Непосилната лекота на битието

1

Идеята за вечното завръщане е загадка, с която Ницше хвърли останалите философи в смут. Представете си само, че всичко, преживяно от нас, някога ще се повтори и че самото това повторение ще се повтаря до безкрай! Какво иска да изрази този налудничав мит?

Митът за вечното завръщане твърди посредством отрицание, че живот, който изчезва веднъж завинаги, който не се завръща, е живот — сянка, живот без тежест, мъртвороден живот, и дори да е бил ужасен, прекрасен, възвишен, неговият ужас, възвишеност или красота не значат нищо. Излишно е да обременяваме съзнанието си с тях, също както например с войната между две африкански държави през четиринайсети век, която не е променила ни най-малко света, въпреки че в нея са загинали в неописуеми мъки триста хиляди негри.

Ще се промени ли с нещо войната между двете африкански държави през четиринайсети век, ако се повтори безброй пъти във вечното завръщане?

Да, ще се промени: тя ще се превърне в стърчаща неразрушима канара и нейната нелепост ще се увековечи.

Ако Великата френска революция се повтаряше безконечно, френската историография нямаше да се гордее чак толкова с Робеспиер. Но понеже тя документира нещо невъзвратимо, окървавените години са се превърнали в голи думи, в теория, в предмет на дискусии, станали са по-леки от перушина, не навяват страх. Има неизмерима разлика между Робеспиер, появил се един-единствен път в историята, и Робеспиер, завръщащ се вечно да сече главите на французите.

Следователно можем да кажем, че идеята за вечното завръщане е особена перспектива, която ни позволява да видим нещата по-различно, без смекчаващото обстоятелство на тяхната недълговечност. Това смекчаващо обстоятелство ни пречи да произнесем каквато и да било присъда. Та как да съдиш нещо тленно? Заревото на залеза позлатява с чара на носталгията всичко; дори и гилотината.

Наскоро се улових, че изпитвам невероятно чувство. Прелиствах книга за Хитлер и някои от снимките ме трогнаха, защото ме накараха да си спомня детството. Моето детство съвпадна с войната, част от близките ми загинаха в Хитлеровите концлагери; но какво бе тяхната смърт пред факта, че снимките на Хитлер ми припомниха един безвъзвратно отишъл си епизод от моя живот?

Това примиряване с Хитлер разкрива дълбоката нравствена извратеност на света, който се гради върху принципната невъзможност за завръщане. В този свят всичко е предварително простено, следователно цинично позволено.

2

Ако всяка секунда от нашия живот се повтаря безброй пъти, то значи ние сме приковани към вечността като Исус Христос към кръста. Тази представа е ужасяваща. В света на вечното завръщане върху всеки жест тежи непосилна отговорност. Това е причината Ницше да нарече идеята за вечното завръщане най-тежкото бреме (das schwerste Gewicht).

Но ако вечното завръщане е най-тежкото бреме, то тогава, сравнен с него, животът на всеки от нас се откроява с великолепната си лекота.

Ала дали наистина тежестта е ужасна, а лекотата — прекрасна?

Най-тежкото бреме ни мачка, притиска ни към земята, смазва ни с тежестта си. Но в любовната поезия на всички времена жената копнее да бъде затисната от тежестта на мъжкото тяло. Така най-тежкото бреме става същевременно образ на най-пълноценното осъществяване на живота. Колкото по-голямо бреме тегне върху нашия живот, толкова по-близо е той до земята, толкова по-истински и правдив е.

И обратното: абсолютната липса на бреме прави човека по-лек от въздуха, той литва нагоре, откъсва се от земята, от земното битие, става полуреален и движенията му са колкото свободни, толкова и лишени от смисъл.

Кое тогава да изберем? Тежестта или лекотата?

Този въпрос си е задавал Парменид през шести век преди Христа. Той виждал целия свят разделен на двойки противоположности: светлина-мрак; ефирност — плътност; топлина — студ; битие — небитие. Единият полюс в двойката приемал за положителен (светлината, топлината, ефирността, битието), а другия — за отрицателен. Това деление на положителен и отрицателен полюс би могло да ни се стори детински просто. С изключение на един от случаите: кое е положителното — тежестта или лекотата?

Парменид отговаря: лекотата е положителна, тежестта — отрицателна.

Прав ли е, или не? Това е въпросът. Сигурно е само едно: противопоставянето тежест-лекота е най-загадъчното и най-многозначното от всички противопоставяния.

3

Томаш занимава мислите ми от доста години, но едва в светлината на тези разсъждения го видях отчетливо. Видях го да стои до прозореца в своя дом и да гледа през двора към стената на отсрещната сграда в неведение как да постъпи.

За първи път срещна Тереза преди около три седмици в един малък чешки градец. Прекараха заедно не повече от час. После тя го изпрати до гарата и стоя с него, докато влакът дойде и той се качи. Десет дни по-късно пристигна при него в Прага. Любиха се още същия ден. През нощта тя вдигна висока температура. Оказа се грип и Тереза остана цяла седмица в апартамента му.

Тогава той изпита необяснима любов към почти непознатото момиче. Струваше му се, че тя е дете, което някой е положил в насмолена кошница и е пуснал по течението на реката, та той, Томаш, да го извлече на брега на своята постеля.

Тя остана при него една седмица, докато оздравя, а после отново замина за своя градец, на около двеста километра от Прага. И тогава настъпи мигът, за който споменах и който според мен е ключът към живота на Томаш: той стои до прозореца, вперил поглед през двора в стената на отсрещната сграда, и премисля:

Дали да я покани в Прага за постоянно? Тази отговорност го плашеше. Ако я поканеше сега, тя щеше да дойде, за да му предложи целия си живот.

Или пък да не й се обажда повече? Това би означавало Тереза да си остане сервитьорка в ресторанта на един затънтен градец и той никога вече да не я види.

Искаше ли Томаш тя да дойде при него, или не искаше?

Той гледаше през двора към отсрещната стена и търсеше отговора.

Тя се връщаше отново и отново в паметта му, легнала на неговия диван; не приличаше на никого от дотогавашния му живот. Не беше нито любовница, нито съпруга. Беше дете, което той бе извадил от насмолената кошница и бе положил на брега на своята постеля. Тереза бе заспала. Коленичи до нея. Трескавото й дишане се учести, тя издаде немощен стон. Томаш притисна лице към нейното и зашепна в съня й думи, с които да я успокои. След малко му се стори, че тя започва да диша равномерно и лицето й неволно се надига към неговото. По устните си усещаше леко тръпчивия й от треската дъх и го вдишваше, сякаш искаше да попие близостта на нейното тяло. И в този миг си представи, че тя живее с него от много години и сега умира. Изведнъж го обзе ясна увереност, че няма да преживее нейната смърт. Ще легне до нея и ще закопнее да я последва и в гроба. Разнежен от тази мисъл, зарови лице във възглавницата до лицето на Тереза и дълго остана така.

