— Айде бе! — възкликна Боби. — Искаш ли да ми кажеш откога е така?

Гюнтер се подсмихна, което само по себе си изглеждаше смущаващо. За да станеш патолог, трябва да си замесен от друго тесто. Човек се пита какво ли е било детството им.

— Не знам — отвърна той. — Минало е време. Определено един ден. Може и повече. Ще знам повече утре сутринта, след като направя аутопсията. Но не очаквай голяма кента.

— Причина?

Гюнтер изгледа Боби, сякаш имаше три глави. Замига усилено и кимна към тялото.

— Не мога да кажа с положителност преди аутопсията, но ще си позволя да допусна, че навярно има нещо общо с големия нож, забит в средата на сърцето й. Подчертавам, само допускане.

Боби въздъхна.

— Тази вечер явно си в настроение. Исках да зная дали виждаш нещо друго. Дрога? Грубиянска травма?

— Още не, но твоят човек е много театрален — при цялата тази постановка, картината, дето ти е изпратил, която ти ми показа. Не бих се изненадал, ако е вършил и други гадости с горката неизвестна. Допускам, че известно време я е държал жива.

— Кое те кара да мислиш така?

— Контузиите по китките и глезените й. Някои от тях са започнали да избледняват, което няма нищо общо със смъртта й. Стояла е завързана известно време, преди да бъде убита.

Зо се върна в стаята с кутийка „Викс Вапоръб“* в едната ръка и запечатан плик с веществени доказателства в другата. Ноздрите му лъщяха от пастата.

[* Vicks VapoRub — марка паста за мазане с етерични масла за прочистване на носоглътката. — Б.пр.]

— Криминалистите имаха кутийка от това в микробуса. Искате ли малко?

Боби си размаза малко под носа.

— Не, благодаря. Миризмата не ми пречи — отвърна пак с усмивка Гюнтер.

— Подготвяш комплекта, нали?

— Разбира се. Съдейки по сексуално провокативното разполагане на тялото, няма да се изненадам, ако открия, че е била изнасилена. Имате ли представа коя е?

Боби поклати глава.

— Не още. Няма нищо очебийно, което да съответства на определено описание.

— Може да е туристка. Добре дошли в Маями — подхвърли Гюнтер. — Става за заглавие в пресата. Май долу вече те чака бая голяма тълпа.

— Няма нужда да ти казвам да си държиш устата затворена.

— Няма нужда. Добре, готови сме, Сил. Запечатай в пликове краката и ръцете.

— Говоря специално за очите й. Не искам всеки умопомрачен в Южна Флорида да поеме отговорността — рече Боби. — Или още по-зле, да вземе да подражава. Не искам и паника.

— Работя по убийства от двайсет години — отбеляза Зо. — Виждал съм всичко — от „колумбийски вратовръзки“ до откровен канибализъм, но такава гадост не съм срещал досега. Нещо да кажеш за очите й?

— Както споменах на агент Дийс, смятам, че травмата е милостиво нанесена посмъртно.

Зо поклати глава.

— Така. Значи тя е мъртва и той й изважда очите. В такъв случай не го е направил от страх, че тя може да го идентифицира.

— Преди да се захвана с патологията, мислех да ставам психиатър, тъй че ще си кажа мнението, независимо дали съм прав — отвърна Гюнтер. — Осакатяването е символично. В картината, която ми показахте, той я е нарисувал без очи, докато е била още жива. Не че се е надявал да не бъде идентифициран, а по-скоро не е искал тя да го вижда. Той не иска никой, който види тази картина, да вижда него. Като изважда очите на единствения свидетел в стаята с него, той показва какво се е случило там, но все едно заявява, че никой няма възможността да види това, освен него, при това само през _неговите_ очи. Цялата сцена е много контролирана. Този тип сигурно мрази начина, по който изглежда в очите на хората. Навярно мрази себе си, ако това значи нещо. Може да има физически недъг. И още нещо, намерете си добър профайлър.

Сил отвори черния чувал за трупа.

— Какво да направя с ножа, доктор Трос? Тя е закована.

— Извинете — каза Гюнтер, като отново се обърна към трупа.

— Май си имаме работа с пълен психар — произнесе Зо и подсвирна тихо, поглеждайки през прозореца с изглед на югозапад към двата небостъргача в центъра на Маями.

Трите нива на прочутата „Сентръст“, сиреч сградата на „Банк ъф Америка“, светеха в лилави светлини заради страховития празник в събота.

— Тя се оказа точно там, където ти определи.

Гюнтер извади внимателно ножа от гърдите на момичето и го постави в плик.

— Нашият човек е знаел също, че ти си този, който ще я открие — добави Зо, като посочи с пръст прозрачния плик с вещественото доказателство.

Вътре се намираше сгънат на две бял лист хартия 8х10 см, който забелязаха в долната част на матрака още с влизането си в стаята, подпрян така, че да бъде видян от всички, между краката на момичето — като картичка с името, когато си поканен на официална вечеря. Подаде го на Боби.

— Май си имаш таен обожател, Пастире.

Боби взе поканата, надписана специално за него. По средата на предната страна бяха залепени тънки изрезки от вестник, върху които отново бе изписано едно-единствено име.

„РОБЪРТ ДИЙС, СПЕЦИАЛЕН АГЕНТ-ИНСПЕКТОР КЪМ ПАФ“


32

Още от дете Марк Фелдинг си мечтаеше да стане телевизионен журналист. Не телевизионен водещ като зализаните Кейти Кърик или Том Брокау, а репортер от мястото на събитието, въоръжен с мушама срещу дъжд, бележник и бомбе, какъвто бе Едуард Р. Мъроу за вестникарството преди години. Репортерите винаги бяха в центъра на всичко случващо се в момента на случването — пожари, войни, стрелба, терористични атаки, урагани, президентски избори, преврати. Репортерите първи научаваха сензационната новина и бяха първите, които да разкажат за нея на останалия шокиран свят, който си седеше в дневните, гризеше ноктите си и се чудеше и маеше какво следва от там нататък. Тази вечер това беше той, Марк Фелдинг. Разследващ репортер на Канал Шест. Човекът, който най-накрая закова „историята, за която светът ще има да говори на сутринта“. И как само я закова! Точно в шибания й център! Застанал на тротоара, клюкарствайки възбудено с останалите си събратя пред прокълнатия хотел „Ригал, само апартаменти“, той се чувстваше замаян от вълнение, но със стегнат на топка стомах от нерви. Като дете, узнало много пикантна и гадна тайна. Това бе напълно различна реакция от онази, която бе очаквал, че ще има в този повратен момент от кариерата си, тъй като поне веднъж знаеше повече от колегите си — големи имена от конкурентни телевизии, които чакаха да клъвнат поне мъничко вътрешна информация, да им подхвърлят някое кокалче, с което да оформят „Невероятната история, която се разиграва тук, в центъра на Маями!“. Поне веднъж не друг, а разследващият журналист Марк Фелдинг разполагаше с отговорите, които всички търсеха.

— Моят източник каза, че е имало стрелба на банда. Не го пускат в ефир, защото Дирекция на полицията в Маями го е задържала. Не искат тази нощ да се слага начало на война — обади се глас от тълпата.

— Много нависоко са. Сигурно някой иска да скача.

— Тъпо е да го държат в тайна от радиото. Само си губя шибаното време да вися тук заради някакъв откачен самоубиец. На кого му пука, по дяволите?

— Мисля, че е някакво дете. Някой каза, че вътре са хора от ПАФ. Боби Дийс работи по престъпления срещу децата. Напоследък се появява в новините. Може да е мъртво дете! Между другото, Канал Шест излъчи репортаж по негов случай онзи ден. Ей, Марк! — провикна се гласът. — Фелдинг, знаеш ли какво става?

Въпреки че беше човекът с най-сензационната новина, Марк си държеше устата заключена. Не произнесе нито дума. И когато ванът на главния съдебен лекар на община Маями-Дейд мина покрай металното заграждение и изчезна в подземния гараж на паркинга, той устоя на нечовешкия импулс да започне с репортажа на живо на онова, което знаеше. Малко след това мобилният му телефон иззвъня.

— Господин Фелдинг, обажда се Боби Дийс.

Марк инстинктивно погледна нагоре към ярко осветения сектор на тринайсетия етаж.

— Намирам се пред сградата — отвърна той с кратък нервен смях. — Засмях се, защото моят продуцент ми се обади да пита какво, по дяволите, става в „Ригал“ и дали го отразявам.

— Не сте казали нищо, нали?

— Не, не, разбира се, че не. Тоест казах, че съм тук, но иначе нищо… Аз… аз видях колата на съдебния лекар да влиза — изломоти той.

Боби не отговори.

— За момичето ли е?

— Трябва да се срещнем, господин Фелдинг. Искам да говоря с вас по един въпрос.

— Да, да, разбира се, разбира се. — Марк прокара пръсти през гъстата си коса. — Само че имам нужда от питие. Голяма нужда. Можем ли да говорим в бар? Става ли? Или трябва да бъде във вашия офис?

— В бар става. Нямам нищо против. Без камери, микрофони и други хора. Не е пресконференция. Има едно заведение на „Първа“ и „Флаглър“. Задният салон. Аз трябва да привърша тук. Нека се срещнем след около час.

— Какво да съобщя тук? — попита Марк, поглеждайки към чакащите репортери.

— Да съм ти казвал нещо?

— Не…

— Е, тогава предполагам, че няма нищо за съобщаване. И след секунда добави: — Шансът ти за снимки излиза през южния гараж след три минути.

Минаваше един през нощта, когато Боби най-сетне влезе в задния салон. Освен бармана и самотния пияница, който лочеше „Джак“ на табуретка в ъгъла, заведението беше празно. Той откри един разчорлен Марк Фелдинг, който смучеше нещо прилично на скоч, пушеше цигари тип „убиец на каубоя“ и въртеше кутия кибрит върху лакираната маса, цялата в дупки от фасове.

— Мислех, че лошите новини са добре дошли за вашия бизнес — забеляза Боби, сядайки. — Изглеждаш по-зле и от мен.

Марк вдигна поглед от питието си и си загаси цигарата. Насили се да се усмихне.

— Дълъг ден.

— Не може да бъде. Моят също. — Боби сграбчи въртящия се кибрит. — Разсейва ме — обясни той, сетне извика към бармана: — За мен една бира, шефе.

— Не че съм девствен, агент Дийс — произнесе тихо Марк, — но, нека да го кажа по този начин, досега не съм се замесвал. Извинявайте. Почти два сутринта е, а аз чакам питието на щастието най-сетне да притъпи мозъка ми. Само че съм вече на второто, а това не ми се случва. Лицето на онова момиче от картината е непрекъснато пред очите ми. Или по-скоро липсващото лице.

— Аз бих изпил повече от две питиета, за да не го виждам. Дано не си с кола. Благодаря — каза той на бармана, който остави бирата му.

— Тя ли беше? Момичето от картината?

— Беше момиче. Но не знаем коя е. Носеше обаче същата тениска.

— Това Илейн Емерсън ли е?

— Не.

— Така ли изглеждаше, както на картината? Искам да кажа… как е умряла?

— Разследването още тече. Ще се задоволя само да кажа, че беше зле. Достатъчно зле, за да седя в един бар с репортерски задник, чийто врат исках да извия само преди един ден, и да го моля за помощ.

Марк се опули от изненада.

— Мен?

— Да виждаш друг репортерски задник тук?

— Вижте — рече Марк, кимайки бавно, — прекрачих чертата, като споменах дъщеря ви. Не трябваше да го правя. Знам това. Но все пак не мога да разбера защо някои деца правят заглавия, а други дори не повдигат нечии вежди. Просто търсех обяснение.

— Май вече имаш заглавие.

— Съжалявам. Отново. За дъщеря ви. Надявам се, че можем… да бъдем приятели.

Боби пиеше бирата си.

— Нямаш представа какво е да чуя името й.

— Има ли нещо ново за нея? Аз правих репортажа, когато тя… — Марк се усети и спря. — В началото, когато това се случи. Ние… всички се надявахме да е просто детинщина, нали разбирате, след ден-два да й домъчнее за дома.

Боби поклати глава.

— Тази вечер не вървим натам. Не.

Марк извади нова цигара. Боби плъзна кибрита по масата. На него имаше картинка на стара къща и думите: „Да усетиш вкуса на дома… и гозбите на баба!“. А от другата страна надпис: ХОТЕЛ „РОДЕН ДОМ“. Това напомни на Боби за малкото легло и закуската, които получиха с Лу Ан на медения си месец във Върмонт. Валеше много силен сняг и те останаха в леглото цели два дни, „защото не можеха да излязат“.

— Децата са жестоки. Несъмнено. Способни са да ти разбият сърцето — размишляваше Марк.

— Ти имаш ли деца?

— Момиче. На осем години. Остана да живее с майка си в Ел Ей. Но, както ти каза, тази вечер не вървим натам.

Боби чукна с пръст кибрита, който Марк беше започнал да върти отново.

— По някаква причина този тип изпрати портрета на теб, господин Фелдинг. Не знам защо. И в плика беше сложено моето име. Очевидната връзка е онзиденшният ти репортаж.

— Наричай ме Марк, моля те. Виж, не искам да съм част от това, агент Дийс. Винаги съм смятал, че ще ми харесва да бъда в центъра на голяма история, само че не искам да катеря стълбата по този начин. Изглежда ми гадно, използваческо.

Боби мълча дълго време.

— Оценявам това, наистина. Само че е твърде късно. Освен това… мисля, че има и друго. Че са повече от едно момиче.

Марк гаврътна остатъка от питието си точно когато барманът направи последно предупреждение, че затварят.

— Имам нужда от помощта ти, Марк — произнесе тихо Боби. — Трябва ми онзи списък.

33

Първата стъпка в разследването на убийство е идентифицирането на трупа. Щом установите самоличността на жертвата, тръгвате назад и откривате последното лице, с което е контактувала, последните места, които е посещавала, къде живее, с кого се среща, къде е работила, кои са приятелите й, кои са враговете й и прочее. На практика всяко криминално разследване, което започва от жертвата, накрая води до заподозряно лице. Когато имате мъртво тяло без установена самоличност, което никой не търси активно, както беше при Боби, нормалният път е да проверите в списък на неприключени разследвания за изчезнали лица и да работите по него. Реалните проблеми започват, когато: а) лицето никога не е обявявано за изчезнало; или б) лицето е обявено за изчезнало от друга юрисдикция, различна от тази, в която търсите. В тази голяма страна изчезват много хора. Само в трите окръга, съставляващи Южна Флорида, има над двайсет отделни полицейски управления.

