Непосилната лекота на битието

1

Би било глупаво от страна на автора да се опитва да внуши на читателя, че героите му наистина са съществували. Те не са родени от майка от плът и кръв, а от едно или две знаменателни изречения или от една първична ситуация. Томаш се роди от изречението „Einmal ist keinmal“. Тереза се роди от куркането на черва.

Когато за първи път престъпи прага в жилището на Томаш, вътрешностите й започнаха да куркат. В това няма нищо чудно — не беше обядвала, не беше и вечеряла, само късно сутринта на гарата беше изяла един сандвич, преди да се качи на влака. Цялото й съзнание бе заето с дръзкото й пътуване и тя бе забравила, че трябва да се храни. Но онзи, който не мисли за тялото си, лесно става негова жертва. Беше страшно да стои лице в лице с Томаш и да чува силния глас на вътрешностите си! Идеше й да се разплаче. За щастие след десет секунди Томаш я прегърна и тя успя да забрави за звуците, които издаваше стомахът й.

2

И така, Тереза е рожба на ситуация, която брутално разбулва непримиримия дуализъм на тялото и душата, този основен принцип на човешката същност.

Някога, в праисторически времена, човекът се вслушвал удивен как в собствените му гърди отекват ритмични удари и не можел да проумее какво е това. Не можел да се отъждестви с нещо тъй чуждо и непознато, каквото е тялото. Тялото било за него клетка, а вътре в нея имало нещо, което гледало, слушало, страхувало се, премисляло и се удивлявало; онова, което оставало след приспадането на тялото, била душата.

Днес, разбира се, тялото не е вече загадка: ние знаем, че това, което тупти в гръдта ни, е сърце, а носът е краят на един маркуч, който стърчи навън от тялото, за да отвежда кислород до белите дробове. Лицето не е нищо друго, освен командно табло, с което са свързани всички механизми на тялото: храносмилането, зрението, слухът, дишането, мисленето.

От мига, в който човек е станал способен да назове всяка част от тялото си, то го притеснява по-малко. Ние знаем още, че душата не е нищо друго, освен дейност на сивото мозъчно вещество. Дуализмът на тялото и душата е завоалиран с научни термини и днес ние можем весело да му се надсмиваме като на някакъв старомоден предразсъдък.

Но стига само човек да е лудо влюбен и в същото време да е принуден да слуша куркането на собствените си черва, и единството на душата и тялото, тази лирическа илюзия на научния век, светкавично се разсейва.

3

Тереза се мъчеше да види под обвивката на своето тяло себе си. Това бе причината да се застоява пред огледалото. И понеже се страхуваше майка и да не я хване по време на тези съзерцания, те имаха привкуса на таен порок.

Не суета я теглеше към огледалото, а удивление от това, че вижда своето „аз“. Забравяше, че всъщност вижда само горната палуба на физиологичните си механизми. Струваше й се, че съзира своята душа, която й се разкрива в чертите на лицето. Забравяше, че носът й е само край на маркуч, отвеждащ кислород до белите дробове. Намираше, че той изразява точно характера й.

Гледаше се в огледалото дълго и на моменти се дразнеше, че разпознава върху лицето си чертите на своята майка. Тогава се втренчваше в образа си още по-настойчиво и се опитваше със силата на волята да се абстрахира от майчината си физиономия, да я изличи, за да остане на лицето и само онова, което е тя самата. Когато успееше, преживяването беше опияняващо: душата й излизаше на повърхността на тялото като войнство, което се втурва от трюма, изпълва цялата палуба, размахва ръце към небето и пее.

4

Тереза не само приличаше външно на майка си, но на мен понякога ми се струва, че животът и не бе нищо друго, освен едно продължение на майчиния й живот — приблизително както траекторията на билярдната топка е продължение на движението, направено от ръката на играча.

Къде и кога се бе зародило онова движение, от което по-късно бе произлязъл животът на Тереза?

Може би в мига, когато нейният дядо, пражки търговец, бе започнал да възхвалява гръмко красотата на своята дъщеря, майката на Тереза. По онова време тя беше на три или четири годинки и той й разправяше, че приличала на Рафаеловата Мадона. Четиригодишната бъдеща майка на Тереза запомни добре това и когато след години седеше на чина си в гимназията, вместо да слуша учителя, си мислеше на кои картини прилича.

Когато и дойде времето за женене, имаше деветима обожатели. Всички коленичеха в кръг около нея. Тя стоеше по средата им като принцеса и не знаеше кого да избере: единият беше по-хубав от другите, вторият по-забавен, третият — по-богат, четвъртият — по-спортен, петият — от по-добро семейство, шестият й рецитираше стихове, седмият бе обиколил целия свят, осмият свиреше на цигулка, а деветият беше най-мъжествен от всички. Но и деветимата коленичеха еднакво и имаха едни и същи мазоли по коленете.

Накрая тя избра деветия, и то не защото беше най-мъжествен от всички, а защото когато се любеха и тя му шепнеше в ухото „Внимавай, моля те, внимавай много!“, той нарочно не внимаваше и се наложи тя да се омъжи за него на бърза ръка, защото не успя да намери навреме лекар, който да и направи аборт. Така се роди Тереза. Многочислената рода се стече от всички краища на страната, накачули се край кошчето и заохка и заахка. Майката на Тереза не охкаше и не ахкаше. Тя мълчеше. Мислеше за останалите си осем кандидати и всички те й се струваха по-добри от деветия.

Също като дъщеря си и тя обичаше да се гледа в огледалото. Един ден установи, че край очите си има безброй бръчки, и си каза, че бракът й е лишен от всякакъв смисъл. После срещна един немъжествен мъж, който вече имаше зад гърба си няколко финансови злоупотреби и два развода. Майката на Тереза мразеше любовници с мазоли на коленете. Изпитваше бясно желание тя самата да коленичи. Коленичи пред мошеника и напусна дъщеря си и мъжа си.

Най-мъжественият мъж се превърна в най-тъжния мъж. Толкова беше тъжен, че всичко му стана безразлично. Навсякъде приказваше на висок глас какво мисли, докато накрая комунистическата полиция, шокирана от безцеремонните му приказки, го арестува, осъди и прати в затвора. Изгониха Тереза от апартамента, запечатаха го и тя замина при майка си.

Наскоро след това най-тъжният мъж умря в затвора, а майката с мошеника и Тереза се установи в едно малко предпланинско селище. Пастрокът на Тереза работеше в някакво учреждение, а майка й беше продавачка в магазин. Тя роди още три деца. После един ден пак се погледна в огледалото и установи, че е стара и грозна.

5

След като констатира, че е изгубила всичко, тя започна да търси виновника. Виновни бяха всички: първият й съпруг, мъжествен и нелюбим, защото не я беше послушал, когато бе шепнала в ухото му да внимава; вторият й съпруг, немъжествен и любим, който я бе замъкнал от Прага в малкия град и сменяше жените като носни кърпи, тъй че тя постоянно се измъчваше от ревност. Беше се оказала безпомощна и пред двамата си съпрузи. Единственото живо същество, което й принадлежеше и не можеше да й избяга, заложникът, който можеше да плати за всички останали, беше Тереза.

Пък и в края на краищата може би наистина именно тя бе виновна за майчината си съдба. Тя, тоест абсурдната среща на сперматозоида на най-мъжествения с яйцеклетката на най-красивата. В тази съдбовна секунда, наречена Тереза, бе стартирал маратонът на майчиния й съсипан живот.