Сега стоеше до прозореца и търсеше опора в тази сцена. Та какво друго би могло да бъде това, освен любов — любовта, избрала именно този начин, за да му се разкрие?

Но дали беше любов? Беше си внушил, че иска да умре редом с нея, и това чувство бе очевидно в разрез с реалността: та нали това тогава бе едва втората им среща! В такъв случай не ставаше ли дума само за истерична реакция на човек, който съзнаваше дълбоко в душата си своята неспособност да обича и затова бе започнал да се преструва пред самия себе си на влюбен? При това подсъзнанието му бе толкова малодушно, че бе избрало за своята комедия тъкмо тази жалка сервитьорка от затънтен градец, която бе имала нищожен шанс да влезе в живота му!

Той гледаше през двора мръсните стени и си даваше сметка, че не знае любов ли е било или истерия.

И се упрекваше, че в такава ситуация, когато един истински мъж не би се колебал нито миг как да постъпи, той самият проявява нерешителност и така лишава най-красивия миг в живота си (коленичил до нейното легло, чувства, че не би преживял смъртта й) от неговия смисъл.

Яд го беше на себе си, но после му хрумна, че всъщност е съвсем естествено да не знае какво иска.

Човек няма как да знае какво би трябвало да иска, защото живее един-единствен живот и не може да го сравнява с предишните си животи, нито пък да го поправи в следващите.

Кое е по-добре: да бъде с Тереза или да остане сам?

Няма никакъв начин да се провери кое решение е по-правилно, защото няма никаква възможност за сравнение. Човек изживява всичко за първи път, при това без да е подготвен. Като артист, който играе ролята си, без изобщо да е репетирал. Но колко струва животът, щом първата репетиция за живот е вече самият живот? Ето защо той винаги наподобява скица. Но дори „скица“ не е точната дума, защото скицата винаги е проект на нещо бъдещо, подготовка за картина, докато скицата, каквато представлява нашият живот, не е скица на нищо, а ескиз, който никога не се превръща в картина.

Einmal ist keinmal, повтаря си Томаш немската поговорка. Онова, което се случва само веднъж, все едно никога не се е случвало. Щом на човек му е отредено да живее само един живот, той все едно не е живял изобщо.

4

Но един ден в почивката между две операции сестрата го повика на телефона. Той чу в слушалката гласа на Тереза. Обаждаше се от гарата. Томаш се зарадва. За съжаление се беше уговорил за вечерта с приятели да му гостуват, тъй че я покани чак за другия ден. Но още щом остави слушалката, се упрекна, че не й беше казал да дойде веднага. Имаше достатъчно време да отмени поканата към приятелите! Питаше се какво ли ще прави Тереза в Прага цели трийсет и шест часа и за малко да запали колата и да тръгне да я търси из пражките улици.

Тереза дойде на другата вечер. Носеше през рамо чанта с дълга дръжка, видя му се по-елегантна от предишния път. В ръката си държеше книга — „Ана Каренина“ от Толстой. Беше весела, дори малко шумна и се мъчеше да му внуши, че се е отбила съвсем случайно, просто й се открила възможност: пристигнала в Прага по служба, евентуално (разказът й беше много несвързан) да си потърси работа тук.

После лежаха голи и отмалели един до друг на дивана. Вече беше нощ. Томаш попита Тереза къде е отседнала, за да я откара дотам с колата. Тя отвърна смутено, че тепърва ще си търси хотел и че е оставила куфара си в гардероба на гарата.

До предната вечер той се бе опасявал, че ако я покани при себе си в Прага, тя ще дойде, за да му предложи целия си живот. И когато сега му каза, че куфарът й е на гарата, на него изведнъж му хрумна, че в този куфар е нейният живот, който временно е оставила на гарата, преди да му го предложи.

Качиха се заедно в паркираната отпред кола. Томаш потегли към гарата, взе от гардероба куфара (беше голям и извънредно тежък) и го откара заедно с Тереза в своя дом.

Как се реши тъй внезапно, след като почти две седмици се беше колебал и не се беше престрашил да изпрати поне една картичка?

Самият той остана изненадан от постъпката си — тя противоречеше на възгледите му. Преди десет години се беше разделил с първата си жена и в дните около развода бе живял в празнично настроение, с каквото други запомнят сватбите си. Беше осъзнал, че не е роден да живее редом с която и да било жена и само като ерген може да бъде изцяло такъв, какъвто е. Беше се погрижил така да подреди живота си, че вече никога никоя жена да не може да се нанесе с куфара си при него. Тази бе причината в жилището му да има само диван. Макар диванът да беше достатъчно широк, Томаш заявяваше на своите любовници, че не може да спи с друг човек на едно легло, и след полунощ ги откарваше по домовете им — всички без изключение. Впрочем и първия път, когато Тереза бе останала заради грипа, той не спа в едно легло с нея. Първата нощ изкара в голямото кресло, а следващите — в болницата, имаше там собствен кабинет с кушетка, която използваше при нощните дежурства.

Този път обаче заспа до нея. На сутринта се събуди и забеляза, че Тереза, която още спеше, го държи за ръката. Нима се бяха държали така през цялата нощ? Трудно му беше да повярва.

Тя дишаше дълбоко в съня си, държеше го за ръката толкова здраво, че нямаше как да я издърпа, а извънредно тежкият куфар стоеше до леглото.

Томаш се боеше да издърпа ръката си, за да не я събуди, и само много предпазливо се обърна на една страна, за да я наблюдава по-добре.

И този път тя му заприлича на дете, което някой е положил в насмолена кошница и е пуснал по водата. Но как е възможно да оставиш кошница с дете да се носи по буйните речни води! Ако дъщерята на фараона не бе извлякла от вълните кошницата с малкия Мойсей, нямаше да го има Вехтия завет а и цялата ни цивилизация! Толкова древни митове започват със спасяването на някое подхвърлено дете. Ако Полиб не бе прибрал мъничкия Едип, Софокъл нямаше да напише най-хубавата си трагедия!

В този момент Томаш не си даваше сметка, че метафорите са опасно нещо. Не е желателно да си играеш с тях. Любовта може да се роди от една-единствена метафора.

5

Той живя с първата си жена едва две години и им се роди един син. При развода съдът повери детето на майката и осъди Томаш да плаща за издръжката му една трета от заплатата си. Освен това му гарантира правото да го вижда всяка втора неделя от месеца.

Но всеки път, когато трябваше да отиде да види сина си, майката намираше някакво оправдание да осуети срещата им. Навярно ако ги бе обсипвал със скъпи подаръци, щеше да му е по-лесно да излиза с детето. Стана му ясно, че трябва да заплати на бившата си жена любовта на сина си, да се абонира за тази любов. Представи си как след време ще поиска по донкихотовски да внуши на момчето своите възгледи, коренно противоположни на тези на майката. Чувстваше се предварително изморен от тази перспектива. Когато една неделя майката за кой ли път в последния момент отмени свиждането със сина, той изведнъж реши, че вече изобщо не желае да го вижда.