Предполага се, че Информационният център за застрашени изчезнали лица (ИЦЗИЛ) към ПАФ съдържа базата данни за всички изчезнали деца във Флорида. На неговата уебстраница, предвидена като ресурс не само за правоохранителните органи, но и за широката общественост, изчезналите лица са поставени в различни категории: Изчезнали, Застрашени/По чужда воля, Инвалиди, Родителски отвличания, Жертви на бедствия, Избягали. Голямата част от стотиците имена и снимки, показани в сайта, попадаха в категорията „Избягали“. Повечето бяха тийнейджъри. Някои се водеха изчезнали едва от часове, други от години.

Боби знаеше, че ползата от уебстраницата на ИЦЗИЛ се свежда до качената в нея информация. Стотици, може би хиляди изчезнали деца не намираха място в уебстраницата, тъй като близките им не се интересуваха от тях. Особено тийнейджърите, обхванати в системата на приемните семейства. По официални данни броят на зарязаните деца в цялата страна достига два милиона. Освен това има избягали деца, които се водят в неизвестност от правозащитната агенция, но не са вкарани в ИЦЗИЛ. Едно ченге следва да си направи труда не само да вкара хлапето като „изчезнал непълнолетен“ в Националния информационен център по криминалистика, но и да вдигне телефона, за да го докладва в ИЦЗИЛ. Много ченгета в голям брой юрисдикции смятаха, че това е прекомерно усилие заради едно хлапе, което: а) бездруго близките му не се интересуват от него; б) ще избяга пак, когато и ако си довлече задника вкъщи. В края на деня едно патрулиращо ченге не може да навърже всички причини, поради които той или тя са офейкали. А понякога ченгетата просто бяха на мнение, че децата ще са по-добре, ако бъдат оставени сами.

Това означаваше, че списъкът в уебстраницата е най-малкото непълен.

Масата в трапезарията на Боби беше покрита с бюлетини и полицейски рапорти. Неизвестната не съвпадаше с нито едно от неоткритите избягали лица в списъка на ИЦЗИЛ. Разбира се, половината лице на момичето липсваше, тялото беше започнало да се разлага, а описанията в ИЦЗИЛ бяха, меко казано, оскъдни. Признавайки, че списъкът на ИЦЗИЛ не е изчерпателен, Боби беше наредил на анализатора на техния отдел, Дон Денаро, да свали от компютъра всички настоящи съобщения на ИЦЗИЛ за избягали деца само в Броуард и окръг Маями-Дейд в печатен формат и да ги оформи като книга. Бяха 127 имена, 79 — женски. Повечето фишове бяха със снимка. Други не. Късно този следобед Дон се зае с нелеката задача да събере стотиците докладни за изчезнали деца от всяко полицейско управление в Броуард и Маями-Дейд до една година назад. Всяка докладна след това трябваше да премине кръстосана проверка както с данните за „изчезнал непълнолетен“ на Националния информационен център по криминалистика, така и с уебстраницата на ИЦЗИЛ, за да е сигурно, че всяко дете, обявено за изчезнало от полицията, е било или намерено и върнато в семейството, или е качено в уебстраницата на ИЦЗИЛ. Работата беше огромна по обем и въпреки това не осигуряваше пълен списък на всички изчезнали тийнейджъри, тъй като не водеше сметка за зарязаните, но поне беше някакво начало. Докато гледаше безпорядъка върху масата, Боби си даде ясна сметка за едно: без точен списък на потенциалните жертви ще бъде направо невъзможно да идентифицира неизвестната. И без признание, веществено доказателство или някакво чудо ще бъде невъзможно да открие убиеца й.

До вече изстиналата му чаша кафе лежеше списъкът на Марк Фелдинг — „изобличаващият“ списък, който репортерът беше започнал да попълва за разследването си по Канал Шест. Твърдейки, че работата е в начален стадий, Марк беше успял да свали 127 имена на избягали от Броуард и Дейд от уебстраницата на ИЦЗИЛ и чрез официални заявки до Публичния регистър се беше добрал до полицейските рапорти за около 70 имена от списъка. Тези рапорти съдържаха много по-подробна информация, отколкото съобщенията в ИЦЗИЛ. След това беше направил разбивка на информацията за жертвите от рапортите по раса, религия, възраст, криминално минало, семейна среда, идентифициращи телесни белези, описание на облеклото, място на изчезване и съпътстващи обстоятелства на изчезването. Очевидно намерението му беше да докаже видим модел на дискриминация от страна на полицейските органи спрямо определен тип жертви — обвинение, което със сигурност щеше да вдигне голям шум по новините.

Боби прекара по-голямата част от уикенда на масата в трапезарията, пресявайки внимателно всеки полицейски доклад и съобщение на ИЦЗИЛ в търсене на подробности или описание, съвпадащи с мъртвото момиче в „Ригал“. Не откри неизвестната, но откри нещо озадачаващо. Алегра Виленуева, шестнайсетгодишното момиче от Хаялия*, което се водеше изчезнало от месец август, беше описана като „видяна за последно в жълта тениска с щамповано ухилено лице и сини джинси“. При ръста си от 149 сантиметра и тегло 65 килограма Алегра нямаше как да бъде неизвестната — дори да беше загубила огромна част от теглото си през петте месеца от изчезването й, просто нямаше как да е пораснала с десет сантиметра. Не се посочваше да има татуировки по тялото. Чисто съвпадение ли беше тогава, че неизвестната е носела същата необичайна тениска? Следваше Гейл Сампсън. Седемнайсетгодишна, изчезнала от Холандейл**. Тя имаше татуирана пеперуда на десния си глезен и при ръст от 158 сантиметра и тегло 52 килограма отговаряше на физическото описание на неизвестната, обаче на снимката беше с руса коса. Друго момиче, Никол Крупа от Ривиера Бийч, беше на снимката с изрусен кичур, който минаваше през средата на тъмната й коса, както на неизвестната, но пък имаше четири татуировки.

[* Хаялия — град в окръг Маями-Дейд, Флорида. — Б.пр.]

[** Холандейл Бийч — град в окръг Броуард, Флорида. — Б.пр.]

Боби се облегна на стола и разтърка уморените си очи. Освен че беше едно от най-бруталните убийства, по които бе работил, вече му бе ясно, че неизвестната щеше да означава нещо много повече от поредното убийство. Случаят стана част от него с жестоките подробности, вкопани неизличимо в съзнанието му, пораждащи въпрос след въпрос като злокачествен тумор. Който и да беше този звяр, искаше да привлече вниманието на Боби. И го беше постигнал. Въпросът бе защо го беше избрал? Нямаше нужда от диплома по психология, за да се разчете очевидното послание в онази картичка: убиецът го канеше в разследването. Боби беше работил по няколко серийни убийства през своята кариера и беше помагал в разкриването на още половин дузина такива извън ПАФ. Имаше няколко стряскащи истини, които важаха общо за убийците, всяващи най-голям ужас сред обществото: те искаха публика. Искаха хората да ги забележат. И често искаха да покажат на полицията, че са по-умни от нея. За много психопати — серийни убийци, които убиваха за удоволствие — смъртта беше просто като всяка друга игра и удоволствието от нея беше много по-голямо, ако срещу тях стои достоен противник. Макар и да нямаше все още доказателства, че убиецът на неизвестната е сериен, Боби беше видял достатъчно насилствени смърти, за да проумее, че сцената в „Ригал“ не е дело на аматьор. И макар да не знаеше все още дали убийството на неизвестната е свързано с изчезването на Илейн Емерсън, тази ужасяваща възможност не беше изключена.

Време бе да се опита да поспи. Когато затвори лаптопа, събра всички снимки от местопрестъплението с неизвестната. Те бяха последното нещо, което Лу Ан трябваше да види, когато слезеше да закуси. Както и снимките на изчезнали тийнейджъри. Тя и бездруго живееше на ръба. Така чашата току-виж преляла. Той тикна снимките от местопрестъплението в куфарчето си, при което погледът му попадна върху фиша със снимката на Кейти. Нейни снимки запълваха всички стени в дома им, но тъкмо тази го повали в стола, защото усети, че внезапно му прилошава и ще повърне.

Припомни си деня, в който разбра, че Лу Ан е бременна. Беше излязла от банята в тясното им апартаментче в Уайтстоун с напълно сащисано изражение на поруменялото си лице. С треперещите си пръсти държеше тест за бременност и Боби виждаше розовата лента по средата му от два метра.

Бяха толкова млади. Все още не искаше дете. Беше само на двайсет и три години, а Лу Ан на двайсет и две. Женени бяха едва от няколко месеца. Имаха да изплащат студентски заеми, а им предстояха толкова много купони с приятели, които още не бяха женени. На първия си преглед при гинеколога Лу Ан откри, че има голяма киста на матката — бременността й беше с висок риск. Всички приоритети се смениха. Изведнъж най-важното се оказа раждането на детето. Кръстиха я Катрин на майката на Боби. Беше най-скъпоценното мъничко бебе с розова кожа и гъста руса коса. Два часа след раждането й докторите вкараха Лу Ан в операционната. Кистата беше спукала матката и кръвта й изтичаше. Боби помнеше безшумната болнична стая, как люлееше новороденото същество, което необратимо владееше вече сърцето и душата му, и как се молеше на Господ да спаси жена му. Да не трябва да отглежда сам това малко момиченце, защото сам нямаше да се справи. Знаеше, че без Лу Ан нищо няма да е хубаво. Шест часа по-късно някой влезе и му съобщи, че молитвите му са били чути. Лу Ан щеше да живее. Но никога нямаше да има друго дете.

Обеща на Господ, че ще се постарае да бъде най-добрият баща. Че няма никога да Го разочарова. Само че се провали. Някъде по пътя нещата се изпортиха. И приказката смени края си.

_— Ти си друсана, Кейти — каза Боби, докато тя гледаше нагоре към стаята си._

_— Не, не. Не съм, тате._

_— Не ме лъжи, Катрин Ан. Аз съм ченге. Знам как изглежда един друсан. С какво се друсаш, по дяволите? С какво те снабдява той?_

_— С нищо! — Налетите й с кръв сини очи засвяткаха от гняв. — Не става дума за него! Винаги се обръщаш срещу него!_

_— Това не си ти!_

_— Сега съм аз. Това съм аз. Свиквай!_

_— Погледни се — намеси се кротко Лу Ан. — Успехът ти пада главоломно, прибираш се късно, вече не си мажоретка. Отговаряш ни зле. Лъжеш ни. Лъжеш себе си. Това не си ти._

_— Лягам си. Уморена съм — каза Кейти и подмина Лу Ан, насочвайки се към стълбите._

_— Не бягай от майка си!_

_Боби я сграбчи за ръката и вдигна ръкава на горнището на анцуга й, което тя не сваляше от гърба си напоследък дори при трийсетградусова жега. Кейти изви ръката си, опитвайки се да се отскубне, но той бе по-бърз. Малките убождания на игли личаха точно под сгъвката на лакътя й._

_— О, боже! — изпищя Лу Ан. — О, мили боже!_

_Боби имаше усещането, че са му изтръгнали сърцето и са го захвърлили в прахта. Изпита толкова невероятен гняв, че се уплаши да не я блъсне в стената, ако не се сдържи._

_— Край — произнесе тихо той. Пусна я и рухна до перилата._

_Очите на Кейти се напълниха със сълзи._

_— Мразя те! — изсъска тя, докато се качваше по стълбите._

_— Защо не. Стига да искаш — промълви той със затворени очи. — Но това е краят, Катрин. Този път — край. Повече няма да се виждаш с това момче._

_После вратата на стаята и се затръшна и жълтият знак „мечешка пътека“ падна на пода и се изтърколи по стълбите с тракане, докато не се спря в краката му._

Боби избърса сълзите, преди да са потекли. Тогава почувства две топли ръце да разтриват врата и раменете му. Пресегна се да ги докосне. Лу Ан се взираше във фиша на Илейн Емерсън, поставен до този на дъщеря й.

— Ще я откриеш — каза нежно тя, целувайки главата му. — Знам, че този път ще успееш.

34

Той я наблюдаваше.

Въпреки че не можеше да го види, Лейни усещаше присъствието му. Беше някъде наоколо и все пак достатъчно далеч, за да е сигурен, че тя не знае дали е още в стаята. Харесваше му да разиграва подобни номера. Влизаше да й донесе храна и да отключи металните белезници, закачени за стената. После сядаше и мълчаливо я наблюдаваше как яде нещо, което само господ знаеше какво е, и как избърсва лицето си с груб парцал със смесен мирис на мухъл и гранясал женски парфюм, когато приключи. След това отново заключваше ръцете й и отнасяше купата от храната. Казваше „лека нощ“ или „довиждане“ и затваряше вратата шумно, та тя да си мисли, че е излязъл, а всъщност оставаше вътре. Тогава просто стоеше и я наблюдаваше понякога с часове. Защо, и тя не знаеше. Може би я чакаше да се издаде, че върши нещо лошо, като например да отлепя лепенката от очите си, или да размърда скърцаща дъска на пода, с което да разкрие спасителния тунел, който той навярно подозираше, че тя копае. Или искаше да я гледа как ходи в импровизираната тоалетна — металното гърне, което й беше оставил в ъгъла. Каквото и да очакваше той, Лейни си знаеше, че е там. Психопатът никога не успя да я излъже. Поне тя така смяташе. Все така надушваше слабия мирис на одеколона му, от който й призляваше, мръсотията по обувките му, телесната му миризма, примесена с нещо като… дъжд, може би? Този особен мирис й напомняше как по време на бурята тичаха с Брадли през целия път до дома на връщане от госпожа Рос. Ароматът на дъжд бе останал по косата и кожата й дори след като се беше преоблякла. Тя пропъди спомена от съзнанието си. Изпитваше болка при мисълта за добрите времена.

Не смееше да каже дума. Той не харесваше тя да го умолява, да плаче или да се опитва да говори с него. Това го разгневяваше — навярно от смущение, че тъпите му номера с шпионирането не успяваха да заблудят никого. Както при изчервилия се хлапак, хванат, че наднича през дупка в дамската тоалетна, който не съжалява за постъпката си, а само че е бил заловен, най-добрата защита бе да отвърне с обида — така поне обичаше да казва майка й. В случая това означаваше лишаване от храна и вода за много дълго време.

