Джилиан Хофман

Невръстни красавици


Пролог

Дребният пълен мъж с бял костюм, тъмнолилава риза и бели лачени обувки без връзки сновеше по сцената с микрофон в ръка, като се навеждаше да докосне по някоя от десетките протегнати потни ръце от аудиторията на църквата „Дърво на единението за вечен християнски живот“. Със свободната си ръка проповедникът заглаждаше падналия над челото му посребрен кичур гъста, оформена с гел коса. Майсторската работа на телевизионната камера позволяваше да се преброят и най-дребните бръчици по месестото лице на проповедника, както и струйките пот, стичащи се по бузите му като по криволичеща детска пързалка.

— И когато Моисей отишъл да посрещне израилтяните след победата им над мадиамците — прогърмя гласът на проповедника, докато сновеше по сцената, — той бил придружен от всички князе и свещеника Елеазар. И какво да види? Какво вижда той, което според Библията го е докарало до нечуван гняв? Той вижда _жени_!*

[* Вж. Числ. 31:7-18. — Б.р.]

Публиката, предимно от жени, зашумя възбудено.

Полуизлегнат в креслото срещу телевизионния екран в специалната си стая, мъжът кимаше ведно с църковната аудитория от екрана, наблюдавайки развитието на драмата, сякаш не бе гледал видеокасетата безброй пъти.

— Израилтяните пощадили _жените_! — викна проповедникът. — Тогава Моисей им казал: „Защо оставихте живи всички жени? _Защо?_ Та нали те докараха оная поразия върху народа Господен? Защо ги пощадихте?“.

Измежду присъстващите в църквата се провикна женски глас:

— Защото са били мъже!

Проповедникът се засмя.

— Именно! Защото са били мъже. И понеже са били мъже, са имали слабост към женските прелести! Към мириса на жената, вкуса на жената, докосването на жената.

Мъжът кимна въодушевено в знак на съгласие. Изтри потна длан в износената облегалка на креслото.

— Проявили са _слабост_ — продължи проповедникът. — Заради тази си слабост са пощадили презрените жени, навлекли разруха на своя народ. Но Моисей не е бил просто гневен, дами и господа. Той не се задоволил само с произнасянето на думите: „Постъпили сте много глупаво!“. Не! Знаел е какво ще последва, щом жените бъдат пощадени. Техният примамлив мирис, топлина, меки форми щели да вземат първите си трофеи. Злото има много лица, хора. Много лица.

Проповедникът посочи с пръст една млада жена сред присъстващото множество и я повика при себе си. Момичето нямаше повече от седемнайсет-осемнайсет години.

— Ела при мен, дете. Качи се тук горе.

Окуражавана от родителите си и от ентусиазираната тълпа, тя се изкачи неуверено на сцената.

— Вижте колко е красива — посочи проповедникът, завъртайки я с протегната ръка като дресьор в цирка, който показва дресираното животно; той подуши момичето с пресилено усърдие и се усмихна. — Добре ухае. И добре изглежда. Няма покварен вид. Кой мъж не би се изкушил?

Той отново се обърна към слушателите:

— Както се случва с мнозина от нас в ежедневието, Моисей е бил изправен пред трудно решение. Ужасно решение. Решение, на което мнозина биха възразили. И все пак… все пак Мойсей е знаел, че то е неизбежно. Труден, но неизбежен избор.

Тълпата притихна в очакване.

— Какво им казва той? — обърна се проповедникът към своето паство с поглед, втренчен в обектива на камерата, говорейки на стотиците заблудени души от цялата страна, които очакваха жадно всяка негова дума. — Какво? Казва им: „И тъй, избийте всички деца от мъжки пол, избийте и всички жени, които са познали мъж на мъжко легло; а всички деца от женски пол, които не са познали мъжко легло, оставете живи за себе си“. Какво означава това, дами и господа? Само младите девственици могат да останат живи, казва той. Само _девствениците_ могат да живеят сред вашия народ. Само _девствениците_, които са с чисти помисли и дела, могат да бъдат спасени. Защо? Защото те са чисти. Не са били покварени.

Той отново се обърна към момичето на сцената и извика високо:

— Кажете ни, млада госпожице, девствена ли сте? Чисти ли са помислите и постъпките ви? Бог ви наблюдава! Помнете това! Ние ви наблюдаваме! Чисти ли са помислите и постъпките ви?

Момичето кимна и по лицето му потекоха сълзи. Усмихна се на проповедника и после на родителите си.

— Да — отвърна то. — Чиста съм.

Тълпата пощуря.

Мъжът отново изтри длан в креслото. Проповедникът определено имаше хипнотизаторски талант. Владееше публиката напълно. В случай че младата девственица не се бе оказала дотам чиста, той като нищо би могъл да внуши на тълпата да я пребие с камъни, стига да пожелае.

Беше вдъхновяващо.

Мъжът натисна „превъртане“ с дистанционното и докато лентата се въртеше бясно във видеокасетата, разтвори кафявата платнена чанта в скута си. Прокара пръсти по връхчетата на четките за рисуване и избра плоска четка и тъп нож за нанасяне на боята. Взе палитрата от страничната маса и бавно смеси внимателно подбраните бои, вдишвайки дълбоко опияняващия мирис на маслена боя, сякаш беше наркотик. Пусна отново видеокасетата от началото. Когато проповедникът се изкачи на сцената, аудиторията го приветства въодушевено като победоносен генерал. Сякаш беше самият Месия.

Мъжът изслуша проповедта за последен път, докато завършваше последните детайли на най-новата си картина. Суровата енергия, струяща от думите на проповедника, го успокояваше и вдъхновяваше, както хирургът би се вдъхновил от звуците на класическа музика в операционната зала.

_Както се случва с мнозина от нас в ежедневието, Моисей е бил изправен пред трудно решение. Ужасно решение. Решение, на което мнозина биха възразили. И все пак… все пак Моисей е знаел, че то е неизбежно. Труден, но неизбежен избор. Какво им казва той? Какво?_

След като привърши работата си, мъжът остави творбата и накисна четката в смес от терпентин и розов сапун. До телевизора беше поставен компютърен монитор. Той стана от креслото и се премести на въртящия се стол до бюрото. Ръцете му леко трепереха, когато разтри наболата до пет часа следобед брада с още влажни от боята пръсти. Хубавото момиче на екрана пред него седеше на розовото легло в розовата си стая, заобиколено от филмови звезди, пирати и вампири, и бъбреше по телефона, като едновременно се опитваше да лакира ноктите на краката си.

_Казва им: „И тъй, избийте всички деца от мъжки пол, избийте и всички жени, които са познали мъж на мъжко легло“._

Мъжът облиза устни и преглътна тежко. За миг се почувства засрамен, питайки се откъде се вземат тези негови мисли. Но беше твърде късно за пробуждане на съвестта. Нито помислите, нито постъпките му бяха чисти. Душата му беше прокълната.

_А всички деца от женски пол, които не са познали мъжко легло, оставете живи за себе си._

Той натрака нещо на компютъра и натисна „изпрати“, след което наблюдаваше как хубавото момиче скокна от леглото и с усмивка прекоси стаята, за да иде до компютъра си.

Въпросът беше простичък, но определено завладя вниманието й.

Както ставаше винаги.

„Онлайн ли си?“


1

Лейни Емерсън загриза счупения изкуствен нокът на палеца на ръката си, вторачена в компютъра. Със свободната ръка върху мишката насочваше стрелката по екрана. Дланите й сякаш се топяха, а сърцето й туптеше толкова силно и учестено, че имаше чувството, че ще изхвръкне от гърдите й. Пеперудите, които усещаше в стомаха си, запърхаха бясно при наближаването на командата „изпрати“. Само трябваше да натисне клавиша. Да го натисне и изпрати тъпия имейл от две изречения, който й беше отнел буквално — тя погледна часовника в долния десен ъгъл на екрана и направи гримаса — _часове_, докато го напише с точните думи. И въпреки това се колебаеше, като търкаляше напред-назад мишката с изпотени пръсти.

„Никога не изпращай текст или снимки, които не би искала да прочетеш или видиш на първата страница на «Ню Йорк Таймс». Илейн.“

Заплашителните думи звучаха силно и ясно в главата й и Лейни можеше да се закълне, че подушва цигарения дъх на майка си, докато й четеше лекцията. Лейни се отблъсна от бюрото, отърси от ума си страховитото родителско предупреждение: „Недей да научаваш нещата по трудния начин като мен!“. Озърна се във вече притъмнялата спалня. Издължени сенки скриваха лицата от дузината филмови плакати по стените. Навън бяха останали само бледи оранжеви ивици от късното следобедно слънце, което потъваше в Евърглейдс*.

[* Субтропичен национален парк в щата Флорида. — Б.пр.]

Шест часа и дванайсет минути? Толкова късно? Чак сега усети тишината и осъзна, че буйните викове от хокейния мач на ролкови кънки, който се играеше на улицата през целия следобед, бяха секнали — играчите и агитката се бяха разотишли по домовете да вечерят и да пишат домашни. Две неща, за които Лейни още не се беше сетила. Ами Брадли? Съвсем беше изключила за малкия си брат. И то от доста време, като се замисли. Взе да хапе устната си от вътрешната страна. Не че толкова й пукаше, но майка й щеше да се прибере вкъщи всеки момент…

Входната врата се отвори и Лейни се помоли това да не е тя. Затръшна се с трясък. Трийсет секунди по-късно в дневната се чу пукотевица с огнестрелни оръжия от тъпата видеоигра „Големият авто обир“, докато Брадли вече събаряше ченге след ченге с пуснат докрай звук само за да я дразни. Гневът скоро отстъпи място на облекчението и тя съжали, че бе изхабила на вятъра една добра молитва за гадното благополучие на брат си. Поне Брадли си беше вкъщи и не го беше изтървала. Тя усили звука на компактдиска с „Гуд Шарлът“, за да заглуши шума от крясъците и стрелбата, и отново насочи вниманието си към компютъра. Трябваше да използва момента, защото друг път едва ли щеше да събере кураж.

Снимката на екрана светеше в притъмнялата стая и чакаше нетърпеливо да бъде изпратена във виртуалното пространство. На нея едва успяваше да разпознае себе си в красивото момиче с гладка тъмна коса и очи с опушен грим, което й се усмихваше предизвикателно. Хубаво момиче, продължи да си втълпява глупаво Лейни, което изобщо не прилича на мен. Прилепналите джинси и тениската, която оставяше пъпа оголен, разкриваха слабото й, изненадващо кръшно тяло. Плътните, блестящи червени устни бяха в тон с лъскавите, дълги червени нокти, лъснали самоуверено на хълбока й като на претендентка за „Новия Топмодел на Америка“ — по идея на приятелката й Моли. Обикновено Лейни не се харесваше на нито една снимка, но пък и никога не бе изглеждала по начина, по който изглеждаше на тази снимка. Обикновено дългата й до кръста кестенява коса беше хваната небрежно на ниска конска опашка или я носеше защипана с шнола. Досадните кафяви очи бяха скрити зад очила с телени рамки. Обикновено не си слагаше грим, не носеше бижута, нито високи токове, още по-малко пък дълги червени нокти. Не защото не искаше, а защото не й разрешаваха.

Но освен дето изглеждаше малко по-голяма, отколкото беше, и малко, добре де, малко _секси_, разсъждаваше Лейни, снимката не беше чак толкова лоша, че да не иска да я види във вестника. Някои снимки в майспейс бяха далеч по-гадни от тази. Не е като да е гола или да се е снимала в някакво порно. Освен голия корем и фалшивата обица на пъпа най-многото, което се виждаше, беше загатнатото очертание на сутиен с подплънки, свит от по-голямата й сестра Лиза, под бялата тениска, която също бе свила от Лиза. Може джинсите да бяха малко прекалено плитки и тениската малко възтесничка, но…

Лейни пропъди от мислите си шумно промъкващите се съмнения. Тъй и тъй вече беше направила снимката. Правилата бяха нарушени. Истината е, че изглеждаше доста палаво, ако трябваше да си го признае. Ако имаше нещо, за което да се притеснява, то бе какво щеше да си помисли Зак, като я видеше.

Зак. ЕлКапитан. При самата мисъл за него ръцете й започваха да се потят. Тя погледна снимката му, показана встрани на компютърния екран. Руса коса, ясносини очи, най-шантавата сладурска усмивка и само много сладка, едва загатната сянка на грубоватост в лицето. А мускулите… леле! Можеше да ги види дори под тениската „Холистър“. Никой от връстниците й в седми клас не можеше дори да мечтае за такива мускули и косми по недораслото си телце. Откакто се беше запознала със Зак преди няколко седмици в чатрума на яху за новия филм „Зомбиленд“, Лейни се опитваше да си изгради мислена представа как изглежда той. Този невероятно забавен тип, който харесваше същите филми (дори и кофти филмите), слушаше същата музика, мразеше същите теми, не понасяше същия тип слагачи точно като нея, се оказа, че има и същите проблеми със своите родители. Щеше да е прекалено да иска от него да е повече от хитряга с лошо акне и тежък случай с косата или пък с вуйчо, който е използвал връзките си, за да го вкара в университетския футболен отбор. Само че когато миналия петък Зак най-сетне й изпрати своя снимка, първото, което си помисли, беше: „Мили боже, този пич става за модел на «Абъркромби и Фич»!“. _Толкова_ фантастично добре изглеждаше. А още по-изумителното беше, че този абсолютно готин, _жесток капитан на футболен отбор_ с външност на фотомодел харесваше _нея_. Именно тогава си даде сметка, че да му върне жеста като му изпрати някоя своя тъпа снимка, просто беше изключено, още повече че бе с три години по-малка от шестнайсетте, на колкото се беше представила пред него. Дребна лъжа, която определено имаше значение за спортист от гимназията, когото колежите вече драпаха да привлекат. Тя знаеше, че той никога нямаше да се навие на подобно нещо и приятелството им — или каквото и да се случваше между тях — щеше да е приключило още преди тя да натисне клавиша за отговор на имейла му „Мила малка Джейн“. Ако изобщо си направеше труда да й пише пак.

Тя отхапа последното парче залепен нокът и го изплю в кошчето за боклук. Поставянето на целия комплект изкуствени нокти за „фотосесията“ отне цели часове на Лейни и най-добрата й приятелка Моли миналата събота и само броени секунди, за да бъдат отлепени в часа по физическо тази сутрин. Ноктите й бяха любими. Дълги, заострени и толкова… червени. Харесваше ги повече от обувките, грима и дрешките на Лиза. Точно те я караха да се чувства толкова… бляскава. И голяма. Допадаше й да барабани с тях по стъкло и да ги влачи по масите. Нужен й беше цял уикенд само да измисли как да вдига парче хартия! А сега, точно като балната рокля и кристалната пантофка на Пепеляшка, те се бяха превърнали само в спомен. Пепеляшка поне имаше стъклена пантофка, която да й напомня за времето като принцеса. А Лейни трябваше да се задоволи с парче сдъвкан нокът от акрил.