Майката постоянно обясняваше на Тереза, че да бъдеш майка, означава да жертваш всичко. Думите и звучаха убедително, тъй като бяха подплатени с преживяното от една жена, изгубила всичко заради детето си. Тереза слушаше и вярваше, че най-голямата ценност в живота е майчинството и че майчинството е велика саможертва. Ако майчинството е олицетворение на Саможертвата, то ориста на дъщерята е Вината, която никога не може да бъде изкупена.

6

Разбира се, Тереза не знаеше нищо за нощта, в която майка й бе шепнала на ухото на баща й да внимава. Чувството за вина, което изпитваше, беше неопределено като първородния грях. Тя правеше всичко, за да го изличи. Майка й я спря от училище и от петнайсетата си година и тя започна да работи като келнерка. Всичко, което изкарваше, даваше на майка си. Беше готова да прави какво ли не, само и само да заслужи обичта й. Поддържаше домакинството, грижеше се за братчетата и сестричката си, по цяла неделя чистеше и переше. Жалко, защото беше най-способното момиче в класа. Искаше й се да се изкачи по-нагоре, но в малкото градче по-нагоре за нея нямаше. Тя переше, а встрани до ваната лежеше разтворена книга. Тереза отгръщаше страниците й и по тях капеше вода.

В техния дом не съществуваше свян. Майка й се разхождаше из стаите само по бельо, понякога без сутиен, а през летните дни и чисто гола. Пастрокът на Тереза не се разхождаше гол, обаче не пропускаше да влезе в банята всеки път, когато тя беше във ваната. Веднъж Тереза се заключи в банята заради него, а майка и вдигна скандал: „Ти за каква се мислиш? Какво си въобразяваш? Че ще те изяде ли?“

(Тази случка ясно показва, че у майката на Тереза омразата към дъщерята взимаше връх над ревността към съпруга. Вината на дъщеря и беше безпределна и обемаше в себе си изневерите на съпруга й. Желанието на Тереза да се еманципира, упорството и да си извоюва известни права — да речем, да се заключва в банята бяха за майката по-неприемливи от евентуалния сексуален интерес на мъжа й към заварената му дъщеря.)

Една зимна вечер майката се разхождаше гола на запалена лампа. Щом я видя, Тереза се втурна да пусне пердето, за да не видят майка й от отсрещната къща. Майката се разсмя зад гърба й. На другия ден й дойдоха на гости приятелки: една съседка, една колежка от магазина, една учителка от кварталното училище и още две или три жени — редовната компания. Заедно с шестнайсетгодишния син на една от жените Тереза влезе за малко в стаята. Майката не пропусна случая да разкаже как предната вечер дъщеря й се постарала да опази голотата й от чужди погледи. Тя се смееше, смееха се и жените. Накрая майката каза: „Тереза не иска да се примири с факта, че човешкото тяло пикае и пърди.“ Тереза пламна, но майка й продължи: „Има ли нещо лошо в това?“ И веднага си отговори сама, като се изпърдя звучно. Жените до една се разсмяха.

7

Майката се секне гръмогласно, разказва на всеослушание за сексуалния си живот, размахва изкуствената си челюст. Умее със завидна сръчност да я откача с език, тъй че при по-широка усмивка горната челюст пада върху долните зъби и лицето и изведнъж добива ужасяващо изражение.

Поведението й не е нищо друго, освен рязък жест, с който тя отхвърля красотата и младостта си. По времето, когато деветимата обожатели бяха коленичили в кръг около нея, тя криеше с болезнена чувствителност голотата си. Сякаш чрез мярата на своя свян искаше да изрази стойността, която имаше за нея тялото й. И ако днес отхвърля всякакъв срам, прави го радикално, сякаш чрез безсрамието си иска тържествено да тегли черта на своя живот и да изкрещи, че младостта и красотата, които е ценила прекалено високо, в действителност нямат никаква стойност.

Струва ми се, че Тереза е продължение на онзи жест, с който майка й е отхвърлила далеч зад себе си своето отминало битие на красавица.

(И ако движенията на самата Тереза са нервни, ако жестовете й не са достатъчно плавни, няма какво да се чудим: онзи широк жест на майката, див и самоубийствен, се бе вселил у Тереза, бе станал Тереза!)

8

Майката търси за себе си справедливост и иска виновникът да бъде наказан. Затова държи дъщеря и да остане заедно с нея в света на безсрамието, където младостта и красотата нямат смисъл, където целият свят не е нищо друго, освен огромен концлагер, населен с тела, които си приличат и чиито души са невидими.

Сега можем по-добре да разберем смисъла на тайния порок на Тереза — честите й и продължителни застоявания пред огледалото. Това беше борба с майка й. Стремеж да не бъде тяло като другите тела, а вместо това да види на повърхността на лицето си войнството на душата, втурнало се навън от трюма. Не беше лесно, защото душата, тъжна, боязлива и наплашена, се беше спотаила на дъното на Терезината плът и се боеше да се покаже.

Тъкмо така беше и в онзи ден, когато тя срещна за първи път Томаш. Промушваше се между пияниците в ресторанта, тялото й се беше огънало под тежестта на подноса с халби, а душата й беше някъде в стомаха или в панкреаса. И точно в този миг Томаш я заговори. Това заговорване беше важно, защото идваше от някого, който не познаваше майка й, нито пък пияниците, всекидневно обсипващи я с изтъркани похотливи закачки. Статутът на непознат издигаше Томаш над останалите.

И още нещо го издигаше над останалите: на масата пред него лежеше разтворена книга. В тази кръчма никой никога не бе отварял на масата си книга. Книгата бе за Тереза опознавателен знак за принадлежност към тайно братство. Защото тя имаше едно-единствено оръжие срещу грубия свят, който я обкръжаваше: книгите, които заемаше от градската библиотека, главно романи; Тереза беше изчела купища, от Филдинг до Томас Ман. Те и предлагаха въображаемо бягство от живота, който не я удовлетворяваше, но имаха значение за нея и като вещи: тя обичаше да се разхожда по улиците с някой роман под мишница. Книгите имаха за нея същото значение, каквото е имал за дендито от миналия век елегантният бастун. Отличаваха я от другите.

(Сравнението между книгата и елегантното бастунче на дендито не е съвсем точно. Бастунчето не просто отличава дендито; то го прави модерен и моден. Книгата отличаваше Тереза, но я правеше старомодна. Вярно, тя беше прекалено млада, за да осъзнава собствената си старомодност. Младежите, които минаваха покрай нея с гърмящи транзистори, й се струваха глупави. Фактът, че са модерни, й убягваше.)

Човекът, който я заговори, беше следователно едновременно чужденец и член на тайно братство. Заговори я с ласкав глас и Тереза почувства как душата и се устремява към повърхността през всичките и артерии, вени и пори, за да му се покаже.

9

Когато Томаш се връщаше от Цюрих в Прага, започна да го измъчва мисълта, че срещата му с Тереза е била резултат от шест неправдоподобни случайности.

Но нима едно събитие не е толкова по-значимо и по-високо ценено, колкото повече случайности са били необходими за осъществяването му?

Само случайността може да се тълкува като послание. Онова, което става по необходимост, което е очаквано, което се повтаря всеки ден, е нямо. Само случайността отправя глас към нас. Ние се опитваме да я разчитаме, както циганките разчитат фигурите в кафеената утайка по дъното на чашата.

