до него самия, не можеше да оспори влечението си към италианките с големи бюстове — запита се дали Джина ще се съгласи на едно фелацио за сто евро, или ще завие на умряло. Чуваше я да си тананика, докато подрежда божурите, без да подозира нищо, да пали свещите с мелодията на една стара песен на Рой Орбисън.

По това време Роз гледаше сериала си в спалнята и бащата и синът можеха да поговорят на спокойствие например за политика, защо не, за жени, за проблеми с еякулацията, за пари, но в случая нямаше много място за оптимизъм.

Андре стискаше зъби. Не отричаше, че ги е стискал, кажи-речи, през целия си живот, от момента, когато — нещастен безумец! — си бе взел жена и на бърза ръка й бе направил дете — на младини чукаше Роз по шест пъти на ден, — преди да разбере, че е роден за ергенски живот. Стискаше зъби, когато се сетеше за силите, които бе изразходвал за тази жена и детето й, за целия този жизнен сок, който бяха изстискали от него — и какво бе получил в замяна? Получил ли бе поне едно „благодаря“?

Тъкмо си представяше как застава на колене между бедрата на Джина и облизва потръпващия й италиански анус, когато Еви се появи горе на площадката.

Андре се питаше как това момче запазва душевното си равновесие в подобна среда. Плодът още не изглеждаше развален, но наоколо бушуваше буря, която всеки момент можеше да го връхлети и отнесе, ако не внимаваха.

Андре Трендел имаше чувството, че поддържа добър контакт с внука си. Намираше го все пак прекалено затворен, прекалено непроницаем за заобикалящия го свят — качества, които не се бяха променили през годините и които смъртта на Лиза бе затвърдила.

Проследи момчето с поглед — дори в походката му имаше нещо неуловимо, тайнствено, да не кажем съмнително. Докато слизаше по стълбите, се оглеждаше, сякаш проникваше във вътрешността на джунгла.

Андре машинално се сви, за да види какво ще последва — методът се бе оказвал ефикасен, когато трябваше да открие някое скривалище на Ришар и да го пипне на местопрестъплението, след като мръсникът се бе клел в децата си, че вече не взима нищо.

Както и да е, Еви се насочи към огромния хладилник и го отвори.

— Бира? — възкликна Андре зад гърба му. — Бира, момчето ми? На твоята възраст? Ама какво става в тази къща?

Еви се обърна и го изгледа смаяно.

— Мислиш ли, че съм давал на баща ти да пие бира на твоята възраст? Не съм, разбира се. На твоята възраст? Не, със сигурност. Същото е и за цигарите. Знаеш ли, не се обиждай, но някои изследвания са доказали, че мозъкът ти още не е напълно развит, не си измислям и че следователно не можеш да знаеш кое е добро и кое не за теб. Съжалявам, но е така. Затова ние, възрастните, трябва да бъдем бдителни и да ви сочим пътя, както по-късно и вие ще го сочите на децата си.

Еви мълчаливо огледа двете кутии, които държеше в ръка, и си помисли, че може би става дума за шега, за някакъв специален майтап.

— Какво става? Проблем ли има? — попита Ришар, който се появи точно в този момент с вече пламнал поглед.

Еви се възползва, за да се измъкне, тъй като не искаше да става причина за скандал заради две нещастни бири, които щяха да се стоплят, ако още се мотаеше.

Качи се в стаята си, където го чакаше майка му.

Това вече не беше жената, с която се бе разделил преди малко, а актриса, опитваща се да завладее пространството, да разпростре пипалата си навсякъде. Лежеше на леглото, подпряна на лакти, и го изчака да се приближи, без да го изпуска от поглед. Напомняше му Лиза, напомняше му въздействието, което Лиза оказваше върху него само като променеше посоката на погледа си.

Със сестра си никога не бяха стигали съвсем до края. Никога не го бяха правили, ако трябва да сме точни, но бяха плували един до друг в толкова мътни води, че разликата едва ли се забелязваше с просто око. Във всеки случай, когато Лор се снимаше, му се случваше да не я схваща като своя майка и да се възбужда също като милионите тъпанари, които гледаха филмите й.

Лор носеше къса пола, краката й бяха гладки, дълги и загорели и, естествено, на Еви не му трябваше много, за да си спомни с всички подробности разговора й с Джудит Беверини и да си пусне забранения за малолетни филм.

