Непосилната лекота на битието

1

Едва в хиляда деветстотин и осемдесета година можахме да прочетем в „Сънди Таймс“ как точно е умрял синът на Сталин, Яков. Като пленник в немски военнопленнически лагер през Втората световна война го сложили да живее заедно с английски офицери. Ползвали общ клозет. Синът на Сталин не го почиствал след себе си. На англичаните не им било приятно да гледат клозета омазан с лайна, пък били те и лайната на сина на най-могъщия човек в света по онова време. Направили му забележка. Той се засегнал. Отново и отново му правили забележка, настоявали да си чисти клозета. Той се ядосвал, карал се, бил се. Накрая поискал да говори с коменданта на лагера, който да реши спора. Но надутият немец отказал да разговаря за лайна. Синът на Сталин не могъл да понесе това унижение. Крещейки до небесата страховити руски псувни, той се затичал към телените мрежи, по които течал електрически ток. Хвърлил се върху тях. Тялото му, което никога вече нямало да мърси клозета на англичаните, увиснало върху телта.

2

На сина на Сталин не му е било лесно. Баща му го заченал с жена, която впоследствие, съдейки по всичко, застрелял. Следователно младият Сталин е бил син Божи (защото са почитали баща му като Бог), но същевременно е бил низвергнат от баща си. Хората се боели от него двойно: можел да им причини нещастие с властта си (нали бил син на Сталин), но и с приятелството си (бащата можело да накаже вместо низвергнатия си син неговите приятели).

Низвергнат и привилегирован, щастлив и нещастен, никой не е усещал по-добре от него колко взаимозаменяеми са тези антиподни понятия; никой не е знаел по-добре от него, че само една крачка дели двата полюса на човешкото битие.

После, в самото начало на войната, немците го пленили, а други пленници, представители на народ, който открай време му бил органически противен с непонятната си затвореност, го обвинили в нечистоплътност. Той, който носи на плещите си върховната драма (да бъде едновременно син Божи и низвергнат ангел), сега да бъде осъждан не за нещо възвишено (отнасящо се до Бога и до ангелите), а за едно лайно? Нима върховната драма е толкова главозамайващо близка до най-низката драма?

Главозамайващо близка ли? Нима близостта може да причини главозамайване?

Може. Когато северният полюс се доближи плътно до южния, земното кълбо изчезва и човек се озовава в празно пространство, което му причинява замайване, и нещо неудържимо го тегли да полети надолу.

Ако да си низвергнат и привилегирован е едно и също, ако няма разлика между възвишеното и низкото, ако Божият син може да бъде осъждан заради едно лайно, значи човешкото битие губи своите измерения и става непосилно леко. И в същия този миг синът на Сталин хуква към смъртоносните телени мрежи, за да хвърли върху тях тялото си като върху блюдо на везни, което стърчи плачевно във висините, повдигнато от безкрайната лекота на изгубилия измеренията си свят.

Синът на Сталин е пожертвал живота си заради лайно. Но смъртта заради лайно не е безсмислена смърт. Немците, пожертвали живота си, за да разширят своята империя на изток, руснаците, загинали, за да простре тяхната държава властта си още по на запад, тези хора са умирали в името на един идиотизъм и тяхната смърт не е нито значима, нито смислена. Затова пък сред всеобщия идиотизъм на войната смъртта на Сталиновия син е единствената метафизична смърт.

3

Като малък разглеждах Вехтия завет, адаптиран за деца и илюстриран с гравюри на Гюстав Доре, и видях там Господ Бог на един облак. Стар човек с очи, нос и дълга брада. Казах си, че щом има уста, значи трябва да яде. А щом яде, трябва да има черва. Но тази мисъл веднага ме стресна, защото, нищо че бях дете от не особено набожно семейство, долавях, че представата за божиите черва е кощунствена.

Без да имах каквито и да било познания по теология, съвсем спонтанно, още като дете проумях несъвместимостта на лайното и Бога, а оттук и съмнителността на основната теза на християнската антропология, според която Бог е създал човека по свой образ и подобие. Може да е вярно или едното, или другото: или човек е създаден по подобие на Бога и следователно Бог има черва, или Бог няма черва и тогава човек не е като него.

Някогашните гностици са виждали това противоречие също тъй добре, както аз, когато бях петгодишен. Валентин, един от най-видните сред тях, за да разреши този проклет проблем, твърди през втори век, че Исус „е ял, пил, но не е отделял изпражнения“.

Лайното е по-сложен теологически проблем от злото. Бог е дал на човека свобода и щом е така, можем в края на краищата да приемем, че не е отговорен за престъпленията на хората. Но отговорност за лайното носи изцяло онзи, който е създал човека.

4

През четвърти век свети Йероним изобщо не допускал мисълта, че Адам и Ева са се сношавали в Рая. Йоханес Скот Еригена, големият теолог на девети век, противно на него смятал това за напълно възможно. Обаче той си представял, че членът на Адам се вдигал горе-долу така, както се вдига ръка или крак — тоест когато и както пожелаел Адам. Нека не търсим в тази представа вечната мечта на страхуващия се от импотентност мъж. Идеята на Еригена има друг смисъл. Ако членът може да се вдига просто по команда от мозъка, това означава, че възбудата е нещо излишно в света. Членът се изправя не защото сме възбудени, а защото така сме му наредили. Онова, което според големия теолог е несъвместимо с Рая, не е сношението и свързаната с него наслада. Възбудата е тази, която няма място в Рая. Запомнете добре това: в Рая е съществувала насладата, но не и възбудата.

В разсъжденията на Еригена можем да открием ключ към своеобразно теологическо оправдание (иначе казано, теодицея) на лайното. Докато все още не е бил изгонен от Рая, човекът или (подобно на Исус в представите на Валентин) не е отделял изпражнения, или, което изглежда по-правдоподобно, лайното не се е смятало за нещо гнусно. С изгонването от Рая Бог е дал на човека да познае погнусата. Човекът започнал да прикрива онова, от което се срамувал, и в миговете, когато повдигал булото, бивал заслепен от велико сияние. Така много скоро след погнусата той познал и възбудата. Без лайното (в буквалния и в преносния смисъл) сексуалната любов нямаше да съществува такава, каквато я познаваме: съпроводена от неудържимо туптене на сърцето и заслепение на сетивата.

В третата част на този роман разказах как полуголата Сабина стоеше с бомбето на главата до облечения Томаш. Тогава премълчах нещо. Докато стоеше пред огледалото и тази унизителна за нея сцена я възбуждаше, тя ненадейно си представи как Томаш я слага, както си е с бомбето, да седне на клозетната чиния и тя си изпразва червата под неговия поглед. В същия миг сърцето й се разтуптя силно, съзнанието й се замъгли, тя събори Томаш на килима и почти веднага закрещя от удоволствие.