И, разбира се, снимката.

Тя се взря в образа си на екрана. Стига толкова. Ако продължи с размишленията, никога няма да го направи. Затвори очи, изрече молитва и кликна с мишката. Малкото пликче на монитора се затвори.

„Съобщението ви е на път.“

Мобилният телефон в задния й джоб забръмча и Гуен Стефани запя с дрезгав глас „Сладко спасение“. Беше Моли. Лейни изпусна дълга, стаена въздишка.

— Здрасти, Ем!

— Изпрати ли я? — попита възбуден глас.

Лейни въздъхна и падна по гръб на леглото.

— Най-сетне, да!

— И?

— Още не съм получила отговор. Току-що я пратих, преди има-няма две секунди.

Моли Броснан беше най-добрата приятелка на Лейни още от детската градина и всички — учители, треньори, приятели и родители — казваха, че ако поне малко си приличаха, сигурно щяха да са близначки. Толкова близки бяха. Или поне до неотдавна. Не беше случайност, че Моли звънна точно в момента, когато Лейни кликна „изпрати“. Това се случваше постоянно — Моли да си мисли каквото мисли тя и обратното. Ето защо тази година й се стори толкова непоносима. Независимо какво казваше майка й, различните училища си означаваха различен живот. Тя събра мъха от рунтавата възглавница с цвят на зелено извънземно.

— Толкова ми е нервно, Ем.

— Защо се забави толкова с изпращането?

— Защото съм шубе.

— Да ми звъннеш веднага щом той се обади, Лейни.

— Добре, да. Какво мислиш, че ще си помисли той?

— Вече ти казах. Изглеждаш яко. Сериозно. Той ще падне.

— Не ти ли изглеждам дебела?

— Моля!?

— А тъпо?

— Де и аз да изглеждах така тъпо.

Лейни се изправи и седна, поглеждайки към компютъра в другия край на стаята.

— Ако не ми отговори в най-скоро време, Ем, направо ще изперкам! Вече откачам от чакане.

Внезапно топката на вратата на спалнята започна бясно да се върти.

— Лейни!

— Изчезни, Брад! Сериозно говоря! — изкрещя Лейни. — Махай се от стаята ми!

— Забранено е да затваряш вратата! И да я заключваш! Заповед на мама!

— Хайде иди да й кажеш, смотаняк бъбрив! Добре ще ти се отрази, _само че я няма_! Нямам търпение да й кажа, че си играл на видеоиграта, което ти е забранено, преди да си си написал домашните! — извика тя и се тръшна ядосано по гръб на леглото.

— Това пикльото ли е? — попита Моли. — Какво търси в твоята стая?

— Не е в стаята. Говори ми от външната страна. Чувам го как диша в цепката. Жалко, че нямам спрей срещу насекоми. — Лейни стисна очи. — Едвам го трая, Ем, кълна ти се!

Моли също имаше по-малък брат, но нейният беше готин. През повечето време.

— Какво е направил тоя път?

— Пак ми е ровил из книгите. Нарисувал е мустаци на всички герои от комикса ми „Бети и Вероника“ и ги е съсипал. До един. Такова е говедо!

— Каза ли на майка си?

— Да бе, и всичко веднага ще се оправи! Моля ти се. Сигурно сама му е дала комиксите и маркера, защото „на горкото му е скучно“. — Тя седна и се пресегна за шишенцето с лак за нокти, оставено върху кашона, който служеше за нощно шкафче.

Разтръска го и се зае да лакира ноктите на краката си.

— Трябва да й кажеш — настоя Моли. — Не може така да ти рови в нещата.

— Няма я вкъщи. Още не се е прибрала от работа.

— Ами Тод?

Тод беше вторият й баща и там случаят беше съвсем друг. Ако майка й просто глезеше Брадли, то Тод не криеше предпочитанията си, което си беше логично, след като Брадли беше тяхното дете, а тя не.

— И той не се е прибрал още, слава богу. Аз съм детегледачката. — Лейни погледна намръщено към вратата. — Не че той изобщо ще ме чуе.

— Детегледачка? Браво бе! Значи ти отговаряш. Мама каза на Шон, че физическото наказание не е незаконно във Флорида, което ще рече, че може да използва четката си за ресане по задника му, а ти можеш да нашариш Брадли с каиш. — Двете момичета избухнаха в смях.

— Ако принцът получи дори едничка синина по млечнобелите си задни части, няма да ми позволят да излизам чак до гимназията. Чудо голямо, просто ще го _игнорирам_, докато ми диша във вратата като _пълен откачалник_!

В този момент компютърът изсвири звуците за моментно съобщение.

Лейни хвърли поглед към него и сърцето й изведнъж започна да бие силно. Отлично знаеше кой е.

„ЕлКапитан казва: онлайн ли си?“

— О, боже, Ем! — прошепна тя в телефона. — Току-що ми изпрати моментно съобщение. Какво да правя?

Моли се разсмя.

— Кажи му здрасти!

— Да, но това значи, че е получил имейла ми.

— Не значи. Може да ти праща съобщение от неговия BlackBerry.

— Той няма BlackBerry — отсече Лейни и след секунда продължи, — поне според мен.

— Както и да е. Нали схващаш? Не знаеш дали е видял снимката.

Лейни се изправи и закрачи из стаята.

— Иска да знае дали съм тук.

— Просто му кажи „здравей, образ“. Направи го. Направи го сега.

— Добре, добре…

Натискането на букви на компютъра никога не бе отнемало толкова много енергия преди. Върховете на треперещите й пръсти сякаш бяха налети с олово.

„ЛейнБрейн* казва: здрасти“

[* Brain (англ.). — Мозък, ум. — Б.пр.]

Последва дълбока въздишка. Запази спокойствие!

— Окей, Ем. Направих го.

Компютърът пак изломоти напевните звуци.

„ЕлКапитан казва: току-що се прибрах, тренировката свърши късно. Тренерът още бесен за мача миналата седмица.“

— Какво? Какво ти каза? — изстена Моли. — Кажи ми!

— Нищо. Каза, че току-що се прибрал от футболна тренировка. Май си права. Може да не я е получил? — Тя се поколеба за миг. — А може и да я е получил и да е отвратен! Ем!

„ЕлКапитан казва: получих ти имейла“

Лейни спря да диша.

— Какво каза? Лейни!

„ЕлКапитан казва: хубава снимка :-)“

Лейни изпусна целия въздух от дробовете си, сякаш бяха убодени с карфичка.

— Каза „хубава снимка“, Ем! Мислиш ли, че това е добре? — Още като задаваше въпроса, не успя да сдържи усмивката си.

— Ти си кретенка. Казах ти, че изглеждаш трепач. Само майка ти да не види снимката. Със сигурност ще изпуши. Като стана дума за изпушили майки, моята е долу в нервна криза. Трябва да сядам да ям. Поздрави от мен изчадието Брадли. — Разсмя се и додаде: — _Недей!_

— Ще ти звънна по-късно. — Лейни изключи телефона и се взря в думите на екрана.

През целия си живот не се беше чувствала толкова добре. Идеше й да крещи от радост. Появи се ново изречение с напевен съпровод:

„ЕлКапитан казва: по-хубава отколкото си те представях, а имам развинтено въображение…

ЕлКапитан казва: искам да видя още повече“

Лейни усети, че се изчервява, озъртайки се в стаята. Естествено, там нямаше никой друг, освен нея и все пак почувства странно смущение. Как да отговори на това? Какво би казала Лиза? Искрен ли беше наистина, както й се искаше? Вратата на гаража се отвори с режещ звук.

— Брад? Илейн? Ехо! Къде сте? Защо е включена тази видеоигра?

Нервният глас на майка й проехтя из къщата едновременно с тракането на токчетата по теракотените плочи. Тя чу как Брадли изхвърча през дневната и си влезе в стаята. Бъзльо. Лейни произнесе наум следващата реплика на майка си:

— Илейн!

— В стаята си съм!

— Махни се от този компютър! Сядала ли си да вечеряш?

Поредното завръщане от бала към реалността.

„ЛейнБрейн казва: ТИ.Р911“

В моментните съобщения това съкращение означава „трябва да изчезвам — пожар, родител“.

„ЕлКапитан казва: кой?

ЛейнБрейн казва: мама

ЕлКапитан казва: Въх! Тъкмо отивахме към любимата ми тема…“

Странното неловко усещане се върна и тя го отпрати. Как можеше да е такова бебе! Крайно време беше да порасне.

"ЕлКапитан казва: мислех, че в понеделниците работи до късно.

ЕлКапитан казва: или май бяха петъците?

ЛейнБрейн казва: петъците и всеки втори понеделник. Съжалявам за тренера :-("

— Илейн! Чу ли ме? Остави идиотския компютър, _веднага_!

„ЛейнБрейн казва: :-) ДГПК. Нещо е нервна.“

ДГПК означаваше „да говорим по-късно“. Лейни отвори учебника по социални науки, та да изглежда, че е учила, и разхвърля наоколо няколко тетрадки за подсилване на ефекта, просто в случай че майка й се запъти насам. Време беше за сваряване на кренвиршите и изслушване на двайсетминутно скапано конско за това, колко е безотговорно от нейна страна да остави подрастващия психопат да стреля по ченгета и краде коли в продължение на два часа на видеоиграта, подарена _от собствения му баща_ за Коледа. Когато разпитът започнеше, й се приискваше да отговори: „Така се упражнява за живота. Да си го кажем направо, мамо, възможностите на Брад за кариера са доста ограничени“. Но с тази забележка само би си спечелила плесница.

Точно когато отваряше вратата, компютърът отново пропя. Тя изтича до бюрото и разгледа думите на екрана.

„ЕлКапитан казва: ЗТИ*. Розовото е твоят цвят :-)“

[* За твоя информация. — Б.пр.]


2

— Не знам дали главите на всички ви са били пълни с Хелоуин, но оценките ви на теста са твърде незадоволителни — каза госпожа Макензи с изтощен от възрастта и постоянното разочарование глас, докато вървеше между чиновете и раздаваше контролните.

Спря се до чина на Лейни. Лош знак.

— Госпожице Емерсън, очаквах повече от вас — клъцна я тя, без да си прави труда да снижи глас.

После пусна контролното й, сякаш бе изцапано с кучешко ако и се гнусеше от него. Върху чина се приземи с лицето нагоре голямо, изписано с червен химикал „3+“.

Поредната тройка. По дяволите… Лейни почувства, че страните й пламват. Не помнеше никоя от шестиците й да е била толкова грамадна. Нито толкова червена. Бързо тикна теста в чантата за учебници, като избягваше погледите на двадесет и трите глупашки захилени, несимпатични физиономии около себе си.

— Следващата седмица ще изпращаме писма до родителите — предупреди госпожа Макензи, поклащайки глава с бухнала бледожълтеникава коса, когато звънецът би и тълпата от ученически тела се втурна покрай нея в коридора. — Някои от вас никак няма да се зарадват на пощальона!

Можеше да се обзаложи със сигурност, че е една от тези нещастници, реши Лейни, при което стомахът й се сви, докато си проправяше път през гъмжилото към столовата. Майка й щеше да пикае газ, когато отвори плика — алгебрата нямаше да е единственият предмет с мъдреща се тройка. Така й се пада, каза си с горчивина Лейни, и без това не исках да сменям училищата. Всичките й приятелки си останаха в прогимназията „Рамбълуд“, а тук, в тъпото „Соуграс“, тя се чувстваше напълно изоставена, без никого. Никой. Нула. Дупка. Нямаше нито с кого да учи, нито с кого да се връща вкъщи, нито с кого да обядва, самосъжаляваше се тя, докато се провираше между масите, пълни с отворковци, тъпи сноби и всякакви шемети, към свободно място в дъното на закусвалнята. Така и не разбра защо трябваше да се местят в ново жилище. Старата къща си беше хубава, да не говорим, че беше само на километър и половина от „новата“, която беше далеч по-малка и даже нямаше басейн. Но както винаги, никой не поиска мнението й, преди да преобърнат живота й с главата надолу. Единственото бъдеще, за което бе чувала да се тревожат майка й и Тод, беше на Брадли. Нейното и на Лиза дори не се обсъждаха. Не че на Лиза й пукаше. Тя и без това не се прибираше вкъщи, а и като се има предвид, че не й се наложи да сменя гимназия и всичките й приятели караха коли, проблемът да не ги вижда изобщо не стоеше пред нея. Плюс това Лиза беше почти на седемнайсет и само след няколко години щеше да заживее самостоятелно. Докато Лейни си беше здраво вързана.

— Ехо — произнесе меко някакъв глас зад гърба й, докато разопаковаше смачкания си сандвич с фъстъчено масло и сладко от чантата.

Не стига, че беше пъхнат в кафяв хартиен плик, ами и видът му беше направо скапан. Приличаше на дамска превръзка. До масата стърчеше с поднос в ръката някакво момиче, което познаваше бегло.

— Ти си при госпожа Макензи по алгебра, нали? — попита момичето.

Страхотно. Цялото тъпо училище знаеше, че се е издънила по алгебра.

— Същата. Надявах се, че не съм толкова известна — отвърна Лейни с кратък, нервен смях, който прозвуча като кашлица.

— И аз съм с кофти оценка — отвърна непринудено момичето, като огледа масата. — Сама ли си?

Лейни сви рамене. Толкова ли си личеше? Почувства се като пълна нещастница.

— Да — отвърна тя и се размърда на стола. — Само аз съм.

— Може ли да седна? Току-що се преместих в тази смяна за ядене и не познавам никого.

Лейни премести купчината учебници, които бе поставила пред себе си, за да изглежда заета с работа.

— Разбира се.

— Аз съм Кари — представи се момичето и пъхна сламка в кутията със сок. — Ти нова ли си?

— Да. Учех в „Рамбълуд“, но се преместихме и тук е новият ми район, предполагам.

— Казваш се Илейн, нали?

— Приятелките ми викат Лейни.

— И аз съм нова. Баща ми беше прехвърлен тук от Кълъмбъс, Охайо, през август.

— Охо… Охайо. Харесва ли ти Флорида?

Кари повдигна рамене.

— Никога преди не съм имала басейн, тъй че е яко. Всичките ми предишни приятелки ми завиждат. Казват, че ще ми идват на гости, когато там на север застудее. Искат да плуват на открито през януари. Няма да е зле.

