Той включи компютъра и се разрови из камарата хартии върху бюрото, която сякаш оживя: стихове, задачи по математика, упражнения по различни предмети, тест по социални науки, оценен с грамадна тройка, драсканици с изрисувани сърца. Ако откриеше разпечатка с имейл адреса на Илейн, това щеше да улесни живота му далеч повече от тази игра на търсене и догадки. Рисунки с цветни моливи на панди и порове украсяваха вътрешността на бюрото. Доста впечатляващи за хлапачка, едва навършила тринайсет години, реши Боби. Ако училището продължава да пропада, не всяка надежда беше изгубена — момичето имаше сериозен потенциал на художник.
В купчината не откри следи от електронния й адрес. Отвори интернет браузъра и извади списъка с посещаваните сайтове; www.myspace.com се появи първи, което означаваше, че е последният посетен сайт. А това от своя страна означаваше, че тя има акаунт. Той пробва с различни комбинации от имена в полето за търсене на хоумпейджа майспейс. Биваше го по тази част; само след няколко опита попадна на нещо, напомнящо за Илейн, под псевдонима:
„ЛЕЙНИ
Заглавие: ВАМПИРИТЕ И ПОРОВЕТЕ УПРАВЛЯВАТ!!!
Ориентация: Хетеро
Тук е за: Приятели!
Пол: Жена
Години: 16
Място: Корал Спрингс, Флорида
Последна промяна: 22 октомври 2009“
Променената възраст не го изненада. За да се включиш в майспейс, трябва да заявиш, че си на минимум четиринайсет години и да въведеш съответна рождена дата. Нямаше статистика, но беше готов да се обзаложи, че голяма част от „тийнейджърите“ бяха по-скоро единайсет или дванайсетгодишни хлапетии. Беше разпитвал хлапета на по осем или девет години, които имаха профили в майспейс, в които твърдяха, че са на трийсет и пет години. Той кликна върху профила на Лейни. Нямаше зададена опция „конфиденциално“, което означаваше, че всеки сърфиращ в майспейс можеше да го види, без значение дали е член. Започна изпълнение на песента „Сладко спасение“ на Гуен Стефани на фона на пищно оцветени пеперуди. Снимките на тийнейджърки, за които Боби предположи, че са приятелките от „Рамбълуд“, украсяваха сайта — смеещи се, целуващи камерата, правещи тъпи физиономии, показващи среден пръст, опитващи се да изглеждат много по-секси за възрастта си. Две момичета държаха цигари между тънките си пръсти; други вдигаха наздравица пред камерата със странни на вид питиета. На някои от груповите снимки се виждаше момиче с дълга коса с цвят на кафе. Изглеждаше доста по-голямо от слабичката стеснителна петокласничка на снимката, която Боби държеше в ръката си. Всяка снимка беше придружена от приятелска шега:
„Моли Б. и поровете бандити!
Сам вкъщи… ЛЕЙНБРЕЙН
Ухапи ме!!!
И и Ем преди концерта… кукли и половина.
От банята — направо по стълбите?“
Боби свери с бележника си: _Моли Броснан, Ерика и Мелиса Уебър, Териза — фамилно име неизвестно._ Той огледа стаята. Плакатите по стените бяха от филми за вампири. Шкафът й беше украсен отвътре с рисунки на порове. Определено беше попаднал на точния сайт.
Малки снимки с любимите филми, рокбанди и книги на Лейни запълваха половината първа страница. Следващите две бяха запълнени с блогове, обичайното тийнейджърско черногледство, терзания и въпроси. В унисон с много други страници в майспейс, нейният сайт беше като дневник, допълван от съобщения и коментари от приятели в майспейс. Трите страници разказаха на Боби много повече за Илейн Емерсън, отколкото майка й бе успяла да изложи пред полицията през последните осем часа.
— Какво измъкна? — попита Зо, надвесен над рамото му.
— Има профил в майспейс. За последен път се е логнала в четвъртък, деня, преди да отиде на кино с неизвестната приятелка. Мрази училището. Не понася брат си, вторият й баща е задник, майка й е кучка, а сестра й е пич. Обича животните и най-добрите си приятелки за цял живот. Типичните глупости. Иска, цитирам, „да се чупя оттук, по дяволите“, край на цитата.
— Изглежда, е направила точно това — промърмори Зо. — Толкова по темата „дъщеря ми не е такава“. Е, бързо пипаш. Тръгваме ли си оттук?
— Още не. Има двайсет и четири имена в нейния спейс за приятели, но само шест във „фаворити“ — обясни Боби, чуквайки бутона за принтиране.
Майспейс беше сайт на социалната мрежа само за членове, което означава, че за да комуникираш с някого, трябва да имаш свой профил. Подобно на списание, с колкото повече абонати може да се похвали майспейс, толкова по-висока такса взима от рекламодателите. Членовете бяха насърчавани да увеличават непрекъснато броя на приятелите в своите „лични мрежи“, като броят на приятелите, които всеки имаше, автоматично се показваше в частта „Спейс за приятели“ на тяхната уебстраница — нещо като списък със сексуалните завоевания на второкурсник, с който да се хвали. За някои членове се знаеше, че имат стотици, даже хиляди „приятели“ — с повечето от тях дори не бяха чатили. Многото приятели в личната мрежа на Лейни биха означавали много труд за проследяването на всеки един, ако хлапачката не се върне междувременно.
— Да видим кого ще идентифицира майката от този списък. Искам да потърся и по-скорошна снимка на нашето момиче. — От „старт“ той отиде в „намери файлове“, за да потърси електронни снимки на компютърния хард драйв.
— Опа — възкликна Зо, когато дузина дребни снимки изпълниха екрана.
— „Опа“ е точната дума — отвърна Боби, като кликна върху една от снимките.
Екранът се запълни от снимка на момиче, облечено в прилепнали джинси и прозрачна бяла тениска до над пъпа, с изкусителна усмивка на яркочервените устни. Дългата кестенява коса с цвят на капучино беше изправена с помощта на сешоар. Големите гримирани кафяви очи флиртуваха срамежливо с камерата. Дългите червени нокти накараха Боби и Зо да се приближат към екрана.
— Със сигурност не изглежда на тринайсет — отбеляза Зо с тихо подсвиркване.
— Това е целта — отвърна Боби. — Тук има поне трийсетина такива.
— Фотосесия?
— Аха.
— За кого?
— Те това е въпросът, който се нуждае от отговор.
— Гаджето, което майката настоява, че тя няма? — предположи Зо.
— Бинго.
— Супер — подсмихна се Зо. — Оставям на теб да й кажеш, че няма хабер от дъщеря си. И без туй вече си й неприятен.
— Момичето е в добра компания. Я пак да погледна тези майспейс приятели. — Боби се върна на първата страница в майспейс на Илейн.
Повечето имена от шестте фаворити можеха да бъдат разпознати като приятелките й от махалата, за които майката им разказа: Моли Б., Мели, еРика, Тери, Манда-Панда. Всяко беше придружено от снимка на съответната тийнейджърка. Само за едно от шестте имена липсваше снимка. Само едно име се открояваше от останалите и привлече вниманието му.
— Мисля, че май намерихме въпросното гадже — произнесе той бавно, като завъртя стола и се обърна с лице към Зо. — Изглежда, че малката Лейни е била доста мила с Капитана.
15
Лейни усещаше адско главоболие. Имаше чувството, че черепът й ще се пръсне от болка. Колкото по-ясно осъзнаваше състоянието си, толкова по-нетърпима ставаше болката.
_Дум, дум, дум._
Все по-силно и по-силно.
_Дан, дан, дан._
Отнякъде, недалеч от нея, се носеше тананикане със затворена уста — както човек си тананика, докато мие чиниите. И говор от телевизор. Брътвеж, който ставаше все по-силен, сякаш някой бавно усилваше звука.
_Израилтяните пощадили жените! Тогава Моисей им казал: „Защо оставихте живи всички жени? Защо? Та нали те докараха оная поразия върху народа Господен? Защо ги пощадихте?“._
Сетне дочу тътрене на тежки стъпки из стаята. По скърцащо дюшеме. Те се приближаваха. Идваха към нея.
Лейни лежеше, без да шава. Виждаше ли я човекът? Къде беше тя? Опита се да отвори очи. Бяха толкова тежки.
_… Добре ухае. И добре изглежда. Няма покварен вид. Кой мъж не би се изкушил? Както се случва с мнозина от нас в ежедневието, Моисей е бил изправен пред трудно решение. Ужасно решение…_
Опита пак. Нещо не беше наред. Много не наред.
Не можеше да отвори очите си.
Сънуваше ли? Или беше ослепяла? Пресегна се да ги докосне, но не успя. Ръцете й не можеха да помръднат. Напрегна се, но усети само дърпане. Китките й горяха и тя осъзна, че са вързани.
Бяха я завързали.
_… Казва им: „И тъй, избийте всички деца от мъжки пол, избийте и всички жени, които са познали мъж на мъжко легло; а всички деца от женски пол, които не са познали мъжко легло, оставете живи за себе си“…_
Тя долавяше проблясъци на ярка светлина и чуваше едно и също щракване като от обектив на фотоапарат. Отново и отново. Някой й правеше снимки.
— Помогнете ми — опита се да извика тя, но от устата й излезе само глухо хриптене.
Думите й тежаха като клепачите и гърлото й гореше. Стъпките станаха по-бавни и започнаха да я обикалят. Все по-близо и по-близо. Както котка се приближава към ранена птица — първо я наблюдава, изучава.
Играе си с нея.
Първо започнаха да треперят коленете й и като бързо преминаващ електрически ток страхът се разпростря по гръбнака, ръцете, шията, главата, чак до зъбите, докато цялото й тяло се разтресе неудържимо. Сети се как в пети клас се разболя от грип и не можеше да спре да трепери дори под камарата одеяла. Майка й й разреши да гледа цял ден приключенията на Скуби Ду в леглото и й донесе супа „уон тон“ от китайския ресторант.
_Мамичко, мамичко, ще бъда послушна, кълна се. Никога вече няма да правя лоши неща. Никога. Ще се грижа за Брадли. Никога няма да се оплаквам. Ще нося пак само шестици. Ще слушам. Само нека това да спре. Накарай го да спре. Моля ти се, моля ти се, мамичко… Моля те, нека да се събудя!_
Тя усети, че е застанал край нея, може би на сантиметри или най-много на крачка, и я наблюдава. После седна до нея и матракът или възглавницата, върху която лежеше, потъна от тежестта му. Повдигна й се от мириса на одеколона му. Отново „Пако Рабан“. Зак ли беше това? Мислите й се запрепъваха. Дали беше същият човек от колата? Възможно ли е да са повече от един? Възможно ли е в стаята да има и друг човек, който я наблюдава заедно с него? Кой правеше снимките? Чуваше учестеното му дишане, което той се опитваше да възпре, почувства топлия му дъх срещу лицето си. Дъхът му миришеше на… „Спагетиос“*? Прииска й се да изключи сетивата си — да не чува, да не усеща мирис, да не чувства нищо. Искаше отново да потъне в мрак. Искаше да може да плаче.
[* Марка консервирани спагети с доматен сос и сирене. — Б.пр.]
Телевизорът отново прогърмя. _Помнете това! Ние ви наблюдаваме! Чисти ли са помислите и постъпките ви?_
После ръката му се пресегна и нежно отмести косата от челото й. Треперещите му пръсти бяха потни и топли.
— Шшшт, тихо, тихо, хубаво дете — произнесе Изчадието с напевен глас. — Вече си у дома. Тук е твоето място.
16
По-скоро вътрешният инстинкт подсказваше на Боби, че има нещо нередно. Нещо далеч по-сбъркано от случай на трудно дете от проблемно семейство, което не иска да се прибере вкъщи.
Никой не познаваше статистиката по-добре от него. На всеки четирийсет секунди едно дете в САЩ бе обявявано за изчезнало. Това са 800 000 деца на година; 2185 деца всеки божи ден. Повечето от тях — близо деветдесет и два процента — са деца, избягали от домовете си. Без съмнение, стряскащи цифри, докато не разбереш, че това са само децата, имали късмета да бъдат _обявени_ за изчезнали. Националната програма за обхващане на лицата, напуснали домовете си, предоставяше действителната бройка на избягалите — често наричани „изхвърлените“, защото никой не се интересуваше дали ще се приберат — някъде между 1,6 и 2,8 милиона на година.
При тези съкрушителни цифри нямаше да е прибързано да се заключи, че Илейн Емерсън беше избягала от къщи. Тя се вместваше в класическия профил: проблемно семейство, история на бягства от къщи и правонарушения на по-голямата сестра, семейна история на злоупотреба с алкохол и наркотици, отскоро понижаване на успеха и бягства от часовете, скорошно откъсване от приятелската среда и бурни взаимоотношения с родителите, единият от които е доведен баща. Изчезването й от къщи отнема на майката цели два дни да се разтревожи достатъчно, за да се реши накрая да съобщи за него — което, преведено на езика на ченгетата, означава, че невръстната Лейни не за пръв път решава да не се прибира у дома. Ако към това се прибавят и сексапилните снимки и уебстраницата, където хлапачката раздува за втория си баща, че е „задник“, а майка й „кучка“, и че иска „да се чупя, по дяволите“ от дома си, то класификацията на НИЦК за изчезнали непълнолетни става напълно оправдана. Погледнато чисто статистически, непълнолетната Илейн би следвало да прекрачи отново домашния праг в следващите дванайсет до двайсет и четири часа.
Но съществуваха другите осем процента. Точно те го тревожеха.
Боби разтри слепоочията си. Състезанието по скейтборд се беше прехвърлило от съседната улица точно пред прозореца на стаята на Лейни. Преценявайки особеностите на махалата, Боби реши, че поне двама-трима хлапаци бяха разпознали колите краун вик, таурус и гранд ам като специално прикритие и се бяха преместили да играят по-наблизо, за да разберат какво става. Може би знаеха за проблемите с Лиза Емерсън. Нищо чудно да знаят и за проблеми с Лейни. Набеляза си наум да говори с тях, щом приключи с компютъра.
