Непосилната лекота на битието

1

Женева е град на водоскоци и фонтани, на паркове с павилиони, в които някога е свирела духова музика. И сградата на университета се губи сред дървета. Франц току-що бе завършил предобедната си лекция и тъкмо излизаше от сградата. От маркучите върху моравата падаха водни пръски и Франц беше в превъзходно настроение. От университета отиваше направо у любовницата си. Тя живееше на няколко преки оттук.

Той често се отбиваше при нея, но винаги само като внимателен приятел, никога като любовник. Ако се любеше с нея в женевското й ателие, това щеше да означава в рамките на един ден да отива от една жена при друга, от съпругата при любовницата и обратно, и понеже в Женева съпрузите спят по френски маниер в общо легло, той щеше в разстояние на няколко часа да прескача от леглото на една жена в леглото на друга жена. Струваше му се, че по този начин би принизил и любовницата, и съпругата, а в крайна сметка и самия себе си.

Чувството към жената, в която се бе влюбил преди няколко месеца, бе за него толкова ценно, че той се стремеше да му отдели самостоятелно пространство, непристъпна територия на чистотата в рамките на своя живот. Често го канеха да изнася лекции в различни чуждестранни университети и ето че сега приемаше запалено всяка покана. Но понеже те не бяха достатъчно, той си измисляше допълнително разни несъществуващи конгреси и симпозиуми, за да може да оправдае пътуванията пред жена си. Любовницата му, която разполагаше свободно с времето си, го придружаваше. По този начин той й бе дал възможност за кратко време да опознае много европейски и един американски град.

— След десет дни, стига да нямаш нищо против, можем да заминем за Палермо — каза й сега.

— Предпочитам да остана в Женева — отвърна тя. Стоеше пред статива, на който бе прикрепено започнато платно, и разглеждаше картината си.

— Но как можеш да живееш, без да си видяла Палермо? — опита се да се пошегува Франц.

— Виждала съм Палермо — заяви тя.

— Виждала ли си го? — реагира той едва ли не ревниво.

— Една позната ми изпрати картичка оттам. Залепих си я със скоч в тоалетната. Не ти ли е направила впечатление? — И след малка пауза додаде: — В началото на века живял един поет. Бил вече много стар. Веднъж секретарят му го извел на разходка. „Погледнете нагоре, учителю! — казал му. — Днес над града минава първият самолет!“ — „Мога да си го представя“ — отвърнал поетът, без да вдига очи от земята. Е, та и аз така мога да си представя Палермо. И там има същите хотели и същите коли като във всички други градове. В моето ателие поне картините се сменят.

Франц посърна. Така беше свикнал да отъждествява любовния им живот с пътуванията, че бе вложил в поканата „Да заминем за Палермо!“ недвусмислено еротично послание. Ето защо изявлението „Предпочитам да остана в Женева!“ имаше за него съвсем прозрачен смисъл: любовницата му вече не го желае като мъж.

Как е възможно да се чувства толкова неуверен пред нея? Нямаше никаква причина за това! Тя, а не той, първа бе проявила еротична инициатива скоро след запознанството им. Той бе хубав мъж, на върха на научната си кариера, и дори бе взел страха на колегите си, защото в професионалните спорове проявяваше високомерие и твърдоглавие. Тогава защо всеки ден страда от мисълта, че любовницата му ще го изостави?

Не виждам друго обяснение, освен че любовта за Франц не беше продължение на неговия публичен живот, а негов антипод. За Франц любовта означаваше стремеж да се остави на благоволението и капризите на любимата жена. Онзи, който се предава на другия, както войник се предава в плен, е длъжен преди това да хвърли всяко оръжие. И ако не може по никакъв начин да предотврати удара, не може и да се сдържи да не пита кога ще дойде този удар. Ето защо правя следния извод: за Франц любовта означаваше непрестанно очакване на удара.

Докато той се бе отдал на тревогата си, любовницата му бе оставила четката и бе отишла в другата стая. Сега се върна оттам с бутилка вино. Отвори я безмълвно и сипа в две чаши.

Камък падна от сърцето на Франц и го досмеша на самия себе си. Думите „Предпочитам да остана в Женева!“ не означаваха, че тя не иска да се любят, а точно обратното — че вече не желае да ограничава миговете на тяхната близост само с пътуванията до чужди градове.

Тя вдигна чашата си и я пресуши. И Франц вдигна своята и отпи от виното. Естествено, той бе извънредно щастлив, че отказът да отидат до Палермо се е оказал покана да се любят, но в следващия миг започна мъничко да съжалява: неговата любовница бе решила да отмени кодекса за чистота, който той бе въвел в техните отношения; не бе разбрала болезнения му стремеж да опази любовта им от баналността и да я разграничи радикално от семейното си гнездо.

Всъщност решението да не се люби с художничката в Женева бе наказание, което той сам си бе наложил заради провинението, че е женен за друга жена. За него този факт бе нещо като вина или дефект. Въпреки че сексуалният им живот с жена му не струваше, те двамата все пак спяха на обща спалня, нощем всеки се будеше от шумното дишане на другия и вдишваше миризмите на тялото му. Франц без съмнение би предпочел да спи сам, но общата спалня си оставаше за него символ на брака, а символите, както знаем, са неприкосновени.

Всеки път, когато лягаше до жена си на съпружеската спалня, Франц си мислеше, че любовницата му си представя как той ляга до жена си на съпружеската спалня. И всеки път тази мисъл го караше да се срамува. Именно затова той се стремеше да отдалечи колкото е възможно в пространството леглото, в което спеше с жена си, от леглото, в което се любеше с любовницата си.

Тя отново си наля вино, отпи от него и после мълчаливо, с някаква странна безучастност, сякаш Франц изобщо го нямаше в стаята, си съблече бавно блузата. Държеше се като начинаеща актриса, която трябва да изиграе етюд в театралния институт, с който да покаже какво прави, когато е сама в стаята и никой не я вижда.

Остана само по пола и сутиен. Тогава (сякаш едва в този миг бе забелязала чуждото присъствие) впери във Франц продължителен поглед.

