Непосилната лекота на битието

1

Когато Тереза пристигна неочаквано при Томаш в Прага, той, както писах в първата част на този роман, се люби с нея още същия ден и същия час, но веднага след това тя вдигна температура. Лежеше в леглото му, а той стоеше прав над нея и имаше силното усещане, че тя е дете, което някой е положил в кошница и е пуснал по водите към него.

Затова образът на подхвърленото дете му стана скъп и той често се замисляше за древните митове, в които се среща този мотив. Навярно това беше скритата причина един ден да вземе в ръце превода на „Едип“ от Софокъл.

Всички знаем историята на Едип: той бил подхвърлен като бебе, един пастир го намерил, занесъл го на своя цар Полиб и царят го отгледал. Когато пораснал и станал юноша, Едип срещнал на един планински връх колесница, в която се возел непознат знатен мъж. Между тях избухнала свада и Едип убил знатния мъж. Впоследствие станал съпруг на царица Йокаста и владетел на Тива. Изобщо не подозирал, че убитият от него в планината мъж е родният му баща, а жената, с която спи, е майка му. Междувременно съдбата нарочила поданиците му и им изпращала болест след болест. Когато узнал, че не друг, а самият той е виновен за бедите им, Едип си избол очите с игли и сляп напуснал Тива.

2

На онези, които смятат, че комунистическите режими в Средна Европа са творение изключително на престъпници, им убягва главната истина: престъпните режими не са дело на престъпници, а на възторжени люде, твърдо вярващи, че са открили единствения път към рая. Те отстояваха храбро тази своя убеденост и в нейно име ликвидираха много хора. По-късно за всички стана ясно, че няма никакъв рай и следователно възторжените люде са били убийци.

Тогава всички започнаха да крещят срещу комунистите: „Вие сте отговорни за трагедията на страната ни (тя обедня и запустя), за загубването на нейната самостоятелност (Русия я подчини), за юридическите убийства!“

Обвиняваните отговаряха: „Но ние не знаехме! Заблудиха ни! Ние вярвахме! Дълбоко в себе си сме невинни!“

С една дума, дискусията се сведе до въпроса: наистина ли не са знаели? Или само се преструват, че не са знаели?

Томаш следеше тази дискусия (следеше я целият десетмилионен чешки народ) и си казваше, че сред комунистите положително има хора, които не са живеели чак в такова неведение (все пак не може да не са знаели поне нещичко за ужасите, които са се вършили и продължават да се вършат в следреволюционна Русия). Но е възможно мнозина от тях наистина да не са знаели нищо.

Тогава реши, че основният въпрос не е знаели ли са, или не са знаели, а оневинен ли е човек от факта, че не знае? Глупакът, който седи на трона, освободен ли е от всякаква отговорност само защото е глупак?

Да приемем, че даден чешки прокурор в началото на петдесетте години, когато е искал смъртна присъда за невинен човек, е бил подведен от руската тайна полиция и от правителството на своята страна. Но как е възможно днес, когато вече знаем, че обвиненията са били абсурдни и екзекутираните — невинни, същият този прокурор да се изкарва света вода ненапита и да се удря в гърдите: „Съвестта ми е чиста, аз не знаех, аз вярвах!“ Та нали именно в това „Не знаех! Вярвах!“ се съдържа вината му, вина, която не може да бъде изкупена с нищо!

И Томаш си спомни историята на Едип. Едип не знаел, че спи със собствената си майка, и въпреки това, когато узнал истината, не се чувствал невинен. Не могъл да гледа повече причиненото от неговото незнание нещастие, избол си очите и сляп напуснал Тива.

Томаш чуваше виковете на комунистите, които защищаваха вътрешната си чистота, и си казваше: заради вашето незнание страната изгуби може би за векове своята свобода, а вие крещите, че се чувствате невинни. Как можете да гледате всичко това? Как не изтръпвате от ужас? Зрящи ли сте изобщо? Ако имате очи, трябва да си ги избодете и да напуснете Тива!

Това сравнение му хареса толкова много, че той често го използваше в разговор с приятели и с времето го формулираше все по-прецизно и по-елегантно.

По онова време и той като всички интелектуалци четеше седмичника на Съюза на чешките писатели, издаван в близо тристахиляден тираж, който си беше извоювал значителна автономия в рамките на системата и казваше неща, които другите не се осмеляваха да изрекат публично. Ето защо в писателския седмичник се задаваше въпросът кой и доколко е виновен за юридическите убийства, увенчали политическите процеси от първите години на комунистическата власт.

Във всички дискусии се повтаряше все този въпрос: знаели ли са, или не са знаели? Понеже го смяташе за второстепенен, един ден Томаш изложи на хартия разсъжденията си за Едип и ги прати в седмичника. След месец му се обадиха. Поканиха го в редакцията. Когато отиде, го посрещна един нисичък, изправен като да е глътнал линия редактор и му предложи да смени словореда в едно изречение. Скоро текстът наистина излезе на предпоследната страница, в рубриката „Писма на читатели“.

Томаш не се зарадва. Да, бяха си направили труда да го повикат в редакцията и да поискат съгласието му за смяната на словореда, но после, без да го питат, бяха съкратили текста драстично, тъй че го бяха свели само до основната теза (в известен смисъл прекалено схематична и агресивна) и в този си вид той вече не му харесваше.

Беше пролетта на хиляда деветстотин шейсет и осма. На власт бяха Александър Дубчек и комунистите, които се чувстваха виновни и имаха желание да изкупят по някакъв начин вината си. Но другите комунисти, онези, които крещяха на всеослушание, че са невинни, се страхуваха, че разгневеният народ ще ги съди. Ето защо ходеха всеки ден да се жалват на съветския посланик и да го молят за закрила. Когато писмото на Томаш излезе във вестника, те вдигнаха шум до небесата: видяхте ли докъде сме я докарали? Вече пишат публично, че трябва да ни се избодат очите!

След още два-три месеца руснаците решиха, че в тяхната губерния свободните дискусии са недопустими, и за една нощ окупираха с войските си родината на Томаш.

3

След идването си от Цюрих той се бе върнал на работа в същата болница, в която бе работил преди. Но един ден шефът му го извика на разговор.

— В края на краищата, колега — започна той, — вие не сте нито писател, нито журналист, нито спасител на нацията, а лекар и учен. Не искам да ви изгубя като кадър и ще направя всичко възможно, за да ви задържа в болницата. Но ще трябва да се откажете от онази ваша статия за Едип. Толкова ли държите на нея?

— Господин главен лекар — отвърна Томаш, който си бе спомнил как бяха ампутирали една трета от текста му, — това е последното нещо, на което държа.

— Вие разбирате за какво става въпрос — каза главният.

Да, Томаш разбираше: на везните бяха сложени две неща; на едното блюдо неговата чест (която изискваше да не се отказва от думите си), а на другото — онова, което бе свикнал да смята за смисъл на своя живот (работата си като лекар и учен).

Шефът му продължи:

— В тяхната практика да принуждават хората да се отричат публично от онова, което са казали, има нещо средновековно. И изобщо какво означава „да се отречеш“? В днешните модерни времена една идея може само да се опровергае, но не и някой да се отрече от нея. И понеже, колега, да се отречете от идеята си е нещо невъзможно, празна фраза, нещо формално, магично, защо да не направите това, което искат от вас? В едно общество, управлявано чрез терор, декларациите нямат тежест, те са изтръгнати с принуда и честният човек е длъжен да не им обръща внимание, да не ги чува. Казвам ви, колега, в мой интерес и в интерес на вашите болни е вие да продължите да работите.

— Сигурно сте прав — рече Томаш с нещастна физиономия.

— Но? — Главният лекар се мъчеше да предугади реакцията му.

— Боя се, че бих се срамувал.

— От кого? Нима имате толкова високо мнение за хората около вас, че да ви интересува какво мислят?

— Не, нямам високо мнение за тях — отвърна Томаш.

— Между другото — додаде главният лекар, — увериха ме, че не става дума за публична декларация. Те са бюрократи. Просто искат да имат из папките си документ, че вие не сте противник на режима, за да могат да се оправдаят, когато ги обвинят, че са ви оставили да работите на същото място. Гарантираха ми, че вашата декларация ще си остане между вас и тях и че нямат намерение да я публикуват.

— Оставете ме да размисля една седмица — приключи разговора Томаш.

4

Смятаха Томаш за най-способния хирург в болницата. Вече се приказваше, че главният лекар, който наближаваше пенсионна възраст, скоро ще му отстъпи мястото си. И когато се разчу, че висшестоящите инстанции настояват да направи самокритична декларация, никой не се съмняваше, че той ще ги послуша.

Именно това бе първото, което го изненада: независимо че никога не им бе давал повод да се усъмнят в неговата почтеност, те залагаха не на нея, а на непочтеността му.

Втората изненада беше реакцията им спрямо предполагаемата му позиция. Според тази реакция обкръжението му би могло да се раздели на два основни типа:

От едната страна бяха онези, които сами (или пък техни близки) се бяха отрекли от нещо, под принуда бяха декларирали лоялност към окупационния режим или имаха готовност да го сторят (макар и с неохота: никой не вършеше това охотно).

Тези хора му се усмихваха някак странно, с усмивка, каквато дотогава не бе виждал по лицата им: боязлива усмивка на съзаклятници. Това е усмивката на двама мъже, случайно срещнали се в някой бардак; малко им е неудобно, но в същото време са доволни, че неудобството им е взаимно; то сякаш ги побратимява.

Задоволството на колегите му беше още по-голямо поради факта, че Томаш никога не бе имал репутацията на конформист. Ето защо очакваното от всички съгласие с предложението на главния лекар щеше да е доказателство, че малодушието бавно, но сигурно става норма на поведение и скоро никой няма да го смята за недостатък. Хората, които реагираха по този начин, не спадаха към кръга на неговите приятели. Томаш осъзна с уплаха, че ако наистина съчини поисканата от главния лекар декларация, те щяха да го канят в домовете си на чаша вино и да се домогват до приятелството му.

Вторият тип реакция обединяваше хора, които лично (или пък техни близки) са били преследвани, но са отказали какъвто и да било компромис с окупационните власти, или пък такива, от които никой не бе искал никакъв компромис (или декларация) — да речем, защото са много млади или защото все още в нищо не са се забъркали, — но които бяха убедени, че не биха приели компромис, не биха подписали никаква декларация.

Един от тях, С., много способен млад лекар, попита Томаш:

— Значи им я написа, а?

— Чакай, за какво говориш? — не схвана Томаш.

— За декларацията, с която се отказваш от статията си — каза С.

Не го каза с лошо чувство. Дори се усмихваше. Нова разновидност от дебелия хербарий с усмивки: усмивка, изразяваща задоволство от собственото нравствено превъзходство.

— Слушай, ти какво знаеш за моята декларация? Виждал ли си я, чел ли си я?

— Не съм — отговори С.

— Тогава какви ги дрънкаш? — каза Томаш.

С. продължаваше да се усмихва самодоволно.

— Хайде, хайде, всички знаем как стават тези работи. Декларациите се оформят като писмо до директора, до министъра или до не знам кого си, той пък гарантира, че писмото няма да бъде публикувано, за да не се чувства авторът му унизен. Прав ли съм?

Томаш сви рамене и го остави да продължи.

— После писмото остава заключено в чекмеджето на съответния фактор, но авторът знае, че то може всеки момент да стане достояние на обществеността. И той вече никога няма да смее да каже каквото и да било, да критикува, да протестира срещу едно или друго, защото в този случай писанието му ще види бял свят и всички ще го презрат. Впрочем, така погледнато, това е един твърде деликатен метод. Човек може да си представи много по-груби похвати.

— Да, наистина много деликатен метод — вметна Томаш, — само че мен живо ме интересува кой ти каза, че при мен той се е оказал ефикасен?

Колегата му само сви рамене, но усмивката така и не слезе от лицето му.

Томаш си даде сметка за нещо много странно. Всички му се усмихват, всички искат той да напише декларацията, всички ще се зарадват, ако го направи! Първите — защото инфлацията на малодушието банализира собственото им поведение и им връща изгубената чест. Вторите пък вече са свикнали да смятат своята чест за своеобразна привилегия, с която не биха искали да се разделят. Затова тайно симпатизират на малодушните; нали без тях собственото им мъжество ще се превърне просто в най-обикновено и ненужно усилие, от което никой няма да се възхищава.

Томаш не можеше да понася тези усмивки, а му се струваше, че ги вижда навсякъде, дори върху лицата на непознати минувачи. Вечер не можеше да заспи. Но как така? Нима тези хора са от такова значение за него? Не. Той не мисли за тях нищо хубаво и се сърди сам на себе си, че погледите им така го разстройват. Та в това няма капка логика. Как е възможно някой, който толкова малко цени хората, да бъде толкова зависим от тяхното мнение за него?

Навярно дълбокото недоверие на Томаш към хората (съмнението му, че те имат право да го преценяват и съдят) се бе намесило в избора му на професия. Един лекар не работи пред очите на публика. Докато например човек, избрал кариерата на политик, се излага доброволно на преценката на публиката с наивната и неприкрита вяра, че ще спечели нейните симпатии. Евентуалното неодобрение на тълпата го стимулира да се стреми към все по-високи постижения, също както една трудна диагноза амбицира Томаш.

Лекарят (за разлика от политика или артиста) бива оценяван само от своите пациенти и от съвсем тесен кръг колеги, иначе казано — между четири стени и очи в очи. Той може начаса да отвърне с поглед на погледите на своите съдници, да даде обяснение и да се защити. Но сега Томаш се бе озовал (за първи път в живота си) в ситуация, когато към персоната му бяха отправени много повече погледи, отколкото успяваше да регистрира. Той самият не можеше да им отвърне нито с поглед, нито с думи. Беше изцяло в тяхна власт. За него се говореше и в болницата, и извън нея (по онова време изнервената Прага обменяше с фантастичната бързина на африкански тамтам информация за това кой е излъгал, кой е предал, кой е сътрудничил). Томаш знаеше това, но беше безсилен. Сам се изненада колко непоносима бе за него и в каква паника го хвърли цялата тази история. Любопитството на всички тия хора му беше неприятно, както са ни неприятни навалицата или докосванията на хората, които раздират дрехите ни в нашите кошмари.