Томаш се яви на Тереза в нейния ресторант като проявление на абсолютната случайност. Беше сам и на масата пред него лежеше разтворена книга. Той вдигна очи и се усмихна: „Един коняк.“

В този момент по радиото излъчваха музика. Тереза отиде до мокрия бюфет за коняка и завъртя копчето на апарата, за да усили звука. Позна, че свирят Бетовен. Този композитор и бе известен от времето, когато един пражки квартет бе гостувал в града им. Тереза (която, както знаем, копнееше по нещо „по-възвишено“) отиде на концерта. Залата беше празна. Освен Тереза бяха дошли само местният аптекар и жена му. С една дума, на сцената имаше квартет музиканти, а в залата трио слушатели, но музикантите бяха толкова мили, че не отмениха концерта и цяла вечер свириха само за тях последните три квартета на Бетовен.

После аптекарят покани музикантите на вечеря и настоя непознатата слушателка да дойде с тях. От тази вечер насетне Бетовен стана за Тереза символ на света „от другата страна“, на света, за който тя мечтаеше. Докато носеше от бара коняка за Томаш, тя се опитваше да разчете тази случайност: как е възможно в същия момент, когато поднася коняка на привличащия я непознат мъж, да чуе Бетовен?

Не необходимостта, а тъкмо случайността е пълна с вълшебства. За да бъде една любов незабравима, трябва от първия миг случайностите да се слитат към нея, както птиците към раменете на свети Франциск Асизки.

10

Той я бе повикал, за да плати. Затвори книгата (опознавателния знак на тайното братство), а на нея и се прииска да го попита какво чете.

— Можете ли да добавите сумата към хотелската ми сметка? — попита той.

— Да, мога — отвърна Тереза. — Кой е номерът на стаята ви?

Той й показа ключа си, закачен за дървена пластинка с изписана червена шестица.

— Колко странно — промълви тя, — номер шест.

— Какво странно има? — полюбопитства Томаш.

Тереза си бе спомнила, че когато живееха в Прага с тогава все още неразведените й родители, квартирата им беше също на номер шест. Но на глас каза нещо друго (и ние можем само да се възхитим на лукавството й):

— Настанен сте в стая номер шест, а аз свършвам работа в шест.

— А пък на мен влакът ми тръгва в седем — рече непознатият мъж.

Не й дойде наум какво повече да каже, даде му да подпише готовата сметка и я занесе на рецепцията. Когато работното й време свърши, непознатият вече го нямаше на масата. Дали беше разбрал негласното й послание? Тереза излезе с разтуптяно сърце от ресторанта.

Отсреща имаше проредяло паркче, жалка градинка посред мръсния малък град, която обаче за нея винаги бе представлявала островче красота: морава с четири тополи, пейки, плачеща върба и храсти със ситни жълти цветчета.

Мъжът седеше на една жълта пейка, от която се виждаше входът на ресторанта. На същата пейка бе седяла предния ден Тереза с книга в скута! В този миг тя осъзна (птиците на случайностите кацаха на раменете й), че непознатият мъж й е отреден от съдбата. Той я повика и я покани да седне до него. (Войнството на душата и се втурна към палубата на тялото.) После тя го изпрати до гарата, а на сбогуване той й даде визитна картичка с телефонния си номер: „Ако ви се случи някой път да дойдете в Прага…“

11

Далеч не толкова визитната картичка, която той й бе подал в последния момент, колкото повелята на случайностите (книгата, Бетовен, числото шест, жълтата пейка в парка) й вдъхна смелостта да напусне дома си и да промени съдбата си. Може би именно тези няколко случайности (впрочем твърде скромни и тривиални, наистина достойни за този нищо и никакъв град) бяха дали ход на нейната любов и бяха станали източник на енергия, от която тя щеше да черпи до края на живота си.

Нашето всекидневие непрестанно е бомбардирано от случайности или по-точно случайни срещи на хора и събития, които можем да наречем коинцидентност, тоест две неочаквани събития се случват едновременно, засичат се. Томаш се появява в ресторанта и в същото време прозвучава музиката на Бетовен. Огромното множество такива съвпадения остава незабелязано от човека. Ако вместо Томаш в ресторанта бе седял кварталният месар, Тереза нямаше да обърне внимание, че радиото излъчва Бетовен (макар че срещата на Бетовен и месаря е също интересна коинцидентност). Но надигащата се любов бе изострила чувството и за прекрасното и тя никога вече нямаше да забрави тази музика. Всеки път, когато я чуеше, щеше да се вълнува. Всичко, ставащо около нея в такъв миг, щеше да бъде озарено от музиката, щеше да е прекрасно.

В началото на дебелата книга, която Тереза държеше под мишница, когато пристигна при Томаш, Ана се среща с Вронски при необикновени обстоятелства. Те двамата са на перона, откъдето някакъв човек току-що се е хвърлил под влака. В края на романа под влака се хвърля самата Ана. Тази симетрична композиция, в която един и същ мотив се повтаря в началото и в края, може да ви се стори прекалено „романова“. Добре, съгласен съм, но само при условие, че под „романов“ не разбирате „съчинен“, „изкуствен“, „неправдоподобен“. Защото човешкият живот е композиран именно на този принцип.

Композиран е като музикално произведение. Човек, воден от чувството за красота, превръща едно случайно събитие (музиката на Бетовен, смъртта на гарата) в мотив, който оттам нататък остава вплетен в музикалната композиция на неговия живот. Човекът се връща към този мотив, повтаря го, видоизменя го, транспонира го също както композиторът разгръща темата на своята соната. Ана би могла да се самоубие и другояче. Но мотивът за гарата и смъртта, този незабравим мотив, преплетен с раждането на любовта, я е привличал в съдбовния миг на отчаяние с мрачната си красота. Без дори да съзнава, човек и в мигове на най-черна безнадеждност композира своя живот по законите на красотата.

Тогава не бива да упрекваме романа, че робува на тайнствени съвпадения и случайности (като срещата на Вронски, Ана, перона и смъртта или срещата на Бетовен, Томаш, Тереза и коняка), но справедливо можем да упрекнем човека, че в своя делник той е сляп за такива случайности и тази слепота лишава живота му от измерението на красотата.

12

Насърчена от птиците на случайностите, които се бяха слетели към раменете й, Тереза, без да каже нищо на майка си, взе една седмица отпуск и се качи на влака. Често отиваше до тоалетната да се гледа в огледалото и да моли душата си да не напуска нито за миг в този решителен ден от нейния живот палубата на тялото й. И както се гледаше, внезапно се стресна: бе усетила дращене в гърлото си. Нима щеше да се разболее в този съдбовен ден от своя живот?

Но вече нямаше път назад. Тя се обади на Томаш от гарата и когато той й отвори вратата, червата и започнаха страшно да куркат. Беше я срам. Сякаш в стомаха и се беше свряла нейната майка и се кискаше там, за да опорочи срещата й с Томаш.

В първия миг Тереза реши, че той ще я изгони заради тези неестетични звуци, но вместо това той я прегърна. Тя му беше благодарна, че не обръща внимание на куркането, и затова го зацелува страстно, а пред очите й падна пелена. Не беше изминала и минута от влизането й, и те се любеха. Тереза викаше. Вече имаше температура. Беше се разболяла от грип. Краят на отвеждащата кислород до белите и дробове тръба беше запушен и зачервен.

После Тереза дойде в Прага за втори път с тежък куфар, в който бе побрала всичките си вещи. Беше решена никога вече да не се връща в малкия провинциален град. Томаш я покани у тях едва за следващата вечер. Тя преспа в един евтин хотел. На другата сутрин занесе куфара си в гардероба на гарата и после цял ден се скита из Прага с „Ана Каренина“ под мишница. Вечерта позвъни у Томаш, той й отвори, а тя не изпускаше книгата, сякаш бе входен билет за Томашовия свят. Тереза си даваше сметка, че няма никакъв друг пропуск, освен този едничък нещастен билет, и й се плачеше. За да не се разплаче, се разприказва, разбъбри се на висок глас, заливаше се от смях. И Томаш пак я прегърна още щом прекрачи прага и се любиха. Тереза потъна в мъгла, сред която не се виждаше нищо и само отекваха нейните викове.