Тъй че тя не приказваше и не шаваше, докато той я наблюдаваше в мрака като изчадие от филм на ужаса — противните му очи обхождаха тялото й, докато умът му бе завладян от безумни мисли. Но тъкмо защото не можеше да го види в своя свят на пълен мрак, тя знаеше със сигурност, че той е там. Разполагаше с другите си сетива, които се бяха изострили до краен предел, като на супергероите, в тази смрадлива, влажна, студена стая. Вече чуваше всяко изскърцване, шепот, и най-слабия повей на вятъра или прошумоляване на хартия. Звуци, които никога преди не беше забелязвала. А обонянието й работеше безпогрешно. Точно както в момента. Никога преди не би надушила калта по нечии обувки и все пак без никакво съмнение знаеше, че надушва точно това. Бе внесъл кал с обувките си и богатият мирис на пръст, смесен може би с кучешко лайно, беше толкова силен и познат, колкото бензинът в бензиностанция или пуканките в киносалон. А звукът от дишането му — бавно и равномерно през устата — беше толкова висок и ясен, че все едно й дишаше в ухото. Понякога долавяше, че диша по-тежко…

Лейни харесваше мисълта, че се превръща все повече и повече в супергерой. Че всеки ден, час и минута, през които е заключена тук, окована против волята си, става все по-силна и по-силна. Че свръхспособностите й, които изобщо не бе подозирала, че притежава допреди започването на този реален филм на ужаса, растат. Всеки път, когато разпознаеше мирис от другия край на стаята или доловеше свистене на вятър под пролуката на вратата, тя си представяше как се трансформира в супергерой — като Клеър от любимото й телевизионно шоу „Герои“ — инак обикновена училищна мажоретка, която бе всичко друго, но не и обикновена. И точно като при Клеър, един ден свръхспособностите й ще се разгърнат докрай и тя ще успее да скъса веригите, които я оковават към стената. Тогава ще се изправи, ще може да вижда отново и със свръхчовешката си сила ще го открие застанал в ъгъла да я наблюдава както онзи противен, зачервен сополанко от училище, който сумтеше, докато си въобразяваше разни мръсотии. Отначало ще бъде изненадан. Не на шега. Защото е бил заловен. Но после ще бъде завладян от страх. По-изплашен от когато и да било през отвратителния си живот. Защото тя вече ще разполага с всичките си свръхспособности. Ще прелети през стаята и ще го удря, докато не спре да издава тези гадни звуци. Докато _той_ не престане да вижда…

— Знаеш ли, че съм тук? — долетя шепот в мрака.

Сърцето й замря. Това беше гласът на самия дявол, току-що прочел мислите й. Тялото й се разтресе.

— Искам да си ида у дома, господине. Моля ви. Искам да видя майка си.

Той въздъхна, раздразнен.

— Моля ви! Няма да кажа на никого за вас. Само ме пуснете да си ида!

Чу го да се изправя от стол или от пода. Ставите на коленете му изпукаха. Тръгна бавно към нея, при което вонята му изпълни ноздрите и гърлото й, принуждавайки я да отвори уста. Опита се да се изплъзне назад, но нямаше накъде. Нямаше къде да се скрие.

Той коленичи пред нея, пресегна се и затъкна косата й зад ухото. Наведе се още по-близо.

— Времето свърши — прошепна той в ухото й, докато отключваше веригите на глезените и китките й.

Топлият му дъх миришеше на изветряло кафе. Вдигна я да се изправи.

Време беше да умре. Само се надяваше да не боли.

— Моля ви, господине — замоли се тя с протегнати напред ръце, които не улавяха нищо, докато той я буташе напред.

Нямаше представа накъде върви и какво има пред нея. Дали няма стълби или отворен прозорец.

— Моля! Ще бъда послушна. На никого няма да кажа!

Някаква врата се отвори със скърцане. Ръката му внезапно се озова на тила й и той я натисна силно надолу и я бутна напред. Тя се блъсна в стена и падна върху мръсен, твърд под.

— Знам — произнесе само той.

Вратата се затвори след нея. Последва звук, напомнящ дърпане на резе и превъртане на ключ. Чу стъпките му да прекосяват дървения под в другата стая, където беше досега. Сетне чу затръшване на друга врата и слабо скърцане от изкачващи се по стълбите стъпки. Чу го да се разхожда някъде над главата й. Тежкото тропане на петите му по скърцащия под. Подрънкването на ключовете му. После настъпи тишина.

Стаята или килерът, или където и да се намираше, беше съвсем тясна. Гърбът й се притискаше към стена, а краката й опираха в отсрещната стена. Таванът също й се стори много нисък. Нямаше начин да застане права. Миришеше на нещо старо и на пръст, както онова място под къщата, където пропълзяваше, когато беше петгодишна, преди семейството й да се премести в Корал Спрингс. Където тя и Лиза играеха на криеница и Лиза никога не успяваше да я намери, защото не поглеждаше там. Обичаше да казва, че под земята живеели лоши създания, които се крият от светлината.

Беше ужасно изплашена. Придърпа коленете към гърдите си и започна да се люлее напред-назад, назад-напред. Свръхспособностите й бяха необходими точно сега. Нямаше за кога да чака.

— Мамичко, мамичко, мамичко… — шепнеше тя в тъмнината.

Тогава чу звук, който накара дъхът й да спре и кръвта й да се смръзне. Едва чуто дращене някъде. Почти до самата нея. Може би само на сантиметри от нея. И то се приближаваше.

Беше някъде в стените.

Права беше Лиза. В тесните дупки живееха създания, които страняха от светлината и хората. Страшни създания. Плъхове, змии или бръмбари. Или нещо още по-лошо. Зомбита.

Никога не бе вярвала във вампири, духове и таласъми, каквито беше виждала по филмите на ужаса, докато самата не заживя в подобен филм. Сега вече знаеше, че чудовищата съществуват и най-страшните неща са възможни. Като зомбитата, които си проправят път, драскайки с дълги жълти нокти по стените, докато мъртвите им ръце не се пресегнат да я сграбчат, за да я отнесат в ада със себе си…

— Неее! — изпищя тя, затискайки ушите си с ръце. — Не-еее!

Драскането спря. Лейни престана да се люлее и затаи дъх. Всяко мускулче на тялото й замръзна от страх. Напрегна слух, за да се увери, че зомбито си е тръгнало и вече не е при нея, че не е проникнало през стената, докато тя пищеше, готово да изскочи иззад гърба й със зловонния си дъх и да я изяде жива…

Времето спря. Загуби представа за колко дълго. Може би изминаха часове, без да шава и без да диша, молейки се да е сама в мрака.

Когато стените започнаха да шептят, разбра, че не беше сама.

35

— Момичето е Гейл Сампсън. Преди двайсет минути получих положителния резултат на ДНК анализа — съобщи Гюнтер Трос по телефона, закусвайки със сандвич. — ДНК пробата, която взе от майка й в събота, пристигна от лабораторията. С положителност е тя.

— Мамка му, предчувствах го. — Боби махна за поздрав на полицейския патрул, който тъкмо изкарваше колата от Оперативния център, докато той влизаше със своята през понеделнишката утрин. — Само че тя е руса.

— Знаеш ги хлапетата — отвърна Гюнтер. — Сменят си цвета на косата, както си сменят коланите. Един вид аксесоар. И аз си имам една седемнайсетгодишна хлапачка в къщи. Смени всички цветове на дъгата. Майка й казва, че било нормално. Аз само кимам и се надявам да е така.

— Ще ида да говоря с майката днес предобед. Следобед имам среща в съда за подбор на съдебни заседатели, която ще продължи до късно. Имаш ли други новини за мен?

— Охлузванията по китките и глезените са вдлъбнатини от белезници. Приличат на отворените декоративни женски гривни тип маншет, които се носят много стегнати, но като се има предвид как беше намерена и че имаше съвпадащи охлузвания по глезените, запазвам известни резерви. Ако ми намерите белезниците, може би ще успея да ги напасна. Има също бразди от въжета на двете китки. Отново, ако ми намерите мостра, ще видя какво мога да направя, за да ги сравня.

— Значи е била завързана известно време?

— Така изглежда. Кога беше изчезнала?

— На дванайсети юни.

— Значи пет месеца оттогава. Такъв дълъг срок при някакъв психопат. Горкото дете — произнесе Гюнтер.

Боби долови звук на резачка сред общия шум.

— Не можеш ли да излезеш от лабораторията за няколко секунди, Гюнтер?

— Това не бях аз, а Мот.

— Все едно — отвърна Боби, когато бръмченето спря. — Колко стари са контузиите?

— Не мога да кажа, но ги е имала от известно време. Поне една-две седмици. Набраздяванията избледняват по-бавно. Трябва да ги е имала доста по-отдавна.

— Мамка му.

— Има и друго.

— Давай.

— Очите са отстранени, както казах, посмъртно, но е имала лепенки на слепоочията си и по единствената запазена частица от левия клепач открих цианоакрилат.

— Какво е това?

— Акрилова смола, по-известна като „Крейзи Глу“*.

[* Лепило на ацетонова основа от типа „Локтайт“. — Б.пр.]

Боби веднага се сети за зловещия Купидон — серийния убиец от Маями, който залепвал очите на жертвите си по такъв начин, че да останат отворени, докато изтръгвал сърцата им, принуждавайки ги да наблюдават собствената си смърт.

— Какво означава това, по дяволите? Защо ще залепва клепачите й с „Крейзи Глу“? Да не би да подражава на Купидон? Да иска да е като него?

— Не, сърцето й е запазено. То просто е с голям разрез в средата. Нямам представа защо ще залепва с „Крейзи Глу“ някаква част от нея и не мога да ти кажа дали всъщност е слагал лепило в очите й, защото е задържал органите. Просто държах да те осведомя. Казах ти, че очаквах този тип да бъде извратен. След двайсетгодишно отваряне на човешки трупове получаваш интуиция за изродите.

— Изнасилвана ли е?

— Какво ти казах в сряда? Повтарям ти, получаваш интуиция за изродите.

— Да му се не знае…

— Добрата новина е, че май е направил и това, след като е била мъртва. Но ако я е държал затворена известно време, не може да се каже дали е проявявал такова кавалерство и когато е била прикована.

— Мамка му… някакви останали следи?

— Нее. Този тип е прекалено хитър да остави плувци на пуст остров. А, и още едно последно нещо. В стомаха й имаше нещо като кучешка храна. Едро натрошена. Ще ти се обадя, когато получа останалите резултати от токсикологията. Накарах ги да направят и този тест. Може да е някакъв рядък вид. Никога не се знае.

Боби затвори телефона и остана да седи в колата, загледан право напред към четириетажната сграда, за която Лу Ан от години се шегуваше, че е неговият втори дом. По ред причини не му се щеше да влиза вътре, първата от които беше лошото му предчувствие, че обаждането на Гюнтер вместо добро утро беше едва началото на дълъг ден, пълен с лоши новини и изненади. А и шефът Трентън Фокс. Регионалният директор се връщаше днес от едноседмична екскурзия в Талахаси в компанията на своя добър приятел, специалният пълномощник в ПАФ. Боби не го беше виждал от миналия вторник, когато го прати да върви на майната си.

Дочу силно чукане по прозореца на шофьорското място. Беше Зо, издокаран в костюм и вратовръзка. Или отиваше в съда, или имаше среща. Циркът беше пълен.

— Тук ли ще седиш цял ден, или ще поработиш малко? — викна Зо.

Боби свали стъклото.

— Все още ли съм на работа?

— Това не знам, но още не са ти махнали номера от радиовръзката. Което е добре. Диспечерките ще узнаят преди теб дали си безработен.

Боби взе лаптопа си и излезе от колата.

— Току-що говорих с Гюнтер.

— А аз току-що говорих с Лу Албът от лабораторията в Орландо. Давай ти първо — съобщи Зо, когато двамата тръгнаха напряко през паркинга.

— Имаме идентифицирана: Гейл Сампсън, седемнайсетгодишна, от Холандейл. Останалото може да почака, докато си смеля закуската с няколко кафета. Давай ти.

— Серологията се е заела с „Пикасо“. Албът смята, че знае марката на боята: „Уинзър и Нютън Профешънъл Артист“. Лошата новина е, че, както изглежда, тя се продава във всеки магазин за художествени материали в Съединените щати.

Той отвори широката стъклена врата и изчака Боби да махне за поздрав на дежурния полицай, след което се насочи към асансьора, преди да хвърли следващата бомба.

— А сега гадната новина. Помниш ли червените петна по ръцете на момичето и червените капки по бузите й на картината?

— Да — отвърна бавно Боби, натискайки бутона за третия етаж.

Дарси Мий, възрастната секретарка, която се изявяваше по-скоро като офис мебел, отколкото като служителка, ги изгледа неодобрително.

Зо или не забеляза, или не му пукаше. Никога не бе харесвал Дарси.

— Това не е боя, а кръв.

Дарси изсумтя.

— След разговора ми с Гюнтер забелязваш ли как изобщо не съм изненадан? — отвърна Боби.

— Е, след като идентифицирахме неизвестната, може би едно от петната ще се окаже нейно.

— Едно от петната?

— Това е бомбата, Пастире. Резултатът от ДНК анализа е при нас и капките кръв по бузите са различни от петната по ръцете. Кръвта е на двама души.

— Може едната да е на нашия гад. Би било хубаво. Още по-хубаво ще е, ако вече има мостра от нея в кръвната банка в Талахаси.

— Де този късмет — каза Зо, когато вратата на асансьора се отвори.

Той се усмихна на Дарси, която го подмина отвратена.

— И двете проби са женски. Това означава, че имаме поне още една жертва.

36

— Боби, разполагаш ли с минута? — Крис Тюран, невероятният компютърен спец на ПАФ, надникна от своя офис, като се изпързаля напред в стола с колелца при преминаването на Боби и Зо. — Имам информация за теб по твоя случай.

Денят обещаваше да е все по-хубав, а още нямаше девет.

— За Емерсън ли е? — запита Боби.

— Точно тя. Избягалата.

— Ела с нас в моя офис — кимна Зо. — След половин час има заседание на ръководството, но искам да чуя и това.

— Точно както ти предположи, Боби — каза Крис, докато тримата вървяха по коридора. — Някой се е опитал да изтрие файлове от хард драйва. Хубавото за теб е, че този някой не е бил наясно как става тая работа.

— Говори ми в този дух — рече Боби, като махна за поздрав на секретарката на Зо, която псуваше на руски копирната машина при влизането на тримата мъже в кабинета на Зо.

Крис затвори вратата.

— Нали знаеш, че само с натискане на „изтрий“ не можеш да изличиш напълно един файл? Пуснах програмата РЕДС. Тя минава през компютърни файлове, които някога са съществували. Все едно да гледаш празен лист в бележник. Върху него няма думи, но под определен ъгъл можеш да забележиш отпечатъка на думите, писани на предния лист. Отпечатъкът все още съществува. Единственият начин да се отървеш от тези думи е или като унищожиш целия бележник, или като продължаваш да пишеш върху него толкова много пъти, че отпечатъкът да стане нечетлив.

— Обичам си работата — произнесе Зо с усмивка.