5

Спорът между онези, които твърдят, че светът е бил сътворен от Господ, и онези, които смятат, че той е възникнал от само себе си, се отнася до нещо, което не се побира в рамките на нашия разум и опит. Много по-реална е разликата между онези, които се отнасят скептично към битието такова, каквото е дадено на човека (без значение как и от кого), и онези, които приемат това битие без уговорки.

В дъното на всички европейски вярвания, били те религиозни или политически, стои първата книга на Вехтия завет, Битие, от която излиза, че светът е бил сътворен правилно, че битието е добро и следователно трябва да се множим. Нека да наречем тази изначална вяра категорично приемане на битието.

Ако съвсем доскоро думата „лайно“ беше заменяна с многоточие, това не ставаше по морални съображения. Нали няма да седнете да убеждавате някого, че лайното е неморално! Неприемането на лайното е метафизично. Моментите на дефекация са ежедневно доказателство за неприемливостта на Сътворението. Или — или: или лайното е приемливо (и в такъв случай трябва да спрем да се заключваме в клозета!), или сме създадени по неприемлив начин.

От това следва, че естетическият идеал, съответстващ на категоричното приемане на битието, е светът, в който лайното е отречено и всички се държат така, сякаш то не съществува. Този естетически идеал се нарича кич.

Това е немска дума, появила се в средата на сантименталния деветнайсети век и проникнала по-късно във всички езици. Но поради честата й употреба се е изтрил първоначалният и метафизичен смисъл, тоест: кичът е абсолютно отрицание на лайното, в буквален и преносен смисъл. Кичът изключва от зрителното си поле всичко онова в човешкото битие, което е органически неприемливо.

6

Първият вътрешен бунт на Сабина против комунизма имаше етичен, а не естетически характер. Това обаче, което я отблъскваше, далеч не беше толкова грозотата на комунистическия свят (съсипаните замъци, превърнати в краварници), колкото маската на красота, която този строй си слагаше, или с други думи комунистическият кич. Негов модел е празникът, наречен Първи май.

Сабина беше виждала първомайски манифестации по времето, когато хората все още бяха въодушевени или поне старателно се преструваха на такива. Жените бяха облечени в блузи с цветовете на националния трибагреник и бяха подредени така, че гледани от балконите и прозорците, образуваха различни фигури: петолъчки, сърца, букви. Между отделните блокове на манифестиращите крачеха малки оркестри и свиреха маршове. Когато шествието наближеше трибуната, и най-отегчените физиономии засияваха в усмивки, сякаш искаха да докажат, че се радват както трябва, или по-точно, че приемат както трябва. И не ставаше въпрос само за политическо приемане на комунизма, а за приемане на битието като такова. Първомайският празник черпеше от дълбокия кладенец на категоричното приемане на битието. Неписаният, неизречен лозунг на манифестацията не беше „Да живее комунизмът!“, а „Да живее животът!“. Силата и коварството на комунистическата политика идваха от това, че тя си беше присвоила този лозунг. Именно тази идиотска тавтология („Да живее животът!“) привличаше в редиците на комунистическата манифестация и хора, безразлични към постулатите на комунизма.

7

Десет години по-късно (тогава тя вече живееше в Америка) един приятел на нейни приятели, американски сенатор, я караше с огромния си автомобил. На задната седалка се тъпчеха четири деца. Сенаторът спря; децата изскочиха и се затичаха по голямата поляна към оградата на стадиона, където имаше изкуствена пързалка. Сенаторът продължи да седи зад волана, загледан мечтателно в четирите тичащи фигурки, а после се обърна към Сабина:

— Погледнете ги! — Той описа с ръка кръг, който трябваше да обхване целия стадион, поляната и децата. — За мен това е щастието.

В думите му имаше не само радост от това, че децата тичат и тревата расте, но и проява на разбиране към жената, дошла от една комунистическа страна, където според убежденията на сенатора тревата не расте, а децата не тичат.

Но точно в този момент Сабина си представи този сенатор на трибуната на централния пражки площад. Върху лицето му бе изписана онази усмивка, която комунистическите държавни мъже адресираха от висотата на своята трибуна към също тъй усмихващите се граждани долу в редиците на манифестацията.

8

Откъде знаеше сенаторът, че децата означават щастие? Нима виждаше какво става в душите им? Ами ако в мига, когато изчезнаха от погледите им, три от тях са се нахвърлили върху четвъртото и са започнали да го бият?

Сенаторът имаше един-единствен аргумент в полза на своето твърдение: чувствата си. Там, където говори сърцето, възраженията на разума са неприлични. В царството на кича властва диктатурата на сърцето.

Разбира се, вдъхновените от кича чувства трябва да са такива, че да могат да се споделят от много хора. Ето защо кичът не може да се базира на необичайна ситуация, а само на архетипи, набити в главите на хората: неблагодарната дъщеря, изоставения баща, тичащите по тревата деца, родината, на която някой е изменил, спомена за първата любов.

Кичът извиква непосредствено една след друга две сълзи на вълнение. Първата сълза казва: колко е хубаво, дечицата тичат по тревата!

Втората сълза казва: колко е хубаво заедно с цялото човечество да се умиляваш от тичащите по тревата дечица!

Едва тази втора сълза прави от кича кич.

Братството на всички хора по света може да се изгради само върху кича.

9

Най-добре знаят това политиците. Щом видят наблизо фотоапарат, веднага изприпкват до най-близкото дете, за да го вдигнат високо на ръце и да го целунат по бузката. Кичът е естетическият идеал на всички политици, на всички политически партии и движения.

В обществото, където съществуват паралелно различни политически течения и всяко от тях разрушава влиянието на другите или го ограничава, все пак криво-ляво можем да се изплъзнем от инквизицията на кича; отделният индивид може да запази индивидуалността си, а творецът — да създаде неочаквана творба. Там обаче, където цялата власт е притежание на едно-единствено политическо течение, веднага се озоваваме в царството на тоталитарния кич.

Думата „тоталитарен“ означава, че всичко, което нарушава кича, бива изхвърлено от живота: всяка проява на индивидуализъм (доколкото всяка отлика е плюнка в лицето на усмихващото се братство), всяко съмнение (защото онзи, който започне да се съмнява в дребните неща, рано или късно ще се усъмни в живота изобщо), иронията (защото в царството на кича всичко трябва да се приема абсолютно сериозно), но също така и изоставилата семейството си майка, и мъжът, който предпочита мъжете пред жените и така застрашава светия призив „плодете се и се множете“.

