С кафяв хартиен плик под едната мишница, в който бе побрал всичките боклуци, които притежаваше на този свят, и кашон с шест бутилки бира „Шлиц“ под другата, Уоли излезе от болницата в понеделник следобед, качи се в автобуса и се опита да измисли накъде, по дяволите, да поеме сега. Тъй като главата го цепеше и беше все още бинтована, сестрата, която го изписа, му препоръча да намери временен подслон. Но Уоли си беше имал работа с Организацията за подпомагане на безпризорни и знаеше, че там много по-лесно можеш да се набуташ между юмруците, отколкото под някой мост в компанията на пъпчасал кретен и най-добрата му приятелка — бейзболната бухалка. Уоли обичаше да има собствено пространство. И да прави каквото си иска. Не искаше никой да му казва как да живее, само защото му предлагат възглавница и топла манджа.

Спомни си за своя стар другар Барт, с когото известно време деляха общ терен, преди Барт да падне мъртъв на улицата миналото лято. Барт беше пълен с идеи къде да спят, когато положението с полицията станеше напечено, или къде да се подслонят от дъжда. Форт Лодърдейл Бийч беше пълен с техни втори или трети домове, собственост на стари хора, които не искаха да се местят във Флорида, преди на север да е хванал истински студ, като например през януари и февруари. Страхотни места за преспиване. Разбира се, наказанието беше много по-строго, ако те хванат в чуждо легло, отколкото в парка по късните часове. Барт му беше показал белега от куршума в гърдите си — засвидетелствана почит от полицая, побързал да дръпне спусъка, когато го спипал да се вмъква през чужд прозорец. Чака те присъда и затвор. Разбира се, помисли си Уоли на слизане от автобуса при Лас Олас и Хендрикс Айл, за тези неща се тревожиш, _ако_ те хванат.

Както с много стари къщи в шикозния квартал Хендрикс Айл във Форт Лодърдейл, отделен от булеварда „Лас Олас“, почти във всяка втора нещо се строеше или събаряше. Стари домове се сриваха до основи и на тяхно място се издигаха нови, появяваха се високи жилищни квартали от двете страни на булеварда край доковете. Насред новото строителство все още се мъдреха някои стари къщи близко до пресечката, с плътно затворени кепенци като бомбоубежища — поне до официалното пристигане на зимата след няколко месеца. Домове, които бяха твърде стари за алармени системи.

Слънцето вече залязваше и всички строителни обекти бяха опустели. Но дори и така, Уоли знаеше, че накуцвайки като зомби насред пътя, с бинтована като на мумия глава и шевове по лицето, сто процента щеше да привлече вниманието на всеки излязъл да побяга или да разходи кучето си, затова се вмъкна в бетонния скелет на строяща се сграда, отвори една студена бира и зачака да се стъмни. Когато светлините на къщите и на яхтите отвъд бреговата линия започнаха да блестят, той пое през камарите от изкопна пръст, бетонни отломки и ръждясала арматура към рушащия се вълнолом и закрачи по протежението му към къщата, за която му беше говорил Барт: бунгало, боядисано в цвят розово фламинго, със защитни капаци срещу урагани на задната стена, чийто резервен ключ беше скрит в тайна метална кутия зад саксия с мъртви цветя. Само след минути щеше да е вътре, далеч от хорските погледи, и с малко повечко късмет щеше да се наслаждава на видеоиграта „Ейс Комбат“, ако накараше проклетото устройство да заработи.

Само че тайната кутия липсваше.

Мамка му. Всички прозорци бяха запечатани с метални отварящи се щори. Уоли се озърна наоколо. Главата го цепеше. Може пък просто да си направи бивак тук в задния двор и да се огледа за ново място на сутринта. Тогава забеляза старата дванайсетметрова яхта, закотвена зад къщата. Собствениците очевидно не бяха тук поне до следващия месец, следователно и яхтата явно нямаше да им дотрябва, а и тя не му изглеждаше като да е плавала в морето напоследък. На задната й част беше изписано името „Краун Джуъл“ с избелели позлатени букви. Уоли реши, че при липсата на възпиращи щори по нея щеше да му коства далеч по-малко усилия да влезе в „Краун Джуъл“, отколкото в неугледната къща. Той скокна в лодката и се покачи на борда. Щеше да е прекалено да се надява на някаква храна там долу, но човек никога не знае. Можеше да се намерят няколко консерви и бутилирана вода. Бирички също нямаше да е зле. Така можеше да изкара няколко дни, докато се пооправи и се върне на улицата да посъбере мангизи.

Оказа се прекалено фасулско. Едно бързо напъване с джобния нож, който държеше в чорапа си, като с лост и беше вътре. Дървената врата водеше към долна кабина. Докато слизаше надолу по тесните стълби в непрогледния мрак, се надяваше Барт да не се е раздрънкал за мястото на още дузина хора. Не му се щеше отново да му изритат задника.

Миризмата го накара да помисли, че навярно първото му подозрение е вярно — че имаше някой друг на борда на „Краун Джуъл“. Беше гранива, като много гадна телесна миризма, или може би като на стар развален боклук, но без да е задушлива. По-скоро изглеждаше като да е била много, много лоша, но вече изветрява. Беше примесена със смрад на плесен. Собствениците сигурно бяха оставили шибания хладилник отворен и в него е имало храна. Без ток храната се беше развалила. Надяваше се вътре да няма гадинки. Ненавиждаше летящите хлебарки. Уоли мушна цигара в устата си и се пресегна за запалката. Време беше да огледа подслона си за през нощта.

Запали фаса и задържа пламъка пред себе си, за да вижда къде стъпва. Стоеше по средата на дневна със столове, масичка за кафе и маса за хранене. Зад гърба му се намираше тясна кухничка. Дотук добре — не се виждаха и чудовищните хлебарки. Ако отвори няколко прозореца, може да се отърве от вонята. Ама че живот — да имаш достатъчно пари, за да притежаваш къща, която не използваш, и дванайсетметрова яхта, с която не плаваш. Той направи още няколко крачки, слезе по още две-три стъпала и отвори вратата пред себе си, която навярно водеше към спалното помещение. Пламъкът угасна и той тръсна запалката и отново я щракна, примижавайки в тъмнината, за да вижда пред себе си.

Когато видя двете тела, седнали в средата на голямо капитанско легло с ръце във взаимна прегръдка, първата му мисъл беше, че предчувствието му се оказваше вярно — някой друг беше откраднал идеята много преди него и той беше изненадал двама души в момент на мърсуване. Промърмори „извинете“ и отстъпи крачка назад, при което се спъна и настъпи края на завивката, която се изхлузи към него. Телата се килнаха напред върху леглото. Пламъкът изгасна. И никой не промълви дума.

Чак тогава Уоли осъзна, че смрадта го обгръща отвсякъде и двете тела, на които току-що се бе натъкнал в непрогледния мрак, бяха много, много мъртви.

46

— Лари, какво установихте? — започна Боби още с влизането си в стаята на отдел „Престъпления срещу деца“ във вторник сутринта. — Нещо по въпроса за Лори, която няма фамилно име?

— Ударихме на камък с нея — отвърна Лари, вдигайки поглед от лаптопа си.

Той събра някакви папки и последва Боби в кабинета му.

— Но открих двамата смотаняци, с които Ламана се е срещнал вечерта на двайсет и шести в кръчмата „Страничен джоб“: Джулс Блак и Алекс Хуарес. Работят в сервиза на „Кармакс“. Двамата казват, че Тод се е присъединил към тях около осем часа вечерта и си е тръгнал към единайсет с някаква непозната мадама. Брюнетка. Най-доброто описание е, че била с големи цици и изглеждала повече от пълнолетна. Не знаят името й. Тя е приказвала с него на бара и няколко минути по-късно са си тръгнали заедно. Не е била секретарката, защото тя е червенокоса и ние го проверихме, макар че е чукал и нея.

— Някой знае ли къде е бил от пет до осем часа?

— Не.

— Това не говори добре за нашия човек.

— А нещо от лабораторията? — попита Сиро, влизайки с чаша кафе в ръка. — Има ли вече някакви резултати?

— Колата беше чиста — отвърна Боби. — Няма кръв, но са открили три кичура от косата на Лейни в багажника.

Той размаха един лист.

— Лабораторният доклад — още топъл от факса.

— В багажника? — изненада се Сиро.

— Взели са косми от четката за коса на Лейни в стаята й и са ги сравнили. Кафето прясно ли е? — попита Боби, кимвайки към чашата му.

— Кики беше сварила кафе. Малко е силничко, но нали е кубинка. Значи, нещата _наистина_ не говорят добре за нашия човек. — Сиро поклати глава. — Пълен боклук. Как са попаднали там?

Боби вдигна рамене.

— Може да я е натикал в багажника. А може и да са от плажната чанта, която _тя_ е хвърлила в багажника преди половин година. Не се знае къде, кога и как и е потенциално обяснимо. Но има още новини: производителят на боята съвпада с неговата — „Уинзър и Нютън“. Не можем да идентифицираме точните цветове, защото боите и на двата портрета — на Сампсън и Боганес — са смесвани. Лабораторията не може да разграничи пигментни цветове, щом бъдат смесени. Платната са от разтегнат бял лен, сплитката не е различима и следователно е непроследима. — Боби вдигна празната си порцеланова чаша с Мики Маус и посочи огромното му ухо.

Беше му подарък от Кейти за рождения ден преди години.

— Дали Кики ще ми пусне малко кафе, а?

— Значи, едната сестра казва, че доведеният баща е шибан октопод и че по-малката сестра, която е в неизвестност, се е опитвала да го отбягва. Той не разполага с алиби за времето от изчезването на доведената му дъщеря, а в багажника му има нейни косми? А, и боята съвпада — обобщи Лари, почесвайки се по главата. — Кога ще можем да го притиснем, Боби? Имам предвид да го заковем за „развратно и разюздано поведение“ с по-голямата щерка — поне да го държим далеч от улицата.

— Не го искам далеч от улицата, Лари. Имаме поне едно изчезнало момиче, за което знаем със сигурност, че е още някъде там — доведената му дъщеря. Ако работи сам и бъде закован, кой, по дяволите, ще се погрижи за нея?

Веднага му дойдоха наум обърканите факти по случая от Кентъки, в чието разплитане беше участвал задочно преди няколко години. Чад Фогърти беше заподозрян за серия от изчезвания на поне десет момичета. Полицията в Кентъки беше приела, че жертвите са мъртви отдавна, тъй че събра обвинения колкото Фогърти да не е по улиците, докато се опитваше да образува дело, смятайки, че потенциално са спасили друг родител от съсипваща трагедия. Когато обвиненията, до които прибягнаха като последно средство, не издържаха и след три месеца Фогърти все пак беше пуснат на свобода, упоритите следователи го проследиха до отдалечена ферма извън Боулинг Грийн. Ферма, която никой дори не подозираше, че той притежава. В подземно убежище срещу торнада потресените полицаи откриха затворените в клетки тела на всичките десет изчезнали момичета — загинали бавно от гладна смърт, докато Фогърти е спал спокойно на нар в окръжния затвор. Боби нямаше да допусне същото да се случи и сега. Не би си го простил никога. Макар и да не бе все още напълно убеден, че Ламана е Пикасо, не би рискувал живота на едно дете.

— Ако е още жива, Боби — отбеляза Лари.

Боби тръсна глава.

— Искам да видя къде ходи. Зо направи някои проверки. Откри негови роднини в Тенеси и майката на Ламана в Порт Сейнт Луси.

Порт Сейнт Луси беше малко, необикновено спокойно градче на източния бряг на Централна Флорида, на около час и половина път южно от Орландо. Беше убежище на пенсионери.

— Утре ще отскоча дотам да се видя с майката. Ще наредя на полицията в Чатануга* да провери другите роднини. Какво излезе с яхтата, Лари? Има ли нещо?

[* Чатануга — четвъртият по големина град в щата Тенеси. — Б.пр.]

— В окръзите Маями и Броуард има регистрирани осемдесет и девет яхти, започващи с буквите „Емп“. А бреговата охрана не проследява яхти, регистрирани в други щати, които идват да плават в нашите сини води — те държат сметка само за яхтите, влизащи в страната.

— Мамка му — реагира Боби. — Както и да е. Осемдесет и девет не са чак толкова много. Ще започнем с тях. Ще отделим всеки окръг и всеки ще поеме по двайсет…

В този момент Франк Весо мушна глава в стаята на отдела.

— Хей, Боби — извика той, явно превъзбуден. — Пусни телевизора. Май предават за твоя — нашия — случай! Включи на Шести канал.

Боби почувства стягане в гърдите. Включи портативния телевизор зад гърба си точно навреме, за да види Марк Фелдинг от телевизия WTVJ, застанал пред къща, боядисана в розово, зад чийто покрив стърчаха платната на голяма яхта. Сините и червени светлини на не един полицейски круизер кръстосваха наоколо, видими дори на яркото слънце. По поляната, отцепена с жълта лента като местопрестъпление, пъплеха униформени. Под Фелдинг в долната част на екрана течеше надпис с главни букви:

ИЗВЪНРЕДНИ НОВИНИ: ДВЕ ТЕЛА ОТКРИТИ В ЯХТА ВЪВ ФОРТ ЛОДЪРДЕЙЛ. ПО ПРЕДВАРИТЕЛНА ИНФОРМАЦИЯ ТОВА СА ИЗЧЕЗНАЛИТЕ СЕСТРИ ОТ МАЯМИ…

— … никой не знае нищо повече, или поне не се съобщава, Андреа — произнесе Фелдинг, който с мъка контролираше нарастващата възбуда в гласа си, — но от разговора ми с източници, разпитвали Уолтър Джаксън, заключавам, че е напълно възможно това да е дело на опасния убиец, за съжаление, познат толкова отблизо на мен и на полицията като Пикасо. И, подчертавам отново, _ако_ това са изчезналите сестри Боганес, което тепърва предстои да бъде потвърдено, в такъв случай, Андреа, мога само да коментирам, че органите на реда предварително бяха класифицирали тези две момичета като избягали от дома си точно какъвто беше случаят и с изчезналата тринайсетгодишна Илейн Емерсън, а това би могло да означава, че тук, в Южна Флорида, действа сериен убиец. Точно тук, при нас, Андреа, едва ли не в задния двор…

47

Марк Фелдинг беше застанал край новинарския ван на Канал Шест доволен от себе си, пушеше цигара и предъвкваше неприятните новини с трътлестия оператор и двамина униформени полицаи от Форт Лодърдейл.

— Абе ти майтап ли си правиш с мен, бе? За затвор ли плачеш? — разкрещя се Боби, щом го зърна.