— Тъй че когато нашият човек се е опитал да изтрие файлове на двайсет и пети, компютърът му е казал, че са изтрити, но те всъщност не са — продължи Крис. — Отпечатъкът е останал. И върху него не е писано достатъчно, за да стане нечетлив. Искам да кажа, че успях да възстановя онова, което се е опитал да изтрие.

— Какъв ден беше двайсет и пети? Миналата неделя? Това е интересно — отбеляза Боби.

Това беше денят, в който разговаря с Тод Ламана в автокъщата.

— Непрекъснато казваш „той“. Знаеш кой е?

— Напълно съм сигурен, че е мъж. И си залагам парите на таткото. Открих огромен брой порно джейпегове. Освен това е забравил да си изтрие кукитата. Тоя приятел е посещавал всевъзможни лоши сайтове, younghotties.com, sluttygirls.com, real-voyeur.com, whosyadaddy.com*, да не изброявам нататък.

[* В превод: „млади и горещи.ком“, „малки курвенца.ком“, „воайор на живо.ком“, „кой е твоят татко.ком“. — Б.пр.]

— „Кой е твоят татко“? Каква е тая гадория, мамка му? — избухна Зо.

— Оттам и заключението за таткото — поясни Крис.

— Имаш ли друго? — попита Боби. — Не е достатъчно да знаем, че някой е посещавал тези сайтове, трябва да знам кой е. Компютърът е бил в стаята на Лейни, тя се е занимавала с него и е бил под неин контрол. Аргументите му ще бъдат, че любопитството на доведената му дъщеря е причината за посещаването на неподходящите сайтове. Или любопитството на малкия й брат. За да заковем тоя боклук — доведения татко — ни е нужно нещо повече от „кой е твоят татко.ком“.

— Добре, използвал е предплатена карта, за да плати за достъпа, но се е линкнал в сайта чрез имейл акаунт RoosterTAL@operamail.com.

Не беше нужно да си следовател, за да схванеш двойното тълкуване*. Или че инициалите „ТАЛ“ след думата отговарят на Тод Антъни Ламана. Това променяше всичко.

[* Rooster — петел и пенис (жарг.). — Б.пр.]

— Копеле — произнесе Боби. — Знаех си, че не му е чиста работата.

— Той е продавач на коли втора употреба, нали? — попита Зо.

— С „Р&Р“ в досието.

— Хубаво — беше коментарът на Зо.

— Детско ли е порното?

— Трябва ти експерт, за да получиш официално мнение. Приличат на тийнейджърки, но е трудно да се определи възрастта им. Понякога тези плужеци обличат някое двайсетгодишно момиче в мини католическо наметало и връзват косата им на свински опашчици. Невъзможно е да се проследят момичетата. Но не, няма съвсем малки деца.

— Не е зле да го привикаш на приказка — предложи Зо. — Да видим как ще се опита да се измъкне.

— Освен всичко друго, пропусна да спомене за разправията, която е имал с изчезналата си доведена дъщеря вечерта, преди тя да изчезне. Както и че е последният човек, който й се е обаждал същата петък вечер.

— Алцхаймер? — повдигна вежди Зо.

— Избирателен — отвърна Боби.

— Имали ли са разговор? — попита Зо.

— Не знам. Обаждането е продължило две минути, но на мобилния й нямаше текстови съобщения. Може или да е разговаряла с него, или да е изтрила гласовата му поща. Няма как да ни каже.

— Какво разправя той?

— Чуди се как да ме избегне. Аз пък бях зает с неизвестната — с Гейл Сампсън. Бях започнал да мисля, че има връзка между двете, но май няма.

— А може би има. Може да е решил да изнесе гадните си мераци извън семейството — предположи Зо. — Обезобразеното тяло на друго момиче ще отвлече вниманието от изчезването на доведената му дъщеря.

Боби кимна.

— Ще го докарам тук. Но първо трябва да говоря с майката на Сампсън. Искам да узная нейната версия. Може пък тя да ни подаде връзка с Тод Ламана.

— Има още едно нещо, Боби — произнесе бавно Крис. — Нещо, което мисля, че ще те заинтересува. Открих „Троянски кон през задна врата“.

— Какво е това? — попита Зо.

— Вирус, обикновено „увит“ в програма или изпратен с имейл. Нарича се „Троянски кон през задна врата“, защото влиза чрез обвивка, маскирана като желана програма, като например играта „Фрасни молеца“, или чрез невинен имейл, за който получателят вярва, че е от надежден източник, но всъщност е „Троянски кон“. Щом програмата тръгне, тя се опитва да се скрие в апликациите. Не показва икона или индикация, че работи. Просто седи и дебне отнякъде, докато компютърът…

— … направи връзка с интернет — довърши Боби, кимвайки бавно. — Позволява на лицето, което я е вкарало, да контролира компютъра на получателя по интернет. Така че, когато получателят, тоест тя, се включва, той го знае.

— Да контролира? Как точно? — запита Зо.

— Записва ударите на клавишите, движи мишката, разглежда файлове, отваря и затваря сидиром устройства. Когато компютърът е включен, троянският конник има почти пълен контрол над него, а получателят дори не подозира, че той е там — отговори Боби.

— Та този „Троянски кон“ е бил регулиран според нуждите — съобщи Крис. — Който и да го е пратил на изчезналата тийнейджърка, определено е обичал да воайорства.

Боби и Зо го зяпнаха с недоумение.

— „Троянският кон“ включва уебкамерата.

37

Боби седеше срещу Тод Ламана край малка маса в стаята за разпити и пръстите му барабаняха по затворена кафява папка пред него. Той остави частица от обзелото го отвращение да проличи в думите му.

— Вече знаем, че обичаш да воайорстваш, Тод.

— Това не е истина — рече Тод, като се размърда в стола си.

По темето му бяха избили капки пот, които лъщяха на силното осветление между оределите кичури коса. Той се огледа из стаята с надежда да срещне съчувствие, но не откри такова. Със скръстени пред гърдите ръце Зо го фиксираше с поглед, сякаш току-що се беше изпикал върху килима.

Боби вдигна една компютърна разпечатка.

— Тук виждам арест за „развратно и разюздано поведение“. На шест метра от детска площадка, Тод. Пълна с деца.

— Беше станала грешка! Вече ви казах, че просто пикаех!

— А сега имаме компютъра на Лейни, Тод. Кажи ми, преди да сме започнали разговора за всички мръсни снимки, които открихме, и то ли ще се окаже грешка? Точно както и обаждането ти на мобилния й телефон в деня на изчезването й, което пропусна да споменеш, както и разправията помежду ви два дни пред това?

Цветът се изцеди от лицето на Тод.

— Имаме разпечатки на телефонните й разговори. За какво си разговарял с Лейни в самия ден на изчезването й, Тод?

— За нищо. Не съм разговарял с нея — почти изпелтечи той. — Тя не вдигна телефона. Дори съм забравил, че съм се обаждал.

— Две минути са адски дълго времетраене за някого, който не вдига телефона. Пробвай отново.

— Не знам… не съм говорил с нея, казах ви. Може телефонът да не се е изключил както трябва.

— За какво искаше да говориш с нея, Тод?

— Не мога да си спомня.

— Може би си искал да се извиниш, че си се опитвал да нахълташ в стаята й предната вечер?

Тод само поклати глава.

— Да, знаем за спречкването. И знаем, че си се опитал да изтриеш уебсайтовете, които си посещавал. Знаем също, че си се опитал да изтриеш мръсните снимки. Преди да ни кажеш, че е станала грешка, че не се е случвало, ние вече знаем, Тод.

Последва дълго мълчание. Боби отвори папката и плъзна три снимки по масата.

— На мен ми изглеждат достатъчно млади. Обзалагам се, че не са на повече от петнайсет.

Тод го погледна. Очите му бяха станали на понички. Ръцете му трепереха.

— Те само ги гримират да изглеждат млади… — изломоти той.

— А на теб ти харесва да ги виждаш млади, нали?

— Вие извъртате всичко.

— „Кой е твоят татко.ком“? „Воайор на живо.ком“? Не мисля, че ги извъртам. След това открихме „Троянски кон през задна врата“, който си вкарал на стария си компютър, преди да го подариш на Лейни. Управлява уебкамерата. За какво? За да можеш, когато Лейни не те пуска в стаята си, да я наблюдаваш от компютъра в дневната? Или от службата? А може би от твоя айфон, докато тя се облича сутрин, та да свършиш в гащите?

Очите на Тод щяха да изскочат от орбитите си. Той се изправи и удари с юмрук по масата. Развика се:

— Нищо не съм й правил, бе човек! Не съм слагал нищо в оня компютър! Кълна се! Кълна се в Господ! Боже господи, боже господи, о, боже… Добре. Имах някакви снимки. Голям праз. Няма нищо лошо в това. Деби, жена ми, вече не изглежда по _този начин_ — изрече той, като блъсна едната снимка обратно към Боби. — Нека си го кажем направо, човече, Мадона може да изглежда добре за петдесет и една годишна, но си остава _стара_. Не изглежда по _този начин_, независимо с какво я пълнят и опъват. Няма нищо лошо в това да гледаш снимки, за да си пофантазираш. „Плейбой“ — знаете го, Хефнър — е изградил империя от това. Нищо лошо няма да погледаш млади, хубави момичета. Тъй че да го духате, толкоз. Зная си правата.

— Не и когато са непълнолетни, Тод. Тогава е углавно престъпление. За всяка отделна снимка. — Боби направи умишлено дълга пауза, но не спря да дълбае с поглед. — Къде е Лейни? — настоя той.

— Какво искате, по… — Тод прокара пръсти през двата по-гъсти кичура кафява коса, останали от лявата страна на главата му. — Смятате, че съм отвлякъл доведената си дъщеря? Че съм сторил нещо на Лейни? Това е гнусно… Боже господи. О, боже…

— Достатъчно с божикането, брато. Къде беше през нощта на двайсет и трети? — попита Зо.

— Вече знаем, че си тръгнал от работата в пет часа — добави Боби. — Лейни е имала среща с някого в пет и половина. Съвпадение?

— Мамка му… Бях с момиче, и какво?

— Кое момиче?

— Лори. Не знам фамилното й име. Запознахме се в един бар след работа. Бяхме там с момчетата, нали разбирате? Поиграхме билярд, пихме и после се оправихме в моята кола. Подир това се прибрах вкъщи. Кълна се. Трябваше да ви го кажа още миналата седмица, само че не го направих. Мислех си, че Лейни ще се върне, както винаги е правила сестра й.

— Прекалено много пъти се кле, Тод — подхвърли Боби, клатейки глава. — И когато те хвана, се кълнеш, че е нещо друго. Лори, дето няма фамилно име, не ти върши работа. Ще трябва да измислиш нещо по-добро.

Тод отново се озърна в стаята.

— Искам адвокат — произнесе той и измъкна пакет цигари от якето си. — Трябва ми адвокат.

— Тук не се пуши — отвърна Боби и грабна пакета „Марлборо“ от ръката му. Мушна го в джоба си и излезе.

Стефани Гравано, заместник главният прокурор на окръг Маями-Дейд, се намираше отсреща в залата за мониторинг на Регионалния оперативен център и наблюдаваше шоуто от екрана на вътрешен приемник. Тя поклати глава при влизането на Боби.

— Няма достатъчно доказателства. Какво откриха в къщата?

Боби въздъхна и удари по стената.

— Ама че гадост…

Мобилният му телефон иззвъня сякаш по поръчка.

— Значи ще трябва да ги намерим — каза й той, кликвайки бутона за разговор. — Какво откри, Сиро?

Сиро Асеведо беше агент в отдел „Престъпления срещу деца“, от екипа на Боби. Един от най-добрите.

— Още сме тук, Боби. Крис извади душата на хард драйва на другия компютър. Търси, но не откри съответстваща програма, която активира „Троянския кон“ на компютъра „дел“ на доведения баща. Иначе има още снимки. Тоя тип е любител на хардпорно, знаеш ли? Само че не знам на колко години са момичетата, което съм сигурен, че ще е следващият ти въпрос. Трябва да поискаме мнението на Макбрайд.

Проклятие. Не беше нужно Крис или Сиро, или Стефани да изтъкват нещо, което вече знаеше. Без жертва, която да свидетелства, че е била непълнолетна при правенето на снимката, за да се образува дело за притежание на детска порнография, детето на снимката трябва да изглежда едва проходило. Ако е малко по-голямо от това, трябва да си вземеш експерт, който да разгледа снимките и да даде въз основа на физическото развитие на детето мнение за възрастта, която трябва да е под шестнайсет години. Невъзможно е да бъде определена с точност, тъй че ако снимката е на развита тийнейджърка, просто си ударил на камък. Ако тя изглежда на четиринайсет или петнайсет, предвидимият аргумент на защитата ще бъде, че тя би могла спокойно да бъде на седемнайсет, което декриминализира притежанието на нейна снимка с полов акт. Боби чуваше някакви крясъци от другия край на линията.

— Кой, по дяволите, крещи така?

— Тези крясъци зад гърба ми са на вещицата, „любящата съпруга“, която се е заяла с Крис. Много е разстроена, че разпитваш оня негодник, мъжа й. Вече за десети път повтаря как ще ми вземе значката, когато всичко приключи. Имам желание направо да й я дам заедно с обходния лист и заповедта, само да млъкне — изсмя се Сиро. — Нищо чудно, че продавачът на коли си е потърсил нещо друго.

— Тя даде ли ви униформата му?

Петъкът, в който Лейни бе изчезнала, беше работен ден. Ако Тод е отвел Лейни, по всяка вероятност трябва да е бил с униформата си. Ако нещо се е изпортило, ако Лейни беше мъртва или ранена, по униформата вероятно трябваше да са останали някакви следи. Боби бе откривал по-рано ДНК в маншет на яке и пръски от кръв във верижката на часовник.

Затова се налагаше да мисли нестандартно. Но тъй като новата заповед за обиск беше на основание порнографията, открита в компютъра на Лейни, агентите бяха ограничени в това, което търсят — тоест търсеха повече порнографски материали. Или техника за снимане, размножаване или разпространяване на порно. Получаването на униформата можеше да стане само с разрешението на госпожа Несъдействаща.

— Направено е. Имаме и обувките. Не ме питай как така каза „да“, но го каза. Обаче поне аз не забелязвам нищо очебийно. В момента Крис пренася компютъра в микробуса. Казва, че ще го разнищи, като се върне в офиса. Но аз се поразшетах из килера на този тип и открих нещо друго, Боби. Не е споменато в заповедта, но реших, че ще го намериш за крайно интересно предвид това, че работиш и по следата „Пикасо“, нали така?

