Непосилната лекота на битието

1

Прозорецът гледаше към полегат склон, обрасъл с криви тела на ябълкови дървета. Над склона горски масив чертаеше хоризонта и контурите на хълмовете се нижеха, докъдето погледът стига. Привечер върху бледото небе изгряваше бяла луна и това беше мигът, в който Тереза излизаше на прага. Луната, увиснала насред все още светлеещото небе, й приличаше на лампа, която сутринта са забравили да угасят и е светила през целия ден в стая на мъртъвци.

Кривите ябълки растяха на склона и нито една от тях не можеше да помръдне от мястото, където беше поникнала, тъй както Тереза и Томаш никога нямаше да могат да напуснат това село. Те бяха продали колата, телевизора и радиоапарата си, за да си купят тук къщичка с градинка от един земеделец, който се местеше в града.

Да живеят на село — това беше единствената възможност за бягство, която им беше останала, защото в провинцията имаше хроничен недостиг на хора и достатъчно жилища. Никой нямаше интерес да проучва политическото минало на хора, готови да работят на нивата или в гората, и никой не им завиждаше.

Тереза беше щастлива, че са напуснали града с пияните клиенти пред бара и с непознатите жени, които оставяха в косите на Томаш миризмата на своя скут. Полицията бе престанала да се занимава с тях и случката с инженера се сливаше в съзнанието на Тереза със сцената от Петршин, тъй че тя вече почти не можеше да отдели съня от истината. (Пък и в края на краищата дали наистина инженерът е бил агент на тайната полиция? Може и да не е имал нищо общо с нея. Мъжете, които използват за срещите си чужди апартаменти и не обичат да се любят с една и съща жена повече от веднъж, не са чак такава рядкост.)

С една дума, Тереза беше щастлива и й се струваше, че е на крачка от своята цел: бяха заедно с Томаш, и при това сами. Сами ли? Нека уточня: с думата „самота“ обозначих факта, че двамата бяха прекъснали всякакви контакти с досегашните си приятели и познати. Бяха прерязали живота си като лента. Но се чувстваха добре сред селяните, с които работеха и си гостуваха взаимно.

В деня, когато се запозна в курортния град с руски имена на улиците с председателя на тукашното стопанство, Тереза внезапно преоткри у себе си онази картина на селото, която й беше останала от книгите или пък от дядовците и бабите и: задружен свят, в който всички живеят като едно голямо семейство, обединено от общи интереси и нрави — всяка неделя на църква, кръчма, където ходят само мъжете, и салонът на същата кръчма, където в събота свири оркестър и цялото село танцува.

Само че в епохата на комунизма селото е твърде далеч от тази останала в миналото картина. Църквата беше в съседното село и никой не ходеше там, а в кръчмата се бяха настанили разни чиновници, тъй че мъжете нямаше къде да се съберат на чаша бира и младите нямаше къде да танцуват. Църковните празници бяха забравени, а националните не вълнуваха никого. Кино имаше чак в отдалечения на двайсет километра град. Затова след работния ден, през време на който си подвикваха весело и си бъбреха през почивките, хората се затваряха между четирите стени на своите домове с модерна мебелировка, от която лъхаше не, ами направо вееше безвкусица, и впиваха поглед в светещия екран на телевизора. Не се канеха на гости, най-много да се отбият да разменят няколко думи със съседа преди вечеря. Всички до един мечтаеха да се преместят в града. Селото не им предлагаше нищо, което поне отдалеч да наподобява интересен живот.

Може би тъкмо защото никой не искаше да пуска корен тук, държавата постепенно губеше властта си над селото. Земеделецът, който вече не е собственик на земята, а просто наемен работник, трудещ се на нивата, не е привързан нито към родния си край, нито към работата си; няма какво да губи, няма за какво да милее. Благодарение на това безразличие провинцията е запазила значителна автономия и свобода. Председателят на стопанството не беше спуснат отгоре (какъвто е случаят с всички директори в градовете), а беше избран от селяните и беше един от тях.

Понеже всички искаха да заминат оттук, Томаш и Тереза заемаха сред тях изключително положение: те се бяха заселили доброволно. Ако другите използваха всяка възможност, за да прескочат поне за ден-два до някой от съседните градове, Томаш и Тереза не искаха нищо друго, освен да бъдат там, където си бяха, затова скоро опознаха съселяните си по-добре, отколкото те самите се познаваха помежду си.

А председателят на стопанството им стана истински приятел. Той имаше жена, четири деца и прасе, което дресираше така, сякаш беше куче. Животното се казваше Мефистофел и беше гордостта и атракцията на селото. Незабавно изпълняваше всяка заповед, беше чистичко и розовко; пристъпваше на копитцата си като жена с дебели прасци на високи токчета.

Когато видя Мефистофел за първи път, Каренин се развълнува и дълго го обикаля и души. Но скоро се сприятели с него и го предпочиташе пред селските псета, които презираше, защото бяха вързани за колибките си и лаеха глупашки, без прекъсване и без причина. Каренин бе схванал правилно цената на уникалността и бих могъл да кажа, че ценеше дружбата си с прасето.

Председателят на стопанството беше щастлив, че може да помогне на човека, който навремето го беше оперирал, и в същото време нещастен, че не може да направи за него нещо повече. Томаш стана шофьор на камион, с който превозваше кооператорите до нивите или караше инструменти.

Стопанството разполагаше с четири големи краварника и с един по-малък обор с четирийсет юници. Възложиха на Тереза да се грижи за тях и два пъти дневно да ги изкарва на паша. Понеже близките и удобни ливади бяха предназначени за коситба, й се налагаше да се катери със стадото по околните хълмове. Юниците изпасваха едно след друго по-отдалечените пасища и така за една година Тереза обиколи покрай тях цялата широка околност на селото. Както едно време в малкия град, така и сега тя неизменно носеше със себе си по някоя книга; като стигнеше поляната, я отваряше и се зачиташе.

Каренин задължително я съпровождаше. Беше се научил да лае по юниците, които бяха твърде игриви и все ги теглеше да се отделят от другите; правеше го с нескрита радост. Положително беше най-щастливият от тримата. Никога по-рано службата му на „страж на часовника“ не се бе оказвала толкова значима като тук, където нямаше място за никакви импровизации. Времето, в което Тереза и Томаш пребиваваха на село, се доближаваше до равната цикличност на неговото собствено време.

Един ден, след като се наобядваха (часът, в който можеха да бъдат само двамата, свободни от задължения), Тереза и Томаш излязоха с Каренин на разходка до склона оттатък къщата им.

— Не ми харесва как тича — обади се Тереза.

Каренин накуцваше с единия от задните си крака. Томаш се наведе и попипа лапата му. Откри на бедрото малка бучка.

На другия ден го качи отпред в камиона и прескочи до съседното село, където живееше ветеринарният лекар. След още една седмица го посети повторно и се прибра с новината, че Каренин се е разболял от рак.

След още три дни асистира на ветеринаря при операцията. Когато го закара вкъщи, Каренин все още не беше излязъл от упойката. Лежеше на черджето до леглото им с отворени очи и скимтеше. На бедрото му се виждаше избръснато от космите място и разрез с шест шева.

По едно време се опита да се надигне. Но не успя.

Тереза изпадна в ужас при мисълта, че той вече никога няма да може да ходи.

— Не бой се — успокои я Томаш, — още е замаян от упойката.

Тереза пробва да повдигне кучето, но то оголи челюсти насреща й. Да, понечи да я ухапе — това не се бе случвало никога по-рано!

