Непосилната лекота на битието

1

Тереза се прибра в един и половина през нощта, влезе в банята, после си облече пижамата и легна до Томаш. Той спеше. Тя се наведе над лицето му и когато го целуна, долови от косите му някаква особена миризма. Помириса ги още веднъж и още веднъж. Започна да го души като пес, докато накрая разбра: беше мирис на женски скут.

В шест издрънча будилникът. Часът на Каренин. Той винаги се събуждаше много по-рано от стопаните си, но не се осмеляваше да смущава съня им. Очакваше нетърпеливо звъна на будилника, който бе за него сигнал, че може да скочи върху леглото, да гази по телата им и да ги побутва с муцуна. Някога, в началото, те се бяха опитвали да не му позволяват това и го събаряха от леглото, но той излезе по-твърдоглав от тях и отстоя правата си. Впрочем напоследък на Тереза бе започнало да й става приятно Каренин да я приветства с новия ден. За него мигът на събуждането беше самото щастие: той се дивеше наивно и глуповато, че пак го има на този свят, и искрено се радваше на това откритие. За разлика от него Тереза се събуждаше неохотно, искаше й се да удължи нощта и да не отваря очи.

Сега Каренин бе застанал насред антрето, вперил поглед нагоре към закачалката, от която висяха нашийникът и каишката. Тереза му ги сложи и се отправи с него към магазина. Там купи мляко, хляб, масло и, както винаги, едно хлебче за Каренин. На връщане той припкаше край нея, захапал хлебчето. Оглеждаше се горделиво на всички страни и очевидно вниманието на минувачите не му беше никак неприятно.

У дома се излегна, все така с хлебчето в уста, на прага на хола и зачака Томаш да го забележи, да застане на четири крака, да заръмжи и да се престори, че иска да му отнеме хлебчето. Това беше всекидневен ритуал: най-малко пет минути двамата се гонеха из апартамента, а после Каренин се пъхваше под масата и на бърза ръка излапваше хлебчето.

Но този път кучето напразно очакваше утринната церемония. Томаш бе седнал пред малкия транзистор на масата и слушаше съсредоточено.

2

По радиото имаше предаване за чешката емиграция. Това беше монтаж от тайно подслушвани със специална апаратура частни разговори, записани от някакъв чешки шпионин, който беше успял да се внедри сред емигрантите, а после се бе завърнал в Прага като герой. От радиото звучаха безсъдържателни приказки, тук и там се срещаха остри думи за окупационния режим в Чехия, но имаше и изречения, в които един емигрант наричаше друг глупак или мошеник. Именно тези изречения заемаха централно място в репортажа. Те трябваше да докажат не само, че емигрантите говорят лоши работи за Съветския съюз (това не би възмутило никого в Чехия), а че се клеветят един друг и при това си служат с вулгарни думи. Много интересно: хората ръсят цинизми от сутрин до вечер, но чуят ли по радиото някой известен, уважаван човек да казва на всяко второ изречение „майната му“, се разочароват от него.

— Това започна с Прохазка — заключи Томаш и продължи да слуша.

Ян Прохазка беше чешки романист, около четирийсетгодишен, витален като бик, който още преди хиляда деветстотин шейсет и осма година бе започнал гръмогласно да критикува деформациите в чешкото общество. Той беше една от най-популярните фигури на Пражката пролет, тази опияняваща либерализация на комунизма, на която бе сложен край с руската инвазия. Скоро след това всички вестници подеха кампания с цел да го дискредитират, но колкото повече насъскваха хората срещу него, толкова повече го обичаха те. Тогава радиото (беше хиляда деветстотин и седемдесета) започна да излъчва с продължения частните разговори, които две години преди това (тоест през пролетта на хиляда деветстотин шейсет и осма) Прохазка бе водил с професор Вацлав Черни. Никой от двамата по онова време не бе подозирал, че в дома на професора е инсталирана подслушвателна апаратура и че отдавна се следи всяка тяхна крачка! Прохазка вечно развличаше приятелите си с разни преувеличени и безцеремонни приказки. И ето че тези безцеремонни приказки прозвучаха с продължения по радиото. Тайната полиция, която бе премонтирала предаването, бе акцентирала старателно върху местата, където писателят се присмиваше на свои приятели, например на Дубчек. И въпреки че самите радиослушатели също не пропускаха да поклюкарстват по адрес на приятелите си, те се възмущаваха от своя любимец Прохазка повече, отколкото от омразната им тайна полиция.

Томаш изключи радиото и каза:

— Тайна полиция има по цял свят. Но да излъчва по радиото записите, които е направила — това сигурно го няма никъде, освен в Чехия! Направо не е за вярване!

— О, защо пък не! — възрази Тереза. — Когато бях на четиринайсет години, си водех тайно дневник. Изпитвах ужас при мисълта, че някой може да го прочете. Криех го на тавана. Майка ми успя да го намери. Веднъж на обяд, когато всички се бяхме навели над чиниите, тя го извади от джоба си и каза: „А сега слушайте внимателно!“ Започна да чете дневника ми и след всяко изречение прихваше. Другите също се смееха, просто не можеха да преглъщат от смях.

3

Томаш вечно я увещаваше да не става да му прави компания на закуска, а да си отспива. Тя обаче беше непреклонна. Работното време на Томаш беше от седем до четири следобед, а нейното — от четири до полунощ. Ако тя не ставаше да закуси с него, това би означавало да могат да си поприказват само в неделя. Затова тя се събуждаше с него, а след като той излезеше, лягаше да си доспи.

Но този ден не посмя да дремне, защото искаше да отиде в десет на сауна в дървената къпалня на остров Жофин. Интересът към това съоръжение беше голям, местата — малко, затова човек можеше да се вреди там само с връзки. За щастие на Тереза касиерка на къпалнята беше жената на един изхвърлен от университета професор. Този професор пък беше приятел на бивш пациент на Томаш. Томаш помоли пациента си, той каза на професора, професорът — на жена си, и в резултат на това Тереза всяка седмица имаше запазен билет за сауната.

Отиде до къпалнята пеша. Не можеше да понася вечно претъпканите трамваи, където хората се притискаха един към друг в злобна прегръдка, настъпваха се по краката, късаха си взаимно копчетата на палтата и се псуваха на висок глас.

Ръмеше. Забързаните хора започнаха да отварят чадърите си и за броени минути по тротоарите настана блъсканица. Камбаните на чадърите се закачаха едни в други. Мъжете бяха вежливи и когато се разминаваха с Тереза, вдигаха чадърите високо над главите си, за да може тя спокойно да мине под тях. Но жените не се отместваха. Всяка гледаше право пред себе си и чакаше другата да се признае за по-слаба и да отстъпи. Стълкновението на чадърите беше всъщност премерване на силите. В началото Тереза се дръпваше встрани, но когато разбра, че никой не отвръща на вежливостта й, улови чадъра си здраво като останалите жени. На няколко пъти чадърът се удари яко в чужди чадъри, но не се чу нито едно „извинявайте“. Най-често всичко се разиграваше в мълчание, само на два или три пъти Тереза чу „Крава такава!“ или „Разкарай се, ма!“.

Въоръжените с чадъри жени бяха и млади, и стари, но най-ожесточени бяха именно младите. В паметта на Тереза изплуваха дните на съветското нахлуване. Момичета в къси поли разнасяха национални знамена на дълги пръти. Те осъществяваха сексуален атентат срещу измъчваните с години с полово въздържание войници. Вероятно руските армейци се бяха чувствали в Прага като на някоя планета, измислена от автор фантаст, планета на немислимо елегантни жени, демонстриращи пренебрежението си към тяхната армия, крачейки на дългите си стройни крака, каквито не са се появявали в цяла Русия през последните пет-шест века.

Тогава Тереза бе направила много снимки на тези млади момичета на фона на танковете. Беше се възхищавала от тях! И ето че същите тези жени крачеха сега срещу нея, нахални и зли. Вместо знамена носеха чадъри, но стискаха дръжките им със същата надменност. Със същото упорство, с което бяха воювали с неприятелската армия, сега те воюваха срещу нежелаещия да се махне от пътя им чадър.