Боби се извърна и погледна към топчестия търговец на коли на монитора в залата. Усети, че го полазват тръпки. „Винаги очаквай неочакваното — му беше казал ветеран от Нюйоркската дирекция на полицията преди много години. — Бясното куче невинаги изглежда бясно и психопатът невинаги изглежда луд.“

— Да, какво откри?

— Открих задна стая, врата към нещо, което преди трябва да е било част от гаража, преди някой да го приспособи. Отворих я и надникнах вътре. Открих цяло шибано ателие. И една камара — обърни внимание — картини. Дървета, цветя, улични пейзажи, ей такива простотии. Попитах женичката му кой е _големият художник_. А тя каза, че не може да направи дори рисунка на човече. Тогава хлапето изтърси, че бил татко му. Обичал да рисува през уикендите. Така се разтоварвал.

38

— Тялото на младата жена, открито миналия четвъртък в изоставения хотел „Ригал, апартаменти“ в центъра на Маями, най-сетне бе идентифицирано. Нашият репортер Марк Фелдинг, който е лично замесен в тази невероятна история, разказва — обяви нахаканата блондинка в тесен син пуловер, подчертаващ големия й бюст.

— Андреа, самоличността на младата жена, открита миналия четвъртък от агентите на Правозащитната агенция на Флорида и полицията на град Маями в този отреден за събаряне хотел, остана загадка до тази сутрин, когато направеният ДНК анализ я идентифицира като седемнайсетгодишната Гейл Сампсън от Холандейл, една объркана тийнейджърка с проблемно минало. Защо установяването на нейната самоличност отне толкова време? Макар че служителите на ПАФ и полицията отказват коментари, източници, присъствали на страховитото местопрестъпление, потвърждават, че тялото е било обезобразено до неузнаваемост. Ти си права, Андреа. Този случай наистина е достоен за сюжет на трилър. Въпреки че дадох обещание да съдействам на полицията и да не преча на разследването, това обезобразяване, както ми бе описано от въпросните източници, изглежда съответства на раните, нанесени на момичето, нарисувано в зловещата картина, която ми беше изпратена лично по пощата до телевизия WTVJ, Канал Шест, още миналата седмица. Картината вероятно е нарисувана от убиеца на Гейл Сампсън. Според сведенията на полицията Сампсън редовно е бягала от дома на приемните си родители Гай и Тути Родригес преди последното си изчезване, станало през месец юни. Но фактът, че е в неизвестност, е докладван в Службата за закрила на детето и семейството едва на шестнайсети септември — почти три месеца по-късно, когато безхаберният учител се обадил на семейство Родригес, за да ги пита защо тя не посещава училище. Намираме се пред жилището на семейство Родригес, но никой не отваря вратата. Както знаеш, Андреа, агенти на ПАФ разследват скорошното изчезване на друга тийнейджърка с проблеми от Южна Флорида, тринайсетгодишната Илейн Емерсън от Корал Спрингс, която не се е прибрала в дома си след училище на двайсет и трети октомври. Илейн се води избягала в списъка на ПАФ, качен в уебстраницата на агенцията, но органите на реда се опитват да установят дали изчезванията на двете момичета не са свързани по някакъв начин. Да се надяваме, че такава връзка няма. Аз съм Марк Фелдинг, а това е част от журналистическото разследване за тъмната страна от живота на избягали тийнейджъри от Южна Флорида, по което работя…

Мъжът погледна към уискито си „Джей & Би“ и го разклати в евтината чаша. Не успя да сдържи усмивката си, докато гледаше новините на плоския екран над бара, въпреки че щеше да се изтълкува много, много зле, ако някой го видеше в този момент. Най-малкото би било крайно _неуместно_. Така че прехапа силно бузата си от вътрешната страна, докато не прокърви. Не го заболя, но поне спря усмивката му. Едно „вампирско“ ухилване с окървавени зъби определено щеше да привлече вниманието и да озадачи околните.

Най-сетне бе станал централна новина. Беше забелязан. Въпреки опасността да бъде изобличен, въпреки че вече официално живееше на ръба, усещането беше хубаво. Твърде дълго бе стоял сам с ексцентричните си мисли и беше вършил неща, които самият той понякога считаше за… неправилни. Но в момента решението да покаже на света кой е и на какво е способен беше странно освобождаващо. А опасността от това да седи в този бар, пълен с непознати хора, и да слуша заедно с тях за ужаса, който бе способен да всява, беше… възбуждаща. Не беше хомосексуален, но си представяше какво е усещането да се разкрие, ако беше такъв. Или поне да _реши_ да се разкрие. Особено ако например бе известен спортист или рокзвезда, увити в красива, мъжествена, търговска опаковка, в която се е задушавал — простото решение да бъде това, което е, независимо от последствията… щеше да е пречистващо. Дори никога да не си прекрачвал наяве затворената врата към този различен, розов хомосвят, самото _решение_ да го сториш сваляше огромна тежест от плещите ти.

Барманът донесе още една порция фъстъци, без да обели дума. Обичаше „Дейв и Бъстърс“. Храната беше страхотна, но концепцията на мястото бе тази, която го караше да се връща там. Еклектичен ресторантски комплекс със семейна насоченост, към който има пасаж с магазини, отделно има маси за билярд, видеоигри на баскетбол, клетки за батиране, „Данс Данс Револушън“*, Дерби симулатори. Всякакви игри — от „Пакман“ до „Призрачния отряд“ — стига да ти се играят, те чакат там. И не бяха само игри за хлапета. По средата на пасажа имаше огромен бар, зареден до дупка с всевъзможни щури коктейли като „Мелонтини“ или „Снежен конус“. Той се озърна в полупразния бар. Загледа момичетата, които смучеха сини питиета с чадърчета и ананасови резенчета. Замайваха се със „Синьо кюрасао“ и ром „Бакарди лимон“, преди да се озоват с пръснати сливки на задната седалка в колите на гаджетата си, без изобщо да осъзнаят упойващата сила на сладката синя напитка, докато на сутринта не се събудят без бельо и с облечени наопаки блузки.

[* Музикална видеоигра, в която виртуалните играчи изпълняват стъпки в такт с музикалния ритъм. — Б.пр.]

В този момент я забеляза до най-отдалечената боулинг пътека, изглеждаща точно по начина, както се беше описала в нейния блог. Дълги фосфоресциращи розови букли обрамчваха бледото й лице, контрастиращи на иначе правата й гарвановочерна грива. Висока, както майка му би отбелязала учтиво, „с едър кокал“, което беше евфемизъм за кранта. Амазонка. Не беше от любимия му тип, но понякога харесваше разнообразието. Имаше определена слабост към блондинките, тъй че сега беше ред на нова брюнетка. Шели нямаше талия на супермодел, което също щеше да е забавно. Можеше да измисли цяла нова серия от игрички с нея. По никакъв начин не можеше да се сравнява с Лейни. Но Лейни беше специална. Беше различна, тъй че нямаше място за сравнение. По цялото ухо на Шели имаше нанизани халки. На долната й устна също се мъдреше халка. От другия край на залата надушваше уличницата у нея. По целия й гръб, чак до прекалено тесните джинси се спускаше пеперуда, изрисувана в сигнални цветове. Всичко у Шели крещеше: „Забележете ме!“. И той, естествено, я забеляза. Ръката му затрепери и алкохолът се разля по палеца му. Той го облиза и погледна часовника си. Малко беше закъсняла, но поне беше дошла. Както му бе обещала.

Изглеждаше точно както на страницата с нейния профил. Не беше никак изненадващо — на шестнайсет или на седемнайсет нямаше все още какво да крие, нямаше образ, който да се нуждае от отчаяно преправяне, за да скрие лошото минало. Точно заради това харесваше тази възраст; беше напълно разголена. Той подозираше, че за в бъдеще Шели Лонго ще поиска да се отърве от пиърсингите, татуировките и репутацията на лесно момиче, която несъмнено си беше заслужила. Щеше да се връща към обърканото си детство и като толкова много други щеше да го пренаписва не без въображение. Ей я на — минаваше полунощ в понеделник, а младата Шели бе във вихъра на купона, отпивайки крадешком от коктейлите на своите приятелки уличници, фиркани до козирката, парадирайки с евтини дрънкулки, далеч от родителски очи. Този тип момичета му беше до болка познат, засичаше ги на секундата в чатрума, в мола, в търговския пасаж. Все едно ги надушваше. Уязвими самотнички, оставени да растат на самотек, търсещи приятелство навсякъде, където могат да го намерят, и от всеки, който им го предложи. Дори от хищници като него.

Той я наблюдаваше как се навежда и вдига топките, смеейки се, размятвайки гривата си, обхващайки изкусително с устни гърлото на бутилката бира, която похотливият барман й беше изпратил с усмивка. Усети, че получава ерекция, и се запита би ли го разпознала от краткия им вчерашен чат в чатрума „Военна стратегия Белият вълк“. Представи си я като допълнение към своята колекция. Дали щеше да се впише? Представи си, че рисува кръглото й лице и как би уловил върху платното потрепването на отвратителната сребърна халка на долната й устна, когато закрещи.

Но тази вечер не можеше да си позволи грешки и импулсивни действия. Беше тук, за да гледа, и само толкова. А дори това беше твърде рисковано. Рисковано беше изобщо да излиза при цялото внимание, насочено към него. Ерекцията изчезна. Ето как и най-добрите се оставяха да бъдат заловени — като проявяваха глупост. Навярно беше параноичен, представяйки си, че всички го следят. Или нарцистичен. Вече бе хвърлил котва в мътилката на „Ужасна трагедия номер четири“. Засмука от питието си и се огледа непринудено наоколо, към света отвъд затворената врата. Никой не го наблюдаваше. Никой не се взираше, за да го разпознае. Никой не го разпознаваше — като лице с добра или лоша слава. На никого не минаваше през ума, че човекът, седнал през един стол на бара, който споделяше с тях усмивка и питие, може всъщност да е… нередовен. Че можеше да се окаже убиец психопат, който храни слабост към… невръстни красавици. Никой не се притесняваше, че ръката, която случайно са докоснали, пресягайки се към фъстъците, е същата, която беше сътворила новините от тази вечер.

Той грабна сакото си и остави щедър бакшиш на бара. Огледа се за последен път и пресуши питието си, примесено с металния вкус на топла кръв. Не. Никой не го наблюдаваше. Всъщност никой даже не гледаше телевизора.

Той потисна усмивката си, смесвайки се с късната вечерна тълпа, като мина покрай заетите боулинг пътеки. Върховете на пръстите му бръснаха леко топлите, ярко оцветени крила на пеперудата й, докато си проправяше път през стената от млади тела, насочвайки се към изхода. По цялата му ръка сякаш премина електрически ток. Измърмори някакво извинение за невниманието си, но тя дори не забеляза докосването. Продължаваше да се смее.

Никого не го беше грижа. Абсолютно никого.

Засега.

39

Лейни се беше свила на малка стегната топка върху мръсния под и затискаше ушите си с ръце. В ума й отново и отново звучеше любимата й песен „Сладко спасение“, изпълнявана от Гуен Стефани. Как й се искаше съзнанието й да се освободи и да сътвори света наново, както се пееше в песента! Само да можеше да се измъкне дори за няколко минути от тази гробница, смърдяща на стара пръст, плесен и човешка гнилоч, в която беше зазидана! Но спасение нямаше. Дори мечтите й бяха заменени от кошмари.

Загубила бе представа от колко време лежеше тук, пеейки си наум все същата песен. Времето вече не означаваше нищо. Минутите можеха да бъдат часове, дори дни или може би седмици.

Бавно се надигна и седна, вслушвайки се усилено. Тишина. Нямаше стъпки. Нито скърцащ под. Призрачното драскане беше спряло. А гласовете… бяха ли действителни? Тя тръсна глава, протягайки ръка в тъмнината, за да усети къде се намира. За да се увери, че наистина е сама. Толкова беше гладна. И жадна. Ръката й попадна на нещо в ъгъла. Беше гладко и обемисто. Усещаше го като пълна торба. Ръката й го заопипва, докато намери отвора. Бръкна вътре. Беше пълно с дребни, твърди… камъчета?

— Там ли си още? — прошепна гласът. Идваше откъм стената.

Лейни моментално се сви на топка върху пода и се разплака.

— Не, не, не…

— Слушай! Слушай! Не започвай пак да пееш — изрече гласът от стената. — Просто говори с мен.

Лейни преглътна хлипането.

— Говори с мен! Няма страшно. Всичко ще бъде наред. — Беше момичешки глас. — Не плачи. И аз съм тук като теб. Не си сама.

— Какво? — прошепна Лейни в отговор.

— Просто говори с мен. Имам нужда да говоря с някого. Вече откачам тук. А ти пееше…

— Къде си? — запита Лейни и ръката й докосна студената стена.

— Не знам. В килер, предполагам. В стая, като теб, нали така?

— Така — произнесе тихо Лейни.

Притисна лице към стената.

— Коя си ти? Как се казваш? — попита момичето.

— Лейни. Аз съм Лейни. Името ми е Лейни. Той ме отвлече. — Моментът беше толкова смазващ, че тя отново се разплака.

— Отвлякъл е всички нас. Той е злодей. Истински злодей.

— Всички нас?

— Да. Не сме само ние двете. Има още, някъде тук долу. Чувам ги през стените.

— Не мога да виждам — изхлипа Лейни. — Направил ми е нещо на очите. Мисля, че съм сляпа!

— Това са само превръзки. Превръзки и лепенка. Може да се опиташ да ги свалиш, но пак няма да виждаш нищо. Тук долу няма светлина. И ще си разкъсаш клепачите. Ако той разбере, че си надничала, ще използва лепило.

Полазиха я тръпки по гръбнака. Вече си мислеше, че от това по-лошо няма накъде, а се оказа, че има.

— Само че на мен вече не ми пука — чу тя дръзкия глас на момичето. — Аз свалих моите. Точно това се опитвам да ти кажа — пак нищо не се вижда.

— Но нали каза, че щял да те нарани…

— Вече не ме интересува. Нека само да се опита. Поне ще го видя, че идва към мен. Няма да си седя кротко като…

В този момент се усети и спря.

— Колко момичета сте тук? — попита Лейни.

— Не съм сигурна. Знам само за тези, които съм чула през стената, както теб. Говорих с три други. Ива, Джаки, Адриана.

— Къде са те?

Последва дълга пауза. Гласът на момичето прозвуча, сякаш се задушава, но успява да възпре пристъпите на задух.

— Не знам. От много време не съм ги чувала. Какъв е твоят знак?

— Какво?

— Кога е рожденият ти ден?

— А-а, август. Двайсет и седми август. Защо?

— Ти си Дева. Знаех си.

Лейни не й отговори.