От осемстотинте хиляди деца, обявявани за изчезнали всяка година, почти 69 000 — или осем процента — се класифицираха като „отвличания“. Семейните отвличания — когато единият родител замине с детето в нарушение на споразумението за родителските права — съставляваха осемдесет и два процента от тези случаи. Но 12 000 биваха идентифицирани като жертви на несемейни отвличания. Към тях се причисляваха случаите, когато детето е взето от познат или семеен приятел, или понякога — в по-редките и ужасяващи за широката публика случаи — от напълно непознат човек. Отмъкнати от училищни автобуси или хванати в оживени молове. Такива случаи моментално ставаха заглавия и задействаха разпространението на специален бюлетин за отвлечено дете, известен като сигнал за тревога „АМБЪР Алърт“*. При това с пълно основание. Макар стереотипното отвличане да е статистически рядко, то почти винаги е смъртоносно.
[* AMBER Alert (съкратено от: America’s Missing: Broadcast Emergency Response) — бюлетин, предупреждаващ за отвлечено дете и разпространяван в САЩ и няколко други страни. По името на деветгодишната Амбър Хагърман, отвлечена и убита в Тексас през 1996 г. — Б.пр.]
С лавинообразното разрастване на интернет и уебсайтовете на социалните мрежи несемейните отвличания се бяха увеличили драматично през последните десет години. На „лошите“ вече не им се налагаше да дебнат зад ъгли или да надничат през прозорците посред нощ. Сега вече влизаха през парадния вход на дома, и то посред бял ден. Под самия нос на майката закрилница и таткото, който се има за „спец по наркотиците“, се вмъкваха право в стаята на подрастващия през компютъра му. Там можеха да си разменят снимки, да си чатят, да си играят видеоигри и най-легално да узнаят всевъзможни факти от живота на „отчуждения“ пубер, чиито родители не го разбират. Световната мрежа беше осигурила на хищниците нови ловни територии. Като влачеха въдицата по различни детски чатруми и пубертетски сайтове в свободното си време, те набелязваха жертвата си измежду хилядите профили, предлагани в майспейс и фейсбук, където нищо неподозиращите жертви предоставяха толкова „пикантни“ подробности за себе си, колкото за предлагани ордьоври в ресторантските менюта. Седнали пред клавиатурата и монитора, тази нова порода хищници можеха да се представят за всекиго: осемнайсетгодишен младеж; дванайсетгодишна хлапачка; агент, издирващ таланти; най-добрият приятел на Джей-Зед*. Те се възползваха от детската наивност и от незнанието на родителите. Първо спечелваха детското доверие, после бавно и внимателно експлоатираха създадените взаимоотношения, като ловко подготвяха своите жертви за съдбоносната, унищожителна кулминация: срещата на живо. После, след като животът на жертвите биваше погубен, а полицията най-сетне алармирана, само с едно кликване на бутона потъваха обратно в черната дупка на киберпространството.
[* Джей-Зед — американски рапър. — Б.пр.]
Боби огледа розовата стая с типичния й тийнейджърски декор. Лейни не бе живяла дълго тук, беше се преместила с нежелание, но все пак _беше_ окачила своите плакати и стенна украса, което означаваше, че е считала стаята за свой дом. Беше разхвърляна, но въпреки че дрехите й висяха в безпорядък от чекмеджета и кашони, не бяха _събрани_ в куфар. Можеше да се гадае какво липсва, обаче по-важният въпрос бе дали липсваше нещо. Под въпрос оставаше и липсата на снимка в спейса за приятели. Беше готов да се обзаложи сто на сто, че ЕлКапитан е бил възможният получател на секси снимките от фотосесията. И, разбира се, може би най-обезпокоителният факт, към който Боби непрекъснато се връщаше, беше и най-невинният от всички: момичето не се беше логвало отново в майспейс от деня преди изчезването й. Знаеше, че майспейс беше като спасително въже за социалния живот на тийнейджърите. Едно хлапе не би го зарязало просто така за няколко дни, освен ако нямаше физическата възможност да го прегледа.
Очевидно при всекидневно изчезнали 2185 деца не всяко се води безследно изчезнало и не всяко дете получава снимка по кутиите за мляко и своето физическо описание по пътните електронни табла за оповестяване из цялата страна чрез системата „АМБЪР Алърт“. Това би пренаситило системата и хората ще престанат да им обръщат внимание. Съобщенията „АМБЪР Алърт“ са предназначени за най-неотложните ситуации. За да поиска такова съобщение, полицията трябва да има налице три стриктно изпълнени условия: 1) основателна увереност, че детето е било отвлечено; 2) основателна увереност, че той или тя са в непосредствен риск от сериозно физическо нараняване или смърт; 3) достатъчно описателна информация за детето, предполагаемия извършител и самото отвличане, така че публичното оповестяване да помогне реално за намирането на детето. Боби чукна по бележника си. Не разполагаше с достатъчно информация по нито едно от тези условия в случая с Илейн Емерсън. Разполагаше само с познатото си тревожно усещане под лъжичката.
Издаването на Обява за изчезнало дете стоеше някъде по средата между паникбутона на АМБЪР и вкарването на съответните данни в НИЦК под кодовото название „изчезнал непълнолетен“. Когато няма данни за отвличане, но има достатъчно информация да се смята, че детето е в непосредствена заплаха, може да бъде поискано издаване на Обява за изчезнало дете. Макар и да не задейства същата спешна общонационална реакция, както при „АМБЪР Алърт“, то алармира местните медии, кварталните фирми и оперативните служби в населеното място. И все пак, независимо от тревогата си, Боби нямаше конкретна причина да вярва, че Илейн е в опасност. Сигналът за тревога би бил преувеличен. На базата на информацията, която имаха в момента, би било далеч по-просто да потвърди подадения от Корал Спрингс доклад за изчезнало дете в НИЦК, да си грабне стиковете за голф и да не си губи целия ден.
— Весо се появи току-що — съобщи Зо, надничайки в стаята откъм коридора, където беше изчезнал през последните десетина минути. — Тъпанарят се бил изгубил.
— Е, голям детектив, няма що — подхвърли Боби, без да вдига поглед от екрана.
— Бъди мил.
— Майната ти, ти бъди мил. Аз нямам нужда от мамини синчета или дубльори.
Зо поклати глава. Дипломацията беше като балансиране по опънато въже, а акробатиката не беше негова стихия.
— Е, свършваш ли тук скоро? Че имам билети за мача на „Делфините“ в четири часа.
— Само ще запиша някои неща. Ще се опитам да поговоря с някои от приятелките й, докато съм още в квартала. И с доведения баща. Искам да разбера що за птица е, по дяволите.
— Окей, брато. Ти си експертът.
Боби не се сдържа.
— Би ли казал това на шефа си, ако обичаш?
Зо пристъпи в стаята и затвори вратата след себе си. Изчака доста време, преди да заговори:
— Не знам как се оправяш в — той огледа стаята — _тези лайна_ всеки ден. Всеки божи ден. Ще бъда честен с теб, Боби, приятелю. Не знам как го правиш. Особено след Кейти. Не знам как, по дяволите, изобщо функционираш. Все едно да се затваряш в някоя шибана стая за мъчения всяка секунда всеки ден и да се насилваш да гледаш лайнените й стени. Не е здравословно.
Той приседна на края на леглото и зачака, докато напрегнатото мълчание не накара приятеля му най-сетне да го погледне.
— Нито един от тези случаи няма щастлив завършек, човече. Нито един. Знаеш го по-добре от всеки друг. Ти ги връщаш у дома им, Пастире, това е истината, всичките тези… хлапета. Мъртви или живи, но ги връщаш вкъщи. Само че що за живот е това? Искам да кажа, що за кариера е това? Защото краят никога не е щастлив дори когато се очаква да е щастлив. И ти го знаеш. Тепърва ги чакат години на терапия — тези, които са успели да се върнат вкъщи. Работил съм с всякакви екипи в моята работа, както знаеш, по какви ли не случаи. Тежки престъпления, тероризъм, наркотици, организирана престъпност, какво ли не. И навярно съм се справял. Не казвам, че са били лесни, само че нали знаеш, когато работиш по убийства, работата си е гадна — кървища, мозъци и всякакви лайна, но поне знаеш, че човекът, заради когото работиш, е мъртъв. Искам да кажа, че няма никаква _надежда_ да го намериш жив. Потискащо е, има труп, да, да, да, но поне не ти изтръгват _надеждата_ от гърдите, както става при теб с тези деца. Отново, и отново, и отново. Искам да кажа, защо не погледнеш на промените, които Фокс иска да наложи, като на изход? Като на отдавна просрочен… знам ли… отпуск? Като шанс да продължиш нататък? Няма нищо лошо в това да изпишеш малко бумаги, да повозиш подпийнали губернатори, когато посещават града. Знам, че не го искаш. По дяволите, всички знаят — включително и директорът и всички костюмари в Талахаси*, както и шибаните феберейци — всички знаят, че никой не може да върши това по-добре от теб. Ти си най-добрият в тази работа, Пастире. Майната им на всички Весовци и Фоксовци, щом смяташ, че се опитват да ти извият ръцете, но поне заради Лу Ан и за да си запазиш разсъдъка читав, остави някой друг да се пробва, човече.
[* Талахаси — столица на щата Флорида, САЩ. — Б.пр.]
Боби не каза нищо. Крясъците и виковете от състезанието по скейтборд запълваха напрегнатото мълчание.
— Виж, ако искаш, ти разпитай онзи тип — отвърна той накрая. — Вече знам, че е капут, и не искам да влиза тук.
Сетне отново насочи вниманието си към екрана.
Зо изпусна бавна въздишка.
— Както кажеш. Ще те чакам отвън, когато бъдеш готов.
Когато излезе, Боби се облегна на стола и разтри уморените си очи.
_Не всички. Не връщам всички в дома им, Зо. Точно това е проблемът. Ето защо вече не мога да спя. Не връщам всички вкъщи и двамата го знаем…_
Той отвори мобилния си телефон и набра телефонен номер.
— Информационен център за изчезнали деца. Кабинетът на Травис.
— Здравей, Травис. Обажда се Боби Дийс от Маями.
— Здравей, агент Дийс. От доста време не съм те чувал. Мислех, че вече не работиш по тези случаи откакто, сещаш се, след онова, което, хм… се случи… — Изречението на Травис секна, когато със закъснение се усети, че не беше добра идея да подхваща темата.
— Не вярвай на всичко, което чуеш, Травис. — Боби се изправи в стола. — Жив съм и си гледам кефа тук, в Република Конч*.
[* Република Конч — просъществувала за символично кратък срок република в Кий Уест, Флорида. — Б.пр.]
— Радвам се да го чуя. Иначе добре ли си, Боби?
Боби пренебрегна въпроса, защото и безмозъчен идиот не би го задал, ако знаеше през какъв ад беше преминал през последната година.
— Виж, Травис — смени той темата, насочвайки пръст към двете разпечатани снимки на Илейн Емерсън на бюрото.
Преди и След. Зубрачката и Лолита. Преувеличено или не, през годините се беше научил да се вслушва в интуицията си. Единственият партньор, който никога не го беше подвеждал.
— Трябва ми помощта ти да пуснем Обява за изчезнало дете за Илейн Луиз Емерсън. Бяла, пол женски, дата на раждане 27.08.96…
17
— Значи нямате представа къде може да е? — попита Боби слабичкото момиче с грива от тъмноруси мокри къдри.
От небесносиньото антре, където беше застанал, се виждаше сводест вход към кухнята. Върху кухненския плот бяха натрупани найлонови пликове с продукти от магазина и нещо се вареше върху печката. Къщата миришеше на варено месо с лук.
— Н-не — отвърна хлапачката, докато триеше косата си с плажна хавлия с щампа на Скуби Ду.
До нея стоеше нейното копие по абсолютно същия бански костюм и шорти и клатеше глава.
— Майка й се обади да я търси у нас снощи към единайсет часа — додаде госпожа Уебър с намръщено изражение. — Казах на Деби, че според мен момичетата не са виждали Илейн от няколко седмици. Те бяха при баща си през уикенда, а тази сутрин са ходили на плуване и току-що се прибраха.
Тя разтри раменете на Мелиса или на Ерика. Боби не можеше да ги различи.
— Да не е избягала? Това ли е?
— Смятате ли, че може да е така? — контрира я Боби.
Госпожа Уебър вдигна рамене.
— Майката на Илейн просто е различна от мен като родител, така да се каже. По-голямата сестра е напаст, ако ме разбирате. Напаст. Дрога и момчета. Ето защо не ми е приятно момичетата да идват у нас. Нямат надзор. Илейн е много мила, но…
Боби чакаше.
— Крушата не пада далеч от корена, казвам аз.
— Мамо! Лейни не е такава! — запротестира едното от момичетата.
— Маамоо! — изимитира я госпожа Уебър. После додаде меко със скептичен поглед към Боби:
— Ще видим.
— Добре, обадете ми се, ако вие или момичетата, или техните приятелки се чуете с нея. — Боби й подаде визитката си. — Или ако случайно се сетите коя може да е тази Карла или Карън. Каквото и да е. Тук е записан номерът на мобилния ми.
Той се обърна към близначките:
— Докато не съм забравил, разменяте ли имейли с Илейн?
Дори кимането им беше синхронно. Странно е да имаш две приятелки, които са еднакви във всяко отношение, помисли си Боби. Това може да бъде фантазия на възрастен мъж, но за едно хлапе идва малко в повече; винаги ще е малцинство.
— Мога ли да получа от вас имейл адреса й? Майка й не го знаеше.
Госпожа Уебър подбели очи.
— Разбира се. Адресът е LainBrain96@msn.com — каза момичето с хавлията.
— Благодаря. Вашата друга приятелка, Моли — отбих се у тях, но нямаше никой.
— Баба й почина. Тя е в Ню Мексико — информира го Скуби Ду.
— Небраска — поправи я сестра й.
— Не. Нещо Ню беше.
— Ню Йорк? — допусна госпожа Уебър. — Ню Джърси?
Първото момиче повдигна рамене.
— Може би. Тя ще остане там до понеделник, мисля. Или май до вторник.
— Има ли мобилен телефон?
— Да, ама я хванаха, че пише съобщение по време на лабораторното упражнение в петък. И госпожа Рор й го взе и каза, че няма да й го върне чак до сряда след часовете.
— Какъв е номерът й?
— 954-695-4229.
— Един последен въпрос. Лейни има ли си приятел? — попита Боби.
Момичетата се разхилиха смутено.
— Не.
— Тогава още един последен въпрос: тя харесва ли момчетата?
— Ами, да, не е лесбийка или нещо подобно.
— Ерика — сгълча я госпожа Уебър.
— Но няма гадже. Нашите момчета са идиотчета. Тя си пада по Робърт Патинсън — завърши Мелиса.
Боби пъхна бележника в джоба на якето си.
— Добре. Благодаря, че ми отделихте от времето си, момичета.
