— Само ти и аз — прошепна тя. — Искам отново да бъдем само двамата. Искам всичко да се върне, както си беше, преди да се развали. Искам да започна наново. Вече не понасям съчувствието по лицата им — в работата, на джогинг, в магазина. Не мога повече да гледам стаята й. Виждам само призраци, Боби.

Той я притисна до себе си, усещайки топлия й дъх до шията си. Целуна я по главата. Вече нищо не задържаше и него тук.

— Пак ще стане както трябва да бъде, Лу Ан. Ще направя така, че да стане.

Телефонът му иззвъня. Той не разпозна номера, но въпреки това се обади.

— Дийс.

Лу Ан се върна в кухнята, бършейки сълзите си.

— Агент Дийс, обажда се доктор Терънс Линч от Съдебна медицина в Броуард. Как сте днес?

Труден въпрос, затова го пропусна.

— Да, доктор Линч. Какво има?

— Исках да обсъдя с вас резултатите от съдържанието под ноктите на неизвестната, които току-що пристигнаха. В допълнение към намереното под ноктите имаше и значителни остатъци по възглавничките на пръстите й — каквото се беше запазило от тях. Бях заинтригуван от предположението ви, че сама е причинила нараняванията на пръстите си — може би в резултат от дълбаене на изход от нещо или някъде. Вие се изразихте, че времето е от решаващо значение — че вашият Пикасо може да държи и други жертви и че информацията от неизвестната може да се окаже потенциално много ценна за откриването им. Затова занесох лично тестовете за анализ. Както знаете, резултатите от лабораторни или токсикологични анализи могат да се забавят с месеци.

— Оценявам това — отвърна Боби.

— Оказахте се прав, агент Дийс, остатъците по пръстите й са от почва. Но „почва“ не е еднозначно понятие. Почвата има много различни характеристики, както сигурно знаете, в зависимост откъде е. Тези характеристики, като текстура, състав, цвят, се изследват, за да се види към кой почвен разред да бъде причислена почвената проба. Зная, че това е малко прекалено специализирано — почвознанието само по себе си е обширна наука. Достатъчно е да кажа, че почвената проба беше вкарана с предимство в Катедрата по почвени и водни изследвания на Университета на Флорида, която я класифицира като хистосол, съставена основно от органична материя. По същество е фин пясък от Уабасо*. Песъчлив, силициев, хипертермичен алфисол.

[* Град на югоизточното крайбрежие на Южна Флорида. — Б.пр.]

— Започвам да губя нишката.

— С високо съдържание на фосфор и азот.

— Пак не ми помагате.

— Фосфорът е тор, типично използван за отглеждането на захарна тръстика. Както знаете, захарната тръстика е силно застъпена като бизнес в Южна Флорида. В окръзите Палм Бийч, Хендри и Глейдс само плантациите на „Ю Ес Шугър“ са с площ към 180 000 акра. А из целия щат различни захарни компании обработват над 400 000 акра. Нямаше да ви е от полза, ако трябва да покривате толкова голяма площ. Затова реших да търся пестицидите. По-точно накарах доктор Анабел Удс, нашият главен токсиколог, да провери за специфични пестициди при отглеждането на захарната тръстика. Наложи й се да си донесе възглавница, защото прекара няколко нощи в лабораторията, но захарната тръстика се оказа твърде жилава и обикновено се нуждае от неголям брой пестициди. Тъй че доктор Удс откри точно каквото търсех. Карбофуран и цифлутрин — два химикала, които остават в почвата за доста дълъг период след използването им.

— Колко дълъг?

Лу Ан се върна в дневната с плик с лед и кърпа и внимателно превърза ръката му, която беше започнала да се подува.

— Според изследванията разпадането им в хистосола отнема до пет години и за двата химикала. Минералният състав на почвата ги улавя и не им позволява да се оттекат.

— Ето пак с вашите термини.

— Добрата новина е, че използването на всеки от двата пестицида трябва да бъде регистрирано в Агенцията по защита на околната среда и аз направих проверка за вас в АЗОС. Карбофуранът, който се използва за контрол на зараза от ларви, е бил прилаган върху 2000 акра със захарна тръстика миналата година в щата Флорида.

Доктор Линч току-що премина в първата десетка на любимите му съдебни лекари.

— Значи неизвестната е била затворена във ферма за захарна тръстика?

— Или където се оттичат водите на завод за преработка на тръстиката. Откриването на това кои точно 2000 акра са били третирани е твърде ангажиращ процес за асистента от АЗОС, затова ще трябва вие самите да им се обадите за това. Но 2000 акра е много по-добре от 400 000, мисля аз.

— Много по-добре. Вие сте истински детектив, доктор Линч.