Пък и защо трябваше да изпитва към това дете, с което не го свързваше нищо друго, освен едно нощно неблагоразумие, по-голяма привързаност от онази, която изпитваше към когото и да било другиго? Да, ще продължава да си плаща добросъвестно издръжката, но нека никой не иска от него да воюва за правото да има син в името на някакви си бащински чувства!

То се знае, никой не пожела да приеме тази негова логика. Собствените му родители осъдиха това решение и заявиха, че щом Томаш отказва да се интересува от сина си, тогава и те, неговите родители, също ще престанат да се интересуват от своя син. При това запазиха демонстративно добри отношения със снаха си и се хвалеха наляво и надясно с достойната си за пример позиция и с чувството си за справедливост.

Така за кратко време Томаш успя да се отърве от жена си, от сина си, от майка си и от баща си. От всички тези хора му остана само страхът от жените. Той ги желаеше, но в същото време се боеше от тях. Наложи се да си изработи нещо като компромис между страха и желанието; наричаше го „еротично приятелство“. Твърдеше пред своите партньорки: само лишената от сантименталност връзка, в която човек не предявява претенции към живота и свободата на другия, може да направи и двамата щастливи.

Понеже държеше да е сигурен, че еротичното приятелство никога няма да прерасне в любовна агресивност, той се срещаше с всяка от постоянните си любовници само на много дълги промеждутъци. Намираше този метод за съвършен и го пропагандираше сред приятелите си: „Нужно е да се спазва правилото за числото три. Може да се виждаш с една и съща жена често, но в никакъв случай повече от три пъти, или пък да се срещаш с нея години наред, но само при едно условие: между отделните срещи да са минали най-малко три седмици.“

Тази система бе дала на Томаш възможност да не къса с постоянните си любовници и в същото време да има значителен брой временни. Не винаги обаче партньорките му проявяваха разбиране. От всички най-добре го разбираше Сабина. Тя беше художничка. Твърдеше: „Обичам те, защото си пълна противоположност на кича. В царството на кича ти щеше да бъдеш чудовище. В никой американски или руски филм не би могъл да изпълняваш друга роля, освен на най-омразния и гаден герой.“

Именно нея помоли за помощ Томаш, когато се наложи да намери работа за Тереза в Прага. Съвсем според неписаните правила на еротичното приятелство Сабина му обеща да направи каквото може и действително скоро откри място във фотолабораторията на един илюстрован седмичник. Длъжността не изискваше специална квалификация, но въпреки това издигна Тереза от сервитьорка до член на вестникарската гилдия. Сабина лично я заведе в редакцията, което накара Томаш да си каже, че никога не е имал по-добра приятелка от нея.

6

Неписаният закон на еротичното приятелство предполагаше Томаш да изключи любовта от живота си. В мига, в който нарушеше това условие и се влюбеше, останалите му любовници щяха да се озоват в неравностойно положение и да се разбунтуват.

Воден от тези съображения, Томаш нае за Тереза квартира, където тя трябваше да отнесе тежкия си куфар. Той искаше да бди над нея, да я пази от злини, да се радва на присъствието й, но не чувстваше необходимост да променя начина си на живот. Ето защо не искаше да се знае, че Тереза спи при него. Споделеният сън беше улика за наличието на любов.

Томаш никога не бе преспивал с останалите си любовници. Когато той им гостуваше, беше лесно — можеше да си тръгне, щом пожелае. По-деликатно беше, когато те идваха в дома му и се налагаше да им обяснява, че след полунощ ще ги закара до вкъщи, защото страда от безсъние и не може да заспива в непосредствена близост до друг човек. Обяснението не беше далеч от истината, но главната причина беше по-нелицеприятна и той не се осмеляваше да я сподели с партньорките си: веднага след края на любовния акт го изпълваше непреодолимо желание да остане сам; не му харесваше да се събужда посред нощ до чуждо същество; отблъскваше го перспективата да става сутрин заедно с някой друг; не жадуваше да го слушат как си мие зъбите в банята и не го блазнеше задушевността на закуската за двама.

Затова, когато се събуди, а Тереза държеше здраво ръката му, той остана толкова изненадан. Гледаше я и не можеше да проумее какво точно се е случило. Припомняше си току-що отминалите часове и му се струваше, че те разпръскват аромата на някакво неизпитвано преди щастие.

Оттогава и двамата очакваха с трепет общия си сън. Бих казал едва ли не, че се любеха не заради самата плътска наслада, а заради съня, който идваше след нея. Това се отнасяше особено до Тереза: тя изобщо не можеше да спи без него. Когато се случеше да остане сама в своята квартира (служеща все повече и повече просто за алиби), не мигваше по цяла нощ. В прегръдките на Томаш заспиваше, дори да беше страшно развълнувана. Той й шепнеше приказки, които измисляше специално за нея, разни глупости, думи, които повтаряше монотонно, за да я успокои или развесели. В съзнанието й тези думи се превръщаха в неясни видения, които я въвеждаха в преддверието на съня. Томаш властваше всецяло над съня й и тя заспиваше в избрания от него миг.

Докато спяха, Тереза се държеше за него така, както през първата нощ: стискаше здраво китката, пръста, глезена му. Ако искаше да стане, без да я събуди, той трябваше да употреби хитрост. Измъкваше си пръста (китката, глезена) от нейната длан, което всеки път я разбуждаше наполовина, защото тя го дебнеше зорко и в съня си. За да я успокои, той пъхваше в ръката й вместо своята китка някакъв предмет (свита на топка пижама, пантоф, книга), който тя стискаше здраво, сякаш бе част от неговото тяло.

Веднъж, когато току-що я беше приспал и тя се намираше едва в първото преддверие на съня, тъй че все още бе способна да отговаря на въпроси, той й каза: „Добре. А сега излизам.“ — „Къде?“ — попита Тереза. „Навън“ — отвърна той строго. „Идвам с теб!“ — рече тя и се изправи в леглото. „Не, не може. Отивам си завинаги“ — заяви той и излезе в антрето. Тя стана и със спуснати клепачи тръгна след него. Беше само по къса нощничка, под която нямаше нищо. Лицето й беше неподвижно, безизразно, но движенията й бяха енергични. Томаш излезе от антрето в коридора (общия коридор на жилищната кооперация) и затвори вратата под носа й. Тя я отвори рязко и закрачи след него, твърдо вярваща в съня си, че той иска да я напусне завинаги и че трябва да го спре. Томаш слезе на площадката на долния етаж и там я изчака. Тя дойде до него, улови го за ръката и го отведе обратно при себе си в леглото.

Томаш си каза: да се любиш с жена и да спиш с нея са две не само различни, но едва ли не противоположни страсти. Любовта се проявява не чрез плътско желание (това желание може да се отнася за огромен брой жени), а чрез желание да споделиш съня си (това желание бива насочено само към една-единствена жена).