Томаш отиде при главния лекар и му заяви, че няма да напише нищо.

Главният му стисна ръката по-силно от друг път и рече, че е очаквал такова решение от него.

Томаш каза:

— Господин главен лекар, според мен има начин да ме задържите тук и без такава декларация.

Искаше да намекне, че би било достатъчно всичките му колеги да заплашат с оставка в случай, че бъде принуден да си отиде.

Но на никого и през ум не му мина да заплаши с оставка, тъй че не след дълго Томаш трябваше да напусне болницата (шефът му стисна ръката още по-силно от предишния път — направи му синини).

5

Отначало постъпи в една клиника, отдалечена на около седемдесет километра от Прага. Пътуваше дотам всеки ден с влак и се прибираше изтощен до смърт. Година по-късно му се удаде възможността да си намери по-удобно място в поликлиниката на едно пражко предградие, но за сметка на понижение в професионалната йерархия. Вече не беше хирург, а участъков лекар. Чакалнята беше претъпкана, Томаш можеше да отдели на всеки пациент не повече от пет минути: предписваше им разни аспирини, попълваше болнични листове, издаваше направления. Вече не се смяташе за лекар, а за чиновник.

Един ден в края на приемните часове го посети някакъв мъж на около петдесет години; леката пълнота му придаваше солидност. Представи се като специалист в Министерството на вътрешните работи и покани Томаш в отсрещната кръчма.

Поръча бутилка вино. Томаш се възпротиви:

— С кола съм. Ако ме хванат, ще ми вземат книжката.

Специалистът от министерството се усмихна:

— Ако стане нещо такова, достатъчно е да ги препратите към мен. — И той подаде на Томаш визитна картичка с името си (сто на сто фалшиво) и телефонния номер на министерството.

Разприказва се надълго и нашироко колко уважава Томаш. Всички в министерството съжалявали, че хирург от такава класа трябва да предписва аспирини в някаква си квартална поликлиника. Даваше му със заобикалки да разбере, че полицията, макар да не може да го признае гласно, не одобрява прекалено драстичния начин, по който добри специалисти биват принудени да напуснат работата си.

От много време насам никой не му бе отправял похвали, тъй че Томаш слушаше много внимателно пълничкия мъж и остана изненадан колко точно и колко подробно е информиран той за професионалните му успехи. Човек тъй трудно устоява на ласкателства! Томаш просто не можеше да се предпази да приема на сериозно онова, което му говореше човекът от министерството.

Но това не беше само от суета. В още по-голяма степен се дължеше на неопитност. Ако седите лице в лице с един симпатичен, учтив и любезен човек, е много трудно постоянно да си давате сметка, че нито една негова дума не е истина, че нищо от казаното не е искрено. Да не вярваш на хората (постоянно и системно, без да се разколебаеш и за миг) изисква огромно усилие, а и тренинг, тоест чести полицейски разпити. Такъв тренинг липсваше на Томаш.

Човекът от министерството продължи да говори:

— Докторе, ние знаем, че в Цюрих сте имали много добро положение. И високо ценим факта, че се завърнахте. Голям жест от ваша страна. Разбрали сте, че мястото ви е тук. — И додаде, сякаш упрекваше Томаш: — Но вашето място е до операционната маса!

— Съгласен съм — рече Томаш.

Настъпи кратка пауза. Накрая човекът от министерството каза със скръбен глас:

— Кажете ми обаче, докторе, вие наистина ли смятате, че на комунистите трябва да им се избодат очите? Не ви ли се струва странно да напишете такова нещо именно вие, който от толкова години възвръщате здравето на хората?

— Но това е пълна дивотия — възпротиви се Томаш. — Прочетете какво точно съм написал.

— Чел съм го — каза човекът от Министерството на вътрешните работи с глас, който би трябвало да звучи много тъжно.

— И какво, нима съм написал, че на комунистите трябва да им се избодат очите?

— Всички така го разбраха. — Гласът на специалиста от Министерството ставаше все по-тъжен и по-тъжен.

— Ако бяхте прочели текста в първоначалния му вид, цял, такова нещо нямаше да ви хрумне. Той излезе леко съкратен.

— Какво казахте? — наостри слух мъжът. — Нима не са публикували вашия текст в първоначалния му вид?

— Съкратиха го.

— С много ли?

— С около една трета.

Възмущението на мъжа изглеждаше съвсем неподправено.

— Е, не, не е било честно от тяхна страна.

Томаш сви рамене.

— Трябвало е да протестирате! Да настоявате да се публикува пълният текст!

— Нали скоро след това дойдоха руснаците. На никого не му беше до такива неща.

— Добре, но защо хората трябва да си мислят, че вие, един лекар, искате някой да лишава хората от зрение?

— Ама моля ви се, този материал беше отпечатан някъде в края на вестника, при читателските писма. Едва ли някой му е обърнал внимание. Освен руското посолство, на което му дойде като по поръчка.

— Не говорете така, докторе. Самият аз съм разговарял с много хора, които споменаваха за вашия материал и се чудеха как сте могли да го напишете. Но сега, като ми обяснихте, че не е бил отпечатан пълният ви текст, виждам нещата много по-ясно. Впрочем те ли ви го бяха поръчали?

— Не — отговори Томаш, — аз им го изпратих.

— Познавате ли тези хора?

— Кои?

— Тези, дето са отпечатали статията ви.

— Не, не ги познавам.

— Никога ли не сте разговаряли с тях?

— Веднъж ме поканиха в редакцията.

— За какво?

— Заради статията.

— И с кого разговаряхте там?

— С някакъв редактор.

— Как се казваше редакторът?

Едва сега Томаш проумя, че го разпитват. Изведнъж усети, че всяка негова дума може да причини неприятности на някого. Естествено, знаеше името на редактора, но отрече:

— Не зная.

— Хайде, хайде, докторе — каза мъжът с тон, издаващ недоволството му от неискреността на Томаш, — нали ви се е представил!

Трагикомично е как не нещо друго, а доброто ни възпитание се превръща в съюзник на полицията. Ние не умеем да лъжем. Императивът „Говори само истината“, който мама и татко са ни втълпявали, действа толкова автоматично, че ние се срамуваме от изречената лъжа дори пред разпитващия ни полицай. За нас е по-лесно да се изпокараме с него, да го обиждаме (което е съвършено лишено от смисъл), отколкото да го лъжем в очите (което пък е единственият правилен подход).

Когато човекът от министерството го упрекна в неискреност, Томаш се почувства едва ли не гузен. Трябваше да преодолее някаква вътрешна съпротива, за да продължи да лъже.

— Сигурно ми се е представил — каза той, — но понеже името му не ми говореше нищо, веднага го забравих.

— Как изглеждаше?

Редакторът, който го бе приел тогава, беше нисък, с подстригана тип канадска ливада руса коса. Затова Томаш се помъчи да даде точно обратните данни:

— Висок. С дълга черна коса.

— Аха — прекъсна го човекът от министерството, — и с голяма брада, нали?

Томаш потвърди.

— Леко прегърбен?

— Да — потвърди още веднъж Томаш и изведнъж си даде сметка, че мъжът от министерството от самото начало е имал предвид конкретен човек. Разбра, че не само е набедил някакъв нещастен редактор, но че на всичко отгоре му е навредил с лъжлива информация.

— Но защо ви покани? За какво разговаряхте?

— Питаха ме дали могат да променят словореда на едно място.

Това прозвуча като смешно шикалкавене. Човекът от министерството отново даде израз на огорчението и почудата си, че Томаш не желае да му каже истината:

— Ама недейте така, докторе! Преди малко твърдяхте, че са съкратили текста ви с една трета, а сега ми казвате, че ставало дума за смяна на словореда! Няма логика!

На Томаш изведнъж му олекна, защото този път беше казал самата истина.

— Да, няма логика, обаче стана точно така — засмя се той. — Помолиха ме да им разреша да сменят словореда в едно изречение, а после съкратиха една трета от текста.

Човекът от министерството пак поклати глава, сякаш не можеше да си обясни една толкова неморална постъпка, и проговори:

— Не е било никак коректно от тяхна страна спрямо вас.

Допи си виното и заключи:

— Господин докторе, станали сте жертва на манипулация. Ще бъде много жалко заради това да страдате и вие, и пациентите ви. Искам да ви уверя, че ние прекрасно съзнаваме вашите качества. Ще видим какво може да се направи.

Подаде ръка на Томаш и сърдечно раздруса неговата. После си тръгнаха, всеки към своята кола.

6

След тази среща Томаш изпадна в отвратително настроение. Не можеше да си прости, че е приел непринудения тон на разговора. След като не бе отказал да разговаря с полицая (не беше подготвен за такава ситуация, не знаеше какво му разрешава законът и какво не), трябваше поне да откаже да пие с него вино в кръчмата като с приятел! Ами ако ги беше видял някой, който познава този тип? Какво друго заключение би могъл да си направи, освен че Томаш работи за полицията! И защо изобщо му каза, че статията е била съкратена? Съвсем ненужно му даде тази информация. Беше безкрайно недоволен от себе си.

След две седмици човекът от министерството дойде пак. Покани го като миналия път в кръчмата отсреща, но Томаш го помоли да останат в кабинета му.

— Разбирам ви, докторе — усмихна се мъжът.

Това изречение накара Томаш да застане нащрек. Човекът от министерството го бе изрекъл като шахматист, който потвърждава подозрението на съперника си, че предишният му ход е бил погрешен.

Седяха от двете страни на бюрото на Томаш. След около десет минути, през които разговаряха за избухналата грипна епидемия, мъжът каза:

— Знаете ли, докторе, ние мислихме по вашия случай. Ако се отнасяше само до вас, нещата щяха да са несравнимо по-прости. Но ние трябва да се съобразяваме и с общественото мнение. Съзнателно или не, вие сте допринесли със статията си за раздухване на антикомунистическа истерия. Няма да скрия от вас, че при нас дори беше постъпило предложение да бъдете изправен заради своята статия пред съда. Има такъв параграф. Публично подстрекателство към насилие.

Мъжът млъкна и се втренчи в Томаш. Томаш сви рамене. Мъжът отново възприе умиротворяващ тон.

— Ние отхвърлихме това предложение. Каквато и да е вашата отговорност, интересите на обществото изискват вие да работите там, където качествата ви ще се реализират най-пълно. Вашият главен лекар ви цени извънредно много. Имаме сведения и от пациенти. Вие сте голям специалист, докторе! Никой не може да иска от един лекар да разбира от политика. Оставили сте се да ви изиграят. Сега трябва да оправим нещата. Ето защо искаме да ви предложим текст за декларация, която според нас вие би трябвало да предоставите на пресата. А ние вече ще имаме грижата да я отпечатат когато трябва.

И той подаде един лист хартия на Томаш.

Томаш го прочете и се ужаси. Беше нещо много по-лошо от онова, което две години по-рано бе поискал от него главният лекар. Не беше само безапелационно отричане на статията за Едип. Тук имаше пасажи за любовта към Съветския съюз, за верността към комунистическата партия, осъждаха се интелектуалците, които искали да хвърлят страната в гражданска война, но най-вече се хулеха редакторите от писателския седмичник, сред тях и високият прегърбен редактор (Томаш никога не се беше срещал лично с него, но знаеше името му, а от снимките — и как изглежда), които съзнателно осакатили неговия материал, за да променят смисъла му и да го превърнат в контрареволюционен призив; били прекалено страхливи, за да напишат сами подобно нещо, и затова искали да се скрият зад един наивен лекар.

Човекът от министерството забеляза ужаса в очите на Томаш. Наведе се и приятелски го плесна по коляното под бюрото.

— Ама докторе, това е само проект! Вижте го, помислете и ако искате да промените някоя формулировка, естествено, можем да се споразумеем. В края на краищата нали това е ваш текст!

Томаш вече беше подал документа на полицая, сякаш се боеше да го подържи и секунда повече в ръцете си. Жестът му изглеждаше така, като че ли той се опасяваше някой да не търси после отпечатъци от пръстите му по листа.

Вместо да го вземе обаче, човекът от министерството разпери с престорено учудване ръце (жестът беше същият, с който папата благославя от балкона си тълпите).

— Докторе, но защо ми го връщате? Моля ви се, задръжте го. Обмислете го на спокойствие вкъщи.

Томаш поклати глава и продължаваше търпеливо да държи листа в протегнатата си ръка. Човекът от министерството престана да имитира благославящ папа и се принуди да го вземе.

Томаш беше на път да му каже много енергично, че няма намерение да пише и да подписва никакви декларации. Но в последния момент смени тона. Каза кротко:

— Та аз не съм неграмотен. Защо трябва да подписвам нещо, което не съм написал сам?

— Добре, добре, докторе, можем да направим обратното. Напишете го първо вие сам, а после ще го огледаме заедно. Това, което прочетохте, може да ви послужи поне за образец.

Защо Томаш не отхвърли веднага и решително предложението на полицая?

През ума му мина приблизително следното разсъждение: освен че подобни декларации целят да деморализират цялата нация (очевидно такава е генералната стратегия на руснаците), в неговия случай полицията навярно преследва и някаква по-конкретна цел: възможно е да се подготвя съдебен процес срещу редакторите на въпросния седмичник. Ако е така, декларацията на Томаш им е нужна като доказателство в съда и като елемент от кампанията в пресата, която смятат да подемат срещу редакторите. Ако той сега откаже принципно и категорично, ще се изложи на опасността полицията да публикува изготвения текст, като фалшифицира подписа му. Няма вестник, който би отпечатал опровержението му. И никой на света няма да повярва, че не е писал, нито пък подписвал въпросния текст! Томаш отдавна бе разбрал: хората толкова много се радват на моралното падение на ближния си, че не биха си развалили удоволствието с някакви обяснения за това падение.