Едва прекрачил прага на външната врата, тя се затръшна шумно след него. Амилия Уебър искаше да прекъсне връзката на всякакви лоши бацили с дъщерите й. Ченге на вратата й в неделя следобед, което разпитва за приятелката на дъщерите й, не се вписваше в родителския план.
Качи се в своя гранд ам и погледна часовника на таблото. Показваше 14,24. Почти петнайсет часа от обаждането, че е изчезнала, и повече от петдесет и четири часа, откакто майка й я е оставила на ъгъла, за да чака училищния автобус. Ако не се появи до утре сутринта, ще посети прогимназията „Соуграс“, ще говори със съученичките й и ще се опита да издири всяка Карла или Карън в училищния регистър, за да разбере с кого Лейни може да си е тръгнала към къщи.
Но в момента се канеше да иде да пазарува кола. Сложи си слънчевите очила и се отлепи от тротоара, докато еднаквите приятелки на Илейн, застанали една до друга на прозореца на дневната, наблюдаваха с безизразни изражения колата.
18
Макар да не беше виждал човека преди, Боби вече си бе изградил представа как изглежда регионалният „търговец на месеца“ на автокъщата „Кармакс“. Може би беше повлияна от професията продавач на коли втора употреба или от избора на Тод Ламана на съпруга, но първите четири прилагателни, които му идваха наум, бяха нисък, набит, темпераментен и оплешивяващ.
Боби премина през автоматичните стъклени врати и веднага попадна на точния човек: нисък, набит, темпераментен и оплешивяващ, облечен в синьо униформено поло и каки панталон на „Кармакс“, с бележник в ръката и готова усмивка на кръглото червендалесто лице. Той се втурна към Боби като целеустремена акула, преди другите му колеги с бележници в ръцете да го изпреварят.
— Хей, здрасти, мой човек! — приветства го Тод с мощен глас. — Ще подпомагаме ли икономиката днес?
— Тод Антъни Ламана? — запита Боби, пресягайки се към значката.
Ябълковите бузи се спихнаха. Дори и да искаше, нямаше как да го отрече. Върху полото бе избродирано името „Тод Ламана“.
— По какъв повод? — Самоувереният мощен глас беше спаднал до малко над шепот.
— По повод на вашата доведена дъщеря Илейн, господин Ламана. Можете ли да ми отделите момент?
— Всъщност не — отвърна той, озъртайки се наоколо; освен търговците, в салона нямаше други хора. — В момента съм малко зает.
— Само един момент.
Влязоха в малък кабинет със стъклени прегради с изглед към автосалона. В този кабинет се извършваха сделките. От този кабинет търговските управители, седнали на показ пред притеснените клиенти в автосалона, но напълно звукоизолирани, най-сетне „скланяха“ на най-ниската си цена след отрепетиран пазарлък с неотстъпчивия търговец на месеца. От доста време не беше купувал кола, обаче игрите бяха все едни и същи, независимо от магазина или колата, която се купуваше.
Но днес нямаше сделки.
— Предполагам, че още не се е прибрала вкъщи — произнесе тихо Тод, пускайки щорите.
— Аз пък предполагам, че не сте особено разтревожен от този факт — подметна Боби.
— Стига, човече, не ми приписвайте това. Деби каза, че била в дома на приятелка. Сигурно си прекарва добре, това е, и не й се прибира вкъщи, където има скапани задължения. И на мен не ми се прибира — ухили се той. — Защо според вас работя през уикендите?
Боби не отвърна на усмивката му.
— Да имате някаква представа къде може да е Илейн?
Тод сви рамене.
— Тя е дете на Деби. Казала е на майка си, че ще излиза с някаква приятелка след училище. Не знам кои са приятелките й и не питам. Опитах се да се намеся за другата дъщеря, Лиза, знаете ли за нея? Да бъда добър родител и прочее. Добре ми се отрази, няма що. Тази малка… — спря се насред думата. — Постоянно се забърква в каши. И да се тревожа, няма полза. Не разбира от дума. Откакто я хванах за пръв път да пуши трева, постоянно си имам работа с полицията.
— Кога разговаряхте с Илейн за последен път?
— Напоследък имам доста работа. Не съм я виждал от… и аз не знам, май беше сряда? Така трябва да е, като се замисля, може би беше сряда сутринта, преди да тръгне на училище. Тогава разговарях с нея. Казах й да си разтреби разхвърляната стая.
— Какви са отношенията ви с Илейн?
— Какво? — произнесе Тод, почервенявайки. — Добре, страхотно. Нормални.
— Нормални?
— Чувствам се малко като в капан. Задавате ми въпроси с определена цел.
— Целта не е да се чувствате в капан — отвърна Боби. — Тя е тийнейджърка. Опитвам се просто да си изясня отношенията между двама ви. За какво би избягала от къщи, ако случаят е такъв.
— Ами сам го казахте. Тя е тийнейджърка. Нещата бяха… нашите отношения бяха… нормални. Беше доста заета с училище, приятелки, понякога се е държала гадно, нали разбирате, но нали всички жени стават гадни понякога? — Той се изсмя смутено. — Нали знаете, когато са в цикъл.
Боби го изгледа продължително.
— Не мисля така.
— Както и да е. Не искам да говоря повече. — Тод поклати глава.
— Пуснах името ти през няколко системи, Тод — подхвана Боби. — И познай какво? Улови се рибка. Домашно насилие. Предлагане на пари за секс услуги. И един наистина пикантен арест едва от миналата година. Р&Р. Знаеш ли какво означава съкращението, Тод?
— По дяволите, беше за „неприлично поведение“, бе човек!
— Развратно и разюздано поведение — уточни Боби.
— Пикаех срещу една стена и се появи онази проклета лесбийка, полицайката! Това беше всичко! Просто пуснах една вода! — Тод прокара пръсти през редките кичури коса, която му беше останала; кръглото му лице лъщеше от пот.
— На по-малко от шест метра от детска площадка?
— Не блудствам с деца, човече! Лепнаха ми го! Беше си неприлично поведение.
— Къде беше в петък вечер?
— Какво? Какво общо има това с всичко останало?
— Къде беше в петък вечер?
Тод взе да потупва бедрото си с разтреперана ръка.
— Бях… бях с приятели, сещаш се. Отидохме да пием по бира.
— Жена ти не знае къде си бил. Няма никаква представа, Тод.
— Я стига! Не ми се слушат тези глупости. Когато тази… когато Илейн си довлече задника вкъщи, майка й да се разправя с нея. Писна ми да слушам за шибаните й деца!
— Ще ми трябват имената на тези твои приятели. И името на бара. — Боби млъкна умишлено. — Или другите приятни заведения, където си отсядал.
— Щом не съм арестуван, значи мога да се върна на работа — заяви Тод и тръгна към врата. — Знам си правата.
— Не се съмнявам, че ги знаеш. Ще ми трябват онези имена, Тод.
Стъклените стени на кабинета потрепериха, когато вратата се тресна зад Тод и той се върна разфучан в салона.
19
В Регионалния оперативен център на ПАФ в Маями — триетажен, пренаселен лабиринт от клетки на различни оперативни служби, секретарски отделения, преградени кабинети-кутийки и заседателни зали — обикновено кипеше дейност. Там работеха над петдесет специални агенти плюс анализатори, юристи и помощен персонал и постоянно се чуваха разговори на висок глас, звън на мобилни телефони, а някъде в сградата се провеждаше съвещание.
В неделя в осем часа вечерта Центърът беше празен.
Боби вдигна глава от купчината бумаги върху бюрото си, която, изглежда, никога не намаляваше, и погледна през отворената врата на кабинета към обезлюдената клетка на оперативния отряд. Десет метални бюра, всяко едно затрупано с папки по различни дела в безпорядък, стояха усамотени в мрака. Беше толкова тихо, че чуваше фученето на колите по скоростната магистрала „Долфин“. Светлината в кабинета му достигаше до таблото — мозайка от описания на изчезнали деца, която покриваше корковата дъска върху най-отдалечената стена.
Предполагаше се, че „разпуска мускули“ до началото на другия месец, което означаваше, че бе изработил своите сто и шейсет часа за октомври, а тъй като ПАФ отказваше да плаща за извънредни часове, беше в недоброволен отпуск до първо число на ноември. Но случаят с изчезналата Емерсън му даде причина да се отбие, да напише доклад и да свърши още някои неща. Тъй и тъй беше там, не можеше просто да пренебрегне камарата от папки по различни случаи върху бюрото си. Дори когато началството ти нарежда да си стоиш вкъщи, защото щатът няма пари да плаща за извънреден труд, всъщност никога не си в реален служебен отпуск. В петък имаше натоварено съвещание в кабинета на главния прокурор във връзка с разследване на педофилска порномрежа с участието на много агенции, трябваше да прегледа купищата материали по предстоящ процес за убийство и да провери правните основания на крайно комплицирана заповед за обиск. Независимо дали ПАФ му плаща, или не, всеки отделен случай изискваше вниманието му. Тъй че трийсетминутното отбиване се беше проточило в четиричасова работа. Той разтърка очи и пресуши останалия „Ред Бул“. Будуването в четири часа сутринта му беше гарантирано, но не искаше да клюма зад волана на път към къщи. Безсънието беше порочен кръг: когато не можеше да си го позволи, се чувстваше скапан от умора, а когато останалият свят спеше, той беше напълно разсънен. Излезе от АСУИ — Автоматизираната система за управление на информацията, в която работеше, и тикна купчината папки в служебното куфарче. Когато компютърът тръгна да се изключва, му хрумна внезапна идея.
Той се логна отново, влезе в интернет и отвори профила на Илейн Емерсън в майспейс. Тя не се беше логвала в своя профил. Боби отиде в нейния спейс за приятели и кликна в полето с логото на Маями Долфинс. Единственият приятел, който нямаше снимка:
„ЕЛКАПИТАН
Заглавие: НХЛ* СА СКАПАНЯЦИ!
[* НХЛ — Национална хокейна лига. — Б.пр.]
Ориентация: Хетеро отвсякъде
Тук е за: Мои хора и Бетита*
[* Бетита (от Бета) — момичета (сленг). — Б.пр.]
Пол: Мъжки
Години: 17
Място: Джупитър, Флорида
Последна промяна: 18 октомври 2009“
Боби разгледа уебстраницата, аранжирана на фона на анимация с логото на Ролинг Стоунс — език, който не спира да лиже провокативно от компютърния екран. Въпреки че профилът беше публичен като на Лейни, което означава, че всеки можеше да го види, за разлика от този на Лейни, личната информация беше крайно оскъдна. Името му беше Зак, живееше в Джупитър, играл е в представителните гимназиални отбори по футбол, баскетбол и бейзбол. И свири на бас китара. Това беше всичко. Музикалните вкусове, които можеха да се видят от албумните обложки в единия ъгъл на страницата, варираха между „Найн Инч Нейлс“ и „Дъ Фрей“. Повечето хлапаци буквално показваха кътните си зъби в майспейс. А това момче изглежда се беше вслушало в предупрежденията за личните данни, които обикалят интернет…
Кой беше този Зак? Това бе въпросът, на който интуицията му търсеше отговор. Както и въпросът къде, по дяволите, е бил Тод Ламана в петък вечер. Продавачът на месеца на коли втора употреба определено беше влечуго и определено криеше нещо. Дали това имаше връзка с изчезналата му доведена дъщеря, или с вероятното му отмятане от брака, щеше тепърва да се разбере. Колкото до научаването на нещо повече за единственото момче в спейса за приятели на Лейни, даже и със специално разрешение Боби не би могъл да получи информация за тази регистрация от Корпорация „Майспейс“ по-рано от вторник или може би сряда. Освен ако случаят не е с извънредна спешност, дори приятелските услуги отнемаха няколко дни. Но с малко повече находчивост и помощ от мрежата се надяваше да надхитри юристите и сам да открие момчето.
Няколкото проверки в Гугъл го отведоха до гимназиите в Джупитър и тяхната уебстраница. Оттам отиде в спортните им програми, след което кликна върху „Футбол“. Нямаше списък на играчите, но пък имаше препращане към новинарска интернет статия на „Палм Бийч Поуст“, посветена на гимназиалните футболни звезди.
Ето го и него: Закари Кюзано. Номер 17, „Джупитър Уориърс“ — видеоклип. Позиция: посрещач, Капитан на отбора. Класа: Висша. Висок: 184 см. Тегло: 86 кг. Руса коса, сини очи, усмивка „Американски боец“. След това Боби потърси в Гугъл „Закари Кюзано, баскетбол, гимназия Джупитър“. Ето го отново — номер 17, герой на мача от миналия януари, спечелват съкрушителна победа срещу „Бойнтън Бийч Тайгърс“. Следващата проверка в търсачката показа на „бейзбол“: Закари Кюзано, посрещач, очаква се от тази пролет да започне да играе за „Уориърс“. Придружаващата статия, посветена на интересите му, изброяваше някои от любимите хобита на Закари, освен спорта. На първо място беше посочено дрънкане на бас китара с неговата банда.
Същото описание, същата снимка, същото момче.
Нищо чудно, че Лейни си беше направила секси снимки. Момчето без съмнение хващаше окото. Освен това нямаше съмнение, че е седемнайсетгодишен. Боби се питаше дали футболната звезда на гимназията знаеше, че виртуалната писачка на имейли можеше да го прати в затвора.
Пусна автоматично търсене с името и рождената дата на момчето, и… voila! Закари М. Кюзано, син на Вайълит и Томас Кюзано, живущ на Пойнсиана Лейн 124, Джупитър, Флорида. На екрана излязоха номер на социалната осигуровка, училища и образование, шофьорска биография и съвсем кратък трудов стаж — двумесечна работа в дрогерия на Си Ви Ес. Липсваше криминално досие на непълнолетен. Това беше добре.
Той направи разпечатки на всичко, включително на статията в „Палм Бийч Поуст“, и ги прибра в папката „Емерсън“. Все още възнамеряваше да издейства специално разрешение за получаване на информация по регистрацията на момчето в майспейс, но поне имаше с какво или с кого да започне, ако се наложеше. Ако Лейни не се върне вкъщи.
Отправи се към вратата със служебното куфарче в ръка. Вечерята сигурно беше отдавна изстинала, а на Лу Ан вече й беше минал и ядът. Реши на връщане да се отбие в „Пъбликс“, за да вземе цветя и бутилка от любимото й вино. Може би няколко чаши вино щяха да тушират действието на „Ред Бул“-а. Спря се край таблото, вдигна пръст към устните си и след това го прокара по снимката в средата, сред морето от други такива снимки. Върху грейналото в усмивка лице на красиво момиче с дълга, пепеляворуса коса и светлосини очи.