От тази гледна точка можем да приемем така наречения Гулаг за септична яма, в която тоталитарният кич изхвърля своите отпадъци.

10

Първото десетилетие след Втората световна война беше време на най-страшен сталински терор. Тогава арестуваха заради някаква глупост бащата на Тереза и изхвърлиха десетгодишното момиченце от апартамента. По същото време двайсетгодишната Сабина следваше в Академията за изящни изкуства. Професорът по марксизъм разясняваше пред нея и колегите и следния постулат на социалистическото изкуство: съветското общество е отишло толкова напред, че там основният конфликт вече не е между доброто и злото, а между доброто и по-доброто. Излиза, че лайното (тоест онова, което е органически неприемливо) може да съществува само „при ония оттатък“ (примерно в Америка) и само оттам, отвън, като чуждо тяло (примерно под облика на шпиони) да проникне в света на „добрите и по-добрите“.

И наистина съветските филми, които именно през онова най-жестоко време бяха залели кината на всички комунистически страни, бяха обвеяни от невероятна невинност. Най-големият конфликт, който можеше да възникне между двама руснаци, беше любовното недоразумение: той подозираше, че тя вече не го обича, и тя си мислеше същото за него. Накрая те се хвърляха в обятията си и се обливаха в сълзи на щастие.

Днес тези филми традиционно се тълкуват така: те показвали комунистическия идеал, докато комунистическата реалност била по-лоша.

Сабина се бунтуваше против едно такова тълкуване. Когато си представяше, че светът на съветския кич може да стане реалност и на нея може да и се наложи да живее в него, студени тръпки пробягваха по гърба й. Без сянка от колебание би предпочела живота в реалния комунистически режим, с всичкия му тормоз и опашките за месо. В реалния комунистически свят може да се живее. Но в света на осъществения комунистически идеал, в този свят на ухилени идиоти, с които не би могла да размени и дума, Сабина би умряла от ужас най-късно след седмица.

Мисля, че чувството, което събуждаше у Сабина съветският кич, е сродно на ужаса, който изживя Тереза, сънувайки, че марширува с голи жени покрай басейна и е принудена да пее бодри песни. Под повърхността се полюшваха трупове. Тереза не можеше да се обърне към никоя от жените дори с едничка дума, с едничък въпрос. Би чула в отговор само следващия куплет от песента. Не можеше дори тайно да намигне на някоя. Веднага щяха да почнат да я сочат на мъжа, застанал в коша над басейна, за да я застреля.

Сънят на Тереза показва истинската функция на кича: кичът е параван, закриващ смъртта.

11

В царството на тоталитарния кич отговорите са дадени отнапред и изключват всякакви въпроси. Оттук следва, че истинският противник на тоталитарния кич е питащият човек. Въпросът е като нож, който разрязва платното на изрисувания декор, за да можем да надзърнем какво се крие зад него. Впрочем точно така Сабина беше обяснила някога на Тереза смисъла на своите картини: отпред е понятната лъжа, а отзад прозира непонятната истина.

Само че онези, които воюват срещу така наречените тоталитарни режими, трудно могат да воюват само с въпроси и съмнения. Те също трябва да имат свои ценности и простички истини, които да могат да бъдат разбрани от колкото се може повече хора и да изтръгнат сълзи от тях.

Веднъж някаква политическа организация в Германия направи изложба на Сабина. Тя взе каталога: на корицата имаше нейна снимка, а през нея — нарисувани телени мрежи. Вътре беше напечатана биографията й, която бе заприличала на житие на мъченица или светица: страдала, борила се срещу неправдите, била принудена да напусне изтерзаната си родина и сега продължава да се бори. „Със своите картини тя воюва за свободата“, беше последното изречение от текста.

Сабина протестира, но не я разбраха.

— Какво, не е ли вярно, че при комунизма модернистичното изкуство се преследва?

Сабина каза сърдито:

— Моят враг не е комунизмът, а кичът!

След този случай тя започна да забулва своята биография с мистификации и когато след време се озова в Америка, успя дори да скрие, че е чехкиня. Това беше само отчаян опит да се спаси от кича, в който хората искаха да превърнат нейния живот.

12

Сабина стоеше пред статива, на който бе прикрепено започнато платно. В едно кресло зад гърба й седеше възрастен мъж и следеше с очи всяко движение на нейната четка.

По едно време той си погледна часовника.

— Струва ми се, че вече трябва да тръгваме — каза.

Сабина остави настрани палитрата и отиде в банята да се измие. Старецът стана и се приведе да вземе подпряния на масата бастун. От ателието се излизаше направо на поляната. Здрачаваше се. На двайсетина метра от вратата се издигаше бяла дървена къща. Два прозореца на приземния й етаж светеха. Тези два прозореца, светещи в гаснещия ден, умиляваха Сабина.

През целия си живот бе твърдяла, че нейният враг е кичът. Но нима не го носеше у себе си? Нейният кич беше представата за дома мирен, сладък, хармоничен, стопанисван от добрата майчица и умния татко. Тази представа се бе загнездила у Сабина след смъртта на родителите й. Колкото повече се отдалечаваше животът й от този сладостен идеал, толкова повече се поддаваше тя на неговото очарование и на няколко пъти се беше просълзявала, докато гледаше по телевизията сантиментален филм, в който неблагодарната дъщеря прегръща изоставения си баща, а в гаснещия ден припламват прозорците на щастливия дом.

Бяха се запознали със стареца в Ню Йорк. Той беше богат и обичаше живописта. Живееше със също тъй старата си жена в една селска къща. Срещу къщата имаше някогашна конюшня. Възрастният мъж я превърна в ателие за Сабина, покани я там да рисува и по цели дни следеше с очи движенията на четката й.

Сега тримата вечеряха заедно. Старицата се обръщаше към Сабина с „дъще“, но съдейки по всичко, беше тъкмо обратното: Сабина беше нещо като майка на тези две деца, които я обожаваха, възхищаваха й се и бяха готови да й се подчиняват, стига тя да пожелаеше да им заповядва.

Нима на прага на старостта бе намерила родителите си, от чиято опека се бе изтръгнала като момиче? Или най-после бе намерила децата, които никога не бе имала?

Знаеше добре, че това е илюзия. Че пребиваването й у старците не е нищо друго, освен кратка почивка. Възрастният господин беше сериозно болен, а жена му след неговата смърт щеше да замине при сина си в Канада. Сабининият път на измени щеше да продължи и сред непосилната лекота на битието от време на време щеше да отеква, бликнала от дъното на душата й, смешната сантиментална песничка за два светещи прозореца, зад които живее едно щастливо семейство.