Лейни почувства болка. Прииска й се да каже на момичето, че не е толкова лесно, колкото звучи. Собствените й приятелки живееха на по-малко от миля разстояние, но на практика вече не се виждаха.

— Най-добрата ми приятелка учи в „Рамбълуд“ — произнесе тихо тя, като отхапа от сандвича. — Всъщност всичките ми приятелки учат там.

— „Рамбълуд“? Хубаво училище ли е?

Миналата година Лейни навярно щеше да каже „Скапано“, защото всички училища са скапани. Но след като отпи глътка от отвратителното топло мляко, отговори:

— Страхотно училище. Най-доброто.

Те побъбриха за гадните учители, прекалено многото домашни и пътуването с автобуса. Не беше като с Моли, но поне имаше с кого да поговори.

— Харесвам чантата ти — каза Кари, като прибра обяда си и кимна към чантата за учебници на Лейни. — Гледала съм „Здрач“* сигурно петдесет пъти. Тейлър Лотнър** е жесток.

[* Twilight — здрач (англ.). — Име на серия от романи и филми за вампири с романтична тематика. — Б.пр.]

[** Тейлър Лотнър — млад американски актьор, който участва в тези филми. — Б.пр.]

Лейни се усмихна.

— Аз пък харесвам Робърт Патинсън*. Личи ли си?

[* Робърт Патинсън — британски актьор, който участва в тези филми. — Б.пр.]

Замятащият се капак на черно-бялата чанта за през рамо, в която носеше учебниците си, беше с отпечатан върху коприна лик на Едуард Калън — вампира тийнейджър, изигран от Робърт Патинсън, от най-любимия за всички времена филм на Лейни „Ами ако не съм героят?“. Майка й отказваше да й купи модната чанта или кутия за закуска с думите, че „тези знаменитости и без туй са тъпкани с пари“, тъй че Лейни спести всичко получено за рождения ден и си я купи сама. Успя да вземе последната от „Таргет“ в деня, преди да започне училище. Отначало се притесняваше, че може би е прекалено детска за прогимназията, но Мелиса вече имаше такава, Моли пък искаше да има същата, а Лиза не й се присмя, когато я видя, което определено беше добър знак.

— Искам да видя „Нова луна“ веднага щом го пуснат, още на премиерата. Ще бъде яко. Хей, можем да отидем заедно! — предложи Кари.

— Готово — отвърна с усмивка Лейни. — Ще бъде забавно. Деветнайсети ноември, там сме.

— Мислиш ли, че майка ти ще те пусне на вечерната прожекция?

Лейни сви рамене.

— Не съм сигурна…

— И майка ми е същата — подбели очи Кари. — Понякога се държи с мен като с бебе. Това е просто филм, ей богу!

— Получих „Здрач“ на дивиди за рождения ми ден. Гледала съм го стотина пъти. Адски се кефя на оня момент, когато Бела пита Едуард на колко е години и той отговаря: „На седемнайсет“. При което тя казва: „От колко години си на седемнайсет?“.

Кари кимна:

— А той й отвръща: „От няколко“. Само как я погледна, когато я качи на дървото. — Тя прехапа устни и въздъхна. — С онези очи…

В този момент тя видя тетрадката по биология на Лейни.

— Хей, кой е този? — попита безцеремонно Кари.

Върху корицата на тетрадката се мъдреше снимката на Зак, свалена от компютъра. Лейни затъкна зад ухото си кичур коса.

— А, това е гаджето ми — изтърси тя, при което кръвта се качи в лицето й.

Преглътна, преди да се е задавила. Времето спря. Лейни чуваше кънтящите в ушите й удари на сърцето си.

— О — успя да продума Кари, като се усмихна бавно и смутено. — Сладък е!

За щастие звънецът би, преди Кари да изстреля следващия въпрос. Лейни тикна тетрадката в чантата си, метна я през рамо, махна за довиждане и хукна в паника към изхода на столовата.

Гадже? Майчице… откъде й хрумна пък _това_? Думата просто се изплъзна от устата й. Нямаше намерение да я казва. И през ум не й бе минавало да я произнася на глас. Дори и насаме в стаята си, когато нямаше кой да я види, не си бе въобразявала, че е вярно, както й се случваше да си мечтае за някои кинозвезди. Беше смутена — все едно я бяха хванали да върши нещо нередно — но колкото и странно да е, това я правеше щастлива. Сякаш бе узнала най-голямата тайна на света.

_Имаше си гадже._

Ето, пак. В края на краищата като се замисли човек, Зак беше нещо от сорта, нали? Тя потисна усмивката си, докато си проправяше път през тълпата. Неочаквано се почувства по-малко самотна, отколкото сутринта. И не чак такава неудачница. _Защото си имаше гадже._

Колкото повече мислеше за това, толкова по-нормално й звучеше думата. Лейни никога не беше имала приятел. За разлика от Моли и Мелиса никой не й беше предлагал. Но Зак й беше повече гадже, отколкото Питър Едуардс някога е бил на Моли. Всичко, което правеха, докато „ходеха“ миналата година, беше да разговарят в коридора през междучасията и няколко пъти по мобилните си телефони, и то за колко време? За някакви си минути! Вярно е, Моли го беше целувала, но само защото Питър си беше наврял езика в устата й, докато приятелите му минаваха по коридора — просто да видят, че я е свалил. Моли едва не му го отхапа, толкова беше изненадана и отвратена. Тя каза, че все едно й бил скочил Стъбс, булдога на чичо й. Лейни се смя, но усети жегване на ревност при тези думи. Не че си падаше по особняка Питър Едуардс или пък искаше той да я целува с език, или нещо подобно, а защото _на Моли и се беше случило_. А Лейни си остана от външната страна на оградата, както обикновено, надничайки вътре. В очакване циците й да проличат. В очакване на цикъла. В очакване да има гадже. В очакване да навакса онова, което явно всички вече правеха. Но днес, както и през изминалия уикенд, и през последните няколко седмици, нещата се бяха променили. За разлика от Моли и Питър, Лейни и Зак разговаряха всяка вечер. И макар че не го беше виждала лично, нито бе чувала гласа му, бяха си изпратили снимки. Плюс това Лейни знаеше, че той я харесва _по този_ начин. Като гадже. Ако преди не беше напълно сигурна, то вчера го разбра от неговите моментни съобщения. _Той искаше да види още повече от нея. Харесваше снимката й. Била по-хубава, отколкото си представял._ Което означава, че се бе опитвал да си я представи. Че е _мислил_ за нея. Моли никога не би могла да каже същото за Питър.

Тя влезе съвсем последна в клас, минавайки покрай учителката по литература, госпожица Фин, която стоеше на вратата, потупваше нетърпеливо с ортопедичните си обувки и поглеждаше часовника си, въпреки че звънецът още не беше ударил. Госпожица Фин не търпеше закъснели. След биенето на втория звънец вратата на класната стая се затваряше и повече не се отваряше за нищо по-малко от пожар, терористична атака или спешен медицински случай — което не включваше отиване по малка нужда — докато звънецът не биеше в края на часа. На черната дъска беше надраскано „Предаване на темата по литература“.

Сякаш неочаквано й бяха спукали новия балон. Лейни напълно бе забравила домашното върху „Брулени хълмове“. Отново я завладя познатото усещане, че е пълна неудачница. Не беше нужно да е гений по алгебра, за да пресметне успеха си за срока по литература — още една тройка за честитката от пощальона. Майка й щеше да откачи.

Тя седна на чина и се смъкна надолу, за да избегне стоманените като насочени ракети очи на госпожица Фин. Сега сигурно следваше стрелба с въпроси. О, радост! Тя поглади с пръст усмихнатото лице на Зак върху тетрадката си. Всичко ще бъде наред, каза си тя. По дяволите тъпото училище и гадните учители, които се кефеха да дават контролни и допълнителни домашни. Това е просто тъп клас, тъп урок върху тъпа стара книга, нали? Без никакво значение на фона на великия замисъл на живота. Важен бе само начинът, по който Зак я гледаше от снимката право в очите с прекрасната си усмивка, и тя знаеше, че _той_ не дава пет пари за нейната тройка. Зак й бе споменал, че се е провалил по испански. Всичко щеше да е наред, защото вече си имаше приятел. Някой, на когото му пукаше за нея. Тя се усмихваше на себе си, когато госпожа Фин затвори шумно вратата и петдесетте минути ад започнаха.

Всичко в живота й щеше да стане по-хубаво. Чаровният принц най-сетне се бе появил.

И тя нямаше търпение да се върне при компютъра си, за да разговаря с него.

3

Времето във Флорида може да бъде колкото си иска шантаво, помисли си Лейни, наблюдавайки неясното черно скупчване на запад, което бавно се придвижваше към Евърглейдс и Корал Спрингс. Само преди двайсетина минути по небето не се виждаше пукнато облаче. Тя ускори крачки през лехата, обрасла с кафеникава трева, която извеждаше при къщите близнаци. Там живееше госпожа Рос, която гледаше Брадли след училище. Топлият следобеден бриз, преминал в хладни повеи, караше палмите да шумят и да се превиват. Недалеч вече тътнеше буря, която се приближаваше. Зачуди се какво ли бе времето в Кълъмбъс, Охайо. Дали там се случваше да вали само от едната страна на улицата и да се лее дъжд, докато грее слънце? Запита се какво ли е да играе в снега…

Забеляза проходилката за инвалиди и възрастни пред входната врата с мрежа против комари на предната циментова площадка. Над звънеца беше залепена хартийка с надраскан върху нея номер 1106, изписан с треперещата ръка на старата жена. Дано Брадли да си е събрал нещата и да е готов за тръгване, помисли си Лейни, като натисна звънеца и погледна мобилния си телефон. Ако нямаше тренировка, Зак се прибираше вкъщи към пет часа.

— Здравейте, госпожо Рос — поздрави тя приветливо, щом вратата се отвори.

Един котак се шмугна между краката на старата жена и се втурна сред храстите.

— Синбад, веднага се върни тук! — сгълча го тя с мекия си, треперлив южняшки говор.

Часовете в началното училище на Брадли свършваха час и половина преди часовете на Лейни и госпожа Рос служеше като междинна спирка, преди Лейни да го поеме. По-рано майка й пускаше Брадли да се връща сам вкъщи, но един от новите им съседи заплаши, че ще се обади в Службата за закрила на детето и семейството, тъй че сега беше наела госпожа Рос да го наглежда. Според Лейни Брадли щеше да се оправя много по-добре сам, отколкото за него да се грижи госпожа Рос, която явно наближаваше пределна възраст и нито виждаше, нито чуваше, нито помнеше добре. А и домът й миришеше на урина и варени яйца.

— Здравей, Илейн — поздрави тя. — Влизай направо вътре.

— Искате ли да ви го хвана, госпожо? — попита Лейни.

— Кого?

— Синбад.

Последва пауза.

— Котаракът — уточни Лейни.

Госпожа Рос се озърна, след което й просветна.

— О, не, не. Остави го там. Сам ще се върне, предполагам. Тука е храната.

Брадли надникна иззад вратата, която водеше към дневната. Беше пребледнял.

— Предупреждават за силна буря. Казаха, че са възможни и торнада.

Ха-ха. Брат й можеше да изгледа „Тексаско клане с автоматична резачка“ и „Резачка IV“ от край до край, но откакто ураганът Уилма отнесе прозореца на стаята му преди две години, му стигаха пет минути с метеорологичната прогноза, за да се гипсира от страх. Предупреждението за времето сигурно беше прекъснало анимационния филм.

— Май е по-добре да изчакаме да отмине — каза той с разширени от страх очи.

Госпожа Рос хапеше устната си и гледаше ту него, ту нея. Явно торнадата не я притесняваха особено. Искаше си телевизора. _Опра_ я зовеше.

— Не изперквай. Даже още не вали — успокои го Лейни.

— Не зная… Казват, че торнадата вдигали шум като влак.

— Трябва да тръгваме, Брад. Хайде. — Тя погледна към госпожа Рос. — Не може да останем тук.

Госпожа Рос вдигна рамене.

— Не знам… — промърмори той отново.

— Виж, ще се надбягваме до къщи, преди да е заваляло. Аз ще те надбягам.

Брадли погледна над рамото й. Чу се пореден тътен на бурята и устната му затрепери.

Лейни въздъхна. Гледката на иначе напълно гадния й брат, който е истеризирал от уплаха, трябваше да я накара да се усмихне, но всъщност предизвика у нея точно обратната реакция. Дожаля й за хлапето. Той изглеждаше ужасен.

— Може да ме държиш за ръката, Брад — прошепна му тя, като клекна и го погледна в очите. — Няма нищо страшно. Обещавам. Но трябва да тръгваме, и то _веднага_.

Тъкмо завиваха на бегом при ъгъла на Четирийсет и трета улица и Сто и четиринайсет Терас, хванати за ръце, когато Господ отвъртя крана. И гръмотевиците. Оглушителен гръм, който изтрещя сякаш досами главите им, включи три автомобилни аларми. Когато след три пресечки най-сетне успяха да си влязат вкъщи, бяха мокри до кости, което накара вече напълно ошашавения Брадли да се изхили кратко.

Тя остана да чака пред вратата му, докато той се преоблече в сухи дрехи, след което го заведе в дневната, пусна щорите и пъхна диска с „Резиденция на злото“ в неговия плейстейшън. Видеоиграта означаваше край на заплахата от буря, а писъците на жертвите на зомбитата се погрижиха за гръмотевиците. Тя го наблюдаваше от кухнята, докато дъждовният облак премина и небето се проясни. В момента Брадли беше по-загрижен да не бъде открит от канибал в гардероба, отколкото от торнадото, заплашващо да отнесе семейното им жилище. След двайсет минути, когато бурята отшумя, той пак си беше същият, а тя престана да се тревожи. Не остана много време.

Докато той подскачаше на дивана по пижама на Спайдърмен и трепеше зомбита наляво и надясно, тя тихо се измъкна от дневната и пое по коридора към стаята си.

После заключи след себе си и пусна компютъра.

4

Още преди да е загрял, компютърът изломоти напевно мелодията за моментно съобщение. Тя кликна върху светещия оранжев клавиш, докато сменяше мокрите си дрехи.

„ЕлКапитан казва: онлайн ли си?“

Сякаш знаеше, че тя е там. Все едно, че усещаше присъствието й. Беше толкова яко!

„ЛейнБрейн казва: здрасти, тъкмо се канех да ти пиша.

ЕлКапитан казва: кво става?

ЛейнБрейн казва: опитах се да надбягам дъжда и загубих.

ЛейнБрейн казва: обичам бурите, но навън е гадно.

ЕлКапитан казва: значи ли, че си мокра до кости?

ЛейнБрейн казва: почти.