13

Да, не беше въздишка, нито стенание, беше същински вик. Тереза викаше толкова силно, че Томаш извръщаше глава от лицето й. Имаше чувството, че гласът й, звучащ до самото му ухо, ще спука тъпанчетата му. Виковете на Тереза не бяха израз на чувственост. Чувствеността е максимална мобилизация на сетивата: човек наблюдава напрегнато партньора си и се вслушва във всеки издаден от него звук. Викът на Тереза, напротив, се стремеше да заглуши сетивата, зрението, слуха. Викаше самият наивен идеализъм на нейната любов, която искаше да бъде отрицание на всички противоречия, на дуализма между душата и тялото, а може би и на самото време.

Дали очите й бяха затворени? Не, но тя не виждаше нищо, беше ги вперила в празния таван. На моменти мяташе буйно глава насам и натам.

Когато престана да вика, тя заспа сгушена до Томаш и цяла нощ го държа за ръката.

Още като осемгодишна заспиваше, стиснала едната си ръка с другата. Представяше си, че държи любимия, мъжа на своя живот. И ако сега стискаше насън ръката на Томаш тъй настойчиво, ние можем да я разберем: тя се бе подготвяла и тренирала за това още от детството си.

14

Едно момиче, което, вместо да се стреми „към нещо по-възвишено“, е принудено да разнася бира на пияниците, а в неделя да пере мръсните дрехи на братята и сестра си, успява да натрупа в себе си голям запас от виталност, за какъвто хората, следващи в университетите и прозяващи се над книгите, не могат и да сънуват. Тереза беше чела повече от тях, беше научила за живота повече от тях, но никога нямаше да узнае това. Онова, което отличава образования човек от самоукия, не е количеството знание, а различната степен на виталност и самочувствие. Въодушевлението, с което Тереза се хвърли във водовъртежа на живота в Прага, бе едновременно хищно и крехко. Сякаш тя непрекъснато очакваше един ден някой да и каже: „Не ти е тук мястото! Връщай се откъдето си дошла!“ Цялата й жажда за живот висеше на един-единствен косъм: гласа на Томаш, който преди време бе призовал навън плахо спотаената в недрата на тялото й душа.

Тереза постъпи на работа във фотографската лаборатория, но това не я задоволяваше. Искаше сама да снима. Приятелката на Томаш, Сабина, й даде да види три-четири албума на прочути фотографи; после се срещнаха в едно кафене и Сабина й разясни над разтворените албуми кое е неповторимото в техните фотографии. Тереза я слушаше с мълчалива съсредоточеност, каквато рядко някой учител вижда върху лицата на своите ученици.

Благодарение на Сабина тя проумя родството между фотографията и живописта и започна да кара Томаш да ходят на всички изложби, които се организираха в Прага. Скоро й се удаде да отпечата в илюстрованото списание свои собствени снимки и един ден напусна лабораторията и се нареди сред професионалните фотографи на списанието.

Същата вечер отидоха с приятели да отпразнуват повишението й в един бар, където танцуваха. Томаш изпадна в лошо настроение и понеже Тереза настояваше да й каже какво има, най-накрая вкъщи той си призна, че я е ревнувал от свой колега, с когото бе танцувала.

— Кажи, наистина ли ревнуваше? — повтори Тереза поне десет пъти, сякаш й бе съобщил, че е станала лауреат на Нобелова награда, и тя не можеше да повярва.

После го прегърна през кръста и затанцува с него из стаята. Това не бяха модните танци, които бе демонстрирала преди час на дансинга в бара. Беше някакъв селски танц, буйно подрипване, при което Тереза размахваше крака до тавана, правеше големи тромави подскоци и влачеше Томаш насам и натам.

За нещастие скоро след това самата тя почна да ревнува и нейната ревност не беше за Томаш Нобелова награда, а бреме, от което той щеше да се избави едва кратко време преди смъртта си.

15

Маршируваше покрай басейна гола с множество други голи жени. Томаш беше отгоре, в един окачен под свода на къпалнята кош, крещеше им, караше ги да пеят и да приклякат. Когато някоя изпълнеше упражнението лошо, той я застрелваше.

Иска ми се да се върна още веднъж на този сън: той не се бе превърнал в кошмар за Тереза от мига, когато Томаш бе стрелял за първи път. Сънят бе страшен от самото начало. Да марширува гола с останалите голи жени бе за Тереза въплъщение на самия ужас. Докато живееше при майка си, тя нямаше право да се заключва в банята. С тази забрана майка й искаше да каже: твоето тяло е като другите тела; ти нямаш никакво право на свян; нямаш никакво основание да криеш нещо, което бездруго съществува в милиарди екземпляри. В майчиния й свят всички тела бяха еднакви и маршируваха в безкрайна колона. От детинство голотата беше за Тереза олицетворение на задължителната униформеност на концлагера; олицетворение на унижението.

А имаше и нещо по-ужасно в самото начало на съня: всички жени пееха! Не стига, че телата им бяха еднакви, еднакво принизени, не стига, че бяха просто издаващи звук бездушни механизми, ами на всичко отгоре тези жени ликуваха от участта си! Ликуваща солидарност на бездушни твари! Жените бяха щастливи, че са отхвърлили баласта на душата, смешната гордост, илюзията за собствената си уникалност; бяха щастливи, че не могат да бъдат различени една от друга. Тереза пееше заедно с тях, но не от щастие. Пееше от страх, че ако не пее, жените ще я убият.

Но какво означаваше това, че Томаш стреляше по тях и те падаха една след друга мъртви в басейна?

Жените, ликуващи поради своята еднаквост и неразличимост, всъщност празнуват предстоящата си смърт, която ще доведе тяхната еднаквост до абсолют. Следователно изстрелът е само благополучна кулминация на мъртвешкия им марш. Това обяснява защо след всеки изстрел на пистолета жените започваха да се смеят радостно и докато трупът бавно потъваше, те запяваха по-високо.

А защо именно Томаш беше онзи, който стреляше, и защо искаше да застреля и Тереза?

Защото именно той бе пратил Тереза сред тях. Това се опитваше да каже този сън на Томаш, след като Тереза не можеше да му го каже сама. Тя бе дошла при него, за да избяга от майчиния си свят, където всички тела бяха еднакви. Беше дошла при него, за да стане нейното тяло уникално и незаменимо. Но ето че сега той бе поставил отново знак за равенство между нея и другите: целува ги всичките еднакво, еднакво ги гали, не прави никаква, ама никаква разлика между тялото на Тереза и другите тела. И по този начин я отпраща обратно в света, от който тя бе искала да избяга. Праща я да марширува гола с други голи жени.

16

Сънищата й можеха да се групират в три цикъла. Първият, в който вилнееха котки, бе израз на житейските й страдания; вторият показваше в безброй вариации картината на нейната екзекуция; третият пък описваше живота й след смъртта, където унижението й се превръщаше във вечно състояние.

Тези сънища не се нуждаеха от дешифриране. Обвинението, което те отправяха към Томаш, беше толкова недвусмислено, че единственият възможен отговор от негова страна бе да мълчи и с наведена глава да гали ръката на Тереза.