4

Стигна до Староместкия площад със строгата Тинска катедрала и с бароковите къщи, подредени в неправилен четириъгълник. Старинното кметство, построено през четиринайсети век, което някога бе заемало цяла една страна от площада, вече двайсет и седем години бе в развалини. Варшава, Дрезден, Берлин, Кьолн, Будапеща бяха сринати едва ли не до основи през последната война, но техните жители ги бяха съградили наново и в повечето случаи с любов и грижа бяха реконструирали старите градски части. Пражани се чувстваха непълноценни, сравнявайки се с тези градове. Единствената по-значителна сграда, която бе пострадала в столицата през войната, беше именно Староместкото кметство. И те бяха решили да я оставят в руини за вечни времена, за да не могат разните му там поляци и немци да ги упрекват, че не са страдали достатъчно. Пред свещените руини, предназначени да служат като вечен обвинител срещу войната, бе съоръжена от метални тръби трибуна за някаква манифестация, на която комунистическата партия бе подбрала предния ден (или щеше да подбере на следващия) гражданите на Прага.

Тереза не откъсваше очи от разрушеното кметство и тази гледка неочаквано й напомни майка й: същата перверзна страст да излага на показ развалините си, да се перчи с уродливостта си, да навира в очите на другите нищетата си, да разголва чуканчето на отрязаната си ръка и да принуждава целия свят да го гледа. В последно време всичко и напомняше майка й. Сякаш майчиният й свят, от който тя се бе изтръгнала преди десет години, се връщаше при нея и я обграждаше от всички страни. Именно затова сутринта бе споменала как майка й бе чела на масата интимния й дневник и как всички се бяха заливали от смях. Когато един частен разговор на чаша вино се излъчва по националното радио, какво друго означава това, освен че светът се е превърнал в концлагер?

Тереза употребяваше тази дума едва ли не от дете всеки път, когато искаше да изрази как си представя живота в своето семейство. Концлагерът е свят, в който хората живеят постоянно един до друг — денем и нощем. Жестокостите и насилията са негова вторична (и далеч не задължителна) характеристика. Концлагерът е ликвидиране без остатък на личния живот на човека. Прохазка, лишен от възможността да си поприказва на чаша вино със своя приятел в атмосфера на сърдечна сигурност, живееше (без дори да го подозира, това се бе оказало съдбоносна грешка!) в концлагер. Тереза се намираше в концлагер, докато беше при майка си. Оттогава насам тя знае, че концлагерът не е нещо необикновено, на което трябва да се чудим, а напротив, даденост, нещо изначално, в което човек се ражда и от което успява да избяга само с върховно напрежение на силите си.

5

На трите нара, разположени терасовидно един над друг, бяха насядали жени — толкова нагъсто, че телата им се допираха. До Тереза се потеше трийсетина годишна жена с чудно хубаво лице. Под раменете и висяха две неправдоподобно големи гърди, които се разлюляваха при най-малкото движение. Жената се изправи и Тереза видя, че задникът и е като две огромни торби и изобщо не се връзва с лицето й.

Може би и тази жена стои често пред огледалото, оглежда тялото си и се мъчи да съзре под обвивката му своята душа, както от дете прави Тереза. Сигурно и тя някога наивно е вярвала, че тялото може да служи за витрина на душата и? Но колко ли чудовищна трябва да беше душата, която съответстваше на това тяло, на тази закачалка с четири провесени торби?

Тереза стана от скамейката и тръгна към душовете. После излезе отвън, на въздух. Все още ръмеше. Тя стоеше на дървената площадка — няколко квадратни метра, оградени от погледите на любопитните граждани с висок дървен парапет. Отдолу течеше Вълтава. Тереза се надвеси и видя над повърхността на водата лицето на жената, която бе занимавала мислите и преди миг.

Жената й се усмихна. Имаше изящен нос, големи кафяви очи и детски поглед. Тя се заизкачва по тесните стъпала и под нежното и лице отново се показаха двете торби, които се кандилкаха и пръскаха наоколо ситни капчици студена вода.

6

Тереза отиде да се облече. Изправи се пред голямото стенно огледало.

Не, в нейното тяло нямаше нищо уродливо. Тя нямаше под раменете си торби, а един твърде малък бюст. Майка й се бе присмивала, че гърдите й не струват, и Тереза бе развила на тази тема комплекс, от който я бе избавил едва Томаш. Но ако вече се бе примирила с големината на гърдите си, не можеше да свикне с широките и прекалено тъмни кръгове около зърната. Ако можеше сама да проектира тялото си, щеше да избере нежни, почти незабележими зърна, които едва-едва да пробиват купола на гръдта и по цвят да се различават съвсем малко от останалата кожа. Големите тъмно керемидени кръгове — мишени сякаш бяха изрисувани от селски художник-наивист, създател на еротично изкуство за бедняци.

Тереза се разглеждаше в огледалото и си представяше, че носът и започва да се увеличава с по един милиметър на ден. След колко ли дни ще престане да прилича на себе си?

Ами ако и другите части на тялото й започнат да се разрастват или смаляват, тъй че Тереза да се измени до неузнаваемост, дали ще си остане тя, дали ще продължи да бъде Тереза?

Да, разбира се. Дори тази нова Тереза външно да няма нищо общо с предишната, душата й отвътре ще е същата и само ще се чуди и мае какво става с отреденото й тяло.

Но в такъв случай как да окачествим отношението между Тереза и тялото й? Може ли изобщо това тяло да претендира за името Тереза? И ако не може, то към какво да отнесем същото това име? Само към нещо безплътно, нематериално?

(Това са все онези въпроси, които занимават Тереза от детските й години. Истински сериозни са само въпросите, които може да формулира и едно дете. Само най-наивните въпроси са действително сериозни. Те нямат отговор. Въпрос, на който не може да се отговори, е бариера, която не може да бъде преодоляна. С други думи: именно въпросите без отговор очертават границите на човешките възможности, границите на човешкото битие.)

Тереза стои като хипнотизирана пред огледалото и гледа тялото си, сякаш е чуждо; чуждо, и все пак отредено точно на нея. Тя изпитва неприязън към него. Това тяло не бе имало в себе си достатъчно сили да стане за Томаш единственото тяло в неговия живот. Това тяло я беше разочаровало и предало. Тя цяла нощ бе принудена да вдъхва миризмата на чужд женски скут от неговите коси!

Изведнъж я изпълва силно желание да изпъди тялото си, както се изпъжда слугиня. Да остане с Томаш само като душа, да прогони тялото си да се скита по широкия свят и да се държи там така, както другите женски тела се държат с мъжките! Щом тялото и не се бе оказало способно да бъде единственото тяло за Томаш, щом бе загубило най-важната битка в живота й, нека си върви!

7

Тя се прибра и обядва без апетит и на крак в кухнята. Някъде към три и половина сложи нашийника на Каренин и тръгна с него (пак пеша) към своя хотел в предградието. Беше станала барманка там, след като я уволниха от седмичника. Това се случи няколко месеца след завръщането й от Цюрих; все пак не можаха да й простят, че в продължение на седем дни беше снимала руските танкове. Успя да се уреди в хотела благодарение на свои приятели; в същия хотел бяха намерили убежище и други хора, изхвърлени като нея от работа. На касата работеше един бивш професор по теология, а на рецепцията — посланик.

Тереза отново бе започнала да се притеснява за краката си. Едно време, когато работеше в ресторанта на малкия град, тя с ужас разглеждаше прасците на своите колежки, изпъстрени с разширени вени. Това е професионално заболяване на всички сервитьорки, принудени да прекарват живота си на крак, в ходене, подтичване или стоене, с тежък товар на ръце. Все пак сегашната й работа не беше толкова изморителна. Вярно, преди да започне смяната й, тя трябваше да примъкне до бара тежките каси с бира и газирана вода, но оттам нататък само стоеше зад бара, наливаше алкохол на клиентите, а в промеждутъците изплакваше чашите в малкия умивалник, монтиран в ъгъла. През цялото време Каренин лежеше търпеливо в краката й.