— Този път го няма от доста време — продължи момичето. — Когато ме затвори тук, пак изчезна за доста време, но този път отсъства наистина отдавна.

— Гладна съм — промълви Лейни.

— Той оставя торба с храна в ъгъла. Намери ли я? И бутилки с вода. Опипай наоколо.

— Какво е това? Прилича на пакетите, които майка купува за Роузи, моето куче. С кучешка храна.

— Точно кучешка храна е. Намери ли бутилките?

Няма начин да яде кучешка храна. Никакъв начин. Тя продължи да опипва с ръце.

— Да, напипах ги. Цяла купчина. От колко време си тук? — попита Лейни, като отвъртя капачката и помириса шишето; не миришеше на нищо.

— Не знам. Мисля, че по-дълго от другите.

Лейни отпи жадно от водата. Толкова беше вкусна! Изпразни шишето на един дъх. Това само я подсети колко беше гладна. Извади бучка от храната и я помириса. Не миришеше _толкова_ зле.

— А ти коя си? — попита накрая, след като опита вкуса й с върха на езика си. — Исках да кажа, как е твоето име?

Последва дълга пауза.

— Кейти — отвърна тихо момичето. — Името ми е Кейти.

40

Всеки, който се занимава с телевизия, ще ви каже да бягате колкото може по-далеч от телевизионния бизнес. В това число и Марк Фелдинг. Политика. Простотии. Дълги работни часове. Случайни и твърде редки успешни истории, за които в повечето случаи се знае, че нямат нищо общо с таланта. Телевизионните новини не правеха изключение. Журналистиката от ефира вече не стоеше над пошлия свят на шоубизнеса, знаменитостите и жизненоважните рейтинги. Изобличаването на корумпирани местни политици вече не беше по-почетно от това да работиш за „Дисни Чанъл“. Може би играта сменяше облика си за дълго време, но при икономика, която върви надолу по спиралата, долната граница неочаквано отрязваше престижни журналистически кариери и независимо дали ви харесва, или не, вратите се отваряха за онези от новоизлюпените нископлатени възпитаници на репортерските колежи, които можеха да покажат големи цици и ослепително бели усмивки. В зрялата възраст от четирийсет и две години изгледите пред „стара телевизионна кримка“ като Марк бяха доста песимистични, особено след дванайсет години стаж в шест различни телевизии, в които бе наблюдавал как бизнесът се променя към по-зле. Знаеше, че бе настъпил моментът или да потъне, или да се спасява.

Марк виждаше ясно изписаните знаци от известно време: драстичното намаляване на ефирното време за неговите репортажи; съкращаването на разследващия състав; наемането на неопитни разследващи журналисти на свободна практика; общата „ютюберизация“ на новините, при която яхувци с камкордери подменяха ветерани в професията, и електронното събиране на информацията. Налагаше се да работи все по-усилено и по-усилено по сглобяването на значима тема само за да види някой двайсетинагодишен сополанко да краде триминутно ефирно време, бълвайки безсмислици за вредата от непремахването на пуха от сушилнята ви. Ситуацията беше много потискаща, но Марк се бе зарекъл да не се впряга. Канеше се да се измъква, ето какво възнамеряваше да направи. Това беше Генералният план. И щеше да напусне, преди да му покажат вратата.

Наистина беше забавно как понякога съдбата превръща мръщенето в усмивка. Само преди седмица обмисляше как ще пише романи по действителни криминални случаи на задната веранда сред природата на Озаркс, когато съдбата му поднесе „Историята, която прави кариера“. Онова, което беше започнало като „клише“ на разследващ репортаж за избягали от дома си тийнейджъри, беше довело до пълнокръвната лудост от изминалата седмица. И до ударната доза стероиди в боледуващата му кариера. Ето го отново в играта — като Джон Траволта — с шансове да измине целия път…

Рейтингът на новините по телевизия WTVJ беше скочил до небето, задминавайки CBS4 и WSVN 7 в пояса на късните новини, когато тялото на Гейл Сампсън бе открито в хотел „Ригал“. И през всяка следваща вечер. В бизнес, където рейтингите определят успеха, скокът беше огромен. А по мнението на продуцента на предаването той се приписваше директно на факта, че вече новоизгрялата звезда на телевизионния канал, Марк Фелдинг, репортер от мястото на събитието, разполагаше с вътрешна следа по „убийството Пикасо“, както бе наречено. Отначало му изглеждаше донякъде като лично възползване от подобна трагедия, но Марк го преодоля. В края на краищата ураганът „Ендрю“ бе изстрелял Браян Норкрос от обикновен водещ на рубриката за времето до национално признат метеоролог, докато голяма част от зрителите на Маями живееше под брезенти, без електричество и вода, и никой не го обвини за това.

Наградата за Марк от телевизията за това, че й помогна да задържи най-високия рейтинг, беше триминутен специален седмичен обект „Попитайте Марк“ в понеделник и сряда — програма за самопомощ в превенция на престъпленията, която неговият продуцент първоначално възнамеряваше да изпробва с някой от новоназначените сополанковци. Как да разпознаете сексуалния хищник; как да се защитите срещу изнасилвач; как да се предпазите от кражба на личните ви данни — неща от този сорт. Не беше звезден миг, но все пак бе редовно актуално предаване. Възможност да си създаде име. Досега не беше получавал такъв шанс.

Тъй като не искаше да се издънва, посвети голямата част от предобеда на сценария за първото излъчване в сряда. После се захвана с някакво проучване и преди да се усети, вече оставаха само тринайсет минути до извикването му. Разполагаха само с един час в студиото и всяка секунда се броеше, а тъй като директорът на студиото не беше ничий приятел, определено трябваше да мине през гримьорната.

— Фелдинг! Ей, Марк!

Марк разпозна гласа зад гърба си, подминавайки забързано нюзрума по коридора. Беше Тери Уолш от залата за приемане на пощата. Правейки няколко крачки назад, извика:

— Здрасти, Тери! Бързам…

— Имаш пратка, която не се побира в кутията ти — съобщи Тери, който беше абсолютно копие на Джери Гарсия.

Тикаше количка с пощата, размахвайки жълт плик с нестандартно голям размер.

— Да го оставя ли на бюрото ти?

Марк се закова с разтуптяно сърце. Очакваше архивни видеозаписи по друг обект от предаването за самопомощ. Може би Тери имаше предвид тях. Жълтият плик можеше да не е за него.

— Какво е, Тери?

Тери отново размаха плика.

— Откъде да знам бе, човек. Пристигна днес. Сигурно е предадено на ръка. Написано е твоето име, но не се побира в кутията ти. Не се прегъва. — Той се опита да прегъне плика, за да му покаже.

— Не! Не! — развика се Марк, втурвайки се назад по коридора с протегната ръка, сякаш Тери държеше в ръцете си бомба и си играеше с червените и сини жички. — Недей! Не го пипай!

Тери отстъпи назад.

— Добре бе, човече — отвърна той и сви рамене, подавайки плика.

Сърцето на Марк биеше до пръсване. През ума му преминаха като на лента сцени от двата му любими сериала — „От местопрестъплението“ и „Закон и ред“. _Какво да направи?_ Не трябваше да го подмята. Това не биваше да прави. Трябва да огледа плика. Ето как трябваше да постъпи. Без паника. Преобърна плика в ръцете си. Нямаше особени белези. Само обикновен етикет с надпис на компютърен принтер „WTVJ 6, разследващ репортер Марк Фелдинг“, залепен на предната му страна. Той притисна леко пакета. Усещаше се нещо твърдо и обемисто. С грапавини. Подуши мястото на затваряне. Миришеше като боя.

Марк погледна часовника си и извади мобилния телефон. Набра номера на своя продуцент с треперещи пръсти, крачейки обратно към кабинета си.

— Пол, обажда се Марк — произнесе той при включването на гласовата поща.

Опита се да овладее все по-силната възбуда в гласа си, но май не се получи.

— Боя се, че днес няма да мога да направя записа. Нещо изникна. Мисля, че е наистина голямо.

41

Двете момичета седяха една срещу друга на пода, притиснати в неестествена прегръдка. Китките на отпуснатите им надолу ръце бяха оковани заедно, а изпонарязаните им лица бяха обърнати към художника. На мястото на очите зееха черни дупки. По бузите им се стичаха червени сълзи надолу към изкривените отворени усти, увековечени с плътен замах на четката в смразяващи кръвта писъци.

Снимката на зловещата рисунка на двете викащи блондинки, вече увеличена до плакатен размер като веществено доказателство, в момента висеше на ново корково табло, което заемаше цялата стена в отдела на екипа за борба с престъпления срещу деца. До нея беше закачена снимка на рисунката на Гейл Сампсън, получена миналата седмица. Под тях бяха наредени снимки от местопрестъплението Сампсън, направени в „Ригал, само апартаменти“. Бюлетините на Информационния център за застрашени изчезнали лица бяха закачени с лепенки под викащите блондинки, но там липсваха снимки от местопрестъплението. Засега. От десет часа предобед в петък всичко, с което разполагаха, беше поредният брутален портрет.

— Картината е изпратена в лабораторията — обяви Боби на насядалите около заседателната маса мъже в отдела на отряда за борба с престъпления срещу деца: Зо, Франк Весо и специалните агенти за борба с престъпления срещу деца Сиро Асеведо и Лари Вастайн.

Ако последното смразяващо художествено произведение се окажеше рисунка на поредното местопрестъпление, създаването на екип за специално реагиране трябваше да бъде основен приоритет. Но дори и без другите две тела Боби знаеше, че вижда точно това — сцена на престъпление. Затова и сметна, че ще бъде в най-добрия интерес на обществото да привлече най-големите капацитети за това разследване. Именно с това намерение беше докарал Вастайн и Асеведо и се беше свързал с кабинета на главния прокурор на окръг Маями-Дейд за правна подкрепа. Заместник главният прокурор Стефани Гравано вече беше официално прикрепена да помага на непълно работно време на спешно сформиралия се специален екип с правна подкрепа, като издаването на съдебни заповеди и призовки. Ако бъдат намерени още тела в юрисдикциите извън град Маями, където беше открита Гейл Сампсън, тогава членове на съответните полицейски управления също щяха да се включат към специалния екип заедно с управленията, откъдето са изчезнали жертвите.

— Да се надяваме, че няма да ни потрябва още по-голяма стена — беше коментарът на Зо.

— Както виждам, смяташ, че са идентифицирани — додаде той, кимайки към фишовете на Информационния център за застрашени изчезнали лица, закачени под викащите блондинки.

— Вземаме генетичен материал от естествения баща, който живее в Дейтън, Охайо, но изглежда са Роузан и Розали Боганес, на осемнайсет и седемнайсет години, от Флорида Сити. Двете сестри, които изчезнаха миналия август от дома на леля им, след като майка им починала от свръхдоза хероин. Вземаме проба от бащата, както казах. Когато и ако открием тяло — или тела — поне ще имаме генетична мостра за сравнение.

Зо поклати глава.

— Сестри? Дори не съм чул, че са в неизвестност. Как може избягали сестри да не попаднат в шибаните новини?

— Бягство на сестри не е толкова необичайно явление. Когато в дома има упражнено насилие, то обикновено не е само спрямо едното дете. Или пък майката и таткото имат проблеми с алкохола и наркотиците и децата търсят някакъв изход, за да не бъдат разделени в приемни семейства — обясни Боби.

— Децата смятат, че е по-безопасно, ако са повече — психика от сорта „ако ти скочиш, и аз ще скоча“. А може едната сестра да не иска да остави другата сама. Наричам го „синдром на малката майка“ — предположи Лари.

Боби кимна.

— Според лелята сестрите Боганес са редовни бегълки, които мразят всякаква опека. Днес разговарях с нея. Тя продължава да си мисли, че Розали и Роузан са се метнали на товарен влак и най-сетне са отишли в Лас Вегас, както неведнъж са заплашвали да сторят.

— Лелята ще може ли да ги идентифицира, ако намерим тяло? Или по-скоро тела? — Зо погледна към снимките на Гейл Сампсън и замислено разтри наболата си брада, очевидно припомняйки си жестоката сцена, на която беше свидетел миналата седмица. — Вероятно не. Как тогава реши, че са точно те? Двете сестри?

— От миналия четвъртък пресявам снимките от Информационната база данни, а Дон съставя списък на деца в неизвестност от Южна Флорида, които не са вкарани в ИЦЗИЛ, опитвайки се да направи изчерпателен списък на бегълците, с който да работим. Марк Фелдинг също беше започнал да съставя свой списък, в който категоризира сходствата между жертвите и между изчезванията. Има и други изчезнали сестри, но само две сестри са блондинки. Решаващият фактор беше, че Розали Боганес е описана с осакатен палец в полицейския доклад от Флорида Сити. Бащата е отрязал половината й пръст, когато е била на три годинки, което е причината да му отнемат родителските права. Погледни тук — каза Боби, посочвайки под окованата китка на едното от момичетата на картината. — Половин палец.

— Мамка му — възкликна Зо и изпусна дълбока въздишка. — Още едно убийство, с което този град си създава заслужена репутация. Искам да знам за този Фелдинг. Разказвай. Какви са тези истории с него, по дяволите? Трябва да научавам за поредна картина, като гледам шибаните новини ли? Каква е тая история?

— Фелдинг е задник — отговори Боби. — Твърди, че бил получил пакета и тъкмо ни се обаждал, когато неговият продуцент влязъл, видял картината и започнал предаване на живо в пет часа. Твърди, че всичко, което е споменал в ефир, е, че има ново развитие по убийствата „Пикасо“.

— Тъй де, и аз едва не се задавих с хотдога, когато го чух да казва, че новото развитие е още една шибана картина на две мъртви момичета, която била изпратена до него — изсумтя Зо.

— Той е лешояд — вметна Сиро. — Всички тия репортери са такива. Питай някоя знаменитост.

— Можем ли да му лепнем възпрепятстване? — попита Зо.

— Искам го, и още как, ама не става — отвърна Боби. — Картината е изпратена до него. Не мисля, че имаме правни основания. По неизвестна причина този психопат Пикасо е избрал за свой говорител пред света един залязъл репортер от Канал Шест, който явно му върши чудесна работа. Той не е глупак — сигурен съм, че вижда потенциалните възможности за кариерата си. Накрая все пак ни се обади и все пак предаде картината. Но аз ще се обадя на Стефани и ще я накарам да намери съдия, който да му затвори устата. Това е текущо разследване, което неговите номера компрометират.

— Ако не се намери такъв съдия, кажи на Стефани, че аз лично ще му натикам номерата в гърлото — закани се Зо. — Нещо за пратката?