Освен красноречиви, тези сънища бяха и красиви. Тази подробност е убягнала на Фройд и той не се спира на нея в своята теория на сънищата. Сънят не е само послание (евентуално закодирано), но и естетически акт, игра на въображението, ценна сама по себе си. Сънят е доказателство, че фантазията, копнежът по неосъщественото са сред най-силните потребности на човека. Именно защото е красив, сънят е коварен и опасен. Ако не беше красив, човек бързо щеше да го забрави. Но Тереза неизменно се връщаше към своите сънища, повтаряше си ги мислено, превръщаше ги в легенди. Томаш живееше, обладан от хипнотичната магия на мъчително-прекрасните Терезини сънища.

— Тереза, любима, къде бягаш от мен? Та ти сънуваш всеки ден смъртта, сякаш наистина искаш да си отидеш… — говореше й той.

Двамата седяха в една винарна. Беше ден. На власт отново бяха разумът и волята. Капка червено вино пълзеше бавно по стъклото на чашата. Тереза отвърна:

— Томаш, аз не съм виновна. Разбирам, разбирам всичко. Знам, че ме обичаш. Знам, че не трябва да правя трагедии от изневерите ти…

Погледът й бе изпълнен с любов, но тя се страхуваше от нощта, която щеше да настъпи, страхуваше се от своите сънища. Животът й бе разсечен на две. Нощта и денят воюваха кой да я обсеби.

17

Онзи, който иска да върви „все нагоре“, трябва да си дава сметка, че един ден ще получи световъртеж. Какво значи световъртеж? Страх от падане ли? Но защо ни се завива свят дори тогава, когато се намираме на оградена със здрав парапет наблюдателница? Световъртежът не е страх от падане. Световъртежът означава, че пропастта под нас ни привлича, мами, разгаря у нас желание да се сгромолясаме, на което ние в следващия миг започваме да се съпротивляваме, зашеметени от ужас.

Процесията голи жени покрай басейна, труповете в катафалката, доволни, че Тереза е мъртва като тях ужасяваше я това „долу“, от което тя бе избягала веднъж, но което я примамваше с непонятна сила. То беше нейният световъртеж — зовеше я сладкото (едва ли не весело) самоотречение от съдбата и от душата й. Зовеше я солидарността на бездушните твари и в мигове на слабост Тереза бе готова да се вслуша в този зов и да се върне при майка си. Изпитваше желание да отзове войнството на душата си от палубата на тялото; да седне сред майчините си приятелки и да се смее, когато някоя от тях се изпърди звучно; да марширува с тях гола около басейна и да пее.

18

Наистина до деня, в който напусна дома си, Тереза бе воювала с майка си, но нека не забравяме, че в същото време тя бе нещастно влюбена в нея. Би изпълнила всяка нейна молба, стига да беше изречена с ласкав глас. И само защото нито веднъж не чу такъв глас, Тереза намери сили да си отиде.

Когато майката разбра, че нейната агресивност вече не въздейства на дъщеря й, тя започна да й пише до Прага жални писма. Оплакваше се от мъжа си, от шефа, от здравето, от децата и твърдеше, че само Тереза й е останала на този свят. Тереза си внуши, че най-сетне чува гласа на майчината любов, за който бе копняла цели двайсет години, и й се прииска да се върне в малкия град. Това желание се подсилваше и от чувството, че е слаба. Изневерите на Томаш внезапно й бяха разкрили колко е безсилна, а съзнанието за собственото безсилие й причини световъртеж, непреодолима страст към падане.

Един ден майка й телефонира. Имала рак. Оставали й само няколко месеца живот. Тази новина превърна отчаянието на Тереза от изневерите на Томаш в бунт. Тя не можеше да си прости, че е изоставила майка си заради един човек, който не я обича. Беше готова да забрави всички мъки, които майка й бе причинила. Сега вече бе в състояние да я разбере. Та нали и двете бяха в едно и също окаяно положение: майката обичаше пастрока й така, както тя самата обичаше Томаш, а пастрокът я тормозеше с изневерите си също както Томаш — нея. И ако майка й се бе отнасяла зле с нея, това е било само защото бе страдала прекалено много.

Тереза каза на Томаш за болестта на майка си и му заяви, че ще си вземе една седмица отпуск, за да иде да я види. Тонът й не търпеше възражения.

Сякаш усетил, че към майката я привлича не друго, а световъртежът, Томаш не искаше да я пусне. Той позвъни по телефона в болницата на малкия град. Регистрацията на онкологичните заболявания в Чехия се извършва извънредно прецизно и Томаш лесно установи, че при майката на Тереза никога не бе имало съмнения за раково заболяване, нещо повече — през последната година тя се бе радвала на чудесно здраве.

Тереза послуша Томаш и не замина. Но още същия ден падна на улицата и си ожули коляното. Походката й стана неуверена и почти всеки ден й се случваше да падне някъде, да се удари в нещо или, в най-добрия случай, да изпусне някоя вещ на пода.

Беше я завладяла непреодолима страст към падане. Живееше в състояние на постоянен световъртеж.

Онзи, който пада, казва: „Вдигни ме!“ Томаш търпеливо я вдигаше всеки път.

19

„Иска ми се да те любя в ателието си като на сцена. Наоколо да има хора, които да не могат да се доближат и на крачка. Но и да не могат да откъснат очи от нас…“

С времето тази картина започна да губи от първоначалната си жестокост и да възбужда Тереза. На няколко пъти тя я припомни шепнешком на Томаш, докато се любеха.

Веднъж й се стори, че е намерила начин да се пребори с обречеността, която според нея й носеха изневерите на Томаш: нека той я взима със себе си! Нека я води при любовниците си! Може би това бе начинът тялото й отново да стане първо и единствено. Нейното тяло да стане негово алтер его, негов адютант и асистент.

— Ще ти ги събличам, ще ти ги изкъпвам във ваната и после ще ти ги водя… — шепнеше му тя, докато лежаха плътно прегърнати. Жадуваше да се превърнат в едно хермафродитно същество и телата на другите жени да им служат за обща играчка.

20

Да стане алтер его на полигамния му живот. Томаш не искаше да разбере това, но тя не можеше да се освободи от своята представа и започна да се стреми към сближаване със Сабина. Предложи да й направи портретни снимки.

Сабина я покани в ателието си и тя най-сетне видя просторното помещение, насред което се издигаше като подиум широко квадратно легло.

— Направо е срамота, че не си идвала досега тук — заяви Сабина и започна да й показва разни картини, подпрени до стената. Дори измъкна отнякъде едно старо платно, рисувано още в академията. Картината изобразяваше строителна площадка на металургичен завод. Тя датираше от времето, когато се изискваше най-строг реализъм (по онова време абстрактното изкуство се смяташе за враждебно на социализма) и Сабина, водена от състезателен дух, се стараеше да бъде още по-стриктна от преподавателите си и рисуваше така, че мазките на четката да не личат и картините й да приличат на цветни фотографии.

— Тази картина я развалих. Накапах я, без да искам, с червена боя. Отначало се разстроих, но после червеното петно започна да ми харесва, защото приличаше на пукнатина. Сякаш строителната площадка не беше истинска строителна площадка, а напукан театрален декор, върху който просто е нарисувана строителна площадка. Започнах да си играя с пукнатината, да я разширявам, да си представям какво би могло да се види през нея. Така създадох първия си цикъл картини, който нарекох „Кулиси“. Разбира се, никой не биваше да ги види. Щяха да ме изхвърлят от академията. На всяка картина отпред се виждаше един реалистичен до съвършенство свят, а зад него, сякаш зад раздрано платно на театрален декор, се показваше нещо друго, тайнствено или абстрактно.