Тази песен я умилява, но Сабина не взима умилението си на сериозно. Тя знае прекалено добре, че песента е една красива лъжа. В мига, когато кичът бива разпознат като лъжа, той прескача в контекста на не-кича. По този начин изгубва авторитарната си власт и е умилителен като всяка друга човешка слабост. Защото никой от нас не е свръхчовек, та да избегне изцяло кича. Колкото и да го презираме, кичът е част от човешката орисия.

13

Източник на кича е категоричното приемане на битието.

Но кое стои в основата на битието? Бог? Човекът? Борбата? Любовта? Мъжът? Жената?

По този въпрос има различни мнения, затова има и различни видове кич: католически, протестантски, еврейски, комунистически, фашистки, демократически, феминистки, европейски, американски, национален, интернационален.

От времето на Великата френска революция едната половина от Европа се нарича левица, а другата си е спечелила наименованието десница. Почти невъзможно е едните или другите да бъдат дефинирани чрез определени теоретични принципи, на които се опират. И в това няма нищо странно: политическите движения не почиват на рационални платформи, а на представи, образи, думи, архетипите, чиято съвкупност формира един или друг политически кич.

Представата за Великия Поход, от която се опиянява Франц, е политически кич, който сплотява ляво настроените хора от всички времена и течения. Великият Поход — това е онзи прекрасен път напред и все напред, пътят към братството, към равенството, към справедливостта, към щастието и още по-нататък, през всички препятствия, защото препятствия са нужни, ако походът трябва да стане Велик Поход.

Диктатура на пролетариата или демокрация? Отхвърляне на потребителското общество или увеличаване на производството? Гилотина или отменяне на смъртното наказание? Това няма никакво значение. Онова, което прави привърженика на левицата такъв, не е една или друга теория, а способността му да превърне която и да било теория в елемент от кича, наречен Велик Поход към бъдещето.

14

Разбира се, Франц не е човек на кича. Представата за Великия Поход играе в неговия живот приблизително същата роля, каквато играе сантименталната песен за двата светещи прозореца в живота на Сабина. За коя ли политическа партия гласува той? Боя се, че изобщо не гласува и в деня на изборите предпочита да иде на излет в планината. Естествено, това не означава, че Великият Поход е престанал да го вълнува. Прекрасно е да мечтае, че е частица от маршируващите колони, които прекосяват вековете, и Франц никога няма да забрави тази прекрасна мечта.

Един ден му телефонираха приятели от Париж. Организирали поход до Камбоджа и го канеха да вземе участие в него.

По онова време Камбоджа беше преживяла гражданската война, американските бомбардировки, изстъпленията на местните комунисти, изтребили една пета от народа си, и накрая окупацията от страна на съседен Виетнам, който пък по това време не беше нищо друго, освен оръдие на Русия. В Камбоджа цареше глад и хората измираха, лишени от медицинска помощ. Световната здравна организация вече много пъти беше настоявала да се разреши на нейни представители да влязат в страната, но виетнамците не разрешаваха. Затова видни западни интелектуалци решиха да тръгнат пеша към камбоджанските граници и чрез този голям спектакъл, разигран пред очите на целия свят, да издействат достъп на лекарите в окупираната страна.

Приятелят, който се обади на Франц, беше един от онези, с които той някога беше манифестирал по парижките улици. В първия момент поканата го запали, но после погледът му попадна върху студентката с големите очила. Тя седеше в креслото срещу него и очите й изглеждаха още по-големи зад кръглите лещи. На Франц му се стори, че тези очи го молят да не заминава никъде. И той се извини на приятеля си, че не може да се включи в акцията.

Но още щом остави слушалката, съжали за решението си. Вярно, беше угодил на земната си любовница, но беше пренебрегнал небесната си любов. Нима Камбоджа не беше вариант на родината на Сабина? Страна, окупирана от комунистическите войски на своята съседка? Страна, върху която се бе стоварил юмрукът на Русия! На Франц изведнъж започна да му се струва, че полузабравеният приятел му е позвънил по таен знак от Сабина.

Небесните създания знаят и виждат всичко. Ако Франц вземеше участие в този поход, Сабина щеше да го гледа и да му се радва. Щеше да разбере, че и е останал верен.

— Ще се разсърдиш ли, ако все пак замина? — попита Франц очилатото си момиче, което смяташе всеки ден без него за изгубен, но не можеше да му откаже нищо.

След няколко дни той се озова в голям самолет на едно от парижките летища. В самолета имаше двайсет лекари, с тях петдесетина интелектуалци (професори, писатели, депутати, певци, артисти, кметове), а всички те се придружаваха от четиристотин журналисти и фотографи.

15

Самолетът кацна в Бангкок. Четиристотин и седемдесетте лекари, интелектуалци и журналисти се запътиха към голямата зала на интерхотела, където вече ги очакваха други лекари, артисти, певци и филолози плюс още неколкостотин журналисти с бележници, магнетофони, фотоапарати и кинокамери. На най-видно място в залата бе поставен подиум, върху него дълга маса, а около масата седяха двайсетина американци, които вече бяха започнали да ръководят срещата.

Френските интелектуалци, с чиято група се движеше Франц, се чувстваха пренебрегнати и унизени. Походът към Камбоджа беше тяхна идея, а ето че сега американците със завидна непринуденост бяха взели нещата в свои ръце, при това говореха на английски и през ум не им минаваше, че някой французин или датчанин може да не ги разбере. То се знае, датчаните отдавна са забравили, че някога са били нация, тъй че от всички европейци да протестират се осмелиха само французите. Бяха толкова принципни, че отказаха да протестират на английски и се обърнаха към американците в президиума на родния си език. Американците на свой ред реагираха на думите им с приветливи и изразяващи съгласие усмивки, защото не разбираха нито дума. Накрая на французите не им остана нищо друго, освен да формулират възражението си на английски: „Защо на тази среща се говори само на английски, щом тук има и французи?“

Американците останаха крайно изненадани от една толкова странна забележка, но не престанаха да се усмихват и се съгласиха всички речи и изказвания да се превеждат. Дълго търсиха преводач, за да може срещата да продължи. После всяко изречение прозвучаваше на английски и на френски, тъй че срещата се удължи двойно и дори повече, защото всички французи знаеха английски, прекъсваха преводача, поправяха го и спореха за всяка дума.