Беше късно след полунощ, когато приключи със сметките за деня и занесе парите на управителя. После отиде да каже лека нощ на посланика, който оставаше за нощна смяна. Зад продълговатия пулт на рецепцията имаше врата към малка стаичка с тясна кушетка, на която можеше да се подремне. Над кушетката бяха закачени фотографии в рамки. На всички тях се виждаше посланикът в обкръжението на други хора, които или се усмихваха към обектива, или стискаха ръката му, или пък седяха заедно с него на маса и подписваха разни документи. Някои снимки бяха придружени с автографи. На най-видно място бе сложена снимката, на която до главата на посланика се усмихваше физиономията на Джон Фицджералд Кенеди.

Този път посланикът не си приказваше с американския президент, а с един непознат мъж на около шейсет, който млъкна при влизането на Тереза.

— Това е моя приятелка — успокои го посланикът, — говори спокойно. — А после се обърна към Тереза: — Днес са осъдили сина му на пет години.

Тереза научи, че през първите дни на нахлуването синът на човека наблюдавал заедно с приятели входа на сградата, където се били настанили специалните служби на руската армия. Било му ясно, че излизащите оттам чехи са агенти на руските служби. Проследявал ги с приятелите си, записвал номерата на колите им и ги съобщавал на редакторите от тайната чешка радиостанция, които на свой ред предупреждавали населението да се пази от тези хора. С помощта на приятелите си младежът нанесъл побой на един от агентите.

Мъжът каза:

— Ето тази снимка е единственото веществено доказателство. Синът ми отричаше всичко до момента, в който му я показаха. — Той извади от портфейла си изрезка. — Отпечатана е в „Таймс“, есента на шейсет и осма.

На снимката се виждаше млад мъж, стиснал за шията друг мъж. Около тях — тълпа зяпачи. Под снимката имаше надпис: „Разправа с колаборационист“.

Тереза си отдъхна. Не, снимката не беше нейна.

После тръгна с Каренин към къщи през нощна Прага. Мислеше си за дните, когато бе фотографирала танковете. Горките наивници, вярваха, че рискуват живота си за родината, а в същото време неволно са сътрудничили на съветската милиция.

Прибра се в един и половина. Томаш вече спеше. Косите му миришеха на женски скут.

8

Какво е кокетство? Навярно бихме могли да го формулираме така: поведение, което цели да покаже на другия, че сексуална близост е възможна, но тази възможност не бива в никакъв случай да изглежда сигурна. С други думи: кокетството е даване на обещание за прелюбодеяние, но без гаранции.

Тереза стои зад бара и клиентите, на които налива алкохол, флиртуват с нея. Неприятен ли й е неспирният поток от комплименти, двусмислици, вицове, предложения, усмивки и погледи? Ни най-малко. Тя изпитва неудържимо желание да изложи своето тяло (чуждото тяло, което иска да прокуди по широкия свят) на напора на този прибой.

Томаш непрекъснато я убеждава, че любовта и физическите ласки са две различни неща. Тя не желае да разбере това. Сега е заобиколена от мъже, към които не храни и най-малка симпатия. Какво ли би било да се люби с тях? Жадува да опита, поне под формата на неподкрепеното с гаранции обещание, наречено кокетство.

Това нейно желание не бива да бъде разбрано погрешно: тя не иска да си връща на Томаш. Иска да намери изход от лабиринта. Знае, че се е превърнала в баласт за Томаш: приема нещата прекалено сериозно, от всичко прави трагедия, не може да проумее лекотата и забавната маловажност на физическата любов. Иска да се научи на лекота! Мечтае някой да я излекува от нейната анахроничност!

Ако за другите жени кокетството е втора природа, несъществена рутина, за Тереза то се е превърнало в поле за важно изследване, целящо да й покаже на какво е способна. Но именно защото е нещо толкова сериозно и важно за нея, кокетството й съдържа всичко друго, освен лекота, то е принудено, измъчено, пресилено. Равновесието между обещанието и неговата негарантираност (нали това равновесие е същността на истинската виртуозност в кокетството!) при Тереза е нарушено. Тя обещава прекалено пламенно, без обаче да покаже достатъчно ясно, че обещанието не я задължава с нищо. С други думи, изглежда на всеки мъж абсолютно достъпна. Но когато мъжът поиска онова, което според него му е било обещано, да се осъществи, среща остра съпротива и си я обяснява по единствения възможен начин: че Тереза е обиграна и зла.

9

На едно от свободните столчета пред бара седна момче на около шестнайсет години. То подхвърли няколко закачки и те се врязаха в разговора като сгрешена линия в чертеж, която не може да бъде нито продължена, нито изтрита.

— Имате хубави крака — каза й.

— През дървото на бара ли ги видяхте? — сряза го тя.

— Виждал съм ви на улицата — поясни той, но тя вече се беше обърнала на друга страна и се занимаваше с друг клиент. Момчето поиска да му налее коняк. Тя отказа.

— Навършил съм осемнайсет — запротестира той.

— Тогава ми покажете паспорта си — настоя Тереза.

— Няма да ви го покажа.

— Ами в такъв случай пийте лимонада.

Хлапакът стана, без да каже дума, и излезе. Някъде след половин час се върна и пак се настани на бара. Движенията му бяха станали плавни и вонеше на алкохол на три метра наоколо.

— Лимонада — поръча той.

— Вие сте пиян! — каза Тереза.

Хлапакът посочи надписа на стената зад нея: Забранено е да се сервира алкохол на лица под осемнайсет години.

— Забранено е да ми сервирате алкохол каза той, като замахна с широк жест към Тереза, — но никъде не пише, че не мога да седя тук пиян.

— Къде се подредихте така? — попита го Тереза.

— В отсрещната кръчма — изхили се той и пак поиска лимонада.

— И защо не си останахте там?

— Защото искам да ви гледам — отвърна хлапакът. — Влюбен съм във вас!

При тези думи на лицето му се изписа странна гримаса. Тереза не проумяваше: дали и се присмива? Или флиртува? Или се шегува? Или е толкова пиян, че не знае какво говори?

Тя сложи чаша лимонада пред него и се зае с другите посетители. Изречението „Влюбен съм във вас!“ сякаш изтощи хлапака. Той не каза нито дума повече, остави тихо парите на бара и изчезна, без Тереза дори да забележи.

Но веднага след това някакъв дребен плешив мъж, който беше изпил вече три водки, се обади:

— Госпожо, нали знаете, че на малолетни не се сервира алкохол?

— Да не би да съм му сервирала? Той пи лимонада.

— Много добре видях какво му сипахте в лимонадата!

— Какви ги измисляте? — разкрещя се Тереза.

— Още една водка — поръча плешивият мъж и додаде: — От доста време ви наблюдавам.

— В такъв случай бъдете благодарен, че имате възможност да гледате една хубава жена, и си затваряйте устата — обади се някакъв висок мъж, който малко преди това беше застанал до бара и беше видял цялата сцена.

— Вие не се бъркайте! Не е ваша работа! — разгневи се плешивият.

— А можете ли да ми обясните защо смятате, че е ваша работа? — апострофира го високият мъж.

Тереза сипа на плешивия водката, която беше поръчал. Той я изпи на екс, плати и си тръгна.

— Благодаря ви — обърна се Тереза към високия мъж.

— Моля ви се, за такава дреболия рече той и също си тръгна.

10

Няколко дни по-късно отново се появи на бара. Когато го видя, Тереза му се усмихна като на приятел.

— Трябва да ви благодаря още веднъж. Този плешивец често идва тук и е страшно противен.

— Забравете го.

— Но защо искаше да ми причини неприятности?