„Катрин «Кейти» Ан Дийс.
Дата на раждане: 13.08.92.
Изчезнала от: Форт Лодърдейл, Флорида
Дата на изчезване: 20.11.08.
Възраст при изчезването: 16 години, 3 месеца.“
Заглавието с червено мастило в горната част на листа гласеше: „изчезнала/избягала непълнолетна“
Боби целуна малкото си момиче за лека нощ, изгаси светлината и се запъти към дома.
20
— Телефонът не дава сигнал — каза агент Клинт Форчън, криминален експерт в ПАФ. — Не дава сигнал или е изключен.
— Майка й казва, че вечно забравяла да го зареди — отвърна Боби в мобилния телефон, спирайки на светофара.
— Значи има някакво обяснение. Никакъв сигнал. Не хваща сигнала от предавателя.
Боби отпи глътка кафе.
— Откога е последният разговор? Входящ и изходящ.
— Изчакай така — отвърна Клинт през стиснати устни, явно захапал цигара както обикновено.
Чу се шумолене на листове.
— Ето. Последният изходящ разговор е от двайсет и трети октомври, седемнайсет и трийсет, с 954-695-4229. Продължил е четирийсет и пет секунди. Какъв ден беше двайсет и трети? Петък?
— Да.
— Последният входящ разговор е от номер 954-914-5544. И той е от двайсет и трети. Получен е в седемнайсет и петнайсет, продължил е две минути. Имам разговорите назад до втори октомври, когато е краят на последния абонаментен срок.
— А текстови съобщения?
— Има. Само че ще се озориш с тях. Мога да ти пожелая успех. Трябва да наемеш някоя хлапачка да ти преведе кодираните съкращения. — Клинт се разсмя толкова силно, че чак се разкашля.
Боби затвори очи. Все едно го бяха пронизали в гърдите.
— Да.
— Какво е това момиче? Избягала?
— Така изглежда.
— Е, аз казах на Кенди, моята връзка във Веризън, че вероятно е отвличане. Много спешно. Ето как успях да измъкна тези щуротии толкова бързо. Ще се вкисне, ако не види нищо по новините довечера.
— Оценявам помощта, Клинт. Просто не исках да чакам една или две седмици. А и всичко е възможно. Пуснах Обява за изчезнало дете за хлапето.
— Не каза ли, че е избягала?
— Може да е това, но нещата не ми изглеждат съвсем точни.
— Е, тогава провери, Пастире.
„Пастира“ беше много, много стар прякор на Боби, който той не искаше да чува повече. Но е трудно да обясниш това на хората, без да отвориш още една консерва с червеи.
— Благодаря, Клинт.
— Някакви новини за твоето хлапе?
По дяволите. Консервата се разсипа и червеите се загърчиха по пода. Трябваше да очаква този въпрос; задаваха му го, кажи-речи, на всеки два дни.
— Не. Нищо ново. Благодаря, че попита.
Беше трудно да се повярва, че е изминала почти година от онзи злощастен петъчен следобед, в който Кейти не се върна от училище — дъждовния ден, точно една седмица преди Деня на благодарността, в който животът изгуби своя смисъл. Оттогава всеки божи ден възкресяваше в паметта си всяка секунда от караницата, която той и Лу Ан имаха с нея, преди тя да напусне дома — какво би могъл да направи по друг начин, какво е трябвало да направи по друг начин. Защо не го е направил. Онази нощ Клинт измъкна заради него разпечатките от мобилния й телефон. Както и за следващите месеци, в случай че Кейти включеше телефона си.
— Хей, ако имаш нужда да ти свърша някаква работа, аз съм насреща, Боби.
— Да, оценявам това, Клинт. Виж, ще мина през офиса днес следобед, за да взема и останалите телефонни разпечатки.
— Онзи новият от Пенсакола, Весо, при теб ли работи в момента? Мога да ги оставя при него, ако ще се виждате днес. Онзи, дребосъка. Много нависоко си вдига панталона. Дано да не страда от наполеонов комплекс.
— Не съм се запознавал с него — произнесе сдържано Боби.
Очевидно вчерашният задушевен разговор със Зо не чинеше пукната пара — Весо продължаваше да се мотае като муха без глава. — А и нямам такова намерение, Клинт. Просто ги остави на бюрото ми.
— Обещах на Кенди съдебна заповед.
— Като стана дума — отвърна Боби, спирайки колата на свободно място за паркиране, — кажи на Весо да ти издейства съдебната заповед. Поне да се намира на работа.
Клинт отново се разсмя.
— Става.
Прогимназията „Соуграс“ беше толкова наблизо до Евърглейдс, че Боби очакваше едва ли не да види алигатори да се разхождат летаргично между люлките из парка, пълен със стотици деца, или да се вмъкват през двойната училищна врата. Хлапетата бяха навсякъде. Все едно да подслушваш телефон, помисли си той, улавяйки откъслечните им разговори по пътя: _Толкова тъпо беше на кънките в събота… Меган казала на Алексис, че братът на Джоан бил перверзник и сега тя не ще да говори с… Сизър са го наказали да не излиза, защото казал на баба си да го духа и сега…_ Звънецът би точно когато стигна до коридора с учителската стая. Десетки тела се пръснаха в разни посоки и само след трийсет секунди из белосаните коридори се възцари мъртва тишина.
Господин Кочран от училищното ръководство беше подготвил регистрите със записаните ученици и го очакваше. Всичките хиляда и петстотин деца бяха записани по азбучен ред на първите имена и групирани по класове и паралелки. Имаше сто седемдесет и четири момичета с имената Кари, Карла, Кортни, Карън, Катрин, Кристи и Кристина. Седемнайсет от тях бяха в групите на Лейни. Само четири я познаваха бегло. Нито една не беше ходила на кино с нея.
Дойде ред и на учителите. Илейн беше присъствала на всички часове в петък. Никой не беше забелязал нищо особено. Според техните впечатления Илейн не беше завързала нови приятелства. Не бяха забелязали и гаджета в коридорите и столовата. Нямаше врагове. Предпочиташе да е сама. Неамбициозна. Приятна. Мързелива. Немотивирана. Стеснителна. Невидима. Един учител подхвърли недоброжелателното „объркана“, но не можа да обясни защо. Всички бяха натъжени от изчезването й. Нито един не беше особено изненадан.
Боби благодари на всички за отделеното време, сложи записките си в служебното куфарче и след половин час паркира колата в паркинга на телефонната служба „Ринг-а-линг“ в Тамарак. Тъкмо бе станало дванайсет. Той изчака десетина минути в салона, докато настъпи официалната обедна почивка на Деби Ламана, след което излязоха навън под един бетонен навес. Асфалтираният двор беше осеян с фасове и смачкани дъвки.
— Не зная. Може да е някоя от тези. Говорихте ли с всички? — попита с раздразнение тя, като прокарваше пръст по списъка с ученички от „Соуграс“ и пушеше поредната „Марлборо“.
— Разговаряхме с онези, които са били с Илейн в часовете. Нищо.
— Тогава говорете с другите.
— Сещате ли се за някоя от тях?
Тя поклати глава.
— Кой е номерът на мобилния телефон на съпруга ви, Деби? Вчера разговарях с Тод в службата му, но имам някои доизясняващи въпроси към него. Сигурен съм, че не би искал да го разпитвам отново там.
Тя всмукна дълбоко от цигарата и очите й се присвиха.
— Каза ми за вашето посещение. Каза, че сте му заявили, че не знам къде е бил в петък. Че съм ви внушила да го питате за Илейн и въобще как се погаждат.
— Вие не знаете къде е бил в петък — изтъкна Боби.
— Не е ваша работа, така или иначе. Това е моя грижа.
Боби въздъхна.
— Кой е мобилният му номер, Деби?
Тя издуха облак дим.
— 914–5544 — отвърна неохотно тя.
Не беше нужно да го сверява с бележките си. Помнеше номерата, които Клинт му издиктува по телефона сутринта. Изходящото обаждане, проведено от Лейни в седемнайсет и трийсет, е било до номера на Моли Броснан. Беше го разпознал веднага. Входящото обаждане, проведено петнайсет минути преди това, беше от телефона на Тод Антъни Ламана. Същият, който бе заявил, че нито се е виждал, нито е разговарял с доведената си дъщеря цели два дни преди изчезването й.
— И къде е бил? — запита тя накрая.
— Все още не знам. Лейни споделяла ли е с вас за техните отношения? — Боби я изгледа настойчиво.
Очите й се присвиха.
— Тод ми каза, че ще зачекнете тази тема, тоест, че ще се опитате да намесите случая с онова арестуване. Тод не е такъв. Не върши подобни неща, сещате се… с деца — но Деби се поколеба, преди да произнесе последното.
Боби сгъна списъка от „Соуграс“ и го прибра в джоба си.
— Добре, ще държа връзка — рече той и се запъти към колата. — Все още нямам новини от другата ви дъщеря, Лиза.
— Тя казва, че няма представа къде е Илейн и кои са приятелките й.
— Въпреки това искам да го чуя от нея.
— Това ли е? Това ли е всичко, което ще направите? — извика Деби след него, докато той прекосяваше паркинга. — Обадих се на онзи следовател от Корал Спрингс, за ваше сведение. Той каза, че Илейн е избягала. Каза, че ако искам да се върне, трябвало да наема шибан частен детектив!
Боби се обърна и изгледа изпитото лице и напрегнатите, уморени очи на Деби Ламана. Как се казва на една майка, че не достига персонал за търсенето на всички объркани младежи, които не желаят да бъдат намерени? Че неумолимата статистика за избягали деца, с която бе до болка запознат, сочи, че ако детето й не се върне вкъщи до трийсет и шест часа, съществува реална възможност никога повече да не се прибере? Че с всеки изминал час, през който дъщеря й е на улицата, съществува все по-голям риск да стане жертва на сексуална експлоатация, проституция, детска порнография? И как да кажеш на съпругата, която ме желае да го чуе, че е възможно последният й съпруг да харесва повече подрастващите й дъщери, отколкото нея? Че може би, просто може би, той е причината те да не искат да се върнат у дома?
Просто не го казваш. Все още не.
— Ще се обадя щом науча нещо повече — отвърна той.
— Проклети ченгета! — изрева Деби, метна цигарата си, която падна до краката му, и закрачи припряно към сградата.
21
Боби спря колата в алеята на къща като палат в тоскански стил, боядисана в кайсиев цвят. Посрещнаха го каменните фигури на лъвове от двете страни на царствен арковиден вход, обрасъл с тъмноморава бугенвилия*. Под навеса се мъдреха черно беемве и ланд круизер. Ръчно изрисуваният върху испански фаянсови плочи адрес над звънеца потвърждаваше, че е на точното място: _Пойнсиана Лейн 124_. Той натисна звънеца. През вратата от ковано желязо и декоративно стъкло мерна ярките цветове на пуснат телевизор.
[* Декоративен увивен тропически храст. — Б.пр.]
Висок, хубав младеж с руса, изсветляла от слънцето коса, едва докосваща раменете му, отвори вратата. Беше по джинси и тениска на „Уориърс“. Хлапакът беше с телосложение на скала.
— Закари Кюзано? — запита Боби.
— Да — потвърди той.
— Аз съм специален агент Робърт Дийс от Правозащитната агенция на Флорида — представи се Боби, вдигайки позлатената значка, която висеше на врата му. — Искам да ти задам няколко въпроса, синко. Тук ли са родителите ти?
— Мамооо! — провикна се хлапакът.
След две секунди майката се появи от кухнята, нагиздена с престилка. Щом забеляза значката, тя спря на място и се развика: „Том! На верандата има служител от полицията!“. В гласа й се четеше едновременно страх и укор, сякаш беше зърнала хлебарка на килима.
Таткото дотича зад гърба й. Току-що се беше върнал от работа — беше още по костюм за поне петстотин долара, с питие в ръката.
— Служител? По каква работа? — попита той и набързо вкара Боби вътре, далеч от погледа на съседите.
— Исках да поговоря със Закари за момичето, с което си комуникира в майспейс, господин Кюзано. Казва се Илейн Емерсън.
Щом вратата се затвори, таткото подаде на Боби визитката си. _Томас Т. Кюзано, Адв., Кюзано Уитикър Левински, Адвокати._ Адвокат значи. Колко удобно.
— Закари? — произнесе въпросително майката.
— Не познавам момиче на име Илейн — започна Закари.
— Почакай, Зак — намеси се баща му, вдигайки ръка, за да спре сина си да говори. — Какво е станало? Какво се е случило с момичето?
— Не съм казал, че нещо се е случило с нея, господин Кюзано — отвърна Боби.
— Допускам, че нещо се е случило, иначе нямаше да сте в дневната ми.
— Не се е върнала от училище в петък.
— Закари? — произнесе отново майката, повишавайки тон.
— Не познавам никаква Илейн! — запротестира Зак.
— Тогава може би я познаваш като Лейни? — предположи Боби. — Или ЛейнБрейн.
Ръката отново се вдигна.
— Зак, чакай. Не отговаряй на въпроса!
— Закари? — Госпожа Кюзано бършеше ожесточено набрашнените си ръце в престилката.
— Не знам за какво говори този човек, татко. Не познавам никаква Лейни!
— Имаш ли майспейс? — поинтересува се Боби.
— Да — отвърна бавно Закари.
— Може ли да го отвориш, за да го видим?
— Закари? — Извисеният крясък на госпожа Кюзано заплаши да строши кристала.
— Мамо! Престани! Не познавам това момиче!
— Не смятам — заяви Том Кюзано, клатейки глава. — Не ми харесва посоката на разговора. Никакъв компютър. Няма начин. Ако имате някакво доказателство, че синът ми познава това изчезнало момиче, тогава ни кажете. Ако ли не, мисля, че сме приключили.
Адвокатите винаги объркват всичко.
— Чуйте, господин Кюзано — отвърна Боби с учтив, но твърд тон, — прав сте. Разговорът не води наникъде. Но ще ни отведе. Можем да сторим това или тук, необезпокоявани в дневната ви, или може да ни отнеме час и половина шофиране до Маями, за да видим компютъра в моя кабинет. Изборът е ваш. Помнете, тук съм, защото вече съм видял майспейс на Закари.