Този поглед го смути, защото бе неразбираем за него. Между всички любовници бързо се установяват правила на играта; самите любовници не съзнават това, но правилата са в сила и не могат да бъдат нарушавани. Погледът, който тя бе вперила сега в него, се изплъзваше от тези правила; той нямаше нищо общо с погледите и жестовете, които обикновено предшестваха любовните им актове. В него нямаше нито зов, нито кокетство, а по-скоро нещо като въпрос. Само че Франц нямаше никаква представа какъв може да бъде този въпрос.

После тя си свали и полата. Хвана Франц за ръката и го обърна към голямото огледало, което бе подпряно на стената на крачка от тях. Без да пуска ръката му, тя продължаваше да се взира в огледалото със същия дълъг, изпитателен поглед, местейки го от своето изображение към това на Франц и обратно.

На пода до огледалото имаше поставка, на която бе нахлупено старо черно мъжко бомбе. Тя се наведе, взе го и го сложи на главата си. Образът в огледалото мигом се смени: сега там се виждаше жена по бельо, красива, недостъпна, равнодушна, с ужасно неуместно бомбе на главата. Тя държеше за ръка мъж в сив костюм и с вратовръзка.

Франц отново се усмихна при мисълта до каква степен не разбира своята любовница. Тя не се бе съблякла, за да го предразположи да се любят, а за да си направи някаква странна шега, частен хепънинг за тях двамата. Усмихна й се с разбиране и съгласие.

Очакваше художничката да му отвърне с усмивка, но очакването му остана напразно. Тя не пускаше ръката му и продължаваше да гледа в огледалото ту него, ту себе си.

Времето за хепънинг изтече. На Франц му се струваше, че шегата (нищо, че бе склонен да я намира прелестна) трае вече прекалено дълго. Затова той хвана нежно бомбето с два пръста, усмихнат го свали от главата на художничката и го нагласи отново на поставката. Сякаш бе изтрил с гума мустаци, които пакостливо дете е надраскало върху лика на Дева Мария.

Тя остана неподвижна още няколко секунди, втренчена в отражението си в огледалото. После Франц я обсипа с нежни целувки. Отново я замоли да дойде с него за десет дни в Палермо. Този път тя не възрази, обеща му и той си тръгна.

Превъзходното му настроение се беше върнало. Женева, която цял живот бе проклинал като столица на скуката, сега му се стори красива и изпълнена с приключения. Вече бе излязъл на улицата и хвърли поглед нагоре към широкия прозорец на ателието. Беше късна пролет, жега, над всички прозорци бяха опънати раирани сенници. Франц стигна парка, над който в далечината се извисяваха позлатените куполи на православната черква като излъскани оръдейни гюллета, които невидима сила бе задържала непосредствено преди да паднат и ги бе накарала да увиснат във въздуха. Гледката беше красива. Франц заслиза към кея, за да се качи на корабчето от градския транспорт и да се прехвърли на северния бряг на езерото, където живееше.

2

Сабина остана сама. Върна се пред огледалото. Все още беше по бельо. Отново сложи бомбето на главата си и дълго се гледа. Учудваше се на самата себе си, че вече толкова години преследва едно изгубено мигновение.

Веднъж, преди много години, при нея дойде Томаш и бомбето го заинтригува. Той си го сложи и застана пред голямото огледало в пражкото и ателие, също както тук подпряно на стената. Искаше да види дали му отива да бъде кмет от миналия век. Когато след малко Сабина започна бавно да се съблича, той сложи бомбето на нейната глава. Стояха прави пред огледалото (винаги стояха там, докато тя се събличаше) и гледаха отражението си. Тя беше само по бельо и с бомбето на главата. Внезапно осъзна, че и двамата са се възбудили от тази гледка.

Как бе могло да стане това? Само преди миг бе приемала бомбето на главата си като шега. Нима само една крачка дели смешното от възбуждащото?

Да. Когато онзи път се гледаше в огледалото, в първите секунди тя виждаше само една чудата ситуация, плод на приумица. Но в следващия миг възбудата надделя над комичното: бомбето не означаваше шега, а насилие; насилие над Сабина, над женското й достойнство. Тя се виждаше в огледалото с голи крака, по фини пликчета, през които прозираше тъмният триъгълник. Бельото подчертаваше чара на нейната женственост, а твърдата мъжка шапка отричаше, изнасилваше, осмиваше тази женственост. Томаш стоеше до Сабина облечен, от което следваше, че същността на онова, което виждаха в огледалото, не бе шегата (нали иначе и той трябваше да бъде по бельо и с бомбе), а унижението. Вместо да отхвърли това унижение, Сабина гордо и провокационно го демонстрираше, сякаш се оставяше доброволно и публично да я изнасилват. Изведнъж усети, че не издържа повече, и дръпна Томаш на земята. Бомбето се търколи под масата, а те двамата се загърчиха на килима под огледалото.

Да се върнем отново на бомбето:

На първо място, за Сабина то беше смътен спомен за забравения дядо, кмет на малък чешки градец от миналия век.

На второ място, то бе спомен от баща й. След неговото погребение братът на Сабина си бе присвоил цялото имущество на родителите им. Тя се заинати и гордо се отказа да търси правата си. Заяви саркастично, че взима бомбето като единствено наследство от баща си.

На трето място, бомбето бе реквизит на любовните й игри с Томаш.

На четвърто, то бе знак за нейната ексцентричност, която тя съзнателно култивираше у себе си. Когато емигрира, не можа да вземе много неща и фактът, че бе понесла този обемист и непрактичен предмет, значеше, че се е отказала от други, по-практични вещи.

На пето място, в чужбина бомбето се бе превърнало за нея в сантиментален предмет. Когато пристигна при Томаш в Цюрих, тя взе шапката със себе си и я сложи на главата си, преди да му отвори вратата на хотелската стая. Тогава се случи нещо, което не бе предвидила: бомбето не беше вече нито смешно, нито възбуждащо; то се бе превърнало във възпоменание за отминалото време. И двамата бяха развълнувани. Любиха се както никога: неприличните игрички бяха неуместни, защото тази среща не беше продължение на еротичните им приключения, при всяко от които им хрумваше по някоя нова малка перверзия, а рекапитулация на времето, химн на общото им минало, сантиментално резюме на несантименталната им история, която чезнеше в дълбините на времето.