Кулминация на срещата беше мигът, когато на подиума се качи една прочута американска актриса. Заради нея в залата нахлуха още фотографи и оператори и след всяка изречена от актрисата сричка се чуваше щракване на апарат. Актрисата говореше за страдащите деца, за варварството на комунистическата диктатура, за правото на сигурност, за заплахата, надвиснала над традиционните ценности на цивилизования свят, за неприкосновената свобода на човешкия индивид и за президента Картър, който бил много огорчен от събитията в Камбоджа. При последните думи тя се разплака.

В този миг се изправи един млад френски лекар с рижи мустаци и се развика:

— Ние сме тук, за да тръгнем да лекуваме умиращи! Не сме дошли да прославяме президента Картър! Това да не ви е някакъв пропаганден американски цирк! Не дойдохме да протестираме против комунизма, а да лекуваме болни!

Към мустакатия лекар се присъединиха и други французи. Преводачът се уплаши и не посмя да преведе репликите им. По тази причина двайсетте американци в президиума и сега ги гледаха с усмивки, пълни със симпатия, а мнозина от тях кимаха утвърдително. Един дори вдигна юмрук, защото знаеше, че европейците обичат да правят този жест в моменти на колективна еуфория.

16

Как изобщо е възможно това: интелектуалци с леви убеждения (защото тъкмо от тях беше лекарят с рижия мустак) да организират въодушевено поход срещу интересите на една комунистическа страна при положение, че до този момент комунизмът винаги е бил смятан за нещо иманентно свързано с левицата?

Откакто престъпленията на страната, наречена Съветски съюз, станаха прекалено скандални, симпатизантът на левицата можеше да избира между две възможности: или да плюе на досегашния си живот и да престане да марширува, или (с по-големи или с по-малки съмнения и задръжки) да причисли Съветския съюз към пречките по пътя на Великия Поход и да продължи да марширува.

Мисля, вече казах, че това, което прави левицата левица, е кичът на Великия Поход. Идентичността на кича не идва от политическата стратегия, а от образите, метафорите, речника. Тогава значи е възможно да надмогнеш навика си и да тръгнеш на поход срещу интересите на една комунистическа страна. Но не е възможно да подмениш една дума с други думи. Можеш да се заканваш с юмрук на виетнамската армия. Но не можеш да крещиш към нея „Позор за комунизма!“. Защото „Позор за комунизма!“ е лозунг на враговете на Великия Поход, а пък този, който не иска да изгуби собственото си лице, трябва последователно да отстоява своя собствен кич в най-чистия му вид.

Казвам всичко това само за да хвърля светлина върху недоразумението между френския лекар и американската актриса, която в своята егоцентричност сметна, че е станала жертва на завист или женомразство. Докато в действителност французинът беше проявил тънък естетически усет: думи като „президентът Картър“, „нашите традиционни ценности“, „варварството на комунизма“ бяха заети от речника на американския кич и нямаха абсолютно нищо общо с кича на Великия Поход.

17

На другата сутрин всички се качиха на автобуси и прекосиха Тайланд, докато стигнаха близо до границата с Камбоджа. Вечерта спряха в малко селце, където за тях бяха наети няколко наколни жилища. Понеже реката прииждаше често и имаше опасност от наводнение, хората бяха принудени да живеят горе, докато долу, между коловете, се блъскаха в теснотията свине.

Франц спа в една стая с четирима други професори. В просъница чуваше отдолу грухтенето на свинете, а до себе си — хъркането на прочутия математик.

Сутринта всички отново се качиха на автобусите. На два километра от границата се наложи да слязат, защото по-нататък не се допускаха превозни средства. Там имаше само едно тясно шосе, водещо до граничния пункт и охранявано от войска. На това място автобусите спряха. Когато слязоха от тях, французите установиха, че американците пак са ги изпреварили и вече чакат строени в челото на колоната. Дойде най-тежкият момент. Отново се появи преводачът и започна голяма караница. Накрая се споразумяха: отпред застанаха един американец, един французин и камбоджанската преводачка. След тях вървяха лекарите и чак тогава всички останали; американската актриса остана на опашката.

Шосето беше тясно и от двете му страни се простираха минни полета. На всяка крачка се натъкваха на гранично заграждение: два бетонни блока с бодлива тел и тесен проход между тях. Налагаше се да се движат в индийска нишка.

На около пет метра пред Франц вървеше прочут немски поет и поп певец, написал до този момент цели деветстотин и трийсет песни за мира и против войната. Той носеше на дълъг прът бяло знаме, което отиваше на черната му брада и го открояваше сред останалите.

Покрай дългата колона подтичваха фотографи и кинооператори. Щракаха и бръмчаха с камерите си, изтичваха отпред, спираха, отдръпваха се малко, приклякваха, отново ставаха и пак изпреварваха колоната. От време на време извикваха по име някой известен мъж или жена, те неволно се обръщаха по посока на гласа и фотографите натискаха копчето.

18

Всички имаха предчувствие, че нещо ще се случи. Хората забавяха крачка и се оглеждаха назад.

Американската актриса, на която бяха отредили място в края на колоната, не желаеше да търпи повече това унижение и реши да мине в атака. Затича се. Също както при бягането на пет хиляди метра бегачът, който дотогава е пестял силите си и се е държал в края на основната група, изведнъж се устремява напред и изпреварва всички останали състезатели.

Мъжете се усмихваха смутено и правеха път на славната атлетка, за да подпомогнат нейната победа, но жените крещяха: „Върнете се на мястото си! Това да не е парад на филмови звезди!“

Ала актрисата не се уплаши и продължи да подтичва напред, придружена от петима фотографи и двама кинооператори.

Тогава една френска професорка по лингвистика я улови за китката й и каза (на кошмарен английски):

— Това е поход на лекари, които искат да лекуват смъртно болни камбоджанци, а не е спектакъл за филмови звезди!

Актрисата не беше достатъчно силна, за да изтръгне ръката си от хватката на професорката по лингвистика. Затова отвърна (на отличен английски):

— Я се разкарайте! Аз съм била на стотици такива акции! Навсякъде е добре да има звезди! На нас това ни е работата! Това е наш морален дълг!

— Ама че лайно! — възкликна професорката по лингвистика (на отличен френски).

Американската актриса я разбра и се разплака.

— Стой така! — извика й един оператор и коленичи пред нея. Актрисата се втренчи в обектива му, а сълзите се търкаляха по бузите й.

19

Най-после професорката по лингвистика пусна китката й. В същия момент я повика по име немският певец с черната брада и бялото знаме.

Американската актриса никога не беше чувала за певеца, но в мигове на унижение беше по-възприемчива от обикновено към проявите на симпатия и затова се затича към него. Той прехвърли пръта на знамето в лявата си ръка, а с дясната прегърна актрисата през раменете.