Давайки на полицията надежда, че ще напише сам някакъв текст, той спечели време. Още на другия ден подаде писмено заявление за напускане. Смяташе (основателно), че в мига, в който слезе доброволно на най-ниското стъпало на социалната стълбица (където впрочем по онова време бяха слезли хиляди интелектуалци от други области), полицията ще изгуби властта си над него и ще престане да се интересува от личността му. При тези обстоятелства вече няма да могат да отпечатат никакъв текст с негова декларация, защото той би бил абсолютно неправдоподобен. Срамните публични декларации винаги са свързани със служебно издигане, а не понижение на подписалите ги.

В Чехия обаче лекарите са държавни служители и държавата има право, но не е длъжна да ги освобождава от работа. Чиновникът, при когото Томаш подаде заявлението си за напускане, го познаваше по име и го уважаваше. Той започна да го увещава да не напуска. Томаш внезапно си даде сметка, че съвсем не е уверен в правотата на решението си. Но вече се чувстваше обвързан с нещо като обет за вярност към него и настоя на своето. Така стана мияч на прозорци.

7

Когато преди години отпътува от Цюрих за Прага, Томаш си повтаряше тихо „Es muss sein!“ и свързваше тези думи със своята любов към Тереза. Но още същата нощ започнаха да го измъчват съмнения дали наистина е трябвало: той си даде сметка, че с Тереза го бе събрал просто низ от комични случайности, станали седем години по-рано (първата от тях беше ишиасът на шефа му), и че само заради тях се връща в клетката, от която вече няма измъкване.

Означава ли това, че в неговия живот не е имало никакво „Es muss sein!“, никаква силна вътрешна необходимост? Аз мисля, че все пак е имало. Но това не е била любовта, а призванието му. Не случайността, нито пък пресметливостта бяха накарали Томаш да се насочи към медицината, а дълбоко вътрешно влечение.

Доколкото изобщо е възможно хората да бъдат разделяни на някакви категории, то критерият са именно тези дълбоки влечения, които ги карат да се ориентират към една или друга дейност за цял живот. Всеки французин се отличава с нещо от останалите си сънародници. Но артистите от цял свят си приличат — и в Париж, и в Прага, и в най-загубения провинциален театър. Артист става онзи, който от малък няма нищо против да се излага на показ пред анонимната публика. Без тази първична нагласа, която няма нищо общо с таланта, която е нещо по-дълбоко от таланта, човек не може да стане артист. Така е и при лекарите: лекар става онзи, който няма нищо против цял живот и с всички произтичащи от това последствия да се занимава с човешките тела. Именно тази първична нагласа (а не някаква дарба или умение) му помага в първи курс да влезе в залата за аутопсии и шест години по-късно да стане лекар.

Хирургията довежда главния императив на лекарската професия до онзи краен предел, където човешкото влиза в досег с божественото. Когато ударите силно някого с тояга по главата, той се строполява на земята и издъхва. Но той и без това някой ден би издъхнал. Убийството само поизпреварва онова, което Господ би уредил сам. Господ, може да се предположи, е предвидил убийството, но не е предвидил хирургията. И през ум не му е минавало, че някой ще дръзне да бръкне в механизма, който той е измислил, загърнал е грижливо в кожа, запечатал го е и така го е скрил от човешките очи. Когато Томаш опря за първи път скалпела до кожата на лежащ под пълна упойка мъж, а после с решителен жест проби тази кожа и направи в нея гладък и точен разрез (сякаш разрязваше парче мъртва материя, палто, пола, перде), изпита краткотрайно, но много силно усещане, че върши светотатство. Ала точно това го привличаше! Това беше дълбоко вкорененото у него „Es muss sein!“, до което не го беше довела случайността, нито пък ишиасът на шефа му, изобщо — нищо външно.

Но как тогава той успя да се избави от него толкова бързо, решително и леко?

Томаш би ни отговорил, че го е направил, за да не стане оръдие в ръцете на полицията. Но в интерес на истината, макар теоретично да не бе изключено (все пак имаше такива случаи), в действителност бе малко вероятно полицията да публикува фалшива декларация с неговия подпис.

Какво пък, да допуснем, че човек е в правото си да се бои дори от малко вероятните опасности. Да допуснем и това, че Томаш се е ядосвал на самия себе си, на собствената си необиграност и че е искал да избегне нови контакти с полицията, които биха засилили чувството му за безпомощност. Да допуснем още, че той бездруго вече се е бил простил с професията си, защото механичната работа в поликлиниката, изразяваща се главно в предписване на аспирини, нямаше нищо общо с представите му за лекарската професия. И въпреки всичко бързината и безапелационността на неговото решение ме смущават. Дали зад тях не се крие нещо друго, по-дълбоко, неподвластно дори на собствения му разум?

8

Независимо че заради Тереза бе обикнал Бетовен, Томаш си беше лаик в музиката и аз се съмнявам, че му е била известна истинската предистория на прочутия му мотив „Muss es sein?“ — „Es muss sein!“

А ето как се е родил той: някой си господин Дембшер дължал на Бетовен петдесет форинта и композиторът, вечно безпаричен, му напомнил за тях. „Muss es sein?“ — въздъхнал нещастно господин Дембшер, а Бетовен избухнал в буен смях: „Es muss sein!“, начаса облякъл тези фрази и тяхната мелодика в ноти и съчинил върху този реалистичен мотив малка пиеса за четири гласа: три от тях пеят „Es muss sein, es muss sein, ja, ja, ja“ — „Трябва, трябва, да, да, да“, а пък четвъртият приглася: „Heraus nit dem Beutel!“ — „Я вади бързо кесията!“

Година по-късно същият мотив залегнал в основата на четвъртата част от последния Бетовенов квартет опус 135. По онова време Бетовен вече нямал наум портфейла на Дембшер. Думите „Es muss sein!“ му звучали все по-тържествено, сякаш ги изговаряла самата Съдба. На езика на Кант, изречено по подходящ начин, дори едно „Добър ден!“ може да заприлича на метафизична теза. Немският е език на тежките думи. „Es muss sein!“ вече не било никаква шега, а „Der schwer gefasste Entschluss“.

Тъй че Бетовен превърнал закачливия повод в сериозен квартет, а шегата — в метафизична истина. Ето един интересен пример за превръщането на лекото в тежко (или според Парменид — на положителното в отрицателно). Колкото и да е странно, това превращение не ни изненадва. Обратното, ние щяхме да се възмутим, ако Бетовен беше превърнал сериозния си квартет в нехайно шеговит четиригласен канон за портфейла на Дембшер. В този случай той би действал изцяло в духа на Парменид: би превърнал тежкото в леко, с други думи — отрицателното в положително! В началото (като незавършена скица) щеше да стои великата метафизична истина, а в края (като съвършено творение) — лековатата шега! Работата е там, че ние вече сме се отучили да разсъждаваме като Парменид.

Аз си мисля, че онова агресивно, тържествено, строго „Es muss sein!“ от дълго време е смущавало Томаш и той дълбоко в себе си е жадувал да превърне в духа на Парменид — тежкото в леко. Спомнете си как навремето в един едничък миг той се бе отказал веднъж завинаги да се вижда с първата си жена и със сина си и какво облекчение бе изпитал, когато родителите му престанаха да поддържат връзка с него. Какво друго е това, ако не внезапен и не особено разумен жест, с който Томаш е отхвърлил вменяваното му като тежък дълг, като „Es muss sein!“?

Но тогава, разбира се, е ставало въпрос за едно външно, наложено от обществените норми на поведение „Es muss sein!“, докато „Es muss sein!“ на любовта му към лекарската професия беше нещо вътрешно. Толкова по-зле. Вътрешният императив е още по-силен и затова още по-настоятелно подклажда бунт.

Да бъдеш хирург, означава да разрязваш повърхността на нещата, за да погледнеш какво се крие отдолу. Може би именно тази страст бе предизвикала желанието на Томаш да разбере какво се крие зад „Es muss sein!“ или, с други думи: какво ще остане от живота, ако човек се освободи от онова, което до този момент е смятал за свое призвание.

Но когато се представи на добродушната директорка на службата за почистване на витрини и прозорци в Прага, той изведнъж видя резултата от своето решение в цялата му конкретност и невъзвратимост и едва не се стресна. В това състояние изживя първите няколко дни на новата си месторабота. Но когато (след около седмица) успя да надмогне стряскащата необичайност на новия си живот, внезапно проумя, че това е началото на продължителна ваканция.

Вършеше нещо, което изобщо не го интересуваше, и това беше прекрасно. Чак сега разбра колко са щастливи хората (до този момент винаги бе съжалявал този тип хора), вършещи нещо, към което не ги тласка никакво вътрешно „Es muss sein!“ и за което могат да забравят в мига, в който си тръгнат от работното място. Томаш не бе изпитвал по-рано това блажено безразличие. Ако в операционната зала не успееше да направи нещо така, както искаше, изпадаше в отчаяние и не можеше да заспи. Често дори изгубваше мерака си по жени. „Es muss sein!“ на професията му беше като вампир, който му смучеше кръвта.

Но ето че сега ходеше из Прага с дългия прът за измиване на витрини и установяваше с изненада, че се чувства с десет години по-млад. Продавачките от големите магазини се обръщаха към него с „господин докторе“ (пражкият тамтам действаше безотказно) и му искаха съвет за сполетялата ги хрема, болките в гърба и нередовната си менструация. Наблюдаваха го едва ли не със стеснение, когато той поливаше стъклото с вода, прикрепяше четката на върха на дългия прът и се залавяше да мие витрината. Ако имаше как да зарежат клиентите в магазина, като нищо щяха да грабнат четката от ръцете му и да свършат работата вместо него.

Томаш изпълняваше поръчки преди всичко на големи магазини, но често го пращаха и при частни лица. По това време хората все още живееха в някаква еуфория на солидарност с масово преследваните чешки интелектуалци. Когато бившите пациенти на Томаш узнаха, че той мие прозорци, започнаха да се обаждат в службата му и да го викат. Посрещаха го вкъщи с шампанско или сливова, записваха във фактурата, че е измил тринайсет прозореца, и два часа си приказваха с него и си викаха „наздраве“. Томаш тръгваше за следващия апартамент или магазин в приказно настроение. В страната се заселваха семейства на руски офицери, от радиото звучаха заплашителни речи на служители от Министерството на вътрешните работи, които бяха заели местата на уволнените редактори, а Томаш се скиташе, залитайки, пиян из Прага и му се струваше, че отива от един гуляй на друг. Времето, когато беше мияч на прозорци, беше всъщност неговата голяма ваканция.

Той се бе върнал в ергенския си начин на съществуване, защото неочаквано Тереза се бе оказала извън живота му. Виждаха се само нощем, когато тя се връщаше от работа и той лесно се събуждаше от първия си сън, и после сутринта, когато пък тя беше сънена, а той бързаше за работа. Оставаха му шестнайсет часа, през които разполагаше със себе си. Неочаквано се бе сдобил със свободно пространство. А още от ранната му младост за него свободното пространство означаваше жени.

9

Когато понякога приятели му задаваха въпроса колко жени е имал през живота си, Томаш отговаряше уклончиво, а ако те въпреки това настояваха за точен отговор, казваше: „Трябва да са някъде около двеста.“ Някои завистници го обвиняваха, че преувеличава. Той се защищаваше: „Та това съвсем не е много. Започнал съм с жените преди близо двайсет и пет години. Разделете двеста на двайсет и пет. Падат се някакви си осем нови партньорки годишно. Много ли са?“

Но откакто живееше с Тереза, еротичната му активност се сблъскваше с организационни проблеми; той можеше да й отдели (между операционната маса и дома си) само тесен отрязък от време, който наистина използваше интензивно (така, както земеделецът планинец хвърля маса труд на малката си нивица), но който не можеше да се сравнява с неочаквано полученото в дар шестнайсетчасово пространство. (Казвам шестнайсетчасово, защото и осемте часа, през които Томаш миеше прозорци, бяха запълнени със запознанства с нови продавачки, чиновнички, домакини, с които той можеше да си урежда срещи.)

Какво търсеше в тези жени? Какво го влечеше към тях? Нима плътската любов не е вечно повторение на едно и също?

Не, не е. Винаги остава един малък процент непредвидимост. Вярно, когато Томаш загледаше някоя жена в рокля, той можеше приблизително да си я представи гола (тук опитът на лекаря допълваше опита на любовника), но между приблизителността на представата и сигурността на реалността оставаше малка пролука непредвидимост и тя не му даваше мира. Само че преследването на непредвидимото не свършва с разбулването на голотата, а продължава и след него: как ли ще се държи, след като се съблече? Какви ли думи ще изрича, докато я люби? В каква тоналност ще бъдат стоновете й? Каква гримаса ще се изпише върху лицето й в миговете на върховно удоволствие?

Уникалността на „аза“ е скрита именно в непредвидимото, което присъства у всеки човек. Ние можем да си представим само онова, което е общо за всички хора. Индивидуалният „аз“ е онова, което се различава от общото, тоест онова, което не може да се отгатне и предвиди, онова, което тепърва предстои да бъде разкрито, извадено на бял свят, завоювано.

Томаш, който през последните десет години от лекарската си практика се е занимавал изключително с човешкия мозък, знае, че нищо не е тъй трудно доловимо, както „азът“. Между Хитлер и Айнщайн, между Брежнев и Солженицин има много повече сходства, отколкото различия. Изразено в цифри, би изглеждало така: между тях има една милионна част различия и деветстотин деветдесет и девет хиляди деветстотин деветдесет и девет милионни сходства.