— Просто се опитвам да помогна. Как върви вашето разследване?

Очевидно патологът или не беше чел вестниците, или беше прекалено учтив да пита дали заглавията, нападащи ПАФ и действията му по разследването на случая Пикасо, са верни.

— Проверяваме един заподозрян в Роял Палм Бийч — отговори Боби.

При тази реплика Лу Ан тихо се измъкна на горния етаж.

— Може би сте в правилния район, предполагам. В Клуистън е централата на „Ю Ес Шугър“, а тя се пада наблизо — на запад от Роял Палм Бийч по линията на общините Палм Бийч-Хендри. Предполагам, че там има много плантации. И тъй, на кого да изпратя по факса този доклад?

Боби му даде номера на домашния си факс и затвори. След това се обади на връзката на Линч от АЗОС, за да провери в кои ферми са прилагани химикалите карбофуран и цифлутрин през последните пет години. Патологът се оказа прав. Специфичната информация за стопанствата изискваше търсене в определени архиви, някои от които се съхраняваха ръчно. Дори с пришпорване като приоритетно, търсенето на тази информация можеше да отнеме дни.

Той погледна през прозореца към полицейската кола на управлението в Броуард, паркирана на видно място пред дома му.

_Вече не понасям съчувствието по лицата им — в работата, на джогинг, в магазина. Не мога повече да гледам стаята й. Виждам само призраци, Боби._

Бел Глейд. Насаждения със захарна тръстика. „Ю Ес Шугър“. Роял Палм Бийч — мястото, където Зо каза, че живеел заподозреният Джеймс Ролър, беше само на половин час път източно от Бел Глейд. Картината започваше да се сглобява. Грозна, ужасяваща картина.

Той грабна ключовете за колата от масичката за кафе и се запъти към вратата. Както беше обещал на Лу Ан, щеше да сложи край на това. Щеше да доведе у дома малкото си момиче.

А това нямаше как да стане, ако седи на дивана.

82

Като изключим населението в самия район, когато става дума за Палм Бийч, хората си представят пищни имения покрай океана като Лаго Мар и Кенеди Компаунд — те са първите, които им идват наум. Свръхлуксозни коли майбах и бентли, трийсетметрови яхти. Хайлайф, огърлици, струващи колкото цяла компания, пазаруване по недостъпната „Уърт Авеню“ или омешване със себеподобни величия като Вандербилт и Астор по благотворителни събития и партита. Живописната централна част на Уест Палм с бляскави високи сгради, нанизани покрай сините води на Атлантическия океан.

На запад от този сравнително малък, но прочут отрязък със скъпи имоти по протежението на Флорида Трежър Коуст съществуваше останалата част на окръг Палм Бийч. И колкото по на запад от „Саутърн Булевард“ се придвижвате, толкова по-далеч зад гърба ви остават знаменитостите и техният антураж, шампанското и черният хайвер. Всъщност преминете ли оттатък Уелингтън — село, известно с конете на богатата средна класа, вече няма нищо друго, освен акри и акри с ферми. Ферми за зелен фасул, салата, целина, сладка царевица, захарна тръстика. Безкрайни полета със захарна тръстика. И тук-таме групи с каторжници от близкото изправително заведение в Глейдс.

Накрая „Саутърн Булевард“ преминава в скоростната магистрала 441, шосе 80. След трийсет мили непрекъснат пейзаж от зелени стъбла на захарна тръстика и царевични полета, разлюлявани от бриза, Боби най-сетне зърна някакъв живот. Беше пресякъл градчето Бел Глейд, което като нищо можеше да пропусне, с население 14 906 жители, без да се смятат 1049 затворници, излежаващи присъдите си в крайпътния затвор Глейдс, както и нелегалните селскостопански работници имигранти, изплъзнали се на преброителите през 2000 година. Разположен в югоизточната част на езерото Окичоби, по едно време Бел Глейд се прочу като града с най-много заразени от СПИН в Съединените щати, а по-наскоро — като втория по брой на тежки престъпления на глава от населението. Очукан пътен знак приветства Боби на влизане в града, който през 1928 година е бил изтрит от картата от чудовищен ураган:

„Добре дошли в Бел Глейд!