7

Веднъж посред нощ Тереза застена насън. Томаш я събуди, но когато съзря лицето му, тя изсъска с омраза: „Махай се! Махай се!“ После му разказа какво бе сънувала: били някъде, те двамата и Сабина. Озовали се в една огромна стая. В средата имало легло, като подиум в театър. Томаш наредил на Тереза да остане в ъгъла и пред очите й обладал Сабина. Тази гледка й причинила непоносимо страдание. Искала да заглуши душевната болка с физическа и си забивала игли под ноктите. „Да знаеш само как ме болеше…“ — мълвеше Тереза и стискаше пестници, сякаш ръцете й наистина бяха разранени.

Той я взе в прегръдките си и тя постепенно (все още потрепервайки) се унесе.

Когато на другия ден размишляваше над съня й, Томаш се сети за нещо. Отвори чекмеджето на бюрото си и извади от него купчинката писма, които му беше писала Сабина. Бързо намери търсеното място: „Иска ми се да те любя в ателието си като на сцена. Наоколо да има хора, които да не могат да се доближат и на крачка. Но и да не могат да откъснат очи от нас…“

Най-лошото беше, че писмото имаше дата. Беше писано наскоро, по време, когато Тереза отдавна вече живееше при Томаш.

— Ти си се ровила в писмата ми! — нахвърли се той върху нея.

Тя не отрече, вместо това каза:

— Изгони ме тогава!

Но той не я изгони. Виждаше я как стои долепена до стената на Сабининото ателие и си забива игли под ноктите. Улови пръстите й, започна да ги гали, поднесе ги към устните си и ги зацелува, сякаш по тях наистина имаше следи от кръв.

Но след тази случка сякаш всичко се обърна срещу него. Едва ли не всеки ден тя научаваше нещо ново за тайния му любовен живот.

Отначало той отричаше. А ако доказателствата бяха прекалено явни, се мъчеше да обясни на Тереза, че полигамията съвсем не изключва любовта му към нея. Не беше последователен: ту отричаше изневерите си, ту се оправдаваше.

Веднъж се обади на някаква жена, за да си уговори среща с нея. Когато приключи разговора, чу от съседната стая странен звук, нещо като шумно тракане на зъби.

Тереза случайно бе дошла в жилището му, без той да знае. Държеше шишенце с успокоително и наливаше от него в устата си, а ръката й се тресеше така, че стъклото се удряше о зъбите й.

Той се хвърли към нея, сякаш щеше да я спасява от удавяне. Шишенцето с валериановите капки падна на земята и направи голямо петно на килима. Тереза се дърпаше, искаше да се изтръгне от ръцете му и се наложи да я стиска четвърт час в прегръдките си като в усмирителна риза, докато я успокои.

Разбра, че се бе озовал в ситуация, която не може да бъде оправдана по никакъв начин, понеже се основава на абсолютно неравноправие.

Веднъж, преди Тереза да разкрие кореспонденцията му със Сабина, той беше с нея и с няколко приятели в един бар. Празнуваха новото й назначение. Тя бе напуснала лабораторията и бе станала фотограф на седмичника. Понеже Томаш не обичаше да танцува, за Тереза се погрижи един негов млад колега. Бяха великолепна двойка на дансинга и Тереза изглеждаше в очите на Томаш по-красива от всякога. Той наблюдаваше с удивление как точно и послушно тя предугажда с частица от секундата волята на своя партньор. Сякаш танцът бе свидетелство за това, че нейната жертвоготовност, екзалтираният й стремеж да изпълни всяко желание на Томаш още преди да го е изрекъл, не са били непременно свързани с неговата личност, а са били стаени в очакване да отвърнат на зова на всеки случаен мъж, когото тя би могла да срещне вместо него. Нямаше нищо по-лесно от това да си представи, че Тереза и колегата му са любовници. Реалността на тази представа го влудяваше! Той си даде сметка, че без каквито и да било проблеми е способен да види мислено тялото на Тереза слято с което и да било мъжко тяло, и настроението му се развали. Едва късно през нощта, когато се прибраха, Томаш й призна, че я е ревнувал.

Абсурдната му ревност, която извираше само от теоретичната възможност за изневяра от нейна страна, доказваше, че той смята верността й за задължително условие във връзката им. Какво право имаше тогава да й се сърди, че тя го ревнува от неговите реални любовници, жени от плът и кръв?

8

Денем тя се стараеше (макар и само с частичен успех) да приема за чиста монета обясненията на Томаш и да бъде весела както преди. Но укротяваната през деня ревност избиваше, неудържима и дива, в сънищата й; всеки от тях завършваше неизменно с плач и се налагаше Томаш да я разбужда.

Сънищата на Тереза се повтаряха като теми с вариации или пък следваха като епизоди от телевизионен сериал. Често например й се присънваха котки, които скачаха върху главата й и забиваха нокти в лицето й. В този случай тълкуването е лесно: на жаргон „мацка“ е обозначение за привлекателна жена. Тереза се усещаше застрашена от жените, от всички жени. Всички жени бяха потенциални любовници на Томаш и тя се страхуваше от тях.

В друг цикъл сънища я пращаха на смърт. Една нощ, когато Томаш я събуди, защото беше крещяла от ужас, тя му разказа: „Бяхме в голяма покрита къпалня. Двайсетина жени, мъже нямаше. До една бяхме голи и трябваше да маршируваме около басейна. От тавана висеше кош и в него стоеше изправен някакъв мъж. Носеше шапка с широка периферия, която засенчваше лицето му, но аз знаех, че си ти. Командваше ни. Крещеше. Караше ни по време на маршировката да пеем и да приклякаме. Когато някоя изпълнеше командата лошо, ти стреляше в нея с пистолет и тя падаше мъртва в басейна. Тогава всички започваха да се смеят и да пеят още по-високо. А ти не ни изпускаше от погледа си и когато друга жена изпълнеше лошо упражнението, застрелваше и нея. Басейнът беше пълен с трупове, които се полюшваха под самата повърхност на водата. А аз знаех, че вече нямам сили да изпълня следващия клек и че ти ще ме застреляш!“

В трети цикъл сънища тя се виждаше мъртва.

Лежала в катафалка, голяма колкото камион за превозване на мебели. Отвсякъде била обградена с трупове на жени. Били толкова много, че задната врата на катафалката не можела да се затвори и краката на някои от жените стърчали навън.

Тереза крещяла: „Но аз не съм мъртва! Та нали усещам всичко!“

„И ние усещаме всичко!“ — кискали се труповете.

Кикотът им бил досущ като на живите жени, които навремето й разяснявали със задоволство, че е съвсем в реда на нещата и тя да има развалени зъби, болни яйчници и бръчки, понеже те самите имали развалени зъби, болни яйчници и бръчки. Със същия смях сега й обяснявали, че е мъртва и че това е съвсем в реда на нещата.