Около двойката продължаваха да подскачат оператори и фотографи. Един прочут американски фотограф се опита да улови във визьора на апарата си техните лица заедно със знамето, но това не беше лесно, тъй като прътът на знамето беше много дълъг. Затова фотографът побягна заднишком и навлезе в оризовата нива. Случи се така, че настъпи мина. Чу се гръм и разкъсаното му на парчета тяло полетя на всички страни, изпръсквайки с фонтан от кръв европейските интелектуалци.

Певецът и актрисата се вцепениха от ужас. Като се съвзеха малко, и двамата вдигнаха очи към знамето. Беше изцапано с кръв. В първия миг и тази гледка ги накара да замръзнат. После погледнаха още няколко пъти плахо нагоре и започнаха да се усмихват. Изпълни ги особена, неизпитвана дотогава гордост, че носят знаме, осветено с кръв. Колоните отново тръгнаха.

20

Границата минаваше по една малка рекичка, но тя не се виждаше, защото по протежението й се виеше дълга стена, висока около метър и половина, върху която бяха закрепени чували с пясък за тайландските стрелци. Само на едно място стената се прекъсваше. Там над рекичката минаваше мост. Никой не биваше да стъпва на него. На отсрещния бряг беше разположена виетнамска окупационна войска, но не се виждаше. Позициите им бяха идеално замаскирани. Едно обаче беше сигурно: ако някой стъпеше на моста, невидимите виетнамци щяха да открият огън.

Ту един, ту друг от членовете на групата отиваше до стената и се повдигаше на пръсти. Франц се опита да надзърне през пролуката между два чувала, но не можа да види нищо изблъска го един от фотографите, убеден, че е в правото си да заеме неговото място.

Франц се огледа назад. Във величествената корона на едно самотно дърво като орляк едри врани бяха накацали седмина фотографи с вперен в отсрещния бряг поглед.

В този момент преводачката, която вървеше най-отпред, доближи до устата си широка фуния и извика на кхмерски към отвъдния бряг на реката:

— Тук има лекари и те молят да им разрешите да стъпят на камбоджанска територия, за да оказват там медицинска помощ. Тяхната акция не е политическа намеса. Водени са само от грижа за живота на хората.

От другия бряг отговориха с невероятна тишина. Толкова пълна, че тревога завладя всички. Само щракането на фотоапаратите прозвучаваше в тази тишина като жужене на някакви екзотични насекоми.

В един миг на Франц му се стори, че Великият Поход е стигнал своя край. Тишината настъпва към Европа и пространството, върху което се разиграва Великият Поход, е само един малък подиум в средата на планетата. Тълпите, които някога са се блъскали в подножието на подиума, отдавна вече са отвърнали лица и Великият Поход продължава в усамотение, без зрители. Да, казва си Франц, Великият Поход продължава, напук на равнодушието на света, но вече става нервен и трескав, вчера срещу американците, окупирали Виетнам, днес срещу виетнамците, окупирали Камбоджа, вчера в подкрепа на Израел, днес в защита на Палестина, вчера в защита на Куба, утре срещу Куба и винаги срещу Америка, винаги срещу кланетата и винаги в подкрепа на други кланета — Европа марширува и за да не изостане от ритъма на събитията, за да не изпусне нито едно от тях, все повече ускорява ход, тъй че Великият Поход става поход на подтичващи, забързани хора, а сцената се стеснява все повече и повече, докато един ден се превърне в точка без измерения.

21

Преводачката извика още веднъж своя призив в мегафона. В отговор — отново абсолютна, безкрайно равнодушна тишина.

Франц се огледа. Мълчанието отвъд реката ги удари всичките през лицата като шамар. Дори певецът с бялото знаме и американската актриса са притеснени, смутени, не знаят какво да правят.

Франц внезапно проумя, че до един са смешни, и той, и другите, но това откритие не го разграничаваше от останалите участници в похода, не го изпълваше с ирония, напротив точно сега той изпитваше към тях безгранична любов, каквато изпитваме към обречените. Да, Великият поход отива към своя край, но нима това е причина Франц да му измени? Та нима и собственият му живот не отива към края си? Нима трябва да се надсмива над ексхибиционизма на онези, които бяха придружили храбрите лекари до границата? Какво друго могат да правят всички тези хора, освен да играят театър? Останала ли им е някоя по-добра възможност?

Франц е прав. Сещам се за редактора, който беше организирал подписката за амнистиране на политическите затворници в Прага. Той добре съзнаваше, че тази акция няма да помогне на затворниците. Истинската й цел не беше те да бъдат освободени, а да се покаже, че в тази държава все още има хора, които не се боят. Онова, което правеше редакторът, беше театър. Но той нямаше друга възможност. Не можеше да избира между действието и театъра. Изборът му беше такъв: или да играе театър, или да не прави нищо. Има ситуации, в които хората са осъдени да играят театър. Тяхната битка с безмълвната сила (с безмълвната сила на отвъдния бряг на реката, с полицията, вселила се в безмълвни микрофони по стените) е битка на театрална трупа срещу цяла армия.

Франц видя как приятелят му от Сорбоната вдигна юмрук и го размаха към тишината отсреща.

22

Преводачката за трети път извика призива си в микрофона.

Тишината, която й отговори и сега, внезапно превърна тревогата на Франц в бяс. Той бе застанал съвсем близо до моста, разделящ Тайланд от Камбоджа, и го завладя неудържимо желание да се втурне по този мост, крещейки до небесата страховити псувни, и да намери смъртта си сред оглушителния пукот на куршумите.

Този внезапен порив на Франц ни напомня нещо; да, напомня ни сина на Сталин, който се втурнал да увисне върху телените мрежи, защото било свръх силите му да гледа как двата полюса на човешкото съществуване се доближават и всеки миг ще се докоснат, а после вече няма да има разлика между възвишеното и низкото, между ангела и мухата, между Бог и лайното.

Франц не можеше да допусне, че блясъкът на Великия Поход е равносилен на смешната суета на участниците в него и че могъщият грохот на европейската история се изгубва без следа сред океана от тишина, тъй че вече няма разлика между историята и мълчанието. В този момент той пожела да сложи върху едното блюдо на везните собствения си живот, за да докаже, че Великият Поход тежи повече от лайното.

Но човек не може да докаже такова нещо. На едното блюдо на везните е било лайното, на другото е легнал с цялото си тяло синът на Сталин и стрелката на везните не е помръднала.

Вместо да се остави да го застрелят, Франц наведе глава и тръгна заедно с останалите в индийска нишка обратно към автобусите.