Неговата земя е неговото богатство!“

Каква ирония, помисли си Боби, докосвайки мобилния с надеждата да позвъни. Можеше да се окаже, че няколко зрънца от нейния фин уабаски пясък с научното название песъчлив силициев хипертермичен алфисол, можеха непредвидено да върнат в домовете им жертвите на един луд. И в последна сметка да го отведат до собствената му дъщеря. Пам Броуди от Агенцията за защита на околната среда върна обаждането му, съобщавайки, че според предварителната проверка за последните две години нашествието от ларви в района е било концентрирано в и около фермите, разположени край Саут Бей, Южен Клуистън, Бел Глейд, Воън и Окиланта. Това беше много земеделска земя за преравяне, но в сравнение с потенциалните 400 000 акра и отгоре, които се простираха между Централна и Югоизточна Флорида, беше далеч за предпочитане. Сега очакваше обратните обаждания с имената на реалните ферми и местности, подали заявления за използването на карбофуран. Той знаеше, че списъкът ще бъде непълен — някои компании и фермери заобикаляха разпоредбите на АЗОС и използваха пестициди, без да се регистрират, но това щеше да им е за първи път. Боби все още не беше сигурен накъде е тръгнал и какво точно търси — просто знаеше, че някъде тук, сред полетата от захарна тръстика, беше с една крачка по-близко до откриването му. Освен това го изпълваше усещането, че поне върши нещо… че вече не е чак толкова безпомощен.

Ако тихият Бел Глейд някога се е радвал на разцвет, това ще да е било през четирийсетте и петдесетте години. Изтощени, остарели сгради, ресторантчета за бърза храна и бензиностанции на по половин век опираха в „Мейн стрийт“, която минаваше право през центъра на града. Видя няколко местни жители, насядали на верандата на супермаркета, които смучеха бира „Милуокис Бест“ и обсъждаха изминалия ден, както сигурно правеха всекидневно. По страничните улици имаше занемарени двуетажни блокчета, по-нови жилищни комплекси и еднофамилни къщи. В много предни дворове имаше табели „ПРОДАВА СЕ“. Мяркаха се доста затворени обекти за най-различни услуги и с изключение на супермаркета онези, които работеха, изглеждаха като мъртви.

Той отиде с колата до малкото пристанище на Бел Глейд и местността на скаутския лагер, където беше открито тялото на Рей Кун под едно дърво — индийска смокиня. Ако не бе разполагал с полицейския доклад, който да го насочи към точното място, на което беше изтекла кръвта на Рей, едва ли щеше да се ориентира къде да го търси. Мястото беше спокойно. През гъсталака от клони в далечината прозираше езерото. Достатъчно откъснато за романтичен пикник или за брутално убийство. Боби се сети за разкървавените пръсти на неизвестната. Беше дълбала с нокти, за да се измъкне отнякъде. От своята гробница, както се бе оказало. Далеч от живописни езера и сенчести смокинови дървета. И е била жестоко измъчвана по най-нечовешки начини, преди убиецът й да я удуши с веригите, на които я бе окачил. Не беше получила милостиво куршум в тила като Рей Кун — наркодилър, бандит и побойник с криминално досие. Носел е метални боксове и се е хвалил пред приятели от „Мафия Бойз“, че ако му кажат да очисти ченге, няма да се поколебае, знаейки, че бащата на собствената му приятелка е агент на ПАФ. Боби изпита безсилен гняв, от който му загорча в устата. Колкото и да му се искаше Рей Кун да си плати за това, че отмъкна дъщеря му, си даваше сметка, че кръвта на младежа отдавна е изтекла, а костите са върнати на майка му, за да бъде погребан. Нямаше нито какво повече да види в този красив парк, нито как да получи удовлетворение от видяното. А през това време тялото на неизвестната лежеше на съхранение в хладилник в Броуард и чакаше някой да го потърси. Някой поне да забележи отсъствието й. Нито животът, нито смъртта изглеждаха особено справедливи.

Напусна парка и подкара по лъкатушните двулентови пътища, заобикалящи поле след поле със захарна тръстика, без да има представа какво точно търси. Излезе на щатски път 27, пресече Саут Бей — друго затънтено преселническо градче, наброяващо 3859 жители — след което зави на север по шосе 827 и Окиланта и отново прекоси Бел Глейд.

Към четири часа следобед слънцето започна бавно да се спуска над полята, окъпвайки небето в морава мараня, пресечена от бледооранжеви ивици. По пътя подминаваше пикапи, пълни с мръсни и потни мъже и жени, отправили се към семействата си в своите претъпкани копторчета. Някои се усмихваха и му подвикваха, но повечето гледаха право напред с празни изражения на уморените си лица. Обирането на захарната тръстика започваше истински след декември, въпреки че в някои ферми вече беше започнало. Боби мина отново по „Мейн стрийт“ и се насочи към шосе 441 и обратно към цивилизацията. С надеждата да му се обадят от АЗОС на сутринта с повече информация. С надеждата Зо да му позвъни тази вечер, за да му съобщи, че са открили нещо в къщата на Джеймс Ролър. Някакви улики. Смазващи доказателства. Нещо, което да потвърди, че този Джеймс Ролър е човекът, когото са търсили през цялото време. Нещо, което да пропъди натрапчивото, гнетящо усещане, че кошмарът далеч не е свършил. През целия ден се бе опитвал да се свърже със Зо, който нито вдигаше, нито му се обаждаше — може би защото все още нямаше какво да съобщи. Или защото все още нищо, освен минало сексуално насилие и работата в магазин за художнически материали не крещеше „Пикасо“ и той не намираше сили да каже това на Боби. От друга страна, Боби още не бе споделил с него откритията на д-р Линч, но само защото знаеше, че Зо щеше да му забрани да идва тук, както му беше забранил да стъпва в дома на Ролър.