Бомбето се бе превърнало в мотив от музикалната композиция на Сабининия живот. Този мотив зазвучаваше отново и отново, но всеки път носеше различно значение; всички тези значения протичаха в бомбето като река в руслото си. И бих могъл да кажа, че това беше руслото на Хераклит: „Никога не можеш да влезеш два пъти в една и съща река!“ Бомбето беше речно корито, в което Сабина всеки път виждаше да тече друга река, друга семантична река: един и същи предмет извикваше всеки път за живот ново значение, но заедно с това значение прозвучаваха (като ек, като музикален съпровод от екове) всички предишни значения. Всяко ново изживяване се огласяше от все по-богат акорд. В цюрихския хотел Томаш и Сабина се развълнуваха от гледката на бомбето и се любиха едва ли не през плач, защото черната вещ не беше само спомен за любовните им игри, но и спомен за Сабининия баща и за дядото, живял във век без автомобили и самолети.

Сега вече може би ще разберем по-добре пропастта, която разделяше Сабина и Франц: той се вслушваше жадно в историята на нейния живот, също така жадно и тя се вслушваше в него. Разшифроваха съвсем точно логическото значение на думите, които си разменяха, но не чуваха ромона на семантичната река, която течеше през тези думи.

Затова, когато тя постави пред Франц бомбето на главата си, той се почувства несигурен, сякаш някой го бе заприказвал на чужд език. Не намираше постъпката й нито скандална, нито сантиментална, за него тя бе само неразбираем жест, който го караше да се чувства несигурен, тъй като му се струваше празен откъм значение.

Докато хората са още млади и от музикалната композиция на техния живот са написани едва първите тактове, те могат да я досъчинят заедно и да си разменят мотиви (така, както Томаш и Сабина си бяха разменили мотива на бомбето); но когато се срещнат в по-зряла възраст, музикалната композиция на всеки от тях е повече или по-малко завършена и всяка дума, всеки предмет означава нещо различно в партитурата на единия и на другия.

Ако проследях всички разговори между Сабина и Франц, бих могъл да съставя от възникналите между тях недоразумения голям речник. Но нека се задоволим с един кратък речник.

3Кратък речник на неразбраните думи (първа част)

4

След дълги уговорки Сабина се съгласи да посети сбирка на свои сънародници. Както винаги те спореха дали е трябвало, или пък не е трябвало да се воюва срещу руснаците с оръжие в ръка, Естествено, тук, в чужбина, в безопасната емиграция всички до един заявяваха, че е трябвало да се воюва. Сабина се обади: „Ами тогава върнете се там и воювайте.“

Тя не биваше да казва това. Един мъж с прошарени тупирани коси насочи към нея дългия си показалец: „Не говорете така. Всички сте отговорни за това, което се случи там. Вие също. Какво сте направили в родината срещу комунистическия режим? Рисували сте си картините и нищо повече…“

Проучването и атестирането на гражданите е главна и всекичасна социална дейност в комунистическите страни. За да се разреши на художника да направи изложба, на гражданина да получи виза, за да замине през отпуската си на море, на футболиста — да влезе в националния отбор, първо трябва да се съберат всички сведения и данни за него (от портиерката, от колегите, от милицията, от партийната организация, от профкомитета), а после цялата тази информация да се сумира, да се претегли, да се резюмира от специално определени за тази цел служители. Но в донесенията не става и дума за способностите на гражданина в живописта или във футбола, нито пък за здравословното му състояние, което може би изисква той да прекара отпуската си на морския бряг. Сведенията се отнасят само и единствено до така наречената „политическа благонадеждност на гражданина“ (с други думи, до това, което гражданинът казва, което си мисли; до поведението му — дали ходи редовно на събрания и на първомайски манифестации). И понеже всичко (делничният живот, трудовият процес и отпуската) зависи от това как ще бъде оценен гражданинът, всеки един (ако желае да играе футбол в националния отбор, да направи изложба или да прекара отпуската си на море) трябва да се държи така, че да получи благоприятна характеристика.

За тези неща мислеше Сабина, докато слушаше прошарения мъж. За него не беше важно дали сънародниците му играят добре футбол, или рисуват хубаво (никой от емигрантите чехи никога не се бе интересувал какво рисува Сабина), а дали се противопоставят на комунистическия режим активно или само пасивно, действително или само привидно, от самото начало или едва днес.

Понеже беше художничка, Сабина обръщаше особено внимание на човешките лица и помнеше от Прага физиономии на хора, чиято страст е да проучват и атестират другите. Всички те имаха показалци, по-дълги от средния пръст, и ги размахваха срещу хората, на които говореха. Впрочем и президентът Новотни, който управлява Чехия цели четиринайсет години, до хиляда деветстотин шейсет и осма, имаше точно такива накъдрени от фризьор коси и най-дългия показалец в Средна Европа.

Когато заслужилият емигрант чу от устата на художничката, чиито картини никога не бе виждал, че й прилича на комунистическия президент Новотни, той стана мораво червен, после пребледня, пак стана мораво червен, още веднъж пребледня, млъкна и не каза нито дума повече. Мълчаха и всички останали, докато накрая Сабина не стана и не си излезе.

Чувстваше се нещастна от случилото се, но още долу на тротоара и хрумна: защо всъщност и трябваше да се среща с чехи? Какво я свързва с тях? Пейзажът на родния край ли? Та нали ако всеки от тях кажеше какво си представя, когато чуе думата Чехия, картините, изплували пред очите им, щяха да бъдат съвсем разнородни и нямаше да образуват никакво единство.

Или пък културата? Но какво е тя? Дворжак и Яначек? Да. Хубаво, обаче ако някой чех не е музикален и не разбира от музика? Същността на чешкото мигом ще се разпилее.

А може би великаните на чешкия дух? Ян Хус? Никой от събралите се в онзи салон не беше чел и ред от книгите му. Единственото, което те можеха да възприемат еднакво, бяха пламъците, славата на пламъците, сред които Хус бе намерил смъртта си като еретик на кладата, славата на пепелта, в която се бе превърнал, тъй че, казваше си Сабина, за тях Чехия е именно и само тази пепел, нищо друго. Само поражението и упреците, които си отправят взаимно, обединяват тези хора.

Сабина крачеше забързано по улицата. Повече от разрива с емигрантите я бяха развълнували собствените и мисли. Знаеше, че тези мисли са несправедливи. Та сред сънародниците и имаше и други хора, освен онзи мъж с дългия показалец. Конфузната тишина, която бе последвала думите и, съвсем не означаваше, че всички са били несъгласни с нея. По-скоро ги бе смутила внезапната омраза, неразбирателството, чиято жертва стават всички емигранти. Защо не изпитва съжаление към тях? Защо в нейните очи те не са трогателни и осиротели?