23

Всички изпитваме необходимост някой да ни гледа. Можем да бъдем разделени на четири категории в зависимост от това под какъв тип поглед искаме да живеем.

Хората от първата категория обичат да бъдат следени от погледа на безкрайно множество безименни очи, с други думи от погледа на публика. Към тази категория спадат немският певец, американската актриса и редакторът с голямата брада. Редакторът бе свикнал със своите читатели и когато един ден руснаците прекратиха издаването на неговия седмичник, той имаше чувството, че диша въздух, в който почти не е останал кислород. Никой не можеше да му замени погледа на непознатите. Сякаш се задушаваше. Докато един ден съобрази, че всяка негова крачка се следи от полицията, че телефонът му се подслушва и дори тайно го фотографират на улицата. Внезапно се бе оказал обграден отвсякъде с безименни очи и от това незабавно започна да диша по-леко. Беше щастлив! Говореше с театрален патос на вградените в стените микрофони. В лицето на полицията той намери своята изгубена публика.

Втората категория съставляват онези, които, за да живеят, се нуждаят от погледите на множество познати очи. Това са неуморимите организатори на коктейли и вечери. Те са по-щастливи в сравнение с хората от първата категория, за които загубата на публиката означава в зрителната зала на живота им да изгаснат всички светлини. А тази загуба рано или късно сполетява почти всеки от тях. Хората от втората категория, обратното, винаги успяват да си осигурят по някой и друг поглед. Вземете за пример Мари-Клод и нейната дъщеря.

Следва третата категория хора, които изпитват нужда постоянно да са пред очите на любимия човек. Тяхното положение е също тъй рисковано, както при първата категория. Един ден очите на любимия човек ще се склопят и в зрителната зала ще настъпи мрак. В тази категория са Тереза и Томаш.

И накрая идва четвъртата категория, най-рядката. Тя обхваща онези, които живеят под въображаемия поглед на отсъстващи хора. Това са мечтателите. Например Франц. Той пътува към границата на Камбоджа единствено заради Сабина. Автобусът се друса по тайландското шосе, а Франц чувства как Сабина е втренчила неотклонен поглед в него.

От същата категория е и синът на Томаш. Ще го нарека Шимон. (Сигурно ще е доволен да има библейско име като баща си.1) Очите, за които копнее той, са очите на Томаш. След историята с петицията Шимон беше изключен от университета. Той ходеше с племенницата на един селски свещеник. Ожени се за нея, стана тракторист в кооперативното стопанство, вярващ католик и баща. По едно време научи от някого, че и Томаш живее на село, и се зарадва: съдбата беше привела техните животи в симетрия! Това заключение го окуражи да напише на баща си писмо. Не очакваше отговор. Искаше само Томаш да обърне поглед към живота му.

24

Франц и Шимон са мечтателите в този роман. За разлика от Франц Шимон не обичаше майка си. От ранното си детство се бе стремил към своя баща. Искаше му се да вярва, че някаква несправедливост, извършена спрямо баща му, предшества и обяснява несправедливостта, извършена от баща му спрямо него самия. Никога не изпита гняв към Томаш, защото не желаеше да става съюзник на майка си, която постоянно злословеше по негов адрес.

Шимон живя с нея до осемнайсетата си година, а след матурата замина да следва в Прага. По онова време Томаш вече миеше прозорци. Шимон много пъти инсценираше случайни срещи на улицата. Но баща му не спря нито веднъж да си поприказват.

Шимон се сближи с бившия редактор с голямата брада само защото неговата съдба беше сходна с тази на баща му. Името на Томаш беше непознато на редактора. Статията за Едип беше потънала в забвение и редакторът всъщност узна за нея именно от Шимон, когато той му се помоли да се срещнат с Томаш заради петицията. Редакторът се съгласи само за да достави радост на момчето, което обичаше.

Всеки път, щом Шимон се сетеше за тази среща, го обземаше срам. Положително беше направил лошо впечатление на баща си. Докато самият той пък беше харесал Томаш. Спомняше си всяка негова дума и с времето все повече се убеждаваше в правотата му. В съзнанието му най-дълбоко се беше врязало изречението: „Да наказваш онези, които не са знаели какво правят, е варварство.“ Когато чичото на неговото момиче му даде да чете Библията, го впечатлиха думите на Исус: „Отче! Прости им, понеже не знаят що правят.“ Знаеше, че Томаш не е вярващ, но съзираше в сходството на двете изречения таен знак: баща му благославя неговия път.

Живееше на село вече трета година, когато получи писмо, с което Томаш го канеше да му гостува. Срещата мина много добре, Шимон се държеше свободно и изобщо не заекваше. Май дори не забеляза, че с баща му почти не намериха общ език. Около четири месеца по-късно получи телеграма. Томаш и жена му загинали, премазани от камион.

Чак тогава узна за жената, която някога била любовница на баща му, а в момента живеела във Франция. Издири адреса й. И понеже отчаяно се нуждаеше от въображаемо око, което да следи оттук нататък живота му, от време на време й пишеше дълги писма.

25

До края на живота си Сабина щеше да получава писма от тъжния селски подател. Много от тези писма щяха да останат непрочетени, защото страната, от която идваха, я интересуваше все по-малко и по-малко.

Старият човек почина и Сабина се премести да живее в Калифорния. Още по на запад, още по-далеч от Чехия.

Картините й се продаваха добре, тя обичаше Америка. Но само външната й страна. Вътрешно за нея тя беше един чужд свят. Там, отдолу, нямаше нито един неин дядо, нито един неин вуйчо. Страх я бе, че един ден ще я заковат в ковчег и ще я пуснат долу, в американската земя.

Затова направи завещание, в което изискваше след смъртта тялото й да бъде кремирано, а прахът й пръснат по въздуха. Тереза и Томаш бяха умрели под знака на тежестта. Тя искаше да умре под знака на лекотата. Да стане по-лека от въздуха. Според Парменид това е промяна на отрицателното в положително.

26

Автобусът спря пред хотела в Бангкок. Никой вече нямаше настроение да организира среща. Хората се разпръснаха на групички из града, някои отидоха да разгледат храмовете, други — на публичен дом. Приятелят от Сорбоната покани Франц да прекарат заедно вечерта, но той искаше да остане сам.

По здрач излезе на улицата. Постоянно мислеше за Сабина и усещаше върху себе си неотклонния й поглед, който винаги го караше да се съмнява в себе си, защото не можеше да разбере какво в действителност си мисли тя. И този път погледът й смути спокойствието му. Дали не му се присмива? Дали не смята култа му към нея за лудост? Дали не иска да му каже, че е крайно време да порасне и да се отдаде изцяло на любовницата, която тя самата му е изпратила?