— Той не може да те познае — обясни Томаш, — не знае коя си.

Сложиха го да легне плътно до тяхното легло и там той се унесе много бързо. Заспаха и те.

Беше три часът сутринта, когато Каренин неочаквано ги събуди. Въртеше опашка и стъпваше по тях. Умилкваше им се буйно и ненаситно.

И това да ги събуди не се беше случвало по-рано! Винаги бе чакал да се събуди някой от тях и едва тогава се престрашаваше да скочи върху леглото.

Но този път не можа да се сдържи, когато в дълбоката нощ съзнанието му изведнъж се бе прояснило. Кой знае от какви далечни краища се беше завърнал! Кой знае с какви призраци бе влязъл в схватка! И когато видя, че си е у дома, когато позна най-близките си същества, просто нямаше как да не сподели с тях безумната си радост, радостта от завръщането и от възкръсването.

2

В самото начало на Битие е казано, че Бог е създал човека, за да господарува той над морските риби, над небесните птици и над всякакъв добитък, над цялата земя, над всякакви животни, които пълзят по земята. Да не забравяме обаче, че Битие е написано от човек, а не от кон. Няма никаква гаранция, че Бог наистина е поверил на човека властта над другите живи същества. По-вероятно е човекът да е измислил Бога, за да освети узурпираната от самия него власт над кравата и коня. Така е: правото да убиеш елен или крава е единственото, по което цялото човечество постига братско съгласие дори по време на най-кръвопролитни войни.

Това право ни изглежда неоспоримо, защото на върха на йерархията се намираме именно ние. Но стига в играта да влезе още някой, например пришълец от друга планета, чийто Бог му е рекъл: „Господарувай над живите същества по всички други звезди!“, и Битие изведнъж ще престане да бъде толкова неоспоримо. И човекът, впрегнат в каруцата на някой марсианец или обръщан на шиш над огъня от някой обитател на Млечния път, може би ще се сети за телешкия шницел, който тъй често е разрязвал в чинията си, и ще поиска прошка (твърде късно!) от кравата.

Тереза крачи със стадото юници, кара ги пред себе си, час по час се разправя с някоя, защото младите крави са палави, отбиват се от пътя и влизат в нивите. Каренин й прави компания. Ето вече две години как излиза на паша с нея. Много му харесва да е строг с кравите, да ги лае и да ги плаши. (Неговият Бог му е казал да господарува над кравите и той се гордее с това.) Но ето че сега не ходи, а се влачи, едва подскача на три крака; на четвъртия има кървяща рана. Тереза често се навежда над него и го гали по гърба. Две седмици след операцията беше станало ясно, че Каренин има метастази и че състоянието му оттук нататък само ще се влошава.

По пътя срещат една съседка, която бърза с гумени ботуши към краварника. Съседката се поспира: „Какво е пострадало кучето? Нещо понакуцва!“ Тереза отвръща: „Болно е от рак. Дните му са преброени.“ И усеща как гърлото и се стяга и не може да говори. Съседката забелязва сълзите й и едва не се ядосва: „Е, хубава работа сега, да плачеш за едно куче!“ Не го казва от лошо сърце, добра женица е, по-скоро иска с тези думи да утеши Тереза. И Тереза знае това, достатъчно дълго вече живее на село, за да разбира, че ако селяните обичат всяко зайче така, както тя обича Каренин, те няма да могат да заколят нито едно и скоро ще умрат от глад заедно с животните си. И въпреки това й се струва, че долавя в думите на съседката си враждебност. „Така е“ съгласява се уж, но почти веднага се разделя със съседката и продължава по пътя си. Чувства се самотна със своята любов към кучето. С печална усмивка си казва, че трябва да я прикрива по-старателно, отколкото изневярата си. Хората се възмущават, когато някой обича куче. Ако съседката научеше, че Тереза е изневерявала на Томаш, тя щеше весело да я потупа по гърба в знак на съзаклятничество.

Затова Тереза продължава да крачи с юниците си, които трият хълбоци една о друга, и си казва, че те са извънредно мили животни. Спокойни, незлобливи, понякога палави като деца: приличат на дебели петдесетгодишни лелки, които се държат като четиринайсетгодишни хлапачки. Няма нищо по-трогателно от крави, които си играят. Тереза ги наблюдава със симпатия и си казва (тази мисъл не я оставя вече цели две години), че човечеството паразитира върху кравите по същия начин, както тенията — върху човека: впило се е в кравешкото виме като пиявица. Човекът е паразит по кравите — навярно така би дефинирал човека в някой учебник по зоология нечовекът.

Ние можем да приемем тази дефиниция като шега и да се усмихнем снизходително над нея. Но щом тя занимава сериозно Тереза, значи Тереза е стъпила на наклонена плоскост: нейните мисли са опасни, те я отдалечават от човечеството. Още в Битие Бог поверява на човека властта над живите същества, но този акт може да се разбира и така: той само му ги е предоставил за стопанисване. Човекът не е собственик, а само арендатор на планетата, който един ден ще трябва да се отчита как я е стопанисвал. Декарт е направил една решителна крачка напред: превърнал е човека в господар и владетел на природата. И навярно има някаква дълбока обусловеност във факта, че именно той категорично е отрекъл съществуването на душа у животните: човекът е владетел и господар, казва Декарт, докато животното е само автомат, жива машина, „machina animata“. Ако животното вие, това не е вой, а скърцане на повреден механизъм. Когато колелото на каруцата скърца, това съвсем не значи, че самата каруца страда, а просто че осите й не са смазани. По същия начин следва да се възприеме и плачът на животното и не бива да страдаме, когато режат на парчета живо куче в дисекционната лаборатория.

Юниците пасат по ливадата. Тереза е седнала на един пън, а Каренин се е сгушил в нея, положил глава на коленете й. Тереза си спомня как някога, преди десетина години, бе прочела едно съобщение от два реда във вестника: то гласеше, че в някакъв руски град изпозастреляли всички кучета. Тази новина, необичайна и привидно маловажна, я бе накарала за първи път да изпита ужас от прекалено голямата съседна държава.

Тази новина бе предвестник на всичко онова, което беше последвало. В първите години след инвазията все още не можеше да се говори за терор. Понеже почти целият народ беше против окупационния режим, налагаше се руснаците да подберат измежду чехите нови хора и да ги изтикат нагоре в йерархията на властта. Но откъде да ги вземат, след като вярата в комунизма и любовта към Русия бяха мъртви? Затова ги търсеха сред онези, които жадуваха да си отмъстят за нещо на живота. Необходимо беше тяхната агресивност да се обедини, да се подхранва и да се държи в състояние на готовност. Трябваше да се изпита най-напред върху някоя преходна цел. Такава цел станаха животните.

По онова време вестниците започнаха да печатат серии от статии и изфабрикувани читателски писма. Настояваше се например да се изтребят градските гълъби. И те биваха изтребени. Но главната кампания беше насочена срещу кучетата. Хората все още не бяха преодолели отчаянието от сполетялата ги катастрофа окупацията — но вестниците, радиото, телевизията не говореха за нищо друго, освен за кучетата, които замърсяват тротоарите и парковете и по този начин застрашават здравето на децата, да не говорим, че от тях няма никаква полза, а все се намира някой да ги храни. Създаде се такава психоза, че Тереза започна да се опасява да не би насъсканата паплач да види сметката на Каренин. Едва година по-късно натрупаната (и изпробвана върху животните) злоба се фокусира върху истинската си цел: хората. Започна вълна от уволнения, арести, съдебни процеси. Животните най-сетне можеха да си отдъхнат.