Ние вече знаем защо: още когато бе изменила на баща си, животът се бе ширнал пред нея като дълъг низ от измени и всяка нова измяна я привличаше като порок и като победа. Сабина не иска и няма да стои в редицата! Няма да стои вечно в редицата с едни и същи хора, които приказват едно и също! Затова е толкова развълнувана от собствената си несправедливост. Вълнението й не е тягостно, напротив. Сабина се чувства така, сякаш току-що е удържала победа и някой друг, невидим, й ръкопляска.

Но още в следващия миг опиянението й премина в тревога: този път все трябва да свършва някъде! Все някога тя трябва да престане с измените! Все някога трябва да спре!

Беше вечер и Сабина вървеше забързана по перона. Влакът за Амстердам беше композиран. Тя потърси своя вагон. Отвори вратата на купето, до което я придружи любезният кондуктор, и видя вътре Франц, седнал на приготвеното за спане легло. Той стана, за да я посрещне, а тя го прегърна и го обсипа с целувки.

Безумно й се искаше да му каже, като най-баналната от жените: „Не ме пускай, дръж ме плътно до себе си, укроти ме, направи ме своя робиня, бъди силен!“ Но такива думи тя не можеше и не знаеше как да изрече.

Когато се отделиха един от друг, каза само: „Страшно ми е хубаво, че съм с теб.“ При сдържаната й натура това беше най-многото, което бе способна да изрече.

5Кратък речник на неразбраните думи (втора част)

6

— Никога не бих се качил в кола. Изпитвам ужас от катастрофи! Дори човек да не загине, сигурно му остава травма за цял живот! — каза скулпторът и инстинктивно хвана с едната си ръка показалеца на другата, който преди години едва не бе отрязал, дялайки дървена статуя. Пръстът бе спасен от лекарите по чудо.

— О, нищо подобно! — обади се звънко Мари-Клод, която беше в превъзходна форма. — Аз самата веднъж претърпях тежка злополука и беше чудесно! Никога не съм се чувствала така добре, както тогава в болницата! Изобщо не можех да заспя и затова четях непрестанно, ден и нощ!

Всички я гледаха удивени, което видимо й доставяше удоволствие. У Франц се бореха омерзение (той знаеше, че след споменатата катастрофа жена му бе изпаднала в тежка депресия и не спираше да се оплаква) и някакъв род възхищение (способността на Мари-Клод да преиначава всичко, преживяно от нея, свидетелстваше за впечатляваща виталност). Тя продължи:

— Там, в болницата, започнах да деля книгите на дневни и нощни. Да, повярвайте ми, има книги за през деня и други, които можете да четете само нощем.

Всички гости даваха израз на учудването и възхищението си, само скулпторът се държеше за пръста и лицето му се беше сбърчило от неприятния спомен. Мари-Клод се обърна към него:

— Вие в коя група бихте поставили Стендал?

Скулпторът не беше чул предишните и думи и сви смутено рамене. Един изкуствовед, който стоеше до него, заяви, че по негово мнение Стендал е дневно четиво.

Мари-Клод поклати глава и каза звънко:

— Грешиш. Не, не, не! Грешиш! Стендал е нощен автор.

Франц участваше в спора за нощното и дневното изкуство твърде разсеяно, защото мислите му бяха заети единствено с въпроса кога ще се появи Сабина. Двамата бяха премисляли много дни дали тя да приеме поканата за този коктейл, или не. Даваше го Мари-Клод за всички художници и скулптори, които по едно или друго време бяха излагали творби в частната й галерия. Откакто се беше запознала с Франц, Сабина избягваше съпругата му. Но понеже се бояха връзката им да не излезе наяве, накрая прецениха, че ще бъде по-естествено и не толкова подозрително, ако тя все пак дойде на коктейла.

Франц поглеждаше скришом към вестибюла и във връзка с това долови, че от другия край на салона непрекъснато се дочува гласът на осемнайсетгодишната му дъщеря Мари-Ан. Той се отдели от групата, чийто център беше жена му, и се доближи до кръга от гости, сред който властваше дъщеря му. Някои седяха в креслата, други бяха прави, Мари-Ан беше седнала на пода. Франц не се съмняваше, че и Мари-Клод в другия край на салона скоро също щеше да седне на килима. Да седнеш пред гостите си на земята по онова време беше жест, показващ естественост, непринуденост, прогресивност, общителност; жест, от който лъхаше нещо парижко. Страстта на Мари-Ан да сяда навсякъде по земята бе добила такива размери, че Франц често се опасяваше да не вземе да седне на земята и в магазина, от който си купуваше цигари.

— Над какво работите в последно време, Алън? — запита Мари-Ан мъжа, в чиито крака се беше разположила.

Алън беше един почтен наивник. Той искаше да отговори искрено на дъщерята на собственичката. Започна да и обяснява новата си техника, комбинация между фотография и рисуване с маслени бои. Едва беше казал три изречения, когато Мари-Ан започна да си свирука. Художникът говореше бавно и съсредоточено, така че не чу свирукането.

Франц прошепна:

— Можеш ли да ми отговориш защо си свирукаш?

— Защото не обичам да се приказва за политика — рече на висок глас дъщеря му.

Наистина двама мъже от групичката разговаряха за предстоящите избори във Франция. Мари-Ан, която се чувстваше задължена да дава тон на вечерта, ги попита дали идната седмица ще посетят представлението на операта от Росини, което италианска оперна трупа щеше да изнесе в Женева. Междувременно художникът Алън продължаваше да търси все по-точни и по-точни формулировки, с които да обясни новата си техника, а Франц се срамуваше заради дъщеря си. За да я накара да млъкне, заяви, че оперите го отегчават безумно.

— Ужасен си! — реагира Мари-Ан, мъчейки се от седнало положение да удари баща си в корема. — Изпълнителят на главната роля е красив. Ах, колко е красив! Видях го два пъти и се влюбих в него.