— Просто защото е пияница. Още веднъж ви моля настоятелно — забравете го.

— Щом ме молите, ще го забравя.

Високият мъж я гледаше в очите:

— Обещайте ми.

— Обещавам.

— Колко е хубаво да чуя от вас, че ми обещавате нещо — каза мъжът, продължавайки да я гледа в очите.

Това беше кокетиране: поведение, чрез което даваме на другия да разбере, че сексуалната близост е възможна, макар възможността да си остава негарантирана и теоретична.

— Как изобщо е възможно точно в този квартал, най-грозния в Прага, човек да срещне жена като вас?

Тереза на свой ред попита:

— Ами вие? Какво търсите вие в най-грозния квартал на Прага?

Мъжът обясни, че живее наблизо, инженер е и последния път се отбил в бара съвършено случайно, на връщане от работа.

11

Тереза гледаше Томаш, но погледът й не беше отправен към очите му, а десет сантиметра по-нагоре, към косите, които миришеха на чужд скут.

— Томаш, не издържам повече. Зная, че не бива да се оплаквам. Откакто се върна заради мен в Прага, аз си забраних да ревнувам. Не искам да ревнувам, но не съм достатъчно силна да се съпротивлявам на ревността. Моля те, помогни ми!

Той я хвана под ръка и я заведе в парка, където преди години често се разхождаха. Пейките там бяха сини, жълти, червени. Седнаха на една от тях и Томаш каза:

— Разбирам те. Зная какво искаш. Уредил съм каквото трябва. Сега ти ще се качиш на Петршин.

Изведнъж я обзе безпокойство:

— На Петршин ли? Защо на Петршин?

— Като се качиш горе, ще разбереш.

Страшно не й се искаше да отива; тялото й беше толкова отпаднало, че не можеше да се вдигне от пейката. Но не беше научена да противоречи на Томаш. Стана с усилие.

Огледа се. Той продължаваше да седи на пейката и да и се усмихва едва ли не весело. Направи жест, с който я окуражаваше да тръгне.

12

Когато стигна подножието на Петршин, този зелен хълм, издигащ се насред Прага, Тереза забеляза с изненада, че няма хора. Странно, защото обикновено там се разхождаха тълпи пражани. Сърцето й биеше тревожно, но хълмът беше тъй тих, а тишината — тъй успокояваща, че тя преодоля вътрешната си съпротива и се остави в обятията им. Изкачваше се, от време на време спираше и се оглеждаше: под себе си виждаше множество кули и мостове; светците се заканваха с юмруци, вперили каменни очи в облаците. Най-красивият град на света.

Стигна горе. Зад павилионите за сладолед, картички и бисквити (в никой от тях нямаше продавач) започваше обширна поляна с редки дръвчета. Тереза видя на поляната няколко мъже. Колкото повече се приближаваше към тях, толкова по-бавно пристъпваше. Бяха шестима. Стояха на едно място или се разхождаха съвсем бавно, като играчи на игрище за голф, които оглеждат терена, изпробват с ръка тежестта на стиковете и загряват за срещата.

Ето че стигна до тях. Сред шестимата разпозна безпогрешно трима, които имаха същата роля като нея: бяха неуверени, изглеждаха така, сякаш искат да зададат куп въпроси, но се страхуват да не станат досадни, затова предпочитат да мълчат и да се оглеждат изпитателно наоколо.

Другите трима излъчваха снизходителна доброжелателност. Единият държеше пушка. Като видя Тереза, той и кимна с усмивка.

— Да, това е мястото, което търсите.

Тя също кимна за поздрав. Умираше от страх.

Мъжът додаде:

— Само да не стане грешка. По свое желание ли сте тук?

Толкова беше лесно да отговори: „Не, не съм тук по свое желание!“ Но Тереза не можеше да си представи да разочарова Томаш. Как щеше да се оправдае пред него, ако се върнеше вкъщи? Затова каза:

— Да. Разбира се. Тук съм по свое желание.

Мъжът с пушката продължи:

— Искам да знаете защо ви питам. Правим го само когато сме абсолютно сигурни, че дошлите при нас хора сами и изрично са пожелали да умрат. Ние само им предлагаме съответната услуга.

Той изгледа въпросително Тереза, тъй че тя се почувства задължена да каже:

— Не се притеснявайте. Дойдох по свое желание.

— Искате ли да сте първа? — попита мъжът.

Тя искаше поне малко да отложи екзекуцията, затова каза:

— Не, моля ви, не. Ако е възможно, искам да бъда последна.

— Както желаете — каза той и се отдалечи при останалите.

Двамата му помощници бяха без оръжие и присъстваха само за да обслужват дошлите да умрат. Хващаха ги под ръка и ги съпровождаха по поляната. Тя беше равна и се простираше чак отвъд хоризонта. Хората, дошли да бъдат екзекутирани, имаха право сами да си изберат дърво. Поспираха, оглеждаха се и дълго не можеха да се решат. Най-после двама от тях си избраха по един чинар, но третият продължаваше да крачи, сякаш нито едно дърво не му се струваше достатъчно подходящо за неговата смърт. Помощникът, който го крепеше внимателно под мишница, го съпровождаше търпеливо, докато накрая мъжът изгуби кураж да продължава и спря под един клонест явор.

Помощниците завързаха очите на тримата мъже.

Сега сред широката ливада стояха трима мъже, притиснали гърбове към три дървета и вдигнали превързаните си очи към небето.

Мъжът с пушката се прицели и стреля. Никакъв звук не наруши птичите песни. Пушката беше със заглушител. Само се видя как подпряният на явора мъж започна да се свлича.

Без да помръдне от мястото си, мъжът с пушката се обърна на друга страна и един от мъжете при чинарите на свой ред рухна съвършено безшумно, а след няколко секунди (стрелецът и този път само леко се извърна) на тревата падна и третият.

13

Един от помощниците пристъпи мълчаливо към Тереза. Държеше тъмносиня лента.

Тя разбра, че иска да й завърже очите. Поклати глава и каза:

— Не, искам да виждам всичко.

Но това не беше истинската причина за отказа и. Тереза не беше от породата на героите, които могат смело и решително да гледат в очите своите екзекутори. Тя просто искаше да отдалечи смъртта. Струваше и се, че щом лентата покрие очите й, ще се озове в преддверието на смъртта, откъдето няма връщане.

Мъжът я улови под ръка, но я остави да се движи свободно. Тръгнаха по поляната, ала Тереза все не можеше да си избере дърво. Никой не я принуждаваше да бърза, но тя разбираше, че бездруго не може да избяга. Видя пред себе си цъфнал кестен и се спря до него. Опря гръб на ствола и изви очи нагоре: видя как слънцето пронизва зелените листа и дочу отдалеч мелодията на града, едва доловима и сладостна, сякаш изпълнявана от хиляди цигулки.

Мъжът вдигна пушката.

Тереза усети, че смелостта я напуска. Изпадна в отчаяние от своята слабост, но не можеше да се справи с нея. Проговори:

— Но аз не дойдох по свое желание.

Мъжът моментално наведе надолу цевта на пушката и промълви кротко:

— Щом не е по ваше желание, ние не можем да го направим. Нямаме право.

И гласът му беше ласкав, сякаш се извиняваше на Тереза, че не може да я застреля, щом тя самата не иска. Тази ласкавост й късаше сърцето. Тя се извърна към ствола на дървото, опря буза о кората и се разплака.

14

Цялото й тяло се тресеше от плач и тя прегръщаше дървото така, сякаш не беше дърво, а баща й, когото бе изгубила, дядо й, когото никога не беше виждала, прадядо й, прапрадядо й, някой вековен старец, дошъл от бездънните дълбини на времето, за да й подложи за милувка бузата си чрез грапавата кора на дървото.

Най-после Тереза се извърна. Тримата мъже се бяха отдалечили, шляеха се по ливадата като играчи на голф и пушката в ръцете на единия наистина приличаше на стик.