— Нищо. Непроследим залепващ етикет. Обикновен канцеларски плик, продават ги по дузина за десет цента. Отпечатъци навсякъде — от залата, където се получава пощата, до изпълнителния продуцент, със сигурност. Изпратен е за други следи и серологичен анализ. Ще видим какво ще излезе, но не съм обнадежден, освен ако не открият ДНК по етикета.

— Нека да отгатна — името ти фигурира в пратката? — обърна се Зо към Боби.

— Също както преди. Изрезки от вестник, сглобени с лепило — отвърна Боби.

— Е, поне е очевидно, че този тип иска да привлече вниманието ти, Пастире. Тоест, след като влезе в новините в пет часа — изтъкна Лари.

— За щастие, Фелдинг не е излъчил самата картина — отбеляза Боби. — Поне ще се отървем от откачалниците.

По неизвестна причина никой досега не беше успял да му даде логичен отговор защо сложните престъпления винаги привличаха голям брой фалшиви самопризнания. Оплевяването на ненормалниците от уравнението можеше да отнеме много време.

— Ако случаят е същият като със Сампсън, значи двете са вече мъртви — произнесе Лари. — Според аутопсията на Сампсън тя е била държана дълго време, преди да я очисти. Ако я е отвлякъл, откакто е изчезнала, това са пет месеца. Тези сестри от колко време са в неизвестност?

— От август — уточни Боби.

— Значи три месеца. А това е адски дълго време да държиш някъде живи момичета, ако прави точно това. Имаше ли нещо по тялото на Сампсън, което да ни помогне да разберем къде ги държи?

— Всичко от тялото й минава през серологичен и токсикологичен анализ. Знаеш, че това може да отнеме седмици, понякога и месеци, ако не знаят какво точно търсят — отговори Боби с въздишка.

— Какво, по дяволите, кара този тип да излезе на светлина точно сега? — запита Сиро. — Искам да кажа, че ако държи и пречуква момичетата, без никой да го притеснява, защо сега излиза на светло? Какво иска?

— Точно това, което получава — реклама. Да види себе си по телевизията. Позорна слава.

— И тъй, къде са те сега? — запита тихо Весо.

— Това е въпросът за един милион долара — каза Боби с въздишка, забравяйки за момент, че Весо се цели в неговата длъжност.

Приближи се към снимката с момичетата.

— Ето, отвъд този малък кръгъл прозорец зад тях се простира яркосиня вода. И в нея две яхти. Накарах криминалистите да увеличат ето тази част от снимката. — Той измъкна от една папка снимка с размер двайсет на двайсет и пет сантиметра и я забоде на корковата дъска. — Струва ми се, че е нарисувал началото на името на яхтата, _Емп_. И с това приключва. А това тук? Дали не са очертанията на къща? Изглежда доста шик. Може да е на Стар Айлънд* или на Съни Айлс**. Може да е всяка приятна брегова линия.

[* Стар Айлънд — изкуствен остров с овална форма в залива Бискейн, в границите на Маями Бийч, Флорида. — Б.пр.]

[** Съни Айлс — островен град в северозападната част на окръг Маями-Дейд, курортен център. — Б.пр.]

— Дали пък не са на яхта? Този кръгъл прозорец на какво ви прилича? — обади се Сиро. — Лари, ти си яхтсменът. Какво ще кажеш?

— Би могло да е яхта. Ако, както казва Боби, той рисува онова, което вижда, значи гледа към тези две закотвени яхти и вероятно към къща или ресторант. Аз също не я разпознавам.

— Лари, проверете всички регистрирани яхти от Палм Бийч до Флорида Кийс и вижте дали някоя съвпада — каза Боби. — И съберете информация за временно пребиваващите яхти — тоест онези, които са регистрирани другаде, но престояват в Южна Флорида през сезона.

— Готово — отзова се Лари с кимване.

За известно време залата се смълча. Всички очи бяха приковани в корковото табло. Боби пръв наруши мрачното мълчание.

— Мисля, че ни е оставил и други следи, които иска да открием, момчета. Добре замаскирани следи. Ето защо смятам, че е време да ги потърсят повече от един чифт очи.

Боби извади друга снимка с размер двайсет на двайсет и пет и посочи към колието на едната блондинка. Ярко неоноворозово сърце, вградено в друго сърце. След това извади един от фишовете на ИЦЗИЛ.

— Такова колие е видяно на снимка на момиче от Информационната база данни. Ето я — Никол Крупа — петнайсетгодишна брюнетка от Ривиера Бийч. Доста уникално колие, не мислите ли? А тениската с „Лед Цепелин“, която носи другата сестра, отговаря на описанието на облеклото на друга бегълка, Адриана Суийт. Имаме и тениската с ухиленото лице, носена от Гейл Сампсън, отговаряща на описанието на дрехите на Алегра Виленуева, с които е била видяна за последно. А сега това — каза той, посочвайки към краен ъгъл на картината.

Измъкна трето увеличено изображение двайсет на двайсет и пет. Върхът на учебник по математика стърчеше от чанта за учебници в розово и каки.

— Какво пише там? „Ами ако не съм героят?“ — зачуди се Лари.

— Май това пише — отвърна Боби. — Думи на героя вампир, Едуард Кълън, от вампирските филми „Здрач“.

— Онази лудата майка не каза ли, че дъщеря й има чанта за учебници „Здрач“? — попита Зо.

— Каза, я — кимна Боби.

— Отвлякъл е момичето Емерсън…

— Аха. Пипнал е Лейни — съгласи се Боби. — И мисля, че има и други. Мисля, че в тези картини има скрити знаци. Като списанията със скритите картинки. Помните ли ги? Ребусите „Можете ли да откриете скритата картинка?“. Тениските, колието, различната прическа на нарисуваната Гейл Сампсън. Двете различни кръвни ДНК на картината със Сампсън. По дяволите, ние може дори да не разпознаем всички знаци, защото не търсим жертвите. Даже може да не знаем, че те са в неизвестност.

— Само това липсваше… — продума Зо и отново разтри брадата си.

— Той не просто ни се надсмива, момчета — изрече тихо Боби, вторачен в картината, — а ни показва своята колекция.

42

— Какво ще кажете за доведения баща? — попита Сиро, докато всички разглеждаха мълчаливо снимките. — Искам да кажа, ако преди не е било интересно, че обича да рисува красиви картини в тайното си ателие, сега със сигурност става интересно. След като вече знаем, че има определена връзка между изчезването на Лейни и въпросния Пикасо.

— Точно така. Само че е малко прекалено явно, мисля аз — забеляза Боби. — Ако Ламана е Пикасо, защо ще ни изпраща картина, която може да го свърже с изчезването на доведената му дъщеря? Той вече знае, че го подозираме за това.

— Може да си мисли, че това ще отклони подозрението от него — предположи Сиро. — Може да смята, че ако ние си мислим, че онзи психопат Пикасо е отвлякъл хлапето му, тогава _няма_ повече да гледаме към него, а ще търсим други хора в съвсем друга посока. Преобръщане на мисленето? Все едно ни е избудалкал, слагайки знак със стрелка, на който пише: „Лошият е ей там!“.

— Вече го разпитвах и не мисля, че е толкова изобретателен — отвърна Боби. — Но може пък да е толкова глупав. И съм съгласен, че трябва да го проверим. Това означава наблюдение „двадесет и четири часа, седем дни в седмицата“.

— Разговаря ли с другата му дъщеря? Каката? Може тя да хвърли някаква светлина — предложи Зо.

— По думите на Дебра Ламана тя е „в постоянна липса“, край на цитата. Не съм сигурен дали не и с малко помощ от мама — семейният влак е забуксувал, когато татенцето е станал център на вниманието. Но самата сестра също има минало с бягства и е напълно възможно отново да е вдигнала гълъбите, а майката да не съобщава, за да не й се бъркаме в живота.

— Педофилското порно в компютъра на Ламана не беше достатъчно, за да го закопчаем, така ли? — попита Лари. — Поне да го държим далеч от улицата, докато търсим нещо повече?

— Той отрича това да са деца, а момичетата не са в предпубертетна възраст — уточни Боби. — Намирането на експерт, който да свидетелства, че те могат да бъдат под шестнайсет години, ще бъде трудно и неизбежно ще доведе до друг експерт, който ще твърди обратното. Това е основателно съмнение. Стефани дори не би помислила за арест по тези обвинения. Колкото до уебкамерата, няма доказателство, че точно той е инсталирал „Троянския кон“. Крис Тюран не можа да идентифицира кой е извършителят. Тайното ателие ще ни издейства друга заповед за обиск и по-щателен оглед на къщата. Искам дрехи, бои, платна, косми от четки за рисуване, влакна — всичко, което евентуално може да го свърже с тези картини. Искам също така да вляза в колата му. Трябва да е превозвал тези момичета от мястото на срещата до мястото, където ги е държал или където ги е захвърлил.

— И където може все още да ги държи — додаде Зо. — Ако разсъжденията ти са правилни, Боби, ако това розово колие и различните тениски и ДНК означават, че той е насадил цяла градина от знаци и че има още жертви — и както Гюнтер предполага, този ненормалник ги оковава известно време, преди да ги ликвидира — това означава също, че трябва да има _място_, където ги държи. Трябва да измъкнем всичко възможно за имотите, до които Ламана има достъп. Това включва и близките му. Трябва да имаме едно наум, че може и да не работи сам.

Боби кимна.

— Това е още една причина, поради която не ми се иска да го закопчаваме още сега. Ако той е замесен, ако е Пикасо, тогава може да ни отведе до другите момичета, които е възможно да са още живи. Гейл Сампсън беше убита само един-два дни преди да я открием. Не храня особени надежди за сестрите Боганес, но за другите храня, ако изобщо има други. Дали Ламана е Пикасо, или е някой друг, крайният въпрос, на който трябва да отговорим, е онзи, който ще ни отведе при жертвите. Дотук индикациите са, че този мъж си набелязва избягали или изоставени деца — нежелани от никого. Как? Как се среща с тях? И с каква музика ги подмамва да го последват извън домовете си през нощта, все едно е Вълшебния свирач? Ако открием мястото, откъдето ловува, може и да го намерим.

В този момент телефонът на Боби иззвъня. Той прие разговора, след като видя номера.

— Дийс.

— Агент Дийс, обажда се дежурен офицер Карин Кьоле, от ПАФ в Талахаси. Обаждам се да докладвам, че непълнолетната, която сте обявили за издирване в системата, е била засечена тази сутрин от полицейското управление на Корал Спрингс при подаден сигнал за нахлуване в частен дом. Лиза Ашли Емерсън, дата на раждане 10 май 1991 г., е транспортирана в Корал Спрингс, предстои разпит и уведомяване на родителите. Аз ли да се свържа с арестуващия орган от ваше име и да ги информирам за издирването, или ще желаете сам да предадете информацията?

43

— Търсехме те, Лиза — обяви Боби с усмивка, когато той и следовател Бил Дагър отвориха вратата и влязоха в неговия кабинет в Полицейското управление на Корал Спрингс.

Кльощавото момиче с дълга, чорлава кестенява коса изпищя, подскочи в стола и изпусна мобифона си, по който очевидно бе дърдорила до момента. Той се удари с трясък в тънкия килим, разпадна се на части, които рикошираха в три различни посоки.

— Аз… вие… Не ви чух да отваряте вратата. Мислех, че е баща ми — изпелтечи тя, навеждайки се да събере парчетата. Тя се прокашля. — Моят доведен…

Боби вдигна батерията и й я подаде.

— Доведеният ти баща ли? Не. Но точно за него искам да разговарям с теб, Лиза. Аз съм специален агент Боби Дийс. Работя в Правозащитната агенция на Флорида. Разследвам изчезването на по-малката ти сестра Илейн.

— Ох. — Погледът на Лиза се стрелна из стаята. Седеше на крайчеца на стола, сякаш готова да побегне.

— От две седмици се опитвам да говоря с теб, но теб те няма вкъщи, няма те в училище. Вече не работиш в боулинг залата. — Той се подпря непринудено на ръба на металното бюро пред нея.

Дагър стоеше на стража до вратата.

— Каква е тази работа? Да нямаш проблеми, Лиза?

Тя се загледа в скута си, където разчепкваше хартиена носна кърпичка.

— Не. Няма проблеми. Просто точно сега не искам да бъда вкъщи, това е всичко.

— Защо? — попита Дагър.

Тя сви рамене.

— Кога за последен път видя Лейни? — запита Боби.

Тя отново вдигна рамене.

— Не знам. Май в деня, преди да не се прибере. На закуска.

— Какво си мислиш за изчезването на сестра ти? Има ли причина и тя да не иска да се връща у дома?

Лиза не пророни дума дълго време. Продължаваше да къса кърпичката на малки въздушни лентички.

— Гледах новините в дома на моята приятелка. Видях, че някакъв тип убива тийнейджърки, нали знаете? И рисува изчанчени картини на мъртвите момичета. И че Лейни… — Гласът й пресекна. — О, господи, че Лейни може да е при него, разбирате ли? После майка ми каза, че полицията е идвала вкъщи и е взела разни неща като компютъра и други работи, и че са разпитвали Тод в полицейския участък.

Боби кимна.

— Виж, нямам право да обсъждам всичко с теб, но в момента наистина водим няколко разследвания. И твоят доведен баща определено беше разпитван за някои неща — такива, за които искам да разговарям с теб.

Тя се изчерви и пак заби поглед в скута си.

— Нямаше начин отново да се прибера у дома след онова нещо. Щом той е още там.

— Тод?

Тя кимна.

— Кажи ми защо.

Тя поклати глава и преглътна хлипането. Когато накрая заговори, изтънелият й глас звучеше като шепот:

— Тя е добро дете, Лейни. Добра сестра. Не съм й казвала това. Мислех, че само е напуснала за няколко дни, за да се махне от него и изобщо, разбирате ли? Да го накара да престане да се опитва да влиза в стаята й. Както мен — аз не му търпях гадориите, разбирате ли? Мръсен перверзник. Но после тя повече не се прибра, а той пак си е вкъщи. Аз няма да се върна там. — Лиза най-сетне даде воля на сълзите си.

Боби й подаде друга кърпичка от кутията върху бюрото на Дагър. Не произнесе дума, докато тя се опитваше да се съвземе.

— Та аз и моите приятели просто се вмъкнахме в онази къща — мислехме, че е празна. Нали разбирате, когато хората не могат повече да плащат за нея? Забравих как му викат на това. Не бяхме влезли да крадем. Просто не исках да се връщам у дома, това е. Той е гадняр, мръсник и перверзник и… о, господи, мисля, че може да е направил нещо на Лейни…

44

— Значи, мислиш, че той е човекът, когото търсим? — попита с повдигната вежда съдия Ройбен Съливан, подписвайки заповедта за обиск, която им позволяваше да претърсят отново дома на Тод Ламана — този път за доказателства по убийството на Гейл Сампсън и изчезването на сестрите Боганес.