ЕлКапитан казва: иииих. Харесвам.

ЛейнБрейн казва: суша си косата.

ЕлКапитан казва: кво стана по математика?

ЛейнБрейн казва: не питай.

ЕлКапитан казва: няма да си първата издънила се по алгебра.

ЛейнБрейн казва: не се издъних. Тройка.

ЕлКапитан казва: (::[]::)“

Лейни се усмихна.

„ЛейнБрейн казва: мерси за съчувствието.

ЕлКапитан казва: знам кво е. МРАЗЕХ тригото. Имам четворка.

ЛейнБрейн казва: ще ме скалпират. наказана завинаги.

ЕлКапитан казва: много зле. Харесвам косата ти :-)

ЕлКапитан казва: и хубавата ти глава“

Тя се изчерви, поглаждайки разсеяно кичур влажна коса, измъкнал се от хавлиения й тюрбан. С него се разговаряше толкова лесно.

„ЕлКапитан казва: трябва да те видя“

Лейни се опули срещу екрана. Това изобщо не го беше очаквала.

„ЕлКапитан казва: петък вечер става ли? Гледа ли ти се Зомбиленд?

ЕлКапитан казва: може някъде да хапнем“

Мили боже! Той я канеше да се видят. Чакай — _това среща ли беше_? Тя се озърна в стаята, сякаш очакваше някой да потвърди онова, което току-що видя и изтълкува съвсем правилно. Къде, по дяволите, беше Моли, когато най-много й трябваше? Разбира се, че й определяше среща… Филмите означаваха среща. Храненето също. Филми плюс храна определено означаваха среща. _Истинска_ среща. Току-що я бяха поканили на среща! Изведнъж пълната радост, която я накара да заподскача из стаята, квичейки като прасенце, спря така внезапно, както се бе появила, отстъпвайки място на ледена, реалистична паника. Какви ги върши тя? Няма начин майка й да я пусне. Никакъв шибан начин. Особено ако разбере, че Зак е седемнайсетгодишен. Тя загриза нокътя си. Мамка му! Не искаше да му отказва. Ами ако не я покани пак?

„ЕлКапитан казва: ехо?

ЛейнБрейн казва: хммм… определено ми се гледа.

ЕлКапитан казва: майка ти ще се навие ли?

ЛейнБрейн казва: не знам. Особено след днес.

ЕлКапитан казва: тогава не й казвай“

Лейни зяпна компютъра, сякаш беше жив и я наблюдаваше през мигащия курсор. Стомахът й се сви едновременно от притеснение и вълнение.

„ЕлКапитан казва: като не знаеш нещо, не те боли“

Тя се озърна в празната стая. Почувства странен гъдел в гърлото си — сякаш нещо бе заседнало там и не искаше да се махне. Това _можеше_ да свърши работа. _Можеше_ да каже на майка си, че отива на кино с новото момиче Кари. Не че тя ще вземе да го проверява. Лиза беше проблемното дете, не Лейни. Щеше да има едно: „Добре ли прекара?“. И никакви други въпроси. Така беше винаги.

„ЛейнБрейн казва: само че не мога да закъснявам много.

ЕлКапитан казва: ще се прибереш до 10. имам тренировка в 8.

ЕлКапитан казва: това е сутринта!!!“

Лейни задъвка устната си. В главата й се боричкаха противоречиви мисли. Как да постъпи!

„ЕлКапитан казва: още ли си там?

ЛейнБрейн казва: хммм… мисля.

ЕлКапитан казва: ще те взема от гимназия КС*. Играли сме с тях преди. Остани след часовете и ме чакай в 5,30 отзад на паркинга до бейзболното игрище. Ще бъда в черно беемве.

[* Корал Спрингс. — Б.пр.]

ЛейнБрейн казва: 5,30?

ЕлКапитан казва: не мога да взема колата докато татко не се прибере. Имам доста път до КС“

Правилно. Зак живееше в Джупитър, което според картата в интернет беше на около час разстояние. _Той щеше да кара цял час само за да я види…_ Лейни си пое дълбоко дъх. Сърцето й биеше бясно. Никога преди не бе правила нищо непозволено. Като изключим снимката, никога не бе престъпвала правилата. Но майка й щеше да каже „не“ просто по навик и защото си имаше своите тъпи измислени правила за това на колко години какво е позволено. На дванайсет — грим, на тринайсет — групови срещи, на петнайсет — срещи с кола. Рефлекторна реакция заради сбъркания пубертет на Лиза. Ако не отиде в петък, кога изобщо ще се види със Зак? Никога, ето кога.

„ЛейнБрейн казва: ок. звучи забавно.

ЕлКапитан казва: яко. не се издавай. Не искам майка и втори баща да се шашкат. Ще намерим кино до вас, където го дават.

ЛейнБрейн казва: ок.

ЕлКапитан казва: нямам търпение да те видя най-после.

ЛейнБрейн казва: аз също“

Тя се облегна на стола. Умът й препускаше. Не само трябваше да измисли как да стигне до гимназия „Корал Спрингс“ в другия край на града — където никога не бе стъпвала — ами и в какъв вид да се появи пред него, че да отговаря на представата му. При което се вледени от връхлетялата я мисъл, която накара косъмчетата на тила й да настръхнат.

Ами ако не се получи? Ако той я усети и отгатне, че е само на тринайсет? Как щеше да реагира? Компютърът пропя.

„ЕлКапитан казва: нямай грижа, с мен си в безопасност“

Тя се усмихна. Сякаш четеше мислите й. Отново.

„ЕлКапитан казва: не съм психо :-)“


5

Когато в петък следобед би последният звънец, прогимназията „Соуграс“ експлодира като форма с кекс в загрята фурна. Десетки тела се изсипаха едновременно от всички врати — надпреварваха се да стигнат до училищния автобус, маршрутките, да отключат велосипедите си или да се срещнат с приятели на път към къщи. За домашните, контролните и проектите имаше време — цели три дни. В продължение на половин час в училищния двор цареше оглушителна суматоха.

После всичко утихна.

Стъпила нестабилно на пръсти върху сушилнята за ръце в момичешката тоалетна, Лейни наблюдаваше през затвореното прозорче как последният жълт автобус напуска кръговото кръстовище и възбудените писъци на десетки гласове бавно затихват. Изоставеният училищен двор беше осеян със смачкани хартии и празни торбички от закуски, които се търкаляха през паркинга и футболното игрище. В петък в „Соуграс“ нямаше следучилищни занимания, клубни събирания или заседания. Дори учителите напускаха след последния звънец. В момента коридорите бяха безлюдни, както и паркингът.

Лейни изпусна дъха, който сдържаше през целия ден, даже през цялата седмица, и слезе от сушилнята, а после грабна чантата си от неработещата тоалетна кабина, където се бе крила след биенето на звънеца. Автобусът й отдавна бе заминал, сега беше с крачка по-близо до осъществяване на намерението си. Погледна мобилния си телефон — часът беше 4,10. Имаше време, но не чак толкова много, понеже трябваше да се гримира, преоблече и да хване автобуса в 5,10 от Сампъл Роуд, който щеше да я откара до гимназията „Корал Спрингс“. После трябваше да намери паркинга до бейзболното игрище. Да нямаш много време е добре, каза си тя, когато стомахът започна отново да я присвива. Не искаше да й остане време да мисли какво прави и защо не трябва да го прави, тъй като знаеше, че ще я хване шубе. Това беше една от причините да не сподели с абсолютно никого за днешната среща със Зак. Дори и с Моли. Не искаше никой да я разубеждава. Другата причина беше по-скоро като предпазна мярка. Ако, не дай си боже, Зак не се появи — да речем, че примерно й върже тенекия — тогава никой нямаше да знае за това и тя нямаше да се чувства като пълна идиотка до края на живота си всеки път, когато се срещаше с приятелките си. _Помните ли първата среща на Лейни? Нее!_

Тя отпъди гласовете от главата си. Беше стигнала дотук и нямаше връщане назад. Само почакайте да ви разкажа за срещата си с гаджето ми футболист. Как ме е водил на кино. И на вечеря! И колата му е не каква да е, а беемве! Върхът! Трябва да измисля как да го накарам да се снимаме в колата на мобилния ми телефон, за да я показвам на всички, мислеше си тя, докато се преобличаше в марковите джинси и тениска „Абъркромби“ на Лиза. Ще вървя с маратонки до спирката на автобуса, а после ще се преобуя в ботушките „Бон Шик, Бон Жанр“ на Лиза, когато наближа гимназията. Тя изтръска в съседната мивка съдържанието на плика за сандвич, пълен с гримове, които бе отмъкнала от шкафа на Лиза. Ако сестра й разбере, че е тарашила не само гардероба, но и чекмеджетата й, щеше да откачи, тъй че всичко трябваше да си иде на мястото до полунощ, когато Лиза се прибираше от работа в боулинг залата. От камарата компактни гримове и червила избра кафяво-зелената палитра сенки за очи. Поколеба се за момент, прокарвайки пръст по перлените сенки. Освен на Хелоуин и чат-пат червило, Лейни никога не бе слагала грим. Надяваше се да си спомни какъв грим бе използвала върху лицето й Моли миналия уикенд и в какъв ред го бе нанесла. Не искаше да прилича на клоун.

Половин час по-късно тя излезе от тоалетната и налетя на портиера, като едва не събори голямата жълта кофа с парцал, която той буташе. Двамата се зяпнаха изненадано. След това портиерът се заозърта като луд, сякаш беше разпознал Лейни от плакат за издирвани от ФБР престъпници, крещейки нещо на испански, което тя разбра и без да знае езика.

Време беше да тръгва. Тя закрачи възможно най-бързо към централния вход, но без да тича, молейки се правилото „никой да не остава в училище в петъците след учебните часове“ да важи и за неквалифицирания училищен персонал.

Добре че обу маратонките. Докато стигна до „Сампъл“, беше останала без дъх, а трябваше да тича, за да не изпусне автобуса. Седна на предна седалка, като се стараеше да избягва нахалния поглед на чорлав старец, който смучеше портокал срещу нея и я разглеждаше с любопитство. Тя избърса длани в джинсите си и тихо помоли шофьора да я предупреди, когато наближи спирката й, след което се загледа през прозореца към нижещите се магазини, банки и ресторанти. Познати места, в които се бе хранила или пазарувала десетки пъти, помисли си тя, мъчейки се да прикрие усмивката, която не слизаше от лицето й, а сякаш ги виждаше за първи път.

6

От мястото, където бе паркирал, пред двуетажната офис сграда на застрахователната компания „Олстейт“ той наблюдаваше как слабата фигурка с дълга кестенява коса слезе от автобуса и се огледа наоколо като турист, зърващ за пръв път нюйоркския Емпайър Стейт Билдинг — с благоговение, почуда и вълнение.

Нямаше съмнение. Тя беше.

Беше сладка — в тесните сини джинси и фънки тениска, метнала непохватно през рамо чантата за учебници. Имаше хубава фигура — нито прекалено закръглена, нито прекалено слаба. Той не харесваше момичетата от типа на Кейт Мос, прилични на недохранени деца, но не си падаше и по пищните фигури с форма на пясъчен часовник. Твърде много момичета полагаха неимоверни усилия да изглеждат различни от това, което са. Първо със сутиените с подплънки и ластичното бельо, оформящо фигурата, после с имплантите, липосукцията, корекциите на носа, ботокса. Това, което виждаш, не е непременно това, което получаваш. Хубаво бе да видиш същество, все още незасегнато от серийната външност на барбитата от модните списания или от MTV. Някоя, чието красиво тяло все още беше… недокоснато. Той гледаше нетърпеливо как тя се спря пред главния вход на училището и се поколеба, озъртайки се. За момент се уплаши, че може да реши да влезе вътре. Макар и да не смяташе, че някой може да го наблюдава, не му се щеше да открие, че греши. Това щеше да развали всичко. Усети как сърцето му заби малко по-учестено. Но след няколко секунди тя се обърна и се затича в тръс през празния паркинг към бейзболното игрище на гърба на училището, където щеше да го чака.

Него.

Устата му изведнъж пресъхна, сякаш беше пълна с памук, и той потри ръце една в друга, за да спре треперенето им. Това беше лош навик — _странност_, както се изразяваше майка му. Ръцете му се разтреперваха винаги, когато беше превъзбуден. Тази странност превръщаше запознанството с нови хора, особено с хубави момичета, в изпитание.

Той погледна снимката в скута си за пореден, последен път. После я пъхна в жабката и запали мотора. Слънцето тъкмо бе потънало зад хоризонта и официално настъпи вечерта. Той погледна часовника на таблото: 5,29. Точно навреме.

„Толкова приятно — помисли си той, докато излизаше от паркинга. — Много, много приятно.“

Беше си харесал точно момиче.

7

Автобусът се отлепи от тротоара, оставяйки Лейни сред облак мръсни дизелови газове. Гимназията „Корал Спрингс“ се извисяваше на отсрещната страна на улицата под чадъра на гигантско фикусово дърво. Тя погледна часовника на мобилния телефон: 5,23.

Нямаше време за чудене и маене. Нямаше връщане назад. Футболното игрище беше като че ли вляво и тя реши, че бейзболното сигурно е зад училището. Пресече улицата тичешком и мина напряко през празния паркинг. Тук, изглежда, също нямаше жива душа през петъчните следобеди. По очукания асфалт се редяха сенките на дърветата. След няколко минути слънцето щеше да залезе. Лейни обичаше есента, Хелоуин и Деня на благодарността, но мразеше късите дни. До идването на декември по тези места какво оставаше? Само един час дневна светлина след училище. Тя повървя край металната ограда до гърба на училището и съзря бейзболното игрище. И в този паркинг нямаше коли. Не се виждаха и играчи по полето. Беше обезлюдено като „Соуграс“, което беше добре. Да гледа как други тийнейджъри я изучават като чуждо тяло, щеше да я извади напълно от равновесие.

Тя седна на тротоара и се преобу в ботушките на Лиза, тиквайки маратонките в чантата за учебници. Мамка му! Дойде времето за паника. Защо тръгна с тъпата чанта „Здрач“? Имаше намерение да я смени със старата сребриста раница на Лиза. Закри с длан красивото лице на Робърт Патинсън. Това можеше да съсипе всичко. Трябваше някак да го държи покрит и извън полезрението — ако Зак го видеше, щеше да се почувства толкова смутена. Тогава със сигурност щеше да разбере, че тя не е на шестнайсет. Може да му каже, че чантата й за учебници се е скъсала тази сутрин и е взела назаем чантата на по-малката си сестра от миналата година. Поредна серия от лъжи, включваща сестра, каквато нямаше. Бодна я чувство за вина. Толкова лъжи беше наприказвала през последните няколко дни, че вече им се губеше краят…

Изправи се и се разходи из паркинга, като се насилваше да мисли за нещо друго и да свикне с високите токове на Лиза. Ако чантата „Здрач“ не беше сигурен издайник, че е лъжкиня, стъпката с целуването в киносалона със сигурност щеше да я издаде. Тя пъхна в устата си парче дъвка и положи още един слой блясък за устни с плодов вкус, като разтръска ръце, за да спре потенето им. Нали й беше хрумнала напълно реалната мисъл, че Зак може да се опита да я целуне тази вечер.