Тереза заслиза по пътечките от Петршин. В душата й се утаяваше тъга по мъжа, който трябваше да я застреля, но не го стори. Тя желаеше този мъж. Нали все някой трябва да й помогне! Томаш няма да го стори. Томаш я праща на смърт. Само някой друг може да й помогне!

Колкото повече наближаваше града, толкова по-остра ставаше тъгата й по онзи мъж и толкова по-силен страхът й от Томаш. Той няма да й прости, че не удържа обещанието си. Няма да й прости, че не беше достатъчно храбра и го предаде. Ето че вече крачеше по тяхната улица и след малко щеше да го погледне в очите. Завладя я такъв страх, че я присви стомах и започна да й се гади.

15

Инженерът я канеше в жилището си. Тя му отказа на два пъти. Но сега се съгласи.

Обядва както винаги на крак в кухнята и излезе. Нямаше два часът.

Приближаваше неговия дом и усещаше как краката и без команда на волята, сами, забавят хода си.

Но после й хрумна, че всъщност Томаш е онзи, който я беше изпратил при чуждия мъж. Нали той постоянно я убеждаваше, че любовта и сексът нямат нищо общо — и сега тя просто отива да провери и да докаже правотата на думите му. Чува неговия глас: „Разбирам те. Зная какво искаш. Уредил съм каквото трябва. Като се качиш горе, ще разбереш всичко.“

Да, тя чисто и просто изпълнява заповедите на Томаш.

Смята да остане у инженера съвсем за малко; само колкото да изпие едно кафе, само за да вкуси какво означава да стигне до самата граница на изневярата. Иска да изтика тялото си до тази граница, да го остави да постои малко там като на позорен стълб и когато инженерът понечи да го прегърне, да каже, както бе казала на мъжа с пушката на Петршин: „Но аз не дойдох по свое желание“.

И той ще наведе надолу цевта на пушката и ще каже с ласкав глас: „Щом не е по ваше желание, нищо не може да ви се случи. Нямам право.“

И тя ще се извърне към ствола на дървото и ще се разплаче.

16

Инженерът живееше в работнически пражки квартал, в стара кооперация, строена някъде в началото на века. Тереза тръгна по коридор с мръсни варосани стени. Изтрити каменни стъпала с железен парапет я отведоха до първия етаж. Вратата на инженера беше втората вляво, без табелка и звънец. Тереза почука.

Мъжът й отвори.

Жилището се състоеше от едно-единствено помещение, преградено на първите два метра със завеса, тъй че се образуваше нещо като антре; в тази част имаше маса с котлон върху нея и хладилник. Когато пристъпи оттатък завесата, Тереза видя насреща вертикален правоъгълник на прозорец в дъното на тясна и дълга стая; покрай едната стена имаше библиотека, от другата страна — легло и едно кресло.

— Жилището ми е повече от скромно — каза й инженерът. — Надявам се, че това не ви смущава.

— Не, не ме смущава отвърна Тереза, загледана в стената, която беше покрита от горе до долу с рафтове с книги. Този мъж няма една прилична маса, обаче има стотици книги. На Тереза й стана приятно и безпокойството, което не и даваше мира, докато вървеше насам, се поуталожи. От дете тя виждаше в книгата опознавателен знак на тайно братство. Човек, който има в къщата си такава библиотека, не може да й причини зло.

Той я попита какво да и предложи за пиене. Вино?

Не, не, не иска вино. Евентуално кафе.

Той се скри зад паравана, а тя застана пред библиотеката. Една от книгите привлече вниманието й. Беше превод на „Едип“ от Софокъл. Колко странно, че вижда тази книга тук! Преди много години Томаш й я беше дал да я прочете и дълго и беше разказвал за нея. После изложи разсъжденията си в един вестник и заради тази негова статия целият им живот се обърна с главата надолу.

Сякаш Томаш съзнателно бе оставил тук своя следа, вест, че всичко това го е организирал той. Тереза извади книгата от рафта и я разгърна. Щом инженерът се върне от антрето, тя ще го попита защо си е купил тази книга, чел ли я е и какво мисли за нея. Чрез това коварство общуването им ще се пренесе от опасната зона на чуждото жилище в познатия й близък свят на идеите на Томаш.

В следващия миг усети докосване по рамото си. Инженерът взе книгата от ръката й, без да каже дума, я постави обратно на рафта и поведе Тереза към дивана.

В съзнанието й отново изплува изречението, което бе казала на палача от Петршин. И тя го промълви на глас:

— Но аз не дойдох по свое желание.

Вярваше, че изрича вълшебни думи, които тозчас ще променят ситуацията, но в тази стая думите бяха изгубили вълшебната си мощ. Нещо повече, те сякаш окуражиха допълнително мъжа: той привлече Тереза към себе си и покри с дланта си едната й гърда.

И странно: това докосване на секундата премахна безпокойството й. Като я докосна, инженерът я накара да се сети за тялото си и тя осъзна, че всъщност изобщо не става дума за нея (за душата й), а именно само и само за тялото й. За тялото, което я беше предало и което тя беше прогонила по широкия свят, сред другите тела.

17

Той разкопча горното копченце на блузата й и направи знак сама да разкопчае останалите. Но тя не го послуша. Вярно, бе прогонила тялото си по широкия свят, но не искаше да поема никаква отговорност за него. Не се съпротивляваше на мъжа, но не го и улесняваше. По този начин душата и даваше да се разбере, че не е съгласна с това, което се върши, но е решена да спазва неутралитет.

Мъжът разсъбличаше Тереза, а през това време тя оставаше почти неподвижна. Когато той я целуна, устните й не отвърнаха на целувката му. Но много скоро усети, че скутът й е влажен, и се изплаши.

Чувстваше се възбудена и възбудата й растеше от факта, че тя не искаше да се възбужда. Душата й вече тайно се бе съгласила със ставащото, но съзнаваше, че за да не спадне тази силна възбуда, съгласието не бива да бъде изречено. Ако кажеше на глас своето „да“, ако склонеше доброволно да участва в любовния акт, вълнението щеше да я напусне. Защото душата се възбуждаше именно от това, че тялото действа против нейната воля, изменя й, а тя наблюдава тази измяна.

После мъжът смъкна бикините й и тя остана съвсем гола. Душата виждаше голото й тяло в обятията на друг мъж и това й се струваше невероятно, сякаш наблюдаваше отблизо повърхността на планетата Марс. Тялото на Тереза, озарено от неправдоподобността, за първи път изгуби своята баналност в нейните очи; за първи път тя го наблюдаваше очарована; сега изпъкваше цялата му индивидуалност, уникалност, неповторимост. То не беше най-обикновеното сред телата (както бе смятала Тереза до този момент), а най-необикновеното. Душата не можеше да откъсне взора си от бенката, кръглото кафяво петно, разположено непосредствено над окосмения триъгълник; струваше й се, че тази бенка е печат, който тя самата (душата й) бе положила върху своето тяло, и че членът на непознатия сега се движи в кощунствена близост до този свещен печат.

После вдигна очи към лицето на мъжа и осъзна, че никога не е давала съгласието си това тяло, върху което душата й се бе подписала, да се озове в прегръдките на някого, когото тя не познава и не желае да познава. Изпълни я опияняваща омраза. Тя събра слюнка в устата си, за да я изплюе в лицето на непознатия мъж. Той я гледаше също така алчно, както тя него; бе усетил гнева й и движенията на тялото му върху нейното се ускориха. Тереза почувства как някъде отдалеч удоволствието приижда към нея и започна да крещи „Не, не, не!“, да се съпротивлява на напиращата наслада и понеже не искаше да я допусне, сдържаната сласт дълго се разлива из тялото й, не можейки да излезе навън; пълзеше из нея като инжектиран във вената морфин. Тереза се гърчеше в ръцете на мъжа, удряше наоколо с ръце и плюеше в лицето му.