Тереза безспир гали главата на Каренин, която почива тихо в скута и. През ума й минава приблизително следното: „Не е никаква заслуга да се държиш добре с ближните си.“ Тереза е длъжна да се отнася добре със своите съселяни, защото иначе не би могла да живее на село. Нещо повече: дори с Томаш тя е длъжна да се държи мило, защото той й е нужен. Ние никога няма да можем да определим със сигурност доколко отношението ни към другите хора е следствие от нашите чувства, от любов, от нелюбов, добросърдечност или злоба, и доколко то е предопределено от съотношението на силите между нас и тях.

Истинската доброта на човека може да се изяви в пълната си чистота и свобода само по отношение на някой, който не представлява никаква сила. Истинската нравствена проба за човечеството, най-същностната (скрита толкова надълбоко, че е недостъпна за нашия взор), е неговото отношение към онези, които зависят изцяло от него: към животните. И точно тук е най-голямото поражение на човека, толкова значимо, че именно от него произтичат всички останали.

Една от младите крави се доближи до Тереза, спря до нея и я загледа продължително. Тереза я знаеше. Беше я нарекла Маркета. С радост би дала имена на всичките си юници, но нямаше как. Прекалено много бяха. Някога, навярно преди четирийсет и повече години, всички крави на село си имаха имена. (И доколкото името е знак на душата, мога да заключа, че напук на Декарт те са имали и душа.) Но после селата бяха превърнати в един голям кооперативен завод и кравите прекарваха целия си живот върху два квадратни метра в краварника. Оттогава насам те вече нямат имена, а са превърнати в „machina animata“. Светът призна правотата на Декарт.

Пред очите ми е все Тереза, как седи на пъна, гали Каренин по главата и мисли за краха на човечеството. В този момент пред очите ми изплува друга картина: Ницше излиза от хотела си в Торино. Вижда насреща си кон и файтонджия, който го налага с бич. Ницше пристъпва към коня и пред очите на файтонджията прегръща шията му и заплаква.

Това е било в хиляда осемстотин осемдесет и девета година и Ницше още тогава вече се е бил отдалечил от хората. Иначе казано: тъкмо по онова време се е развило душевното му заболяване. Но, струва ми се, именно затова жестът му има грандиозен смисъл. Ницше е дошъл да измоли прошка от коня заради Декарт. Неговото безумство, тоест разривът му с човечеството, е започнало в мига, когато той е заплакал за коня.

И точно това е онзи Ницше, когото аз обичам, също както обичам Тереза, на чиито колене почива главата на смъртноболното куче. Виждам ги заедно да свърват от пътя, по който човечеството, „господарят и владетелят на природата“, крачи уверено напред.

3

Каренин беше родил две хлебчета и една пчела. Гледаше слисан странното си потомство. Хлебчетата си стояха спокойно, но пчелата се луташе замаяна, докато накрая успя да се вдигне във въздуха и да отлети.

Такъв сън се беше присънил на Тереза. Още щом се събуди, тя го разказа на Томаш и сякаш двамата намериха в него утеха: сънят бе превърнал болестта на Каренин в бременност и драмата на раждането — в смешен и същевременно затрогващ резултат: две хлебчета и една пчела.

Отново лишена от логика надежда изпълни Тереза. Тя стана и се облече. И тук, на село, денят и започваше с това, че отиваше да купи мляко, хляб, кифли. Но този път на поканата й да я придружи Каренин само едва-едва вдигна глава. За първи път отказваше да вземе участие в обреда, на който някога бе държал неотклонно. Тъй че Тереза излезе без него.

— Ами Каренин къде е? — попита продавачката, която беше приготвила хлебче за него. Този път Тереза го отнесе сама в чантата си. Още на прага го извади и го показа на Каренин. Искаше да го накара да стане и да дойде да го вземе. Но той лежеше и не помръдваше.

Мъката на Тереза не убягна на Томаш. Той захапа хлебчето и застана срещу Каренин на четири крака. После започна полекичка да се приближава към него.

Каренин го гледаше, стори им се, че в очите му проблесна искрица интерес, но не се надигна. Томаш доближи плътно лице до муцуната му. Без да раздвижи тялото си, кучето пое с челюсти половината от хлебчето, което стърчеше от устата на Томаш. После Томаш пусна хлебчето, за да го изяде Каренин цялото.

Томаш, все така на четири крака, се отдръпна назад, сви глава в раменете си и започна да ръмжи. Преструваше се, че иска да отнеме храната от кучето с борба. И ето че Каренин на свой ред изръмжа. Най-после! Точно на това се бяха надявали! На Каренин му се играе! На Каренин още му се живее!

Това ръмжене беше усмивката на Каренин и Тереза и Томаш искаха тя да не секва колкото е възможно по-дълго. Затова Томаш пак се приближи на четири крака до кучето и захапа стърчащото от челюстите му хлебче. Лицата им бяха почти долепени, Томаш усещаше миризмата на кучешкия дъх и дългите фъндъци козина, които растяха около муцуната на Каренин, го гъделичкаха по бузите. Кучето пак изръмжа и дръпна рязко глава. Хлебчето се счупи по средата. Тогава Каренин допусна старата си грешка. Пусна своята половинка, за да докопа онази, която стърчеше от устата на стопанина му. Както винаги бе забравил, че Томаш не е куче и че има ръце. Той не изпусна своята половинка и вдигна другата от земята.

— Томаш — изпищя Тереза, — няма да му взимаш хляба!

Томаш остави двете половини на земята пред Каренин, който изгълта наведнъж първата, а втората дълго държа демонстративно между зъбите си, за да покаже на двамата съпрузи, че е победител.

Те го наблюдаваха и пак си казваха, че се усмихва, а докато се усмихва, все още има за какво да живее, въпреки че е обречен.

На другия ден впрочем изглеждаше, че състоянието му се е подобрило. Обядваха. След обяда както винаги им остана час свободно време, което прекарваха заедно и взимаха Каренин със себе си на разходка. Той очакваше този миг и обикновено отнапред започваше да подтичва около тях. Но този път, когато Тереза взе каишката и нашийника, само ги изгледа продължително и дори не помръдна. Двамата стояха прави пред него и се мъчеха (заради него, за него) да бъдат весели, за да повдигнат малко настроението му. Едва след известно време, сякаш смилил се над тях, той доприпка на три крака и се остави да му сложат нашийника.

— Тереза — обади се Томаш, — знам колко ти е опротивял фотоапаратът. Вземи го обаче днес!

Тереза го послуша. Отвори шкафа, за да изрови оттам дълбоко забутания и потънал в забвение апарат, а Томаш продължи:

— Някой ден тези снимки ще ни доставят голяма радост. Каренин беше част от нашия живот.

— Как така беше? — трепна Тереза, сякаш я бе ухапала змия. Апаратът лежеше на дъното на шкафа, но тя не се наведе. — Няма да го взема. Не искам да мисля за това, че Каренин няма да го има вече. Ето, ти говориш за него в минало време!

— Не ми се сърди — отрони Томаш.

— Не ти се сърдя — каза кротко Тереза. — И аз толкова пъти вече съм се улавяла, че мисля за него в минало време. Толкова пъти съм се скарвала на самата себе си. И точно затова няма да взема апарата.

Вървяха мълчаливо по пътя. Да не разговарят — това беше единственият начин да не мислят за Каренин в минало време. Не сваляха очи от него, бяха неотлъчно заедно. Чакаха го да се усмихне. Но той не се усмихваше, просто вървеше, и все на три крака.