В душата си Франц трябваше да признае, че дъщеря му страшно прилича на майка си. Защо не приличаше повече на него? Но какво да се прави, не прилича и толкова. Беше чувал безброй пъти Мари-Клод да повтаря, че е влюбена в този или онзи художник, певец, писател, политик, веднъж дори в някакъв състезател по мотоциклетизъм. Естествено, това беше празната реторика на светските вечери и коктейлите, но Франц все пак си спомняше от време на време, че двайсетина години по-рано тя бе провъзгласила същото за него и при това го бе заплашвала със самоубийство.

В този момент в салона влезе Сабина. Мари-Клод я видя и се запъти към нея. Дъщеря й продължаваше да говори за Росини, но Франц надаваше ухо само за думите на двете жени. След няколко приятелски фрази за поздрав Мари-Клод хвана в ръка керамичното украшение, което висеше около шията на Сабина, и каза много високо:

— Какво си си сложила? Грозно е!

Това изречение прикова вниманието на Франц. Не беше произнесено с агресивен тон, напротив, звънкият смях, прозвучал непосредствено след него, трябваше да покаже, че неодобряването на украшението не накърнява ни най-малко приятелските чувства, които Мари-Клод храни към художничката, и все пак беше изречение, нетипично за начина, по който Мари-Клод разговаряше с другите хора.

— Сама съм си го правила — каза Сабина.

— Грозно е, наистина е грозно — повтори Мари-Клод високо. — Недей да го носиш!

Франц знаеше, че за жена му няма никакво значение дали украшението е грозно, или не. За нея беше грозно онова, което тя искаше да вижда грозно, а красиво онова, което искаше да вижда красиво. Бижутата на техните приятели бяха априори красиви. Дори да й се видеха много грозни, тя никога нямаше да го каже на глас, защото ласкателството отдавна бе станало нейна втора природа.

Защо тогава беше решила да сметне собственоръчно изработеното от Сабина бижу за грозно?

Изведнъж на Франц му проблесна: Мари-Клод беше заявила, че бижуто на Сабина е грозно, защото можеше да си позволи това.

И по-точно Мари-Клод беше заявила, че бижуто на Сабина е грозно, за да даде да се разбере, че може да си позволи да каже на Сабина, че бижуто й е грозно.

Сабинината изложба преди година не бе минала с особен успех и Мари-Клод не държеше кой знае колко на приятелството на Сабина. Обратното, Сабина имаше причини да държи на приятелството на Мари-Клод. Това обаче не личеше от поведението й.

Да, за Франц останалото беше съвършено ясно: Мари-Клод се бе възползвала от случая, за да покаже недвусмислено на Сабина (а и на останалите) какво е реалното съотношение на силите между тях двете.

7Кратък речник на неразбраните думи (край)

8

Сабина се чувстваше така, сякаш Франц бе изкъртил със сила вратата на нейния интимен свят. Сякаш ненадейно в този свят бяха надзърнали главата на Мари-Клод, главата на Мари-Ан, главата на художника Алън и на скулптора, който вечно се държеше за пръста, главите на всички хора, които Сабина познаваше в Женева. Въпреки нежеланието си щеше да се превърне в съперничка на някаква жена, която изобщо не я интересуваше. Франц щеше да се разведе и тя щеше да заеме мястото до него в широкото брачно ложе. Всички — кой отблизо, кой отдалеч — щяха да следят тези събития, тя щеше да бъде принудена да разиграва пред тях някакъв театър; вместо да бъде Сабина, щеше да играе ролята на Сабина и да се пита как точно да я играе. Любовта, станала обществено достояние, щеше да натежи, да се превърне в бреме. Сабина още отсега се превиваше само при мисълта за тази тежест.

Вечеряха в един римски ресторант и пиеха вино. Сабина се беше умълчала.

— Настина ли не ми се сърдиш? — попита я Франц.

Тя го увери, че не му се сърди. Все още не се беше съвзела напълно от новината и се чудеше дали да се радва, или не. Припомняше си срещата им в спалния вагон на влака за Амстердам. Тогава я бе обзело желание да падне на колене пред него и да го умолява да я задържи до себе си, ако трябва — и насила, и никога да не я оставя да си отиде. Тогава копнееше този опасен път, осеян с измени, да свърши веднъж завинаги. Копнееше да спре.

Сега се мъчеше да извика в паметта си колкото се може по-жив онзи копнеж, да го призове на помощ, да намери опора в него. Напразно. Чувството на неприязън надделяваше.

Прибраха се в хотела сред вечерното оживление. Италианците наоколо вдигаха глъчка, надвикваха се, жестикулираха, така че те двамата можеха да крачат един до друг и да мълчат, без да чуват мълчанието си.

После Сабина се забави дълго в банята. Франц я чакаше в леглото, под завивката. Нощната лампа както винаги бе запалена.

Когато се върна от банята, Сабина я угаси. Направи го за първи път. Франц трябваше да обърне повече внимание на този неин жест. Но жестът му убягна, защото светлината нямаше значение за него. Както вече знаем, той предпочиташе да се люби със затворени очи.

И точно заради тези негови затворени очи Сабина угаси лампата. Не искаше нито за миг да вижда спуснатите му клепачи. Както казва поговорката, очите са прозорец към душата. Тялото на Франц, което всеки път се мяташе върху нейното със затворени очи, бе за нея тяло без душа. Приличаше на току-що родено животинче, още сляпо, което издава жални звуци, защото е жадно. По време на половия акт Франц с великолепните си мускули беше като грамадно пале, което суче от гърдите й. Впрочем той наистина бе налапал зърното на гърдата и, сякаш сучеше! За Сабина представата, че от кръста надолу той е зрял мъж, а нагоре — младо животно, което суче, или, с други думи, че тя спи с пеленаче, граничеше с погнуса. Не, тя не иска никога вече да види как той се движи отчаяно отгоре й, никога вече няма да му подложи гърдата си, както кучка на кутре, днес го прави за последен път и решението й е окончателно!

Разбира се, тя знаеше, че това решение е върховна несправедливост, че Франц е най-добрият от всички мъже, които е имала, че е интелигентен, разбира картините й, красив и добър е, но колкото повече съзнаваше всичко това, толкова по-страстно жадуваше да изнасили тази интелигентност, тази доброта, тази безпомощна сила.