Изненаданият Фелдинг вдигна ръце, когато Боби се втурна към него, вероятно за да се защити от евентуални юмруци.

— Вие ме заблудихте, агент Дийс! — заоправдава се той. — Казахте да няма обсъждане какво съм видял на картините, изпратени _до мен_, както и на други бъдещи картини, които може да _ми_ бъдат изпратени. Добре, разбрах го. Разбрах го. Но никъде в подвеждащата ви заповед не се споменаваше, че не мога да отразявам новините, много благодаря. Както виждате, върша си работата. Аз съм репортер. Това ми е работата. Съжалявам, ако не ви е харесал репортажът ми.

Операторът и полицаите се отдръпнаха.

— Тръгваш да предаваш на живо тези лайнарщини, преди дори да съм бил извикан? Защо, да те вземат дяволите, не си споменал на полицейското управление на Форт Лодърдейл, че работя по този случай?

Очите на Фелдинг потъмняха.

— Това не ми е работа все пак, нали? Да казвам на хората каква е _вашата_ работа? Не е мой проблем, ако лявата ръка не знае какво върши дясната. Тук съм, за да информирам хората. Това ми е работата. Това е _моята_ работа.

— Боби! — викна Зо.

Боби се обърна и се отдалечи, без да го цапардоса.

— Какво ще кажете за колата в гаража? — изкрещя Фелдинг след него. — Проверката в архива сочи, че е била купена в „Кармакс“. Истина ли е, че може да има връзка между тази следа и втория баща на Лейни Емерсън, Тод Ламана? Скоро ли ще го арестувате?

Боби се извърна и се спусна към него. Униформените се разпръснаха. Той стовари дланта си върху обектива на видеокамерата, та да не би операторът да реши, че моментът е подходящ за снимане.

— Слушай, Шерлок — сряза той внезапно пребледнелия Фелдинг, — зная, че всъщност ти се ще да си ченге. Усещам го. Не си успял да влезеш в академията, издънил си се още на първоначалната проверка, или каквото ще да е. Но познавам такива като теб. Сега ти е паднал единственият шанс да се прочуеш и да докажеш на всички, които са те мислили за смотаняк, че _ти_ е трябвало да бъдеш детективът по този случай. Но нека ти кажа — хабер си нямаш от тая работа. Такива набедени ерзац репортери като теб с лопата да ги ринеш. По някаква шибана причина си бил избран за куриер на един умопобъркан. Ти не си истински репортер. Не си велик детектив. Не си нищо повече от една марионетка в това шоу и даже и за това не те бива. Така че прави каквото ти е наредил снизходителният съдия и си дръж устата затворена или ще ми помогнеш да се разправя с теб, както трябваше да сторя още преди седмици, _Марк_ — с железен юмрук и без да проявявам милост.

Той се обърна, подмина Зо, прескочи жълтата лента, която заграждаше алеята, и тръгна към къщата. Когато мина край двамата разговорливи полицаи, които се бяха скатали, им извика:

— Ако някой каже на това лайно дори колко е часът, ще работите само нощна смяна, докато се пенсионирате. Ясно ли е?

В задния двор завари хаос. Навсякъде шареха криминалисти и униформени — пъплеха като мравки по цялата яхта, изпотъпквайки всичко наоколо. Разтоварването на единия черен чувал с труп от яхтата се надзираваше от огромен следовател, който дъвчеше „дет стик“* по каки панталон и бяла риза, мокра от пот, с жълти петна под мишниците.

[* „Дет стик“ — название на леко халюциногенно вещество, което може да се пуши като цигара. — Б.пр.]

— Следовател Лафърти? Аз съм агент Робърт Дийс от ПАФ. Разговаряхме по телефона.

— Бързо пристигате тук — отвърна Лафърти, издухвайки сив облак дим в лицето на Боби.

— Добре че е така. Не ви ли казах да не изнасяте телата, преди да пристигна?

— Така е. Но тези момчета не могат да висят тук цял ден.

— Бяха само двайсет минути. Ако не възразявате — каза той и пристъпи към чувала с тялото, дръпвайки ципа, преди детективът да се опомни.

Издълбаното лице на нещо, което някога е било човешко същество, зееше към безоблачното синьо небе. Беше останал почти само черепът и тук-там по него и шията се крепяха парчета черна разложена плът. Напомняше крило на птиче, оглозгано до кокал и захвърлено под горещото слънце край кофата за боклук. Под черепа се бяха струпали гъсти кичури дълга руса коса, където се бе свлякъл скалпът. Около шията се виждаше колие с неоноворозово сърце, вградено в друго сърце, което лежеше върху деколтето на черна рекламна тениска. Боби погледна надолу. Костеливите пръсти почиваха край тялото, но върхът на палеца на дясната ръка липсваше. Той затвори ципа. Над главата си чу бръмчене на приближаващ хеликоптер. Беше новинарски вертолет. Боби знаеше, че с телеобектив можеха да уловят и сливиците в гърлото му, ако действително искаха тяхна снимка.

— Не местете другото тяло — нареди той на Лафърти.

— Недей да ми казваш какво да правя, синко — произнесе Лафърти със заядлив тон, при което проследи погледа на Боби и се загледа притеснено към небето.

— Сега вече разследването е на ПАФ. Повече няма да има нужда да ти казвам какво да правиш, защото няма да правиш друго, освен да си напечаташ рапорта как си прецакал местопрестъплението ми. — Той се обърна към криминалистите от съдебна медицина, застанали наблизо със сконфузени изражения. — Поставете я в колата. Не я транспортирайте, докато не ви наредя. И не местете другата.

Зо се приближи точно когато Лафърти се оттегли бесен под една финикова палма, където трябваше да изтърпи мъмренето на началството си по телефона.

— Ето как си печелиш приятели и влияеш на хората. Добре че аз съм шефът.

— Кой е изпуснал информацията? — попита Боби.

— Не знам. По радиото говореха само за това. Не е нужно да си гений, за да го сканираш. Честно казано, никой не предполагаше, че е Пикасо, докато не се появи твоят приятел и екипът му с камерата.

— Ти ли се обади?

— Да. Маями-Дейд са включени, както и Шерифското управление на окръг Броуард. По двама души от всяко. Мисля, че можеш да отсвириш Форт Лодърдейл, но Маями Сити също дава един човек. Ти официално имаш екип за специални операции, Пастире.

48

Години преди Ен Би Си и красавецът Джордж Клуни да превърнат Спешното отделение в романтична драма, Дензъл Уошингтън и Хауи Мандел вече участваха в сериала „Болница на забравените“. Точно тогава младата и впечатлителна тийнейджърка Лу Ан Бригс, която търсеше вълнуваща кариера след завършването на гимназията, реши да стане медицинска сестра. Не просто сестра, която ти казва да си изплезиш езика и да кажеш „а-а-а“, от онези в бели престилки, които държат ръцете на пациентите, а такава, от която зависят истински важни неща всеки ден — да спасява човешки животи в отговорни сектори, да кара носилки и да помпа гърди, докато сърцата в тях затупат отново. Още тогава знаеше, че баща й — който гледаше същите медицински сериали като нея на същия диван в Шрийвпорт, Луизиана — никога нямаше да я прати да учи медицина в университета, дори и да можеше да си го позволи. Успехът й беше блестящ, но лекарската професия не беше за жени. Сестринството, от друга страна, беше почтена професия и най-доброто, на което можеше да се надява. Само че на нея не й бе достатъчно просто да е почтена. Тя искаше да е вълнуваща. Търсеше единоборство със смъртта. Нещо завладяващо. Искаше да е една от сестрите в бостънската болница „Сейнт Елиджъс“, да работи в екип с Хауи и Дензъл, които вещо и безстрашно изправят на крака „яйцата Хъмпти-Дъмпти“. Тъй че си избра спешната медицинска помощ и стресовия Ню Йорк Сити, където да я практикува. Град, в който никога не беше стъпвала. Десет дни след излизането си от Северозападния щатски университет се озова в центъра на ада.

Прострелните рани в болница „Джамейка“ бяха нещо обикновено; намушкванията с нож — рутинни. Шегичките с черен хумор за разсейване на напрежението в Спешното отделение просто изчезваха, когато нещата клоняха от лоши към ужасни. Никакви хубави, млади и безгрижни доктори не се мотаеха около кафемашината. Пациентите не бяха мили, нито болничната администрация всеопрощаваща. Ако не беше подписала договор да работи минимум две години и нямаше надбавки към заплатата при постъпването, едва ли щеше да издържи и седмица.

Но пък и никога нямаше да срещне следовател Боби Дийс.

Осемнайсет години бяха изминали от онази ужасна нощ, когато Боби беше вкаран на напоена с кръв носилка в Спешното отделение със затихващ пулс, придружаван от дузина обезумели полицаи от Нюйоркската дирекция на полицията. Прищявка на съдбата беше, че този ден тя работеше на двойна смяна, още една прищявка изпрати страховитата буря с проливен дъжд, която й попречи да излезе в почивката, за да изпуши цигара, и трета прищявка вкара бъдещия й мъж на носилка в неотложната травматология. Лу Ан не беше очаквала любовта на живота й да я потърси сам, и то на носилка, облян в кръв, с разкъсана подключична артерия от куршума на наркодилър. Не беше очаквала, че точно на нея ще се падне да го спасява. Но може би тъкмо защото беше срещнала Боби по този начин, може би защото от двойната смяна в ада през онзи дъждовен ден беше излязло нещо толкова силно и хубаво, Лу Ан подмина десетките други възможности оттогава да работи в по-малко напрегнати сектори като медицинска сестра.

В момента повече от всякога беше благодарна, че остана на тази работа. Огромният стрес сред суматохата на първостепенна травматологична болница, само на минути път извън Маями, беше най-доброто хапче срещу умопомрачението до края на живота й. И колкото и егоистично да би звучало, ако го изкажеше гласно, точно сега тя имаше нужда да бъде около хора, чиито животи бяха много по-трагично опустошени от нейния.

Затова работеше дълго и усилено до изнемога, поемаше двойни смени и дежурства през празниците, затъвайки в емоционално изчерпваща работа, както алкохоликът се пристрастява към бутилката. И точно както алкохоликът след запой, на сутринта се чувстваше зле. С усещането, че отново беше предала всички. Първо дъщеря й избяга от дома, който тя беше създала със _собствените_ си ръце, а сега тя дори вече не я търсеше всеки миг и секунда от живота си, както правеше съпругът й. Вместо това беше отново на работа, изкарвайки поредната двойна смяна. Но истината бе, че не можеше да бъде като Боби. Всъщност Лу Ан даваше най-доброто от себе си през деня, само и само да не мисли за Кейти, въпреки че никога не го бе споделяла с Боби. Защото мисълта за единственото й дете, малкото й момиченце, което някога искаше да бъде мажоретка на щата Флорида и да стане ветеринарен лекар, а сега кой знае под кой мост полагаше нощем глава и с каква отрова инжектираше ръцете си и какви отчаяни неща правеше за пари, беше прекалено болезнена. Затова не мислеше. Вместо това като пияницата, който поема обратно към бара с натежало от вина съзнание след убийствен махмурлук, Лу Ан търсеше утеха в поемането на друга смяна и поправянето на нечия чужда трагедия.

Метна латексовите ръкавици и изпръсканата с кръв предпазна престилка в контейнера за биологично опасни продукти, довърши изстиналото си кафе и излезе в претъпканата чакалня.

— Елби Санчес? — извика тя.

Крехка възрастна жена се изправи в дъното на залата и с помощта на проходилка започна да се придвижва към нея. Лу Ан забеляза, че телевизорът над главите им в чакалнята, по който обикновено даваха сериалите „Съдия Алекс“, „Доктор Фил“ или момичетата от предаването „Гледища“, в момента излъчваше новини. Нямаше да му отдели и секунда внимание, ако не беше същият репортер от онази вечер, който беше изкарал Боби от равновесие. Името му беше Фелдинг. Марк Фелдинг. Репортажът беше за избягалата тийнейджърка от Корал Спрингс.

— Все още нямаме потвърждение на самоличността им, но, както обявих по-рано, Сю, това е история с продължение. Служители от ПАФ са на местопрестъплението. Тук са вече цял ден. Те не издават други подробности, освен онези, които научихме днес следобед, но по всичко изглежда, че това са сестрите от Флорида Сити. Най-голямата тревога е: за сериен убиец ли става дума? Естествено, органите на реда не желаят да се раздухва паника — Маями все още не се е отърсил от ужаса на бруталните убийства, свързани с Купидон, донесли на града мрачната слава отпреди няколко години. Никой не иска тази публичност да се повтаря, но двата зловещи портрета, трите мъртви тела и големият брой изчезнали непълнолетни… Никой не може да игнорира оформящата се картина…

— Аз съм Елби Санчес — представи се дребната женица.

— Дали става дума за сериен убиец… — продължаваше Фелдинг, размахвайки пачка фишове за избягали и изчезнали деца.

Залата се завъртя. Първо бавно, след това бързо.

— … който набелязва тийнейджърки, или още по-точно, избягали от дома си малолетни момичета?…

И още по-бързо.

— Ако това е така, колко могат да се окажат жертвите на този Пикасо?

— Сестра? Мога ли вече да видя сина си? Добре ли е?

И по-бързо.

— Сестра? Добре ли сте? — отново попита Елби.

Въртенето стана неудържимо.

— Господи! — изпищя някой от тълпата в чакалнята.

— Мили боже! Роджър! Роджър! Докарайте носилка! Има припаднала! Лу Ан припадна!

Сетне гласовете заглъхнаха и милостиво я обгърна мрак.

49

— Маями, градът, който завинаги превърна любовта в синоним на бруталност, очевидно има нов сериен убиец на свобода с друг цветист псевдоним.

Той се взираше в телевизора, разтърквайки замислено наболата си брада. Няма шега. MSNBC. Пое си дълбоко дъх. Ем Ес Ен Би Си. Погледна течащия надпис в долната част на екрана. _Полицията в Маями откри телата на две сестри, смятане за жертви на сериен убиец — Пикасо._ Беше в дигиталния телеграфен текст на новините по Ем Ес Ен Би Си…

Не къде да е, а в телеграфния текст на шибаните новини от Таймс Скуеър!