Закари не изчака баща си да отговори. Изтича в стаята си, грабна лаптопа и го отнесе в трапезарията. С разтреперани пръсти кликна върху майспейс. Надписът СТРАНИЦАТА НА ЗАК, изписан с печатни зелени букви, се появи върху екрана, изпълнен с танцуващи сърфове. Течащ блог изпълваше над шест страници, придружен от снимките на купонясващи тийнейджъри. Той имаше двеста осемдесет и пет имена в спейса за приятели и над шейсет в топ списъка с фаворити.
— Кои са всички тези хора? — запита смутено Вайълит Кюзано.
— Откъде да знам, мамо — отвърна Зак, като сви рамене. — Съученици, хора, с които съм се запознавал онлайн. Приятели, нали разбираш.
Боби прегледа бързо уебстраницата. Нямаше ЛейнБрейн. Нямаше и препратка към Илейн, Моли или Лиза, или всяко друго име, което се срещаше в майспейс на Лейни.
Нямаше снимки на Лейни или на приятелките й.
— И това ли е твое? — попита той намръщен, като кликна върху профила с Ролинг Стоунс на Зак от Джупитър, който играел футбол, баскетбол и бейзбол и свирел на китара.
— Не — каза хлапакът и заклати глава. — Не е мой и не познавам такъв човек. Нито това момиче Лейни, за което ми говорите.
— Къде беше в петък вечер? — попита Боби.
— Зак — предупреди го баща му.
Зак взе да поглежда ту към баща си, ту към майка си.
— Аз… аз… не знам. Бях… Чакайте! Бях на онази екскурзия, помните ли? Взехте ме от училище в единайсет часа, когато автобусът се върна. Ние — госпожа Грейнджър, която води класа по наука — ходихме до Кейп Канаверал да разглеждаме космическия център. НАСА, нали разбирате?
— Точно така! — извика майка му напълно зашеметена. — Ти беше на екскурзия!
— Дори не е бил вкъщи — отвърна простичко бащата. Макар и облекчен, гласът му продължаваше да съдържа предупредителната нотка „не си играйте с мен“. — Не е бил синът ми — добави той с усмивка.
Сякаш Боби не се беше досетил сам.
22
Щом седна зад кормилото на своя гранд ам, Боби изгълта набързо две таблетки пепсид* с малко горещо кафе и подкара към входния надлез на магистрала I-95 в южна посока. Болката в стомаха му беше в разгара си и той потупваше с юмрук гърдите си, престроявайки се в лявата лента. Познаваше отлично това усещане. Интуицията му крещеше, че нещо не е както трябва, че има нещо ужасно сбъркано…
[* Лекарство против язва на стомаха. — Б.пр.]
_Графичните снимки на местопрестъплението бяха подредени старателно върху бюрото му, заедно с трите прозрачни плика с веществени доказателства, запечатани с червени лепенки, които беше взел тази сутрин срещу подпис от касата за съхраняване на доказателствата. Той прокара пръст по гладкия ръб на плика, съдържащ смачкан, изпръскан с кръв кондом марка „Троян“, притискайки мобифон между бузата и врата си._
_— Успокой се, Красавице — произнесе той в телефона._
_— По дяволите, Боби, десет часа е, а тя още не се е прибрала! Аз… Повече не издържам, наистина не издържам! — отвърна Лу Ан с разтреперан глас._
_Представи си я как крачи напред-назад и навива кичур руса коса на тънкия си пръст. Лу Ан винаги правеше това, когато беше притеснена._
_— Къде каза, че отива след училище? — попита Боби. Той разтърка очи и метна плика с вещественото доказателство в кашон с надпис „Щатът срещу Маркъс Стол“._
_— В библиотеката. Заради някакъв проект. По социални науки. Пуснах я да отиде, въпреки че беше наказана да не излиза. Само че трябваше да се е върнала преди часове!_
_— Ти провери ли там?_
_— Затвориха библиотеката преди два часа._
_— Може да е отишла с Лили у тях. Може майката на Лили да ги е взела с колата._
_От отсрещната страна на бюрото Зо попита само с устни: „Какво става?“. После отхапа от бъргъра си. Боби поклати глава._
_— Обадих се там, Боби. Лили е отишла в библиотеката заедно с Далия, не с Кейти. Кейти не е била там._
_Той започна да прибира докладите и снимките от местопрестъплението в специалната папка._
_— Може да е с…_
_— Недей! Дори не го споменавай!_
_— Ще трябва да му се обадя, Лу Ан._
_— Ще я убия. Дано да няма късмета да е с него. — Тя се разплака._
_— Добре, добре, Красавице. Успокой се. Провери пак на мобилния й — произнесе той, тикна папката под мишница, грабна куфарчето си и изхвърча покрай Зо и останалите си колеги от стаята на оперативния отряд._
_Вземаше по две стъпала наведнъж, а стомахът му гореше, сякаш бяха излели киселина през гърлото му. Нещо лошо се бе случило. Усещаше го. Той бутна вратите към фоайето на Регионалния оперативен център Маями._
_— Връщам се вкъщи. Прибирам се, скъпа._
Полуремаркето в средната лента зад него наду клаксона. Боби се озърна към профучаващите отстрани коли. Пак се беше отнесъл. Натисна газта, насилвайки се да се съсредоточи в настоящето. „Дай си време, Робърт“ — беше му казал психоаналитикът на Лу Ан на първия му и последен сеанс при него, докато онзи седеше потънал в шефско кожено кресло, с покровителствена усмивка на тънките си устни. „Времето просто лекува всички рани.“ Идеше му да го фрасне. Де да беше толкова просто. „Дай си време и всичко ще мине.“ Всяка нощ беше по-дълга от предната; всеки ден водеше емоционална битка за оцеляване. Неизвестността беше истинският ад. Беше работил в отдел „Престъпления срещу деца“ прекалено дълго, за да е наясно как изглежда възможно най-тежкият сценарий. Това беше далеч по-мрачна реалност и от най-страшния кошмар, който доктор „Дай си време“ можеше да си представи.
Той отпи от кафето, а мислите му се върнаха към Илейн Емерсън. Въпреки че се налагаше да затвърди обиколката си с посещение в гимназията „Джупитър“, вече знаеше, че Закари Кюзано не лъжеше. Хлапакът не беше чувал, още по-малко пък беше срещал Лейни. Значи или той не беше седемнайсетгодишният Зак от Джупитър, който играе гимназиален бейзбол, баскетбол и е капитан на отбора по футбол, и дрънка на бас китара, или…
Такъв човек не съществуваше.
Това поставяше куп други въпроси. Но дори и да беше така, дори и този ЕлКапитан да се окажеше интернет фантом, все още липсваха доказателства, че Лейни се е срещала с него. Или че секси снимките, които беше направила, бяха предназначени за него. Хлапетиите чатеха в мрежата със стотици, понякога хиляди хора от цял свят. Хора, чиито пътища никога не бяха пресичали извън връзката по интернет.
Беше почти единайсет часа, когато се прибра вкъщи. Нила, австралийската овчарка мелез на Кейти, го посрещна на вратата с прозявка и протягане, последвани от няколко целувки и махвания с опашка. Нила беше оцеляла жертва на хуманното общество — Кейти я бе спасила от смъртната присъда още като малко кутре. Беше си я избрала измежду цяла дузина тъжни, жални очи като подарък за рождения си ден и Нила никога не забрави това. От момента на донасянето й вкъщи Нила стана нейното куче. Играеха заедно, плуваха заедно, спяха заедно. Дори когато Кейти порасна и взе да се интересува повече от приятелки, момчета и купони, отколкото от гонитбата с кучето до края на басейна, Нила беше до вратата — точно както тази вечер — в търпеливо очакване Кейти да си дойде отново у дома.
Лу Ан беше на работа от седем сутринта, тъй че сигурно бе глътнала хапче ксанакс* и моментално бе заспала.
[* Лекарство с успокояващ ефект върху нервната система. — Б.пр.]
— Хайде, момиче, ела да хапнем салам — прошепна Боби и се запъти към кухнята, следван по петите от Нила.
Мобилният иззвъня точно когато изваждаше колбаса от хладилника.
— Дийс.
Беше Зо.
— Пусни си телевизора.
В този момент в кухнята влезе Лу Ан по пижама.
— Здравей, Красавице — каза меко Боби. — Мислех, че вече спиш.
— Трябва да видиш това — отвърна тя и включи кухненския телевизор.
На екрана Деби Ламана, майката на Илейн, бършеше сълзите от страните си.
— … помолих ги да потърсят ФБР, разбирате ли? — Боби позна розовото одеяло, върху което седеше, както и филмовите плакати зад гърба й. — Всички полицаи ми казаха да си наема частен детектив, ако искам да я намеря. Представяте ли си? Частен детектив? Не ме питайте какво прави полицията. Нищо не прави! Абсолютно нищо!
— Дебра Ламана иска само да открие детето си — съобщи красивият репортер с катраненочерна коса и пронизващ поглед на сините си очи; оформените му вежди бяха събрани като буквата „V“ в израз на загриженост. — Едно малко момиче, което обича приятелките си, плюшени мечета, семейството си…
Той направи жест към филмовия плакат от „Здрач“ зад гърба си със снизходителна усмивка:
— … вампирите и любовните истории. Засега никой не иска да помогне с информация. Тя е едно от стотиците избягали от дома си деца във Флорида, чиито списък Канал Шест откри в уебстраницата на Правозащитната агенция на Флорида.
След това картината показа фоайето на Регионалния оперативен център в Маями.
— Тук, в централата на ПАФ в Маями, цял отряд от специални агенти води разследвания по така наречените „Престъпления срещу деца“. За да бъдем точни, тези престъпления включват изчезналите и експлоатирани деца. — Репортерът пристъпи към стъклена витрина на стената; на нея, освен постерите „Търси се“ на ФБР и ПАФ бяха изложени като монтаж описания със снимки на изчезнали, застрашени и избягали деца към настоящия момент. — Точно тук, във фоайето им, са изложени снимките на някои от изчезналите непълнолетни.
Камерата се местеше по лицата им и имената бяха прочитани на глас:
— Ива Уокет, Шаная Дейвис, Валъри Гомес, Катлийн Томас, Гейл Сампсън, Никол Крупа. Има много други, които не са показани тук, във фоайето, но са изброени в списъка на изчезналите в уебсайта на ПАФ. Десетки и десетки изчезнали тийнейджъри само тук, в Южна Флорида. От някой от съседните ни дворове. Някои ги няма от месеци, други — от години. И никой не ги търси. Вече можем да добавим още едно име към този списък. Само че този път майката, която е изтърпяла достатъчно, е решила да говори открито.
Той вдигна снимката на Лейни от пети клас — с очила, седнала прилежно на чина си.
— Това е тринайсетгодишната Илейн Емерсън. Дебра Ламана може само да чака и да се надява. Да се надява, че може би Лейни, както я знаят нейните приятелки и семейството й, е по-важна от десетките други деца, които Правозащитната агенция на Флорида е зачеркнала и отписала. Аз съм Марк Фелдинг, който предава за Канал Шест на телевизия WTVJ.
— Кучият му син… — не се стърпя Боби.
— Аз ще направя кафето — каза тихо Лу Ан и взе плика с дънкин донътс.
— Да влезе убитият — рече Зо с шумна въздишка, преди Боби да довърши изречението си. — Кажи на Лу Ан да сложи голяма кафеварка. Идвам у вас. Мисля, Пастире, че лайното току-що уцели вентилатора.
23
Той се наведе напред с прикован в телевизора поглед. Даваха го по новините! Не кои да е новини, а късните! Най-гледаните! Погледна часовника си и разтърка грапавата си брада. Беше едва единайсет часа и седем минути. Може би не точно _топ_ новината, но една от най-важните! Успя!
Отпи от топлото мляко и поглади коремчето си. Замисли се колко ли хора гледаха новините. Стотици, хиляди? Определено. Даже много повече — няма защо да скромничи в момента. Милиони! В момента милиони хора седяха в леглата си и гледаха това жалко подобие на майка, която циври за дъщеря си, за която само преди две седмици не даваше пет пари, и се вайка какво й се е случило, къде е отишла, защо е избягала, дали не е мъртва. Реве, за да изстиска още няколко секунди известност, а нищо чудно и да прави запис, за да обсъжда с приятелките си как е изглеждала пред камерата.
Сетне камерата бавно обходи преддверието на ПАФ, спирайки се на другите хубави детски лица.
Той се отпусна в креслото си. Имената бяха без значение. Но тези… лица. Запечатваше в паметта си всяко хубаво лице. Всяка подробност, всяка извивка, черта, трапчинка, всяка невинна бенка, попаднала на точното си място.
Усети, че се възбужда само при мисълта какво бе извършил, и притвори очи. Потта започна да избива по челото и тила му и той облиза пресъхналите си устни, а ръката му се стрелна към панталона. Със свободната си ръка стискаше дамаската на страничната облегалка и я усукваше с лепкавите си треперещи пръсти.
_Не, не, не._ Не по този начин. И не точно в този момент. Той отвори очи. Предстоеше му работа. Не и преди да е изгубил перфектната картина в ума си. Изправи се в креслото и се пресегна към платнената чанта с четки за рисуване, поставена върху страничната маса до него.
На телевизионния екран проблесна снимката на хубавата му малка принцеса. Само дето не беше тя. Той се намръщи и тикна плика с четките в задния джоб на джинсите си. Лейни беше много, много по-хубава от тази. Беше се нагласила така заради него. Искаше да бъде сигурна, че е специална. Различна от останалите.
Кадърът свърши, музика извести рекламната пауза. Той се изправи и отнесе празната чаша от мляко и чинийката от бисквитите до мивката. Затананика телевизионната мелодия, докато изплакваше чинията и чашата и ги поставяше да съхнат. После изключи телевизора и се пресегна към кутията с класически комплект скицник, статив и триножник, поставена до вратата на мазето.
В този момент чу гласа й — висок и носов, раздиращ приятната тишина.
— _Неее… Някой… Моля ви…_
Той затисна ушите си с ръце. Трябва да слезе долу и да прекрати това. Целият този шум, шум, шум, _шум_! Беше малко разочарован, без съмнение. Шибаната перфектна картина беше започнала да се разваля. Както една съвършена червена ябълка върху рафта не може да остане вечно такава, а започва бавно да гние първо отвътре, докато кората й потъмнее и вътрешността й се превърне в скапано, безвкусно пюре. Раздразнен, той мушна статива под мишница и стисна дръжката на вратата към мазето. Отвън неговата малка принцеса все още изглеждаше съвършена, здрава и червена, но отвътре вече стенеше, хленчеше и се вайкаше.