Тази нощ тя го люби по-пламенно от всякога, защото я възбуждаше съзнанието, че е за последен път. Любеше го, а в мислите си вече беше някъде далеч. Отново чуваше от безкрая да я зове златният рог на измяната и знаеше, че няма да устои на този зов. Струваше й се, че пред нея се откриват необгледните простори на свободата, и съзнанието, че може да ги достигне, я караше да тръпне. Тя се любеше с Франц диво, лудо, както никога дотогава.

Франц стенеше върху тялото й, сигурен, че разбира всичко: да, по време на вечерята Сабина беше мълчалива и не каза как гледа на решението му, но сега му отговаряше, даваше израз на радостта си, на страстта си, на съгласието си, на желанието си да живее завинаги с него.

Сякаш беше ездач, който препускаше към някаква вълшебна празнота, празнота без съпруга, без дъщеря, без домакинство, вълшебна празнота, изметена с метлата на Херкулес, вълшебна празнота, която той ще насели със своята любов.

Всеки от тях яхаше другия като кон. И двамата летяха към далечните простори, по които копнееха. И двамата бяха опиянени от измяната — избавителка. Франц препускаше върху Сабина и изменяше на жена си, Сабина препускаше върху Франц и изменяше на самия Франц.

9

Повече от двайсет години той бе виждал в жена си своята майка, слабо създание, което трябваше да бъде закриляно; тази представа бе пуснала прекалено яки корени у него, за да може да се пребори с нея в рамките на два дни. Докато се прибираше у дома, го измъчваха угризения на съвестта, страхуваше се, че след заминаването му тя е рухнала психически и сега ще я намери изтерзана от скръб. Отключи си плахо, влезе в своята стая. Замря за миг и се ослуша: да, тя си беше вкъщи. След кратко колебание Франц отиде при нея да и каже „здравей“, както имаха обичай.

Тя изви вежди в престорено учудване:

— Ти си дошъл тук?

„А къде другаде да отида?“ — искаше му се да възкликне (с искрено учудване), но не каза нищо.

— Да сме наясно — продължи тя, — нямам нищо против да се преместиш при нея още сега.

Когато в деня на заминаването си и бе признал всичко, Франц нямаше точно определен план. Беше решил, след като се върне, да си поговорят приятелски, да обсъдят какво следва да направи той, за да страда тя колкото е възможно по-малко. Не беше допускал варианта, че жена му студено и безапелационно ще настоява той да си отиде.

И въпреки че това го улесняваше, Франц изпита разочарование. Цял живот се бе страхувал да не я нарани и само заради това доброволно си бе наложил затъпяваща моногамия. И ето че сега, след двайсет години, изведнъж открива, че деликатността му е била съвършено излишна и че се е отказал от другите жени само заради едно недоразумение!

Същия следобед Франц имаше лекция и от университета отиде направо у Сабина. Смяташе да я помоли да пренощува у нея. Позвъни, но никой не му отвори. Той седна в отсрещната кръчма и дълго гледа към входа на нейната къща.

Беше вече късна вечер и той не знаеше какво да прави. Цял живот бе делил леглото си с Мари-Клод. Къде ще легне сега, като се прибере вкъщи? Вярно, би могъл да си постеле на дивана в съседната стая. Но дали един такъв жест не би бил прекален? Дали не би бил изтълкуван като израз на враждебност? Та нали Франц иска и занапред да си останат приятели с жена му! Но и да легне до нея му се струваше изключено. Вече чуваше в мислите си ироничния и въпрос защо не е предпочел леглото на Сабина. Затова нае стая в хотел.

На другия ден отново много пъти звъня напразно на вратата на Сабина.

На третия ден се отби при портиерката. Тя не знаеше нищо и го препрати към собственичката на ателието, което Сабина държеше под наем. Франц й се обади и узна от нея, че Сабина е освободила ателието преди два дни. Беше платила наема за три месеца напред, както беше предвидено по договор.

Той ходи още няколко дни подред у тях с надеждата, че ще я завари там, докато един ден намери апартамента й отворен, а вътре — трима мъже в работни комбинезони, които товареха мебелите и картините в голям камион, паркиран пред сградата.

Попита ги къде ще карат мебелите.

Те отговориха, че им е изрично наредено да държат адреса в тайна.

Франц вече бъркаше в джоба си за няколко банкноти, с които да ги умилостиви, когато внезапно усети, че няма сили да го направи. Мъката го беше парализирала. Той не разбираше нищо, не можеше да си обясни станалото. Знаеше само, че бе очаквал този миг още от първата си среща със Сабина. Беше се случило това, което трябваше да се случи. Франц престана да се противи.

Нае малък апартамент в стария град. Избра час, в който жена му и дъщеря му не си бяха вкъщи, и навести предишното си жилище, за да си събере дрехите и най-нужните книги. Внимаваше много да не вземе нещо, което би могло да липсва на Мари-Клод.

Един ден я видя зад витрината на някакво кафене. Тя седеше вътре в компанията на две дами и лицето й, върху което неумерената мимика отдавна бе вдълбала мрежа от бръчки, и сега оживено гримасничеше. Дамите я слушаха и не спираха да се смеят. Франц не можеше да се отърси от впечатлението, че тя им разказва за него. Положително бе узнала, че Сабина е изчезнала от Женева тъкмо по времето, когато Франц бе решил да заживее с нея. Наистина си беше смешно! Нямаше какво да се чуди, че се е превърнал в посмешище за приятелките на жена си.

Прибра се в новия си апартамент, където на всеки кръгъл час отекваха камбаните на църквата „Сен Пиер“. Същия ден му докараха поръчаната в мебелния магазин маса. Франц забрави за Мари-Клод и приятелките и. За миг забрави дори за Сабина. Седна до масата. Приятно му беше, че си я е избрал сам. Цели двайсет години бе живял сред мебели, които не бе избирал. За това се грижеше Мари-Клод. Покупката на новата маса беше първият случай, когато той се проявяваше не като момченце, а като самостоятелен мъж. За другия ден пък беше викнал дърводелец, който да му изработи библиотека. Вече няколко седмици се занимаваше с проекта, нахвърляше на лист формата, размерите и разположението й.

Внезапно с почуда установи, че не е нещастен. Физическото присъствие на Сабина се беше оказало много по-маловажно, отколкото бе предполагал. Важна беше златната диря, магическата диря, която тя бе оставила в живота му и която никой не можеше да му отнеме. Преди да изчезне от полезрението му, тя беше успяла да пъхне в неговата ръка метлата на Херкулес, с която той измете от живота си всичко, което не обичаше. Това неочаквано щастие, този душевен мир, тази радост от свободата и от новия живот бяха последният й подарък.