Познатата сладка Крис Джансинг, която заковаваше вниманието на хиляди, плещеше за _него_, при което хубавата й малка начупена уста се опитваше да запази сериозност, но той все пак виждаше, че тя едва потиска усмивката си. Новината не се отразяваше само от Ем Ес Ен Би Си — макар и да беше най-голямата телевизионна станция, която гледа днес. Той беше новина номер едно и по други шест местни канала. Хората от цялата страна — от старомодната Индиана до пренаселения Ел Ей — в момента стояха около автоматите за студена вода и навярно обсъждаха _него_. С погледи, приковани в ярките екрани по Бродуей, четяха за _него_. Мащабът на ситуацията беше едва ли не смазващ, но… усмивката се изплъзна и завладя цялото му лице. Лесно беше да разбере пристрастяващата, изкусителна притегателност на славата. И защо младите звезди, които се оплакваха най-силно от нахлуването на папараците в скъпоценния им личен живот, преживяваха най-тежко неочакваното отсъствие на камерите пред парадния си вход и факта, че хубавите им лица не красяха първите страници всяка седмица.

_Пикасо._ Нелошо сравнение. Божке, можеше да го слуша по цял ден. Въпреки че всеки, който разбираше от изкуство, беше наясно, че стиловете им на рисуване бяха коренно различни. Пикасо беше кубист сюрреалист — той твореше неспокойна, абстрактна живопис, която само интелектуалците и гениите твърдяха, че разбират. Докато лично той предпочиташе експресионизма — изопачената действителност в изкуството, която търси емоционален ефект. Но това всъщност беше без значение — Пабло Пикасо беше по-известен от Мунк и Кандински. Колкото до псевдонимите, никога не се беше замислял сериозно как ще го нарекат пресата или полицията един ден или как ще звучи новият му прякор редом с прякорите на други убийци, останали в съзнанието с грозната си слава: Джак Изкормвача, Зодиака, Убиеца от Грийн Ривър, Бостънския Удушвач, Бръснача в неделната сутрин, Сина на Сам, Нощния ловец, Купидон.

А сега Пикасо.

Някои хора оставят неизличима диря в историята. Имена, които никога не се забравят. Искаше да е един от тях.

Обаче вече усещаше отката от тази известност. Сам го беше предизвикал, не ще и дума. Все едно беше побил знаме в гнездо на стършели и всички бяха наскочили да го търсят. Независимо че го търсеха на погрешните места, навън имаше наизлезли хиляди други опасни вредители и той трябваше да е дяволски внимателен. Само че никога не бе отсъствал от колекцията си за толкова дълго време и се надяваше да няма… починали. Щеше да е много тъжно. Ако не се окажеха като прасетата и не бяха изплюскали всичко, което им беше оставил, нещата щяха да бъдат наред. Но откриваше, че отглеждането на неговата крехка, еклектична колекция в много отношения беше като поддържането на градина — някои растения се нуждаеха повече от „нежна и любяща грижа“, докато други се грижеха сами за себе си. Някои разцъфваха рано; други се разпадаха като орхидея при докосването й. След всичкото отглеждане, торене и поливане — след всичката шибана любяща грижа, която им оказваше всеки изминал ден — понякога онова, което оставаше след положените усилия в края на деня, беше купчинка красиви окапали листенца и грозно дръгливо стъбло. Определено не му се щеше да се прибере и да завари подобна картина. Особено след като нямаше кого другиго да вини, освен себе си за това, че скъпоценните му петунии бяха загинали. Немарата беше само и единствено негова вина. Трябваше да се върне при тях до края на седмицата. Независимо какво щеше да му струва, трябваше да намери път през растящия рояк гневни стършели…

Навярно преувеличаваше същинското положение. В стремежа си в никакъв случай да не подценява противника, беше успял да го надцени прекомерно. Най-добрите умове на Маями в крайна сметка не се оказаха толкова изключителни. Трябваше един бездомен пияница да им посочи нещо, което можеха да открият сами, ако бяха проявили елементарно усърдие. Това най-вероятно означаваше, че не разработват и други следи. Беше разочароващо, без съмнение. От специален агент-инспектор Робърт Дийс от ПАФ се очакваше да е черешката на тортата. Пастира, до когото опираха всички, когато някое агне се отлъчи от стадото — така го наричаше списание „Пийпъл“, където бе обявен за „Героя сред нас“ за 2008 година. Боби Дийс беше мъжът, който следваше да направи лова малко по-интересен и малко по-вълнуващ, защото беше _толкова_ добър в работата си. Е, дотук не успя да го впечатли. Никак даже. Беше като да играе шах с последната версия компютър на НАСА и винаги да печели. Или си наистина много, много умен, или митичният, магически, всесилен компютър е много по-тъп, отколкото си го мислел.

Той потопи бисквита „Орео“ в топлото си мляко и насочи вниманието си към компютъра. Чувстваше се самотен, беше облечен за излизане, без да има при кого да иде, а извън вратата гъмжеше от стършели. Време беше да провери каква нова лудория е измислила възедричката Шели с красивата розова татуирана пеперуда. Само с няколко кликвания на мишката той отвори вратата към резервоара и заплува скришно в интернет, заобикаляйки ловко родителските контролни бариери и защитни стени. Навред около него превъзходни дребни рибки изпращаха моментни съобщения, снимки и разменяха клюки в Оу Ем Джи чатрума. Все едно чуваше пискливото им чуруликане. Милиони възбудени млади гласове, които цвърчаха, писукаха и дърдореха, разперили криле в големия лош интернет. Бяха там, за да докажат на мама, татко, баба и на самите себе си, че в световната мрежа няма от какво да се боят. Няма сексуални хищници, които дебнат в дружеските форуми. Та те биха надушили от километър всеки преструван. Единственото, което търсеха, бяха малко нови приятели и малко забавление.

Нужни му бяха няколко секунди, за да открие точно каквото търсеше. С невидими ръце отвори ципа на роклята й, разкопча сутиена й и се промуши незабелязан в компютъра й. Опитните му пръсти шареха из нейните програми, докато намерят нужното включване. След това се облегна на стола, дояждайки бисквитата, докато сладката Шели се разхождаше на екрана му по розова пижама на точки, с коса, увита в хавлиен тюрбан, дърдорейки по мобилния си. Леглото й беше неоправено, дрехите й бяха пръснати навсякъде из разхвърляната стая в люляков цвят. Той събра трохите от косматия си корем и се наведе над клавиатурата.

„ЕлКапитан казва: здрасти Шел. онлайн ли си?“

Няколко секунди по-късно получи пълното й внимание. Той се усмихна. Обичаше домашните филми.

50

— Колко време мислиш, че ще отсъства? Искам да кажа, дали ще се върне изобщо? — попита Лейни, долепила буза до хладната плесенясала стена. Гласът й бе започнал да глъхне.

— Не знам. Може да е катастрофирал — отвърна Кейти. — Дано да го боли адски.

На Кейти й бе хрумнало, че изродът може изобщо да не се върне. Че просто ги е зарязал в тази адска дупка — където и да се намираше — да гният, докато умрат. Отначало нямаше нищо против — беше по-добре в сравнение с онова, което я чакаше, ако се върне. По-добре, отколкото да слуша виковете от коридора. Или да надушва отвратителната миризма на боя, от която й призляваше. Или да усеща лепкавите пръсти по кожата си. В момента чуваше единствено тишина; надушваше само собствената си смрад в ъгъла. Сетне се замисли върху възможността той наистина да не се върне повече. Представи си как умира бавно от глад в тъмнината и какво би било усещането. И макар смъртта да изглеждаше за предпочитане пред живота в такъв затвор, в случай че той не се върне, започна да вижда реалната възможност никой да не открие тялото й. Щеше ли някога нещастната й майка да разбере какво се бе случило с нея? Или родителите й щяха завинаги да си мислят, че тя живее някъде във Вегас, Ел Ей или Ню Йорк? Нима щеше да изгние като мумия и от нея да останат само кости, които след един-два века някой търсач на динозаври щеше да изрови и да се чуди защо, за бога, е била заровена точно на това място?

— Как върви твоят тунел? — попита Лейни. — Стигна ли другата страна на стената?

— Опрях в скала.

— Ох, отказваш ли се?

— Няма начин. — Кейти сви юмруци.

Усети как кървящите й пръсти с изпочупени нокти и обелена кожа се трият в дланите й. Сигурно кървяха вече от дни.

— Просто ще я заобиколя. Това може да е единственото ни спасение, в случай че той не се върне. Какво става с твоя тунел?

— Спрях. Много ме болят пръстите.

— Лейни…

— Искам да си ида у дома, Кейти. Не да дълбая тунели. Няма да мина през тях.

— Мисли позитивно.

— Ти не искаш ли да се върнеш у вас, Кейти?

Кейти затвори очи. Не й се говореше за дома. Прекалено болезнено беше.

— Да, точно затова дълбая. Желанието да си у дома в топлото легло не може да те пренесе там, Лейни. Няма магьосник, който да изпълни желанието ти само с удряне на петите една в друга. — Тя въздъхна и се облегна на стената. — Разкажи ми пак за брат ти. Какво е да имаш брат? И защо си го наричала Брадли Смрадли?

— Вече не помня. Не си спомням защо го нарекох Смрадли — прошепна Лейни в отговор. — И с какво толкова ме вбесяваше. Просто ми липсва. Дори не мога да повярвам, че казвам това. Брад ми липсва. Липсва ми нахълтването му в стаята ми, отмъкването на комиксите ми. Беше го страх от гръмотевици и искаше да ги чете под завивките. Липсва ми глупашкият му смях, когато реши, че нещо наистина е смешно. Мислех, че се преструва, но сега знам, че е бил искрен.

— А майка ти? Разкажи ми за нея.

— Тя май е много объркана, но не ще да си признае. Всичко прикрива. Винаги е била такава. Както ти казах, когато това се случи, не се разбирахме особено. А Лиза, нали се сещаш — сестра ми — избяга преди майка ми да побеснее истински. Веднъж мама й каза, ако пак го направи, да не се прибира вкъщи. Лиза сигурно даже не знае, че съм изчезнала. Все се губеше някъде. Около нея се въртяха гаджета, наркотици, така че… — Гласът на Лейни секна и тя разтри превързаните си очи. — Сигурно още е бясна, че съм й взела джинсите и гримовете.

— Ще ми се да можех да поправя нещата — произнесе Кейти тихо. — Да ги направя отново по друг начин, нали разбираш? Мислех, че всичко вкъщи е толкова кофти. Не е ли смешно? Но понякога трябва да видиш кое е истински лошото, за да оцениш доброто. Всичко прецаках у дома. Сама си бях виновна. Но вече е твърде късно да бъде поправено.

— Не казвай това! — изкрещя Лейни с всичка сила.

Настъпи продължително мълчание.

— Мислиш ли, че някой ни търси, Кейти? Дали на някого изобщо му пука?

Кейти изтри сълзите от страните си с разранените си кървящи ръце. Нямаше желание да отговори на този въпрос нито наум, нито на глас. Заопипва дупката, която беше започнала да дълбае от много време. Пръстите й достигнаха грапавия варовик и тя го последва с ръце, докато усети внезапното му прекъсване от нещо, което сметна за пръст. Вмъкна пръстите си там и започна да гребе трескаво, без да обръща внимание на болката в пръстите, гърба, празния си стомах и без да мисли за страха, който изпълваше сърцето й.

— Точно затова трябва да се измъкнем оттук, Лейни — прошепна тя. — И то точно сега.

51

— Къде е тя? — попита Боби, щом отвори вратата на дома си.

Шарлът Нокс, близка приятелка на Лу Ан от болницата, седеше на един стол в слабо осветената дневна със списание „Пийпъл“ в скута и го чакаше. Нила го посрещна на вратата с вой и махване на опашката.

— Спи на канапето в дневната — отвърна Шарлът с пръст на устните, изправи се и взе чантата си. — Не е много добре.

— Какво е станало, по дяволите, Шарлът? В болницата не искат да ми кажат нищо. Долетях тук веднага щом ти ми се обади…

— Тя ще се оправи, Боби. Направиха й една дузина изследвания, изглежда, просто е припаднала. Но при падането си е ударила главата в един стол и като се събуди, ще е натъртена и ще има силно главоболие. Възможно е да е получила сътресение от удара, тъй че трябва да си почива няколко дни и да я прегледа лекар, преди да се върне на работа.

— Припаднала? Господи… защо?

— Не зная. Малко преди това вадеше асфалт от гърба на един катастрофирал мотоциклетист и в следващия момент припадна в чакалнята на интензивното. Била е там само от няколко минути. Не искаше да те тревожи, докато й правеха изследванията. — Шарлът снижи глас. — Разбрах, че работиш по онзи тежък случай. Цял ден го дават по новините.

— Нейна ли беше идеята да не ми се обади?

— Просто не искаше да те плаши.

_Боби, обажда се Диъдри. Диспечерът току-що ме свърза с някой от болницата в Броуард, който търсеше теб. Аз вдигнах телефона. Аз… не знам как точно да ти го съобщя. Нещо се е случило с жена ти, Боби._

Той тръсна глава и погледна зад Шарлът към дневната.

— Вече успя, Шарлът.

— Ще ме убие, като разбере, че съм те извикала. Просто не исках утре да дойде на работа, все едно че нищо не се е случило. Работи прекалено много. Нейното си е живо изтощение.

— Добре си постъпила, Шарлът — каза Боби, изпращайки я до вратата. — Много й се събра напоследък.

— Очевидно — съгласи се Шарлът, тръгвайки по предната алея към колата си. — Грижи се за нашето момиче. Лека нощ, Боби.

Дневната беше тъмна. В кухнята, която водеше към дневната, беше включена само лампата над печката. Въпреки това на лунната светлина, която се процеждаше между палмите отвън, можеше да види слабата й фигура върху голямото тъмносиньо плюшено канапе. Беше се свила като малко дете. На сгъвката на лакътя й беше залепено топче памук. Друго беше залепено на китката, където й бяха взели кръв и бяха включили системата. Точно под нея лежеше медицинският й картон от болницата.

— Хей, здрасти — каза той с приглушен глас, като приклекна до нея и издърпа старата плетена завивка над раменете й.

Отмести внимателно дългия рус кичур от лицето й и видя шевовете над лявото й око, което беше отекло и посиняло. По бузата й минаваше дълбока червена драскотина. Трябва да е било жестоко падане.

Лу Ан отвори очи и го погледна.

— Казала ти е — промърмори тя.

— Трябваше ти да ми се обадиш, Красавице. Какво стана?

Очите на Лу Ан внезапно се напълниха със сълзи и тя се разрида.

— Мила, мила, какво има, Лу? — попита той, като я прегърна и притисна главата й до гърдите си. — Нещо лошо ли е? Господи… да не би лекарите да са ти казали нещо лошо?

Тя поклати глава.

— Тогава какво има, скъпа?

Тя отново поклати глава.

— Ще се оправиш, Красавице. Всичко ще бъде наред. — Той отмести косата от лицето й и се опита да я погледне в очите. — Защо не ми се обади?