После изведнъж й се припикало. Извикала: „Но на мен ми се пикае! Значи не съм мъртва!“

А те не спирали да се смеят. „Нормално е да ти се пикае. Дълго още ще изпитваш всички тези усещания. Нали знаеш, когато ампутират ръката на някого, той я усеща много време след това. Ние вече нямаме урина, но въпреки това постоянно ни се пикае.“

Тереза се притискаше към Томаш в леглото: „И всички ми говореха на «ти», сякаш ме познаваха открай време, сякаш ми бяха приятелки, и аз се ужасих, че ще трябва да остана с тях завинаги!“

9

Всички езици, произхождащи от латинския, образуват думата „състрадание“ с помощта на представката „съ-“ (com-) и на думата passion, която е означавала първоначално „страдание“. На други езици, например на чешки, на полски, на немски, на шведски, тази дума се превежда със съществително, съставено от представка със същото значение като „съ-“, следвана от думата „чувство“ (на чешки — sou-cit; на полски — współ-czucie; на немски — Mit-gefühl; на шведски — med-känsla).

В езиците, произхождащи от латински, думата compassion означава, че не можем да наблюдаваме хладнокръвно чуждото страдание; тоест съпреживяваме страданието на другия. В една друга дума с приблизително същия смисъл — на френски pitié (на английски pity, на италиански pietà и т.н.) — се долавя дори нещо като снизхождение към страдащия. Френското „avoir de la pitié pour une femme“ — „жал ми е за някоя жена“, означава, че сме в по-облагодетелствано положение от жената, че се принизяваме, за да се изравним с нея.

Това е причината, поради която в произлизащите от латински езици думата „compassion“ поражда недоверие; на човек му се струва, че тя означава низше, второкачествено чувство, което има малко допирни точки с любовта. Да обичаш някого от състрадание, означава да не го обичаш истински.

В езиците, в които тази дума не е производна от „страдание“ (passion), а от „чувство“, тя се употребява в приблизително същия смисъл и все пак не би могло да се каже, че означава второкачествено, низше чувство. Скритата мощ на нейната етимология я озарява с друга светлина и й придава по-широк смисъл: да съчувстваш, означава да умееш да съпреживееш с другия неговото нещастие, но и да споделиш всяко друго чувство: радост, тревога, щастие, болка. Така че съчувствието (в смисъл на współczucie, Mitgefühl, mad-känsla) означава максимална способност за емоционална фантазия, дарба за емоционална телепатия. В йерархията на чувствата съчувствието заема най-високото място.

Когато бе сънувала как си забива игли под ноктите, Тереза се бе издала, че е ровила тайно в чекмеджетата на Томаш. Ако го беше сторила някоя друга жена, той нямаше да й проговори, докато е жив. Тереза знаеше това, ето защо му каза: „Изгони ме!“ Но той не само не я изгони, а улови ръката й и зацелува върховете на пръстите и, защото в този миг сам изпитваше болката под нейните нокти, сякаш нервните окончания в пръстите й я отвеждаха право в неговата мозъчна кора.

Човек, лишен от дяволския дар, наречен съчувствие, не би могъл да не осъди с хладен разум постъпката на Тереза, защото личният живот на другия е свещен и чекмеджетата с личната му кореспонденция не бива да се отварят. Но понеже съчувствието се бе превърнало в участ (или проклятие) за Томаш, на него му се струваше, че не тя, а той самият е коленичил пред отвореното чекмедже на бюрото и не може да откъсне очи от редовете, написани от ръката на Сабина. Разбираше Тереза и не само че не можеше да и се сърди, но дори я обичаше повече.

10

Жестовете й ставаха резки и неуравновесени. Бяха изминали вече две години, откакто го бе уличила в изневяра, а положението ставаше все по-лошо. Положението беше безизходно.

Нима Томаш наистина не можеше да престане с еротичните си приятелства? Не, не можеше. Това би го извадило от равновесие. Той не намираше у себе си сили да устои на влечението към други жени. Пък и не виждаше защо трябва да го прави. Никой не знаеше по-добре от него самия, че авантюрите му не представляват никаква заплаха за Тереза. Защо тогава да се лишава от тях? Това му изглеждаше също тъй безсмислено, както да се откаже да ходи на мач.

Но можеше ли все още да се говори за удоволствие? В мига, когато тръгваше към някоя от любовниците си, той вече губеше желание да бъде с нея и се кълнеше пред себе си, че това ще е последната им среща. Постоянно виждаше пред очите си Тереза и за да не мисли за нея, трябваше бързо да се напие. Откакто се бе запознал с Тереза, не можеше да се люби с други жени без алкохол! Но тъкмо пропитият с алкохол дъх беше уликата, благодарение на която Тереза още по-лесно узнаваше за изневерите му.

Капанът бе щракнал зад Томаш: в мига, когато тръгваше за среща с някоя жена, той преставаше да я желае, но бе достатъчно да не я види и един ден, и вече набираше телефонния й номер, за да си уговори нова среща.

Все още му беше най-добре при Сабина, защото знаеше, че тя е дискретна и не го грози разобличение. В ателието й витаеше като спомен предишният му идиличен ергенски живот.

Навярно и сам не си даваше сметка колко се беше променил: боеше се да закъснява вечер, защото вкъщи го чакаше Тереза. Веднъж Сабина го хвана как си поглежда часовника по време на любовния акт и как се мъчи да ускори завършека му.

После тя се заразхожда гола с лениви крачки из ателието, застана пред статива с недовършена картина и погледна изкосо Томаш, който навличаше припряно дрехите си.

Ето че вече беше облечен, само единият му крак беше бос. Той се заоглежда, после застана на четири крака и се залови да търси нещо под масата.

Сабина се обади:

— Като те наблюдавам, имам чувството, че се превръщаш във вечната тема на моите картини. Срещата на два свята. Насложени кадри. Зад силуета на Томашлибертина прозира невероятното лице на романтичния любовник. Или пък обратното: през фигурата на Тристан, който не мисли за нищо друго, освен за своята Тереза, се провижда прекрасният свят на либертина, свят, на който Томаш е изменил.

Томаш се изправи и разсеяно се заслуша в думите на Сабина.

— Какво търсиш? — попита го тя.

— Чорапа си.

Сабина се залови да оглежда стаята заедно с него. Той отново застана на четири крака и затършува под масата.

— Тук няма никакъв твой чорап — каза Сабина. — Сигурно си дошъл без него.

— Как мога да дойда без един чорап? — крещеше Томаш и поглеждаше часовника си. — Да не би да съм дошъл с един бос крак?

— Не е изключено. В последно време си станал много разсеян, все бързаш за някъде, все си гледаш часовника — нищо чудно да забравиш да си обуеш единия чорап.

Той вече беше готов да си сложи обувката на бос крак.

— Навън е студено — спря го Сабина. — Ще ти дам от моите чорапи.

И му подаде един дълъг моден бял чорап, мрежест, на едри дупки.

Той прекрасно разбираше, че тя си отмъщава, задето си беше гледал часовника, докато се любеха. Беше скрила някъде чорапа му. Наистина обаче беше студено, така че не му оставаше нищо друго, освен да се подчини. Тръгна си за вкъщи с един крак, обут в нормален мъжки чорап, а над глезена на другия беше навит белият дамски чорап.