Изгниваше.
Гадна работа. Хубавите никога не изтрайваха дълго.
24
— Защо не е издаден бюлетин „АМБЪР Алърт“, агент Дийс?
Тренировъчната зала в Регионалния оперативен център беше пълна едва до половината с репортери, но всички погледи бяха насочени към специален агент-инспектор Боби Дийс, застанал колкото е възможно по-далеч от регионалния директор, Трентън Фокс, антуража му от послушни подчинени и половината значки от полицейското управление в Корал Спрингс, на импровизирания подиум за пресконференцията. Целият предобед беше протекъл в спешни заседания за „овладяване на положението“, ръководени от хора, които си нямаха понятие от процедурите при изчезнало дете, за да завърши по обед с пресконференцията, която Боби нито препоръчваше, нито желаеше да участва в нея. Беше се надявал, че въпросите ще бъдат задавани към Фокс, който обичаше медиите и пое командването веднага щом стъпи на подиума, но и тук късметът не беше на негова страна.
— Както вече обясних на всички присъстващи, агент Дийс и следовател Дагър не са счели това за необходимо — започна Фокс с любезен тон, в който се прокраднаха нотки на раздразнение.
Пресилената му усмивка взе да се топи. Директорът харесваше светлината на прожекторите, но отвратителните репортери в Маями не бяха по вкуса му. Там, откъдето идваше, ченгетата казваха на пресата какво да пише, а не обратното. Простотиите от снощния разследващ репортаж не биха се случили в Дестин*. Фокс беше нов в този район, а и не беше глупак — с мед се ловяха повече мухи, отколкото с оцет. Това бяха едва първите седмици от дългото му петгодишно назначение в този град. Знаеше, че ако не иска всеки новинарски канал или вестник в града да търси начини да го изкарат тъпанар, трябваше да изслушва въпросите им с усмивка и да стане гаден чак когато им види гърба.
[* Дестин — град в щата Флорида, окръг Окалуса. — Б.пр.]
— Нали разбирате сега…
— Не, искам да чуя какво ще каже агент Дийс — прекъсна го репортерът.
Беше същият, който водеше снощното интервю с разплаканата Деби Ламана. На живо прическата му изглеждаше дори още по-кокетна.
— Марк Фелдинг, Канал Шест. Бих искал да чуя мнението на агент Дийс, ако е възможно. Той води разследването, нали?
Фокс сви рамене и отстъпи назад. Усмивката му беше изчезнала.
— Илейн Емерсън не отговаряше и не отговаря на изрично разпоредените изисквания за издаване на бюлетин „АМБЪР Алърт“. Той е предвиден за отвличания — отговори Боби, навеждайки се към микрофона.
— Но сте издали Обява за изчезнало дете, значи сте имали основание да смятате, че Илейн се намира в някаква опасност — настоя Фелдинг. — Какво ви накара да мислите така, агент Дийс? Имахте ли някаква допълнителна информация?
Обявата за изчезнало дете беше задвижила ефекта на доминото първо с това, че уведомяваше местните медии за изчезването на Илейн, което от своя страна накара Фелдинг от Канал Шест да проследи случая, като направи репортаж на живо с разстроената майка. Ето кое бе довело до сълзите в единайсет часа вечерта и оттам до лавината от телефонни обаждания на обезумели родители и жадни за сензация репортери, надяващи се да измъкнат продължение на скандалния случай с Макала Джарвис, което пък докара лайнената буря, предсказана от Зо. Пропилени бяха ценни часове, без да се свърши никаква работа.
— Прибягнах до това като презастраховаща мярка — отвърна Боби.
— Обявата за изчезнало дете не означава ли, че непълнолетната е в непосредствена опасност? — повтори Фелдинг. — И именно какво в изчезването на Илейн ви кара да вярвате, че тя е застрашена от физическо нараняване?
Имаше причина да не пускат Боби да води пресконференции — той не беше нито по усмивките, нито по подслаждането.
— Знам, че търсите някаква история тук, господин Фелдинг — заяде се Боби. — Ако не е едното, ще е другото. Или се престараваме в прилагането на закона, или не правим достатъчно. Но няма нищо за докладване. Разследването е в ход, работим по различни версии, които няма да коментирам, и се надявам, че при цялото внимание, фокусирано в нея, Илейн ще се види по новините и ще се обади вкъщи.
— Канал Шест прави разследващи репортажи за избягали деца в Южна Флорида — продължи Фелдинг. — Снощният беше първият от поредицата. Както установих на страницата на ПАФ, има буквално стотици изчезнали деца в целия щат, които никой не издирва, агент Дийс. Стотици. Сигурен съм, че са станали хиляди през последните години. Въпросът ми към вас като ръководител на отдела за престъпления срещу деца и признат национален експерт по отвличания на деца е защо изчезванията на някои деца получават пълно разследване чрез системата „АМБЪР Алърт“ и организирани издирвания от доброволци, докато за други — като Адриана Суийт, Ива Уокет или Никол Крупа — не се отделя нито ден?
— Всеки случай е различен, господин Фелдинг. Има много фактори — възрастта на детето, съпътстващите обстоятелства на изчезването…
— Ива Уокет например е отишла в мола „Долфин“ на среща с приятелки и повече не се е върнала. Случаят не е получил внимание. Адриана Суийт не се е завърнала от дома на приятелка в Маями. И този случай не е получил внимание. Разбира се, Ива е била настанена при приемни родители, а Адриана е имала досие за притежание на наркотици, както и семейство, което не дава пукната пара за нея. Може би това е от значение. Такъв ли е случаят?
— Не съм работил по тези случаи, господин Фелдинг. — Боби беше абсолютно наясно какво се опитва да изкара този задник и кръвта му взе да кипва.
— Ще ви попитам ясно: кога даден случай е достатъчно тежък, или по-точно детето е достатъчно важно, за да бъде поето от отдела „Престъпления срещу деца“ на ПАФ?
— Социално-икономическият статут на детето не е определящ фактор за издаването на „АМБЪР Алърт“ или за започване на разследване и вие го знаете. Нито расата или наследствеността. С втория си разследващ репортаж зачеквате много голяма тема, господин Фелдинг. Над един милион деца бягат от къщи всяка година в тази страна. Милион. Не достига персонал дори само за тийнейджърите, които не искат да бъдат издирени. Това е.
— Но защо някои избягали деца, като собствената ви дъщеря, агент Дийс, получават пълно разследване на гърба на данъкоплатците, а други, като Илейн Емерсън, получават само формални обаждания до моргата и болниците?
Тълпата забръмча.
Боби стисна катедрата с двете си ръце толкова силно, че кокалчетата му побеляха. Залата се завъртя пред очите му.
— За кого, по дяволите, се мислите, та ми задавате този въпрос?
— Достатъчно! Пресконференцията приключи — намеси се Зо, който си проби път и застана между Боби и катедрата.
Той стисна здраво рамото на Боби и махна към завеждащия връзките с обществеността.
— Благодарим на всички за отделеното време. Ако имате други въпроси, моля отправете ги към нашия информационен отговорник Лесли Мавридес.
Лесли се приближи неуверено към подиума.
— Знаех си, че така ще стане — изръмжа Фокс към Мат Донофрио, директорът на полицията в Корал Спрингс, когато двамата напуснаха подиума и се измъкнаха през задна врата. — Исусе Христе… каква каша. Само това ми липсваше…
— Искам само да знам защо някои деца са пренебрегвани! — извика Фелдинг, като огледа приближаващите се към него отзад агенти. — Ами ако с тях се случва нещо много по-зловещо? Ако в действителност не са просто избягали? Никога няма да узнаем това, защото никой не ги издирва!
— Кой е този, по дяволите? — запита Боби, когато Весо и Зо се приближиха, за да го свалят от подиума. — За кого, по дяволите, се мисли?
— Имам списък — провикна се Фелдинг и размаха над главата си някакъв лист, когато агентите го обградиха.
Камерите се завъртяха към него.
— Деветнайсет момичета — при всичките има едно и също общо описание и еднакви особени обстоятелства на изчезване! Деветнайсет, а едва започвам разследването! Всичките са местни избягали във вашия уебсайт! Мисля, че те заслужават разследване, агент Дийс! Заслужават някой да ги потърси — извика той, отблъсквайки агентите, които се опитваха да го изтикат към вратата. — Точно като вашата дъщеря Катрин. Не смятате ли?
25
— Разбрах чак когато отидох на училище тази сутрин. Мелиса ми каза, но всъщност всички знаеха. Нали разбирате, всеки ме питаше какво се е случило с нея. После баща ми се е обадил в училище да каже, че искате да говорите с мен.
Моли Броснан седеше на ръба на стола в стаята на заместник-директора на „Рамбълуд“, навиваше около пръста си със син маникюр къдрица като на Строубери Шорткейк* и хапеше напуканите си устни.
[* Анимационна героиня. — Б.пр.]
Боби се наведе в стола срещу нея и облегна лакти върху коленете си. Изминал бе малко повече от час, откакто напусна разигралия се в Маями цирк. Пет минути след като прати побеснелия Фокс да върви на майната си, Марк Броснан се свърза с него да му каже, че Моли се е прибрала в града. Тъй че се метна в колата и подкара към Корал Спрингс, без да му остане време да мисли за гадостите, които му се случиха предобед. Всъщност нямаше за какво да стои там само за да види в кой отряд или оперативен отдел ще бъде преназначен, ако изобщо остане на работа, след като Фокс проведе разговора със Специалния пълномощник. Какво главоломно пропадане. Точно преди една година имаше страхотен брак, красива дъщеря и беше „национално признат експерт по отвличания на деца“, като помагаше на всеки — от ФБР до щатската полиция в Джорджия — по разследвания на изчезнали деца. Списание „Тайм“ му бе посветило статия, след като получи две награди — Следовател на 2007 година за разкриване на случаи с изчезнали и експлоатирани деца и Служител на годината на ПАФ. От „Пийпъл“ дори го нарекоха „героя сред нас“.
— _Виж, тате, ти си на една и съща страница с Бионсе!_ — беше възкликнала Кейти, когато списанието пристигна по пощата. — _Ти си известен! Ти си герой!_
— _Но дали съм твоят герой, Кит-Кат?_
— _Винаги, тате…_
Сега бракът му се разпадаше, дъщеря му я нямаше и може би беше без работа.
— Моли, кога за последен път видя Лейни?
— Кога съм я видяла? Хм, не беше този уикенд, заради баба ми, но се видяхме миналия уикенд. Ходих у тях в събота.
— А кога разговаря с нея за последен път?
— В деня, преди да си загубя мобилния телефон.
Марк Броснан, бащата на Моли, седеше в другия край на стаята до заместник-директора със скръстени пред гърдите ръце. Той й хвърли намръщен поглед.
— Всъщност не го изгубих. Учителката ми го взе в петък. — И добави глуповато: — Утре ще си го получа.
— Какво ти каза Лейни? Сподели ли с теб какви планове има за уикенда? — попита Боби.
— Щяхме да ходим до мола, но баба ми почина и аз заминах за Ню Орлиънс.
— Ами някое момче? Тя излиза ли с някое момче?
— Не. Лейни не ходеше с никого. Беше си харесала един, но нали разбирате, дори не се бяха срещали.
— Кой?
— Не знам. Някакъв, с когото си чатеше в интернет. Знам само, че името му е Зак и играе футбол. И освен това изглежда добре.
— Заради това момче ли се е снимала Лейни?
Моли почервеня като цвекло и заби поглед в обувките си.
— Знам за тези снимки. Ти ли й ги направи? — насърчи я той.
Моли кимна.
— Какви снимки, Моли? — попита недоумяващ баща й.
Моли тръсна глава.
— Просто Лейни искаше да изглежда хубава.
— Как си комуникираше Лейни със Зак? — запита Боби. — Проверих акаунта й в АОЛ, но не открих никакви съобщения от Зак или ЕлКапитан.
— Тя му изпращаше моментни съобщения.
— От мобилния ли?
— Не, защото майка й можеше случайно да го провери, а тя не искаше да й чете пощата. Разменяха си моментни съобщения в яху, както правехме ние двете.
— Това момче, този Зак — Боби потупваше с папката по коленете си, — казваш, че изглеждал добре, но все пак не си го виждала.
— Беше изпратил снимка на Лейни. Рус, има вид на сърфист.
Боби отвори папката и откри моменталната снимка на Закари Кюзано по тениска, която беше свалил от новинарската статия за бейзбола в интернет.
— Това той ли е?
Моли кимна.
— Това е снимката.
Боби усети, че пулсът му се ускорява. Вече беше потвърдил, че истинският Закари Кюзано е разглеждал космически совалки на около сто мили на север през вечерта на изчезването на Лейни.
— Беше ли си определила среща с него?
— Не, не. Той живееше много далеч. Лейни се притесняваше даже да му изпрати моментно съобщение. Няма начин да е имала среща с него.
— Как се разбираше тя с майка си?
Моли сви рамене.
— Добре, предполагам.
— А с втория си баща?
И Моли, и баща й направиха физиономии.
— Лейни и господин Ламана не… просто тя не го харесва. Добре ли е, че казвам това? — попита Моли и погледна към баща си, който кимна. — Просто той е… държи се зле с нея и понякога е много особен. Лейни го избягва. Имаха голяма караница в четвъртък. Тя не му говореше.
— Наистина? Знаеш ли за какво се скараха?
— Той просто е особен. Удрял е по вратата й, защото се била заключила вътре.
— Тя би ли избягала от къщи?
Моли поклати глава.
— И къде ще иде?
— Моли — произнесе тихо Боби, — извадих разпечатка от мобилните разговори на Лейни и от тях се вижда, че последното й обаждане в петък вечер е било до теб. Това е последната комуникация, която някой е имал с нея.
— Не съм говорила с нея — отвърна Моли с тънък, треперещ глас. — Нямах телефон. Но беше оставила съобщение. Проверих гласовата поща от дома на баба ми. Стори ми се малко странно…
Гласът й постепенно заглъхна.
— Пазиш ли го още? — попита баща й.
— Не, но го помня. Каза, че никога нямало да се сетя къде е. Звучеше много възбудена. След това някой извика името й и тя прошепна, че трябва да тръгва и да не отговарям на обаждането й. Тя щяла да ме потърси. — Моли погледна към баща си и сълзите се затъркаляха по бузите й. — Но така и не се обади, татко. Повече не се обади.