— Прави го само заради нас — проговори Тереза. — Не му се искаше да излиза на разходка. Дойде само за да ни достави радост.

Това, което тя каза, беше тъжно. Но въпреки това, без дори сами да го съзнават, те бяха щастливи. Бяха щастливи, и не напук на мъката, а благодарение на мъката. Държаха се за ръце и в очите им се отразяваше една и съща картина: куцащото куче, което олицетворяваше десет години от живота им.

Повървяха още малко, когато Каренин, за тяхно голямо разочарование, спря и се обърна в посока към къщи. Нямаше как, трябваше да се връщат.

Може би същия този ден или на следващия Тереза влезе неочаквано в стаята при Томаш и го завари да чете някакво писмо. При шума от отварянето на вратата той пъхна писмото между другите писма по масата. Тереза видя това. А на излизане от стаята забеляза как Томаш крадешком пъха писмото в джоба си. Но той забрави за плика. Когато Тереза остана сама в къщата, тя го разгледа. Адресът беше написан с непознат почерк, много равен и четлив — почерк на жена, според нея.

Когато се видяха после с Томаш, тя го попита сякаш между другото дали е дошла пощата. Той отговори отрицателно и тя изпадна в отчаяние, толкова по-жестоко поради факта, че беше отвикнала от него. Не, не е решила, че Томаш има тайна любовна връзка в селото. Това е практически невъзможно. Тя е в течение на всяка негова свободна минута. Но изглежда в Прага е останала някоя жена, за която той мисли и на която държи, въпреки че тя не може да умирисва косите му със своя скут. Тереза не допуска, че Томаш ще я изостави заради тази жена, но за нея щастието, в което е живяла през последните две години, откакто са дошли на село, е осквернено от лъжата.

Преследва я старата мисъл: нейният дом не е Томаш, а Каренин. Кой ще навива стенния часовник на техните дни, когато него няма да го има?

Духом Тереза беше вече в бъдещето, в бъдещето без Каренин, и се чувстваше самотна там.

Каренин лежеше в ъгъла и скимтеше. Тереза излезе в градината. Впери поглед в тревата между две ябълкови дръвчета и си представи, че на това място ще заровят Каренин. Заби тока си в пръстта и очерта с него правоъгълник в тревата. Това беше мястото за неговия гроб.

— Но какво правиш? — попита я Томаш, който я завари да върши това, също както тя го беше заварила да чете писмото преди няколко часа.

Тереза не му отговори. Той видя, че за първи път от дълго време ръцете й се тресат. Улови ги. Тя ги издърпа рязко.

— Това гроб за Каренин ли е?

Тереза не отговори.

Мълчанието й го ядоса. Той избухна:

— Мене ме упрекваш, че мисля за него в минало време! А ти самата какво правиш? Вече си тръгнала да го погребваш!

Тя му обърна гръб и закрачи към къщата.

Томаш се прибра в своята стая и затръшна вратата.

Тереза я отвори след него и каза:

— Ти винаги си мислил само за себе си, поне сега помисли и за него. Спеше и ти го събуди. Сега пак ще скимти.

Знаеше, че е несправедлива (кучето не спеше), знаеше, че се държи като най-вулгарна жена, която иска да нарани някого и е съвсем наясно как да го направи.

Томаш влезе на пръсти в стаята, където лежеше Каренин. Но Тереза не искаше да го остави насаме с него. Приведоха се над кучето и двамата, от двете му страни. В това еднакво движение нямаше сдобряване. Напротив. Всеки от тях беше сам. Тереза със своето куче, Томаш със своето.

Боя се, че така разделени, всеки сам, ще останат с него до последния миг.

4

Защо за Тереза е толкова важна думата „идилия“?

Ние, които сме били възпитани в духа на митологията от Вехтия завет, бихме могли да кажем, че идилията е отзвук от спомена за Рая. Животът в Рая не е приличал на тичане по права линия, отвеждаща ни в неизвестността, той не е бил приключение. Движел се е в кръг от познати неща. Неговото еднообразие не е било скука, а щастие.

Докато човекът е живял на село, сред природата, заобиколен от домашни животни, в люлката на годишните времена и тяхната вечна смяна, той все още е съхранявал поне отблясък от райската идилия. Затова, когато срещна в курортния град председателя на стопанството, Тереза видя внезапно пред очите си картината на селото (селото, в което никога не бе живяла, което не познаваше) и остана запленена. Сякаш бе погледнала назад, назад към Рая.

Когато Адам се надвесил над един кладенец в Рая, той още не съзнавал, че това, което вижда, е самият той. Адам не би разбрал Тереза от момичешките й години, когато тя стоеше пред огледалото и се мъчеше да съзре през своето тяло душата си. Адам е бил като Каренин. Тереза често се забавляваше да води животното до огледалото. То не разпознаваше своя образ и реагираше с невероятно безразличие и занесеност.

Сравняването на Каренин с Адам ме навежда на мисълта, че в Рая човекът все още не е бил човек. И по-точно: все още не е бил запокитен в човешката траектория. А ние отдавна сме запокитени там и летим сред вакуума на течащото по права линия време. У нас обаче все още има една тъничка нишка, която ни свързва с далечния, забулен в мъгла Рай. Там, където Адам се надвесва над кладенеца и за разлика от Нарцис не подозира, че бледожълтото петно, което се е появило на повърхността на водата, е самият той. Жалбата по Рая е израз на стремежа на човека да не бъде човек.

Когато в детството си намираше изцапаните с менструална кръв превръзки на майка си, Тереза се погнусяваше и я мразеше, задето нямаше поне толкова срам, че да ги скрие. Но и Каренин, който беше кучка, също имаше менструация. Тя му идваше два пъти годишно и продължаваше четиринайсет дни. За да не цапа къщата, Тереза му слагаше между краката голямо парче памук и му обуваше свои стари гащи, които успяваше хитроумно да привърже към тялото му с дълга панделка. През целите четиринайсет дни видът му я разсмиваше.

Как да се обясни, че менструацията на кучето извикваше у Тереза прилив на ведра нежност, докато собствената й менструация й беше противна? Отговорът ми се струва лесен: кучето никога не е било гонено от Рая. Каренин не знае нищо за дуализма на тялото и душата и понятието „погнуса“ му е непознато. Затова на Тереза й е така добре и спокойно с него. (И затова е толкова опасно животното да бъде превърнато в machina animata, а кравата — в автомат за производство на мляко: извършвайки това превращение, човек прерязва нишката, която го е свързвала с Рая, и вече нищо не може да спре полета му през вакуума на времето, нищо не може да го утеши.)

Сред бъркотията от подобни хрумвания се откроява една богохулна мисъл, която Тереза не може да потисне: любовта, която я свързва с Каренин, е по-хубава от любовта между нея и Томаш. По-хубава, а не по-силна. Тереза не обвинява нито Томаш, нито себе си; тя не иска да твърди, че те двамата биха могли да се обичат повече. По-скоро й се струва, че двойката хора е създадена така, че любовта им е априори от по-лош вид, отколкото може да бъде (поне в оптималния случай) любовта между човека и кучето, този каприз в човешката история, по всяка вероятност непланиран от Създателя.