Пък и Франц винаги бе предпочитал въображаемото пред действителността. Така, както се чувстваше по-щастлив по демонстрациите (а те, вече казах, са само театър и блян), отколкото зад катедрата да чете лекции на студентите, така се чувстваше по-щастлив със Сабина, превърната в невидима богиня, отколкото със Сабина, с която пътуваше по света и чиято любов непрестанно се боеше да не загуби. Тя му бе подарила неочакваната свобода на мъж, който живее сам, беше му придала прелъстителен чар. Той стана привлекателен за жените и една негова студентка се влюби в него.

И ето че за невероятно кратко време декорът на неговия живот се промени до неузнаваемост. Съвсем доскоро той живееше в голям апартамент с прислужница, с дъщеря и съпруга, а днес обитава малко жилище в стария град и почти всяка нощ при него остава да спи младата му любовница. Не се налага да обикалят хотелите из целия свят, може да се люби с нея в своя дом, в своето легло, сред своите книги, на една ръка разстояние от пепелника си върху нощното шкафче.

Момичето не беше нито хубаво, нито грозно, но затова пък толкова по-младо от него! И се възхищаваше от него също тъй, както той самият до неотдавна се възхищаваше от Сабина. Възхищението на студентката му доставяше удоволствие. И ако в подмяната на Сабина с очилатата студентка все пак виждаше известна деградация, воден от присъщата си доброта, Франц прие с радост новата си любовница и се отнасяше към нея с бащинска любов, която бездруго до този момент така и не бе успял да задоволи, защото Мари-Ан се държеше не като негова дъщеря, а като втора Мари-Клод.

Един ден Франц се отби у жена си, за да й каже, че иска да се ожени повторно.

Мари-Клод поклати глава.

— Но какво ще промени един развод? Ти няма да бъдеш ощетена ни най-малко. Ще ти оставя цялото имущество!

— Не ме интересува имуществото — отвърна тя.

— А какво те интересува?

— Любовта — усмихна се Мари-Клод.

— Любовта ли? — възкликна смаян Франц.

— Любовта е борба — продължи все така усмихната тя. — Ще се боря дълго. Докрай.

— Значи любовта е борба? Е, аз пък нямам никакво желание да се боря — заяви Франц и си тръгна.

10

След четирите години, прекарани в Женева, Сабина се установи в Париж и не можеше да се излекува от меланхолията си. Ако някой я попиташе какво и е, тя нямаше да намери думи да му обясни.

Една житейска драма винаги може да се предаде посредством метафората на тежестта. Казваме, че върху този или онзи човек е легнало тежко бреме. Той успява или пък не успява да се справи с него, грохва под тежестта му, воюва с него, бива победен или побеждава. Но какво всъщност се бе случило със Сабина? Нищо. Тя бе напуснала един мъж, защото бе поискала да го напусне. Преследваше ли я той? Търсеше ли я да й отмъсти? Не. Драмата на Сабина не беше драма на тежестта, а на лекотата. Върху нея се бе стоварило не бреме, а непосилната лекота на битието.

Доскоро миговете на измяна я изпълваха с трепет и радост, защото откриваха пред нея нов път, в чийто край я очакваше нова измяна, ново приключение. Добре, но ако един ден дойде краят на пътя? Човек може да измени на родителите си, на съпруга, на любимия, на родината си, но когато остане без родители, без съпруг, без любим, без родина, на кого ще изменя тогава?

Сабина чувстваше, че навсякъде край нея е пустота. А дали именно тази пустота не е била целта на всичките и измени?

Естествено, по-рано тя не бе съзнавала това и нищо чудно: всяка цел, която преследва човек, е забулена в мъгла. Девойката, която копнее да се омъжи, няма ни най-малка представа от семейния живот. Юношата, стремящ се към слава, не знае какво е славата. Онова, което придава смисъл на нашите начинания, винаги е нещо съвършено непознато за нас. Сабина също не знаеше каква цел се крие зад страстта и към измяна. Ако тази цел е била непосилната лекота на битието, то след заминаването си от Женева Сабина се беше доближила опасно до нея.

Живееше в Париж вече три години, когато получи писмо от Чехия. Пишеше й синът на Томаш. Неизвестно как беше научил за съществуването й, бе издирил адреса й и сега се обръщаше към нея като към „най-близката приятелка“ на своя баща. Съобщаваше й за смъртта на Томаш и Тереза. Последните години двамата живеели на село и Томаш работел като шофьор на камион. Имали навик да ходят с камиона до съседния град, където преспивали в някакъв евтин хотел. Пътят дотам минавал през хълмиста местност със серпентини и камионът паднал в едно дере. Телата на Томаш и Тереза били направо неузнаваеми. Впоследствие полицията установила, че спирачките на камиона били безнадеждно амортизирани.

Сабина не можеше да дойде на себе си от това известие. Последната нишка, която я свързваше с миналото, беше прерязана.

Вярна на стария си навик, тя реши да се поразходи из някое гробище, за да се успокои. Най-близо беше Монпарнас. Площта на гробището бе осеяна с каменни беседки, миниатюрни параклиси, издигнати край всеки гроб. Сабина недоумяваше защо мъртвите са пожелали над тях да се извисяват тези имитации на дворци. Гробището беше каменно въплъщение на суетата. Вместо след смъртта си да помъдреят, обитателите му бяха станали още по-неразумни, отколкото приживе. Паметниците бяха израз на тяхната значимост. В гробищата не почиваха татковци, братя, синове, баби, а видни граждани и обществени дейци, хора, удостоени с титли, санове и почести; дори пощаджията излагаше тук на показ своето служебно положение, обществената си значимост, достойнството си.

Сабина крачеше по алеите, когато видя, че малко по-нататък погребват някого. Церемониалмайсторът държеше цял наръч цветя и раздаваше на всеки от опечалените по стрък. Даде и на Сабина. Тя се присъедини към останалите. Те заобиколиха множеството надгробни паметници, докато стигнаха до един пресен гроб, чиято плоча бе отместена встрани. Сабина се надвеси над ямата. Тя беше неимоверно дълбока. Сабина пусна цветето. То полетя, описвайки малки кръгове, към капака на ковчега. В Чехия гробовете са много по-плитки. В Париж гробовете са толкова дълбоки, колкото са високи сградите. Погледът на Сабина падна върху отместения камък. Тя настръхна от ужас и побърза да си тръгне.