Томаш е обсебен от страстта да открие и завладее тази една милионна част и именно с това си обяснява своето женкарство. Манията му не са жените; манията му е непредвидимото у всяка от тях, онази милионна част, която отличава една жена от друга.

(Навярно тази бе точката, в която се срещаха страстта му на хирург и страстта му на женкар. Той продължаваше да държи въображаемия скалпел дори когато беше с някоя любовница. Жадуваше да се домогне до скритото дълбоко у всяка жена и за да постигне целта си, трябваше да прониже женската плът.)

Наистина, в правото си сме да попитаме защо Томаш търсеше тази милионна част различие именно в секса. Нима не можеше да я открие, да речем, в походката, в кулинарните предпочитания или в културните развлечения на една или друга жена?

Несъмнено различната една милионна присъства във всички области на човешкия живот, само че навсякъде там тя е обществено достояние, не се налага да бъде откривана, не е нужен скалпел, за да се добере човек до нея. Ако една жена предпочита кашкавала пред тестения сладкиш, а друга не вкусва карфиол, това наистина откроява тяхната индивидуалност, но едва забелязали тази индивидуалност, ние се убеждаваме, че тя е безкрайно маловажна, излишна и следователно няма никакъв смисъл да й обръщаме внимание и да търсим в нея някаква стойност.

Единствено в сферата на сексуалността различната една милионна част изглежда в нашите очи нещо ценно, защото не е обществено достояние, а трябва да бъде завоювана. Само преди половин век това завоюване е отнемало много време (понякога седмици, дори месеци!), тъй че времето, вложено за завоюването, е станало мярка за ценността на плячката. И днес, въпреки че времето за завоюване се е съкратило неимоверно, сексуалността все още ни се струва ковчеже, в което се крие женският „аз“.

Следователно поведението на Томаш спрямо жените в никакъв случай не беше гонене на удоволствието (удоволствието беше за него нещо като допълнителна премия), а желание да покори света (да отвори със скалпела си проснатото тяло на света).

10

Мъжете, които тичат след много жени, лесно могат да бъдат разделени на два типа. Едните търсят у всички жени собствената си субективна и неизменна мечта за жената. Вторите са подтиквани от желанието да постигнат безкрайната пъстрота на обективния женски свят.

Страстта на първите е лирична: те търсят в жената самите себе си, своя идеал и всеки път остават разочаровани, защото идеалът, както е известно, никога не може да бъде достигнат. Разочарованието, което ги тласка от жена към жена, придава на тяхното непостоянство нещо като романтично оправдание, тъй че не една сантиментална дама може дори да се разчувства от упоритата им полигамия.

Страстта на вторите е епична и жените не виждат в нея нищо трогателно: мъжът не влага в жените никакъв субективен идеал; затова всичко го интересува и нищо не може да го разочарова. И тъкмо в тази неспособност да се разочарова има нещо възмутително. Страстта на епичния женкар се струва на хората неизкупена (неизкупена с разочарование).

Тъй като лиричният женкар преследва все един и същи тип жени, никой даже не забелязва, че той сменя обектите си; приятелите постоянно му причиняват неприятности, защото не могат да различат една от друга партньорките му и ги наричат с едно и също име.

Епичните женкари (естествено, Томаш спада именно към тях) в своята гонитба на познание се отдалечават все повече и повече от традиционната женска красота, на която рано са се наситили, и задължително стават един ден колекционери на куриози. Съзнават, че са такива, малко се срамуват и за да не хвърлят приятелите си в смут, не се показват с любовниците си на публични места.

Томаш работеше като мияч на прозорци вече близо две години, когато отиде на адреса на една нова клиентка. Причудливата й външност прикова вниманието му още от прага. Това беше една дискретна, необичайна причудливост, която не излизаше от рамките на приятната баналност (афинитетът на Томаш към куриозите нямаше нищо общо с афинитета на Фелини към чудовищата): жената беше необикновено висока, по-висока от него, имаше фин и много дълъг нос и лицето и беше до такава степен странно, че не можеше да бъде наречена хубава (всички биха протестирали!), макар (поне според Томаш) да не беше грозна. Беше облечена с панталон и бяла блуза и приличаше на някакъв странен мелез от нежно момче, жираф и щъркел.

Наблюдаваше го с дълъг, внимателен и изпитателен поглед, в който не липсваше искрица интелигентна ирония.

— Заповядайте, господин докторе — каза.

Томаш съобрази, че тя знае кой е. Но не реагира, а само попита:

— Къде мога да си налея вода?

Жената отвори вратата на банята. Томаш видя умивалник, вана и тоалетна чиния; и пред трите бяха постлани малки розови килимчета.

Жената, която приличаше на жираф и щъркел, се усмихваше и присвиваше очи, тъй че всяка изречена от нея дума сякаш бе изпълнена със скрит смисъл или ирония.

— Банята е изцяло на ваше разположение, господин докторе — каза, можете да правите в нея каквото искате.

— Мога значи и да се изкъпя? — попита Томаш.

— Обичате ли да се къпете? — отвърна с въпрос дамата.

Томаш напълни една кофа с топла вода и се върна в хола.

— Откъде ще желаете да започна?

— Това зависи само от вас — сви рамене тя.

— Мога ли да видя прозорците в другите стаи?

— Аха, искате да огледате жилището ми. — Тя се усмихваше, сякаш измиването на прозорците беше някаква негова прищявка, която не я занимаваше.

Томаш влезе в съседната стая. Това беше спалня с един голям прозорец, две долепени легла и на стената есенен пейзаж с брези и залязващо слънце.

Когато се върна в хола, на масата имаше отворена бутилка вино и две чаши.

— Няма ли да се подкрепите, преди да се захванете с този тежък труд? — попита домакинята.

— С огромно удоволствие — отвърна Томаш и седна.

— Сигурно е безкрайно интересно да опознаеш много домове?

— Не е лошо — съгласи се Томаш.

— И навсякъде ви очакват жени, чиито мъже са на работа.

— Най-често баби и тъщи — каза Томаш.

— А не ви ли липсва предишната професия?

— По-добре ми кажете откъде знаете какво съм работил преди.

— Службата ви се гордее с вас — поясни подобната на щъркел жена.

— Все още ли? — почуди се Томаш.

— Когато им се обадих да ми пратят някого за прозорците, те попитаха дали не искам вас. Казаха ми, че сте виден хирург, когото са изхвърлили от болницата. Естествено, това ме заинтригува.

— Вие сте пленително любопитна — каза Томаш.

— Личи ли ми?

— Да, по погледа.

— И как гледам?

— Присвивате очи. Пък и постоянно задавате въпроси.

— А вие май не обичате да отговаряте?

Благодарение на нея разговорът им от самото начало се отличаваше с чара на кокетството. Нищо от онова, което тя казваше, не се отнасяше до околния свят, всяка дума се обръщаше директно към тях двамата. И понеже още от първото изречение като главна тема се очертаха той и тя, нямаше нищо по-лесно от това докосвания да съпроводят думите — когато Томаш спомена за нейните присвиващи се очи, той ги погали. Тя отвръщаше на всяко негово докосване със същото. Но не го правеше спонтанно, а по-скоро с някаква нарочно търсена последователност, сякаш играеше играта „Каквото ми направите вие, и аз ще ви направя същото“. Седяха един срещу друг и всеки шареше с ръце по тялото на другия.

Едва когато Томаш понечи да плъзне ръка в скута й, тя започна да се дърпа. Той не можеше да прецени доколко съпротивата й е истинска, но така или иначе времето беше напреднало и след десет минути трябваше да бъде у следващия клиент.

Стана и й обясни, че трябва да тръгва. Лицето й беше мораво червено.

— Трябва да ви разпиша квитанцията — настоя тя.

— Та аз нищо не съм свършил — възрази Томаш.

— Аз съм си виновна — каза жената, а после додаде с тих, бавен, невинен глас: — Ще трябва да ви повикам още веднъж, за да довършите онова, което заради мен не успяхте дори да започнете.

Когато Томаш отказа да и даде квитанция за подпис, тя промълви нежно, сякаш го молеше за някаква услуга:

— Хайде, дайте ми я. — И добави, присвивайки очи: — Не плащам аз, плаща мъжът ми. Нито пък вие взимате парите — взима ги държавното предприятие. Нас двамата тази сделка изобщо не ни засяга.

11

Особената несъразмерност на подобната на жираф и щъркел жена го възбуждаше и в спомена: кокетността, съпроводена с несръчност; откровеното плътско желание, допълнено с иронична усмивка; вулгарната шаблонност на жилището в контраст с оригиналността на домакинята. Каква ли ще бъде в леглото? Томаш се мъчеше да си я представи, но не беше лесно. В разстояние на няколко дни не мислеше за нищо друго.

Когато тя го повика отново, виното и чашите вече бяха приготвени на масата. Само че този път всичко тръгна много бързо. Скоро вече стояха един срещу друг в спалнята (слънцето залязваше върху пейзажа с брезите) и се целуваха. Томаш изрече своето обичайно „Съблечете се!“, но тя, вместо да се подчини, настоя:

— Не, първо вие!

Томаш не беше свикнал с подобна реакция и тя в известна степен го смути. Жената се зае да разкопчава панталона му. Той още на няколко пъти и заповяда (с комична безрезултатност) да се съблече, докато накрая не му остана нищо друго, освен да вземе компромисно решение; според наложените от нея правила на играта („Каквото ми направите вие, и аз ще ви направя същото“), след като тя му свали панталоните, той смъкна полата й; после тя му съблече ризата, а той — нейната блуза, и така, докато накрая останаха голи един срещу друг. Той постави ръка върху влажния триъгълник, а после плъзна пръстите си по-нататък, към аналното отверстие — онази част от женското тяло, която му харесваше най-много. Нейното беше необикновено изпъкнало, тъй че извикваше представата за дългата храносмилателна тръба, която свършваше на това място, леко стърчейки навън. Томаш опипа сфинктера, стегнатия, здрав мускул, най-хубавия от всичките, дето лекарите му викат „стискач“, когато най-неочаквано почувства пръстите на жената върху собствения си задник, на същото място. Тя повтаряше всичките му жестове с огледална точност.

Независимо че, както вече казах, Томаш беше притежавал близо двеста жени (а откакто бе станал мияч на прозорци, тази цифра чувствително бе нараснала), никога до този момент не му се беше случвало жена, по-висока от него, да стои отпред, да присвива очи и да опипва ануса му. За да превъзмогне смущението си, Томаш бързо я повали на леглото.

Движението му беше толкова рязко, че я свари неподготвена. Докато дългото й тяло падаше по гръб, по лицето й избиха червени петна и се изписа стреснатият израз на човек, изгубил равновесие. Както бе застанал срещу нея, Томаш я прихвана под коленете и вдигна леко разтворените й крака, които внезапно заприличаха на вдигнатите ръце на войник пред насочено към него дуло.

Несръчността, съчетана с пламенност, пламенността, съчетана с несръчност, възбудиха великолепно Томаш. Любиха се много дълго. През това време той разглеждаше покритото и с червени петна лице и търсеше в него онзи стреснат израз на жена, на която някой е подложил крак и която пада, неповторимия израз, който преди миг бе накарал кръвта да се качи в главата му от възбуда.

После отиде да се измие в банята. Жената го придружи дотам и се зае да му обяснява надълго и нашироко къде е сапунът, къде гъбата, и как се пуска топлата вода. Томаш се зачуди защо му обяснява тези елементарни неща толкова подробно. Накрая й каза, че ще се оправи, и й даде да разбере, че иска да остане сам в банята.

Тя пророни умоляващо:

— Защо не ме оставите да асистирам на тоалета ви?

Най-после Томаш успя да я изкара от банята. Изми се, изпика се в умивалника (характерен навик на всички чешки лекари) и през цялото време му се струваше, че тя подрипва нетърпеливо пред вратата и се чуди как да проникне вътре. Когато Томаш затвори крана и в апартамента се възцари пълна тишина, той изпита чувството, че жената го наблюдава отнякъде. Беше почти сигурен, че във вратата на банята има пробита дупка и тя притиска към нея красивото си примижало око.

Тръгна си от апартамента и в превъзходно настроение. Мъчеше се да фиксира в паметта си същественото, да сведе по пътя на абстракцията спомена до нещо като химическа формула, с чиято помощ би могъл да изрази уникалността на жената (различната милионна част). Накрая стигна до формула от три елемента:

1. Непохватност, съчетана с пламенност.

2. Стреснатото лице на някой, който е изгубил равновесие и пада.

3. Крака, вдигнати във въздуха като ръцете на войник, предаващ се пред насоченото оръжие.

Когато си преповтори тези три момента, Томаш изпита приятното чувство, че е завоювал нова частица от света; че е изрязал с въображаемия си скалпел ивица от безкрайното живописно платно на вселената.

12

Някъде по това време му се случи следното. Бе имал няколко срещи с младо момиче в апартамент, който му предоставяше всекидневно чак до полунощ един стар приятел. След месец или два тя му припомни една от тези срещи: любили се на килима под прозореца, докато навън припламвали мълнии и тътнели гръмотевици. Любили се по време на цялата буря и било незабравимо!

Томаш се стресна: да, помнеше, че се бяха любили на килима (в апартамента имаше само едно тясно легло, на което Томаш не се чувстваше удобно), но за бурята беше забравил! Странно: лесно възстанови в паметта си няколкото срещи с нея, както и позата, в която се бяха любили (тя отказа да застане на четири крака, а той да бъде зад нея), спомняше си някои думи, които бе изрекла по време на акта (постоянно го караше да стиска бедрата й и се сърдеше, че я гледа), спомняше си дори кройката на бельото й, но изобщо не си спомняше за никаква буря.