— Видях го по новините. Знам всичко, Боби — успя да произнесе тя почти шепнешком.

— Какво си видяла?

— Онзи репортер по случая с избягалите деца. Видях него.

— Лу Ан…

— Искам да знам истината. Искам ти да ми я кажеш. Отвлечена ли е? От този убиец Пикасо?

— Какво? Лу Ан…

— При него ли е? — изрева тя и скри лице в рамото му. — При него ли е момиченцето ми?

Обикновено Лу Ан беше твърде сдържана. До степен, която караше околните да я смятат за студена, особено след бягството на Кейти. Боби знаеше, че й е тежко да разговаря за дъщеря им — за това какво се беше провалило в периода между биберона и пубертета й. Затова не говореха. Но да види сриването на Лу Ан по този начин, беше мъчително не защото не искаше да я прегърне, не защото не искаше да я изслуша и да я насърчи да излее душата си, не защото не искаше да й каже, че има съвсем същите страхове като нейните, а защото знаеше, че тя не иска той да я вижда такава. Знаеше, че утре тя навярно щеше да съжалява за своята невъздържаност и хладината помежду им можеше да се превърне в замразяване.

— Не, Красавице. Не е при него. Тя избяга, това е. Намира се някъде с Рей, но знам, че е невредима. Зная го. Няма я от твърде дълго време, за да е жертва на този тип. Прекалено умна е. Не знам какво цели този репортер, като казва, че са серийни убийства, или че въпросният злодей си набелязвал избягали тийнейджърки. Според мен търси сензация, това е всичко. Опитва се да направи пробив в кариерата си.

— Боби, само да не е и тя.

— Тя избяга с Рей. С него е.

— Кажи ми, че не съм лоша майка. О, господи, кажи ми, че не съм виновна аз. Излъжи ме, ако трябва. Просто ми е нужно да го чуя…

— За бога, Лу, разбира се, че не си виновна ти. Откъде ти хрумнаха такива мисли?

— Тя избяга от _мен_, Боби. От _мен_. Бях прекалено строга. Аз я накарах да стане мажоретка, а на нея не й харесваше. Аз я карах да учи и понякога не й разрешавах да излиза в петък вечер. Казах й, че мразя това момче. Казах й, че той не е за нея, че е пропаднал боклук и наркоман, и тя ни напусна. Напусна ни заради _мен_…

Той повдигна лицето й, за да я накара да го погледне.

— Не говори глупости — каза й той твърдо. — Тя замина, защото избра да ни напусне. Искаше да живее с Рей и се дрогираше. Тя направи този избор. Ти нямаш нищо общо с това. Ти си най-добрата майка. Най-добрата. Не те лъжа. Всеки път, когато те виждах с нея, когато я разхождаше с количката или я гледаше от страничната линия, беше перфектна. Допреди това лайно да се появи в живота на Катрин, всичко беше добре. Допадаше й да е мажоретка. Казваше ми, че иска да се запише да следва. Веднъж я попитах дали не иска да спре ученето — заради натоварената програма, всички домашни и прочее, и тя каза не. Каза, че й допадало. Значи причината не си била ти.

Мълчаха дълго. Той затвори очи, докато люлееше Лу Ан в ръцете си, все още коленичил до нея край канапето.

— _Аз_ трябваше да забележа, че пробва наркотици — подхвана той тихо, шепнейки в косата й. — _Аз_ познавам признаците. _Аз_ трябваше да проверя ръцете й по-рано, да й преровя раницата или чекмеджетата. Трябваше да й направя тестове. _Аз_ съм ченгето, Лу Ан, _аз_ трябваше да видя това, не ти. Но не исках да мисля, че това е възможно. Не исках да допусна, че _моето_ дете би направило всичките неща, които съм й казвал никога да не прави. Които вършат само лошите деца. Рей… проклет да е, знаех си, че е боклук. Знаех, че е беля… Не биваше да й позволявам да работи в проклетия „Дейри Куийн“. Трябваше да й кажа, че не е необходимо да работи. Да й давам повече джобни пари. Аз бях виновен, Лу Ан, не ти. Аз би трябвало да плача и да те моля да ми простиш, че не съм си свършил работата.

Тя придърпа лицето му близо до своето и с върховете на пръстите си избърса сълзите в очите му, преди да са потекли. После го целуна по устните и топлият й език срещна неговия, задълбочавайки целувката. От дълго време не се бяха целували, а още по-отдавна страстно. Лу Ан имаше чудни устни, топли и пълни, те леко потрепваха, когато се целуваше.

Притегли я към себе си, ръцете му се заровиха в дългите къдрици, притиснаха гърба й. Искаше да я почувства цялата — топлата й кожа, овала на лицето, извивката на талията й. Искаше да я докосва, да й се насити докрай, защото знаеше, че на следващия ден всичко щеше да е свършило. Копнееше да запази всяка секунда от това усещане, преди отново да го е напуснало.

Тя не се отмести. Вместо това се притисна още по-плътно към него, ръцете й се движеха жадно по тялото му, както неговите правеха с нея. Тя издърпа ризата му от панталона и прокара ръце под нея по гърба му, докосвайки го с върховете на ноктите си, сетне ги премести върху гърдите, намирайки зърната му, и после ги плъзна надолу към стегнатия му корем. Измъкна ризата през главата му с двете си ръце.

Той я гледаше, легнала пред него на канапето, чувствайки се донякъде като тийнейджър, който е отишъл на среща и току-що е получил сигнал, че това ще е великата нощ. Беше възбуден, жаден да я докосва, да проникне в нея, но и неуверен, защото искаше да бъде сигурен, че това решение е и нейно. Искаше да знае, че тя е сигурна в следващата стъпка. Сякаш прочела мислите му, тя седна на канапето и издърпа пуловера през главата си. След това се пресегна и разкопча сутиена си, който се плъзна в скута й, разкривайки красивите й заоблени гърди с настръхнали зърна. Пресегна се, взе ръцете му и ги постави върху тях.

— Искам да ме любиш, Боби, моля те.

Никога не бе я желал повече. Изправи се пред нея, разкопча лепенките от велкро на колана си, които държаха кобура на пистолета му, и го постави на масичката за кафе зад себе си. Лу Ан се пресегна, разкопча токата на колана, отвори ципа на панталона и взе да го смъква заедно с гащетата по бедрата му, докато те се свлякоха на пода. Той стоеше там, цял разголен пред нея, членът му бе твърд и изправен.

После се отпусна върху нея на канапето и направи това, за което тя го бе помолила.

52

Когато слънцето се показа, Лу Ан продължаваше да спи на гърдите му, където бе прекарала нощта. Обезболяващите лекарства, които й бяха дали в болницата, бяха свършили работа. Но това, разбира се, не можа да излекува безсънието на Боби. Всъщност мозъчното й сътресение беше още една грижа, която го държа буден цялата нощ. Проверяваше състоянието й на всеки два часа, за да е сигурен, че зениците й реагират на дразнители, че рефлексите й не са нарушени, че е в безопасност до него и усеща дишането й върху кожата си…

Утрото беше настъпило и те продължаваха да лежат под топлите завивки прегърнати, с преплетени крака. Толкова отдавна не бе лежал на това място, че вече не помнеше кога е бил последният път. Знаеше само, че когато нещата бяха хубави — преди Кейти да ги напусне — беше приемал за даденост усещането на дъха на Лу Ан върху гърдите си, уханието на косата й до носа си и извивката на кръста й под дланта си. Въпреки че се бяха оженили сравнително млади — много по-млади от повечето им приятели и определено по-млади, отколкото родителите им биха искали — в продължение на почти седемнайсет години Боби вярваше, че имат страхотен брак. С много хубави моменти и по-малко спадове, когато парите не им стигаха, но нямаше нищо, което да му се струва непреодолимо. Нищо, което да го кара да мечтае за нещо по-добро. Фактът, че е ченге, означаваше, че девет от всеки десет приятели бяха разведени, в процес на развод или изневеряваха. Поради хиляди причини според разни психолози нестабилните бракове и извънбрачни връзки вървяха заедно с длъжностната им характеристика. Но това не важеше за него и Лу Ан. Винаги се чувстваха толкова добре заедно. И сега, след като отново бе вкусил онова, което бе считал за даденост през всичките години, не му се искаше утрото да настъпи. Не му се искаше да се връща към вчерашния ден, макар и да съзнаваше, че не може да избира.

Той внимателно отмести главата й върху възглавницата и я остави да спи, докато се бръсна и взе душ. Независимо от крехкия статут на личния си живот, трябваше да открие една непълнолетна, да установи с положителност самоличността на два трупа и да залови един психопат. Беше едва осем часа сутринта, а вече имаше десет съобщения на мобилния си, който бе изключил нощес за пръв път от много време. Ако беше нещо съвсем лошо, нужните хора знаеха как да го намерят.

Той наблюдаваше съня й, докато се обличаше безшумно. Нила беше заела мястото му, сгушвайки се до Лу Ан, положила глава на възглавницата. Наблюдаваше го с големите си кафяви очи как закача мобилния си, облича спортното си яке и стои загледан дълго време. Не беше сигурен как да постъпи. Ако събуди Лу Ан, за да й каже довиждане, магията щеше да се развали. Тя щеше да го погледне с недоумяващ поглед на сънено дете, учудено кой е този непознат човек, дето й се усмихва от другата страна на матрака. С поглед, който казва „Как съм попаднала тук?“ и „Какво сме правили снощи?“. Може би беше по-добре просто да тръгне…

Но пък да тръгне, без да каже довиждане, беше обидно. Тогава тя наистина щеше да има причина да не разговаря с него, когато се прибереше. Реши да рискува. Приседна на края на леглото и нежно отмахна косата от лицето й. Прошепна:

— Трябва да вървя. Никаква работа днес. Просто се излежавай.

Лу Ан отвори очи и примижа заради слънчевите лъчи, които се процеждаха през щорите.

— Добре — каза тя и кимна.

— Как се чувстваш?

— Как изглеждам?

Лявото й око беше тъмномораво и полузатворено от отока, а драскотината й беше станала още по-ярка от снощи. Изглеждаше като след няколко рунда с Тайсън.

— Красива — каза той.

— Лъжец.

Той се усмихна.

— Ще ти се обадя, за да се уверя, че си добре. По-добре не ставай от леглото. Лекарска заповед. — Боби я целуна по бузата и се надигна да тръгва.

Тя го докосна по ръката.

— Само толкова? — попита тя.

Той поклати глава.

— Надявам се, че не.

Наведе се и я целуна по устните. Тя отвърна на целувката, докосвайки с език неговия, с ръце на врата му. Той я задържа в прегръдката си и тя не се отдръпна.

— Пази ми мястото — прошепна той на ухото й.

Тя кимна.

— Сега отивам да заловя един лош човек и ще се върна.

Тя пак кимна.

— Как изглеждам? — попита той, след като се изправи и изпъна якето си.

— Красив.

— Лъжкиня — отвърна той с усмивка.

После се наведе и я целуна отново, преди да излезе.

53

— Както вече ви казах, когато ги видях за последен път, те тръгваха към дома на тяхна приятелка или където ще да е. Бяха разхайтени деца. — Глория Лето се прекръсти и погледна към небето. — Лошо е да се говори така за мъртвите. Да ме прости Господ. Но бяха в безпътица, разбирате ли? Сестра ми, тяхната майка, Бог да я прости, се дрогираше. Това я изяде отвътре — телом и духом — от нея бяха останали само кокали, преди да умре. Преди онзи негодник да я зариби, си беше добра майка, разбирате ли? Имаше си работа, грижеше се за семейството, но… почнеше ли да се друса, забравяше за момичетата. Те просто подивяха, разбирате ли? И всяка нощ различни мъже в тази къща…

Глория въздъхна и скръсти ръце пред гърдите си.

— Не знам. Не искам да казвам нищо повече. Лошо стана. Когато сестра ми, когато тя почина миналата година, аз се опитах да взема момичетата и да ги вкарам в пътя. Да ги отгледам както трябва, да ги заведа в църквата, да ги науча да бъдат добри момичета. Нямате представа, жертвах се заради тях. Само че Роузан, тя все ми отговаряше. Не се прибираше понякога нощем. А когато се прибираше, влачеше момчетии, промъкваше ги в къщата ми. После Розали, по-малката, също тръгна по лошия път. Когато намерих наркотиците — пликчетата в чантите им — им казах: „Достатъчно! Не искам в дома си дрогирани уличници!“. Как можеха да се друсат, като знаеха докъде се докара майка им? Не помня дали беше два дни или седмица по-късно, но си тръгнаха. Къде заминаха, не ми казаха, но повече не се върнаха. Събрах дрехите им и ги изхвърлих може би месец след това, за да дам стаята под наем. Всичко изхвърлих.

— Госпожо Лето, племенничките ви имаха ли достъп до компютър? — попита Боби.

— Позволявах им да използват моя. Оставих ги няколко пъти да го ползват за училище, нали разбирате? После, когато намерих дрогата, го скрих, защото се боях, че ще го продадат, за да се надрусат.

— Може ли да го видим?

Тя поклати глава.

— Някой се вмъкна в къщата и го задигна, пуст да остане. Заедно с телевизора и бижутата ми. Всичко замина. Всичко. Даже питието от кухненския бюфет.

— Съжаляваме да го чуем — произнесе Зо.

Тя сви рамене.

— Благодарим, че ни отделихте от времето си, госпожо Лето. И отново приемете съболезнованията ни — добави Боби.

Глория отново сви рамене и се прекръсти.

— Нали не трябва аз да плащам за погребението им? Тоест аз да дам парите?

— Не зная, госпожо. Трябва да проверите при адвокат какви са финансовите ви задължения — отвърна Боби.

— Онзи репортер ми каза, че не трябвало да ми плаща, за да говори с мен, но не е така. Искам да кажа, когато хората разговарят с Опра, им плащат, нали?

— Разговаряла ли сте с пресата, госпожо?

— Мислех, че ще ми плати. Искаше да ми зададе въпроси за момичетата и защо са избягали. Казах да, разбира се. Но сега мисля, че трябва да получа пари.

Фелдинг, вероятно. Или друга акула със заредена камера, която лови риба в мътна вода. Моментът бе подходящ да отвърнат на удара.

— Съгласен съм с вас, госпожо Лето — каза Боби. — Не мисля, че трябва да говорите с някого от пресата, ако не ви плащат. Жертвите на престъпления получават големи пари, за да говорят с медиите. Говорим за хиляди долари. Не се поддавайте.

Те оставиха Глория Лето да премисля финансите си на предната веранда на къщата близнак и поеха по очуканата бетонна алея. Хлапетии, които играеха с обръчи и скачаха с въже, ги изгледаха подозрително.