Ако трябваше да е честен, би казал, че не вижда разлика между майка си и коя да е курва — курва, чиято хубост му се струваше утежняващо вината обстоятелство. Онзи от „Медиа Макс“ не беше първият. Поведението, което бе избрала Лор — да наказва Ришар, като спи с други мъже, — никога не бе срещало одобрението на Еви, макар че тя по различни поводи се бе опитвала да накара децата си да застанат на нейна страна. Лиза по-лесно възприемаше аргументите й, разбира се, по-склонна беше да удря Ришар под кръста, докато се лекуваше от наркоманията си.

Подаде й една бира, като избягваше да гледа бедрата й. Защото не само добре знаеше, че онзи от „Медиа Макс“ не е първият, но вече имаше и съвършено точна представа за нещата, които майка му правеше с мъжете, за нещата, които приемаше, които харесваше или не, които поглъщаше, които й бяха безразлични или я подлудяваха, като например да й правят чекия с намазана с вазелин ръка, след като са изхвърлили ключа за белезниците, от този десен.

— Знам за какво мислиш — каза му тя. — Но знам също, че вече не си бебе и можеш да погледнеш отстрани тези неща. — Тя посочи нещо в пространството. — Ще разбереш по-късно. Ще има да се смееш. Няма да ме гледаш с ококорени очи.

Той сви рамене и отиде да седне — не без да хвърли поглед на многобройните снимки на Габи Гарлич на стената.

Смущаващо беше да изпитваш желание да изчукаш майка си. Независимо че го обземаше епизодично само когато снимаше, когато играеше някоя от онези горещи женски роли или когато я заварваше да спи в хамака полугола. Повече от смущаващо дори и главно — не те подтикваше да се отнасяш по същия начин към момиче, докоснало душата ти. Защото, като помислиш, какво друго бе направила Габи, освен да докосне душата му?

— Трябва да знаеш в какъв свят живееш — подхвана Лор, поклащайки глава. — Свят, в който актрисата трябва да спи с мъжете, колкото и да е талантлива. В който всяка жена трябва да го прави. Какво си си въобразявал? Че седят и ме чакат? Че ми пазят номера на телефона? Трябва да знаеш, че живееш точно в този свят и в никой друг. Знам, че не изглежда отвратително, но е, уверявам те.

Лор беше голяма актриса. Настъпваше нощ, само на запад небето все още леко светлееше, отдолу се чуваха откъслечни гласове, докато Лор нервно палеше цигара. Чуваше се и шумоленето на гората и потракването на автоматичната пръскачка.

— Щеше да е наистина по-добре, ако сестра ти беше тук — каза Лор с разтреперан глас. — Щеше да е по-лесно за всички, ако Лиза беше между нас. Защо мълчиш? Кажи нещо.

Той поклати глава. Нямаше какво да каже. Можеше само да мисли за чистото чувство, което изпитваше към Габи.

— Ришар ми каза, че искаш да говориш с мен — заяви Еви, за да покаже добра воля. — Така ми каза. Че искаш да говориш с мен.

— А според теб какво правя в момента? Какво правя? А? О, Еви, за Бога, защо ме измъчваш така? Не виждаш ли, че съм съсипана? Не ми ли личи? Не виждаш ли колко съм изтощена?

Двамата се изгледаха.

— Господи, колко ми липсва Лиза — додаде тя, потискайки риданието си.

Еви се възползва, за да изгълта половината бира — между другото, странно колко ги безпокоеше една най-обикновена бира, когато децата им тичаха по минирания терен още преди да им е пораснал един косъм под мишниците или да са им напъпили гърдите. После забелязаха фарове по алеята.

Слава Богу, така беше по-добре и за двамата. Все пак тя му подаде ръка.

Еви се направи на странник, незапознат с обичаите на местните хора.

Но Лор настоя. Уплашен, че накрая ще го прегърне и ще покрие лицето му с трепетни целувки, той се реши да повери ръката си на майка си.

Тя пламенно я сграбчи. Страстно я целуна и я допря до бузата си. Еви си спомни, че я виждал да играе тази сцена в един телевизионен сериал с голям бюджет — даваха го в най-гледаното време, когато Ришар за трети път излизаше от клиниката.

Тя сякаш внезапно се почувства по-добре. Каквото и да бе извлякла от ръката на сина си, лицето й светна.

— Момчето ми! Моето голямо момче! Както и да е. Всичко ще се нареди, сигурна съм. Вече всичко ще е наред. Ще направим така, че животът ни да е приятен.