От всичките любовни приключения паметта му съхраняваше само стръмната и тясна траектория на сексуалното завоюване: първите агресивни думи, първото докосване, първата вулгарност, която той й бе казал и тя на него, всички малки перверзии, които постепенно я бе накарал да приеме, и онези, които бе отказала. Всичко останало бе отстранено (едва ли не със своеобразен педантизъм) от спомените му. Томаш не помнеше дори мястото, където е видял за пръв път дадена жена, защото този момент по принцип предхожда истинската сексуална атака.

Момичето разказваше за бурята, усмихваше се замечтано, а той я гледаше смаян и изпитваше едва ли не срам: тя бе изживяла нещо прекрасно, а той не го бе изживял с нея. В различния начин, по който паметта на двамата реагираше на вечерната буря, се съдържаше цялата разлика между любовта и не-любовта.

С думата не-любов съвсем не искам да кажа, че Томаш е имал към момичето цинично отношение, че, както се казва, е виждал в нея единствено сексуален обект: напротив, той я обичаше като приятелка, ценеше характера и интелекта й, винаги бе готов да й помогне при нужда. Не той самият, а паметта му се държеше лошо с нея. Паметта му я бе изключила, без негово участие, от сферата на любовта.

Изглежда, в мозъка съществува особена област, която бихме могли да наречем поетична памет и която запечатва това, което ни е очаровало, развълнувало, направило е живота ни красив. След срещата на Томаш с Тереза нито една жена вече нямаше право да се запечата в тази част на мозъка му дори с най-мимолетна следа.

Тереза деспотично бе окупирала поетичната му памет и бе заличила в нея следите на всички други жени. Това не беше справедливо, защото например момичето, с което Томаш се беше любил на килима по време на бурята, с нищо не бе по-малко достойно за поезия от Тереза. Тя викаше: „Затвори очи, стисни бедрата ми, дръж ме здраво!“ Много се дразнеше, че Томаш се люби с отворени очи, съсредоточени и изпитателни, и че тялото му е леко повдигнато над нея, а не се притиска към нейното. Не искаше той да я изучава. Искаше да го повлече във водовъртежа на магията, в който можеш да се гмурнеш само със затворени очи. Затова и отказа да застане на четири крака, защото в тази поза телата им изобщо не се допираха, а той можеше да я вижда от почти половин метър разстояние. Тя ненавиждаше това разстояние, искаше да се слее с Томаш. Затова упорито му повтаряше в очите, че не й бил доставил удоволствие, въпреки че целият килим беше мокър от нейния оргазъм. „Аз не търся удоволствие — настояваше тя, — търся щастие, а удоволствието без щастие не е удоволствие.“ С други думи, момичето удряше с юмруци по портата на поетичната му памет. Но портата си оставаше затворена. В поетичната памет на Томаш нямаше място за това момиче. За нея имаше място само на килима.

Приключението му с Тереза беше започнало точно там, където приключенията му с другите жени свършваха. Разиграваше се от другата страна на императива, който го караше да покорява нови и нови жени. У Тереза той не искаше нищо да разкрива. Получи я разкрита. Любиха се още преди Томаш да вземе в ръка въображаемия си скалпел, с който разрязваше проснатото тяло на света. Още преди да успее да се запита каква ли ще бъде, докато се любят, те вече се любеха.

Любовта започна чак после: тя вдигна температура и той не можа да я изпрати да си върви както другите жени. Беше коленичил до леглото й и му хрумна, че някой му я е пратил по водата в кошница. Вече казах веднъж, че метафорите са опасни. Любовта започва с метафора. Иначе казано, любовта започва тогава, когато жената се впише с първата своя дума в поетичната ни памет.

13

Преди няколко дни тя отново се вписа в мислите му. Една сутрин се върна както винаги с млякото вкъщи и когато той й отвори, видя, че притиска до гърдите си омотана в червения й шал врана. Циганките носят така децата си. Томаш никога нямаше да забрави тази гледка: огромния обвиняващ клюн на враната до лицето на Тереза.

Намерила враната заровена в земята. Някога така постъпвали казаците с пленените от тях врагове. „Направили са го деца“ — каза му Тереза и в това изречение се съдържаше не просто гола констатация, но и неочаквано омерзение към хората. Томаш си спомни как тя му бе казала преди време: „Започвам да ти бъда благодарна, че не искаше да имаме деца.“

А предната вечер му се оплака, че в работата й досаждал някакъв мъж. Посягал към евтиния й гердан и твърдял, че сигурно си го е изкарала с проституция. Беше страшно развълнувана от тази история (даже прекалено, помисли си Томаш). Изведнъж го ужаси съзнанието, че през последните две години толкова малко са заедно и той няма възможност да стиска дълго в дланите си нейните ръце, за да спре треперенето им.

С тези мисли отиде сутринта в канцеларията, където ги разпределяха по адреси за целия ден. Някакъв частен клиент бе настоял прозорците му да измие именно Томаш. Той се запъти на адреса неохотно, опасяваше се, че пак го вика някоя жена. Съзнанието му бе изпълнено от Тереза и нямаше настроение за приключения.

Когато му отвориха вратата, си отдъхна. Видя пред себе си мъж с висока, леко прегърбена фигура. Мъжът имаше голяма брада и му се стори познат. Усмихна му се.

— Заповядайте, докторе. — И го заведе в хола.

Вътре имаше един младеж с пламнало лице. Той не сваляше очи от Томаш и се мъчеше да се усмихне.

— Мисля, че няма нужда да ви представям един на друг — каза мъжът.

— Да, няма — съгласи се Томаш и без усмивка подаде ръка на момчето. Това беше синът му.

Едва тогава му се представи мъжът с голямата брада.

— Знаех си, че ми напомняте някого — възкликна Томаш. — Ами да, разбира се, че ви познавам. Е, само по име.

Настаниха се в креслата около ниската холна маса. Томаш си даде сметка, че двамата мъже отсреща са негови недоброволни създания. Да създаде сина си го бе принудила първата му жена, а чертите на високия мъж бе скицирал по внушение на разпитващия го полицай.

За да прогони тези мисли, заговори:

— От кой прозорец да започна?

Двамата мъже насреща му се разсмяха от сърце. Да, ясно беше, че не става въпрос за никакво миене на прозорци. Не бяха поканили Томаш да мие прозорци, бяха го хванали в капан. Той никога по-рано не беше разговарял със сина си. Днес за първи път му стисна ръка. Познаваше го само по физиономия и не желаеше да го познава другояче. Желаеше да не знае нищо за него и искаше и синът му да желае същото.

— Хубав плакат, нали? — посочи редакторът голямата рисунка в рамка, окачена на стената срещу Томаш.

Едва сега Томаш се огледа да види жилището. По стените имаше множество интересни картини, снимки и плакати. Посоченият от редактора плакат беше отпечатан през 1969 година в един от последните броеве на неговия седмичник, малко преди руснаците да го спрат. Представляваше пародия на прочутия плакат от руската гражданска война през 1918 година, призоваващ доброволци да се записват в Червената армия: войник с алена звезда на будьоновката и с извънредно строг поглед те гледа право в очите и протяга показалец към теб. Оригиналният руски текст гласеше: „Ты записался добровольцем?“ Той беше заменен от чешки: „Ти подписа ли двете хиляди думи?“

Находката беше чудесна! „Две хиляди думи“ беше първият знаменит манифест от пролетта на 1968 година, в който се призоваваше към радикална демократизация на комунистическия режим. Бяха го подписали мнозина интелектуалци, както и голям брой обикновени хора, тъй че накрая подписите трудно можеха да бъдат преброени. Когато Червената армия нахлу в Чехия и започнаха политическите гонения, един от въпросите, отправяни към гражданите, беше: „И ти ли подписа двете хиляди думи?“ Онзи, който си признаеше, биваше уволнен начаса без много приказки.

— Хубав плакат. Помня го — каза Томаш.

Редакторът се усмихна.

— Да се надяваме, че червеноармеецът няма да подслушва разговора ни.

После добави със сериозен тон:

— Искам да бъдете наясно, господин докторе. Това не е моето жилище. Апартаментът е на един приятел. Така че не е сигурно, че в този момент полицията ни подслушва. Това е само възможно. Ако ви бях поканил у дома, щеше да е сигурно. — И продължи малко по-лековато: — Но аз изхождам от предпоставката, че няма какво да крием от никого. Пък и представете си колко ще са облагодетелствани бъдещите чешки историци! Те ще открият в полицейските архиви записан на магнетофонни ленти и филмиран живота на всички чешки интелектуалци! Знаете ли какво усилие струва на литературния историк да си представи сексуалния живот примерно на Волтер, Балзак или Толстой? По отношение на чешките писатели няма да има място за съмнения. Всичко е заснето и записано. Всяка въздишка.

След тези думи той се обърна към въображаемия микрофон в стената и каза с по-силен глас:

— Господа, както винаги при подобни случаи искам да ви пожелая лека работа и да ви благодаря от свое име и от името на бъдещите историци.

Тримата се позасмяха, а после редакторът се разприказва как навремето е бил забранен вестникът му, какво прави в момента авторът на плаката и какво правят останалите чешки художници, философи, писатели. След руската инвазия всички били уволнени и станали кой мияч на прозорци, кой охрана на паркинг, кой нощен пазач или огняр в някоя обществена сграда, а в най-добрия случай, едва ли не с връзки — таксиметров шофьор.

Редакторът не говореше скучно, но Томаш просто не бе в състояние да се съсредоточи. Мислите му се въртяха около сина. Той си спомни, че напоследък, от няколко месеца насам, често го беше срещал на улицата. Явно това не беше случайно. Томаш бе изненадан, че сега го вижда в компанията на репресирания редактор. Първата му жена беше правоверна комунистка и той автоматично предполагаше, че е повлияла на сина им. Нямаше представа как е израсъл. Вярно, нищо не му пречеше да го попита направо в какви отношения е с майка си, но му се стори нетактично да го направи в присъствието на чужд човек.

Най-после редакторът мина към същината на въпроса. Обясни му, че все повече хора влизат в затвора само заради това, че отстояват своето мнение, и приключи изложението си с думите:

— И затова си казахме, че нещо трябва да се направи.

— Какво имате предвид? — попита Томаш.

В този момент проговори синът му. Томаш чу за първи път неговия глас. Изненадан установи, че момчето заеква.

— Ние имаме информация — каза той, — че с политическите затворници се отнасят зле. Състоянието на някои от тях е наистина критично. Затова решихме, че би било добре да се изготви една петиция и тя да бъде подписана от най-видните чешки интелектуалци, чиито имена все още имат някаква тежест.

Не, не беше заекване, по-скоро само леко запъване, което забавяше говора на момчето, тъй че всяка изречена дума звучеше — въпреки желанието му — натъртено и акцентирано. Очевидно синът съзнаваше това, защото бузите му, допреди малко бледи, сега отново поаленяха.

— И искате от мен съвет към кого от моята област да се обърнете, така ли? — попита Томаш.

— Не — засмя се редакторът. — Не искаме съвет. Искаме от вас да подпишете.

И ето че Томаш отново се почувства поласкан! Отново се зарадва, че някой все още си спомня миналото му на хирург! Започна да протестира само от скромност:

— Чуйте ме! Това, че ме уволниха, съвсем не е доказателство, че съм изключителен лекар!

— Ние не сме забравили какво написахте в нашия вестник — усмихна му се редакторът.

С нотка на възторг, която може би убягна на Томаш, синът му въздъхна:

— Да!

Томаш каза:

— Не знам дали моето име под някаква петиция може да помогне на политическите затворници. Дали няма да е по-добре да я подпишат хора, които все още не са изпаднали в немилост и имат макар и минимално влияние върху онези горе?

— Естествено, че ще е по-добре! — разсмя се редакторът.

И синът на Томаш се разсмя като човек, на когото вече много неща са му станали ясни.

— Там е работата, че те никога не биха подписали такова нещо!

Редакторът заговори отново:

— Да не мислите, че не ходим при тях! Не сме толкова добрички, че да им спестяваме конфузията — заобяснява той през смях. — Само да можехте да чуете оправданията им! Фантастични са!

Синът се засмя в знак на съгласие. Редакторът продължи:

— То се знае, до един твърдят, че за всичко са съгласни с нас, обаче тези работи се правели по-иначе: по-тактично, по-разумно, по-дискретно. Хем ги е страх да подпишат петицията, хем се боят, че ако не подпишат, ще си помислим за тях нещо лошо.

Двамата със сина отново се разсмяха.

Редакторът подаде на Томаш лист с кратък текст, в който с общо взето вежлив тон се искаше от президента на републиката да даде амнистия на политическите затворници.

Томаш се стараеше да разсъждава светкавично: да се амнистират политическите затворници? Но дали ще ги амнистират само затова, че хора, пострадали от режима (тоест потенциални нови политически затворници), го искат от президента? Та такава петиция може да доведе само до това, че дори ако случайно в този момент някой възнамерява да амнистира политическите затворници, те няма да бъдат амнистирани!

Синът му го изтръгна от размисъла:

— Важното е хората да разберат, че в тази страна все още има шепа мъже и жени, които не се страхуват. Да стане ясно кой на чия страна точно стои. Да се отдели плявата от зърното.

Томаш премисляше: да, така е, но какво общо има това с политическите затворници? Целта може да бъде или да се извоюва амнистия за тях, или да се отдели зърното от плявата. Това не е едно и също.

— Не можете ли да се решите, докторе? — попита редакторът.

Да. Томаш не можеше да се реши. Но се страхуваше да го признае. На стената срещу себе си виждаше изображението на войника, който размахва заканително пръст и казва: „Ти още ли не си се записал доброволец?“ Или: „Ти още ли не си подписал двете хиляди думи?“ Или: „И ти ли подписа двете хиляди думи?“ Или: „Значи ти не искаш да подпишеш петицията за амнистията?“ Каквото и да казваше, той се заканваше.

Само преди миг редакторът бе споменал какво мисли за хората, които наистина са съгласни, че политическите затворници трябва да бъдат амнистирани, но са способни да изтъкнат хиляди аргументи, само и само за да не подпишат. Редакторът бе дал да се разбере, че според него подобни аргументи са просто оправдание, прикриващо малодушие. Какво тогава трябваше да каже Томаш?