Любовта между човека и кучето е безкористна: Тереза не иска нищо от Каренин. Не иска дори той да я обича. Никога не си е задавала онези въпроси, които така терзаят човешките любовни двойки: „Дали ме обича?“ „Дали е обичал друга повече от мен?“ „Дали ме обича повече, отколкото аз него?“ Може би всички тези въпроси, които целят да открият любовта, да я измерят, огледат, проучат, изследват, в действителност я унищожават още в зародиш. Може би не сме способни да обичаме именно защото жадуваме да бъдем обичани, тоест изискваме нещо (любов) от другия, вместо да пристъпим към него без каквито и да било изисквания и просто да искаме да бъдем с него.

И още нещо: Тереза беше приела Каренин такъв, какъвто си беше, тя не желаеше да го моделира по свой образ и подобие, беше се съгласила с кучешкия му мироглед, не искаше да му го отнема, не жадуваше на всяка цена да е посветена в тайните му намерения. Дресираше го не защото искаше да го преобрази (така, както мъжът иска да преобрази жена си, тя пък — него), а само от желание да го научи на един простичък език, който да им даде възможност да се разбират и да живеят заедно.

И друго: любовта и към кучето беше доброволна, никой не я караше да го обича. (Тереза пак се сеща за майка си и й става много мъчно: ако майка й беше просто една от непознатите лелки на село, може би веселата й грубиянщина щеше да и се струва дори симпатична! Ах, ако майка й беше някоя непозната жена! Тереза от дете се бе срамувала, че майка й е окупирала чертите на лицето й и е конфискувала нейното „аз“. Но най-лошото беше, че извечната повеля „Обичай баща си и майка си!“ я принуждаваше да приема тази окупация, да назовава тази агресия с името „любов“! Майка й не беше виновна за разрива им. Тереза бе скъсала с нея не защото тя бе такава, каквато беше, а защото й беше майка.)

Но което е най-важното: никой човек не може да поднесе на друг човек като дар идилията. Това може да направи само животното, защото то не е било изгонено от Рая. Любовта между човека и кучето е идилична. Не я съпътстват конфликти и сърцераздирателни сцени, тя не подлежи на развитие. Каренин бе обгърнал Тереза и Томаш със своя живот, основан на повторението, и очакваше те да му отвръщат със същото.

Ако Каренин беше човек, а не куче, отдавна да беше заявил на Тереза: „Виж какво, вече не ми е приятно да нося всяка сутрин хлебче в устата си. Не можеш ли да ми измислиш нещо ново?“ В това изречение се съдържа цялата обреченост на човешкия род. Времето на човека не обикаля в кръг, а препуска по права линия напред. И тук се крие причината човек да не може да постигне щастието, защото щастието е копнеж по повторението.

„Да, щастието е копнеж по повторението“, казва си Тереза.

Когато председателят на стопанството след работа разхожда своя Мефистофел и срещне Тереза, никога не пропуска да каже: „Ех, госпожа Тереза! Защо ли не го познавах по-рано? Щяхме да ходим заедно по жени! Че коя жена може да устои на два нереза?“ Прасето му бе дресирано така, че след тези думи загрухтяваше. И Тереза се разсмиваше, въпреки че поне минута по-рано знаеше какво ще каже председателят. От многократното повторение вицът не изгубваше своята свежест. Точно обратното. В контекста на идилията и хуморът се подчинява на сладкия закон на повторението.

5

В сравнение с хората кучето има малко преимущества, но едно от тях е особено ценно: при кучетата евтаназията не е забранена със закон; животното има право на милосърдна смърт. Каренин все така куцукаше на три крака и прекарваше все повече време в ъгъла. Виеше от болка. Двамата съпрузи бяха на едно мнение, не бива да го оставят да се мъчи излишно. Но споделянето на този принцип не ги избавяше от тревожната неувереност: как да разпознаят мига, когато страданието е вече излишно? Как да улучат момента, когато животът вече е загубил смисъл?

Поне Томаш да не беше лекар! Тогава можеше да прехвърлят решението на трето лице. Да отидат при ветеринар и да го помолят да постави инжекция на кучето.

Толкова е страшно сам да влезеш в ролята на смъртта! Томаш дълго упорстваше, че няма да бие никаква инжекция на Каренин, а ще повика ветеринар. Но после проумя, че може да дари кучето с привилегия, недостъпна за нито един човек: смъртта да го споходи в лицето на обичаните от него създания.

Каренин ви от болка цяла нощ. На сутринта Томаш го опипа и каза на Тереза:

— Няма да чакаме повече.

Беше сутрин, след малко и двамата трябваше да излизат за работа. Тереза влезе в стаята при Каренин. До този момент той лежеше безучастно (дори когато малко преди това Томаш го преглеждаше, не му обърна никакво внимание), но сега, дочул отварянето на вратата, вдигна глава и погледна Тереза.

Тя просто не можеше да понесе този поглед, направо подскочи. Каренин никога не гледаше по този начин Томаш, само нея. Но и нея никога не бе гледал с такава настойчивост. Погледът му не беше отчаян, нито пък тъжен, не. Той излъчваше ужасяваща, непоносима доверчивост. Не беше поглед, а страстен въпрос. Цял живот Каренин бе чакал Тереза да му отговори и сега й даваше да разбере (много по-настойчиво от друг път), че все още е готов да узнае истината от нея. (Всичко, което идва от Тереза, е за него истина: дори когато тя му каже „Седни“ или „Легни!“, това пак са истини, с които Каренин се идентифицира и които придават смисъл на живота му.)

Този поглед, излъчващ ужасяваща доверчивост, беше съвсем кратък. След миг Каренин отново положи глава на лапите си. Тереза знаеше, че никой вече нямаше да я погледне така.

Тя по принцип не му даваше да яде сладки неща, но преди няколко дни му купи три-четири шоколада. Разви станиола, начупи шоколадите и ги пръсна пред него. Сложи и купичка с вода, за да не му липсва нищо, когато остане сам вкъщи за няколко часа. Погледът, който й беше отправил преди малко, сякаш го изтощи. Макар и заобиколен с шоколади, той не вдигна повече глава.

Тереза се отпусна до него на земята и го прегърна. Той много бавно и омаломощено я подуши и я близна един-два пъти. Тя прие ласките му със затворени очи, сякаш искаше да ги запомни завинаги. Извърна глава, за да може той да близне и другата и буза.

Но вече трябваше да върви при юниците си. Върна се след пладне. Томаш още не се беше прибрал. Каренин все тъй лежеше сред блокчетата шоколад и този път не вдигна глава, когато я чу да идва. Болният му крак беше отекъл и туморът се беше спукал на ново място. Между космите на козината бе избила светлочервена (не като кръв) капчица.

Тереза отново прилегна до него на земята. Едната й ръка беше преметната през тялото му, а очите й бяха затворени. След известно време някой заблъска по вратата. Тереза чу: „Господин докторе, господин докторе! Дошли са прасето и неговият председател!“ Но тя не беше в състояние да говори с когото и да било. Не помръдна, не вдигна клепачи. Отвън се чу още веднъж: „Господин докторе, нерезите са тук!“ После настана тишина.

Томаш си дойде едва след половин час. Отиде безмълвно в кухнята и си приготви спринцовката. Когато влезе в стаята, Тереза беше станала, а Каренин се надигаше с усилие от земята. Щом видя Томаш, той завъртя немощно опашка.

— Гледай — каза Тереза, — той все още се усмихва!

Каза го умолително, сякаш с тези думи просеше малка отсрочка, но не и настоятелно.

Бавно опъна на дивана чаршаф. Бял, на ситни лилави цветчета. Впрочем беше приготвила и обмислила предварително всичко, сякаш си бе представяла смъртта на Каренин много дни напред. (Ах, колко е страшно това: ние всъщност мечтаем отдалеч за смъртта на любимите си същества!)