Положението му беше безизходно: за своите любовници той беше белязан с позорното клеймо на любовта си към Тереза, а за Тереза — с позорното клеймо на любовните си авантюри.

11

За да облекчи мъките й, той се ожени за нея (най-после можаха да спрат да плащат наем за квартирата, в която тя бездруго не живееше от много време) и й намери едно малко кученце.

Майка на кутрето беше женският санбернар на един негов колега. Баща му беше кучето вълча порода на съседа. Никой не искаше малките помиярчета, а на колегата не му даваше сърце да ги умъртви.

Томаш избираше сред кученцата и съзнаваше, че онези, които не бъдеха избрани, щяха да умрат. Чувстваше се като президент на републиката, изправен пред четирима осъдени на смърт, от които може да помилва само един. Накрая се спря на едно женско кученце, чието тяло издаваше вълчата порода на бащата, а главата — санбернарката майка. Донесе животинчето на Тереза. Тя го вдигна, притисна го до гърдите си и то в същия миг препика блузата й.

После се заеха да му избират име. Томаш искаше и по името да личи, че кучето принадлежи на Тереза, и си спомни за книгата, която тя стискаше под мишница, когато бе пристигнала без предупреждение в Прага. Предложи кутрето да се казва Толстой.

— Не може да е Толстой — възрази Тереза — защото е женско. Можем да го наречем Ана Каренина.

— Не съм съгласен да е Ана Каренина, защото такава смешна муцуна не може да има нито една жена протестира на свой ред Томаш. — Това е по-скоро Каренин. Точно така, Каренин. Именно такъв съм си го представял винаги.

— Но ако й викаме Каренин, това няма ли да разстрои сексуалния й живот?

— Напълно е възможно кучка, към която стопаните се обръщат постоянно като към пес, да придобие лесбийски наклонности.

Колкото и да е странно, думите на Томаш се оказаха пророчески. Макар обикновено кучките да са по-привързани към стопаните, отколкото към стопанките си, при Каренин беше обратното. Той реши да се влюби в Тереза. Томаш му беше благодарен за това. Галеше го по главата и му говореше: „Добре правиш, Каренин, така те искам. Щом не мога сам да се справям с нея, ти ще трябва да ми помагаш.“

Но дори с помощта на Каренин не му се удаде да направи Тереза щастлива. Осъзна това някъде на десетия ден, след като руските танкове окупираха страната му. Беше август хиляда деветстотин шейсет и осма година. Всеки ден от Цюрих звънеше шефът на една тамошна болница, с когото Томаш се беше сближил на някаква международна конференция. Той се боеше за Томаш и му предлагаше място в болницата.

12

Това, че Томаш всеки път почти без колебание отказваше да приеме предложението на швейцареца, беше заради Тереза. Предполагаше, че тя няма да иска да замине за Цюрих. Беше изживяла първите седем дни на окупацията в някакъв екстаз, който приличаше едва ли не на щастие. Обикаляше улиците с фотоапарата си и раздаваше снимки на чуждестранните журналисти, които се избиваха за тях. Веднъж, когато беше действала прекалено дръзко и беше снимала отблизо офицер, насочил пистолета си към група хора, я арестуваха и я задържаха цяла нощ в руското комендантство. Заплашиха я, че ще я застрелят, но веднага щом я пуснаха, тя отново излезе на улицата да снима.

Затова Томаш остана изненадан, когато на десетия ден от окупацията Тереза му каза:

— Защо всъщност не искаш да заминеш за Швейцария?

— А защо трябва да заминавам?

— Тук имат сметки за разчистване с теб.

— Те с кого ли нямат сметки за разчистване — махна с ръка Томаш. — Я ми кажи по-добре, ти би ли могла да живееш в чужбина?

— А защо не?

— Нали те видях как беше готова да рискуваш живота си заради тази страна, как е възможно сега изведнъж да искаш да я напуснеш?

— Откакто Дубчек се върна, всичко се промени — отвърна Тереза.

Наистина беше така: всеобщата еуфория продължи само първите седем дни от окупацията. Ръководителите на страната бяха отвлечени от руската армия като някакви престъпници, никой не знаеше къде са, всички трепереха за живота им и омразата към руснаците зашеметяваше хората като алкохол. Седемте дни бяха опияняващо тържество на омразата. Чешките градове бяха обкичени с хиляди ръчно изрисувани плакати с подигравателни надписи, епиграми, стихотворения, карикатури на Брежнев и на армията му, която всички взимаха на подбив, сякаш бяха неграмотни палячовци. Но никой празник не може да трае вечно. Междувременно руснаците заставиха арестуваните държавници да подпишат в Москва някакъв компромисен документ. Дубчек се завърна с него в Прага и произнесе реч по радиото. След шестдневния арест беше толкова съсипан, че едва говореше, заекваше, трудно си поемаше дъх, тъй че изреченията му бяха накъсани от мъчителни, почти половин минутни паузи.

Компромисът спаси страната от най-лошото: от екзекуции и масови изселвания в Сибир, от които всички изпитваха ужас. Но едно беше станало ясно: Чехия трябваше да преклони глава пред завоевателя; оттук нататък държавата вечно щеше да заеква, да пелтечи, с мъка да си поема дъх като Александър Дубчек. Празникът беше свършил. Беше настъпил делникът на унижението.

Тереза наговори на Томаш всички тези неща и той знаеше, че те са истина, но че под тази истина се крие друга, по-съществена причина Тереза да иска да напусне Прага: тя беше нещастна в досегашния си живот.

Най-хубавите дни в живота й бяха дните, когато снимаше по улиците руските войници и се излагаше на опасност. Единствено тогава телевизионният сериал на нейните сънища се бе прекъснал и нощите и бяха блажени. Руснаците й бяха донесли равновесие със своите танкове. Но сега, след като празникът беше отминал, тя отново се страхуваше от нощите си и искаше да избяга от тях. Вече бе осъзнала, че съществуват обстоятелства, при които може да се чувства силна и доволна, ето защо копнееше да замине за широкия свят с надеждата, че там може би отново ще попадне на подобни обстоятелства.

— А не те ли притеснява — попита я Томаш, — че Сабина също емигрира в Швейцария?

— Женева не е Цюрих — отвърна Тереза. — Там Сабина положително ще ми пречи по-малко, отколкото в Прага.

Човек, копнеещ да напусне града, в който живее, не е щастлив човек. Затова Томаш прие желанието на Тереза да емигрира така, както престъпникът приема присъдата. Подчини се и един ден се озова заедно с Тереза и Каренин в най-големия град на Швейцария.

13

Купи за празния апартамент едно легло (за друго обзавеждане засега нямаха пари) и се втурна да работи с цялото ожесточение на човек, който след четирийсетата си година започва нов живот.

На няколко пъти се обади в Женева на Сабина. Тя бе извадила голям късмет: бяха открили нейна изложба там само седмица преди нахлуването на руснаците, тъй че швейцарските ценители на изкуството в прилив на симпатия към малката страна бяха изкупили всичките й картини.