Всички мълчаха, когато Томаш неочаквано се разсмя: посочи плаката на стената.

— Онзи там ми се заканва и ме пита дали ще подпиша, или не. Трудно ми е да размисля под този поглед!

Сега се разсмяха и тримата.

Накрая Томаш заяви:

— Добре. Ще си помисля. Какво ще кажете да се срещнем пак тези дни?

— За мен винаги ще е удоволствие да се видя с вас, каза редакторът, но за петицията ще е късно. Ние искаме да я занесем утре на президента.

— Утре ли? Томаш си спомни как дебелият полицай му бе подал лист с текст, съдържащ донос срещу същия този висок мъж с голямата брада. Всички го принуждават да подписва текстове, които не е съчинил сам.

Обади се синът му:

— Та какво има да се мисли толкова?

Думите бяха агресивни, но тонът беше почти умоляващ.

Двамата се гледаха от упор и Томаш забеляза, че когато се взира съсредоточено, синът му леко помръдва нагоре лявата половина на горната си устна. Тази гримаса му беше позната от собственото му лице — често я правеше, когато проверяваше в огледалото дали е добре избръснат. И сега не можа да потисне неприятното усещане, че я вижда върху чуждо лице.

Когато живеят постоянно с децата си, родителите свикват с подобни прилики, те им изглеждат банални и ако изобщо от време на време ги забелязват, могат да им се сторят дори забавни. Но Томаш разговаряше със своя син за първи път в живота си! Не беше свикнал да седи срещу собствената си изкривена устна!

Представете си, че ви ампутират ръката и я присадят на друг човек. И че този човек седи и жестикулира в непосредствена близост до вас. За вас тази ръка ще е страшилище! Въпреки че ще познавате всеки милиметър от нея, ще изпитвате ужас при мисълта, че може да ви докосне!

Синът му довърши мисълта си:

— Нали си на страната на преследваните?

През цялото време Томаш се бе чудил дали синът му ще се обръща към него на „ви“ или на „ти“. Досега той беше формулирал изреченията си така, че да избегне този избор. Ето че най-после се беше решил. Говореше му на „ти“ и у Томаш ненадейно се роди увереност, че цялата тази сцена не се отнася до политическите затворници, а до неговия син: ако подпише, техните съдби ще се слеят и Томаш ще бъде принуден — повече или по-малко — да се сближи с него. А ако не подпише, отношенията им ще си останат нулеви както досега, но този път вече не по негова воля, а по волята на сина му, който ще се откаже от баща си заради неговото малодушие.

Беше в мат. А и бездруго беше все едно дали ще подпише, или не. Това нямаше да промени нито неговата собствена съдба, нито съдбата на политическите затворници.

— Дайте ми го — каза той и взе листа.

14

Сякаш за да го възнагради за взетото решение, редакторът каза:

— Онова за Едип го бяхте написали много хубаво.

Синът на Томаш, който в това време му подаваше писалката, додаде:

— Някои идеи там са същински атентат.

Похвалата на редактора бе приятна за Томаш, но метафората, която употреби младежът, му се стори преувеличена и неуместна. Той каза:

— Уви, жертва на този атентат станах само аз. Заради тази статия вече не мога да оперирам.

Думите му прозвучаха студено и почти враждебно.

Очевидно за да отстрани този лек дисонанс, редакторът възрази (а прозвуча като извинение):

— Да, но вашата статия помогна на много хора!

Под думите „да помагаш на хората“ Томаш от дете си представяше само една дейност: професията на лекаря. Някаква си статия да е помогнала на хората? В какво искат да го убедят тези двамата насреща му? Бяха свели целия му живот до една незначителна идея, тази за Едип, дори до нещо по-дребно: до едно примитивно „Не!“, изкрещяно в лицето на режима.

Томаш заговори (и гласът му продължаваше да звучи все тъй студено, въпреки че той едва ли си даваше сметка за това):

— Не знам статията ми да е помогнала на някого. Обаче като хирург спасих живота на няколко души.

Отново се възцари тишина. Прекъсна я синът:

— И идеите могат да спасяват човешки живот.

Томаш виждаше върху лицето му собствената си уста и му хрумна: колко е странно да виждаш собствената си уста да заеква.

— Едно нещо в твоята статия беше направо фантастично — продължи синът му и личеше, че говори с усилие. — Тази безкомпромисност. Умението да се прави разлика между добро и зло, което все повече изгубваме. Ние вече не знаем какво е да се чувстваш виновен. Комунистите се оправдават, че ги е подвел Сталин. Убиецът се оправдава, че майка му не го обичала и затова е фрустриран. И ето че изведнъж ти казваш: няма никакво оправдание. В душата си никой не е бил по-невинен от Едип. И все пак той сам се е наказал, когато е видял какво е извършил.

Томаш с мъка откъсна поглед от своята уста върху лицето на сина си и се опита да гледа към редактора. Дразнеше се и изпитваше желание да не се съгласи с тях. Накрая каза:

— Вижте какво, всичко това е недоразумение. Границата между доброто и злото е страшно размита. За мен съвсем не беше важно някой да бъде наказан. Да наказваш човек, който не е знаел какво върши, е варварско. Митът за Едип е прекрасен. Но да се отнесеш с него така… — Томаш искаше да довърши мисълта си, но изведнъж се сети, че апартаментът може да се подслушва. Изобщо не го блазнеше перспективата да го цитират историците от бъдещите векове. По-скоро се притесняваше да не го цитира полицията. Та нали точно това бе искала тя от него — да осъди собствената си статия. Беше му неприятно, че сега най-после би могла да го чуе от неговата уста. Знаеше, че всичко, което човек изрече в тази страна, един ден може да бъде излъчено по радиото. Замълча.

— Какво ви накара да промените възгледите си? — попита редакторът.

— Аз се питам по-скоро какво ме накара да напиша тази статия — отвърна Томаш и в същия миг си спомни: тя бе доплувала до леглото му като дете, изпратено в кошница по вълните. Да, така беше, затова той взе в ръце онази книга; връщаше се към историите за Ромул, за Мойсей, за Едип. И сега тя пак беше с него. Той я виждаше как притиска към гърдите си увитата с червения шал врана. Тази картина радваше сърцето му. Сякаш се бе явила да му каже, че Тереза е жива, че в този момент тя е в същия град, където е и той, и че нищо друго няма значение.

Редакторът наруши мълчанието:

— Разбирам ви, господин докторе. И на мен не ми е приятно, когато наказват някого. Но нали ние не искаме наказание — усмихна се той. — Ние искаме опрощаване на наказанието.

— Да, зная — каза Томаш.

Вече се беше примирил, че в следващите минути ще извърши нещо, което е може би благородно, но със сигурност напълно излишно (защото няма да помогне на политическите затворници), а на него лично — неприятно (защото става при обстоятелства, които са му натрапени).

Синът добави (почти умолително):

— Твой дълг е да подпишеш!

Дълг ли? Неговият син ще му припомня какъв е дългът му? Това беше най-лошата дума, която някой можеше да му каже! Пред очите му отново застана Тереза, прегърнала враната. Томаш си спомни, че предния ден в бара й беше досаждал някакъв полицай. Ръцете й пак бяха започнали да треперят. Остаряла е. От целия свят го интересува само тя. Тя, родената от шест случайности, тя, цвят, напъпил от ишиаса на главния лекар, тя, обратната страна на всички „Es muss sein!“, тя е едничкото, което има значение за него.

Защо още се колебае дали трябва, или не трябва да подпише? Има само един критерий за всичките му решения и постъпки: не бива да извърши нищо, което ще й навреди. Томаш не може да спаси политическите затворници, но може да направи Тереза щастлива. Дори това не умее. Но ако подпише петицията, е почти сигурно, че ченгетата ще я навестяват по-често и че ръцете й ще треперят още по-силно.

Той проговори:

— Много по-важно е да изровиш закопана в земята врана, отколкото да пращаш петиции на президента.

Знаеше, че те няма да разберат това изречение, но точно затова то му харесваше още повече. Той изживяваше миг на внезапно и неподозирано опиянение. Същото черно опиянение, както когато бе заявил тържествено на жена си, че не иска вече никога да види нито нея, нито сина си. Същото черно опиянение, както когато пускаше в пощенската кутия писмото, с което се отказваше завинаги от лекарската си професия. Изобщо не беше сигурен дали постъпва правилно, но беше сигурен, че постъпва така, както иска да постъпи.

Каза им:

— Не ми се сърдете. Няма да подпиша.

15

След няколко дни за петицията писаха всички вестници.

Разбира се, никъде не ставаше дума, че това е една вежлива молба, която се застъпва за политическите затворници и моли те да бъдат освободени. Никой вестник не публикува поне едно изречение от краткия текст. Вместо това се говореше надълго и нашироко, неясно и заплашително за някакво противодържавно възвание, което трябвало да стане програма за нова атака срещу социализма. Цитираха се имената на подписалите и тези имена се придружаваха с клевети и нападки, от които Томаш го побиваха тръпки.

Ами да, можеше да се очаква. По онова време всяка обществена акция (събрание, петиция, улична демонстрация), която не беше организирана от комунистическата партия, автоматично биваше окачествявана като незаконна и излагаше на опасност участниците в нея. Всички го знаеха. Но може би тъкмо затова Томаш още повече се ядосваше, че не е подписал. Защо всъщност не подписа? Вече дори не може да си спомни както трябва мотивите за това свое решение.

И ето че отново го виждам в същата ситуация, както в самото начало на този роман. Стои до прозореца и гледа през двора към стената на отсрещната сграда.

Това е образът, от който той се роди. Вече казах, че литературните герои не се раждат като живите хора от тялото на майка, а от една ситуация, фраза, метафора. Там като във вълшебен орех е скрита основна човешка възможност, която според автора никой още не е открил или пък за която никой не е казал нищо съществено.

Добре, но нима не е вярно, че авторът не може да говори за нищо друго, освен за самия себе си?

Да гледам безпомощно през двора и да не зная какво да сторя; да чувам просташкото куркане на червата си в мигове на любовен трепет; да изменям и да не мога да спра насред прекрасния път на измените; да размахвам юмрук в редиците на Великия Поход; в ексхибиционистична наслада да демонстрирам остроумието си пред тайните микрофони на полицията всички тези ситуации са ми познати от собствен опит, изживял съм ги и въпреки това нито една от тях не е родила герой, който да съм самият аз с моята биография. Героите от романа ми са възможностите, които съм имал, но които не съм осъществил. Затова ги обичам всичките еднакво и еднакво се ужасявам от всички тях: те до един са прекрачили някаква граница, пред която аз само съм пристъпвал нерешително. Именно тази прекрачена граница (границата, отвъд която свършва моето „аз“) ме привлича. Едва отвъд нея започва загадката, чийто отговор търси романът. Той не е изповед на автора, а дисекция на човешкия живот в капана на онова, в което се е превърнал светът. Но стига толкова. Нека се върнем при Томаш.

Той е сам в апартамента си и гледа през двора към мръсната стена на отсрещната сграда. Тъгува по високия мъж с голямата брада и по неговите приятели, които не познава и с които няма нищо общо. Сякаш е видял на перона прекрасна непозната и преди да успее да я заговори, тя се е качила в спалния вагон на влака за Истанбул или Лисабон.

Отново и отново се мъчеше да прецени как е трябвало да постъпи. Макар да се опитваше да се абстрахира от всичко, отнасящо се до чувствата (възхищението си от редактора, раздразнението от сина), продължаваше да се чуди дали все пак не е трябвало да подпише текста.

Правилно ли е да надигнеш глас, когато заставят някого да мълчи? Да.

Но от друга страна, защо вестниците отделят на петицията толкова място? Печатът (тотално манипулиран от държавата) можеше да си замълчи относно цялата тази афера и никой нямаше да научи за нея. Щом я раздухва, значи е добре дошла за властниците! Паднала им е от небето, за да им позволи да подемат и оправдаят нова мощна вълна от репресии.

Кое тогава е било правилно — да подпише или да не подпише?

Въпросът може да се формулира и така: по-добре ли е да крещиш и по този начин да ускориш края си? Или да мълчиш и с мълчанието да си купиш бавно умиране?

Имат ли изобщо отговор тези въпроси?

И Томаш отново се сеща за известната ни вече теория: човешкият живот се живее само веднъж и затова ние никога няма да узнаем кое наше решение е било добро и кое — лошо. В дадена ситуация сме могли да решаваме само веднъж и не ни е бил даден втори, трети, четвърти живот, за да сравняваме различни решения.

С историята нещата стоят почти така, както с живота на отделния човек. Историята на чехите е само една. Един ден и тя ще стигне своя край, също като живота на Томаш, и вече няма да може да бъде повторена.

В хиляда шестстотин и осемнайсета година чешките съсловия събрали кураж, решили се да бранят религиозните си свободи, разгневили се на пребиваващия във Виена свой император и изхвърлили през прозореца на пражкия Храд двама негови висши сановници. Така започнала Трийсетгодишната война, довела впоследствие до почти пълно изтребление на чешкия народ. Дали в онази фатална година е нямало да бъде по-добре за чехите, ако благоразумието бе надделяло над куража? Отговорът изглежда лесен, но не е.

Триста и двайсет години по-късно, в хиляда деветстотин трийсет и осма, след Мюнхенската конференция, светът реши да принесе страната на чехите в жертва на Хитлер. Може би тогава те трябваше да дръзнат да се преборят с осемкратно превъзхождащата ги сила? За разлика от хиляда шестстотин и осемнайсета година този път благоразумието надделя над куража. С капитулацията на чехите започна Втората световна война, в резултат от която този народ изгуби за много десетилетия, а може би столетия, всякаква свобода. Та дали тогава трябваше да проявят повече кураж, отколкото благоразумие? Какво трябваше да сторят?