Отби от пътя, за да извади от жабката флакона с адвил*. В добавка към пулсиращото главоболие, което напоследък го мъчеше редовно, ръката му беше сериозно отекла. Мамка му. Сигурно се е разминал на косъм със счупването. Изгълта три таблетки на сухо. Когато отново излезе на пътя, мярна с поглед ръждясал тенекиен знак с надпис „СТАИ“ само на метри пред него. Грамадна стрелка сочеше завой надясно. Първата мисъл, докато го подминаваше, беше що за странно място е това за хотел насред нищото. Може да е останал от времената на бума, инак кой, по дяволите, би отседнал тук?

[* Лекарство срещу болки. — Б.пр.]

После зърна името на хотела, скрито частично от погледа сред морето от разлюлени захарни тръстики, и наби спирачките.

83

Боби зави по „Кърлий Роуд“, но не видя нищо, освен много акри тучна зеленина. Измина няколко мили. Нямаше други знаци, затова направи обратен завой и пое по друг път, после по друг, трескаво шофирайки из лабиринта от високи тръстики в чезнещата светлина на деня, като навлизаше все по-навътре в сърцето на пустошта.

Тогава я съзря, на около миля след последния завой, който го отведе по „Шугърланд Роуд“, ако бе запомнил правилно. Спря колата и излезе навън, оглеждайки порутената двуетажна къща във викториански стил, на около сто и петдесет метра навътре от пътя, към която водеше лъкатушеща алея, обрасла с буренаци и храсти. От трите страни къщата беше заобиколена от безкрайни поля захарна тръстика.

Всъщност стъблата им бяха пропълзели до самата постройка, завземайки целия двор, донякъде като във фентъзи филм на ужасите. Шумоленето им на лекия бриз напомняше клюкарско шушукане. Нямаше включено осветление, нито люлеещи се столове на изкорубената дървена веранда, опасваща фасадата, нито кани с домашна лимонада, оставени край шахматна дъска за игра в късния следобед. По всичко, включително по дъските, заковани върху някои от многобройните прозорци на дома, личеше, че къщата е необитаема от години.

Гледката беше като дежавю — нещо толкова познато, че го полазиха ледени тръпки. Бе виждал тази къща по-рано. Прост черно-бял знак, закачен за едната си кука на стълб в средата на предния двор, се клатушкаше на вятъра със скърцане.

„ХОТЕЛ РОДЕН ДОМ“

Устата му пресъхна и пулсът му се ускори. Кибритът. В бара онази нощ, след като откриха тялото на Гейл Сампсън в хотел „Ригал, само апартаменти“, кибритът, който Марк Фелдинг въртеше, имаше надпис ХОТЕЛ „РОДЕН ДОМ“. На него бе нарисувана тази къща. Кибритът беше накарал Боби да си припомни за медения месец с Лу Ан във Върмонт.

Марк Фелдинг.

Боби усети пристягане в гърдите и в този момент, на това място разбра всичко. Разбра какво има в къщата. Какво се бе случвало там.

Набра скоростно номера на Зо. Този път той вдигна.

— Още няма пет часа. Престани да ми звъниш — произнесе Зо.

— Открих го.

— Какво?

— Открих го — повтори Боби. — Фелдинг е. Той е нашият Пикасо.

— Какви ги дрънкаш, по дяволите?

— Намирам се в изоставен пансион в Бел Глейд…

— Бел Глейд?

— Да, Бел Глейд. Тази сутрин ми се обади Линч от Съдебната медицина в Броуард. Токсикологичният анализ на почвата, открита под ноктите на неизвестната, показва, че е от полетата със захарна тръстика. Тестовете на пестицидите стесниха кръга до Бел Глейд, Клуистън, Саут Бей, Воън и Окиланта. Дойдох тук, за да видя какво мога да открия.

— Благодаря, че ми казваш.

— Ти не вдигаше телефона си.

— Казах ти да стоиш настрана — произнесе Зо с въздишка.

— Не, каза ми да стоя настрана от твоето местопрестъпление. Така и направих.

— Ти не участваш.