18

Тоалетните чинии в модерните бани израстват от пода като белите цветове на водни лилии. Архитектът прави всичко възможно тялото да забрави за своята нищета и човек да не знае какво става с отпадъците на неговата утроба, щом над тях зашуми блъвналата от казанчето вода. Канализационните тръби, макар да проникват с пипалата си в нашите жилища, са старателно скрити от погледа ни и ние сме в пълно неведение за невидимата лайняна Венеция, върху която се крепят нашите бани, спални, бални зали и парламенти.

Клозетът в старата кооперация от крайния квартал не беше чак толкова лицемерен. Подът му беше облицован със сивкави плочки, а тоалетната чиния стърчеше над тях сиротно и жалко. Тя не приличаше на бяла лилия, а точно на това, което си беше: разширен край на тръба. Липсваше дори дървена седалка, тъй че Тереза трябваше да седне върху студения емайлиран метал.

Тя седеше на ръба на тоалетната чиния и внезапно обзелото я желание да изпразни червата си беше желание да стигне до самото дъно на унижението, да бъде колкото се може повече и по-пълно — тяло, тялото, за което майка й обичаше да казва, че съществува на света само за да храносмила и отделя екскременти. Тереза изпразни червата си и докато траеше това, я обзе безпределна печал и самота. Нямаше нищо по-жалко от голото й тяло, кацнало на разширения край на една канализационна тръба.

Душата й вече не беше любопитен зрител, не беше злорада и високомерна; тя отново се бе спотаила дълбоко в тялото, в най-скритото му кътче, и чакаше отчаяно някой да я повика, за да излезе навън.

19

Тереза се изправи, пусна водата и излезе в импровизираното антре. Душата й зъзнеше в тялото, голо и отритнато. Тя още чувстваше върху ануса си допира на тоалетната хартия, с която се беше избърсала.

И точно тогава се случи нещо невероятно: Тереза закопня да се върне при мъжа в стаята, да чуе неговия глас, той да я заговори. Ако я заговореше с тих, дълбок глас, душата й щеше да се престраши, да се покаже на повърхността на тялото и Тереза щеше да заплаче. Щеше да прегърне мъжа така, както в съня си бе прегърнала широкия ствол на кестена.

Стоеше в антрето и се мъчеше да се пребори с непреодолимото си желание да се разплаче пред него. Знаеше, че ако не се справи с това желание, ще се случи нещо, което тя не иска. Ще се влюби в този мъж.

Тъкмо в този момент мъжът се обади отвътре. Като чу гласа му (само като глас, без да вижда високата му фигура), тя се изненада: гласът бе тънък и писклив. Как не бе забелязала това преди?

Навярно само изненадващото и неприятно впечатление от неговия глас й даде кураж да устои на изкушението. Тя влезе в стаята, наведе се да вдигне разхвърляните си по земята дрехи, облече се набързо и си тръгна.

20

Връщаше се от пазар с Каренин, понесъл между зъбите си хлебче. Беше студена сутрин, температурата беше малко под нулата. Минаваха покрай жилищен комплекс, където върху големите пространства между блоковете хората си бяха направили малки нивички и градинки. Изведнъж Каренин спря и се вторачи в тази посока. И Тереза погледна натам, но не видя нищо особено. Каренин я задърпа да го последва; тя го стори. И едва тогава съгледа над замръзналата пръст на една гола леха черната главичка на врана с голям клюн. Главичката без тяло помръдваше и клюнът от време на време издаваше скръбен, хриплив звук.

Каренин беше толкова неспокоен, че изпусна хлебчето. Наложи се Тереза да го завърже за дървото, понеже се боеше да не направи нещо лошо на враната. После коленичи на земята и се помъчи да разрови утъпканата пръст около тялото на живо погребаната птица. Оказа се трудно. Счупи си един нокът, потече кръв.

В този миг до нея падна камък. Тя се огледа и зърна две едва десетина годишни момчета зад ъгъла на най-близкия блок. Изправи се. Те видяха движението й и кучето при дървото и избягаха.

Тереза отново коленичи и заизравя пръстта, докато най-накрая успя да измъкне птицата от гроба й. Но враната беше осакатена и не можеше нито да ходи, нито да излети. Тереза свали от шията си червения шал, уви враната и я притисна с лявата ръка към тялото си. С дясната отвърза Каренин от дървото и трябваше да положи огромни усилия, за да го укроти и да го накара да върви плътно до нея.

Позвъни, защото нямаше свободна ръка да намери в джоба си ключа. Томаш й отвори. Тя му подаде каишката на Каренин. „Дръж го!“ заповяда и отнесе враната в банята. Сложи я на пода под умивалника. Враната пърхаше с крила и се мяташе, но не можеше да се помести от мястото си. От нея течеше някаква гъста жълта течност. Тереза й постла под умивалника стари парцали, за да не мръзне на студените плочки. Птицата час по час помахваше отчаяно със сакатото си крило и човката й стърчеше нагоре като упрек.

21

Тереза беше седнала на ръба на ваната и не можеше да откъсне очи от умиращата врана. В сиротната и клета птица виждаше собствената си съдба и на няколко пъти си каза: „В целия свят си нямам никого освен Томаш.“

Доказала ли й бе случката с инженера, че любовните авантюри нямат нищо общо с любовта? Че са леки, че нямат никаква тежест? По-спокойна ли е вече Тереза?

Не, ни най-малко.

В мислите й се връща тази сцена: тя излиза от клозета в жилището на инженера и тялото й остава неподвижно в антрето, голо и отритнато. Душата й, изплашена до смърт, трепери някъде дълбоко в утробата й. Ако в този миг мъжът, който лежеше вътре в стаята, бе повикал нейната душа, тя щеше да се разплаче, щеше да падне в прегръдките му.

Представи си, че вместо нея в антрето пред клозетната врата стои някоя любовница на Томаш, а вместо инженера в стаята е самият Томаш. Той щеше да каже на момичето една-едничка дума и то щеше да го прегърне през плач.

Тереза знае, че в такива мигове се ражда любовта: жената не може да устои на зова, който вика навън уплашената й душа; мъжът не може да устои на жената, чиято душа е трепнала от неговия глас. Уловките на любовта дебнат Томаш на всяка крачка и Тереза е обречена да се страхува за него всеки час, всяка минута.

С какво оръжие разполага тя? Само с верността си. Предложи му я от самото начало; още от първия ден, сякаш беше уверена, че няма какво друго да му даде. Любовта им е една чудата асиметрична постройка: изградена е върху безусловната й вярност и прилича на великански дворец, крепящ се върху една-единствена колона.

Враната вече почти не помръдваше крила и само раненото й краче трепваше конвулсивно на дълги интервали. Тереза не искаше да се отделя от нея, сякаш бдеше край смъртния одър на своя сестра. Все пак накрая отиде в кухнята, за да хапне нещо набързо.

Като се върна, враната беше мъртва.

22

През първата година на любовта им Тереза викаше, докато се любеха, и този неин вик, както вече казах, се стремеше да ослепи и оглуши сетивата. По-късно вече не викаше толкова, но душата й бе все така заслепена от любов и не виждаше нищо. Едва по време на акта с инженера отсъствието на любов помогна на душата й да прогледне.

Беше отново в сауната, изправена пред огледалото. Разглеждаше отражението си, а мислено си припомняше плътската сцена в жилището на инженера. Но не любовникът занимаваше мислите й. Честно казано, тя трудно би могла да опише външността му, май дори не бе обърнала внимание как изглеждаше гол. Онова, което си спомняше (и което сега възбудена наблюдаваше в огледалото), беше собственото й тяло, тъмният триъгълник и кръглата бенка непосредствено над него. Тази бенка, която Тереза винаги бе възприемала просто като прозаичен козметичен дефект, сега човъркаше съзнанието й. Тя искаше отново и отново да я вижда в онази невероятна близост с члена на непознатия мъж.

Непременно трябва да подчертая още веднъж: Тереза не жадуваше да види половия орган на мъжа, а своите срамни части в съседство с него. Не копнееше по тялото на любовника си, копнееше по своето собствено тяло, внезапно открито, сякаш видяно за първи път най-близкото, най-чуждото, най-възбуждащото.