Ако историята на Чехия можеше да се повтаря многократно, сигурно нямаше да е зле да се изпробват и двата варианта и после да се сравнят резултатите. Без един такъв експеримент можем само да нахвърляме различни хипотези.

Einmal ist keinmal. Онова, което се случва само веднъж, все едно изобщо не се е случвало. Историята на чехите няма да се повтори, нито пък историята на Европа. Историята на чехите и историята на Европа са две скици, надраскани от съдбовната неопитност на човечеството. Историята е точно толкова лека, колкото и животът на отделния човек, непосилно лека, лека като перце, като вдигната във въздуха прашинка, като онова, което утре няма да го има.

Томаш още веднъж се сети с известна носталгия, едва ли не с любов, за високия прегърбен редактор. Този човек действаше така, сякаш историята не е скица, а завършена картина. Така, сякаш всяка негова стъпка ще се повтаря безброй пъти във вечното завръщане; сякаш е абсолютно уверен, че никога няма да се усъмни в никое свое действие. Беше убеден в правотата си и според него това беше израз не на ограниченост, а на почтеност. За разлика от Томаш този човек живееше в друга история — в история, която не е скица (или не знае, че е скица).

16

Няколко дни по-късно на Томаш му хрумна следната идея, която аз излагам тук като допълнение към предишната глава. Да речем, че във Вселената съществува планета, където всеки човек се ражда за втори път. При това той пази в паметта си прекарания на Земята първи живот, целия придобит там опит.

Може да съществува и още една планета, където всички се раждаме за трети път, обогатени с опита от двата предишни живота.

А може да съществуват и още, и още планети, където човечеството всеки път ще се преражда с една степен (с един живот) по-зряло.

Такава е версията на Томаш за вечното завръщане.

Разбира се, ние тук на Земята (на планетата номер едно, планетата на неопитността) можем само много смътно да си представим какво би станало с човека на следващите планети. Дали ще бъде по-умен? Дали изобщо човекът може да постигне зрялост? Дали може да я постигне чрез повторение?

Само в светлината на тази утопия може да се открои истинското съдържание на понятията песимизъм и оптимизъм: оптимист е онзи, който смята, че на планета номер пет историята на човечеството вече няма да е толкова кървава. Песимист е онзи, който не смята така.

17

Жул Верн има един известен роман, който Томаш обичаше като дете. Казва се „Две години ваканция“. И наистина две години са максималната желателна продължителност за една ваканция. А Томаш миеше прозорци вече трета година.

В последните дни той си даде сметка (наполовина с тъга, наполовина с приглушен смях), че е вече физически изтощен (всеки ден имаше по един, а понякога и по два любовни турнира), че макар да не е изгубил апетита си за жени, вече ги обладава със сетни сили. (Допълвам: не сексуални, а физически сили; проблеми му създаваше не половият орган, а дишането, и тъкмо в това имаше някакъв комизъм.)

Един ден той реши да си определи среща за следобеда, но както се случва понякога, не можа да се свърже по телефона с нито една жена, тъй че имаше опасност да остане на сухо. Тази мисъл го хвърли в отчаяние. Навярно поне десет пъти през деня звъня на едно момиче, страшно чаровна студентка по актьорско майсторство, чието тяло бе загоряло някъде по нудистките плажове на Югославия толкова равномерно, сякаш някаква смайващо точна машина го бе въртяла на шиш.

Напразно й звъня от всички магазини, чиито витрини ми през този ден, а когато някъде към четири работното му време свърши и той тръгна към канцеларията да предаде разписаните квитанции, внезапно в центъра на Прага една непозната жена го спря на улицата. Усмихната го заговори:

— Господин докторе, защо вече не ми се обаждате? Съвсем се изгубихте!

Томаш напрегнато премисляше откъде я познава. Да е някоя негова бивша пациентка? Държеше се така, сякаш бяха много близки. Той се стараеше да не се издаде, че не я е познал. Тъкмо се чудеше как да я убеди да дойде с него в апартамента на приятеля, ключът от който лежеше в джоба му, когато от случайна реплика на момичето най-после се сети коя е тя: беше същата прекрасно загоряла бъдеща актриса, на която целия ден се беше скъсал да звъни по телефона.

Тази случка хем го развесели, хем го стресна. Значи беше уморен не само физически, но и психически; двете години ваканция не могат да продължават безкрай.

18

Ваканцията без операционната маса беше в същото време и ваканция без Тереза: шест дни в седмицата те почти не се виждаха и само в неделя бяха заедно. Въпреки че копнееха един за друг, бяха принудени да се приближават взаимно като от голямо разстояние, както когато той се беше върнал при нея от Цюрих. Сексът им носеше наслада, но не и утеха. Тереза вече не викаше, докато се любеха, а в миговете на оргазъм на лицето й се изписваше болка и някаква странна безучастност. Само в съня си оставаха нежно свързани всяка нощ. Държаха се за ръце и Тереза забравяше за пропастта (пропастта от дневна светлина), която ги разделяше. Но нощите не стигаха на Томаш да я закриля и пази. Когато я погледнеше сутрин, сърцето му се свиваше от нови страхове за нея: тя изглеждаше измъчена и болна.

Една неделя го помоли да заминат с колата някъде извън Прага. Пристигнаха в малък курортен град и видяха, че всички улици са преименувани с руски имена. Пак там срещнаха и един бивш пациент на Томаш. Тази среща го разстрои. Изведнъж след толкова време някой пак проговори с него като с лекар и той почувства как някъде отдалеч го вика някогашният му живот с приятната си подреденост, с прегледите на болните, с техните погледи, изпълнени с доверие, на които той привидно не обръщаше внимание, но които в действителност го топлеха и които жадуваше да среща.

Пътуваха с колата обратно към Прага и Томаш мислеше за това каква катастрофална грешка е било завръщането им от Цюрих. Беше впил яростно поглед в шосето, защото не искаше да вижда Тереза. Преизпълваше го гняв към нея. Присъствието и до него му се разкриваше в цялата си непоносима неправдоподобност. Защо е тук до него? Кой я е сложил в кошница и я е пратил по водите? И защо е доплувала точно до брега на неговата постеля? И защо точно тя, а не някоя друга жена?

През целия път никой от тях не продума.

Прибраха се и вечеряха мълчаливо.

Мълчанието лежеше помежду им като бедствие и с всяка изминала минута ставаше все по-тежко. За да избягат от него, си легнаха много рано. През нощта Тереза се разплака насън и Томаш я събуди. Тя започна да му разказва съня си:

— Бях погребана. От много време. Ти идваше на гроба ми всяка седмица. Почукваше на плочата и аз излизах. Очите ми бяха пълни с пръст. Казваше ми: „Така не можеш да виждаш“ и чистеше пръстта от очите ми. А аз ти казвах: „И без това не виждам. Нали вместо очи имам дупки?“ Докато един ден ти отпътува за дълго и аз знаех, че си с друга жена. Минаваха седмици, а ти все не идваше. Боях се да не би да дойдеш, а аз да не те чуя, и затова изобщо не заспивах. Най-после ти отново почука на гроба ми, но аз бях толкова отпаднала от този безсънен месец, че нямах сили да изляза горе. Когато накрая все пак успях, видях по погледа ти, че си разочарован. Каза ми, че изглеждам зле. Усещах, че ужасно не ти харесвам, че бузите ми са хлътнали, а жестовете — резки. Оправдавах се: „Не ми се сърди, през цялото това време не съм мигнала.“ А ти ми отговори с фалшив, престорено ласкав глас: „Ето, виждаш ли? Трябва да си починеш. Трябва да си вземеш един месец отпуска.“ И аз разбирах добре какво искаш да кажеш с тази отпуска! Знаех, че не искаш да ме видиш цял месец, защото ще бъдеш с някоя друга жена. Тръгна си, а аз слязох долу в гроба и знаех, че пак няма да заспя целия месец, за да те чуя, като дойдеш, и че когато най-сетне дойдеш, ще бъда още по-грозна, а ти — още по-разочарован.

Томаш никога не бе чувал нищо по-кошмарно от този неин разказ. Стискаше я в прегръдките си, усещаше как тялото й трепери и му се струваше, че ще умре от любов.

Нека земното кълбо се разтърсва от бомбени експлозии, нека страната бъде плячкосвана всеки ден от нов натрапник, нека някой откара всички хора от съседната улица на екзекуция — Томаш би понесъл всичко това по-лесно, отколкото би се осмелил да признае. Но не можеше да понесе скръбта от един-единствен сън на Тереза.

Той се връщаше в съня, който току-що му бе разказала. Представяше си как я гали по лицето и незабелязано, за да не усети тя, обира пръстта от очните кухини. А после я чува да изрича онези невъобразимо мъчителни изречения: „Аз и без това не виждам. Вместо очи имам дупки.“

Сърцето му се свиваше така, сякаш всеки момент щеше да получи инфаркт.

Тереза заспа отново, но той не можеше. Представяше си нейната смърт. Тя е мъртва и сънува страшни неща, но понеже е мъртва, той не може да я събуди. Да, това е смъртта: Тереза спи, сънува страшни неща, а той не може да я събуди.

19

За петте години, изминали, откакто руските войски бяха нахлули в родината на Томаш, Прага се беше изменила много. Томаш срещаше по улиците съвсем различни хора. Половината от познатите му бяха емигрирали, а от останалата половина половината бяха измрели. Този факт няма да бъде отбелязан от нито един историк: годините след инвазията бяха време на погребения; хората умираха много по-често отпреди. При това нямам предвид само случаите (по-скоро изключения), когато те биваха тормозени до смърт като Ян Прохазка. Две седмици след като радиото излъчи във всекидневни предавания частните му разговори, той влезе в болница. Ракът, който по всяка вероятност отдавна беше дремел в тялото му, разцъфна ненадейно като роза. На операцията присъстваха представители на полицията, която, щом разбра, че писателят е обречен, престана да се интересува от него и го остави да умре в ръцете на жена си. Но умираха и хора, които никой не беше преследвал в буквалния смисъл. Завладялата страната безнадеждност проникваше през душите в телата и ги мачкаше. Някои бягаха презглава от благоволението на режима, който се стремеше да ги обсипе с почести и по този начин да ги принуди да се показват публично редом с новите господари на страната. Така, бягайки от любовта на партията, почина поетът Франтишек Хрубин. Министърът на културата, от когото той отчаяно се криеше, го настигна чак при ковчега. Произнесе над тленните останки на поета слово за любовта му към Съветския съюз. Навярно с това безочие искаше да го съживи. Но светът беше толкова отблъскващ, че на никого не му се искаше да възкръсва.

Един ден Томаш отиде на погребението на виден учен биолог, изгонен от университета и от Академията на науките. Властите бяха забранили в некролозите да се споменава часът на погребението, за да не се превърне то в демонстрация, и едва в последния момент опечалените научиха, че ритуалът ще бъде в шест и половина сутринта.

Когато влезе в ритуалната зала, Томаш отначало не разбра какво става: залата беше осветена ярко като павилион на киностудия. Той се огледа смаян и забеляза, че на три места са монтирани камери. Не, това не беше телевизия, беше полиция, която заснемаше погребението, за да може впоследствие да проучи кой е присъствал на него. Един стар колега на починалия учен, все още член на Академията на науките, прояви достатъчно смелост да говори над ковчега. Не беше предполагал, че този ден ще стане киноартист.

След края на ритуала, когато всички вече се бяха ръкували със семейството на покойния, Томаш видя в ъгъла на залата групичка мъже и сред тях — високия прегърбен редактор. Отново изпита съжаление, че не е близък с тези хора, които от нищо не се боят и сигурно ги свързва голямо приятелство. Той пристъпи към редактора, усмихна му се и понечи да се здрависа с него, но прегърбеният човек му каза:

— Внимавайте, докторе, по-добре стойте настрана.

Фразата беше особена. Томаш можеше да я разтълкува като искрено предупреждение от приятел („Внимавайте, снимат ни, разговорът с нас ще ви струва един разпит допълнително!“), но не беше изключено да е казана с ирония („Щом не събрахте достатъчно смелост да подпишете петицията, поне бъдете последователен и не се срещайте с нас!“). Независимо кое тълкуване беше вярното, Томаш послуша редактора и се отдалечи. Сякаш виждаше красивата непозната да се качва в спалния вагон на трансконтиненталния експрес и в мига, когато решава да й каже колко й се възхищава, тя слага пръст на устните си и не му позволява да продума.

20

Същия следобед той има и още една интересна среща. Тъкмо миеше витрината на един голям магазин за обувки, когато плътно до него се приближи млад мъж. Наведе се към витрината и загледа етикетите с цените.

— Повишиха ги — каза Томаш, без да престава да обира стичащите се по стъклото струйки вода.

Мъжът извърна глава към него. Беше колегата му от болницата, когото означих с инициала С., същият, който се възмущаваше присмехулно, че Томаш е написал исканата самокритична декларация. Томаш се зарадва на срещата (просто с онази наивна радост, която ни носят неочакваните случки), но изведнъж видя в погледа на колегата си (в онзи първи миг, когато С. все още не се беше овладял), че той е неприятно изненадан.

— Как си? — попита го С.

Още преди да успее да отговори, Томаш долови, че С. се засрами от въпроса си. Разбира се, беше глупаво практикуващ лекар да пита „как си“ свой бивш колега, който понастоящем мие прозорци.

За да го избави от смущението, Томаш отговори колкото се може по-бодро: „О, идеално!“, но веднага почувства, че това „идеално“ въпреки желанието му (а може би тъкмо защото се постара да го изрече бодро) прозвуча като горчива ирония.

Затова добави припряно:

— Какво ново в болницата?

С. отговори:

— Нищо. Всичко си е нормално.