Пред очите му изплува лицето с големите кръгли очила. Той изведнъж осъзна колко е щастлив със своята студентка. Пътуването до Камбоджа му се стори нелепо и безсмислено. Защо изобщо го беше предприел? Да, сега вече знае. За да проумее най-после, че не демонстрациите, не Сабина, а точно очилатото му момиче е неговият истински живот, единственият истински живот! Беше пътувал дотук, за да разбере, че действителността е нещо повече от мечтата, много повече от мечтата!

В този момент от мрака се отдели човешка фигура и започна да му приказва нещо на непознат език. Франц гледаше човека с някаква смесица от съчувствие и учудване. Непознатият се кланяше, усмихваше се и не спираше да повтаря много настоятелно нещо. Какво ли му казваше? Сякаш го канеше да идат някъде. Да, хвана го за ръка и го поведе. Франц реши, че някой се нуждае от помощта му. Да не би все пак да се окаже, че не е дошъл тук напразно? Че все пак е дошъл моментът наистина да помогне някому в тази страна?

Но ето че до бъбривия мъж се изправиха други двама и единият подкани Франц на английски да им даде парите си.

В този момент очилатото момиче изчезна от представите му и Сабина отново впери поглед в него, недействителната Сабина с великата си съдба, Сабина, пред която той се чувстваше тъй дребен. Очите й го гледаха с гняв и недоволство: „Пак ли се остави да те подведат? Пак ли някой злоупотребява с глупашката ти доброта?“

Франц с рязко движение се изплъзна от мъжа, който беше хванал ръкава му. Знаеше, че Сабина винаги бе харесвала силата му. Улови ръката, с която беше посегнал към него вторият мъж. Стисна я здраво и преметна мъжа през рамото си с отлично изпълнена джудистка хватка.

Сега вече беше доволен от себе си. Сабина продължаваше да го гледа. Оттук нататък тя никога повече няма да го види унижен! Никога повече няма да го види да отстъпва! Той никога повече няма да бъде мекушав и сантиментален!

Изпълни го едва ли не радостна ненавист към тези хора, които смятаха да се подиграят на невинността му. Стоеше леко приведен и не изпускаше от погледа си никого от тях. Но в следващия миг нещо тежко го удари по главата и той се свлече на земята. Смътно усещаше, че го носят нанякъде. После започна да пада надолу. Почувства силен удар и изгуби съзнание.

Дойде на себе си чак в една женевска болница. Над леглото му се беше надвесила Мари-Клод. Франц искаше да й каже да се махне. Искаше незабавно да съобщят на студентката с големите очила. В мислите му присъстваше само тя. Франц искаше да изкрещи, че не желае да вижда никого освен нея. Но с ужас установи, че не може да издаде нито звук. Гледаше Мари-Клод с безгранична омраза и искаше да се обърне към стената. Но не можеше да помръдне. Искаше да извърне поне главата си. Но не можеше да помръдне и нея. Тогава затвори очи, за да не я вижда.

27

Мъртвият Франц най-после принадлежи на своята законна съпруга така, както никога по-рано не й е принадлежал. Мари-Клод се разпорежда с всичко, заема се с организацията на погребението, разпраща некролози, купува венци, шие си черна рокля, която в действителност е булчинска. Да, едва погребението на съпруга е истинската сватба за жена му, венецът на житейския й път, възнаграждението за всичките й мъки.

Впрочем и пасторът добре си дава сметка за това и реди над гроба слова за вярната съпружеска любов, преминала през много изпитания, но останала за покойния до сетните му дни спокоен пристан, където той могъл накрая да пусне котва. И колегата на Франц, когото Мари-Клод бе помолила да каже няколко думи над ковчега, преди всичко отдаде дължимото на достойната съпруга на мъртвеца.

Някъде отзад, подкрепяна от една своя приятелка, плътно обградена от присъстващите, стои студентката с големите очила. С мъка сдържаният плач и многото погълнати хапчета са й причинили стомашни спазми още преди началото на обреда. Тя се превива и се държи за корема. Налага се приятелката и да я отведе от гробищата.

28

Веднага щом получи телеграмата, с която му съобщаваха за смъртта на Томаш и Тереза, синът на Томаш се качи на мотора си и пристигна в тяхното село. Зае се с погребението. Поръча да издълбаят на надгробния паметник под името на баща му надписа: „Той искаше царството Божие на земята“.

Знаеше, че баща му никога не би го казал с тези думи. Но бе сигурен, че надписът разкрива точно това, което бе искал Томаш. Царството Божие на земята означава справедливост. Томаш бе жадувал да живее в свят, в който царува справедливостта. Нима синът му няма право да предаде живота на баща си със свои думи? Нали това е от памтивека право на всички опечалени?

„След дълго скиталчество той се завърна“, пише върху надгробната плоча на Франц. Надписът може да се тълкува като религиозен символ: скиталчество из земния живот, завръщане в Божието лоно. Но посветените знаят, че изразът си има и друг, чисто светски смисъл. Пък и Мари-Клод го разяснява всеки ден:

Франц, златният, добричкият Франц не се справи с кризата на петдесетте си години. Какво смачкано момиченце го пипна в лапите си! И поне да беше хубава! (Забелязахте ли какви огромни очила, че тя изобщо не се виждаше зад тях!) Но нали знаете, един петдесетгодишен мъж душа дава за нещо младо и свежо. Само тя, собствената му жена, знае колко е страдал! За него това беше истинско морално изтезание! Защото дълбоко в душата си Франц беше честен и добър. Как иначе може да се обясни това негово безсмислено, отчаяно пътуване до Азия? Той отиде там, за да намери смъртта си. Да, Мари-Клод знае това със сигурност: Франц съзнателно е търсил смъртта. В последните си дни, когато вече умирал, не искал да види никого освен нея. Не можел да говори, но й благодарил поне с поглед. Молел я с поглед да му прости. И тя му простила.

29

Какво остана от умиращите в Камбоджа?

Една голяма снимка на американската актриса, прегърнала жълтокожо дете.

Какво остана от Томаш?

Надпис: „Той искаше царството Божие на земята“.

Какво остана от Бетовен?

Намръщен мъж с невиждана грива, който боботи с мрачен глас: „Es muss sein!“

Какво остана от Франц?

Надпис: „След дълго скиталчество той се завърна“.

И тъй нататък, и тъй нататък. Преди да бъдем забравени, ще ни превърнат в кич. Кичът е междинна спирка по пътя между битието и забравата.