— Това вече е без значение. Ти и момчетата ми трябвате тук веднага. Още ли сте в Роял Палм?

— Да.

— Само на трийсет и пет минути е. С включени светлини можете да стигнете за двайсет минути.

— Откъде, по дяволите, си сигурен, че е Фелдинг?

— Просто съм сигурен. Провери данните за хотел „Роден дом“ в Шугърланд. Трябва да има някаква връзка с Фелдинг. Сигурен съм. Има ли хора от медиите при вас? Фелдинг там ли е?

— Има няколко изостанали, но повечето си вдигнаха чукалата, след като стана ясно, че не сме открили нищо. Фелдинг беше тук по-рано, обаче сега не го виждам. Всички се спасяват заради празниците.

Боби огледа надлъж и нашир карето, очертано от захарните тръстики. Не се виждаше никаква кола.

— Сигурно се е върнал в студиото на Канал Шест в Мирамар. Той има излъчване в шест часа, нали? Нареди на Шерифското управление в Броуард да го приберат оттам.

— На какво основание? — попита Зо. — Какви улики имаме срещу него, по дяволите, освен интуицията ти, че той ще бъде свързан с тази къща? Дори не си ми обяснил по какъв начин тази къща, която наблюдаваш, има и най-далечната връзка с този случай, по който ти не трябва да работиш повече!

— Просто го приберете — отвърна Боби. — Покани го да дойде при теб, за да разговаряте. Кажи му, че разполагате с вещи от апартамента на Ролър и искате той да ги погледне. На нарцистичното копеле ще му потекат репортерските лиги. Правете каквото знаете, но го пипнете, преди да избяга. Мисля, че ще имате всичките улики, които ви трябват, щом влезем в тази къща.

— Добре, добре. Тръгвам. Ще се обадя на Стефани да е готова за заповедите. Ти ще трябва да й обясниш дотолкова, че да ти ги изготви.

— Майната им на заповедите. Ако държи вътре изчезнали момичета, не ни трябва заповед. Със сигурност няма да чакам тук шест часа.

— Недей да вършиш глупости, Пастире. Седни си на задника и чакай. Ние сме на път. Ако нямаш правно защитима причина да смяташ, че има някой в тази къща и този някой е в опасност, ще ни е необходима заповед.

Боби затвори телефона, изключи мотора и се вторачи в къщата. Потупваше нетърпеливо по волана, докато мислите му препускаха. Всичко вече придобиваше ясна логика. Фелдинг си е изпращал сам портретите — всякакви веществени следи, които водеха към него, биха били очаквани, след като той е пипал картините. Фелдинг беше първият репортер, пристигнал на мястото на убийството на сестрите Боганес във Форт Лодърдейл по едно и също време или малко преди ченгетата. Фелдинг чакаше пред „Макдоналдс“ пристигането на Джаниз, защото той беше уредил срещата. Той беше Капитана. Той беше Пикасо. И Фелдинг бе човекът, получил толкова национално внимание от медиите, колкото самият убиец, спечелвайки си име с излъчванията по кабелния канал в ролята на потресения младолик пратеник, изпълняващ поръчките на един психар. Измести дори Нанси Грейс*. Лицата на изчезналите непълнолетни, които запълваха таблото в кабинета на Боби, преминаха през ума му като колода карти, разпиляна от бурен вятър. Алегра Виленуева, Никол Крупа, Адриана Суийт, Ива Уокет, Лейни Емерсън. Толкова много момичета в неизвестност. Прекалено много, за да не бъде забелязано отсъствието им.

[* Нашумяла телевизионна журналистка, водеща, коментатор по правни въпроси, известна с предаването „Заключителни аргументи“, бивш прокурор. — Б.пр.]

_Дали Кейти беше вътре?_

Зо и момчетата ще бъдат тук след още двайсет минути. Всичко, което трябваше да прави, е да седи мирно и да изчака още двайсет минути. Колкото и да искаше да се втурне към вратата още в тази секунда, съзнаваше, че би било глупост да влиза сам в къщата. Ако момичетата са държани вътре, можеше да има поставени хитри капани, които да им попречат да се измъкнат навън или да спрат някого да влезе вътре. Имаше и вероятност Фелдинг да действа с партньор или партньори и дори да се намираше в студиото, за да заработи своята петнайсетминутна слава, неговият побратим можеше да чака някъде в тъмната къща и да посрещне с нож за разфасоване на месо всеки натрапник. Серийните партньорства бяха редки, но такива случаи съществуваха. Удушвачите от Хилсайд. Чикагските резачи. Хенри Лий Лукас и Отис Тул.