26
— Имейл адресът, използван за отваряне на акаунта в майспейс, е elcapitanl7@msn.com. Името е Закари Кюзано, с адрес Лолипоп* Лейн 69, Джупитър, Флорида — съобщи Клинт в телефона, всмуквайки дълбоко от цигарата.
[* Lolipop — близалка. — Б.пр.]
Беше четвъртък предобед. Почти седмица, откакто Лейни не се бе прибирала.
— Какъв е тоя шибан адрес, по дяволите?
— Майспейс има над пет милиона юзъри, Боби. Те не проверяват имената, адресите или възрастта.
— Мога ли да предположа? — каза Боби, спирайки пред бялата барака. — Адресът е несъществуващ.
— Естествено.
— Да проверим чрез интернет доставчика?
— Няма смисъл.
— А историята на достъпа и свързването?
— От „Майкрософт Нетуърк“ казват, че свързването е винаги от места с безплатен безжичен интернет. Кафенета, летището на Форт Лодърдейл, библиотеки. Той е непроследим, Боби. Фантом.
— Мамка му. — Боби удари кормилото. — Добре, Клинт. Спрял съм пред къщата на момичето. След мен идват Зо и един експерт и нося съдебна заповед в джоба си.
— Те така се поздравява за „добро утро“ — разсмя се Клинт.
— Остава да се молим малката Илейн да не е решила да се срещне с този тип. Това определено не би било добре.
Той се приближи до разнебитената врата и почука. Отвори му Деби по пеньоар, подпряна на касата, за да попречи на златния ретривър зад гърба й да избяга навън. Или може би да попречи на Боби да влезе. Братът на Лейни, Брад, още по пижама, гледаше от кухнята с широко отворени очи, докато сърбаше зърнената си закуска от купичка. Кръговете около очите на Деби бяха толкова тъмни, сякаш беше бита по лицето. Нищо чудно, при този съпруг и семейна картина.
Боби й връчи копие от заповедта.
— Идваме за компютъра.
— Значи най-после ще направите нещо? Трябва здраво да са ви раздрусали онази вечер — сопна се тя с пресипнал, леко завален говор, вероятно от безсъние и много пиене.
— Точно затова е по-лесно човек да има официално разрешение.
— Скапаният компютър… за какво ви е, по дяволите? Само си губите времето. Трябва да я търсите навън, под дърво и камък! — изрева тя, когато Боби, Зо и експертът я подминаха и тръгнаха по коридора.
Леглото беше оправено и цялата стая беше подредена, несъмнено заради телевизионните камери, инсталирани тук преди два дни. Боби включи компютъра, качи съдържанието на хард драйва на специалното диск устройство, което запечата в плик като веществено доказателство.
Не искаше да чака лабораторията в Орландо да търси онова, което можеше да намери сам, и то за секунди. Макар все още да не разполагаше с конкретни доказателства, че Лейни е отишла на среща с въпросния ЕлКапитан, смяташе, че ако види последните й моментни съобщения, ще знае със сигурност. За съжаление, в повечето случаи при повечето електронни търсачки моментните съобщения се губеха в мига, в който затвориш програмата или изключиш компютъра. Но в някои профили с моментни съобщения на яху според настройките системата запазваше автоматично моментните съобщения от последните десет дни.
Той насочи яху месинджъра към майяху на Лейни. Потърси нейните „настройки“ и провери времето на архивиране на съобщенията. Десет дни. Но архивиращият default се изменяше съобразно реалното време — като характеристиката на гласовата поща в мобилните телефони — връщаше се десет дни назад спрямо текущата дата. Днес беше четвъртък, двайсет и девети октомври. Това означаваше, че има достъп до запазените получени или изпратени моментни съобщения само назад до двадесети октомври включително.
Боби влезе в профила на Лейни. Появиха се множество текстове. Електронното име ЕлКапитан присъстваше навсякъде. Той премина набързо по чата, докато стигна до миналия вторник, двадесети октомври, и очите му попаднаха на текстовете, които знаеше, че ще открие.
„ЕлКапитан казва: трябва да те видя
ЕлКапитан казва: петък вечер става ли? Гледа ли ти се Зомбиленд?
ЕлКапитан казва: ще те взема от гимназия КС. Играли сме с тях преди. Остани след часовете и ме чакай в 5,30 отзад на паркинга до бейзболното игрище. Ще бъда в черно беемве“
— О, мамка му! — възкликна Зо, който четеше над рамото на Боби. — В колко часа беше последното й телефонно обаждане до приятелката в петък?
— Пет и трийсет и една.
— Това не ми харесва. Може пък и да не е отишла. Да не се е появила на срещата. Какво се казва в последното моментно съобщение? По същото време ли е писано?
Боби премести курсора до края на чата.
— Последното моментно съобщение е от четвъртък, двайсет и втори октомври в 21,47 часа. От… — Той не довърши изречението.
На екрана се виждаше последното съобщение, получено от Лейни, преди да изчезне.
„ЕлКапитан казва: ще те видя утре :-)“
27
Лейни беше с него. Нямаше никакво съмнение. Сега въпросът бе _кой_ се криеше зад това име? И още по-важният въпрос беше как да бъде открит — този безлик фантом, който сееше опустошение из интернет, посещаван от милиони хора всяка секунда от всеки божи ден? Един киберпризрак, който беше достатъчно интелигентен не просто да покрива следите си, но да не оставя никакви следи?
Боби се загледа към хлапаците, които се боричкаха на футболното игрище в гимназията „Корал Спрингс“. Навсякъде около себе си виждаше признаци на кипящ живот. Тийнейджъри бягаха по пистата, четяха книги, разкарваха се с колите си. В този слънчев четвъртък следобед съзря една съвършено различна картина от онази в петъчната привечер, когато наоколо е нямало хора, за да забележат нещо. Разпита в близките магазини по улица „Сампъл“, собствениците на къщите през улицата, на Рок Айлънд. Прегледа записите на охранителните камери в училището, даже камерите, заснемащи пътното движение в Корал Спрингс, но не откри нищо. Нищичко.
Беше работил по отвличания чрез интернет и преди — никога нямаха добър завършек. Първото нещо, което следователят научава в академията, е статистиката: над седемдесет процента от тежките престъпления — в това число изнасилвания и отвличания — се извършват от лица, които жертвите познават, било то интимно или случайно познанство. Тръгне ли се от жертвата, обикновено се стига до извършителя. _Къде обича да ходи? С какво обича да се занимава? Кои са приятелите й? Кои са враговете й?_ Но дебненето в интернет не се играе по обичайните правила. Най-често то започва като безразборен лов из чатруми или чрез сайтове на социалната мрежа, където никой не е това, за което се представя, не съществуват свидетели и цели самоличности изчезват с просто кликване на мишката. Следите са електронни, не физически, и ако „лошият“ има достатъчно опит и знае как да не оставя следи, няма начин да се издири къде е бил, нито откъде идва. Нещо като маскиран непознат, промъкнал се в случаен дом през нощта, който не е оставил отпечатъци, веществени следи или ДНК след себе си. Ако никой не се оплаче, случаят остава практически неразрешим.
Боби огледа обширното игрище, където тренираха играчите на гимназиалния отбор „Корал Спрингс Колтс“. Мажоретки в синьо-зелени полички се смееха високо, докато правеха упражненията извън страничната линия, без да обръщат внимание на човека със значката и спортното яке, който ги наблюдаваше от отсрещната страна на оградата. Преди да срещне Рей, Кейти също беше мажоретка. От представителния отбор на гимназията „Св. Тома Аквински“. Започна да играе гимнастика малко след като се научи да ходи, а после, на осем или девет години, стана мажоретка. Графикът на състезанията беше изтощителен, понякога срещите траеха през целия уикенд в различни градове из цяла Флорида. Застанали на зрителските места, хванати за ръце със сплетени пръсти, той и Лу Ан наблюдаваха с пърхащи от гордост сърца как единственото им дете се върти и огъва на върха на пирамида от тела. Беше на една от тези срещи, наблюдавайки я как изпълнява задните салта, правейки спирали във въздуха, и как някой друг улавяше малкото им момиченце, което се приземяваше долу с усмивка, когато за пръв път се сблъска с най-страшната родителска реалност: да няма контрол.
_— Всяко ченге, носещо значка, я търси, Боби. От Кий Уест до Бойнтън. Няма нищо._
_— Не може просто така да изчезне, Зо. Само на шестнайсет години е. Няма къде да отиде, има стотина-двеста долара в джоба от шибаната работа в „Дейри Куийн“*._
[* Dairy Queen — верига заведения за бързо хранене и специални сладоледи. — Б.пр.]
_Точно в „Дейри Куийн“ Кейти се запозна с непрокопсаника Рей. Рейналдо Кун. Още когато го видя надвесен над дъщеря му като втора кожа, докато тя чистеше машината за сладолед, разбра, че хлапакът не е стока. Беше едва осемнайсетгодишен, а се държеше наперено като рокзвезда или най-малко член на банда, със самодоволството на човек, за когото другите са нули. Още тогава на Боби му стана ясно, че вече е твърде късно: Кейти беше безнадеждно омаяна. Светлосините й очи следваха никаквеца Рей и рошавата му грива из цялото заведение като послушно кутре. Може би намираше татуировките му за секси, нахаканото му поведение за интересно, а безочливостта му за вълнуваща. Ако Боби можеше да се върне назад и да поправи едно нещо в живота си, то щеше да е да забрани на Кейти да работи в шибания „Дейри Куийн“._
_Зо подбра внимателно следващите си думи._
_— Може двамата да са го замислили, Боби. Няма следа и от момчето. Майка му продължава да твърди, че не го е чувала от седмици. Казва, че се изнесъл през ноември и че не го иска повече в дома си._
_— Глупости. — Боби прокара ръце през косата си. — Лъже. Ще ида до тях и пак ще я разпитам…_
_— Не, не си го и помисляй. Вече е изпищяла, че ще те съди за тормоз. Не можеш да ги заплашваш, Пастире. Независимо колко приятно е усещането да я стиснеш за гърлото или да й строшиш прозореца на колата, не може да го направиш. Боклук като нея само ще търси начин да превърне живота ти в ад._
_Последва дълго, ужасно мълчание._
_— То си е така, Зо — произнесе тихо Боби, като погледна през вратата на кабинета си към усмихнатите детски лица на таблото; това вече не бяха снимки на нечие чуждо дете. — Животът ми вече е ад…_
Слънцето вече се скриваше на запад. Уморените футболисти бяха влезли вътре. Мажоретките бяха престанали да играят упражненията. Оттатък улицата до другата пресечка лампите на верандите започнаха да светват една по една. В няколко къщи вече имаше запалени фенери за Хелоуин, а по зелените, осеяни с листа ливади изникваха грамадни надуваеми вещици и призраци. Хелоуин беше само след няколко дни. Почти беше забравил или си налагаше да не си спомня детската радост на този празник, който му беше любим. Не толкова отдавна Кейти беше принцеса в бляскав костюм на Спящата красавица, която пристъпи прага със замаяна усмивка без предни зъби, размахвайки чантата за „беля или почерпка“. Той ритна оградата и се обърна отново към колата и опразващия се паркинг. Не беше по-близо до отговорите от вчера. И по двата случая.
— _Но защо някои избягали деца, като собствената ви дъщеря, агент Дийс, получават пълно разследване на гърба на данъкоплатците, а други, като Илейн Емерсън, получават само формални обаждания до моргата и болниците?_
Думите на нахакания репортер от вторник не спираха да звучат в главата му през целия ден. За кого се мислеше той, по дяволите? Може би сам си го беше навлякъл — изчезването на Кейти беше задействало Обявата за изчезнало дете и бе довело до заглавие в „Хералд“. Всеки журналист от медиите на Южна Флорида знаеше, че тя беше избягала. Дори списание „Пийпъл“ помести актуализирана статия в рубриката „Куриерска чанта“. А репортерът имаше право, колкото и мъчително да бе да го чуе. Защо се стигаше дотам да има яростни оплаквания, че някои избягали деца са в приоритетен списък на отдела? Защо статистиката за решаването на техните случаи беше толкова страшна? Защо имаше толкова много малолетни, чието изчезване дори не се съобщаваше? И защо това беше някак си приемливо?
Дотук деветнайсет момичета, за които има едно и също общо описание.
Мобилният му иззвъня, докато се качваше в колата.
— Дийс.
Беше Зо.
— Здрасти, Боби, чуй това. Седя си на бюрото в службата и се каня да тръгвам към къщи, когато, не щеш ли, дежурният ме свързва по телефона с един човек, който за твоя изненада търсеше теб.
— Какво? Кой?
— Намаханият репортер от онзи ден, Фелдинг. Напълно ошашавен. Питам го какво има, а той ми съобщи такава история, няма да повярваш…
28
Марк Фелдинг седеше притеснен на края на стола пред бюрото на Зо. Ръцете му, стискащи голям кафяв плик в скута, трепереха. Цветът се беше изцедил от изваяното му фотогенично лице.
— Получих това по пощата късно през деня — обясни Марк, затруднявайки се с думите. — Монтирах материала от Специалния репортаж и после реших да си прегледам пощата. Не знам кога точно е пристигнало. Не знаех на кого първо да се обадя, честно казано, но видях изрезката с името на агент Дийс… — Той се спря, сякаш не искаше да продължи нататък. — … и я върнах обратно. В плика.
— Как разбрахте, че е свързано с това, по което работите? — попита Зо, хвърляйки поглед към Боби, седнал на разстояние в ъгъла с непроницаемо изражение.
Присъстваше, но дистанциран. Онази сутрин във вторник топрепортерът на Канал Шест не изглеждаше слисан като днес, но това не означаваше, че Боби иска да е в една стая с него.
— На бележката, закачена с кламер в горната част на картината, пишеше „Добър материал, Марк“. Материалът за избягали непълнолетни в Южна Флорида беше единственият, по който работех в момента. И, разбира се — каза той, кимвайки към плика, който подаде на Зо през бюрото, — в него се разказва за избягало момиче.
Запечатващата лепенка вече беше скъсана и пликът — отворен. Зо го преобърна надолу и с омекнали пръсти извади нещо, което приличаше на твърдо парче от платно на картина. Върху бюрото изпадна изрезка от вестник. Той я вдигна.
— Парче от вестник — каза той, подавайки я на Боби. — Твоето име.
Боби си сложи ръкавица и вдигна тясната изрезка.
„РОБЪРТ ДИЙС, СПЕЦИАЛЕН АГЕНТ-ИНСПЕКТОР КЪМ ПАФ“
Зо разгъна внимателно платното. Едната му страна беше покрита с плътен слой пъстроцветни маслени бои. Той отстъпи крачка назад.