— Благодарение на руснаците забогатях — смееше се Сабина в телефонната слушалка и го канеше в Женева, в новото си ателие, което според нея не се отличавало много от пражкото, тъй добре познато на Томаш.

Искаше му се да се срещне с нея, но не можеше да измисли никаква причина, с която до обясни пред Тереза пътуването си. Затова накрая Сабина дойде в Цюрих. Отседна в хотел. Томаш отиде там след края на работното си време, позвъни в стаята и от рецепцията и се качи при нея. Тя му отвори. Застана пред него с красивите си дълги крака, съблечена, само по бикини и сутиен. На главата си бе сложила черно бомбе. Дълго гледа Томаш, без да помръдне и без да отрони дума. И Томаш стоеше срещу нея безмълвен. После изведнъж си даде сметка, че е трогнат. Свали бомбето от главата й и го положи на масичката до леглото. След това се любиха в пълно мълчание.

Докато се придвижваше от хотела към своя цюрихски дом (където мебелировката отдавна се беше увеличила с маса, столове, кресла, килим), той си казваше щастлив, че носи постоянно със себе си своя начин на живот, тъй както охлювът къщичката си. Тереза и Сабина бяха двата полюса на неговия живот, полюси раздалечени, непримирими, но въпреки това и двата прекрасни.

Ала тъкмо защото Томаш разнасяше начина си на живот навсякъде със себе си, сякаш бе част от тялото му, Тереза продължаваше да сънува същите сънища.

От пристигането им в Цюрих бяха изминали шест-седем месеца, когато една вечер Томаш се прибра късно и намери на масата писмо. С него Тереза му съобщаваше, че е заминала за Прага. Заминала, защото нямала сили да живее в чужбина. Знаела, че тук, в Швейцария, е трябвало да бъде опора за Томаш, но знаела също, че това не е по силите й. Наивно смятала, че в чужбина ще се промени. Вярвала, че след преживяното в дните на окупацията вече няма да бъде дребнава, че ще порасне, ще стане по-мъдра, по-силна. Но се оказало, че се е надценила. Била бреме за него, а не искала да е така. Искала да си направи изводи от всичко това, преди да станело късно. Извиняваше му се, че взима със себе си Каренин.

Томаш глътна силно приспивателно, но въпреки това заспа чак призори. За щастие беше събота и можеше да си остане вкъщи. За сто и петдесети път прехвърли наум цялата ситуация: границите на неговата родина с останалия свят не са вече отворени както по времето на заминаването им за Швейцария. С никакви телеграми и телефони няма да доведе Тереза обратно. Властите няма да я пуснат повече в чужбина. Колкото и да не му се вярва, заминаването и е безвъзвратно.

14

Съзнанието, че е съвършено безпомощен, имаше върху него ефекта на удар с чук по главата, но в същото време му действаше успокоително. Никой не го принуждаваше да взима някакво решение. Не се налагаше да се пита, втренчен в стената на отсрещната сграда, дали иска, или не иска да живее с Тереза. Тя бе решила всичко сама.

Отиде да обядва в ресторант. Беше тъжен, но докато се хранеше, първоначалното му отчаяние сякаш се изтощи, излиня и от него остана само тъга. Томаш се връщаше мислено назад към преживените с Тереза години и му се струваше, че тяхната история не би могла да свърши по-добре. Дори да бе съчинена от някого, тя не би могла да приключи другояче.

Тереза бе дошла при него един ден, без да я е канил. Друг един ден по същия начин си бе отишла. Бе пристигнала с тежкия си куфар. Със същия тежък куфар си бе и тръгнала.

Томаш плати, излезе от ресторанта и дълго се разхожда по улиците, изпълнен с меланхолия, която с всеки миг ставаше все по-лъчезарна. Зад него бяха останали седемте години, изживени с Тереза, и сега той откриваше, че тези години са по-красиви в спомена, отколкото когато ги бе живял.

Любовта между него и Тереза беше красива, наистина, но и изнурителна: той постоянно трябваше нещо да крие, да замаскира, да се преструва, да се сдобрява с Тереза, да поддържа доброто и настроение, да я утешава, непрестанно да й доказва любовта си, да търпи обвиненията на нейната ревност, на страданието й, на сънищата й, да се чувства виновен, да се оправдава и извинява. Цялото това усилие сега отпадаше, а красотата оставаше.

Настъпваше съботната вечер, той се разхождаше за първи път сам из Цюрих и вдъхваше уханието на своята свобода. Зад всеки ъгъл се спотайваше приключение. Бъдещето отново бе станало загадъчно. Томаш отново можеше да се върне към ергенския си живот, живота, за който някога бе сигурен, че му е отреден и че само по този начин може да бъде такъв, какъвто е в действителност.

Беше живял седем години закопчан за полата на Тереза и погледът й беше следил всяка негова крачка. Сякаш бе мъкнал на глезените си железни пранги, с които тя го беше оковала. И ето че сега стъпваше много по-леко. За малко да полети във въздуха. Беше се озовал в магичното поле на Парменид — опияняваше се от сладостната лекота на битието.

(Дали изпитваше желание да позвъни в Женева на Сабина? Да се обади на някоя от жените в Цюрих, с които се бе запознал през последните месеци? Не, ни най-малко не му се искаше. Подозираше, че срещата с която и да било жена тутакси ще направи спомена за Тереза непоносимо болезнен.)

15

Този дивен меланхолен унес продължи до неделя вечерта. В понеделник всичко се промени. Тереза нахълта в мислите му: той усещаше какво е чувствала тя, докато е писала прощалното писмо; усещаше как са треперели ръцете й; виждаше я как влачи тежкия куфар с едната си ръка, а с другата е хванала каишката на Каренин. Представяше си как отключва пражкия им апартамент и собственото му сърце се свиваше от чувството за самота и осиротялост, облъхнало нейното лице, когато е отворила вратата.

През онези два прекрасни дни на меланхолия неговото съчувствие (това проклятие, наречено емоционална телепатия) просто си бе почивало. Бе спало, както спи миньор в неделя след седмицата убийствен труд, за да може в понеделник отново да се спусне в шахтата.

Томаш преглеждаше пациент и вместо него виждаше Тереза. Повтаряше си наум: Не мисли за нея! Не мисли за нея! Казваше си: Тъкмо защото съм болен от съчувствие, е добре, че тя замина и че аз никога вече няма да я видя. Трябва да се избавя не от нея, а от своето съчувствие, от тази болест, която по-рано не познавах и с чийто бацил ме зарази Тереза!

В съботата и в неделята бе чувствал как сладостната лекота на битието плува към него от дълбините на бъдещето. В понеделник върху него се стовари неизпитвана дотогава тежест. Всичките тонове желязо на руските танкове бяха като перце в сравнение с нея. Няма нищо по-тежко от съчувствието. Дори собствената болка не е тъй тежка, както болката, съчувствана с някого, заради някого, вместо някого, усилена многократно от въображението, продължена от многогласното ехо.