_Първата й целувка…_

Това беше. Тя отвори със замах мобилния телефон и трескаво набра Моли. Крачейки напред-назад из паркинга, навиваше дръжката на чантата си, докато я усука.

Отговори й гласовата поща.

— Здрасти, Ем, аз съм — започна възбудено Лейни. — Сигурно си на урок по пиано, но ми се ще да беше вдигнала! Имам нещо толкова… Никога няма да се сетиш къде съм! Никога!

Колата беше спряла зад нея толкова безшумно, че дори пръснатият по асфалта чакъл не изхрущя. Първото, което чу, бе гласът му.

— Лейни?

Тя буквално подскочи в ботушките на сестра си. Не й остана време да довърши. Нито да мисли. Това беше моментът, тук и сега.

— Трябва да тръгвам — прошепна тя в телефона. — Виж, недей да отговаряш на обаждането. Не искам телефонът ми да звъни. Ще ти се обадя след около два часа.

Сетне облиза устни, за да станат по-бляскави, пое си дълбоко дъх и се завъртя, за да се запознае с абсолютно страхотния тип, когото буквално сънуваше през последните седмици.

Пепеляшка се канеше да срещне своя принц. Време беше балът да започне.

8

— Здрасти — поздрави тя през полуотворения прозорец на колата, опитвайки се небрежно да развие усуканата дръжка на чантата си.

Беше почти тъмно, а прозорците бяха с тъмни стъкла като на лимузина. Трудно виждаше вътре в сумрака.

— Не чух кога си спрял.

— Как е? — отвърна той меко.

Лицето му бе неясно, отчасти заради бейзболната шапка и тъмните очила, но тя успя да зърне блясъка на мегаватовата му усмивка и коленете й отмаляха. Светлорусата му коса бе разпиляна под шапката, едва докосвайки раменете. Облечен в тясна черна тениска с дълъг ръкав и тъмни джинси, остатъкът от тялото му се сливаше като хамелеон с напълно черния интериор. Той махна с ръка към вратата.

— Скачай вътре.

И тя го направи.

Плъзна се на седалката за пътници, гладка като крилата на пеперуда, но леденостудена. Вътре миришеше на нова кожа и стар дим. И на „Пако Рабан“, любимия одеколон на Тод. Тя веднага пропъди мисълта от главата си. Вторият й баща беше последното нещо, за което й се мислеше в този момент.

— Приятна кола — произнесе тя с усмивка, като затвори вратата.

Наведе се, за да нагласи небрежно чантата в краката си така, че Робърт Патинсън да бъде с лицето надолу. Идеше й да се застреля, задето беше забравила да смени чантата.

— Благодаря — отвърна той.

Прозорецът се затвори с плъзгане нагоре и той включи радиото. Лейни разпозна песента от филма „От тринайсет ставам на трийсет“. Това беше „Трилър“ на Майкъл Джаксън.

Що за особняшка песен, помисли тя. Кой, по дяволите, слуша Майкъл Джаксън, ако не е на възрастта на родителите й? По-скоро би очаквала „Линкин Парк“ или „Дъ Фрей“, любимите банди на Зак. Може би го беше пуснал заради духа на Хелоуин — като въведение към филма. Господи, каза си тя, моля ти се, моля ти се, дано не е някой отвеян особняк.

— Дават „Зомбиленд“ в няколко кина — съобщи Лейни. — Най-ранната прожекция е в шест и десет в „Магнолия“, малко по-нагоре оттук. А може да идем и в мола от седем и петнайсет.

Имаше още няколко близки кина, ако човек е с кола, но за тези двете беше сигурна, че няма да върнат някой сополанко на филм с „ограничен достъп“, стига да си е платил билета.

— Става.

„… Започваш да викаш, но ужасът сковава вика, преди да си го произнесъл…“ — пискаше Майкъл Джаксън по радиото.

— Искаш да отидем от 7,15 ли? Тогава, ммм, завий наляво като излезеш от паркинга. Знам как се стига дотам, но първо трябва да излезем на булевард „Атлантик“ — изсмя се нервно тя и заоглежда таблото на колата. — Надявам се, че имаш навигационно устройство на това нещо. Приятелките ми казват, че съм топографски неориентирана. Случвало ми се е да не мога да си намеря личното шкафче в училище.

На волана беше монтирана изпъкнала буква „L“ в метален обков. Лейни я позна от колата на бащата на Моли. Той караше лексус.

„… Ще те полазят тръпки, тръпки, тръпки тази нощ! И няма кой да те спаси от лапата на звяра…“

Искаше да го попита защо не е с беемвето, но това й прозвуча тъпо. Беше си тъпо. И лексус беше хубава кола. Може би даже още по-хубава. Взе да си играе с пръстена на ръката си. Надяваше се разговорът да не върви толкова зле през цялата вечер. Моли беше по разговорите, не тя.

— Гладен ли си? — попита Лейни, когато излязоха от паркинга и взеха десен завой към Рок Айлънд. — Можем да идем до фуд корта в мола, ако искаш.

Това беше идеалният вариант, реши тя. Имаше голям шанс там да попадне на познати от „Рамбълуд“. Може би дори на Мелиса или Ерика.

— Звучи добре — произнесе меко той.

Призрачният глас на Винсънт Прайс*, крал на филмите на ужаса отпреди сигурно хиляда години, прозвуча по радиото, сякаш долитащ от древността: „Мрак обгръща цялата земя. Идва полунощ сега…“.

[* Винсънт Прайс (1911 — 1993) — американски актьор, играл в серии от филми на ужасите, известен с характерния си глас. — Б.пр.]

— Наистина ми хареса снимката ти — обади се Зак, без да погледне към нея.

Тя забеляза как по врата му се стече капка пот и потъна в тениската.

Ръката му почиваше върху облегалката за ръце, небрежно отпусната от китката надолу. Груби пръсти барабаняха по скоростния лост. Плътта над кокалчетата им бе обрасла с жилави черни косми. Очите на Лейни бавно се преместиха към ръката му. От края на ръкава се подаваха груби черни косми, като източени крака на паяк.

Изведнъж й стана много студено. По тялото й преминаха ледени тръпки и цялата настръхна. Сякаш нещо изсмука въздуха от колата.

Зак беше рус.

„… И колкото и да се бориш да останеш жив, тялото започва да изтръпва…“

Той зави към празен парцел с няколко трафопоста. През улицата имаше парк. Майката на Моли беше водила там нея и Моли по-рано. В парка имаше природен резерват. Молът се намираше в другата посока.

„… Защото никой простосмъртен не устоява на злата тръпка…“

Тя се пресегна към дръжката на вратата, но не можа да я помръдне. Кралят на ужасите избухна в лудешки смях. Песента свърши.

Платното покри лицето й със светкавична бързина, въпреки че колата продължаваше да се движи. Грозният мирис изгаряше очите й и я душеше. Не можеше да диша. След това той й нанесе силен удар с юмрук по главата. Тя почувства как лицето й се блъсна в стъклото. Усети, че от челото й бликна топла кръв, която се стече покрай окото и по бузата й. Усети как ръцете й увисват към пода, краката й помръднаха и спряха да се движат, докато всичко потъваше в мрак.

Кралят на ужасите продължи да се смее.

9

Стенният часовник в коридора заби, отброявайки часовете. Деби Ламана можеше да го чуе дори през шума на телевизора. Даже и през две стаи. Биеше на всеки четвърт час, а на всеки кръгъл час изпяваше броя на часовете. Отнемаше му цели пет шибани минути, докато отбележи полунощ. Тя издуха кръгче цигарен дим. Натруфеният часовник и банковата сметка с три хиляди седемстотин и четиринайсет долара и двайсет и два цента в нея бяха всичко, което майка й остави преди девет години, когато почина от рак на белите дробове със закачена за носа кислородна тръба и пакет цигари „Нюпортс“ в ръката. Разбира се, парите бяха свършили отдавна, но проклетото кръгло лице на часовника я следваше навсякъде — от съпруг на съпруг, от апартамент на апартамент, от къща под наем в друга къща под наем. Вдигаше наздравица за всеки погубен час от живота й с висок, настойчив звън. Кога ли ще повика Армията на спасението да дойде и да го отнесе веднъж завинаги оттук?

Деби броеше ударите, докато станаха единайсет. За да бъде сигурна, погледна часовника на ръката си. Ще убие Илейн. Само да й падне. Какво си въобразява, та не се прибира до единайсет през нощта? Тя смачка цигарата в пепелника. Ето така започна всичко с Лиза. Неспазване на ученическия час, прибиране вкъщи напушена с трева. Воняща на бира. Ако това момиче си въобразяваше дори за секунда, че ще й се размине даже за половината неща, които вършеше сестра й, скоро щеше да узнае какво я чака, за да не се повтаря повече. Какъв беше любимият израз на собствената й майка? _Излъжеш ли ме веднъж, срам за теб, Дебра. Излъжеш ли ме два пъти, срам за мен._ А Деби не беше вчерашна. Вече не. На Илейн Луиз щеше да й се отели волът още щом прекрачи прага. Това беше сигурно. Тя отпи голяма глътка от светлата бира „Мич Ултра“ и се опита да се съсредоточи в новините.

— Върна ли се вече? — извика Брадли от стаята си в дъното на коридора.

Гласът му издаваше задоволството на хлапе, чиято сестра беше загазила здраво.

— Брад, затваряй проклетата врата и до пет минути да си заспал, инак утре няма да видиш никакъв „Таг Лазер“* с Лайл. Предупреждавам те!

[* „Таг Лазер“ — видеоигра с насочване на лазерен лъч към определени цели. — Б.пр.]

Вратата се затръшна и Деби отново се опита да се съсредоточи в новините. Слушането на чужди трагедии, изглежда, помагаше поне отчасти. Местен пожар. Банков обир. Деветима убити при самоубийствен атентат в Ирак. Мислите й отново се върнаха към настоящето. Този път обектът беше Тод, който също не се беше прибрал. Той беше истинската причина да е толкова бясна. Къде, по дяволите, се мотаеше?

_По бира с приятели след работа, скъпа. Просто разпускане след дълго и тежко бачкане да изкарам пари, за да нахраня децата ти._

Как ли не, помисли си с горчивина Деби. Сигурно беше пиян и чукаше оная, новата колежка в някой мизерен мотел в Лодърхил, а може и върху хавлия на плажа или на задната седалка на колата. Рецепционистката Мишел, за която той се кълнеше наляво и надясно, че не работи в офиса му, въпреки че точно тя вдигна телефона вчера, когато Деби се обади, за да направи проверка.

Деби разтри пулсиращите си слепоочия и запали нова цигара. Огледа се из семейната дневна, пълна с боклуци, направени и непочистени от децата, сред които купички със спечени остатъци зърнена закуска от сутринта, видеоигри, дрехи и камари смачкани листове от тетрадки, извадени от чантите и захвърлени където сварят. Когато Лиза все пак решеше да се прибере вкъщи, обичаше да хвърля всичко, което не й се обличаше, или мъкнеше, където й попадне. А и другият принц в дома — Брадли. Благодарение на мъжкарската максима на баща му, че домакинската работа е женска, той не си помръдваше пръста даже и лайната си да почисти. След поредната деветчасова смяна ето какво заварваше Деби, когато се прибираше вкъщи — разхвърляна къща, мърсуващ мъж и деца, които изцеждаха до капка цялата й жизнена енергия. И, разбира се, нито капка уважение. А сега, след като вече бе преминала през най-лошото с голямата си дъщеря, или поне се надяваше, Илейн й сервираше ново изпитание на търпението. Тя тръсна глава и шляпна вестника от дивана. Не такъв трябваше да излезе животът ти, сякаш чуваше майка си да припява от коридора.

Роузи, женският златен ретривър на децата, влезе в стаята с голямо плюшено мече между зъбите и сгуши глава в скута на Деби. Роузи крадеше всеки захвърлен чорап или плюшено животно в къщата. Този път това беше опърпаното старо мече Клод, което бе завлякла от леглото на Илейн. Лейни никога не заспиваше без него. Голямо момиче, а все още й трябваше мече, за да заспива. Деби пропъди лошите мисли, които насилствено си проправяха път в главата й. Тя набра цифрите по безжичния телефон, но все още се чудеше да се обади ли на полицията. Припомни си от перипетиите с Лиза в какво се превръща животът ти, стигне ли се веднъж до полицаи. Намесят ли се, измъкване няма. Никога. Вместо това отново набра мобилния на Тод.

— Къде се мотаеш, по дяволите? — изрева тя в телефона, когато чу гласа на съпруга си да казва да остави съобщение след сигнала и че ще се прибере при първа възможност.

_Веднага щом сляза от моята невидима рецепционистка с големи цици, която не се казва Мишел, със сигурност ще отговоря на обаждането ти. Биииип._

Сигурно е останала да спи у новата си приятелка, реши Деби. Как й беше името? Онази, с която Лейни отиде на кино? Карли? Карън? Май така беше. Даже може и да й е казала, че ще преспи у тях. Тази сутрин беше такава лудница, докато всички се изнесат от къщата, включително и тя, за да иде на работа, и може би просто е забравила, че Илейн я е предупредила. Това е всичко. Тогава защо не отговаря на мобилния си? Отговорът на този въпрос беше лесен. Защото никога не си прави труда да го зареди, ето защо. Това не беше изненада.

Деби издърпа Клод от устата на Роузи и изтри слюнката й в ръкава на пеньоара си. Довърши остатъка от бирата на един дъх и отвори нова бутилка от преносимия хладилник до дивана. После усили звука на телевизора, като люлееше разсеяно в ръцете си раздърпаното мече тъкмо когато Конан О’Браян започна обичайния монолог, а часовникът в коридора отброи още половин час от живота й.

10

„Ето така започват кошмарите. Или може би свършват.“

Род Стърлинг, „Зоната на здрача“

Боботене на електрическа косачка досами прозореца на спалнята му разбуди специален агент-инспектор Боби Дийс от Правозащитната агенция на Флорида (ПАФ) от необикновения сън, в който най-сетне бе потънал. В продължение на няколко секунди замаяният му мозък се мъчеше да свърже този звук със странната игра на голф, в която участваше с починалия си баща. Може да е пазачът на игрището, който коси отдалечен терен при осемнайсета дупка? Или е нисколетящ реактивен самолет? Грохотът постепенно заглъхна и възбудената тълпа затаи дъх, когато баща му се наведе за замах със стика за голф…

В този момент съседът отново включи косачката.