Каренин вече нямаше сила да скочи на дивана. Тереза и Томаш го взеха заедно на ръце и го вдигнаха. Тереза го сложи да легне на една страна и Томаш огледа крака му. Търсеше мястото, където вената е най-изпъкнала. След като го намери, острига козината с ножичка.

Тереза беше коленичила до дивана и крепеше с ръце главата на Каренин плътно до лицето си.

Томаш я помоли да стисне здраво задната лапа на кучето над вената, която беше тънка и не беше лесно да се вкара иглата. Тереза го направи, без да отлепя главата на Каренин от лицето си. Говореше му безспир с тих глас и той не мислеше за нищо друго, освен за нея. Не изпитваше страх. Близна още два пъти лицето й. А Тереза му шептеше:

— Не бой се, не бой се, там нищо няма да те боли, там ще сънуваш катерички и зайчета, там ще са кравичките, и Мефистофел ще е там, не бой се…

Томаш заби иглата във вената и натисна буталото. Каренин потрепна с лапа, няколко секунди диша учестено, а после дъхът му секна. Тереза все така беше коленичила на пода пред дивана и притискаше главата му към лицето си.

После двамата с Томаш трябваше да се върнат на работа, а кучето остана да лежи на дивана върху белия чаршаф с лилавите цветчета.

Вечерта Томаш и Тереза се прибраха. Той отиде в градината. Намери между двете ябълкови дръвчета издълбания преди няколко дни с тока на Тереза правоъгълник. Започна да копае на това място, като грижливо спазваше очертанията. Държеше всичко да бъде така, както го иска Тереза.

Тя беше останала в къщата с Каренин. Страхуваше се да не го погребат жив. Допря ухо до муцуната му и й се стори, че долавя лекичък дъх. Отдръпна глава и видя как гърдите му се движат почти незабележимо нагоре и надолу.

(Но не: тя чуваше само собствения си дъх и пак той привеждаше в движение тялото й, а на нея й се струваше, че се движи гръдният кош на кучето.)

Тереза намери в чантата си огледалце и го доближи до муцуната на Каренин. Огледалцето беше толкова замърсено, че тя прие следите по него за оросяване, причинено от дъха на животното.

— Томаш, той е жив! — развика се, когато Томаш се върна с изкаляни ботуши от градината.

Той се наведе над тялото на Каренин и поклати глава.

Хванаха от двете страни чаршафа. Тереза — откъм краката на кучето, Томаш откъм главата. Вдигнаха го и го изнесоха в градината.

Тереза усети с кожата на дланите си, че чаршафът е мокър. Той дойде при нас с локвичка и с локвичка си отива, помисли си и беше щастлива, че усещаше върху дланите си тази влага, последния поздрав на Каренин.

Отнесоха го до ябълковите дръвчета и го спуснаха в ямата. Тереза се наведе и нагласи чаршафа така, че да скрива отвсякъде трупа. За нея беше непоносима мисълта, че пръстта, която щяха да хвърлят след малко, би могла да затрупа голото му тяло.

После отиде до къщата и се върна с нашийника, каишката и шепата шоколадови блокчета, останали недокоснати от сутринта. Хвърли всичко това в гроба.

До ямата се издигаше купчина прясно изкопана пръст. Томаш хвана лопатата.

Тереза си спомни своя сън: как Каренин беше родил две хлебчета и една пчела. Изведнъж това й прозвуча като епитафия. Тя си представи между двете ябълкови дръвчета надгробен паметник с надпис: „Тук почива Каренин. Той роди две хлебчета и една пчела“.

В градината беше сумрачно, онзи преход между деня и вечерта, на небето светеше бледата луна, лампа, забравена в стаята на мъртъвците.

Обувките и на двамата бяха изцапани с пръст. Те отнесоха бела и лопатата в нишата, където бяха подредени инструментите: гребла, търнокопи, мотики.

6

Томаш седеше в стаята си, където имаше обичай да чете книга на масата. В такива мигове Тереза идваше при него, навеждаше се над рамото му и притискаше изотзад буза до неговата. Когато този ден направи това, видя, че Томаш не чете никаква книга. Пред него лежеше писмо и въпреки че то се състоеше само от пет реда, написани на машина, Томаш беше втренчил в него дълъг и неподвижен поглед.

— Какво е това? — попита Тереза, обзета от тревога.

Без да се обърне, Томаш вдигна писмото от масата и й го подаде. Там пишеше, че той трябва да се яви още същия ден на летището в съседния град.

Най-после извърна глава към нея и тя видя в очите му същия ужас, който и сама изпитваше.

— Ще дойда с теб каза Тереза.

Той поклати глава.

— Призовката е само за мен.

— Не, аз ще дойда с теб — повтори Тереза.

Заминаха с камиона на Томаш. Скоро бяха на летището. Беше паднала мъгла. Едва се провиждаха силуетите на няколко самолета. Томаш и Тереза тръгнаха от самолет на самолет, но всичките бяха със затворени врати, непристъпни. Най-сетне стигнаха до една машина с отворен люк, към който беше прикрепена стълба. Те се качиха, в отвора се показа стюард и ги покани да влязат вътре. Самолетът беше малък, само с трийсет места, и в него нямаше жива душа. Двамата тръгнаха по пътечката между креслата, като постоянно се докосваха и не проявяваха особен интерес към това, което ставаше около тях. Седнаха в две съседни кресла и Тереза положи глава върху рамото на Томаш. Първоначалният ужас отстъпваше място на тъгата.

Ужасът е шок, миг на пълно ослепяване. Ужасът е лишен и от най-малкия намек за красота. Ние не виждаме нищо друго, освен режещата светлина на неизвестното събитие, което очакваме да ни сполети. Обратното, тъгата предполага, че знаем. Томаш и Тереза знаеха какво ги чака. Светлината на ужаса бе изгубила яркостта си и светът тънеше в синкаво, нежно осветление, което правеше предметите да изглеждат по-красиви отпреди.

Докато четеше писмото, Тереза не изпитваше никаква любов към Томаш, тя знаеше само, че не бива да го изостави дори за миг: ужасът беше потиснал всички останали чувства и усещания. Сега, когато се беше притиснала плътно до него (самолетът пореше облаците), уплахата й беше преминала и тя се отдаваше на своята любов със съзнанието, че е безгранична и безмерна.

Най-после самолетът се приземи. Те станаха и се запътиха към люка, който стюардът беше отворил. Все още прегърнати през кръста, застанаха на най-горното стъпало. Видяха долу трима мъже с качулки на главите и пушки в ръцете. Излишно беше да се колебаят, нямаше къде да избягат. Заслизаха бавно и когато стъпиха на пистата, един от мъжете вдигна пушката си и се прицели. Не се чу изстрел, но Тереза усети как Томаш, който допреди секунда слизаше, пристъпвайки плътно до нея и обгърнал с ръка кръста й, се свлича на земята.

Тя го притискаше към себе си, но не можеше да го удържи: той рухна на бетонната писта. Тя се приведе над него. Искаше да се хвърли върху тялото му и да го прикрие със своето, но пред очите й ставаше нещо странно: тялото на Томаш бързо се смаляваше. Това беше толкова невероятно, че Тереза остана като прикована на мястото си. Тялото на Томаш ставаше все по-малко и по-малко, то вече като че ли нямаше нищо общо с Томаш, беше се превърнало в нещо съвсем мъничко и това мъничко нещо изведнъж се разшава, след което хукна по пистата.