Томаш си повтаряше, че не бива да се поддава на съчувствието, а съчувствието му го слушаше с наведена глава, като виновно. Съчувствието знаеше, че злоупотребява с правата си, и въпреки това мълчаливо държеше на своето, тъй че на петия ден след заминаването на Тереза Томаш съобщи на директора на болницата (същия, който след руското нахлуване му бе звънял всеки ден в Прага), че трябва незабавно да се върне в родината си. Изпитваше срам. Съзнаваше, че директорът ще прецени постъпката му като безотговорна и непростима. Разкъсваше се от желание да му се довери, да му разкаже за Тереза и за писмото, което тя му бе оставила на масата. Но не го направи. От гледна точка на един швейцарски лекар решението на Тереза би изглеждало истерично и противно. А Томаш не желаеше да допусне някой да си помисли нещо лошо за нея.

Директорът наистина се разстрои.

Томаш сви рамене и каза:

— Es muss sein. Es muss sein.

Това беше алюзия. Последната част от последния квартет на Бетовен е изградена върху следните два мотива:

— Muss es sein? (Дали трябва?)

— Es muss sein! Es muss sein! (Да, трябва! Да, трябва!)

За да бъде смисълът на тези думи съвсем ясен, Бетовен е онасловил цялата последна част с думите: „Der schwer gefasste Entscheidung“ — трудно взетото решение.

С това препращане към Бетовен Томаш всъщност вече се завръщаше при Тереза, защото именно по нейно настояване започнаха да купуват плочи с Бетовеновите квартети и сонати.

Препратката бе по-уместна, отколкото Томаш предполагаше, тъй като директорът беше страстен поклонник на музиката. Той се усмихна ведро и промълви, маркирайки с гласа си мотива на Бетовен:

— Muss es sein? (Дали трябва?)

Томаш каза за сетен път:

— Ja, es muss sein! (Да, трябва!)

16

За разлика от Парменид, за Бетовен тежестта очевидно е била понятие с положителен знак. „Der schwer gefasste Entschluss“, трудно взетото решение, е свързано с гласа на Съдбата („Es muss sein!“); тежестта, необходимостта и значимостта са три вътрешно взаимосвързани понятия: само това, което е необходимо, има тежест; само това, което тежи, е значимо.

Това убеждение се е родило от музиката на Бетовен и макар да е възможно (или дори вероятно) отговорността за него да носят по-скоро тълкувателите на Бетовен, отколкото самият композитор, днес повече или по-малко го споделяме всички: за нас величието на един човек е в това, че той носи своята съдба, както Атлас е носел на раменете си небесния свод. Героят на Бетовен е състезател по вдигане на метафизични тежести.

Томаш пътуваше към швейцарската граница и аз си представям, че самият чорлав и навъсен Бетовен е дирижирал оркестъра на местната пожарна команда, който е свирел в чест на прощаването на Томаш с емиграцията марш, наречен „Es muss sein!“.

Но ето че Томаш премина чешката граница и се натъкна на колона руски танкове. Наложи му се да спре колата на едно кръстовище и да изчака да отминат. Смразяващ танкист в черна униформа стоеше в центъра на кръстовището и регулираше движението, сякаш всички чешки шосета бяха негова лична собственост.

„Es muss sein!“, повтаряше си наум Томаш, но в един момент започна да се съмнява в това: дали наистина бе трябвало да стане така?

Да. Беше непоносимо да остане в Цюрих и да си представя как Тереза живее сама в Прага.

Но колко дълго щеше да го измъчва съчувствието? Цял живот? Цяла година? Или месец? Или пък само една седмица?

Откъде можеше да знае? Как можеше да провери?

В часовете по физика всеки ученик може да извършва опити, за да се увери в правотата на една или друга научна хипотеза. Но човекът, понеже живее само един живот, няма никаква възможност да провери една или друга хипотеза чрез опит и по тази причина никога няма да узнае дали е трябвало, или не да последва зова на чувствата си.

С тези мисли в главата Томаш отвори вратата на апартамента си. Каренин се хвърли радостно към лицето му, тъй че направи по-лек мига, в който се изправиха очи в очи с Тереза. Желанието да се хвърли в прегръдките й (желание, което бе почувствал още когато се качваше в колата си) бе изчезнало без следа. Струваше му се, че двамата стоят един срещу друг сред снежна равнина и зъзнат.

17

От първия ден на окупацията руски военни самолети кръжаха по цяла нощ над Прага. Томаш беше отвикнал от шума на тежките мотори и сега не можеше да заспи.

Въртеше се до спящата Тереза и си спомняше едни нейни думи, казани преди много време в някакъв безсъдържателен разговор. Говореха си за неговия приятел З. и тя заяви: „Ако не бях срещнала теб, сигурно щях да се влюбя в него.“

Още тогава нейните думи бяха потопили Томаш в странна меланхолия. Просто той изведнъж си бе дал сметка, че е само една случайност, дето Тереза обича него, а не приятеля му 3. Че освен осъществената й любов с Томаш в царството на възможностите съществува безкрайно множество неосъществени любови към други мъже.

Всички смятаме за немислимо, че голямата любов на живота ни може да бъде нещо леко, нещо безтегловно; вярваме, че любовта ни е това, което е трябвало да бъде; че без нея животът ни не би бил нашият живот. Струва ни се, че навъсеният Бетовен със страховитото си косище свири своето „Es muss sein!“ за нашата голяма любов.

Томаш си спомни Терезината реплика за приятеля му З. и констатира, че от голямата любов на неговия живот не се дочува никакво „Es muss sein!“, а по-скоро „Es könnte auch anders sein“: можеше да бъде и иначе.

Седем години по-рано в болницата в града, където живееше Тереза, случайно се бе появил пациент с комплицирано мозъчно заболяване, заради което бяха повикали за спешен консулт главния лекар, шефа на Томаш. Но главният лекар случайно бе получил пристъп от ишиас, не можеше да се движи и бе изпратил в провинцията на свое място Томаш. В града имаше пет хотела, но Томаш случайно бе отседнал тъкмо в онзи, където работеше Тереза. Случайно преди отпътуването на влака му бе останало малко свободно време и той бе отишъл да поседи в ресторанта. Тереза случайно се бе оказала на работа по същото време и масата на Томаш случайно се беше паднала в нейния район. Шест отделни случайности бяха нужни да добутат Томаш до Тереза, сякаш противно на неговото желание.

Беше се върнал в Чехия заради нея. Едно тъй съдбоносно решение се опираше на една тъй случайна любов, че никога не би било взето, ако преди седем години шефът на Томаш не бе получил пристъп от ишиас. И тази жена, това въплъщение на абсолютната случайност, лежи сега до него и диша дълбоко в съня си.

Беше късна нощ. Томаш усети, че започва да го боли стомахът. Това често му се случваше, когато беше притеснен и потиснат.

Един или два пъти дишането и мина в леко похъркване. Томаш не можеше да открие у себе си и капка съчувствие. Единственото, което чувстваше, беше болката в стомаха и отчаянието от завръщането.