Сабина помълча и после добави:

— Отпред беше понятната лъжа, а отзад — непонятната истина.

Тереза и този път я слушаше с онази невероятна съсредоточеност, която рядко някой учител вижда върху лицето на свой ученик, и откриваше, че наистина всички картини на Сабина, и старите, и новите, казват едно и също; че всички те съчетават в едно две теми, два свята, че са като снимки, получени чрез двойно експониране. Пейзаж, зад който прозира нощна лампа. Ръка разкъсва изотзад платно, на което е изобразен идиличен натюрморт с ябълки, орехи и грейнала коледна елха.

Изпълни я възхищение към Сабина и понеже художничката се държеше много приятелски, възхищението й не бе примесено със страх или недоверие и преминаваше в симпатия.

За малко да забрави, че бе дошла да снима, и се наложи самата Сабина да й го припомни. Тереза откъсна очи от картините и погледът и отново падна върху издигащото се насред стаята като подиум легло.

До леглото имаше нощно шкафче, а върху него поставка във формата на човешка глава, на каквито фризьорите полагат перуки. На тази поставка обаче нямаше перука, а бомбе. Сабина се усмихна:

— Бомбето е на дядо ми.

Такава шапка, черна, твърда, заоблена, Тереза бе виждала само на филм. Нещо като шапката на Чарли Чаплин. Тя се усмихна на свой ред, взе бомбето в ръка и дълго го разглежда. Накрая каза:

— Искаш ли да те снимам с него?

Сабина дълго се смя на този въпрос. Тереза остави бомбето, взе фотоапарата и започна да снима.

Някъде след час внезапно предложи:

— Какво ще кажеш да те снимам гола?

— Гола ли? — прихна Сабина.

— Да, гола — храбро повтори предложението си Тереза.

— Това трябва да се полее — заяви Сабина и отвори бутилка вино.

Тереза се чувстваше отпаднала, мълчеше, докато Сабина се разхождаше из стаята с чаша в ръка и приказваше за дядо си, който бил кмет на едно малко градче; починал, преди тя да се роди; единственото, което останало от него, било това бомбе и една снимка, на която се виждала трибуна, а на нея — неколцина градски първенци; сред тях бил и дядо й; изобщо не било ясно какво правят на трибуната, може би са били почетен президиум на някакво честване или пък откривали паметник на друг свой виден съгражданин, който също слагал бомбе при тържествени поводи.

Сабина дълго разказва за бомбето и за дядо си. Чак след третата чаша каза: „Почакай малко“, и отиде в банята.

Върна се по хавлия. Тереза взе апарата и долепи око до визьора. Сабина разтвори хавлията.

21

Апаратът служеше на Тереза едновременно като механично око, с чиято помощ тя оглеждаше любовницата на Томаш, и като було, което скриваше лицето й от нея.

На Сабина й трябваше известно време, преди да се реши да свали хавлията. Все пак ситуацията се оказа по-мъчителна, отколкото бе очаквала. След като позира няколко минути, тя пристъпи към Тереза и й каза:

— А сега аз ще снимам теб. Съблечи се.

Сабина бе чувала многократно думите „съблечи се“ от Томаш и те се бяха запечатали в съзнанието й. Следователно в този момент любовницата на Томаш отправяше неговата заповед към съпругата му. Томаш обедини двете жени с вълшебните думички. Това беше типично за него — неочаквано да обръща невинния разговор с жена в еротична ситуация, и то не с погалване, с докосване, с комплимент, с молба, а със заповед, изречена внезапно, изненадващо, с тих, но твърд и повелителен глас, при това от разстояние: в такива мигове Томаш никога не докосваше жената. Той бе казвал често със съвсем същия тон и на Тереза „Съблечи се!“. И независимо че произнасяше думите тихо, дори шепнешком, това беше заповед и Тереза всеки път изпитваше вълнение, че се подчинява. Сега чу неговите думи и изпита може би дори още по-силно желание да се подчини, защото в това да се подчиниш на чужд човек има някакво безумство, в случая още по-вълнуващо заради факта, че заповедта бе изречена не от мъж, а от жена.

Сабина пое фотоапарата, а Тереза се съблече. Застана пред Сабина гола и обезоръжена. Буквално обезоръжена, тоест — без апарата, с който преди миг бе прикривала лицето си и който в същото време бе насочвала като оръжие към Сабина. Беше изцяло във властта на Томашовата любовница. Тази красива зависимост я опияняваше. Тереза копнееше вечно да седи гола срещу Сабина.

Мисля, че и самата Сабина долови странното очарование на ситуацията: пред нея стоеше жената на любовника й, странно беззащитна и плаха. Тя изщрака две или три пози, а после, сякаш се стресна от това очарование и реши бързо да го разсее, се разсмя с глас.

Тереза също се разсмя и двете се облякоха.

22

Всички по-раншни престъпления на руската империя са се вършили в сянката на потайността. Изселването на половин милион литовци, избиването на стотици хиляди поляци, ликвидирането на кримските татари — всичко това е останало в паметта на човечеството, без да е документирано със снимки, следователно — като нещо недоказуемо, което рано или късно ще бъде обявено за мистификация. За разлика от това нахлуването в Чехословакия през 1968 година е фотографирано от край до край и се пази в архивите по целия свят.

Чешките фотографи и оператори си дадоха сметка, че именно те могат да направят единственото, което все още можеше да се направи: да съхранят за далечното бъдеще картината на насилието. Цели седем дни от ранно утро до късна вечер Тереза беше на улицата и снимаше руските войници и офицери във всевъзможни компрометиращи ситуации. Руснаците не знаеха как да реагират. Те бяха получили точни инструкции как да се държат, ако по тях се стреля или се хвърлят камъни, но никой не им бе казал какво да правят, ако някой насочи към тях обектив на фотоапарат.

Тереза изщрака стотици филми. Около половината от тях раздаде още непроявени на чуждестранни журналисти (границите продължаваха да бъдат отворени, журналистите пристигаха, макар и само за час-два, и бяха благодарни за всеки документ). Много от снимките й се появиха на страниците на най-различни чуждестранни вестници и списания: на тях се виждаха танкове, застрашително размахани юмруци, полуразрушени сгради, трупове, покрити с окървавено червено-синьобяло знаме, младежи на мотоциклети, които караха с бясна скорост в кръг около танковете и размахваха национални знамена на дълги пръти, и млади момичета с невероятно къси полички, които дразнеха горките прегладнели за секс руски войници и се целуваха пред очите им с непознати минувачи. Вече казах, че руската инвазия не беше само трагедия, а и празник на ненавистта, изпълнен с особена еуфория (която вече никога и на никого няма да може да се обясни).

23

Тереза взе със себе си в Швейцария петдесетина снимки, които бе изкопирала сама, влагайки цялото си старание и умение. Занесе ги в едно известно илюстровано списание, което излизаше в голям тираж. Редакторът я посрещна приветливо (всички чехи още носеха около главите си ореола на своето нещастие, което трогваше добрите швейцарци), настани я в едно кресло, разгледа снимките, похвали ги и й обясни, че сега, когато от събитието вече е минало време, няма никаква надежда да бъдат отпечатани („въпреки че са много хубави!“).

— Но в Прага нищо не е свършило! — възропта Тереза и се помъчи да обясни на редактора на разваления си немски, че именно сега, когато страната е окупирана, във фабриките напук на всичко се сформират органи на работническото самоуправление, студентите стачкуват в знак на протест срещу окупацията и цялата страна продължава да живее както преди. Та нали точно това е невероятното! Но ето че никой не се интересува!