— Намерили са шаран — забеляза Зо и поклати глава.

— Сиро ли се обади преди малко? — попита Боби.

— Да. Върнал се е от „Кармакс“. Боб и Мери Бонър, които са собственици на къщата в Хендрикс, наистина са купили буика в гаража им през 2005 година от „Кармакс Помпано“. Продала им го е Карън Алфиери. Лари е разговарял с нея — тя не знае нищо.

— Но има връзка с местоработата на Ламана.

— Да, има — съгласи се Зо, измъквайки цигара от пакета.

— Мислех, че си ги отказал.

— Ами. Официално съм се провалял в две неща през живота си — отказване на цигарите и отказване на пиенето. И вече не се крия, тъй че не ми се слушат повече глупости. Достатъчно ми е опяването на Камила.

— Никога не съм мислил, че клечките за зъби или замяната с нещо друго вършат работа. Знаеш ли, все още не съм убеден, че Ламана има достатъчно акъл за тая работа — заяви Боби, свивайки рамене. — Но може пък и да греша.

— Какво излезе с двете различни кръвни проби на първата картина? Онази със Сампсън?

— Знаем със сигурност, че нито една от тях не принадлежи на Лейни. Колкото до това дали отговарят на сестрите Боганес, надявам се лабораторията да потвърди, че и двете отговарят. Днес трябва да научим. Ако не, тогава… — Боби не довърши изречението.

И двамата знаеха какво означава „ако не“. Още жертви.

— Ламана е под денонощно целоседмично наблюдение. Да го видим какво прави — напомни Зо.

Мобилният телефон на Боби иззвъня точно когато влизаха в колата.

— Дийс.

— Агент Дийс, обажда се дежурен офицер Крейг Рокенстайн от ПАФ в Талахаси. Обаждам се да ви съобщя, че непълнолетният, когото сте обявили за издирване в системата, Рейналдо Кун, бял, от мъжки пол, дата на раждане 7 юли 1990 г., е бил засечен снощи в двайсет и три часа и трийсет и две минути от следовател Грег Коусърт от Шерифското управление в област Палм Бийч, терминал ОР1 26749. Желаете ли да се свържа с Шерифското управление в Палм Бийч от ваше име и да ги информирам, че се издирва?

_Боже мили, Рейналдо Кун. Рей Кун. Открили са Рей…_

Той остави Зо в колата и отново излезе на улицата.

— Не, не. Аз ще се обадя — отвърна той тихо, опитвайки се да събере мислите си, които се блъскаха в главата му като при верижна катастрофа.

Сърцето му заби учестено. _Дали е бил с Кейти?_

— Кой е номерът за свързване?

Пръстите му трепереха толкова силно, че едва уцелваше цифрите. В гърдите му се надигаше напрегнато очакване. Можеше да се сравнява единствено с подклажданото от адреналин очакване по Коледа, когато беше хлапе и слизаше по стълбите с надеждата да види под елхата точно каквото си бе пожелавал през цялата година. И нетърпимият страх, че може да не се окаже там.

— Следствената служба. Ричардс.

— Следовател Коусърт, ако обичате.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — запита служителката.

— Обажда се агент Боби Дийс от ПАФ тук в Маями. Снощи следовател Коусърт е задържал човек, когото съм обявил за издирване.

— О, да. Изчакайте секунда. Ей, Грег — провикна се тя, явно от другия край на стаята. — Търсят те от ПАФ.

Боби се вслушваше в общия шум от стаята на отряда в продължение на цяла вечност, както му се стори. Долови откъслечни фрази от разговор, прекъсвани от смях. Накрая някой вдигна.

— Коусърт.

— Следовател Коусърт, обажда се агент Боби Дийс от ПАФ тук в Маями. Бях пуснал за издирване едно лице, което сте засекли снощи, Рейналдо Кун. Задържан ли е?

— Може да се каже — отвърна през смях Коусърт. — Със сигурност няма накъде да бяга.

Боби моментално си представи Кейти, лежаща в болнично легло със системи и тръби, неспособна да говори. Или седнала мръсна и разчорлена в затворническа килия, твърде засрамена да се обади на майка си и баща си. Прокара пръсти през косата си, опитвайки се да овладее мислите си. Затвори очи.

— Защо? Катастрофа ли е имало? В болницата ли е, или къде?

— Не ми прилича много на катастрофа, агент Дийс. Хлапакът е получил два куршума в тила си. Едно момче, бойскаут, което е лагерувало в Бел Глейд, е открило останките му. Както изглежда, е престоял там известно време. Надявам се, че не ви е нужен за нещо важно, защото вашият Рейналдо е мъртъв.

54

— Добре ли си? — попита Зо, когато Боби се качи обратно в колата и метна цигарата си през прозореца.

— Не — отвърна Боби, отлепвайки от тротоара.

— Какво има? Кой се обади?

— Шерифското управление в Палм Бийч е открило тялото на Рей Кун снощи.

Зо зяпна от изненада.

— Рей Кун? Тоест твоя Рей?

— Аха.

Зо потърка брадата си.

— Господи… Кейти?

Боби поклати глава.

— Не знам.

— Как?

— Прострелян в главата и захвърлен в Бел Глейд. Престоял е там известно време.

— Мамка му. Заподозрени?

— Той беше отрепка. Всеки го искаше мъртъв. По дяволите, аз самият исках да го претрепя. Шерифското управление в Палм Бийч разследва случая.

— Ще се свържа с тях. Ще се погрижим за това, Пастире. Ще го разнищим.

Настъпи дълго мълчание. Колата „Гранд при“ спря на светофара. Отсреща през улицата имаше детска площадка, пълна с деца, които се смееха и викаха под слънцето в ранния следобед, докато се спускаха по пързалките или се люлееха. Необезпокоявани от нищо. Боби се взираше в тях.

— Мислех си, че още е с него — произнесе той тихо. — Предполагах, че са в Ню Орлиънс, Сан Франциско или Ел Ей, че някак я карат. Че може би е станала касиерка в супермаркет или сервитьорка, знам ли? Или пък че може да си взема приравнителните изпити за гимназиална диплома. Може да са били Ромео и Жулиета, а аз, задникът, да не съм повярвал в любовта им. Можеше да е родила бебе и да я е било срам да се прибере вкъщи, и толкоз…

— Боби…

— А сега той е мъртъв. Единственият на този свят, който трябваше да я защитава, е мъртъв, тя е някъде сама, а ние си имаме работа с психопат, който обича да затрива безпризорни тийнейджърки. Къде, по дяволите, е тя, Зо? Къде се е дянало детето ми?

55

Анджелина Джоли тръсна разкошната си тъмна коса.

— Продавахте ли големи автомати на лоши хора? — попита тя задъхано терориста.

Дори на малкото дивиди сочните й червени устни изглеждаха неестествено големи.

Лари Вастайн се прозя и се пресегна към кафето, което си беше течна помия. Жена му беше приготвила иначе нормалното лошо кафе два пъти по-силно именно за моменти като този. В такива моменти даже Анджелина Джоли — пременена в трико от черна кожа, с камшик в ръката и яхнала терориста — не можеше да прогони съня му, стига само да притвореше клепачи. Лари отдавна беше изживял годините си като нощна птица. В повечето нощи смяташе, че е извадил късмет, ако успее да изкара цялото „Късно вечерно шоу“, без да заспи. От много време не беше извършвал нощни наблюдения на обекти — всъщност от времето в отдел „Наркотици“, където с напредването на нощта се случваха всякакви интересни неща и нямаше шанс да усети умора. Но да преценява с поглед жителите на краен квартал в три през нощта беше най-зле. Във Флорида баровете и клубовете затваряха в два часа, тъй че за гуляйджиите беше твърде късно да са навън, а на останалите им беше още рано да влизат някъде. Да бе засякъл три коли да минат по тихата трилентова улица през последния един час, пак щяха да са много. Дори помията на Полин не успяваше да го разсъни. Предстоеше най-досадното време. Лари се пресегна за енергийната напитка „Монстър“ от хладилната чанта на пода до мястото на шофьора. Щом синът му, който беше в гимназията, я пиеше като вода, значи Лари щеше да будува сигурно до Коледа.

Едва беше отворил бутилката и отпил глътка, изправяйки се на седалката, когато го зърна — проблясване на светлина за части от секундата на трийсетина метра в далечината, идващо от набелязаната къща. По-скоро беше като отражение на проблясък от улично осветление при отварянето на страничната стъклена врата на въпросната къща, даде си сметка той. Ако Лари не бе погледнал натам точно в този момент, щеше да го пропусне. И нямаше да види неясната фигура, облечена в черен суитчър с качулка и тъмни джинси, която се измъкна откъм оградената с фикуси страна на къщата, премина в задния двор на съседната къща близнак и се изгуби от погледа.

Лари изтри съня и изненадата от отворената си уста и запали мотора. Без да включва светлини, подкара колата към пресечката със 115-а улица. Изключи двигателя, наблюдавайки как Тод Ламана се появи от мрака и се качи в кола, спряна на паркинга на двуетажен жилищен комплекс. Той запали мотора и се измъкна на улицата на заден ход. Лари се приведе, когато колата премина покрай него. После включи радиостанцията.

— Хич не си търси компания — изръмжа гърленият глас на Сиро. — Едва сега успяхме да приспим бебето.

— Той е в движение.

— Какво?

— Ламана. Облечен е в черно, кара черна акура. Насочва се на север от Корал Ридж към Соуграс.

— Черна акура? Откъде я е взел, по дяволите?

— Или я е взел назаем, или я е откраднал. В момента това няма значение. Не искам да го изпусна. Ти си момче от Паркланд, което означава, че не си далеч оттук. Вдигни си задника и се обличай. Трябва да разберем накъде се е забързал тоя кучи син в три сутринта.

56

— Къде сме бе, майка му стара? На гъза на географията? — изсумтя Сиро, качвайки се на предното място в джипа на Лари. — Още ли сме в окръг Палм Бийч? Изобщо не съм знаел, че Лайънс Роуд стига толкова далеч на север.

— Нито пък аз — отвърна Лари, взирайки се през бинокъл за нощно виждане към тъмносива двуетажна сграда оттатък улицата. — Влезе вътре преди седем минути през врата в края на северната страна. Използва ключ.

— Какво е това място? — попита Сиро, оглеждайки изоставените паркинги наоколо и редицата корпуси на рушащи се сгради, повечето без прозорци.

— Прилича ми на склад.

— Не думай, Шерлок. Склад за какво? Да виждаш някъде надпис?

— На малкия знак отпред пишеше „С. Б. Импортс“ — отвърна Лари. — Току-що проверих онлайн в регистъра на корпорациите във Флорида. Президент е Дейвид Лий, а агент по обслужването е Сам Райс. Толкова. Уебсайтът не казва какъв е бизнесът. Не виждам нищо друго през предната стъклена врата, освен нещо като приемна с няколко стола и евтини картини. Освен да накарам Дон да го прегледа утре сутринта.

— Заеби тая — отвърна Сиро. — Аз съм станал. Двамата сме тук. Влизаме вътре още тази нощ.

— И аз това си мислех.

— Боби го каза — подчерта Сиро. — Каза, че ще е някое отдалечено пусто място, достатъчно голямо да побере момичета, без никой да знае.

— Наоколо няма нищо по-нататък от 441-ва улица — отбеляза Лари, като остави бинокъла. — Само няколко конски ферми и две разпръснати пенсионерски села няколко мили по-нагоре. Съседното място се предлага под наем. Тук някъде може да държи заключени господ знае колко момичета. И да крещят в момента, няма кой да ги чуе.

— И тъй, какво правим сега? Трябва ли да получим заповед?

— Не ни трябва заповед — отговори Лари, освобождавайки своя глок, като издърпа затвора назад, за да се увери, че има патрон в камерата. — Той може да нарязва момичета вътре. Може да държи заложници. Ако седнем да чакаме някой съдия да ни подпише шибан лист хартия, може да се окаже твърде късно. Извънредни обстоятелства, приятел. Открием ли, че реже дрога, а не момичета, тогава подсигуряваме мястото и викаме щатските и ФБР.

Сиро кимна и отново огледа терена оттатък улицата. Акурата беше паркирана на около трийсет метра от гърба на склада, до зелен контейнер за строителни отпадъци. Далеч от вратата, през която беше влязъл Ламана.

— Защо, по дяволите, е паркирал толкова далеч оттам? — учуди се той.

— Предполагам, че има камери за наблюдение на стъкларската фирма в съседната сграда. Не иска да бъде видян. Влиза вътре, свършва си мръсната работа и се измъква като шибан призрак.

Сиро имаше неприятно усещане под лъжичката. Влизането в коя да е сграда посред нощ беше рискована идея. А влизането в грамаден склад, за да търсят потенциално въоръжен заподозрян сериен убиец, звучеше съвсем прекалено. Направо звучеше като лошо заглавие в събота сутрин. Помисли си за новороденото бебе, което току-що бе приспал. После се замисли какво би станало, ако той и Лари не влязат вътре. Ако Ламана наистина държеше там тези момичета. Сети се за картините, които бе видял, и за местопрестъплението на сестрите Боганес.

— Какво ще кажеш за подкрепление? ЕСР? — запита тихо той.

ЕСР беше Екип за специално реагиране, съкращение на ПАФ за Специални оръжия и тактики.

— Аз мислех, че ти си ми подкреплението — пошегува се Лари. — Виж, ако извикаме Лейк Уърт или Шерифското управление на област Палм Бийч и чакаме те да реагират, това означава още двайсет минути, преди да получим официална помощ, още един готвач в кухнята и междуособици. Ако повикаме ЕСР, това означава поне още един час, преди да пристигнат тук и да ни се представят. Просто не мисля, че разполагаме с толкова време да се мотаем.

Сиро кимна бавно. „Понякога се налага да вземеш решение — беше му казал веднъж баща му, бивш капитан от полицията в Чикаго. — В това е разликата между полицая и героя.“

— Добре. Да влизаме — отвърна той.

Лари подкара колата, пресече улицата и паркира до вратата, през която видя Ламана да се вмъква преди броени минути. Той съобщи позицията им на диспечера в Маями и поиска да пратят подкрепление от Полицейското управление в Лейк Уърт. Това означаваше поне повече хора на път към мястото, ако нещо вътре се изпортеше. След това излязоха от колата и заеха тактически позиции край металната врата.

Сиро пробва бравата. Беше заключено.

Лари измъкна лоста, вкара го между касата и вратата и напъна ключалката. Сиро удари по вратата с дръжката на глока.

— ПАФ! Полиция! — извика той в момента, в който Лари ритна вратата, и двамата се втурнаха вътре в непрогледната тъмнина.