Наблюдаваше знака, който скърцаше под засилващия се бриз. Недалеч оттам, над безкрайните тръстикови поля започнаха да се струпват тъмни облаци. Задаваше се буря. Ако все още нямаше право да влезе в къщата, поне може да я огледа отвън. Двайсет минути бяха цяла вечност. Макар че не възнамеряваше да чака съдебна заповед, Боби знаеше, че Зо ще поиска повече основания, за да оправдае разбиване на вратата. Поне за доклада, който беше задължен да представи. Можеше да види нещо през прозорците или откъм гърба на къщата.

Боби излезе от колата и тръгна по черната чакълеста алея, като отмахваше изпречилите се храсти и плевели, избуяли почти цял метър. Следи от гуми бяха очертали откос върху прашната растителност, достигащ встрани от къщата. Някой беше идвал тук наскоро. Сетне очите му мярнаха нещо на прозореца на горния етаж. Мигновен оранжев проблясък.

Чакането приключи. Боби се спусна към входната врата с най-голямата бързина, на която беше способен.

84

Докато успее да се обади на 911 и да ритне предната врата, пламъците плъзнаха по стълбите на горния етаж. Старата къща се изпълваше с дим.

Боби измъкна пистолета, пристъпвайки внимателно в антрето, смръщен от острата болка в дясната си ръка. Случаен пожар, докато седеше в алеята и чакаше подкрепление, нямаше как да е случаен. Фелдинг беше тук. Някъде. Или неговият партньор. Макар Боби да не искаше да издава позицията си заради собствената си безопасност, ако момичетата бяха заключени или скрити в къщата и все още живи, най-бързият начин да ги открие беше да му отвърнат с викане. Което означаваше, че те трябва да узнаят за присъствието му.

— Полиция! — изрева той, почти събаряйки купчините от стари вестници и пълните с вехтории кашони, наредени покрай стената на коридора към стълбището.

Слънцето беше почти залязло, нямаше улични светлини и къщата бързо се изпълваше с противен сив дим.

— Полицията е! Обадете се, ако ме чувате! Полиция!

Старата викторианска дървена конструкция беше като кутия с подпалки. Боби знаеше, че не след дълго всичко ще пламне. Може би ще успее да овладее пожара сам. Или поне ще спечели малко време преди пристигането на пожарните коли, които само един господ знае от колко мили ще пристигнат. Втурна се по стълбите.

Пожарът очевидно беше започнал в предна спалня на втория етаж, която вече бе обхваната от пламъци. Ако имаше някой вътре, той или тя вече беше свършил. Вратата бе оставена отворена и пожарът бързо се разпростираше към коридора. Всъщност розовите завеси на цветя от резбования прозорец се бяха подпалили от едната страна и пламъкът пълзеше по стената. Ако огънят достигнеше до тавана в коридора, тежката стара мазилка щеше да бъде пометена като от лавина. Нямаше начин да го потуши. А обхванеше ли стените, щеше да се стрелне към таванските помещения и всичко щеше да рухне за броени минути. Нямаше никакво време.

— Полиция! — изкрещя той отново.

Три други стаи избухнаха в пламъци на горния етаж, но вратите им бяха затворени. Димът беше толкова гъст, че едва виждаше на няколко крачки пред себе си. Той пропълзя на колене до първата затворена врата. Чу издрънчаването на строшено стъкло зад себе си, идващо от предната спалня, последвано от свистенето на огъня, който се разгаряше от нахлулия кислород. Видимостта към етажа под издигащия се дим беше по-добра — поне можеше да се ориентира накъде върви. Трябваше да рискува с надеждата, че Фелдинг или неговият партньор не чакат зад някоя от вратите с автомат „Калашников“ и извратена усмивка. Пресегна се нагоре и отвори вратата със замах, претъркулвайки се светкавично по пода, за да избегне евентуален куршум.

Нямаше никакъв Фелдинг. Нито смъртоносен партньор, дебнещ от засада. Самата спалня обаче беше като декор от филм на ужасите. Въпреки гъстия дим успя да различи дългите вериги, провесени от тавана като полилеи. Към металните крака на леглото бяха закрепени железни окови. Това беше или стая за мъчения, или стая за развлечения на мазохист. Боби провери навсякъде — нямаше тела, нито живи, нито мъртви.

Той изпълзя обратно по коридора до врата номер две, пресегна се нагоре и завъртя топката, молейки се да не попадне на дебнещ от другата страна враг. Отново откри същите зловещи устройства по тавана, плюс стол като от Средновековието с висока облегалка и метални скоби, закрепени към мястото за главата. Върху облегалките за ръце бяха поставени белезници с шипове. Никакви злодеи. Никакви тела.

Третата спалня беше съвсем празна.

— Полиция! — извика той и запълзя обратно по коридора към стълбите. — Викайте, ако сте тук!