Редакторът си отдъхна, когато в кабинета влезе една енергична жена и прекъсна разговора им. Тя му подаде тесте снимки и каза:

— Това е репортажът за нудисткия плаж.

Редакторът беше деликатен човек и се притесни, че чехкинята, снимала танкове, ще сметне изображенията на голи хора на плажа за фриволни. Затова сложи снимките колкото се може по в края на бюрото си и побърза да каже на новодошлата:

— Да ти представя една колежка от Прага. Донесла ми е чудесни снимки.

Жената стисна ръката на Тереза и взе нейните фотографии.

— Разгледайте през това време моите — каза тя.

Тереза протегна ръка към купчината снимки.

Редакторът се обърна към нея едва ли не извинително:

— Те са пълна противоположност на онова, което сте снимали вие.

Тереза възрази:

— О, нищо подобно. Едно и също е.

Двамата швейцарци не разбраха думите й, а и на мен самия ми е трудно да обясня какво в действителност искаше да каже Тереза, сравнявайки нудисткия плаж с руското нашествие. Тя продължи да разглежда снимките и се спря дълго на една, където се виждаше застанало в кръг четиричленно семейство: голата майка се беше привела към децата, тъй че големите и гърди висяха надолу като виме на коза или крава. Мъжът, сниман отзад, също се беше навел, тъй че и неговият скротум приличаше на миниатюрно вименце.

— Не ви ли харесва? — попита редакторът.

— Много хубава снимка.

— Сигурно сюжетът я шокира — намеси се фотографката. — От пръв поглед си личи, че не бихте отишли на нудистки плаж.

— Не, не бих — потвърди Тереза.

Редакторът се усмихна:

— Наистина, не е трудно да се отгатне откъде идвате. Комунистическите страни са ужасно пуритански.

Фотографката се намеси с майчинска благосклонност:

— Та в голото тяло няма нищо лошо! Голотата е нещо съвсем нормално! А всичко нормално е красиво!

Тереза си спомни как майка и се разхождаше гола из апартамента. Чу смеха, който се разнесе зад гърба и, когато тя се затича да спусне завесите, за да не види никой голата и майка.

24

После фотографката покани Тереза на кафе в барчето.

— Снимките, които сте направили, са много интересни. Забелязах, че имате страхотно чувство за женското тяло. Разбирате какво имам предвид, нали? Онези млади жени в предизвикателни пози!

— Дето се целуват пред руските танкове ли?

— Точно те. Според мен вие можете да станете първокласен моден фотограф. Разбира се, първо трябва да се свържете с някой фотомодел. Най-добре с някое момиче, което иска да пробие също като вас. После можете да направите пробни снимки за някоя агенция. Разбира се, ще мине известно време, докато се наложите. Междувременно аз мога да направя нещичко за вас. Ще ви запозная с един редактор, който води рубриката „Нашата градинка“. Предполагам, че ще им трябват снимки на кактуси, рози и разни такива.

— Много ви благодаря — каза Тереза искрено, защото виждаше, че жената насреща й гори от желание да й помогне.

Но в следващия миг си каза: защо трябва да снимам кактуси? Пък и не изпитваше никакво желание да изминава още веднъж същия път, който бе изминала в Прага: борба за щатно място, за кариера, за всяка отпечатана фотография. Никога не бе страдала от честолюбие или тщеславие. Просто искаше да избяга от майчиния си свят. Да, за нея нещата бяха съвсем ясни: беше се запалила по фотографията, но със същия успех можеше да се запали по която и да било друга дейност, защото фотографията й бе послужила просто като средство да стигне „по-далеч и по-високо“ и да живее редом с Томаш.

Тя каза:

— Знаете ли, мъжът ми е лекар и може да ме изхрани. Не ми се налага да снимам.

Фотографката възкликна:

— Не разбирам как можете да зарежете фотографията, след като сте направили толкова хубави снимки!

Да, снимките от дните на нахлуването, това беше нещо съвсем друго. Тях не ги беше правила заради Томаш. Беше фотографирала, водена от страст. Не от страст да снима, а от страстта на омразата. Но тази ситуация нямаше да се повтори никога вече. Пък и, в крайна сметка, тъкмо тези снимки, които бе правила, водена от страст, никой не ги искаше, защото не били актуални. Само кактусът е вечно актуален. А на нея кактусите не й бяха интересни. Тя отговори:

— Много мило от ваша страна. Но предпочитам да си остана вкъщи. Не изпитвам нужда да работя.

— Нима ви удовлетворява да си седите вкъщи?

— Повече, отколкото да снимам кактуси.

— Дори да снимате кактуси, това е вашият живот. А да живеете само заради мъжа си, това не е вашият живот.

Тереза изведнъж се подразни.

— Моят живот е мъжът ми, а не кактусите.

Фотографката също реагира с раздразнение:

— Да не искате да кажете, че сте щастлива?

Тереза отвърна (все така раздразнено):

— Разбира се, че съм щастлива!

— Това може да го каже само една много… — Фотографката не пожела да се доизрече.

Тереза довърши мисълта й:

— Искате да кажете: само една много ограничена жена.

Фотографката се овладя и отсече:

— Не ограничена. Анахронична.

Тереза се съгласи замислено:

— Права сте. Съвсем същото твърди за мен мъжът ми.

25

Но Томаш беше по цели дни в болницата, а тя седеше сама вкъщи. Добре, че имаше Каренин и можеше да излиза с него на дълги разходки! Когато се върнеше в апартамента, сядаше над учебниците по немски и френски. Но постоянно й беше мъчно и не можеше да се съсредоточи. В мислите й често се връщаше речта, която бе произнесъл по радиото Дубчек след завръщането си от Москва. Тереза вече бе забравила какво точно бе казал, но още чуваше треперещия му глас. Разсъждаваше: чуждестранни войници го бяха арестували, него, глава на суверенна държава, в собствената му страна, бяха го отвлекли, бяха го държали четири дни някъде из планините на Украйна, бяха му дали да разбере, че ще го разстрелят, както бяха сторили дванайсет години по-рано с унгарския му предшественик Имре Наги, после го бяха закарали в Москва, бяха му заповядали да се изкъпе, избръсне и облече, да си върже вратовръзка, след което му бяха съобщили, че няма да го екзекутират, бяха му наредили и занапред да се смята за държавен глава, бяха го настанили на една маса срещу Брежнев и го бяха принудили да преговаря.

След всичко това той се бе върнал в родината си унизен и бе говорил на една унизена нация. Толкова беше унизен, че не можеше да приказва. Тереза никога нямаше да забрави страшните паузи, накъсали изреченията му. Толкова ли беше грохнал? Болен ли беше? Дали не го бяха упоили с наркотици? Или пък това не беше нищо друго, освен отчаяние? Дори от Дубчек да не остане нищо, тези дълги, страшни паузи, когато той не можеше да диша, когато се мъчеше да си поеме дъх пред целия народ, прилепил ухо до радиоапаратите, тези паузи ще останат. В тези паузи се съдържаше целият ужас, сполетял страната им.

Беше седмият ден от окупацията. Тереза слушаше речта на Дубчек в редакцията на един всекидневник, който през онези дни се беше превърнал във вестник на съпротивителното движение. Всички, които слушаха Дубчек в редакцията, в този момент го ненавиждаха. Не можеха да му простят направения компромис, чувстваха се унизени от неговото унижение и слабостта му ги оскърбяваше.