57

— Лейни! Лейни! Чу ли това?

Лейни пак сънуваше. Или навярно халюцинираше. Брад беше в стаята й и се опитваше да й отмъкне завивките, а тя трепереше от студ. Искаше да му извика, но беше прекалено уморена да произнесе думите.

— Лейни? Добре ли си там?

Опита се да издърпа завивките към себе си…

— Лейни! Стани!

— Тук съм — успя да прошепне тя.

Усети вкуса на мръсотията по устните си от притискането им към пода и осъзна, че просто е сънувала. А кошмарът беше действителност.

— Будна съм, поне така мисля — обади се тя в мрака, като изтри уста с опакото на ръката си.

Най-накрая беше махнала превръзките от очите си, само че Кейти се оказа права. Беше все едно. И така не виждаше нищо.

Или напротив? Тя примигна два пъти и се изправи седнала. Различаваше, макар и съвсем слаби, мъгляви очертания на… може би на своя крак? Отнякъде се промъкваше светлина…

— Виждам крака си, Кейти — прошепна тя. — Мисля, че това е кракът ми.

— Някой е тук, Лейни — извика Кейти. — Чух нещо! Той се е върнал. О, мили боже, върнал се е…

Лейни се разтрепери. Започна някъде отвътре и бавно се разпростираше към крайниците й, докато цялото й тяло се разтресе неудържимо. Откакто си беше тръгнал, откакто привърши и последната вода и й останаха само няколко бучки храна, тя започна да си представя какво ще бъде усещането да умре от глад. Дали ще трае дълго. Дали въобще ще я боли. Дали гладът все пак ще спре. Мисълта я ужаси напълно. Но сега, при самата представа, че се е върнал и отваря вратата с тежките си вериги в ръка, и за дъха му, вонящ на „Спагетиос“ и изветряло кафе, ужасът й се утрои. Тя се разплака. Този път усещаше, че сълзите мокрят страните й. Сви се в поза зародиш и започна да се люлее.

— Лейни! Недей! Спри! Може би е някой друг! Чух шумове над главите ни! Не съм чувала такива шумове преди!

Лейни се разрида още по-силно.

— Не! Недей да плачеш! Може някой да е дошъл да ни _спаси_! И ако не вдигаме шум, ще си тръгнат и никога няма да ни намерят. Викай! Викай с мен, Лейни, за да ни чуят! Ние сме някъде под земята и няма да ни открият, ако не викаме! Помощ! — изкрещя тя.

— Помощ… — започна тихо Лейни.

— Помощ! — закрещя тя, когато думите на Кейти заглъхнаха.

Единственото по-лошо от това да умираш от глад е да умираш от глад, знаейки, че е _можело_ да има спасение.

— О, Боже, помогни ни! Помощ! Помощ!

Кейти заудря по стената с юмруци и Лейни я последва. Сега и тя чу шума. Високото дрънчене идваше отнякъде наблизо. Това не беше дрънченето на веригите, а по-скоро като удари на чук. И светлината ставаше по-силна. Може би беше от фенер! Може да е полицията с фенери, която ги търси, осветявайки под врати и отдалечени прозорци. Тя заудря с всичка сила, без да обръща внимание, че ръцете й туптят от болка. Почувства как кожата й започна да се бели и да кърви. Пожела си свръхспособностите й да заработят.

— Помощ! О, Господи, помогни ни! — крещеше тя, докато не й остана глас.

Очертанието на крака й стана по-ясно. Лейни спря да удря и го загледа с неверие.

— Ехо? — извика глас отнякъде. — Къде сте?

— Тука сме! О, Господи, тук сме, вътре! — изпищя Кейти.

Тогава вратата се отвори и светлината нахлу.

58

Сиро се движеше бавно покрай стената от натрупани кашони, с пистолета напред, готов за стрелба. Зави по задънен коридор и фенерът му освети право в озъбеното лице грамаден върколак, от чиито жълти нокти капеше кръв. Той отскочи.

— Тук е като шибан филм на ужасите — прошепна Лари, който се приближи зад него и се пресегна да докосне козината на огромната маска на върколака, поставена на глава от стиропор върху един кашон.

— Ама че налудничава история. Да не е някой производител на маскарадни костюми за Хелоуин? — възкликна той, докато очите му шареха във всички посоки. — За малко да гръмна главата на шибаната Гостенка с косата малко по-назад.

От двете страни на тесния пасаж, по който вървяха, бяха натрупани камари от кашони, закрепени безразборно един върху друг така, че най-горните кашони, стигащи до стъкления таван на около шест метра височина, се допираха до отсрещните и закриваха лунната светлина над главите им. Невъзможно беше да виждат на повече от два метра пред себе си. Фенерът на Лари обхождаше редиците от кашони като прожектор. На някои от тях имаше етикети с цветни рисунки на съдържанието им: вещици, вампири, сексапилни медицински сестри, дяволи, полицаи, клоуни. Малко по-нататък Сиро различи фигура на Дядо Коледа в естествен ръст, седнал в люлеещ се стол над някакъв кашон, а зад него се виждаше лъскава сребърна коледна елха. По разнебитени метални стелажи бяха складирани венци като в магазин за автомобилни гуми. Фигури от пластмаса за сезонна украса на дворове — от елена Рудолф и компанията му до сини и червени джуджета и розови фламинги — затрупваха лавиците редом с изкуствени растения и палми. Всички изглеждаха поне с няколко сезона по-стари от датата на производство.

Мястото миришеше на вехтошарница с добавен дъх на плесен, сякаш бе имало наводнение и никой не се беше погрижил да оправи щетите. То напомни на Сиро за някогашния магазин за детски играчки „Улуъртс“ в центъра на Чикаго, в който работеше като момче, подреждайки стоките по рафтовете. Под една врата до стената в дъното на пасажа се процеждаше тънка жълтеникава резка светлина. Те се придвижиха към нея. Когато стигнаха до евтината врата, Сиро спря и направи знак на Лари да се ослуша. Някъде отдалеч, сякаш приглушени от нещо или някого, се чуваха викове.

Лари кимна. Те заеха позиции до вратата. Ръцете на Сиро леко трепереха и краят на глока потупваше гърдите му. Независимо каква школовка си минал, никога не си подготвен напълно за всички ситуации. Трябваше да изчакат подкреплението — това беше правилният подход. Той бързо превъртя топката и двамата нахлуха в празния офис, който извеждаше към друг коридор. До отворено порнографско списание „Хъстлър“ стоеше полупразна чаша с кафе. Сиро пипна чашата. Беше топла. Писъците се подновиха. Този път по-силни — или не, бяха _по-наблизо_. Все така приглушени или може би погребани, но определено бяха по-близко.

Те минаха през преходната врата и се озоваха в друг коридор, по който имаше повече затворени врати — най-вероятно на офиси. Сиро преброи по четири от всяка страна, общо осем. Под три от тях се виждаха светлини.

Коя врата? Коя от всичките? Ако Ламана не беше сам и имаше повече от един негодник с повече от една жертва, нахълтването през едната врата щеше да даде сигнал на другите. Това можеше да предизвика смъртоносна верижна реакция. Трябваше да атакуват всяка врата светкавично и безшумно.

Този път Лари даде сигнал на Сиро да заеме позиция пред първата врата.

Приглушените писъци като че ли идваха откъм тази стая.

Беше твърде късно да се върнат обратно навън. И твърде късно да изчакват тъпите десет шибани минути до пристигането на подкрепление. Сиро произнесе безгласна молитва и се прекръсти. Сърцето му препускаше и можеше да чуе кръвта в слепоочията си. Помисли за новото си бебе, Есмералда. Само преди час беше бесен, че на шест месеца все още се будеше нощем. В момента би дал всичко да е у дома в леглото и да храни Еси от шишето с биберон.

С трепереща ръка пробва топката на вратата. Тя се превъртя бавно в потната му длан. Господи, дано Лари да беше избрал правилната шибана врата!

След това бутна вратата и я отвори, прекрачи вътре и насочи глока си право в тила на Тод Ламана.

59

Светлината беше не просто ослепителна, а направо болезнена. Сякаш забиха ножове в очните й ябълки. Лейни стисна здраво очи и се сви в тъмния ъгъл.

После тя изчезна.

Едва отворена, вратата се затръшна и отново я обгърна мрак. Малки бели точици затанцуваха на фона на черна пелена. Преди да осъзнае случилото се, Лейни чу стърженето на метал в метал и звука от превъртане на ключ.

— Тук съм, вътре! — чу тя виковете на Кейти. — Тук съм, вътре! О, Господи! Благодаря ти, Боже!

После отекна тежкото скърцане на отваряща се врата.

— Много е силна… Не мога… Не виждам. Той ми беше завързал очите с лепенки — казваше Кейти.

Настъпи продължителна тишина. Прекалено продължителна.

— Много си била заета — отвърна Изчадието. — Много, много заета, както виждам.

Беше се върнал.

— Не, не, моля ви се… — изскимтя Кейти.

Лейни стисна здраво очите си. Застана на четири крака и трескаво затърси по мръсния под лепенките за очите. _Къде бяха лепенките?_

— Не знаеше ли, че ще се върна за теб?

— Не, не… О, боже, не…

— Опитвала си се да избягаш от мен, нали?

Откри ги на пода — тънките найлонови кръгчета с лепенки. Опипа около очите си за следите от лепилото на водонепромокаемото тиксо, останали след отпорването му от лицето й. Помнеше предупреждението на Кейти за залепването на клепачите с лепило.

— Не… — произнесе Кейти отново.

— Виж каква бъркотия си направила — изсъска той.

Лейни сложи обратно лепенките върху очите си и притисна силно тиксото, но част от повърхността му се беше самозалепила и вече не можеше да лепи. Усещаше как се надига от кожата й и знаеше, че той ще разбере. Подмокри се.

— Знаеш какво се случва с лошите момичета, Кейти.

— Ти знаеш, шибаняко, скапана грешка на природата! Върви се шибай, повече няма да ти позволя да ме плашиш! Вече не можеш да ме изплашиш!

— А, така ли?

Кейти закрещя отново. Дълъг, смразяващ кръвта писък, който Лейни се боеше, че няма да спре.

Тя се клатеше напред-назад с колене до гърдите, запушила ушите си с палци, докато потните й длани притискаха тиксото към слепоочията. Шепнеше вечерната молитва, на която я беше научила майка й, когато беше мъничка. Повтаряше я отново и отново. Тя беше единствената молитва, която знаеше.

„Сега си лягам да заспя,

Бог да пази моята душа,

и ако в съня си аз умра,

дано при Господ отлетя.“

Стори й се, че изминаха минути, даже часове. Лейни плахо измъкна палците от ушите си и се вслуша в оглушителната тишина.

Писъците бяха спрели.

Кейти я нямаше.

60

— Тук действа цяла верига от перверзници — изтъкна Сиро пред Боби при излизането му от колата. — Лари разпита един от тях, холандски бизнесмен, който изведнъж заяви, че не говорел английски, въпреки че го чухме да използва какви ли не пиперливи жаргонни думи, докато се е записвал на видеото. Ама че щурм беше… — Сиро показа ръцете си на Боби. — Мамка му, още треперят.

Навсякъде сновяха униформени от Шерифското управление на Палм Бийч и Полицейското управление на Лейк Уърт. Имаше поне дузина бронирани коли на паркинга, огрян от сини и червени сигнални светлини.

— Къде го намерихте? — запита Боби, когато двамата влязоха вътре и тръгнаха през лабиринта от извисяващи се кашони.

Дори при цялото включено осветление човек можеше да изперка от върколаците, вампирите, гостенките с косата и старите дядоколедовци, изникващи зад всеки ъгъл.

— Ей тук, отзад. Тръгнахме по светлината под вратата, която мислехме, че води към задни офиси. Оказаха се стаи за сексигри. Открихме Ламана зад врата номер едно, както го е майка родила, с камшик в ръката. Тъкмо се канеше да си прави номерата с една петнайсетгодишна хлапачка. Обърни внимание, не изглеждаше на петнайсет. Лорелай Биалис. Първо ни каза, че е на осемнайсет, но когато двете двойки имена, които ни пробута, се оказаха измислени, накрая си каза името. Работи в шибаните компаньонски услуги „Нежна любов“.

Те влязоха в преходния офис.

— Тук е трябвало да стои биячът на „Нежна любов“ — продължи Сиро, — обаче той отишъл до тоалетната, която е чак в дъното, откъдето дойдохме. Затова не ни е засякъл на видеокамерата.

— А останалите? — попита Боби.

— Открихме четири момичета и трима педофили в трите стаи — каза той, посочвайки към трите отворени врати в коридора. — Единият мъж беше с две момичета. Всички момичета са под осемнайсет години. Извратеняците са на възраст между трийсет и няколко и годините на дядо ми — един банков директор е на шейсет и кусур. Не сме потвърдили имената и точната възраст на две от момичетата — не искат да говорят. Засега. Едно от момичетата е някоя си Тереза Карбона — петнайсетгодишна безпризорна от Далас. Била е зарибена чрез приятеля си — трийсет и осем годишен техник от Уако. Това е мрежа за малолетни проститутки, Боби. Обаждаш се, поръчваш каквото искаш и ти го доставят след полунощ в петък и събота. Всички задни офиси са обзаведени според шибаните им лични фантазии: вериги и камшици, видеоустройства и телевизори, училищни чинове и черни дъски. А момичетата, доколкото успяхме да разберем, са съгласни.

Боби спря да върви и го изгледа остро.

— Няма хлапе, което да е съгласно на подобни мръсотии на петнайсет години, независимо колко е обръгнало. Избери друга дума.

— Съжалявам. Те са проститутки, Боби. Исках да кажа, че нито една от тях не е била дрогирана или принуждавана тук, или нещо подобно. Те се явяват за работа в компаньонския бизнес и ванът на компанията ги докарва тук. Клиентите паркират далеч от сградата и един от друг и се пазят от камерите. Дейността върви от известно време — месеци, а може и от години. Първо ги претърсват и чак тогава ги пускат вътре. Не бих се изненадал, ако ФБР вече ги разработва.

— Лю Уилсън, шефът на бюрото в Маями, идва насам — съобщи Боби, като погледна към едната от стаите. — Каза, че е изпратил свои хора тук, които ще работят с теб и Лари. Сигурно ще пристигне до един час. Може би е най-добре да го поемат федералните. Ако мръсниците са под тяхна юрисдикция, ще им издействат повече години затвор.