Нямаше смисъл. Боби повдигна единия си клепач. Слънчевите лъчи, процеждащи се през спуснатите щори, бяха придобили бледорозова окраска. Той погледна към часовника на нощното шкафче: девет и половина сутринта. Едва тогава си спомни, че е неделя.

Обърна се със сумтене и новата книга на Джон Гришам, с която се беше приспал, тупна на пода. Мястото на жена му в леглото беше топло, но празно. Той чу вратата на банята да се затваря с меко щракване. Душът потече след няколко секунди. Болничната смяна на Лу Ан започваше едва в десет часа, но особено през уикендите тя обичаше да става малко по-рано, за да си изпие кафето и да прочете вестника в служебното барче, преди да застъпи смяната в Спешно отделение, претъпкано със съботни пияници и пострадали в пътни катастрофи.

Боби придърпа една възглавница върху главата си и остана да лежи със затворени очи още няколко минути, отказвайки да приеме факта, че е буден. Последния път, когато погледна часовника, той показваше пет и четирийсет и девет сутринта. Грохотът на косачката затихна постепенно като края на песен по радиото, тълпата на зеленото игрище отново се смълча и той взе да се унася…

И тогава иззвъня мобилният му телефон.

Мамка му. Грабна телефона от нощното шкафче и го пъхна под възглавницата до ухото си.

— Дийс — изръмжа той.

— Звучиш гадно, старче — отвърна познат глас с хихикане. — Какво става при теб, брато? Някой да е пикал в закуската ти?

— Какво става ли? Защо ти не ми кажеш какво става, по дяволите, в девет часа сутринта, и то в неделя, Зо?

Лорензо (Зо) Диас беше наскоро издигнат на поста заместник отговорен специален агент в ПАФ, началник на Регионалния оперативен център в Маями — иначе казано, шефът на Боби.

— Не ми е приятно да ти го съобщя, но тази нощ часовниците се превъртат с един час назад. Нагласи го. Сега е осем часът.

— Къде ми е пистолетът!

— Да не искаш да кажеш, че още не си станал?

— Мамка му, вече със сигурност съм станал. — Боби седна в леглото и разтърка глава. — Започват да ми текат извънредни часове, шефе. Официално съм с един час назад.

— Не допусна ли, че се обаждам да проверя навит ли си да ударим по няколко стика в „Блу Монстър“?

Боби се прозя.

— Ето че пак опря до мен. Твоите топки не могат да уцелят дупка даже и с помощта на карта, фенерче и личен навигатор. Кога игра голф за последен път?

Боби и Зо бяха добри приятели много преди Зо да започне самотното изкачване по командната йерархия на ПАФ. Запознаха се в академията за агенти на ПАФ преди близо десетилетие — Зо беше напуснал рано Полицейското управление в Маями Бийч, за да стане специален агент; Боби пък бе решил, че се е наситил на Ню Йорк и шибаната политика на НЙДП*, и се отправи на юг, където е по-топло и скоростите се сменят по-бавно, с което се прекара доста предвид факта, че ураганите в Южна Флорида бяха станали почти толкова обичайни, колкото обикновена буря с гръмотевици, а неговите случаи в отдел „Престъпления срещу деца“ бяха двойно повече от случаите му като следовател по въоръжени обири в Куинс. Двамата със Зо обаче бяха запазили близки отношения въпреки годините и титлите, и напук на административните простотии през последните месеци. Зо беше сред малцината колеги на Боби, които успяваха не само да станат добри шефове, но и да останат добри приятели. Повечето хора, както бе установил, се превръщаха в пълни задници още преди да е изсъхнало мастилото на заповедите им за повишение и бяха готови да жертват колеги, само и само да покажат на някое чучело със значка на какво са способни. Е, Зо беше заместник отговорен едва от шест месеца…

[* Нюйоркска дирекция на полицията. — Б.пр.]

Зо въздъхна.

— Един на нула за тебе. По-скоро бих си измил зъбите, отколкото да гоня по-малки от моите топки по широката зелена морава. Давай, наречи ме антиамериканец. Ще се видим след трийсет минути.

— Какво има?

— Имаме дете, изчезнало след училище в петък — отвърна Зо с вече сериозен тон. — Илейн Луиз Емерсън, на тринайсет години, от Корал Спрингс. Изглежда, е избягала от къщи, но трябва да сложим запетаите и точките на точните им места. Поискали са помощ от Полицейското управление в Спрингс. Знаеш процедурата.

Така беше, за съжаление. Боби наистина знаеше процедурата. Изчезнало хлапе. Родителите се обаждат на местните. Местните се обаждат на ПАФ. ПАФ се обажда на него. Първите двайсет и четири часа са критични, което означава, че вече са изостанали от графика. Той разтърка очи. Твърде много пъти бе получавал подобни обаждания. Никой не знаеше по-добре от него, че с изчезналите деца нищо не е рутинно и нещата рядко излизат такива, каквито „изглеждат“.

— Някой обаждал ли се е в Центъра? — попита той, имайки предвид Информационния център за изчезнали деца.

— Ти си на ход. Мамчето се обадило късно снощи. Чакала е почти два дни детето й да се прибере от преспиване някъде си. Казва, че е решила, че дъщеря й е останала да преспи в дома на своя приятелка — въздъхна Зо с раздразнение. — Не ме питай защо е чакала почти до полунощ да се обади на приятелките й, за да разбере у коя точно е останала да спи. За съжаление, брато, не се иска разрешително да си родител.

Настъпи кратко, напрегнато мълчание.

— Знаеш за какво говоря — обади се Зо, когато Боби не отвърна.

— Къде да дойда?

— Да се срещнем в къщата. Ще поговориш с родителите да добиеш представа. Ако не си доволен от това, което чуеш, потърси помощ. Адресът е 11495 северозапад, 41-ва улица. За твое сведение, това е сектор 45.

„Сектор 45“ означаваше кодирано „на майната си“. Корал Спрингс беше пръснато предградие, появило се на място, което до неотдавна се водеше „никъде“. Достигаше до Евърглейдс на двайсетина мили западно от Форт Лодърдейл и на четирийсет мили северозападно от Маями, всички черни пътища на Корал Спрингс бяха асфалтирани и превърнати в четирилентови шосета, а бобовите ферми бяха заменени от квартали с оградени фамилни къщи, офис паркове и, разбира се, „Старбъкс“ на всеки ъгъл. Определено от списание „Мъни“ за едно от върховните места за живеене в САЩ, Корал Спрингс си имаше своите проблемни пукнатини и нелицеприятни квартали, които градската управа с радост би прикрепила към други населени места. „Сектор 45“ беше един от тях.

— Добре — потвърди Боби, като взе списанието „Пийпъл“ на Лу Ан от нощното шкафче и надраска адреса върху челото на Джон Траволта. — След половин час ще бъда там. Ти какво? Нямаш ли нещо по-добро за вършене в неделя, освен да се мъкнеш с мен? Дотам ли си го закъсал?

— Трент поиска да отида, понеже шефът на Спрингс му се обадил специално. Както ти казах, уж била избягала от къщи, но искат ние да сложим точките и запетайките вместо тях. Сещаш се, стига им толкова лоша публичност.

Трент беше Трентън Фокс, новият регионален директор на ПАФ за Маями — иначе казано, Големият Шеф.

— Добре — потвърди Боби с прозявка. — Пак както едно време, шефе. Аз ще нося кафетата.

— Нека да са три. За твоя информация, Весо също ще бъде с нас.

Боби се престори, че не е чул последната новина, и натисна бутона за край на разговора, преди да е казал нещо на приятеля Зо, което няма да се хареса особено на шефа Зо. Франк Весо беше последният от поредицата новоизлюпени агенти, прехвърлен в Маями от друга част на щата някъде на майната си, за да направи съдбоносен удар в кариерата. Не че имаше нещо лично против Весо — по дяволите, даже не го познаваше — но най-сигурният и бърз начин да остарееш, е да учиш на основните неща новобранци, които се целят в твоята длъжност на специален агент-инспектор. Не беше тайна, че новият регионален директор искаше „промяна“ в отдел „Престъпления срещу деца“ — иначе казано, специален агент-инспектор Боби Дийс да напусне, а на негово място да дойде „още неназован заместник“. Но истината бе, че независимо колко апетитно изглеждаше повишението и колко престижна длъжността, никой всъщност не _желаеше_ работата на Боби и той, Зо и директорът го знаеха много добре. Към днешна дата всички мераклии да си опитат късмета на юг с нова длъжностна характеристика си плюеха на петите и се връщаха в съответния регионален оперативен център на ПАФ, откъдето бяха дошли. Защото макар работата в отдел „Престъпления срещу деца“ да осигуряваше чести появи по телевизията, за разлика от борбата с корумпирани счетоводители, тя винаги даваше лоши поводи. Пребити деца, експлоатирани деца, сексуално малтретирани деца, изчезнали деца, мъртви деца. За повечето ченгета наградата от приключило разследване беше да знаят, че е раздадено правосъдие — лошият е заловен и затворен здраво зад решетките. Чисто затваряне на папката. Открадната кола — върната кола. Обвиняемият отстранен от улиците — жертвата щастлива. Но при хищниците, които ловуват деца, често разследването започва с една жертва, а приключва с цяла дузина. И дори изродът да бъде изпратен в затвора за няколко десетилетия и папката да се затвори, а делото да премине в кашон на рафта, никога нямаш усещането, че случаят е приключен. Нямаш сигурността, че всички жертви са намерени. И понеже децата обикновено са некачествени свидетели, а родителите не желаят дечицата им да преживеят допълнителна травма, ченгето рядко се наслаждава на истинския вкус на наградата — шляпване по ръцете и дългосрочна пробация са единственото правосъдие в менюто на съда. Работата по престъпления срещу деца е като свалянето на превръзка за почистване на предполагаемо замърсена драскотина, при което под коричката на раната се разкрива тежка инфекция, каквато никога не сте очаквали. Пластовете неовладяно загниване са ужасяващи. Едва тогава започваш да разбираш колко дълбоко е проникнало злото всъщност. Чак тогава си даваш сметка, че за най-малките и най-невинни жертви кошмарът, който остава за цял живот, едва е започнал. И в края на деня или на чиракуването малцина полицаи успяват да се справят с тази реалност, независимо какъв е фишът за заплатата и колко бляскава е светлината на прожектора, съпътстваща кариерите им.

Боби стана от леглото, отвори щорите и погледна през прозореца. Навън съседът Чет с космати гърди и зачервено лице вече прибираше косачката в гаража. На друга алея забеляза мъж в лилав екип, зает с джогинг, и решителна млада майка, която разтягаше изпънатия си крак върху ръба на тротоара. Наскоро проходилите близнаци от съседния двор сигурно вече тъпчеха в устата си пълни шепи „Чириос“*, вперили широко отворени очи в анимационния герой Спондж Боб. Ако си покажеше главата вън от прозореца, щеше да надуши в тази слънчева неделна утрин мирис на пържен бекон и на завиращо кафе. В самия му дом душът беше спрял и тишината беше почти оглушителна.

[* Марка зърнена закуска с овесени ядки, готова за ядене. — Б.пр.]

Добро утро, жители на предградието. Боби наблюдаваше с горчива нотка на презрение как животът на всички си течеше нормално, сякаш нищо лошо не се случваше в този свят. Скачащи цени на бензина, сриващи се цени на борсата и война на шест хиляди мили разстояние, в която воюваха деца, които те дори не познаваха — това бяха само част от умерено тревожните заглавия в сутрешния вестник. Накрая идва ред на спортната страница за снощните резултати и на рубриката „пътувания“ за евентуални примамливи идеи за прекарване на следващата лятна почивка.

Сгушени в своите малки уютни пашкули, където истински лошите неща се случваха само на другите. Или още по-добре — само на лошите, които си ги заслужаваха. Бяха в пълно неведение, незасегнати от смразяващия факт, че детето на някой си от тях е изчезнало.

11

— Мислех, че ще се опиташ да поспиш — рече Лу Ан към огледалото с отворена уста и спирала за мигли в ръката, когато той влезе в банята.

— „Опитвам“ е вълшебната думичка. Кой, по дяволите, може да спи в тази врява? — Боби взе тубата с паста за зъби „Крест“ от лавицата, наблюдавайки как Лу Ан довършваше гримирането си.

Късата роба прилепваше към извивките на влажното й тяло, което блестеше от лосиона с аромат на фрезия. На фона на ослепителнобялата тъкан, стегнатите й крака изглеждаха дори още по-загорели от обикновено. Робата беше леко разтворена отпред и хлабаво завързана на кръста, разкриваща бледата закръгленост на едната й гърда и стегнатия плосък корем. На трийсет и девет жена му продължаваше да има невероятно тяло. Дори самото гледане как се гримира, застанала там, му въздействаше емоционално и физически. Лу Ан винаги го бе привличала така, още от момента, когато се запознаха на флуоресцентното осветление в травматологията на „Джамейка Хоспитал“. Лицето й имаше успокояващ ефект, а думите й звучаха убедително, докато той лежеше на студената операционна маса с кървяща прострелна рана и прекъсната брахиална артерия. Боби не помнеше почти нищо, когато се събуди дни по-късно в болничната стая, наобиколен от загрижени приятели в сини униформи на Нюйоркската дирекция на полицията, все още замаян от лекарствата и обезсилен от разрасналата се инфекция, но нея не беше забравил — тъмнорусата коса, зелените очи с цвят на пъпешов ликьор „Мидори“ и мелодичния провлечен южняшки акцент. В мислите си още можеше да чуе как му нашепваше, озарена от ярките светлини в операционната, сякаш имаше ореол:

_Офицер Дийс…_

_Дийс…_

_Боби, хайде, стегни се._

_Недей да ми изчезваш по този начин, Боби…_

_Просто стой тук… точно тук… при мен… тук стой…_

Позна я още с влизането й в стаята сутринта, в деня на изписването му. Имаше ангелско лице, което подхождаше идеално на името й, беше си помислил той. Лу Ан Бригс — така пишеше на етикета върху униформата й. Лу Ан. Благозвучно, простичко, нежно, южняшко, деликатно, бълбукащо, прелестно. Когато тя приседна на края на болничното легло и му обясни, че дори не е трябвало да бъде на смяна в нощта, когато е бил докаран в болницата, и че това бил едва вторият й ден в Спешно отделение, как е проверявала състоянието му всяка нощ, докато е лежал в кома, той разбра, че животът му се е променил завинаги. Предложи й три месеца по-късно. Ожениха се още същата година, десет дни преди Коледа. Този декември ставаха осемнайсет години. Той се отърси от далечните спомени и се върна към мивката.