— Що за отврат е това? — възкликна с погнуса той.
— Предупредих ви, че е потресаващо! — подкрепи го Фелдинг, сочейки картината. — Казах ви! Боже мили!
Размазани жълти ивици оцветяваха тениска с щамповано ухилено лице, а тесните джинси на модела — или която и да бе тя — бяха изпълнени в индиговосиньо. Тя седеше в нещо като метален стол, около китките й бяха омотани въжета, които висяха малко над протегнатите й ръце. Дланите й бяха зацапани с ивици червена боя. Беше брюнетка, тъмните вълни на косата й бяха разпилени по раменете, а от средата на главата й се спускаше дълъг платинен кичур като на комиксовата героиня Александра от „Джоузи и писаните“.
Но онова, което накара кръвта на Боби да замръзне, беше лицето, или по-точно липсата на лице.
Устата беше отворена и изкривена, точно като в стряскащата картина на Едвард Мунк* „Викът“. На мястото на очите зееха две черни дупки, а по страните й се стичаше червена боя.
[* Едвард Мунк (1863 — 1944) — норвежки художник символист, виден предшественик на експресионизма. — Б.пр.]
Боби веднага разбра какво е.
Беше портрет.
29
— С маслени бои е. Само толкова мога да кажа — изтъкна Зо.
— Учил си рисуване? — учуди се Боби.
— Ами, само цапотя чат-пат. Някой ден може и да се оттегля с четките в рибарска колиба в Кий Уест и да се отдам на артистичен живот. Освен това, преди да е изсъхнала напълно, боята се надушва от миля.
— Човек само си въобразява, че познава някого — отбеляза Боби. — Значи си по-голям експерт от мен. Аз дори не оцветявам картинки. Е, и какво е твоето мнение?
— Не е Пикасо, но не е и новак, който се упражнява в рисуване. Допускам, че има някаква подготовка. Школа или курсове по живопис.
— Ще го дадем в лабораторията да установят марката на боите. Може да открием и веществени следи. Същото се отнася и за изрезката от вестника и бележката.
Фелдинг седеше напълно сащисан.
— Извършил ли е нещо този човек? Искам да кажа, това действително момиче ли е? От реалния живот?
Боби се взираше в картината.
— Не знам, господин Фелдинг. Дано не е.
— Разпознавате ли я? Изчезнала ли е?
— Как, по дяволите, може да се разпознае това? — запита Зо. — Та тя няма лице. Сигурно е някой смахнат по Хелоуин, който иска да разтърси гилдията, за да получи телевизионно отразяване. По празниците откачалките му отпускат края.
— Е, няма да стане. Няма да пусна това в ефир — отвърна тихо Фелдинг.
Боби го изгледа.
— Репортер с гръбнак и морални принципи? Това е новина.
— Обаждат ни се много ненормалници, които търсят телевизионно време, агент Дийс. Ще се изненадате какво количество боклук не пускаме в ефир. — Марк посочи с жест към бюрото. — Дори когато е новина.
— Е, да знаете, че не ми е комфортно да седя тук и да разправям, че е нещо безобидно — отвърна след малко Боби и насочи вниманието си към картината. — Искам да съм сигурен, че е безобидно. Виж това зад нея, Зо. Прозорец е, нали? Вижда се нещо като трите високи нива на сградата „Сентръст“*, не можеш да я сбъркаш. Синята вода на залива и тази бяла извивка тук? Какво е това? Сграда? Може би е „Американ Еърлайнс Арина“**? Ако това е портрет и художникът го е нарисувал, както го вижда, включително и това, което вижда от прозореца, тогава къде, по дяволите, се намира той?
[* „Сентръст“ — Кулата на Маями — 47-етажна сграда на банка CenTrust Savings & Loan, един от десетте най-високи небостъргача в Маями и Флорида. — Б.пр.]
[** Спортна зала и развлекателен комплекс в залива Бискейн, Маями. — Б.пр.]
— Трябва да е в центъра на Маями — промърмори Зо. — Много близо до арената. При този ъгъл и височина трябва да е на висок етаж, някъде на североизток от Сентръст.
Боби помисли за момент.
— Самата стая е претупана. В телесен цвят. Няма картини по стената. Какво е това бяло нещо на пода зад нея?
— Прилича на матрак — рече Зо.
— Матрак? Значи трябва да е апартамент или…
— Хотел — довърши Зо. — Ей, нямаше ли „Дейс Ин“ или „Бест Уестърн“ в Бискейн, които подлежат на разрушаване в най-скоро време? Близо до арената?
Боби кимна и взе якето си.
— Това е старият „Ригал“. От половин година е обявен за събаряне, бавят го заради съдебен спор. Някъде към петнайсететажен, напълно изоставен и е в кофти част на града. С други думи, идеален.
30
Хотел „Ригал, само апартаменти“ беше разположен под странен ъгъл на странно място в центъра на Маями, вклинен между „Американ Еърлайнс Арина“ и западналия парк „Байсентениъл“, което вероятно обясняваше решението за събарянето му. Там се планираше изграждането на луксозен жилищен квартал, когато и ако кризата в жилищното строителство премине, и засега около четиринайсететажния хотел имаше временни метални заграждения с обозначения „ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО — ЗОНА НА РАЗРУШАВАНЕ“, поставени през десет метра. Скорошният срив на пазара на имотите беше сложил край на новото строителство и много предприемачи изчакваха с разрешенията за строеж и начеването на нови проекти, особено в град, пренаситен от чисто нови луксозни жилищни сгради с раздути до небето цени.
Боби изгуби два часа, докато изнамери човек с ключ, който познава терена. Собствеността вече беше прехвърлена от „Ригал“ на строителните предприемачи „Ню Брайт Кънстръкшън“ и тъй като „Ню Брайт“ се канеха да събарят всичко, на никого не му пукаше дали в имота отново ще се отварят врати. Обаче протоколът си е протокол и освен едно смело предположение, дължащо се на някаква шантава картина, нямаше други належащи обстоятелства, заради които да бъдат допуснати в имота, без да имат разрешение или съдебна заповед. А те не разполагаха с нужното за издаване на заповед. Колкото до разрешението, много по-лесно беше да изчакат до сутринта, когато секретарката Сузи или Барбара най-сетне вдигне телефона в „Ню Брайт“, но Боби не искаше да чака дотогава. Може и да не разполагаше с доказателства за заповед, но определено имаше предчувствие. Предчувствие, което и бездруго щеше да дълбае под лъжичката и в мозъка му през цялата нощ, тъй че по-добре да свърши всичко тази вечер с надеждата да е сгрешил. Ако всичко се окажеше фантазия, тогава мозъкът му навярно щеше да му даде почивка, за да се възползва от няколко часа сън.
Беше станало почти десет вечерта, докато успеят да издирят един собственик и управителя на имота и да влязат в сградата. Те — това бяха Зо, Боби и четирима полицейски служители, издействани от полицията в Маями да помагат в извършването на обиска. Електричеството в „Ригал“ беше прекъснато с освобождаването на скъпоструващата охрана и всички прозорци на първия етаж бяха заковани, за да не влизат бездомници и наркомани. При отварянето на вратите към тъмното като тунел фоайе ги блъсна мирис на мухъл. Лъчите на половин дузина електрически фенерчета се местеха из двуетажното помещение в търсене на признаци на живот, но не попадаха на почти нищо друго, освен хлебарки и няколко безочливи плъха, които пазеха територията си по за няколко минути, преди да се разбягат под погледите им.
Мебелите бяха изнесени, електрическите контакти изтръгнати от стените. Там, където някога е била рецепцията, имаше оставен метален контейнер, пълен със счупени умивалници. Единственото, останало от оригиналния хотел, беше червената пътека, застлана от стъклените входни врати до асансьорите, закътани в отделен коридор. Точно там Боби забеляза зарязаните на пода мръсни одеяла, празни торбички от храна, захвърлени спринцовки, опаковки от презервативи и изгорени алуминиеви кутии кока-кола. На стената със спрей беше изписано: „Джена е ТУК!“. Бърлога на наркомани. „Толкоз за защитата от скитниците“ — помисли си мрачно Боби, докато осветяваше с фенера празната асансьорна кабина, чиято врата беше подпряна със счупен умивалник, и номерата на етажите. Хотелът имаше четиринайсет етажа и над двеста стаи. Въпреки че не можеше да се каже дали този лагер на крека беше изоставен, или действащ, Боби знаеше, че точно както плъховете и хлебарките, имаше ли един наркоман, значи бяха повече…
Един от униформените освети затворена врата, която водеше към стълбището, и всички се заизкачваха нагоре по него. Въпреки че картината изглеждаше като да е рисувана от по-висок етаж, за да бъдат сигурни, трябваше да претърсят всички стаи. За щастие, управителят на имота им беше обяснил, че електронното заключване на вратите не работи заради изключения ток. Вратите, ако бяха затворени, трябваше да се отварят с просто бутане.
Проверяваха етаж по етаж в екипи по двама, отмятайки всяка стая след излизане с извикване „Чисто!“, последвано от номера на претърсената стая. Повечето апартаменти бяха опразнени до тапети. Нямаше килими, контакти, мивки, тоалетни. В други бяха останали части от счупени мебели или изхвърлени матраци. Обиколката из тъмните коридори на затворения необитаем хотел и отварянето на врати в очакване да заварят вътре неканени клечащи квартиранти определено беше изнервящо занимание. Или нещо още по-лошо — мъртви момичета, висящи от тавана на увиснали вързани ръце, чиито потъмнели очи молят за помощ. Тази част на града също беше твърде безлюдна нощно време, освен ако в съседство не се играеше мач на „Маями Хийт“ или ако в парка „Байсентениъл“ оттатък улицата нямаше концерт. Тази вечер не се случваше нито едно от двете. Сцената напомняше на Боби за филма на ужаса „Блясък“. Докато той и Зо влизаха от стая в стая, проверявайки стенни шкафове и затворени бани с фенер в едната ръка и глок в другата, почти очакваше в някоя спалня да бъдат пресрещнати от луд маниак, въоръжен с брадва, с доволна усмивка на лицето.
На тринайсетия етаж се разделиха по познатия начин — единият екип зави по коридора наляво, за да стигне до дъното му, а другият тръгна по коридора надясно, като накрая трябваше да се върнат обратно на стълбището при площадката с асансьорите. Боби и Зо претърсваха стаите от страната на коридора, която гледаше на югозапад към центъра на града. Без фенер навътре в коридорите беше невъзможно да видят дори ръката пред лицето си. Щеше да е крайно неприятно, ако батериите им свършат, докато са горе на тринайсетия етаж.
— Чисто! 1510! — извика екипът на Лопес и Кар откъм северния коридор.
Боби тръгна да отваря 1522. Вратата не се отвори.
— Чисто! 1540! — извика другият екип — на Вайсман и Кинонес.
Боби пробва да завърти топката.
— Заключено е — произнесе той тихо.
Зо вдигна пистолета до гърдите си и кимна, докато двамата безшумно заеха позиции от двете страни на рамката. По-късно, правейки разбор, Боби щеше да си мисли, че и двамата са знаели какво ще открият вътре. И ако бяха имали време да разсъждават, навярно никой от тях не би поискал да отвори тази врата. Имаха прекалено дълъг стаж като ченгета, за да знаят, че някои картини, на които са били свидетели, повече никога не могат да бъдат изтрити от съзнанието, независимо колко време е изминало и какви усилия са полагали да ги забравят.
Боби кимна в отговор. Чуваше как другият екип се връща обратно откъм северния коридор, мяткането на кобурите им, тропането на тежките обувки по тънките пътеки, навярно питайки се защо не отмятат следващата стая. С изкачването на всеки следващ етаж се бе покачвал и адреналинът им.
— Агент Диас? — извика Кар. — Дийс? Наред ли е всичко при вас? Открихте ли нещо?
Светлините на фенерите им танцуваха по стените на коридора.
Боби си пое дъх.
— Полиция! — викна той.
После ритна вратата и започна ужасът.
31
— Тялото е на чернокоса, бяла, неизвестна жена, висока 158 сантиметра, приблизително тегло 50–51 килограма. Приблизителна възраст между дванайсет и двайсет и една години.
Гюнтер Трос, главният съдебен лекар на община Маями-Дейд, говореше тихо в ръчното дигитално записващо устройство „Олимпъс“, докато обикаляше около трупа на млада жена, положен като в картината на Да Винчи „Лечителят“ върху мръсен бял матрак в центъра на голата стая. Черна дръжка на кухненски нож стърчеше от средата на жълтата тениска с ухилено лице. Тъмна кръв и други течности образуваха локва под гърба й, просмукана в матрака и извън очертанията на тялото. От носа и устата й се стичаше розовееща течност. Апартаментът се осветяваше от преносими четирийсет и осем ватови лампи върху стативи като на холивудска снимачна площадка. Още лампи бяха инсталирани на целия тринайсети етаж и по всички стълбища, по които се изкачваха и слизаха криминалисти, асистенти на съдебния лекар и тъмносини униформи. От отдалечена стая в един от коридорите Боби дочуваше Фил Кар, градският полицай, помогнал в претърсването на сградата, който продължаваше да повръща.
— Цветът на очите е… — Доктор Трос се намръщи и спря за момент. — … неизвестен. Очните ябълки са отстранени от орбитите и местонахождението им е неизвестно. Травмата изглежда нанесена след смъртта. Вкочаняването се е разнесло. Разлагането е започнало, долната дясна коремна област показва петнисто зелено оцветяване, кожата се свлича. Тялото е във втори стадий на разлагане. Наблюдават се охлузвания около двата глезена и китки, както и нещо, подобно на бразди от връзване.
Той погледна асистента си в другия край на стаята, който опипваше маската си за еднократно ползване, покриваща носа и устата му.
— Сил, направи снимка от този ъгъл, ако обичаш. Освен това ти и Джо внимавайте при затварянето й в чувала, защото е хлъзгава, а аз искам да огледам браздите от въжетата, като се върна в лабораторията. Непременно да снимате татуираната пеперуда долу на левия крак. Не искам да изгубя и нея.
Боби се приведе към съдебния лекар с кърпа върху носа. Най-тежките случаи на разлагане бяха във Флорида; там труповете издаваха нетърпима смрад.
— Е, Гюнтер, какво имаме?
— Мъртво момиче.
На купони съдебните лекари никога не блестят с чувство за хумор. Но попаднат ли край труп, се изживяват като комика Дейн Кук.