И този отговор, замислен като възможно най-неутрален, беше съвършено неуместен. Всеки от двамата знаеше това, знаеше също, че и другият знае: та как можеше всичко да е нормално, след като единият от тях сега миеше витрини?

— А главният какво прави? — поинтересува се Томаш.

— Ти не се ли срещаш с него? — попита С.

— Не — отвърна Томаш.

И не излъга: откакто беше напуснал болницата, нито веднъж не беше виждал бившия си шеф, независимо че си бяха сътрудничили чудесно и бяха почти склонни да се смятат за приятели. Така или иначе, току-що изреченото „не“ съдържаше нотка на тъга и Томаш усещаше как се ядосва С., че му е задал този въпрос, защото и самият С., също като главния лекар, нито веднъж не беше дошъл при него да го попита как е и дали няма нужда от нещо.

Разговорът между двамата бивши колеги стана невъзможен, въпреки че и двамата, особено Томаш, съжаляваха за това. Томаш не се сърдеше на колегите си, че са го забравили, и му се прииска да обясни това на младия човек. Да му каже: „Няма защо да се срамуваш! Съвсем естествено и нормално е, че вече не се срещате с мен! Не бива да си създаваш комплекс от това! Много ми е приятно, че те виждам!“ Но се побоя да изрече тези думи, защото всичко, което бе казал до този момент, бе прозвучало не така, както го бе мислил. Сигурно колегата му щеше да види и в тези искрени думи нападателна ирония.

— Не се сърди — протегна му ръка С., — обаче страшно бързам. Ще ти се обадя някой ден.

Когато навремето колегите му го презираха заради предполагаемото му малодушие, всички му се усмихваха. Сега, когато вече не могат да го презират, когато дори са принудени да го уважават, те го избягват.

Впрочем и бившите пациенти вече не го канят и не го посрещат с шампанско. Положението на декласиран интелектуалец престана да бъде изключително; превърна се в нещо делнично и неприятно за гледане.

21

Томаш се прибра, легна си и заспа по-рано от друг път. След около час се събуди от болки в стомаха. Това беше старо неразположение, което се обаждаше винаги в мигове на депресия. Томаш отвори аптечката и изруга. Вътре нямаше никакви лекарства. Беше забравил да си набави. Помъчи се да потисне пристъпа със силата на волята си и, общо взето, успя, но така и не можа да заспи. Когато Тереза се прибра (беше към един и половина), на него му се прииска да си поприказва с нея. Разказа й за погребението, за това как редакторът бе отказал да разговаря с него и за срещата си с колегата С.

— Прага стана отвратителен град — отбеляза Тереза.

— Вярно е съгласи се Томаш.

След кратка пауза Тереза каза тихо:

— Най-добре би било да се махнем оттук.

— Така е — рече Томаш, — но няма къде да отидем.

Той седеше на леглото по пижама. Тя приседна до него и го прегърна през кръста. После каза:

— На село.

— На село ли? — учуди се Томаш.

— Там ще бъдем сами. Там няма да срещаш нито редактора, нито бившите си колеги. Там хората са други, има природа, която не се е променила от памтивека.

В този момент Томаш пак усети слаба болка в стомаха. Струваше му се, че е стар и че не му се иска нищо друго, освен мъничко мир и спокойствие.

— Може би си права — изрече той с усилие, защото болката му пречеше да диша.

Тереза продължи:

— Там може да си имаме къща с градинка. Поне Каренин ще тича на воля.

— Така е — съгласи се Томаш.

Веднага след това си представи какво би било, ако наистина заминат на село. Там той трудно би могъл да има всяка седмица нова жена и еротичните му приключения ще свършат.

— Само че на село ще скучаеш с мен — каза Тереза, сякаш четеше мислите му.

Болката пак се усили. Томаш не можеше да говори. Хрумна му, че гонитбата на жени е за него също някакво „Es muss sein!“, императив, който поробва. Страстно искаше да си почине. Но наистина да си почине, да си отдъхне от всички императиви, от всички „Es muss sein!“. Щом можа да си почине (и то завинаги) от операционната маса в болницата, защо да не може да си почине и от операционната маса на света, върху която разрязваше с въображаемия си скалпел калъфа, където жените крият илюзорната милионна частица неповторимост.

— Теб те боли стомахът! — забеляза едва сега Тереза.

Томаш потвърди.

— Би ли си инжекция?

Той поклати глава:

— Забравил съм да се запася.

Тереза се ядосваше на неговата немарливост и галеше леко изпотеното му от болка чело.

— Отпусна ме малко — каза той.

— Легни си — промълви тя и го зави с одеялото. После отиде в банята и след малко легна до него.

Той извърна глава на възглавницата към нея и се смая: мъката, която излъчваха очите й, беше непоносима.

— Тереза, кажи ми какво ти е? В последно време с теб става нещо. Усещам го. Знам, че е така.

Тя клатеше глава.

— Не, нищо ми няма.

— Недей да отричаш!

— Добре тогава: все същото — отрони Тереза.

„Все същото“ означаваше нейната ревност и неговите изневери. Но Томаш не преставаше да настоява:

— Не, Тереза. Този път е нещо друго. Никога не си била толкова зле.

— Щом искаш, ще ти кажа. Иди да си измиеш косата.

Той не я разбра.

Тереза проговори с тъжен, кротък, почти нежен глас:

— Вече няколко месеца косата ти мирише силно. Мирише на нечий женски скут. Не исках да ти го казвам. Но вече много нощи съм принудена да мириша скута на някоя твоя любовница.

Тя не се беше доизрекла, когато стомахът отново го заболя. Обзе го отчаяние. Толкова често се къпе! Толкова старателно търка цялото си тяло, ръцете, лицето, та по тях да не остане и следа от чужда миризма. Избягва да употребява благоуханни сапуни в чуждите бани. Навсякъде носи със себе си неароматизиран сапун. Но за косата беше забравил! Да, за косата изобщо не се беше сетил!

И си спомни за една жена, която сядаше върху лицето му и го караше да я люби с цялата си глава, дори с темето. Сега я мразеше. Що за идиотско хрумване! Знаеше, че няма смисъл да отрича и че не му остава нищо друго, освен да се усмихва глупаво и да иде в банята да си измие косата.

Тя го погали по челото.

— Лежи си, лежи си. Не си струва. Аз вече свикнах.

Стомахът го болеше и той жадуваше мир и спокойствие.

Накрая каза:

— Ще пиша на оня мой пациент, дето го срещнахме в курорта. Ти била ли си по тия места, където е селото му?

— Не — отговори Тереза.

Томаш едва говореше. Успя само да и каже:

— Гори… хълмове…

— Да, ще го направим. Ще се махнем оттук. Но сега спри да говориш — каза Тереза, като не преставаше да го гали по челото. Лежаха един до друг и вече не говореха. Болката полека затихваше. Скоро и двамата заспаха.

22

Посред нощ Томаш се събуди и с изненада осъзна, че бе сънувал само еротични сънища. Ясно си спомняше последния: в някакъв басейн плуваше по гръб огромна гола жена, поне пет пъти по-едра от него самия, чийто корем бе гъсто окосмен, целият, от чатала до пъпа. Томаш я наблюдаваше от ръба на басейна и беше страхотно възбуден.

Как е възможно да бъде възбуден в момент, когато тялото му е омаломощено от болките в стомаха? И как е възможно да го възбужда видът на жена, която наяве би породила у него само отвращение?

Каза си: в часовниковия механизъм на главата се въртят в противоположни посоки две зъбни колелца. Върху едното са съновиденията, а върху другото реакциите на тялото. Зъбът, който носи образа на гола жена, се допира до срещуположния зъб, върху който е отпечатана командата за ерекция. Когато поради някакво недоглеждане колелцата се разместят и зъбът на възбудата влезе в контакт със зъб, на който е нарисувана лястовичка в полет, половият ни член ще се изправя при вида на лястовичка.

Между другото Томаш беше чел монографията на един свой колега, който изследваше човешкия сън и твърдеше, че мъжът получава ерекция, какъвто и да е сънят. Това означава, че връзката между ерекцията и голата жена е само един от хилядите начини, които Създателят е избрал, за да нагласи часовниковия механизъм в главата на мъжа.

Но какво общо има с всичко това любовта? Нищо. Ако някое колелце в главата на Томаш се размести и той започне да се възбужда само като види лястовичка, това с нищо няма да промени любовта му към Тереза.

Ако възбудата е механизъм, с който Създателят се развлича, любовта пък е онова, което си е само наше и благодарение на което се изплъзваме на Създателя. Любовта е нашата свобода. Любовта е опакото на „Es muss sein!“.

Но и това не е цялата истина. Въпреки че любовта е нещо различно от часовниковия механизъм на секса, с който се развлича Създателят, все пак тя е привързана за него. Привързана е за него като крехка гола жена за махалото на гигантски стенен часовник.

Томаш си каза: да привърже любовта за секса е едно от най-чудатите хрумвания на Създателя.

А после си каза и следното: единственият начин да се опази любовта от дивотиите на секса е да се нагласи по друг начин часовникът в нашата глава и да се възбуждаме, като видим лястовичка.

С тази сладостна мисъл се унесе. И на прага на съня, в онази вълшебна територия на смътните видения, той неочаквано доби увереност, че току-що е открил отговора на всички загадки, ключа към всички тайни, новата утопия, Рая — свят, в който човек ще се възбужда при вида на лястовичка и в който той, Томаш, ще може да обича Тереза, без да бъде смущаван от агресивния идиотизъм на секса.

Заспа.

23

В съня му няколко полуголи жени се мотаеха около него, а той се чувстваше уморен. За да избяга от тях, отвори вратата към съседната стая. Там видя легло, а на него момиче. И тя беше полугола, само по пликчета. Лежеше на хълбок и се подпираше на лакът. Гледаше го с усмивка, сякаш бе знаела, че ще дойде.

Томаш пристъпи към нея. Заливаше го вълна от безкрайно щастие, че най-сетне я е намерил тук и може да бъде с нея. Седна на крайчеца на леглото, каза й нещо, тя му отвърна. Излъчваше спокойствие, жестовете й бяха бавни и грациозни. Томаш винаги бе мечтал за такива спокойни жестове. Точно това женско спокойствие му бе липсвало цял живот.

Но точно тогава той се плъзна от съня към събуждането. Озова се в онази ничия земя, където човек вече не спи, но още не е буден. Изпадна в ужас, че момичето се стопява пред очите му, и си казваше: „За Бога, не бива да я изгубя!“ Отначало се мъчеше да си спомни кое е момичето, къде я е срещал в действителност, какво е имало между тях. Как е възможно да не си спомня, след като толкова добре я познава? Обещаваше си, че още същата сутрин ще й се обади. Но веднага се уплаши, че не може да й се обади, защото не помни името й. Как може да забрави името на някого, когото познава толкова добре? Скоро вече беше почти буден, лежеше с отворени очи и си казваше: къде съм? Да, в Прага, но дали това момиче изобщо е от Прага? Дали не съм я срещал някъде другаде? Не е ли от Швейцария? Мина още време, докато осъзнае, че не познава момичето, че то не е нито от Швейцария, нито от Прага, че това е момиче от съня му и от никъде другаде.

Толкова се развълнува, че седна в леглото. Тереза дишаше дълбоко до него. Томаш мислеше за това, че момичето от съня му не прилича на нито една от жените, които е срещал през живота си. Момичето, което му се бе сторило толкова близко и познато, се бе оказало съвършено непознато. Но именно за нея бе мечтал винаги. Ако някъде съществуваше негов личен Рай, то в този Рай той би трябвало да живее редом с нея. Жената от съня е „Es muss sein!“ на неговата любов.

Спомни си известния мит от „Пир“ на Платон. Отначало хората били хермафродити. Бог ги разделил на две половини, които оттам насетне се скитат по света и се търсят. Любовта е копнеж по нашата изгубена половина.

Да допуснем, че е така: всеки от нас има някъде по света партньор, с когото някога са образували едно тяло. Втората половина на Томаш беше сънуваното от него момиче. Само че на човек не му е съдено да намери другата си половина. Вместо това му пращат в кошница по водите Тереза. Но какво ще стане, когато той наистина срещне отредената за него жена, своята втора половина? Кого ще предпочете? Жената от кошницата или жената от Платоновия мит?

Томаш си представи, че живее в един идеален свят с момичето от съня. Покрай отворените прозорци на тяхната къща минава Тереза. Тя е сама, спира се на тротоара и оттам вперва в Томаш безкрайно тъжен поглед. И той не може да издържи на този поглед. Отново чувства нейната болка в собственото си сърце! Отново е пленник на съчувствието и пропада в Терезината душа като в пропаст. Изскача през прозореца. Но тя му казва горчиво да си остане там, където се чувства щастлив, и прави онези резки, неовладени жестове, които винаги са го дразнели и не са му харесвали. Улавя нервните й ръце, стиска ги в дланите си, за да ги успокои. И знае, че по всяко време ще остави дома на своето щастие, своя рай, където живее с момичето от съня, че ще измени на „Es muss sein!“ на своята любов, за да тръгне с Тереза, жената, родена от шест смешни случайности.

Все още седеше в леглото и се взираше в жената, която лежеше до него и стискаше в съня си ръката му. Обичаше я безмерно. Навярно в този миг сънят й е бил съвсем лек, защото тя отвори очи и го погледна стреснато.

— Какво гледаш? — попита.

Той знаеше, че не бива да я доразбужда, а трябва да я върне обратно в съня; затова се опита да й отговори така, че думите му да породят в нейната мисъл картината на нов сън.

— Гледам звездите — каза.

— Не лъжи, че гледаш звездите. Нали видях, че гледаш надолу.

— Защото сме в самолет. Звездите са под нас — отвърна Томаш.

— Аха, в самолет — промълви Тереза. Стисна още по-здраво ръката на Томаш и отново потъна в сън. Той знаеше, че сега тя гледа надолу през кръглия илюминатор на самолет, който лети високо над звездите.