Тя гледаше тялото си, поръсено със ситни капчици от душа, и си мислеше как утре — вдругиден инженерът отново ще застане пред бара. Искаше той да дойде, искаше пак да я покани у тях! Безумно искаше!

23

Всеки ден изпитваше страх, че инженерът ще застане пред бара и тя няма да намери сили да му каже „не“. Но дните минаваха и опасенията, че ще дойде, се смениха със страх, че няма да дойде.

Мина цял месец, а инженерът все не се появяваше. За Тереза това беше необяснимо. Неутоленото желание остана на заден план. Измести го тревогата: защо не идваше?

Обслужваше клиентите. Сред тях отново беше плешивият мъж, който я беше обвинил, че сервира алкохол на непълнолетни. Той разказваше на висок глас някакъв мръсен виц, който Тереза беше чувала поне сто пъти от пияните бираджии в ресторанта на малкия град. Отново изпита чувството, че светът на майка и се завръща при нея, и прекъсна грубо плешивия. Той се обиди:

— Вие няма да ми заповядвате. Трябва да сте безкрайно доволна, че ви държим на този бар.

— Кой ме държи? Кои са тези ние?

— Ние — натърти мъжът и си поръча още една водка. — И повече да не сте посмяла да ме обиждате, хубавичко го запомнете!

Посочи шията на Тереза, около която беше преметнат гердан от фалшиви перли.

— Откъде имате този гердан? Сигурно не е подарък от мъжа ви, дето мие прозорци по къщите! Той сто на сто няма пари да ви прави подаръци. Какво, клиентите ли ви подаряват? Срещу какво ли?

— Моментално млъкнете! — изсъска Тереза.

Мъжът протегна ръка да хване гердана.

— Не забравяйте, че проституцията у нас е забранена със закон!

Каренин се изправи на задните си крака, опря лапи на бара и изръмжа.

24

Посланикът й каза:

— Този е ченге.

— Ако беше ченге, нямаше да се държи толкова очебийно — възрази Тереза. — Каква е тази тайна полиция, дето не е тайна?

Посланикът се намести на своята кушетка и подви крака под себе си в йогистка поза. Над него Кенеди се усмихваше от рамката си и придаваше на думите му особено въздействие.

— Госпожо Тереза — каза бащински посланикът, — ченгетата изпълняват няколко функции. Първата е класическата. Подслушват какво си говорят хората и докладват за това на своите началници. Втората им функция е да сплашват. Дават ни да разберем, че ни държат в ръцете си и искат да се страхуваме. Точно към това се стремеше и вашият плешивец. Третата им функция се изразява в това да инсценират компрометиращи за нас ситуации. Днес никой няма интерес да ни обвинява в противодържавна дейност, защото едно такова обвинение само би ни спечелило нови симпатизанти. По-скоро ще гледат да открият по джобовете ни хашиш или да докажат, че сме изнасилили някое дванайсетгодишно момиченце. Винаги ще намерят някое момиченце, което да свидетелства.

Тереза отново се сети за инженера. Как така не дойде нито веднъж повече?

Посланикът продължи:

— На тях им е нужно да вкарат хората в капан, за да ги вербуват и после с тяхна помощ да поставят нови капани за нови хора, и така, стъпка по стъпка, да превърнат цялата нация в мрежа от техни доверени лица.

Тереза не мислеше за нищо друго, освен че инженерът е бил пратен от полицията. Кое беше онова странно момче, което се напи в отсрещната кръчма и й се обясни в любов? Заради него я нападна плешивото ченге и инженерът я защити. И тримата са играли ролите си от предварително изготвен сценарий, чиято цел е била да я накара да почувства симпатия към мъжа, който пък е имал задача да я прелъсти.

Как по-рано не бе обърнала внимание на тези детайли? Та нали и онова жилище беше толкова особено и въобще не подхождаше на мнимия си собственик! Защо един толкова елегантно облечен инженер ще живее в такава мизерна обстановка? И дали изобщо е инженер? Ако наистина е такъв, как е излязъл от работа в два следобед? И откъде накъде един инженер ще чете Софокъл? Не, библиотеката не беше библиотека на инженер! Стаята приличаше по-скоро на конфискувано жилище на някой арестуван беден интелектуалец. Когато Тереза беше десетгодишна и арестуваха баща й, и на него му конфискуваха жилището заедно с библиотеката. Кой знае за какво го бяха използвали после.

Сега вече й беше ясно защо той не се появи повече. Изпълнил е задачата си. Каква точно? Пияното ченге, без да иска, я бе издало с думите си: „Днес у нас проституцията е забранена със закон, не забравяйте!“ Значи мнимият инженер ще свидетелства, че тя е спала с него срещу пари! Ще я шантажират със скандал и ще я изнудват да донася за хората, които се напиват на нейния бар.

— Вашият случай според мен не крие никаква опасност — успокои я посланикът.

— Може би — промълви тя глухо и тръгна с Каренин из улиците на нощна Прага.

25

Хората най-често се стремят да избягат от своята мъка в бъдещето. Представят си по магистралата на времето една черта, отвъд която ще дойде краят на днешните им мъки. Но Тереза не вижда нищо такова пред себе си. Утеха й носи само погледът назад, към миналото. Отново беше неделя. Те се качиха в колата и заминаха далеч от Прага.

Томаш беше на волана. Тереза седеше до него, а на задната седалка се беше разположил Каренин, който току се навеждаше и ги лизваше по ушите. След два часа пристигнаха в малко курортно градче, където бяха прекарали няколко дни заедно преди пет-шест години. Смятаха да пренощуват там.

Паркираха на площада и слязоха от колата. Градчето си беше същото. Насреща им се издигаше хотелът, в който се бяха настанили навремето, с високата липа пред него. Вляво от хотела започваше стара дървена колонада, в чийто край в мраморна купа бликаше минерален извор и също както някога към струята се навеждаха хора с чаши в ръце.

А после Томаш отново й посочи хотела. Нещо все пак се беше променило. Преди той се наричаше „Грандхотел“, а сега отпред с големи букви пишеше „Байкал“. Те погледнаха табелата в края на сградата: „Площад «Москва». Обиколиха (Каренин ги следваше сам, без нашийник) всички улици, които знаеха отпреди, и проверяваха имената им: имаше улици «Сталинград», «Ленинград», «Ростов», улица «Новосибирск», улица «Киев», улица «Одеса», санаториум Чайковски“, санаториум „Толстой“, санаториум „Римски-Корсаков“, хотел „Суворов“, кино „Горки“ и кафе-сладкарница „Пушкин“. Всички названия бяха заимствани от руската география и история.

Тереза си спомни първите дни на окупацията. Във всички градове хората свалиха табелите с имената на улиците, свалиха и табелите по шосетата, които указваха имената на градовете. За една нощ страната стана безименна. Цели седем дни руските войски се лутаха из околността и не знаеха къде се намират. Офицери търсеха сградите на вестниците, на телевизията, на радиото, за да ги окупират, но безуспешно. Питаха разни хора, но те само свиваха рамене или казваха фалшиви имена и сочеха в грешна посока.

Но ето че след години изведнъж излиза, че тази анонимност се е оказала опасна за страната. Улиците и сградите не можаха да си върнат предишните имена. И така един чешки курортен град се бе превърнал в нещо като малка имагинерна Русия, а миналото, което Тереза бе дошла да търси тук, се оказа конфискувано. Мисълта, че могат да прекарат в този град нощта, им опротивя…

26

Смълчани се върнаха при колата. Тереза мислеше за това как всички вещи и всички хора са се предрешили. Старият чешки град се бе скрил зад руски имена. Чехите, които бяха снимали нахлуването, в действителност се бяха поставили в услуга на тайната полиция. Някакъв човек с маската на Томаш я беше пратил на смърт. Полицай се бе представил за инженер, а самият инженер искаше да играе ролята на човека от Петршин. Книгата в апартамента му беше фалшив знак, който трябваше да я накара да тръгне по грешен път.