Съдията вече бе подписал такава заповед за черната кола на Тод „Инфинити Кю45“, модел 2001.

— Пикасо, значи? Така ли го наричат медиите?

— Както изглежда, името му приляга — отвърна Боби, оглеждайки дузината карикатури на знаменитости, рисувани с въглен, които покриваха стените в офиса на съдията.

С неестествено голямата си глава с къдрава червена грива, грамаден нос като на Карл Молдън* и дребно тяло самият съдия Съливан приличаше на карикатурно изображение на елф.

[* Известен актьор (партньор на Майкъл Дъглас в серията „Улиците на Сан Франциско“). — Б.пр.]

— Страхотно. Още един сериен убиец с екзотично име в Южна Флорида. Виж само какво направи Купидон за туризма в Маями — не престават да снимат шосето „Макартър“ — отбеляза съдията, поклащайки глава. — Спират движението да направят снимка на кървави петна с петгодишна давност, които вече не са там.

— Пропускате мъртвите знаменитости, съдия — напомни му Стефани. — Все още спират автобуси на Оушън Драйв пред къщата на Версаче. Вече стана десетилетие. Не се ли гледа в този съд и делото на Ана Никол Смит?

Съдията направи гримаса, сякаш беше изял лимон.

— Не ми го напомняй. Цял месец не можеше да се стигне с кола до Трето Авеню. Надявам се този път сеирът да не се разпростира на север. Задръж твоите кръвожадни туристи и камерите им в Маями. — Съдията плъзна съдебната заповед към Боби по заседателната маса. — А вие, момчета, дано този път да откриете каквото търсите.

След това надяна черната тога и напусна кабинета, отправяйки се към съдебната зала.

Със заповедите в ръце Боби и Стефани се озоваха в хаотичните коридори на Окръжния съд в Броуард. Извън съдебните зали на четвъртия етаж хленчеха или ревяха бебета в сгъваеми колички, бутани от тийнейджърки, които изглеждаха прекалено млади за майки, редом до уморени жени на средна възраст, които изглеждаха прекалено млади за баби. Служители на Шерифското управление на Броуард ескортираха подсъдими с белезници към съдебните зали. Свидетели и пуснати от ареста обвиняеми, някои по размъкнати до коленете шорти и тениски без ръкави, се тълпяха около дъбовите врати в очакване да бъдат призовани или обмисляйки дали да не духнат, преди да са ги извикали. Когато бащата на Боби, бог да го прости, беше съдия в Ню Йорк, ако някой се появеше в залата пред него по къси гащи, щеше да бъде обвинен в неуважение. А неуважението означаваше отиване зад решетките, независимо дали е свидетел, или обвиняем.

— Имаме подписи и на двете. Аз потеглям към къщата — обяви Боби по мобилния телефон, докато двамата следваха евтиния черен изолирбанд на пода, който отклоняваше потока от хора от новото углавно крило на съда към по-старата му част и редицата асансьори, които слизаха до фоайето.

Боби мразеше съдебната сграда на Броуард. Приличаше му на лабиринт за плъхове.

— Зо ли беше? — попита Стефани.

Боби кимна.

— Момчетата седят пред къщата. Колата е при „Кармакс Помпано“ барабар със собственика й. Зо и Весо отиват да я вземат от там. Шерифското управление също участва, тъй като ще ползваме тяхната лаборатория. Благодаря, че беше толкова експедитивна, Стеф. И ти благодаря, че ме придружи. Не беше длъжна да го правиш.

Опашката за асансьорите беше от по четири човека в редица, тъй че той я поведе за лакътя към стълбите.

— Това ми спести насрочената среща при съдия Спенсър, тъй че аз ти благодаря — подхвана тя, докато тракащите й токчета отекваха по празното стълбище. — Но те предупреждавам, Боби, че въпреки всичко може да имаме реален проблем с боите, които Сиро е иззел от ателието на Ламана. Марката им, изглежда, съвпада с използваната боя в картините на Пикасо и това е много добре, но Сиро не биваше изобщо да ги пипа без заповед. Даже не трябваше да припарва до това ателие.

— Но тъкмо защото Сиро влезе там и видя, каквото видя, току-що получихме и втората подписана заповед. Не забравяй, че съпругата си даде съгласието да претърсим и вземем каквото преценим.

— Може да сме окей с претърсването, но колкото до изземането, ателието е само на съпруга и на никой друг. Деби Ламана е твърдяла, че дори не е знаела за съществуването му. Ако този тип е нашият Пикасо, евентуалните аргументи на някой хитър адвокат от защитата ще бъдат, че съпругата не е трябвало да дава съгласието си за вземането на вещи на съпруга, над които няма права. Не се опитвам да се правя на адвокатка или да плюя по заповедта за обиск, само че…

Тъй като беше висш прокурор с над десетгодишен опит в съдебни процеси, през две от които експериментира откъм тъмната страна като криминален защитник, Стефани определено знаеше как да се ориентира по дадено дело в съдебната зала и беше дяволски добра в предвиждането на всякакви подводни камъни. А и никога не се опитваше да захаросва проблемите. На някои ченгета — всъщност на голям брой — не им се нравеше хубава млада жена да е по-умна от тях. И особено не им се нравеше, когато тази хубава млада жена им го показваше, без поне малко да погъделичка егото им преди това. Но Боби ценеше точно това у Стефани — винаги знаеше на какво се базират аргументите й и беше достатъчно умен да ги чуе.

— Е, станалото станало — каза Боби, като сви рамене. — Ламана вече е на двайсет и четири часово наблюдение седем дни от седмицата. Ако е този, когото търсим, има надежда, че ще ни отведе до сестрите Боганес и всички други, които държи.

— Имаш предвид Лейни — каза тя, когато стигнаха първия етаж.

— И всички други изчезнали момичета, които мислим, че може би са при него — отвърна той, задържайки отворена вратата на фоайето.

Стефани се спря и го изгледа. Сетне затвори вратата, така че да останат сами на стълбището, и произнесе тихо:

— Боби, познавам те отдавна. Ти си един от любимите ми агенти. Вълнувам се, че работиш по този случай, защото знам, че е в най-добрите ръце. Но… — Тя си пое дълбоко дъх. — Всичко наред ли е при теб? Искам да кажа, че те засяга лично.

Със Стефани бяха работили заедно по няколко случая достатъчно дълго и в близост, за да си създадат не само добри професионални отношения, но и приятелство. Стефани беше в течение на всичко за Кейти. Беше една от първите, които му предложи помощта си в онези ужасни дни след бягството на Кейти.

— Заклещила си ме на тъмно и празно стълбище само за да ми кажеш, че съм ти любимец? Ще взема да се изчервя — пошегува се той с кисела усмивка.

— Ха-ха, не искаш да ме улесниш, нали? — Тя поклати глава. — Тъй де, ченгетата винаги са големи и велики и нищо не може да ги разбие. Просто исках да кажа, че… виж, не претендирам, че знам какво преживяваш, но мога да си представя какъв ад е, Боби.

— Голям купон е, скъпа.

— Не сме разговаряли много през последната година.

— Няма особено интересни теми за разговор.

— Как стоят нещата вкъщи, тогава? Мога ли да попитам това?

Боби сви рамене.

— Можеш, разбира се.

Тя се смути.

— Съжалявам. Не исках да си вра носа, където не ми е работа. Нямам право. — Обърна се да си тръгне и отвори вратата.

Боби я придърпа нежно за ръката към себе си. Усмивката му бе изчезнала. Прокара ръка през косата си, опитвайки се да събере мислите си.

— Нещата са… скапани, Стеф. Няма да те лъжа. Виж, оценявам, че питаш, но тази година беше, както ти каза, ад. Пълен ад. Жена ми не се е съвзела. Нито пък аз. Не мисля, че някога ще се съвземем. Не, _знам_, че няма да се съвземем.

Тя кимна, без да се обажда, в очакване на продължението.

Той си пое дълбоко дъх.

— Всичко се промени. Станахме различни. Понякога имам чувството, че Лу Ан и аз сме като двама непознати в малка лодка, които плуват през света съвсем сами, надявайки се да намерят пътя към дома, но за момента искат да открият просто земя. Място, където да спрат да гребат и да търсят и просто… да бъдат. И всеки ден не намираме дома, всеки ден не намираме даже това малко парче земя, и все повече и повече забравяме какво всъщност търсим. Искам да кажа, че помним дома си като утопия, разбираш ли? А междувременно сигурно пропускаме множество малки възможности… просто да бъдем. Просто да оцеляваме. — Той тръсна глава. — Аз съм задник. Не трябваше да казвам нищо. Това са приказки от „Ред Бул“-а и безсънието. Но ти попита, госпожо Адвокат.

— Наистина те попитах — произнесе тя меко. — Виж, наистина ли си мислиш, че си единственият в света, който има проблеми с връзката? Особено след — поради липса на по-добра дума — трагедия? Не бъди такъв.

Той се усмихна.

— Май знаеш как да накараш хората да говорят, госпожо Адвокат. Точно затова обвиняемите се боят да застанат пред теб. Боят се от това, което ще ги накараш да кажат.

Тя се изчерви. Стефани беше хубава, без съмнение, с дълга, гъста тъмночервена коса и искрящи сини очи, които пламваха, когато бе гневна или я осенеше идея. Беше чувал не едно ченге да си фантазира как изглежда под добре скроените костюми. Веднъж-дваж се беше питал как досега не се беше омъжила.

— Благодаря за комплимента — рече тя. — И накъде от тук нататък? Имам предвид, относно дъщеря ти?

— Оглеждам се. Разгледах определени места в Калифорния, Фриско и Венис Бийч. Посетих горещите подиуми в Джърси, Ню Йорк, Вегас, Детройт. Нищо. После преди месец от Организацията за подпомагане на безпризорни ми изпратиха снимка на момиче от Ню Орлиънс, което можеше да е тя, само дето беше толкова размазана, че нямаше начин да съм сигурен. Докато пристигна там, вече беше напуснала.

Неколцина чиновници слязоха по стълбите покрай тях. Боби и Стефани млъкнаха.

— Смяташ ли, че има вероятност да държи и нея? — попита Стефани, когато те отминаха и вратата отново се затвори. — Че Пикасо е похитил Кейти? Нещо такова ли надушвам тук?

Боби въздъхна и удари по стената с ръка.

— Не мога да си позволя тази мисъл. Това беше първото, което ми мина през ума, когато осъзнах, че може да има повече жертви. Не, не мога да си позволя тази мисъл. Има хиляди избягали деца. Някои не се прибират вкъщи, защото не искат. Защото не са готови, това е. Всичко друго… — Той затвори очи. — Просто не мога да мисля за това, Стефани.

Тя стисна ръката му и топлите й пръсти се преплетоха с неговите. Той отвърна на стискането. Усещането беше хубаво. Макар и малко странно — веднага го накара да се почувства виновен. Миналата вечер на масата за хранене, отрупана с фишове на ИЦЗИЛ, за пръв път от месеци Лу Ан го докосна спонтанно. Сякаш току-що по неизвестни причини бе изказал гласно пред Стефани, че след изчезването на Кейти двамата бавно, но сигурно се отдалечаваха един от друг. Беше уверен, че Лу Ан го обвинява за бягството на Кейти. Не се съмняваше в неприязънта й заради факта, че именно _неговите_ последни думи към Кейти веднъж завинаги да изхвърли Рей от живота си са я накарали да напусне дома. _Той_ прояви първоначалното неблагоразумие да й позволи да излиза с момче, за което и двамата знаеха, че е негодник. _Той_ пропусна да забележи, че Кейти се друса много преди да се появят убожданията по тънката й ръка. През последните единайсет месеца наблюдаваше как Лу Ан се отдръпва в своя свят — работеше извънредно, в свободното си време излизаше с приятели. Навярно и той правеше същото, но за Боби работата не беше бягство. Не му носеше облекчение. Когато гледаше чуждите изчезнали деца, докато се взираше в усмихната снимка на дъщеря си на стената, осъзнаваше с още по-голяма сила грешките си като баща и ченге. А сега, при обзелите го в момента чувства, с ръката на Стефани в неговата, докато парфюмът й запълваше тясното пространство помежду им, още по-ясно осъзна грешките си като съпруг. Измъкна ръката си и отвори вратата към фоайето.

— Знаеш, че съм насреща, ако ти потрябвам — каза Стефани, минавайки покрай него. — Това е всичко, което ще кажа. Ще бъда до теб, ако ти потрябва слушател. И успех днес.

Той кимна замислено. Проследи я с поглед как влиза в гъмжащото фоайе и се изгубва в тълпата.

45

На Уолтър „Уоли“ Джаксън му беше писнало от гадости. Откакто живееше вече толкова години по улиците, беше им изгубил края. Познаваше опасностите, които го грозяха, когато положеше глава под някой мост след залез-слънце. Най-големи проблеми си имаше с полицаите, които винаги го притесняваха, когато махалата започнеше да се оплаква, и разтуряха гнездото му, щом се помъкнеше да изкара малко дребни през деня. Макар престоят в затворническата килия да осигуряваше пълен стомах и покрив над главата, арестът за скитничество, когато си излежеше присъдата, му гарантираше тотално скапване на живота. Така или иначе, събирането с неподходящи хора, възможността да те оберат, докато си друсан, пикаенето в чуждо гнездо или изчукването на чуждо гадже — си бяха простотии, които всеки тъпак ще ти каже, че могат да те вкарат в беля. Бездомник или не, човек не си губи здравия разум просто защото няма легло или работа. Но напоследък животът из улиците предлагаше цяла гама нови шибани опасности, за които трябваше да внимава. Правилата на честната игра и оцеляването се бяха променили и през последните шест месеца _два пъти_ му бяха трошили черепа пънкари, чиито топки още имаха прасковен мъх, които се чудеха какво да правят по цял ден. Педерастчета, изживяващи се като мъжкари, нападаха и пребиваха с бейзболни бухалки хора като него просто за удоволствие. Наричало се „бъхтене на скитници“ — явно нов вид откачен спорт, който се играел по цял свят — както му обясни някой от болницата първия път, когато се наложи да му прибират мозъка. Можеше да бъде и по-зле, беше му казал същият човек. В Маями някакъв бездомник бил запален като тортена свещ със собствената му бутилка водка „Попов“, докато си отспивал след тежък запой. Но Уоли не се вслуша във всичките грозни предупреждения. Върна се в гнездото си в Бърч Стейт Парк. Този път обаче, когато се събуди с други двайсет шева от другата страна на спраскания пъпеш, Уоли реши, че е време да вземе предупрежденията по-насериозно.

Загрузка...