Мъжът, който беше стрелял, свали маската от лицето си и се усмихна ласкаво на Тереза. В следващия миг се обърна и побягна след малкото нещо, препускащо объркано на зиг-заг, сякаш бягаше от преследвач и отчаяно търсеше къде да се скрие. Гоненицата продължи известно време, докато накрая мъжът внезапно се хвърли на земята и сложи край.

Той се изправи и се върна при Тереза. Носеше и онова нещо. Нещото се тресеше от страх. Беше заек. Мъжът го подаде на Тереза. И в същия момент страхът и тъгата я напуснаха и тя беше щастлива, че държи животинчето в прегръдките си, че то е нейно и може да го притисне към тялото си. Заплака от щастие. Плака дълго, сълзите и пречеха да вижда, докато тя отнасяше зайчето в дома си с чувството, че е само на крачка от целта, че е там, където е искала да бъде, там, откъдето вече не може да се избяга.

Крачеше из пражките улици. Лесно намери своя дом. Там бе живяла с майка си и баща си като малка. Но сега майка й и баща й ги нямаше. Посрещнаха я двама старци, които никога не беше виждала, но знаеше, че са прадядо й и прабаба й. Лицата и на двамата бяха прорязани от бръчки като кора на дърво и Тереза се радваше, че ще живее с тях. Но сега искаше да остане сама, сама със своето животинче. Уверено намери стаята, в която бе живяла от петгодишна, тоест от времето, когато родителите й бяха решили, че заслужава да си има отделна стая.

В стаята имаше диван, масичка и стол. На масичката бе поставена запалена лампа. Беше я очаквала там през всичките тези години. Върху лампата бе кацнала пеперуда с разтворени крила, върху които личаха две грамадни очи. Тереза разбра, че е стигнала целта си. Легна на дивана и притисна зайчето към лицето си.

7

Томаш седеше до масата, където имаше обичай да чете някоя книга. Пред него лежеше разпечатан плик с писмо. Той се обърна към Тереза:

— От време на време получавам едни писма, за които не исках да ти казвам. Праща ги синът ми. Аз правех всичко възможно моят живот да няма никога допирни точки с неговия. И виж сега как ми отмъсти съдбата. Още преди няколко години го изключили от института. Тракторист е в някакво село. Моят живот и неговият наистина не се докосват, но текат в една и съща посока като две успоредни прави.

— А защо не си искал да говорим за тези писма? — попита Тереза. В душата и се разливаше безбрежно облекчение.

— Не знам. Някак си ми беше неприятно.

— Често ли ти пише?

— От време на време.

— И за какво?

— За себе си.

— Интересни неща ли пише?

— Да. Майка му, казвал съм ти, беше върла комунистка. Той отдавна е прекъснал всякакви контакти с нея. Сприятелил се с хора, които се намират в същото положение като нас. Опитвали се да вършат политическа дейност. Някои от тях днес са в затвора. Но синът ми скъсал и с тях. Дистанцирал се е от тях, нарича ги „вечни революционери“.

— Какво, той да не би да се е примирил с този режим?

— Не, в никакъв случай. Вярва в Бога и мисли, че това е ключът към всичко. Според него хората без изключение трябва да живеят делничния си живот съгласно религиозните норми и изобщо да не обръщат внимание на режима. Да го игнорират. Той твърди, че ако вярваме в Бога, можем във всяка една ситуация да сътворим чрез деянията си онова, което той нарича „царство Божие на земята“. Обяснява ми, че в нашата страна Църквата е единствената доброволна общност от хора, която е извън контрола на държавата. Чудя се дали е влязъл в лоното на Църквата, за да противостои по-ефикасно на режима, или наистина вярва в Бога.

— Ами питай го!

Томаш продължи:

— Аз винаги съм изпитвал възхищение от вярващите. Смятах, че те притежават някаква особена дарба за свръхсетивно възприятие, която на мен не ми е дадена. Че са нещо като ясновидци. Но сега покрай сина си разбирам, че всъщност да вярваш е безкрайно лесно. Когато изпаднал в тежко положение и рухнал психически, с него се заели католиците и ето ти го вярващ. Може би вярата му извира от признателността. Хората страшно лесно взимат решенията си.

— Ти никога ли не си отговарял на писмата му?

— Той не си пише адреса. — Но след малко добави: — Е, на писмата му има печат с името на селото. Достатъчно е да му пиша до тамошното стопанство.

Тереза се срамуваше от Томаш, задето го беше подозирала, и й се искаше да компенсира вината си, като бъде добра към неговия син.

— Тогава защо не му пишеш? Защо не го поканиш?

— Той прилича на мен — обясни Томаш. — Когато говори, криви горната си устна също като мен. Да виждам собствената си уста как говори за Господ Бог ми изглежда прекалено странно.

Тереза прихна.

И Томаш се разсмя с нея.

Тереза каза:

— Томаш, не ставай дете! Та това е толкова стара история. Ти и първата ти жена. Него какво го интересуват тези неща? Какво общо има той с тях? Защо трябва да караш някого да страда само защото на младини си имал лош вкус?

— Ако трябва да бъда честен, страх ме е от тази среща. Това е главната причина да я избягвам. Не знам защо бях толкова твърдоглав. Човек вземе веднъж някакво решение, дори без да знае как и защо, и оттам нататък това решение продължава да живее, движено от собствената си инерция. С годините става все по-трудно да го промениш.

— Покани го — каза Тереза.

Същия следобед на връщане от краварника тя чу откъм шосето гласове. Приближи и видя камиона на Томаш. Той се беше сгънал на две и сваляше гума. Неколцина мъже го бяха наобиколили, зяпаха и чакаха да свърши с ремонта.

Тереза не помръдваше от мястото си и не можеше да откъсне очи от тази картина: Томаш изглеждаше стар. Косите му бяха побелели и тромавите му движения не бяха тромави движения на лекар, който е станал шофьор, а тромави движения на човек, който вече не е млад.

Тереза се сети за един неотдавнашен свой разговор с председателя. Той й беше казал, че камионът на Томаш е в окаяно състояние. Не че се оплакваше, каза го на шега, но все пак загрижено. „Томаш познава по-добре онова, дето е в човешкото тяло, отколкото онова, дето е в двигателя“ — смееше се той. А после сподели с Тереза, че вече няколко пъти е ходил да се моли по разни инстанции да разрешат на Томаш отново да практикува като лекар в околията. Но накрая разбрал, че полицията никога няма да допусне такова нещо.

Тереза се скри зад едно дърво, за да не я видят мъжете, но все така не сваляше очи от Томаш. Сърцето й се свиваше от угризения: заради нея той се бе върнал от Цюрих в Прага. Заради нея беше напуснал самата Прага. А тя и тук не го бе оставила на спокойствие и дори над умиращия Каренин го бе измъчвала с тайните си подозрения.

Винаги го беше упреквала в душата си, че не я обича достатъчно. Смяташе собствената си любов за нещо, което не подлежи на каквото и да било съмнение, а неговата за най-обикновена снизходителност.

Сега вижда, че е била несправедлива. Ако наистина бе обичала толкова много Томаш, трябваше да остане с него в чужбина! Там Томаш беше доволен, там пред него се разкриваше нов живот! А тя замина! Вярно, втълпяваше си, че го прави от великодушие, за да не му бъде в тежест. Но дали това великодушие не беше само оправдание? В действителност тя знаеше, че той ще се върне при нея. Зовеше го да я следва все по-надолу и по-надолу, както самодивите примамват селяните, за да ги издавят в блатата. Тереза се беше възползвала от стомашната язва на Томаш, за да изтръгне от него обещание, че ще отидат да живеят на село! Колко коварна беше! Зовеше го да я следва, сякаш искаше отново и отново да изпита любовта му, зовеше го толкова дълго, че накрая той се озова тук: прошарен и отпаднал, с полуосакатени ръце, които вече никога не ще могат да държат скалпел.