— Вземи да говориш с Чет — каза Лу Ан, като махна към него със спиралата за мигли. — Аз трябва да ставам за работа, но ти не. Не е честно точно в неделя, с твоето безсъние.

Той изстиска парче паста върху четката за зъби.

— Хелън ми каза, че имал обсесивно-компулсивно разстройство.

— Това не е извинение.

Боби кимна към огледалото, изучавайки отражението си. Видът му бе ужасен. Сребристите косъмчета по наболата брада бяха започнали да надвишават броя на кафявите. А бръчиците на смеха около сините му очи бяха решили да се настанят там за постоянно — независимо дали имаше или нямаше повод за смях. Как от забележителен се бе превърнал в разчорлен? Ставаше на четирийсет след колко? Само след няколко месеца? Ежедневното пробягване на пет мили и посещаването на гимнастическия салон два пъти седмично държаха стреса и килограмите на разстояние, но той си даваше сметка, че километражът определено бе започнал да си личи. Беше само въпрос на време. Фактът, че вече почти не спеше, не помагаше ни най-малко. Само последната година го бе състарила с десет.

Лу Ан пусна спиралата в чантичката за гримове и се облегна на умивалника, като загърна робата и кръстоса ръце пред гърдите си.

— Има ли причина да си облечен така?

Ако в някоя неделя по изключение отидеше на църква, Боби обличаше джинси и тениска, както ходеше обикновено. Изгладеният черен панталон, официалната бяла риза и сивата копринена вратовръзка, стегната около врата му, показваха ясно, че случаят е особен. Никой не беше умрял и никой не се женеше — не беше толкова трудно да се досети, че отиваше на местопрестъпление. Той избърса устата си в кърпата за ръце, взе крема за бръснене и пусна топлата вода. Огледалото се изпоти от парата.

— Излизам по служба — произнесе той тихо.

— Мислех, че този уикенд ще си вземеш малко почивка — опита се да възрази тя.

— Така беше. Но изникна работа.

Тя загледа отражението му с празен поглед, докато образът й се замъгляваше от парата, в очакване да чуе остатъка от обяснението, което не й се искаше да чува.

Той се обърна с лице към нея.

— Дете — взе да обяснява кротко. — Не се е прибирала вкъщи от петък.

Лу Ан не каза нищо. Продължаваше да го гледа право в очите, без да го вижда. Както се пееше в една лоша песен, някога той чувстваше как се изгубва в тези нейни зелени очи. Очи, които те караха да искаш да я целунеш, когато се взираш в тях достатъчно дълго. В момента те го гледаха студени и празни. Очният фон дьо тен едва успяваше да прикрие тъмните кръгове и бръчиците от стреса, стаени в ъгълчетата им. Бяха само на крачки един от друг, но все едно ги делеше планина в тясната баня.

— Май е избягала от дома си.

— Аха — произнесе тя и се запъти покрай него към спалнята.

Той се избръсна, докато тя се обличаше мълчаливо. Когато прекрачи в спалнята, тя тъкмо си връзваше обувките, седнала на пейката край леглото. Той привърши закопчаването на ризата, оправи възела на вратовръзката, надяна значката около врата си и щракна колана за оръжието. Просто от уважение изчака тя да влезе в банята и да се скрие от полезрението, преди да отключи сейфа за оръжие, откъдето извади своя глок и го постави в кобура. Знаеше, че видът му я разстройва. Винаги си беше така, още откакто облече отново униформата след излекуването на рамото му. По онова време май бе единственият в Нюйоркската дирекция на полицията, чиято приятелка _не_ умираше от гордост, че има гадже ченге. Не че Лу Ан мразеше оръжията или пък беше активистка за контрол на личните оръжия, а просто мразеше да вижда _него_ с пистолет. Казваше, че пистолетът й напомнял с какво се занимава по цял ден и за какво му е необходимо оръжието.

Той облече спортното си яке и отново влезе в банята. Беше застанала пред огледалото, загледана в отражението си. Когато той се приближи зад гърба й, тя взе да четка механично мократа си коса. Ръката му докосна рамото й и го погали нежно.

— Не се преработвай, Красавице. Ще се видим довечера — изрече той в огледалото, като я целуна нежно по бузата.

Красавица, като Красавицата на бала. Прелестната му Южняшка красавица Лу Ан само кимна и продължи ресането. Кожата й изглеждаше студена и леко влажна като вътрешната страна на стъкло в снежен ден.

Той излезе от банята, грабна ключовете на колата от нощното шкафче и тръгна по коридора покрай рамкираните семейни снимки, които покриваха буквално всеки сантиметър от стените с цвят на мед. Последната врата в дъното беше леко открехната и върху нея беше закачен очукан уличен знак, който предупреждаваше: „Натрапниците ще бъдат преследвани“. Отвътре стаята беше боядисана в бонбоненорозово и слънцето огряваше дузината плюшени играчки, спретнато подредени върху ватирана завивка с цвят сив металик. Върху стола до бюрото имаше натрупана камара изпрани и сгънати дрехи, които чакаха ред да бъдат закачени в гардероба. Той се спря, за да затвори вратата, при което ръката му се задържа върху топката за секунда-две. В главата му нахлуха хиляди мисли и той побърза да ги пропъди от съзнанието си.

Когато стигна края на парапета и заслиза по стълбите, облиза пресъхналите си устни. Имаха солен вкус. Едва тогава разбра със сигурност, че Лу Ан беше плакала.

12

Никакви репортерски коли, никакво струпване на полицейски коли с включени лампи, никакво ято от кръжащи хеликоптери.

Това беше първото, което Боби отбеляза, когато спря своя гранд ам пред паянтовата бяла барака. Избелял син брезент плющеше на вятъра върху хлътналия покрив, до пластмасовия навес за коли беше подпрян велосипед. На съседната улица се смееха и закачаха група хлапетии, които караха скейтбордове, излитайки във въздуха от саморъчно сглобени рампи. Очевидно фактът, че някаква тийнейджърка не се беше прибрала вкъщи след петъчния купон, не беше засечен от ничий радар.

— Здрасти бе, баровец — посрещна го Зо, почуквайки с пръсти по задното стъкло на колата.

Той се приближи до шофьорската страна и се надвеси над стъклото. В ъгъла на устата му стърчеше клечка за зъби, а очите му бяха скрити зад тъмни очила „Рей Бан“. Носеше панталон каки и светлосиня памучна риза с навити до лактите ръкави, разкопчана яка и разхлабена вратовръзка, сякаш се канеше да сменя гума или да изражда бебе. Явно бе, че Зо се чувства по-комфортно по джапанки и шорти. Зо насочи пръст към ревера на спортното му яке.

— Това истински полиестер ли е?

— Много смешно. Бих те метнал, че е „Армани“, ама ти няма да схванеш шегата. Каква е тая клечка за зъби, Коджак? — попита Боби, като отвори вратата и слезе от колата.

Зо въздъхна.

— Спрях цигарите.

— Ами? И откога?

— От вчера.

— Мислех, че се канеше да спираш пиенето.

— Не, отказах се от това. Камила ми призна, че предпочитала да съм пиян, отколкото мъртъв от рак. Освен това съм бил много забавен на купони.

— Това го подкрепям.

— От снощи съм изподъвкал цяла шибана кутия с клечки, но нито една цигара. — Зо изплю клечката и тикна нова между зъбите си.

— Какво стана с лепенките? Не вършат ли работа?

Зо запретна ръкава на ризата си. Показа се мускулест бицепс с размер колкото бедрото на Боби, върху който бяха залепени три квадратни лепенки с телесен цвят. Остриганата посребрена коса на Зо можеше да издаде четирийсет и петте му години, но тялото му изглеждаше младежко. Той обучаваше новите агенти на тактическа отбрана, оглавяваше Екипа за специално реагиране — версията на ПАФ за „Специални оръжия и тактики“ — като излъчваше физическо надмощие и внушаваше страх не само в офиса, но и по време на операции. Когато Зо издаваше команда „Скочи!“, повечето подчинени питаха само „Колко високо, сър?“.

Боби поклати глава.

— С други думи, днес не се ебавайте с мен. — Той огледа къщата. — Добре. Какво да очаквам вътре?

— И аз току-що пристигам. Още не съм влизал. Чакаме Весо. Между другото, друг път не ми затваряй телефона — предупреди Зо и поклати пръст, докато вадеше бележник от джоба си.

Той се подпря върху капака на колата на Боби.

— Илейн Луиз Емерсън. Дата на раждане двайсет и седми август деветдесет и шеста. Кестенява коса, кафяви очи. Ръст сто петдесет и три сантиметра. Тегло около четирийсет и три килограма. В седми клас, прогимназия „Соуграс“. — Той извади цветно копие на училищна снимка на слабичко момиче, седнало на чина със скръстени отпред ръце, с дълга чуплива коса с цвят на кафе с мляко.

Светлокафявите й очи бяха скрити зад очила, малко възголемички за лицето й. Беше усмихната, но без да показва зъбите си, което най-вероятно означаваше, че или не си ги харесва, или носи шини. Не изглеждаше точно зубрачка, но определено бе в онзи труден период на подрастване, когато вече не е малко момиченце, а я делят години от превръщането в жена.

— Това е факсът, който получих тази сутрин — завърши Зо, подавайки му копието.

— Двайсет и седми август, значи — отбеляза Боби. — Това е моят рожден ден.

— Ама какъв купон падна, а! До колко часа остана буден? Единайсет?

— Снимката скорошна ли е? — попита Боби, без да обръща внимание на закачката. — Изглежда малка за тринайсетгодишна.

— Била от пети клас, както ми обясниха.

— Снимка от основното училище? В тази възраст две години правят огромна разлика, както знаеш.

— Майката търси по-нова снимка.

Боби се сети за Лу Ан и за снимките, които покриваха всички стени в дома им. За същинската библиотека от фотоалбуми, която бе струпала в дневната. Ако човек ги събере на едно място и ги разгледа достатъчно бързо, щеше да се получи нещо като филм за целия живот на дъщеря им Кейти. Без липсващи парчета и празноти в спомените им за две години от живота й, ако се наложеше да ги търсят…

— Впрочем тя си е вкъщи, при това доста ядосана — додаде Зо.

— На кого?

— На хлапачката, на полицаите, на съпруга — на кого ли не. Ти си следващият — предупреди той. — Дебра Мари Ламана, трийсет и шест годишна. Работи като телефонен секретар в „Ринг-а-линг“ в Тамарак — отговаря на телефонни обаждания.

— Таткото?

— Втори баща, по-точно съпруг номер три. Тод Антъни Ламана, четирийсет и четири годишен. Работи в автокъща на „Кармакс“* — обясни Зо, повдигайки вежди. — Отличник — има най-много продажби за месеца. Дори и в момента е на работа.

[* Най-голямата фирма за продажба на автомобили втора употреба в САЩ. — Б.пр.]

— Май не е особено обезпокоен за малката Илейн — подхвърли Боби.

— Май си много прав.

— Истинският баща?

— Някъде си в Калифорния. От няколко години нямат вести от него. Майката има три деца: Лиза Емерсън, на шестнайсет години, Брадли Ламана, осемгодишен, син на въпросния продавач на коли, и Илейн — изчезналото дете — която става на тринайсет години след няколко седмици, както сам видя. Деца, расли на самотек, с ключовете на врата.

— Проверихте ли в болниците?

— Направено е. Нищо.

Боби огледа избелелите кашони, струпани до къщата. Кашони за пренасяне на покъщнина.

— От колко време живеят тук?

— Майката и бащата са сменили шофьорската си регистрация на този адрес през юни. Живеят тук под наем. Предишната им адресна регистрация е в къща под наем в Рамбълуд, на две мили оттук.

— Предишни прояви?

— Не и с това дете. Но ченгета са идвали няколко пъти и на двата адреса. Веднъж за семеен скандал и няколко пъти заради шестнайсетгодишната дъщеря. Прибирана е за пиене, притежание на марихуана, бягства от училище. Последният път е било преди месец за проникване с взлом. Смекчили са обвинението до „нарушаване на училищната собственост“.

— Аха. Червива ябълка?

— Скапва цялата шибана щайга — потвърди Зо. — Каката скитосва и по пътищата. Била е засечена в Литъл Хавана* от полицията в Маями-Дейд според доклад на НИЦК** за изчезнали непълнолетни преди няколко месеца. Мъкнела се в компанията на дангалаци от бандата на Латино Кралете*** в два часа сутринта.

[* Литъл Хавана — квартал в Маями, населен с кубински емигранти. — Б.пр.]

[** НИЦК — Национален информационен център по криминалистика. — Б.пр.]

[*** Latin Kings — смята се за една от най-големите и организирани латиноамерикански улични банди в САЩ. — Б.пр.]

— Не особено подходяща компания — отбеляза Боби като риташе тротоара.

Избуялата трева в двора не беше косена поне две седмици. А живият плет много по-отдавна.

— Кой е поел случая?

— Поделението за общи разследвания в Спрингс е приело обаждането, когато майката най-сетне решила да съобщи за изчезването. — Поделението беше следствен отряд, изпълняващ всякакви задачи. — Бил Дагър и Трой Бигли. Познаваш ли ги?

Боби поклати глава. Той познаваше почти всяко ченге в Южна Флорида, което е работило по случаи на престъпления срещу деца или на специални жертви. Фактът, че не беше чувал никога тези две имена, говореше сам по себе си.

— Та те решили, че момичето е избягало. Шефът в Спрингс се обадил на Трентън тази сутрин и помолил за помощ по изясняване на случая. Нали знаеш, след лайняната буря, която ги удари по случая с момичето Джарвис, „ПЗ“ е името на играта в този град.

„ПЗ“ означаваше кодирано „покрий си задника“. Боби кимна. По принцип само застрашени изчезнали деца (т.е. похитени) се разследваха от ПАФ, а не избягалите. При петдесет хиляди деца, които хващат улиците в щата всяка година, просто не достигаха хора, които да се заемат с търсенето на всяко дете, което не иска да бъде открито. Местната полиция обикновено поемаше случаите от своя район, като се свързваше с ПАФ и Информационния център за изчезнали деца за съдействие при отвличания, застрашени избягали от дома непълнолетни и изключителни случаи. Докато не стана издънката със случая Джарвис.