Цял ден мисли за този камък. Защо я бе изплашил толкова?

Отговори си: ако гробът е покрит с камък, мъртвецът никога няма да може да излезе от него.

Но нали мъртвецът и без това не може да излезе от гроба си! Тогава не е ли все едно дали е затиснат с пръст или с камък?

Не е все едно: затиснем ли гроба с камък, значи не искаме мъртвият да се завърне сред нас. Тежкият камък говори на мъртвия: „Остани там, където си!“

Сабина си спомни гроба на своя баща. Над ковчега му имаше пръст, в нея растяха цветя и яворово дърво протягаше корени към ковчега — сякаш чрез тези корени и цветни стъбълца мъртвият излизаше от гроба. Ако баща й го бяха затиснали с камък, тя никога нямаше да може да разговаря с него след смъртта му, никога нямаше да чуе сред шепота на клоните опрощаващия му глас.

Как ли изглежда гробището, в което лежат Тереза и Томаш?

Мислите й отново се прехвърлиха върху тях. Пътували понякога до съседния град да преспят в тамошния хотел. Това място в писмото я беше заинтригувало. То свидетелстваше, че двамата са били щастливи. Сабина отново виждаше Томаш като една от своите картини: отпред Дон Жуан като фалшив декор, излязъл изпод ръката на наивист; през пукнатината в този декор се вижда Тристан. Томаш беше загинал като Тристан, а не като Дон Жуан. Сабинините родители бяха умрели в една и съща седмица. Томаш и Тереза — в една и съща секунда. Внезапно й домъчня за Франц.

Когато веднъж му разказа за гробищните си разходки, той се потърси от отвращение и нарече гробищата бунище за кости и камънак. В тази минута между тях зейна пропастта на неразбирането. И едва днес, на монпарнаското гробище, Сабина разбра смисъла на думите му. Съжали за нетърпението си. Може би ако бяха останали заедно по-дълго време, щяха постепенно да се научат да разбират думите, които изричаше другият. Речниците им щяха да се приближават един към друг бавно и срамежливо като много плахи любовници и нейната музика може би щеше да постигне съзвучие с неговата. Но вече беше късно.

Да, късно беше и Сабина знаеше, че няма да остане в Париж, че ще тръгне отново на път, още по-надалеч, защото ако умре тук, ще я затиснат с камък, а за една жена, която не може да намери никъде покой, представата, че нейният бяг ще бъде спрян за вечни времена, е непоносима.

11

Всички приятели на Франц знаеха за Мари-Клод, всички знаеха и за неговата студентка с големите очила. Само за Сабина не знаеше никой. Франц грешеше, когато предположи, че жена му е разказвала за нея на приятелките си. Сабина беше красива жена и Мари-Клод не искаше хората да сравняват мислено лицето й с нейното.

Понеже Франц се страхуваше да не бъде разкрит, той никога не взе от Сабина нито една картина, нито една рисунка, дори не и едничка малка снимка. Затова тя изчезна от живота му без следа. Нямаше никакво материално доказателство, че е преживял с нея най-хубавата година от своя живот.

Толкова повече му харесваше да й остане верен.

Както са сами в стаята, младата му любовница понякога вдига глава от книгата си и вперва в него изучаващ поглед.

— За какво мислиш? — пита тя.

Франц седи в креслото, загледан в тавана. Каквото и да и отговори, ясно е, че мисли за Сабина.

Когато отпечата някоя студия в научно списание, неговата студентка е първият му читател и иска да дискутират върху текста. Но той се вълнува от мисълта как ли би оценила този текст Сабина. Всичко, което прави, го прави за Сабина и го прави така, че на Сабина да й хареса.

Това е една съвсем невинна изневяра, много подхождаща на Франц, който никога не би причинил мъка на очилатата си студентка. Той поддържа у себе си култа към Сабина по-скоро като религия, отколкото като любов.

А и в крайна сметка от теологията на тази религия произтича, че младата любовница му е изпратена от Сабина. Затова и между земната и неземната любов на Франц цари съвършен мир. И ако неземната любов съдържа задължително (защото е неземна) голяма доза необяснимо и неразгадаемо (да си спомним за речника на неразбраните думи, за този дълъг списък от недоразумения!), то земната любов е основана на истинско разбиране.

Студентката е много по-млада от Сабина, музикалната композиция на живота й е едва нахвърляна и тя с благодарност включва в нея заимствани от Франц мотиви. Великият Поход на Франц е и нейна религия. Музиката е за нея дионисиевско опиянение, както и за него. Често ходят заедно да танцуват. Живеят в истина, не се налага нищо от онова, което правят, да бъде пазено в тайна от някого. Обичат компанията на приятели, колеги, студенти и непознати, обичат да седят, пият и бъбрят с тях. Често си правят екскурзии до Алпите. Франц се навежда, момичето се покатерва на гърба му и той тича с нея из ливадите, като при това рецитира гръмогласно дълго немско стихотворение, на което го е научила в детството майка му. Момичето се смее, прегръща го през шията и се възхищава от краката, раменете и белите му дробове.

Само смисълът на странната симпатия, която Франц храни към окупираните от руския гнет държави, й убягва. За годишнината от агресията някакво чешко общество в Женева организира паметно тържество. В залата има много малко хора. Ораторът е с прошарени коси, тупирани от фризьор. Чете дълга реч, която навява скука и на неколцината ентусиасти, дошли специално да го чуят. Говори френски без грешки, но с кошмарен акцент. Понякога, за да подчертае мисълта си, вдига показалец и това изглежда така, сякаш заплашва хората в залата.

Очилатото момиче седи до Франц и с мъка потиска прозявките си. Затова пък Франц се усмихва щастливо. Гледа прошарения мъж, който му е симпатичен дори със странния си показалец. Има чувството, че мъжът е тайнствен пратеник, ангел, който поддържа връзката между него и богинята му. Затваря очи, както ги бе затварял, легнал върху тялото на Сабина, в петнайсет европейски и в един американски хотел.