При тези думи двамата си размениха невярващи погледи.

После слязоха да се видят с инспектор Някой си.

— Остави аз да се разправям с този глупак — каза тя.

Инспектор Някой си питаеше такова възхищение към Лор Трендел, че направо се гипсираше в нейно присъствие. Той, който никога не се потеше, след няколко минути взе да си бърше челото, защото тя му каза: „Гледайте ме в очите, инспекторе“ — и той я послуша.

— Да не би случайно да подозирате сина ми? — добави тя.

Той започна да мънка. Да се мръщи. Да се кълне, че нищо подобно. В това време Лор му надписа една своя цветна снимка и сърцето на нашия човек лудо заби.

Преди време Лор за малко да му извади окото, когато бе дошъл да й съобщи, че с дъщеря й се е случило нещо лошо, и то ужасно лошо, но той не съжаляваше за нищо. Няколко години по-рано, когато пътуваше из Италия, успя с лакти да си пробие път и да се приближи до папата на по-малко от десет метра. Изпитваше същото в присъствието на Лор Трендел. По някак начин се чувстваше по-близо до небето.

Потръпна от удоволствие, след като се сбогува с домакинята и пое свежия въздух в градината. „Ама че шашаво семейство — каза си с широка усмивка. — Ама че шашаво семейство, но пък каква жена, какво ангелско създание.“

Притисна снимката до гърдите си. Звездите блестяха в нощта, която се бе спуснала над хълма. Каква прекрасна вечер. За разлика от колегите си, инспекторът приемаше, че работата му си има и добрите страни.

Бързо се шмугна в колата си. Нямаше да се мине без малко мастурбация.

Остави вратата открехната, така че да изхвърли соса в храстите. Все едно, че му е дала снимката си нарочно. Отлично. В същото време хвърляше по някой поглед наоколо. Отлично, отлично.

После възвърна спокойствието си и слезе в града. Семейните истории бяха най-трудни за разплитане, а в случая с Тренделови трябваше да си гений, за да разбереш дали момчето беше ликвидирало сестра си, или ставаше дума за нещастен случай.

На другата сутрин, в часа, когато росата все още блестеше, Джина, която тъкмо идваше на работа, обяви, че храстите покрай градинската врата са изцапани с нещо гнусно. Така денят започна с въпросителна.

От няколко дни отново ходеха на училище. В седем часа кухнята беше пуста и Еви мълчаливо закусваше, после изпушваше първата си цигара, преди да тръгне към автобусната спирка, където го чакаха Андреас и Мишел. В някое от междучасията забелязваше Габи в коридорите с излъскана дървения или под колоните. Опитваше се да срещне погледа й, но тя се придържаше към уговорката им — никакъв контакт в училището, никакъв контакт, никой не трябваше да знае, че имат нещо общо, че има нещо общо между момче от 9-и клас и девойка от 12-и. Напразно се опитваше да наруши този закон — знаеше, че Габи е права. Подпрян на бастуна си, с изкривени в гримаса устни, Андреас му казваше, че е хубаво да страдаш мълчаливо, че това укрепва характера.

Немалко типове се въртяха около Габи Гарлич. Това не беше нещо ново, особено, откакто другите двама вече не бяха между живите, и никой не взимаше на сериозно слуха, според който Еви Трендел, това почти кърмаче, е изпреварил всички. Но във всеки случай никой не успяваше да сложи ръка на блондинката.

Обикновено твърдяха, че хомосексуалните й наклонности са надделели и че ако е толкова бледа, то е, защото плюска само „катерички“, но истината бе, че прекалено много се друсаше.

— Достатъчно голяма съм, за да знам какво правя — заяви тя на Еви. — Бих те посъветвала да не ставаш досаден.

Еви прие посланието и мълчаливо си прехапа устните. Финансовият аспект на проблема го бе подтикнал към някои размисли, за които съжали, когато видя реакцията й.

Ама какъв глупак беше, какъв проклет глупак! Какво искаше всъщност от нея? Да го разкара? Да го прогони, та да не му слуша глупостите?

Навремето Лиза го беше пратила да пасе, когато реши да й каже, че не е съгласен.

— Не си съгласен? — каза тя. — Ами съжалявам. Не си съгласен, а? Гледай си тогава твоята работа.

— Наистина е опасно. Ще свършиш на някой паркинг. За по двайсет евро на сеанс.

— А бе какви ги говориш?