И точно като във филм, направляван от опитен режисьор, Боби получи отговор според сценария — разнесе се оглушителен, несъмнен изстрел на оръжие.

85

_Откъде дойде изстрелът? Къде се е скрил, по дяволите? В него ли се целеше?_

Боби въртеше глава във всички посоки. Сред гъстия дим загуби опора и почти пропадна надолу по стълбите във входното помещение. Бързо се окопити, стискайки здраво глока в ръката си, която пулсираше. Примижа поради все по-тежкия дим на първия етаж, оглеждайки се едновременно във всички посоки.

_Къде, по дяволите, беше той?_

Нямаше време да обмисля стратегии. Нямаше време да се тревожи за себе си. Когато огънят стигне тавана, покривът вероятно ще се срути. Пластовете на къщата ще пропаднат етаж по етаж. Позабърса смъдящите си от пушека очи.

_Мисли, Боби, мисли. Къде може да ги държи? Къде могат да се намират те, по дяволите?_

Сети се за ръцете на неизвестната — за пръстта, която се беше набила толкова силно под ноктите, че беше издълбала кожата й. Беше ровила с нокти изход от гробницата си…

„Добре дошли в Бел Глейд!

Неговата земя е неговото богатство!“

Долу.

Подземие.

Но във Флорида няма подземия, нали? Има плитки мазета. Къде може да е избата, мамка му?

Той застана прав до стената, обгърна я с ръце и взе да се придвижва покрай нея, докато стигна до кръгло преходно помещение. И тук подът беше задръстен от вързопи със стари вестници и кашони с боклуци. Озърташе се във всички посоки за психопат, забулен в гъстия дим. Очите му сълзяха, задавяше се. От преходното помещение премина в нещо, което трябва да е било трапезарията за закуска на гостите на хотела. Няколко малки масички бяха изтикани до отдалечената стена. Върху тях имаше натрупани столове. Огромно червено плюшено кресло „Чипъндейл“ със странични облегалки за главата стоеше обърнато с лице към тъмна камина с дъбова облицовка, а протритият му гръб гледаше към Боби и входа на преддверието. От двете страни на камината бяха изложени на показ стативи с три рисунки. Портрети. Пресъздаващи зловеща смърт в стила на Гейл Сампсън, Розали и Розан Боганес и последните мигове на неизвестната.

Боби пристъпи предпазливо. Успя да различи млечнобяла ръка върху страничната облегалка. Върхът на мокасин върху килима. С насочен пред себе си пистолет се приближи до креслото.

В него като приветствие на привидение от Къщата на духовете седеше Марк Фелдинг с костюм и вратовръзка, с провесена на врата му журналистическа карта от Канал Шест и Библия в скута. Върху Библията лежеше пистолет. Облеченият в ръкавица пръст на Фелдинг беше все още на спусъка.

Не виждаше лицето му.

Шибаният страхливец се измъкна прекалено лесно, помисли си Боби с омерзение и ритна крака на мръсника, за да се увери, че е мъртъв. Тялото се килна напред.

Подмина останките на Фелдинг и се вмъкна в огромната кухня. Предлаганите легло и закуска предполагаха допълнително помещение за хранителни припаси, реши той. Може би изба за зеленчуци или винарска изба. Или килер за провизии. Имаше време само за едно предположение и се спря на последното. Огънят вероятно беше стигнал тавана. В този момент помисли за дъщеря си.

_— Виж, тате, ти си известен! Ти си герой!_

_— Но дали съм твоят герой, Кит-Кат?_

_— Винаги, тате…_

Надяваше се заради нея да е направил правилния избор.

До хладилника имаше врата. Той се спусна към нея и я отвори със замах.

Беше килер. Все още пълен с тонове тенекиени консерви и буркани, пълни с нещо, което се надяваше да са стари плодове, останали неизхвърлени с години. Проклятие. Той се озърна с отчаяние из кухнята. Къде може да е вратата към зимника?

— Полиция! Полицията е! — викна отново, обикаляйки из стаята като животно в клетка.

Не оставаше почти никакво време.

— Има ли някой тук? Илейн Емерсън? Лейни? Кейти? Кейти, тук ли си? Чува ли ме някой? Има ли някой? Проклятие! Отговорете ми де! — замоли се той.

И за негова изненада някой му отговори.

86

— _Полиция! Полицията е!_

Гласът се чуваше съвсем слабо. Но се приближаваше.

— _Обадете се, ако ме чувате!_

Почти едновременно, чувайки гласа, Лейни надуши дима. Мирисът също беше много слаб, но се засилваше.