Той зърна три момичета, седнали на оръфана синя кушетка в слабо осветената стая. Двете си шепнеха притеснено, а третата седеше самичка в края, обвила лактите си с ръце, сякаш умираше от студ. Беше облечена като мажоретка в къса поличка, тесен потник и бели кожени ботушки на високи токове и цялата й дълга руса коса беше сплетена на плитчици. Свежите й страни бяха зацапани със струйки черен туш. За части от секундата Боби изпита болезненото усещане, че вижда призрак.

— Думата „заставена“, Сиро — уточни меко Боби, сваляйки якето си, — е въпрос на интерпретация.

Влезе в стаята и подаде якето си на блондинката.

— Облечи това — каза й той, когато тя вдигна поглед. — Всичко ще бъде наред.

И пак излезе навън.

— Според печатите в паспорта Летящият холандец е бил в Маями шест пъти през изминалата година — отбеляза Сиро, озъртайки се смутено, когато Боби се върна в коридора.

Вече беше късно да сваля якето си, тъй че го закопча.

— Ами Ламана?

— Той също, изглежда, е чест клиент — отвърна Сиро, тръгвайки обратно по коридора. — Твърди, че е бил тук вечерта, когато Лейни е изчезнала. След като оставил приятелчетата си в кръчмата „Страничен джоб“, пристигнал тук. Момичето Лорелай — известна още като Лори — го потвърди. Това беше онази, блондинката. Малко се объркваше с датите, но те са използвали стаята с видеото онази нощ и предполагам, че има записани дата и час. Записът е в офиса на „Нежна любов“, който е в Палм Бийч и е обграден от служители на ШУПБ*. Това е като снимането в Дисниленд: щракването е безплатно, но снимките струват пари. В този случай чукането е по петстотин, а записите са двойно по-скъпи. Тод обаче още не си е платил сумата.

[* Шерифско управление на Палм Бийч. — Б.пр.]

Сиро се спря пред друга офис врата. Тази беше затворена. На червената пластмасова табела по средата й пишеше „ШЕФЪТ“.

Боби я натисна с ръка, докато Сиро посягаше да я отвори.

— Знаеш ли, че тази самоинициативна акция на двама ви е била глупост, Сиро?

Сиро не отговори.

— Има защо да трепериш. Не позволявай на добрия изход да замъглява преценката ти. И, за бога, никога недей да слушаш Лари. Това е била първата ти грешка.

Сиро кимна с усмивка и отвори вратата към заден офис, където потният разсополен Тод Ламана седеше закопчан с белезници. Той вдигна поглед при влизането на Боби и започна да се дере.

— Казах ти, че не съм го направил, Дийс! Казах ти, че Лейни не съм я отвлякъл аз! — Той погледна към Сиро. — Казахте му, нали? Казахте ли му, че имам алиби?

— Вече знаем къде си бил онази нощ, Тод. Но продължаваме да имаме проблем с това къде си бил от пет до осем часа вечерта.

— Мили боже… вие сте… — Гласът му заглъхна. — Не знам. Хапнах нещо, после имах среща с Джулс в онзи бар, за който ви казах. Просто не исках да се прибирам вкъщи, защото Деби нямаше да ме пусне да изляза отново. А вече бях предплатил половината сума.

— Лейни замесена ли е в това, Тод? — попита Боби, облягайки се на бюрото.

— Не, не, не… — Тод заклати глава разпалено. — Кълна се в Господ. Ще се подложа на детектор на лъжата, ще изпия серум на истината, ако трябва, каквото и да е. Всичко. Защото не съм го направил аз!

Боби погледна към отсрещната страна на коридора, където криминалисти фотографираха „видеозалата“.

— Ти си прасе, Тод, знаеш ли това?

— Станала е грешка! Тя ми каза, че е на осемнайсет! Откъде можех да знам, по дяволите?

Боби поклати глава.

— И в това ли ще се закълнеш? Голяма работа си. Е, как очакваш да повярвам и на една твоя дума?

— Има го на запис, човече — извика Тод. — Имам алиби на запис! Просто го погледнете. „Нежна любов“ — Рики, собственикът, ще потвърди, че съм бил тук. Не съм отвличал Лейни и вие го знаете много добре!

В този момент по коридора мина блондинката в якето на Боби заедно с двете й приятелки, ескортирани от униформени от ШУПБ. Главата й беше ниско наведена, но Боби все пак успя да види черните петна по бледите й страни. Тя не вдигна поглед.

— Ти си прасе, Тод — повтори той на излизане. — В момента единственото, което ме успокоява, задето се налага да седна и да изгледам каквото и да било от този запис, е, че то ще прати тлъстия ти извратен задник зад решетките за няколко десетилетия.

61

Срамота. Истинска шибана срамота, каза си мъжът. Плевиш ги, ториш ги, поливаш ги, даваш им любов и накрая получаваш само едно бодливо стъбло, което даже и не става за гледане.

Кейти беше неговата награда и радост, както обичаше да казва. Тя беше една от най-първите. Беше й посветил толкова много време и търпение да я култивира. И когато моментът настъпи, както се случваше и с останалите, не намираше сили да нарисува портрета й. Все не беше подготвен. В нея имаше нещо толкова интригуващо. Не беше като другите. В началото приличаше повече на… неговата Лейни.

Но Кейти го разочароваше повече от всички останали. Не беше като да не е допускал, че тя ще направи опит да избяга един ден, тъй като определено не бе толкова наивен. Работата беше… в нейната _неблагодарност_. Тя знаеше, че му е слабост. Съзнаваше, че другите не разполагаха с нещата, които имаше тя. Успяваше да го манипулира, за да й даде привилегии, като например да има малко компания, когато той отсъстваше по работа. Или да й дава специална храна. Или я оставяше да слуша проповедите заедно с него. С това хубаво лице и дълга красива коса…

Усети, че се възбужда, и изтри сълзите на гняв от очите си, преди да са потекли.

_Чисти ли са помислите и постъпките ви?_

_Не, отче. Нито мислите ми, нито делата ми са чисти. Всъщност бях много лоша._

Задъвка края на четката за рисуване, докато пластмасата разрани езика му. Макар че вече настъпи моментът да завърши портрета й, не се чувстваше щастлив. И точно това го изваждаше от равновесие. Както би се изразил някой психоаналитик, тъкмо това беше в основата на невероятния му гняв в момента. Кейти го принуждаваше да го нарисува. Тя го принуждаваше да вземе четката, при което удоволствието му вече се губеше. Беше му ограбила тази радост, превръщайки я в тъжна изнурителна работа.

Той смеси палитрата, оставена върху тазсутрешното заглавие на „Маями Хералд“.

„РАЗБИТА МРЕЖА ЗА ДЕТСКА ПРОСТИТУЦИЯ В МАЯМИ, АРЕСТУВАТ БАЩАТА НА ИЗЧЕЗНАЛАТА НЕПЪЛНОЛЕТНА ОТ КОРАЛ СПРИНГС“

Той смеси само зрънце абаносовочерно с пепеляво сивото. Една капка от четката за рисуване „Филбърт“ падна върху лицето на специален агент-инспектор Робърт Дийс от Правозащитната агенция на Флорида (ПАФ). Не се ли имаше за прекалено умен? Да узурпира заглавията — не, да изопачава заглавията — за пореден път? Дори арестуваният тъпанар — бащата, няма снимка на първа страница, а е бил избутан на трета страница.

Той взе четката и размаза капката по цялото лъжливо лице на специалния агент-инспектор. Ще покаже на „Хералд“ и „Сентинел“, както и на Ем Ес Ен Би Си кой трябва да бъде в заглавията и този път. Защото точно той беше вкарал местния „герой сред нас“ в тази игра на славата просто за малко спорт и точно той можеше да го изрита оттам. Да го изрита от шибаната му позиция в момента. Защото истината бе, че Боби Дийс твърде много надценяваше възможностите на красивата си „специалноагентска“ глава. И целият шибан свят скоро щеше да го разбере. За секунда почти му дожаля за него, за болката, която щеше да изживее, но чувството бързо премина. Усмихна се вътрешно и поднесе четката към опънатото грундирано платно. Богатият мирис на маслена боя беше опияняващ, а усещането на гладката дръжка на натежалата от боя четка между пръстите бе пречистващо.

— Сега стой мирно — каза той напевно на грозното, бодливо разочарование, седящо пред него.

Тя най-сетне беше престанала да дърпа веригите, а главата й бе вдигната перфектно наляво. Светлината беше идеална.

— Точно така — гукаше й той. — Хайде сега отвори ужасната си малка уста и ми покажи как пищиш…

62

— Бял мъж, на възраст между двайсет и пет и петдесет години. Вероятно служител или чиновник — казваше Кристин Трокнър, експерт-профайлър към ПАФ, на групата следователи и специални агенти, събрана около заседателната маса в отдел „Престъпления срещу деца“.

Както беше обещано, Полицейското управление в Маями-Дейд и Шерифското управление на Броуард бяха изпратили по двама свои следователи по убийства. Полицейското управление на Маями Сити беше изпратило един. Заедно с Лари, Сиро, Весо и Боби, специалният екип по случая „Пикасо“ вече беше официално сформиран и наброяваше деветима човека. Десет, ако броим и Зо, седнал до Боби. Технически Зо ръководеше Регионалния оперативен център на Маями, докато Фокс търкаше лакти на бюрото или отбръмчаваше до Талахаси за срещи със специалния пълномощник. В задълженията му не влизаше участие в тактически операции на частите за специално реагиране. Но макар че Зо се беше представил блестящо на интервюто за ОПСА*, строгият костюм не му стоеше съвсем по мярка. Истинското му място беше в оперативен отдел.

[* Отговорен помощник-специален агент (ФБР). — Б.пр.]

— Може би е на непълен работен ден — продължи Кристин. — Вероятно е посещавал художествена школа или е вземал уроци по рисуване, предвид работата му с маслени бои, използването на професионални материали и напредналите му умения. Но смятам, че той е любител художник, тоест не мисля, че това е професията му. Има проблеми в общуването си с жените и затова набелязва по-млади жени, по-точно непълнолетни, преди да са станали напълно зрели и да го отхвърлят. Може да е импотентен. Може да е бил бит или малтретиран като дете и вероятно има лоши отношения с майка си, ако все още е жива. Може да е женен и ако това е така, сигурно е твърде покорен. Моето предположение е, че е ерген. Най-вероятно е самотник. Без приятели, изолиран на работното място. Необщителен.

— Нека да изясним нещата — обади се провлечено Лари. — Значи, търсим необщителен бял мъж между двайсет и пет и петдесетгодишен, който не харесва майка си и предпочита по-млади жени? И с това стесняваме кръга? Ако изключим вкуса към живописта, вие току-що описахте… всички нас.

В стаята избухна смях.

— А вие какво очаквахте? Снимка и адрес? — контрира го Кристин с усмивка. — Съставянето на психологически портрет не е наука, както знаете. Това е психологически и поведенчески анализ, който може да ви помогне да стесните кръга от заподозрени. Потърсихте ли в художествените училища? Това е добра отправна точка.

— О, да — отвърна Боби. — Както и картинни галерии, за да видим дали някой би разпознал може би стила на рисуване. От управлението на ФБР в Ню Йорк изнамериха експерт, любител на изкуството, който също огледа копия с висока разделителна способност на двете картини, та евентуално да ни подскаже следа. Но нещо буксуваме, Кристин. Картините са веществено доказателство — изобразително, шокиращо доказателство — и аз трябва много да внимавам на кого ги показвам. Някои неща трябва да бъдат спестени, за да бъдат отсети откачалките и фалшивите самопризнания. От другата страна са медиите. Те със сигурност желаят да се докопат до картините и да ги изстрелят в новините само заради сензацията.

— Сигурен съм, че репортерът от Канал Шест — как му беше името — Фелдинг? Сигурен съм, че е качил картините на лаптопа си — отбеляза Джеф Амандола, следовател от Маями-Дейд. — Бас ловя, че Пикасо е най-доброто нещо, което се е случвало в кариерата му.

— Със сигурност. Затова му запушихме устата — потвърди Боби. — Може ли да има педофилски истории в миналото му, Кристин? Дали да търсим в тази посока?

— Той не е педофил — поклати тя глава. — Набелязва си тийнейджърки, които са физически развити. Вярвам, че се бои от емоционалната зрелост на по-възрастни жени, но не си набелязва малки деца. Като имам предвид снимките на Лейни, които тя му е изпратила по интернет и ти ми показа, на тях определено не изглежда на тринайсет. Най-вероятно му е казала, че е по-голяма. Не смятам, че ще откриете педофилия в миналото му или дори сексуални посегателства. Този тип е много безочлив, много повече от всеки сериен убиец, когото съм наблюдавала. Той те провокира да го откриеш, даже стига дотам да ти изпрати доказателство, което сам е създал, без да се бои, че то един ден може да бъде използвано за откриването и идентифицирането му. Затова не смятам, че е бил залавян преди. Всъщност вярвам, че той върши това от дълго време. Като убиец, който си набелязва проститутки, ако си прав в своята теория, Боби, той съзнателно избира много преходен сегмент от населението, за който се знае, че трудно може да бъде идентифициран и проследен: непълнолетни безпризорни. Има стотици изчезнали тийнейджъри, останали сами, само в Южна Флорида и стотици хиляди из цялата страна. Много от тях дори не са обявени за изчезнали. Тъй че е имал пълна шведска маса с жертви, които възбуждат апетита му и желанието да експериментира с тях. Може би от години наред. Знаем от старите охлузвания и следи от вериги по Гейл Сампсън, че той е затварял жертвите си за определен период. Можем да предполагаме, че ако ги е държал от датата на изчезването и на трите момичета, този период е доста продължителен — говорим дори за месеци. Това означава, че има условията да затвори тези момичета, може би става дума за няколко момичета едновременно, и самоувереността да знае, че може да ги измъчва. Обръщам внимание и на факта, че е доста опитен в мъченията, което означава, че ги е практикувал известно време. Както добре знаете, като цяло, серийните убийци разгръщат жестокостта си, започвайки отначало в много случаи с животни и стигайки до човешки същества. При сексуалния сериен убиец често пъти има фаза на воайорство, която ескалира до влизане с взлом и накрая до изнасилване. Оттам може да стигне до отвличане, за да има повече време за разиграване на фантазиите си за измъчване и накрая за убийство.

Стаята беше притихнала. Боби изпусна сдържаната въздишка.

— Значи излиза — каза той, като посочи снимката от местопрестъплението на Гейл Сампсън, разчекната на леглото, с нож, забит в ухиленото лице на тениската й, — че е правил _това_ и преди.

Кристин кимна.

— Той е имал и други жертви. Върнете се назад и проследете други неразкрити убийства, които може да включват рязане на части от тялото, макар че може да се е насочил към това отскоро.