Намираха се там, откъдето вече нямаше накъде. Къде биха могли да отидат от това село? Зад граница никога не биха ги пуснали. В Прага беше безсмислено да се връщат, никой нямаше да ги вземе на работа там. А да се местят в друго село нямаше никаква причина.

Боже мой, нима трябваше да дойдат чак тук, за да повярва тя, че Томаш я обича?

Най-после той бе успял да смени гумата. Седна зад волана, мъжете се накачиха отзад и моторът се разкашля.

Тереза се прибра и напълни ваната. Легна в горещата вода и си каза, че цял живот е използвала своята слабост срещу Томаш. Всички ние сме склонни да смятаме силата за виновник, а слабостта — за невинна жертва. Но сега Тереза осъзнава: в техния случай е било точно обратното! И сънищата й, сякаш знаеха единствената слабост на този силен мъж, му разкриваха страданието на Тереза, за да го принуждават да отстъпва! Слабостта на Тереза беше агресивна, тя караше Томаш постоянно да капитулира, докато накрая той престана да бъде силен и се превърна в зайче, сгушено в прегръдките й. Този сън не излизаше от мислите й.

Тя излезе от ваната и заизбира какво да облече. Искаше да бъде в най-хубавите си дрехи, за да я хареса Томаш, за да му достави радост.

Едва успя да закопчее последното копче, когато Томаш нахълта с гръм и трясък в къщата заедно с председателя на стопанството и с един неестествено блед млад селянин.

— Бързо — викна Томаш, — давай силна ракия!

Тереза изтича да донесе бутилка сливова. Напълни една чашка и младият мъж я обърна на екс.

Междувременно Тереза узна какво се беше случило. По време на работа момчето си изкълчило ръката в рамото и умирало от болки, никой не знаел как да му помогне, докато накрая извикали Томаш и той наместил ставата с едно-единствено движение.

Момчето гаврътна още една чашка и каза на Томаш:

— Жена ти днеска е дяволски красива!

— Ама че си глупав! — обади се председателят. — Госпожа Тереза винаги е красива.

— Аз знам, че винаги е красива — рече момчето, но днес освен това е и много хубаво облечена. Никога не сме ви виждали с тази рокля. Да не би да се каните да излизате някъде?

— Не, не се каня. Облякох се така заради Томаш.

— Е, докторе, кой като тебе! — засмя се председателят. — Къде ти моята бабичка да се издокара заради мене!

— Ами нали затова ходиш на разходка с прасето, а не с нея — прихна младежът и дълго се смя.

— Тъкмо стана дума, какво прави Мефистофел? — попита Томаш. — Не съм го виждал от цял… — замисли се — от цял… час!

— Тъгува по мене — отговори председателят.

— Като ви гледам с тази рокля, много ми се приисква да потанцувам с вас — обърна се момчето към Тереза. — Ще я пуснете ли с мен на танци, докторе?

— Да отидем всички — реши Тереза.

— Ти идваш ли с нас? — попита момчето Томаш.

— Къде? — не разбра Томаш.

Момчето спомена един съседен град, в чийто хотел имаше бар с дансинг.

— И ти идваш — заяви после заповеднически на председателя и понеже беше обърнал и трета сливова, добави: — Ако на Мефистофел ще му е мъчно, да го вземем и него с нас! Ще им закараме два нереза! Всички женички ще паднат по гръб, като видят два нереза! — И отново се разсмя продължително.

— Ако Мефистофел няма да ви притеснява, ще дойда с вас — реши председателят и всички се качиха в камиона. Томаш седна зад волана, Тереза до него, а двамата мъже отзад с преполовената бутилка сливова. Едва когато излязоха от селото, председателят се сети, че са забравили Мефистофел. Извика на Томаш да се върнат.

— Няма нужда, един нерез стига — заяви младежът и председателят се успокои.

Мръкваше се. Пътят се виеше нагоре.

Пристигнаха в града и спряха пред хотела. Тереза и Томаш никога не бяха ходили там. Слязоха по стълбите в сутерена, където имаше бар, дансинг и няколко маси. Един шейсетинагодишен господин свиреше на пиано, а дама на приблизително същата възраст — на цигулка. Свиреха стари шлагери, поне отпреди четирийсет години. На дансинга танцуваха пет-шест двойки.

Младежът се огледа и каза:

— Не виждам тук жена като за мене! — И без да губи време, покани на танц Тереза.

Председателят и Томаш седнаха на една свободна маса и си поръчаха бутилка вино.

— Аз не мога да пия! Нали ще карам! — напомни Томаш.

— Я стига глупости махна с ръка председателят, — ще преспим тук. — И тозчас тръгна към рецепцията да запази две стаи.

После Тереза се върна с момчето от дансинга, на свой ред я покани председателят и едва накрая тя танцува с Томаш. Докато се поклащаха в ритъма на музиката, промълви:

— Томаш, всичко лошо в твоя живот дойде от мен. Заради мен ти стигна дотук. Толкова пропадна, че по-надолу вече няма накъде.

— Какви ги приказваш? Защо да съм пропаднал?

— Ако бяхме останали в Цюрих, сега щеше да правиш операции.

— А ти щеше да правиш снимки.

— Глупаво е да сравняваш тези неща — възпротиви се Тереза. — За теб професията беше всичко, докато аз мога да върша каквото и да било и ми е все едно. Аз не изгубих абсолютно нищо. Ти изгуби всичко.

— Тереза — спря я Томаш, — ти не си ли разбрала, че аз съм щастлив тук?

— Твоето призвание беше да оперираш — каза тя.

— Тереза, призванието е дивотия. Нямам никакво призвание. Никой няма никакво призвание. Не можеш да си представиш какво огромно облекчение е да знаеш, че си свободен, че нямаш призвание.

Искреният му глас не оставяше и сянка от съмнение. В мислите на Тереза изплува картината от изминалия следобед — как той поправяше камиона и й изглеждаше остарял. Беше стигнала там, където беше искала да стигне: нали винаги беше мечтала той да остарее. Отново се сети за зайчето, което притискаше към лицето си в своята детска стая.

Какво означава да се превърнеш в зайче? Това означава да изгубиш цялата си сила. Това означава, че единият от тях вече не е по-силен от другия.

Въртяха се в танцова стъпка под звуците на пианото и цигулката. Тереза беше склонила глава върху рамото на Томаш. Точно като в самолета, който ги отнасяше през мъглата. И усещането за странно щастие и непонятна тъга беше същото както тогава. Тъгата казваше: ние сме на последната гара. Щастието казваше: ние сме заедно. Тъгата беше формата, а щастието — съдържанието. Щастието изпълваше пространството на тъгата.

Върнаха се на масата. Тереза танцува още два пъти с председателя и веднъж с младежа, който беше вече толкова пиян, че падна на дансинга, при което повлече и нея.

После и четиримата се качиха горе и се разотидоха по стаите си.

Томаш превъртя ключа и полилеят светна. Тереза видя две плътно долепени легла, до едното имаше нощно шкафче с лампа, от чийто абажур, подплашена от светлината, се откъсна голяма нощна пеперуда и закръжи из стаята. Отдолу долитаха приглушените звуци на пианото и цигулката.