Макала Джарвис била петнайсетгодишна, когато баба й съобщила за пръв път в полицейското управление на Корал Спрингс, че е изчезнала. Два дни след това майката се обадила, за да потвърди, че Макала се е прибрала вкъщи. Без да бъде проверен, случаят бил прекратен и името на Макала — заличено от НИЦК като изчезнала непълнолетна, въпреки настояванията на бабата, че Макала всъщност не се е връщала вкъщи. Едва след две години полицай по училищния контингент най-сетне се вслушал в думите на възрастната жена и възстановил името на Макала в НИЦК. До един месец били идентифицирани скелетните останки на млада жена, натикана в куфар, който бил открит да плува във водите на река Джонс осемнайсет месеца по-рано. Макала Джарвис била починала от причинена с груба сила травма на главата. Последвалото разследване на убийството разкрило, че Макала е трябвало да свидетелства срещу приятеля на майка си, обвинен в домашно насилие, точно две седмици преди първото обаждане на бабата за нейното изчезване. Една издадена присъда щяла да наруши условното освобождаване на въпросния приятел, който щял да бъде върнат в щатския затвор на Флорида за доста време. Майката не е искала да изгуби източника си на издръжка, а тъй като полицията не се занимава с търсене на неизчезнали лица, името на Макала дори не е било сред възможните жертви още когато тялото е било извадено от водата. Без да бъде идентифицирано, тялото било съхранявано като доказателство в черен плик в хладилника на Института по съдебна медицина в окръг Дювал в продължение на почти две години.

Отзвукът от случая Джарвис беше крайно неприятен. Следователят докладчик от Корал Спрингс беше уволнен, почти цялото поделение за общи операции беше преназначено като пътни патрули, а управлението яде калай от пресата. И управлението възприе нова официална политика: покрий си задника. Ако не беше тази нова политика, Боби най-вероятно нямаше дори да чуе името Илейн Емерсън. „Помощ за изясняване“ идеше да рече: „Ние направихме нашето разследване, случаят вече не е наш“.

— Къде е бил в петък доведеният татко? — запита Боби.

— На разпивка с момчета. Или с момичета. Госпожата каза, че се прибрал залитащ в три сутринта. „Залитащ“ го добавих от себе си. Знам от личен опит, че повечето хора, които се прибират вкъщи в три сутринта, залитат.

— Разпитаха ли го вече?

— Не още. Прибрал се е твърде късно снощи и е заминал твърде рано на работа тази сутрин. Като се имат предвид лайната, които им сервира доведената дъщеря _номер едно_, навярно очаква същото и от тази и може би си е рекъл: „Майната им, отивам на работа и се измъквам от шибаната каша“.

— Една червива ябълка… — произнесе тихо Боби.

— … скапва цялата шибана щайга — довърши Зо, като затвори бележника.

Боби огледа избуялата ливада, струпаните боклуци, къщата, която се нуждаеше от пребоядисване. На Тод Ламана май никак не му се прибираше вкъщи.

— Твоят човек Весо закъснява, шефе — подхвърли, като си погледна часовника; после извика, поемайки по циментираната пътека. — Боя се, че ще му се наложи да чуе пропуснатото на оперативката. Сутринта си отива, а аз искам да разбера къде, по дяволите, е хлапачката.

13

— Мисля, че името беше Карън или Карла. — Дебра Ламана се размърда върху бледоморавия секционен диван и се пресегна за нова цигара „Марлборо“, въпреки че в пепелника на възглавницата до нея още тлееше смачкан фас.

В скромната и разхвърляна дневна висеше синкав облак дим.

— Каза, че просто отива на кино, за бога — додаде тя, извръщайки очи към небето. — Съжалявам, че не съм се сетила да поискам номера на социалната осигуровка на детето, с което е отишла.

Боби изучаваше седналата срещу него слаба жена с остри луничави скули и пълен с недоверие поглед. Дългата й, права като клечки кестенява коса беше хваната на ниска опашка, преметната отпред на рамото й, и тя я поглаждаше разсеяно като домашен любимец. Имаше уморен и стресиран вид, обаче за майка, чиито деца бяха изчезнали без позволение вече втори ден, изглеждаше всичко друго, но не и тъжна. Никакви зачервени от плач очи или размазан грим. Никаква крайна паника или страх. Само премного гняв, който се излъчваше от слабото й тяло като силово поле. Посланието беше недвусмислено: ще й дам аз да се разбере, само да има късмета да се прибере, тази малка нахалница Илейн.

— Това понякога се оказва единственият незададен въпрос — отвърна Боби, озъртайки се из стаята.

Бил Дагър, следователят от Корал Спрингс, беше застанал до кухнята и пишеше текстово съобщение на мобилния си телефон. Доколкото това касаеше местните ченгета, разследването беше приключило: рапортът бе приет и името на Илейн Луиз Емерсън беше вкарано в НИЦК в списъка с изчезнали непълнолетни. Хлапачката чисто и просто не искаше да се прибира вкъщи. Нужен им беше само един поглед към майката и досието на сестрата, за да се сетят защо. А колкото до причината за бягството от къщи, работата на социалните работници от Службата за закрила на детето и семейството беше да я изяснят.

— Каза ли ви поне от кой клас е момичето? — попита Боби. — Къде живее? Фамилното й име? Случайно спомена ли ви името на киното или на филма, който ще гледат?

Деби издуха кълбо дим в лицето му.

— Не, не, не и не.

На колкото повече въпроси Деби Ламана не знаеше отговора, толкова по-уязвима се чувстваше като негодна майка и толкова повече се затваряше в себе си. Това далеч не беше очакваната реакция на обезумяла от страх майка, готова „да направи всичко, само и само да си върне детето“. Но пък за десетте години като шеф на отдела за престъпления срещу деца Боби беше научил, че няма „правилно“ поведение, когато детето ти изчезне. Наблюдавал бе безупречни майки да ридаят безутешно по националната телевизия, умолявайки за помощ в намирането на децата им, само за да щракне белезниците на същите безчувствени никаквици няколко часа по-късно в стаята за разпити. Наблюдавал бе и пълната им противоположност — резервирана, на пръв поглед студенокръвна майка, неспособна да се разплаче, чието равнодушие се възприема като крайно подозрително от широката публика. Онази, която държи здраво под контрол всяка своя емоция, защото, както Боби бе разбрал от опит, подобно на счупена на парчета и старателно залепена ваза, махнеш ли от нея едно парченце, тя ще се разпадне, без да може да се възстанови. Така че липсата на реакция винаги беше „нормална“ при тези разследвания. Но макар че не възприемаше явната враждебност в поведението на Дебра Ламана като „зловеща“, не беше хубаво, че изпитва неприязън към родителя на детето, което издирваше. В случая това обаче му помагаше да разбере по-ясно защо момичето би избягало от къщи.

— И нито едно от момичетата, на които сте се обаждали — той погледна в бележника, за да прочете имената: — Моли Броснан, Мелиса и Ерика Уебър, Териза М., нито едно от тях ли не познава тази Карън, Карли, или как могат да се свържат с нея?

Деби въздъхна шумно.

— Вече ви казах, че учи в ново училище. Мелиса, Ерика, Моли са приятелки на Лейни от старата махала.

— Лейни? Това умалително от Илейн ли е? — Зо надникна от мястото си на сгъваемия стол до дивана, където бе седял мълчаливо, докато траеше разпитът.

Дебра сви рамене.

— Приятелките й викат така.

— Нова къща, ново училище, нови приятели. Как ли се чувства Лейни при такава промяна? — попита Боби.

Дебра отново подбели очи.

— О, моля, не й е никак приятно. Това ли искате да чуете? Че е нещастна? Добре, нещастна е. Драма, драма, драма. На тази възраст всичко е драма. Трябваше да остави приятелките си на един-два километра оттук, да си смени училището, но на всички ни се налага да правим жертви. Ако това е най-голямото й нещастие като дете, значи е извадила страхотен късмет.

— А някакви приятели момчета? — запита Боби.

— Няма гадже.

— Сигурна ли сте? Може да харесва някое момче?

Деби отхвърли идеята с махване на ръката.

— Напълно съм сигурна.

Зад мястото й на дивана Боби имаше поглед към кухнята. Плотът беше отрупан с празни бутилки от бира. Те стърчаха и от препълнената кофа. Вече беше засякъл хладилната чанта до дивана.

— Илейн употребява ли някакви наркотици? Пие ли алкохол?

Тя го изгледа, сякаш беше триглав.

— Вижте, ако просто се обадите на някое момиче от новото й училище, ще я намерите. Просто си свършете работата като полицаи и се обадете на директора на училището, за да ви даде списък на класа или нещо подобно. Мога и аз да го прегледам и да видя дали няма да разпозная името. Сигурна съм, че Илейн е в дома на онова момиче. Сигурна съм, че не употребява крек или алкохол, и съм сигурна, че мога да се справя с нея, когато се прибере. Просто ми е нужна помощ да намеря онези имена, нали разбирате?

Дори с по-голяма дъщеря, излязла извън всякакъв контрол, дамата продължаваше да носи плътни родителски наочници. Не го беше произнесла гласно, но ако Боби се обзалагаше на долар за всяка чута от него фраза „Моето дете не е такова“, досега щеше да е милионер. _Моето дете е само на четиринайсет години и не прави секс. Моето дете не взема амфетамини. Моето дете не пуши. Моето дете не би карало кола в нетрезво състояние. Моето дете не краде._ Според статистиките осемдесет процента от юношите са се проявявали в поне една от горните категории, с изключение на Моето Дете. Като невидимия призрак „Не бях аз“, който всяваше бъркотия в комедийния сериал „Семеен кръг“, винаги друг се издънваше или даваше лошия пример. Едва ли щеше да измъкне нещо друго от дамата.

— Къде е съпругът ви? — попита Зо.

— Работи.

— Къде беше в петък вечер? — включи се Боби.

— Не знам и не ме интересува — отвърна с леден глас Деби. — Освен това си мисля, че не е ваша работа, след като Илейн е тази, която не се прибра вкъщи.

Охо. Определено бе напипал нерв, но Дебра Ламана не издаваше нищо на полицаите без бой, дори и мърсуването на съпруга си.

— Налага се да говорим с него — натърти Боби, затваряйки бележника. След това добави: — Няма какво да шикалкавя, госпожо Ламана. Знаем, че сте имали проблеми с по-голямата ви дъщеря, затова ще ви попитам направо има ли причина Лейни да не иска да се прибере вкъщи?

Очите на Деби запламтяха като на заклещено животно.

— Голяма работа сте вие полицаите! Не знам за какви се мислите. Понеже голямата ми дъщеря е лайно, означава, че и малката е такава, тъй ли? Означава, че съм ужасна майка и децата ми нямат търпение да се отърват от мен?

Стенният часовник на дядо й започна да отброява часовете и никой не промълви дума.

Деби гладеше опашката си със забит в скута поглед. Успя да сподави напиращия вопъл. Това беше най-близкото до някаква емоция, освен гнева, която Боби регистрира.

— Просто я намерете. Моля ви — произнесе тя с треперещ глас.

— Това се опитваме да направим — отвърна меко Боби. — Илейн има ли достъп до компютър?

— В стаята й. Тод й даде неговия, когато се преместихме.

— Какъв е имейл адресът й?

— Да ме убият, ако зная. Не й пращам имейли.

— Има ли майспейс? Фейсбук? Акаунт в Американ Онлайн?

— Какво? — попита тя.

Беше очевидно, че Деби не разбира за какво й говори. Повечето родители бяха така. Очевидно досега не й бяха задавали подобен въпрос. Но неочаквано Боби долови нещо повече от объркване в изражението на кафявите й очи. Нещо като внезапен страх, като при майка, чието току-що проходило дете се е изгубило от погледа й в задния двор и тя изведнъж се сеща, че съседът има открит басейн в двора си. Майспейс, фейсбук, АОЛ. В съзнанието на Дебра Ламана се промъкна смътен спомен, може би от вестникарски статии, които беше чела, или от информационните съобщения в телевизионни предавания по темата за опасностите, които дебнат децата по интернет.

— Не, не — изрече предизвикателно тя, без да допуска мислите си по-нататък. — На Илейн й се разрешава да използва компютъра само за домашните си и за някои видеоигри — толкова.

— В такъв случай ще възразите ли да погледнем компютъра и стаята й? — запита Боби.

Тя пак сви рамене. Страхът беше пропъден толкова бързо, колкото се бе появил. Самотната сълза пресъхна. _Моето дете няма да направи това. Моето дете няма да влезе в басейна, ако наоколо няма възрастни._

— Влизайте. Вътре е бъркотия. Много е разхвърляна, ако ме разбирате.

— Благодаря за съдействието, Деби — произнесе Боби, като се изправи.

— Третата стая вляво — упъти ги тя, без да вдига поглед, изгасяйки поредната цигара.

14

Залепени със скоч плакати на Робърт Патинсън и Тейлър Лотнър от нашумялата поредица „Здрач“, както и на Джеси Макартни и голяма част от екипа на телевизионното шоу „Герои“ покриваха бледорозовите стени. Леглото не бе просто неоправено — завивките бяха разхвърляни навсякъде, сякаш беше експлодирало с иззвъняването на будилника. До стената бяха подпрени кашони, пълни с книги, комикси, ценни трофеи и всякакви джунджурии. От други висяха дрехи. Явно Илейн още не бе разопаковала нещата си след преместването. Чекмеджетата не бяха изпразнени, но Боби реши, че е безсмислено да пита майката дали липсва нещо.

Компютърът се мъдреше върху разхвърляно бюро. Някога, когато Боби беше ученик в гимназията, можеше да избира между телефона и доброто, старомодно писане на бележки, за да се свърже с някого. Сега вече говорим за имейли, есемеси, кратки моментни съобщения, блогиране. Всичко, което искаш да узнаеш за повечето тийнейджъри, може да бъде открито или в мобилните им телефони, или някъде в хард драйва на техния компютър. А за нещо по-специално — обикновено в майспейс или на страницата на фейсбук, сайтове на социалната мрежа, които предоставят на своите членове, предимно тийнейджъри и млади хора, възможността да имат свое „пространство“ в световната мрежа. Това е мястото, където могат да излагат снимки, да „блогират“ мислите си, да изразяват тревогите си, да раздуват за политика, глобалното затопляне, вчерашния махмурлук, да заявяват хобитата си, да изброяват приятели или неприятели. Там се съдържа всичко — от адреси, рождени дати, телефонни номера, училища, месторабота, до това къде ще се размотават в петък вечер. Истинска съкровищница с информация — достатъчно е да знаеш къде да търсиш. В което беше и проблемът за повечето родители — бяха изпуснали нишката. През последните години технологията беше настъпила газта, изоставяйки на опашката мнозина от тях, които все още се затрудняваха със стартирането на своя „Уиндоус Експлорър“.

Загрузка...