— Вече го правим — обади се Зо. — Но има не една и две неразкрити неизвестни, чиито дела отлежават, и полицейските управления трябва да се ровят пет години назад. Говорим за поне петдесет, които търсим едва в четири окръга. А Пикасо, за съжаление, не е единственият „лош“ в региона.

— Не забравяйте, че самият той може да е приходящ. Може да се придвижва, въпреки че серийните убийци предпочитат местата, които познават — изтъкна Кристин.

— А защо точно сега? — запита Боби. — Защо изведнъж излезе на открито? При това с два портрета за две седмици? За известно време е вършил това извън обсега на радара, както казваш, и изведнъж е експлодирал ли? Защо? Обикновено между престъпленията на серийните убийци има почивки.

— Мисля, че онова, което го е изкарало на открито, е фактът, че не сте отличили неговите предишни престъпления. Много серийни убийци се стремят да спечелят внимание с действията си. Обичат да си фантазират за престъплението, накрая го извършват и го изживяват наново, когато четат за него или го виждат по телевизионните новинарски емисии. Често пъти серийният убиец ще бъде едно от първите лица сред тълпата на собственото си местопрестъпление, защото обича да наблюдава реакциите на другите спрямо онова, което е извършил. Това му е приятно. Но известно време никой не е забелязал този човек или неговите „постижения“, тъй че в момента той реагира отчасти на експлозивното внимание, което получава от пресата и националните медии. Той не иска то да спре. Това обяснява краткия интервал между изпращанията на двата портрета. Както обясних, поставената граница между убийствата е ескалирала с течение на месеците, а може би и годините на неразкриване. Вече е станал нагъл и е направил следващата крачка — да те открие и да те принуди да го признаеш.

— Но защо точно Боби? — попита Зо. — Мога да разбера за репортера, защото това му дава летящ старт в медийните прожектори, както каза. А Боби защо? Защо е адресирал картините към него? Оставил е името му на местопрестъплението? Трябва ли да търсим врагове тук? Някого, когото Боби е прибрал на топло в миналото? Трябва ли да се съсредоточим в нещо определено?

— Това е добър въпрос. Явно те е избрал по определена причина, Боби — отговори Кристин. — Не мисля, че непременно трябва да е стар враг или човек, тикнат зад решетките, макар тази възможност да не се изключва. Смятам, че по-вероятно е предизвикателството.

— Предизвикателство ли? — учуди се Сиро.

— Репутацията ти, Боби, върви пред теб. Привлякъл си националното внимание по случаи с изчезнали деца и отвличания. Получил си много престижни награди; твоите разследвания и дейност са на първите страници по вестници и списания, от „Ню Йорк Таймс“ до „Инкуайърър“. А съвсем наскоро списание „Пийпъл“ ти посвети специална статия, нарече те герой, разказа как си получил прякора „Пастира“ от колегите си заради забележителната ти работа по разкриването на най-заплетените отвличания и връщането на жертвите по домовете им. Всякакви подобни случаи. В неговите очи е все едно Давид да предизвиква Голиат на двубой. Той те предизвиква.

— Да имаш идея кога да очакваме следващ удар? — попита Раул Карера, друг следовател от Маями-Дейд. — Въобще какво да очакваме?

Кристин спря да събира нещата си.

— О, струва ми се, че вече е нанесъл следващия удар. Ако нещо или някой не му попречи да изживява болните си фантазии, той просто ще излезе, ще си избере друга жертва от тайния запас, където и да се случва това, и ще ти нарисува картина на най-новото си и най-голямо постижение. Очаквайте да бъде още по-брутално. Очаквайте да надхвърли необозримото. Този тип е усетил вкуса на злото, господа, и като излязъл от бутилката дух е невъзможно да бъде върнат в нея. Той харесва това, което върши, прекалено много, за да спре.

63

В средите на Поделението за борба с престъпления срещу деца в Палм Бийч прякорът на Майк Хикс — ветеран следовател от оперативните служби към Шерифското управление — беше „Магнит за пениси“. Имаше защо. Девет от десет пъти само минути след логването си в интернет и влизането в чатрум перверзниците се лепваха за Майк като мухи на лайно. Рекордът му беше четирийсет и пет секунди за предложение с пълна програма — далеч по-бързо от другите компютърни „примамки“ в екипа за специални задачи.

Със своите сто седемдесет и седем сантиметра ръст, с теглото си от деветдесет и шест кила и възраст четирийсет и девет години Майк определено не отговаряше на представата за четиринайсетгодишна хлапачка, която ОБОЖАВА Джо Джонас, цвят фуксия, бонбони „М&М“ с разноцветна глазура, небесни дъги, кучешката порода „ваймаранер“ (тооолкова са готини!) и купонясване по цял ден и нощ. Или пък която МРАЗИ всичко, включващо Майли Сиръс/Хана Монтана (я бягайте с тея тъпотии!!), социалните науки (на кой му пука какво е станало преди 500 години?? Да го духат! Говори ми за ДНЕС :-)), миризливи мъже (Купи си „АХЕ“. Ползвай го!) и разни мекотели, които дори не знаят КАК да кажат ИСТИНАТА. А на външност беше всичко друго, освен игривата брюнетка с дълги къдрици и сини очи от снимката в майспейс профила.

Когато Поделението за борба с престъпления срещу деца беше сформирано преди десет години в отговор на новото за тогава престъпление „хвърляне на мрежа“ в интернет от изобретателни сексхищници, компютърната епоха вече работеше на пълни обороти за разлика от Майк, който като повечето хора на средна възраст се объркваше от новите технически щуротии, които се сменяха технологично на всеки две седмици. Връщайки се назад, Майк си даваше сметка, че навярно през следващите няколко десетилетия щеше да си остане с удивлението от възможностите на клетъчния телефон, но той имаше две наистина много красиви дъщери и се случи те да навлязат в пубертета през 1999 година. Без да имат право да гласуват, да пият, да пушат и даже да псуват, на дванайсет и тринайсет години Шери и Лиса вече знаеха много повече как се работи със знаменателната метална кутия — и с дисковете й — която стоеше на бюрото в дневната, отколкото него. А най-неприятно му беше, че и те го знаеха. Те познаваха тайния език на жаргонните текстови съкращения, имаха акаунти в „АОЛ моментни съобщения“, преди той въобще да знае какво, по дяволите, е моментно съобщение. Понеже беше ченге, а и пазеше ярки спомени какви щуротии бе вършил _самият той_ като хлапак, за които родителите му продължаваха да не подозират, когато собствените му деца станаха тийнейджърки, се закле, че няма да остане съзнателно невеж. Тъй че когато се сформира Поделението за борба с престъпления срещу деца и чрез Шерифското управление на Палм Бийч бяха обявени длъжностите „компютърни примамки“, той се записа за участие във войната, без дори да знае какво означава съкращението OMG*. Намерението му беше да изкара нещо като кратък курс, за да влезе в час, докато децата преминат пубертета. Десет години по-късно продължаваше да се занимава със същото. Дъщерите му отдавна бяха пораснали и напуснали дома, но той като че ли с всяка изминала година ставаше малко по-млад. Сега единайсетгодишните бяха като тринайсетгодишни. Разбира се, тогава никой не си беше представял, че старият Майк Хикс ще бъде по-правдоподобен като тийнейджър, отколкото като ченге на средна възраст и кандидат-дядо.

[* Object Management Group — международен уебсайт с отворено членство. — Б.пр.]

Днес името му беше Джаниз, но всичките й приятели я наричаха Скитълс. Беше почти на четиринайсет (щеше да духне свещите съвсем скоро, на 16 декември!), живееше в Ривиера Бийч и обичаше запознанствата с нови хора. Джаниз влезе в „Гореща вана“ — местен чатрум на Южна Флорида — от TeenSpot.com. Темите на разговор можеха да се обобщят просто: „Забавлявай се и се отпусни в горещата вана. Всеки е добре дошъл“. В него чатеха трийсет и един членове.

„Джанизбейби: кво става с вас?“

Само за секунди на екрана изскочиха половин дузина отговори със скоростта на светлината. Мрпимпин16, Лоутоун, Сайкосид, Дринкпойзън, Настибой, Жжжжо. А след минути горе се отвори малко сиво прозорче.

„Капитана моли за разговор с теб само между двамата: кво става? много време никаква Джаниз къде беше?“

Капитана. Това екранно име беше познато на Майк. Беше чатил и преди с него в няколко чатрума, разбира се, под различни имена. Мъжът беше доста агресивен, доколкото помнеше. Той провери в лога си. Ето, Джанизбейби беше чатила с Капитана и преди. Той кликна бутона „чат“.

„Джанизбейби: наказана да не излизам :-(

Капитана: кофти. що?

Джанизбейби: знам си. Прибрах се в полунощ

Капитана: калпазанка

Джанизбейби: не. обикновено слушам :-)

Капитана: охо. послушна калпазанка, полунощ, на колко години каза че си?

Джанизбейби: 14. духам свещи през декември. Ти?

Капитана: 17. духнах ги миналия месец, в полунощ само за възрастни?

Джанизбейби: де да беше

Капитана: наричат ме сбъдвам на мечти

Джанизбейби: ти къде беше? чакаше ме да се върна във ваната?

Капитана: играх

Джанизбейби: поне си честен

Капитана: майтап! липсваше ми :-(… откакто знам, че търсиш някой специален…

Джанизбейби: не съм казала това

Капитана: нямаше нужда, не бива да излизаш сама нощем, пълно е с психари

Джанизбейби: ооооо. изплашена ли ти изглеждам? просто се кефих

Капитана: видях ти снимката, гореща, психарите ще те подгонят

Джанизбейби: благодаря, и аз така мисля

Капитана: само казвам, че си секси, някой трябва да те пази

Джанизбейби: и кой ще бъде този?

Капитана: търся си работа :-)

Джанизбейби: хммммм…

Капитана: ще се погрижа да не загазиш. ще те доставя у вас в леглото точно навреме, майка ти ще ме обикне :-) всички майки ме обичат

Джанизбейби: за--и я. значи има и други?

Капитана: не и ако имам теб. моногамен съм“

Това беше увлекателен и премерен флирт с думи. За да подведеш успешно някого под отговорност по Закона за компютърна порнография и експлоатация на децата за примамване или подлъгване на непълнолетен към сексуално поведение по интернет, трябва да бъде използвана почти магическа словесна еквилибристика и има неща, които Майк не биваше да казва. Защита номер едно при обвинение по параграф 847.0135 беше вкарване в капан. Казано по-просто, защита от сорта: „Уа-а-а! Нямаше да кажа всички тези глупости, ако не беше подвеждащият, манипулативен прикрит полицай, който ме предизвика да ги кажа!“. Майк знаеше, че трябва да бъде внимателен. И търпелив. Не предизвикателен, окуражаващ, настоятелен или убеждаващ. Поканата за захапване на въдицата трябваше да дойде от лошия.

Трийсет минути по-късно, след още куп закачки, тя дойде.

„Капитана: искам да се видим :-)

Джанизбейби: ха

Капитана: сериозно

Джанизбейби: какво искаш?

Капитана: да си моя

Джанизбейби: тоест?

Капитана: нищо. ЗТУ. пак честен“

ЗТУ беше съкратено за „запуши тая уста“, което пък на жаргон означава „искам да те чукам“. Вълшебен език.

„Джанизбейби: аз съм девствена

Капитана: още по-добре

Джанизбейби: може би не. аз съм послушно момиче. помниш ли?

Капитана: мога да те променя, ръцете ми вършат чудеса

Джанизбейби: може да опиташ :-)

Капитана: четвъртък, трябва да те видя

Джанизбейби: не мога. детегледачка съм“

Ако е прекалено на разположение или настоятелна, той можеше да се усъмни. Можеше да му подскаже, че Джаниз е ченге.

„Капитана: петък?

Джанизбейби: имам тренировка до 4

Капитана: след

Джанизбейби: може би

Капитана: ти си от ГПБЛ, нали?“

ГПБЛ беше съкратено за „Гимназия Палм Бийч Лейкс“. Явно беше намерил профила на Джанизбейби.

„Джанизбейби: аха

Капитана: МКД на Острейлиън и 45-а. до теб ли е?“

МКД беше съкратено за „Макдоналдс“.

„Джанизбейби: знам го

Капитана: ще бъда в ново черно беемве. 4,30

Джанизбейби: охо — обяд. трябва да измислиш по-добро от МКД

Капитана: ще. знам специално място, където можем да се опознаем

Джанизбейби: къде е това?

Капитана: сменят чаршафите

Джанизбейби: ще облека нещо готино

Капитана: не прекалявай

Джанизбейби: ти си лош. трябва да съм вкъщи до 9. не е шега

Капитана: предостатъчно време

Джанизбейби: аз съм девствена…

Капитана: ще внимавам, както казах :-) бавно и полека

Джанизбейби: ТДТ. ще говорим по-късно

Капитана: уговорихме ли се?

Джанизбейби: да. кей. по-добре не води приятели

Капитана: само аз

Джанизбейби: и без фотоапарати

Капитана: :-( кей

Джанизбейби: кей.чао“

Майк излезе от чатрума и уведоми екипа за специални задачи за уговорената среща в петък в „Макдоналдс“. Потърси официална информация за регистрирания в TeenSpot.com компютърен псевдоним „Капитана“, но не очакваше кой знае какво. В повечето случаи киберхищниците използваха фалшив имейл с непроследим адрес на интернет доставчика. Единственият начин да бъдат открити е да бъдат примамени на светло и спипани на местопрестъплението. Но освен това хващането на място помагаше и за отхвърляне на защитната теза „Не съм бил аз, не съм казвал тези гадости по компютъра“. То помагаше и за отхвърлянето на каквато и да е теза за „вкарване в капан“, тъй като явяването на срещата с четиринайсетгодишна девственица демонстрираше напълно свободна воля. Докато пишеше доклада си, Майк не спираше да прави догадки кой щеше да се окаже Капитана. Кой щеше да изскочи от новото беемве в петък следобед? Беше виждал куцо и сакато да излиза от всякакви коли — от ферарита до таратайки — и вече никой и нищо не можеше да го изненада. Само преди няколко години не кой да е, а синоптикът на Маями TV Бил Камал пристигна с усмивка в ресторанта за среща с предполагаемия четиринайсетгодишен хлапак, с когото смяташе да си устрои малко секслудории. Жабката на колата му беше натъпкана с кондоми. Преди два месеца пък неизвестният човек се оказа федералният прокурор от Северна Флорида, който слезе на летището в Мичиган за среща с петгодишно дете, носещ в ръцете си барби куклата Дора и зареден с кутия вазелин в джоба. Майк знаеше, че човекът в петък можеше да бъде всеки — от колегата лейтенант до директор на банка.

Загрузка...