При спомена за книгата, която тогава беше взела в ръка, Тереза изведнъж се сети за нещо и бузите й пламнаха: как беше точно? Инженерът каза, че отива да прави кафе. Тя пристъпи към библиотеката и извади от нея „Едип“. После инженерът се върна. Но без кафе!

Тя отново и отново се връщаше към тази ситуация: колко време се бави той, когато отиде за кафето? Със сигурност най-малко минута, а може би две или три. А какво е правил толкова дълго в малкото антренце? До клозета ли е ходил? Тереза се помъчи да си спомни дали е чула хлопване на врата или пускане на вода. Не, шум от вода положително не е чула, иначе щеше да помни. И е почти сигурно, че и вратата не е хлопвала. Какво тогава е правил в антрето?

Изведнъж всичко й се стори пределно ясно. Ако са искали да я хванат в капан, не им е било достатъчно само свидетелството на инженера. Трябвало им е неопровержимо доказателство. През това подозрително дълго време инженерът е инсталирал в антрето камера. Или пък, което е по-правдоподобно, е пуснал вътре някого и този човек после ги е снимал, скрит зад завесата.

Само преди няколко седмици се бе присмивала на Прохазка за неведението му, че живее в концлагер, където човек изобщо няма частен живот. А с какво бе по-добра самата тя? Когато избяга от майчиния си дом, наивно си въобразяваше, че става веднъж завинаги господарка на частния си живот. Но домът на майка й плъзва по целия свят и протяга пипалата си към нея. Тереза няма къде да се скрие от него.

Слизаха по стъпалата на терасовидните градини към площада, където бяха оставили колата си.

— Какво ти е? — попита я Томаш.

Но преди тя да успее да му отговори, някой го повика по име и го поздрави.

27

Беше мъж на около петдесет години с обветрено лице, селянин, когото Томаш навремето бе оперирал. Оттогава насам всяка година се лекувал в местните минерални бани. Той покани Томаш и Тереза на чаша вино. И понеже в Чехия достъпът на кучета в обществени заведения е забранен, Тереза отиде да остави Каренин в колата, а мъжете седнаха в едно кафене. Когато Тереза се върна, селянинът тъкмо казваше:

— При нас нещата са нормални. Даже преди две години ме избраха за председател на стопанството.

— Моите поздравления — каза Томаш.

— Какво да ви кажа, провинцията си е провинция. Хората бягат. Онези горе трябва да са доволни, че изобщо някой се съгласява да остане на село. Тъй че няма опасност да те изхвърлят от работа.

— Там за нас ще бъде идеално — вметна Тереза.

— О, на село ще умрете от скука, млада госпожо. Там няма нищо. Ама съвсем нищо.

Тереза не сваляше очи от обветреното лице на земеделеца. Беше й страшно симпатичен. След такъв безумно дълъг период от време най-после отново някой й беше симпатичен! В съзнанието й изплува пейзаж: селце с черковна камбанария, ниви, гори, заек, който припка по браздата, лесничей със зелена шапка. Тереза никога не бе живяла на село. Представите и за селото бяха оформени единствено под влияние на чужди разкази. Или от книгите. Или пък съществуваха в съзнанието и като наследствена памет от далечни предци. Така или иначе обаче, тези представи живееха у нея, картината бе ясна и отчетлива като снимката на прабаба й в семейния албум или като старинна гравюра.

— А как сте със здравето, имате ли проблеми? — попита Томаш.

Земеделецът посочи онова място на тила си, където черепът се съединява с гръбначния стълб.

— Понякога ме наболява ей тук.

Без да става от стола си, Томаш опипа с ръка мястото и разпита по-подробно човека. Накрая каза:

— На мен ми е забранено да издавам рецепти. Но като се върнете на село, кажете на тамошния лекар, че сте говорили с мен и че съм ви препоръчал да взимате това. — И той извади от портфейла си бележник, откъсна един лист и изписа с главни букви названието на лекарството.

28

Пътуваха обратно към Прага.

Тереза мислеше за снимката, на която голото й тяло е в прегръдките на инженера. Успокояваше се: дори такава снимка да съществува, Томаш никога няма да я види. Тя е ценна за тях само доколкото могат с нейна помощ да изнудват Тереза. В момента, в който я изпратят на Томаш, тя ще загуби стойността си.

Да, но ако полицията междувременно реши, че Тереза с нищо не може да им бъде полезна? Тогава снимката ще стане за тях само повод за шеги и никой не може да попречи на някого ей така, за да се позабавлява, да я сложи в плик и да я изпрати на адреса на Томаш.

Какво би станало, ако Томаш получи такава снимка? Дали би я изпъдил? Може би не. Сигурно не. Но крехкото здание на любовта им би рухнало до основи. Защото то се крепи на верността й като единствена опора, а любовта е като империята: щом идеята, върху която е била основана една империя, изживее времето си, загива и самата империя.

Пак видя предишната картина: заека, припкащ в браздата, лесничея със зелената шапка и черковната камбанария, стърчаща над гората.

Тереза искаше да каже на Томаш, че трябва да се махнат от Прага. Да се махнат от децата, които заравят в земята живи врани, да се махнат от ченгетата, от въоръжените с чадъри момичета. Искаше да му каже, че трябва да идат на село. Че това е единственото им спасение.

Извърна глава към него. Но той мълчеше, загледан в шосето пред себе си. Тереза не знаеше как да прехвърли стената от мълчание, израснала между тях. Чувстваше се така, както когато слизаше от Петршин. Стомахът й се беше свил и й се повръщаше. Боеше се от Томаш. Беше прекалено силен за нея, тя пък беше прекалено слаба. Той й даваше заповеди, които тя не проумяваше. Стараеше се да ги изпълнява, но не й се удаваше.

Искаше й се да се върне на Петршин и да помоли мъжа с пушката да й разреши да превърже очите си с лента и да облегне гръб о ствола на кестена. Искаше й се да умре.

29

Събуди се и откри, че е сама вкъщи.

Излезе на улицата и се запъти към Вълтава. Искаше да види реката. Да застане на брега и дълго да съзерцава вълните, защото гледката на течащата вода успокоява и изцелява. Реката тече от векове за векове, а по бреговете й се разиграват човешките съдби. Разиграват се, за да бъдат веднага забравени. А реката продължава да си тече.

Тереза се надвеси над парапета и втренчи поглед надолу. Намираше се в покрайнините на Прага; за да стигне дотук, Вълтава вече бе минала през целия град, бе оставила назад великолепието на Храдчани и на църквите и сега приличаше на актриса след края на представлението, уморена и потънала в мислите си. Течеше между двата мръсни бряга, опиращи в сгради и зидове, зад които имаше фабрики и запустели игрища.

Тереза дълго съзерцава водите, които тук, на това място, й се струваха по-тъжни и по-тъмни, отколкото другаде. Внезапно видя насред реката някакъв предмет, червен на цвят, да, това беше малка пейка. Дървена пейка с метални крака, с каквито са пълни пражките паркове. Пейката плуваше бавно насред Вълтава. Зад нея друга. И още една, и още… Едва сега Тереза проумя, че всички пейки от пражките паркове напускат града по вода; те са много и стават все повече; плуват по вълните като есенните листа, които реката отнася от горите; разноцветни пейки — червени, жълти, сини.

Тереза се огледа назад, сякаш за да попита минувачите какво означава това. Защо отплават пейките от пражките паркове? Но хората до един отминаваха безучастни, не ги интересуваше, че някаква си река тече от векове за векове през тленния им град.

Тереза отново сведе очи към реката. Беше й невъобразимо тежко. Тя разбираше, че това, което вижда, означава раздяла.

Повечето от пейките вече се скриха погледа й. Отгоре се показаха последните закъснели — една жълта пейка, още една и накрая една синя, наистина последната.