Сега, в Цюрих, припомняйки си онзи миг, Тереза вече не изпитваше презрение към Дубчек. Думата „слабост“ вече не й звучеше като присъда. Когато човек е изправен срещу несравнимо превъзхождаща го сила, той винаги е слаб, дори да има атлетическо телосложение като Дубчек. Неговата слабост, която тогава им бе изглеждала непоносима, отблъскваща и която ги бе накарала да напуснат страната, изведнъж започна да я привлича. Тереза си даваше сметка, че е една от слабите, че мястото й е в лагера на слабите, в страната на слабите и че трябва да им остане вярна точно защото са слаби и се мъчат да си поемат дъх насред изречението.

Тази слабост я привличаше така силно, че й се завиваше свят. Привличаше я, защото самата Тереза се чувстваше слаба. Отново бе започнала да ревнува и ръцете й отново бяха започнали да треперят. Веднъж Томаш забеляза това и направи тъй добре познатия и жест: взе ръцете й в своите и се опита да спре треперенето им, като ги стискаше силно. Тереза ги изтръгна от дланите му.

— Какво ти е? — попита я той.

— Нищо.

— Какво искаш да направя за теб?

— Искам да си стар. С десет години по-стар! С двайсет години по-стар!

С това тя искаше да каже: искам да си слаб. Толкова слаб, колкото и аз.

26

Каренин никога не бе искал да заминава за Швейцария. Той мразеше промените. За едно куче времето не тече по права линия, все напред, от едно събитие към друго. То се движи в кръг като часовниковите стрелки, които също не бързат презглава някъде напред, а се въртят върху циферблата ден след ден, описвайки един и същи кръг. Достатъчно беше Томаш и Тереза да купят за пражкия си дом нов стол или да преместят някоя саксия, и Каренин начаса забелязваше това и изразяваше несъгласието си. Подобни промени смущаваха хода на неговото време. Навярно същото биха изпитвали стрелките, ако цифрите върху циферблата се сменяха постоянно.

И все пак той успя да наложи и в цюрихския апартамент предишния ред и церемонии. Също като в Прага скачаше сутрин в леглото на стопаните си, за да им пожелае добро утро, а после придружаваше Тереза по магазините и настояваше да се разхождат редовно като в Прага.

Каренин беше часовникът на техния живот. Когато чувство на безнадеждност притиснеше Тереза, тя си казваше, че трябва да издържи заради него, защото той е по-слаб и от нея, може би дори по-слаб от Дубчек и от родината, която бяха напуснали.

Един път, точно когато Тереза се връщаше от разходка с Каренин, телефонът иззвъня. Тя вдигна слушалката и попита кой се обажда.

Беше женски глас, говореше на немски и търсеше Томаш. Гласът беше нетърпелив и на Тереза й се стори, че долавя в него пренебрежение. Когато обясни, че Томаш не е вкъщи и че тя не знае кога ще се върне, жената от другата страна се засмя и без да се сбогува, затвори.

Тереза добре разбираше, че не се е случило абсолютно нищо. Можеше да е някоя сестра от болницата, пациентка, секретарка, коя ли не жена. И въпреки това беше неспокойна и не можеше да се съсредоточи върху нищо. Накрая осъзна, че е изгубила и малкото сила, която бе имала в Чехия, и че не е в състояние да понесе дори този съвършено маловажен инцидент.

Когато човек е в чужда страна, той се движи в празно пространство високо над земята, без предпазната мрежа, която му осигурява неговата родина, където той има семейство, колеги, приятели и лесно се разбира с всеки на езика, който знае още от малък. В Прага Тереза бе зависела от Томаш само със сърцето си. Сега зависеше от него с всичко. Ако той я напуснеше, какво щеше да стане с нея тук? И нима в такъв случай трябваше да изживее остатъка от живота си в постоянен страх, че ще го изгуби?

Тя си казваше, че срещата им от самото начало беше плод на грешка. „Ана Каренина“, която стискаше тогава под мишница, беше фалшив документ за самоличност, който бе заблудил Томаш. Всеки от тях бе създал ад за другия, нищо, че все още се обичаха. Това, че се обичаха, е доказателство, че грешката не бе в тях самите, в постъпките им или пък в променливото им чувство; грешката бе в това, че те не бяха един за друг, защото той бе силен, а тя — слаба. Тя бе като Дубчек, който правеше посред всяко изречение половин минутна пауза; като родината си, която заекваше, не можеше да си поеме дъх и пелтечеше.

Но тъкмо слабият трябва да прояви сила и да си отиде, щом силният е твърде слаб, за да може да причини болка на слабия.

Така си казваше Тереза и притискаше буза към рунтавата глава на Каренин: „Не се сърди, Каренин. Ще се наложи още веднъж да сменяш жилището си.“

27

Седеше свита в ъгъла на купето с тежкия куфар над главата си. Каренин се гушеше в краката й. Тя мислеше за готвача от ресторанта, където бе работила преди, докато живееше с майка си. Този мъж не пропускаше случай да я плесне по задника и много пъти й бе предлагал пред всички да преспи с него. Странно, че сега Тереза мислеше именно за него. Та той беше просто квинтесенция на всичко, от което тя се отвращаваше. Но в този миг в главата й имаше само една мисъл — как ще го издири и ще му каже: „Нали разправяше, че искаш да спиш с мен. Ето ме.“

Жадуваше да извърши нещо, което да й отреже всички пътища назад. Жадуваше да унищожи брутално целите последни седем години от живота си. Това беше световъртеж. Опияняващ, непреодолим копнеж по падане, по падение.

Бихме могли да определим световъртежа и като опиянение от слабостта. Човек осъзнава своята слабост и не иска да я надмогне, а да й се остави. Опиянен е от нея, иска да бъде още по-слаб, иска да грохне на площада пред всички, иска да е долу и дори още по-ниско от долу.

Тереза убеждаваше самата себе си, че няма да остане в Прага и няма да продължи да работи като фотограф. Че ще се върне в малкия град, от който навремето я бе отвел гласът на Томаш.

Но когато пристигна в Прага, й се наложи все пак да остане там известно време, за да свърши един куп неща от практическо естество. Започна да отлага заминаването си.

Така минаха пет дни и тогава в жилището внезапно се появи Томаш. Каренин неспирно подскачаше към лицето му, така че за дълго ги избави от необходимостта да си кажат нещо.

Сякаш стояха сред безкрайна снежна равнина и зъзнеха.

После пристъпиха един към друг като влюбени, които още не са се целунали за първи път.

Томаш попита:

— Тук всичко наред ли беше?

— Да — отговори Тереза.

— Ходи ли в списанието?

— Обадих им се по телефона.

— И какво стана?

— Нищо. Чаках.

— Какво си чакала?

Тя не отговори. Не можеше да му каже, че е чакала него.

28

И ето че се връщаме към мига, който вече ни е познат. Томаш беше отчаян и го болеше стомах. Заспа много късно.

Малко след това Тереза се събуди. (Руските самолети кръжаха над Прага и от шума на техните мотори не можеше да се спи.) Първата й мисъл беше: той се е върнал заради нея. Заради нея е променил съдбата си. Сега вече не той носи отговорност за нея, а тя носи отговорност за него.

Тази отговорност й се стори непосилна.

Но после изведнъж се сети, че предната вечер, само миг след като той се бе показал на вратата на жилището им, часовникът на пражката църква удари шест часа. Когато се срещнаха за първи път, тя свършваше работа в шест. На излизане го видя да седи на жълтата пейка и чу да бият камбаните от църковната камбанария.

Не, не суеверие, а чувство за красота разсея тревогите й и й вдъхна желание за живот. Птиците на случайностите отново се слитаха към раменете й. В очите й бликнаха сълзи и тя се почувства неизказано щастлива, че чува дишането на Томаш до себе си.