Над главата й трополяха стъпки и Лейни се разтрепери. Буквално беше парализирана от вледеняващ страх, който скова тялото й в тъмния ъгъл. Помисли за онзи момент, когато с Кейти бяха убедени, че ги спасяват, а всъщност Изчадието се бе завърнало след дълго отсъствие. След това отведе Кейти. А Лейни даде обещание винаги да бъде послушна, тъй като не искаше да отведе и нея. Независимо колко много желаеше да се прибере у дома, се ужасяваше от мисълта да напусне с писъци като Кейти.

— _Полиция!_

Сигурно беше номер. Някакъв тест, нищо друго. Изчадието проверяваше дали ще бъде добра. Дали ще удържи на думата си. Това е.

Но пък имаше дим. Определено беше дим, при това не от цигари. Нито от изгорени листа. Това беше тежък, задушлив дим, като онзи на Великден, когато брат й беше подпалил ръкавицата за фурната. Не беше нетърпим, но определено съществуваше.

Ръцете й се стрелнаха към превързаните й очи. Какво трябваше да направи? Ако наистина беше полицията и тя не им се обади?

В съзнанието си чу гласа на Кейти. Думите й звучаха толкова високо и ясно, колкото когато ги произнесе възбудено преди месеци, седмици или дни.

_Може някой да е дошъл да ни спаси! И ако не вдигаме шум, ще си тръгнат и никога няма да ни намерят. Викай! Викай с мен, Лейни, за да ни чуят! Ние сме някъде под земята и няма да ни открият, ако не викаме!_

Лейни опипа плътната лепенка. Паниката й растеше. Ами ако димът беше опасен? Ако имаше пожар? По-лошо от умирането от глад беше да изгори жива…

Тя се премести до вратата и прилепи ръка до нея, за да провери дали е гореща, както ги беше учил пожарникарят, който ги посети в пети клас. Не беше гореща. Но не можеше да сбърка мириса на дим. Тя положи глава на пода до процепа под вратата и вдиша. Определено се промъкваше под вратата.

_Викай! Викай с мен, Лейни!_

— Тук съм… — извика Лейни, без да смее да повиши глас.

Затаи дъх и се ослуша за дишането на Изчадието пред вратата, доволно от коварството си. Стегна се в очакване вратата да се отвори.

Но тя не се отвори. Не се чу и гадният му кикот.

_Викай! Викай с мен, Лейни, за да ни чуят! Няма да ни открият, ако не викаме!_

Най-лошото в момента бе да извърши половинчата глупост. Или ще бъде хваната и наказана и бездруго, или никога нямаше да бъде намерена. „Не можеш да плуваш и да не се намокриш — обичаше да казва баба й. — Гмуркай се и го направи както трябва!“

— Тук съм, вътре! Помогнете ми! — изкрещя тя с всичка сила, както не беше викала досега. — Под земята съм! Тук долу!

_И ако не вдигаме шум, ще си тръгнат и никога няма да ни намерят!_

— Тук съм, вътре! Помогнете ми! — изкрещя отново тя, този път блъскайки по вратата с двата юмрука, колкото сила имаше.

Тогава вратата се отвори със замах и тя политна напред в мрака.

87

Просна се по очи на мръсния под. Сви се от страх и отбранително покри главата си с ръце в очакване Изчадието да се изсмее. Или да зашепти. Или да направи нещо ужасно. Но нищо не се случи, абсолютно нищо.

Нямаше Изчадие, но нямаше и полицай. Никакъв спасителен екип. Нямаше никого. Вратата просто се отвори, когато започна да удря по нея. Или някой я беше отключил, или беше разхлабила пантите с блъскането. Или Кейти — където и да се намираше — й подаваше ръка и й изпращаше послание. Последната мисъл я накара да се усмихне.

Мирисът на пушек вече беше много силен. Трябваше да се измъкне оттук. Знаеше го инстинктивно. И нямаше да успее, ако не вижда накъде върви. Вдигна ръце към лицето си и с рязко движение отлепи превръзката и пластмасовите наочници, които той беше залепил за лицето й, защото не слушаше, както я бе предупредила Кейти. Усети как меката и нежна кожа около очите и клепачите й се обелва заедно с превръзките. Болеше, сякаш отлепваха десетки лепенки от най-тежките рани. Но нямаше време за плач. Ако не се спаси оттук, кървящите клепачи щяха да бъдат най-малкият й проблем.

Тя премрежи очи и бавно ги отвори, примигвайки няколко пъти като новородено кутре. Страхливо опипа с пръсти лицето си — имаше клепачи. Това беше хубаво. И макар че можеше да види само неясни сенки, все пак имаше очи. А това беше най-хубавото.

— _Полиция! Полицията е!_

Гласът се беше върнал. И звучеше сякаш точно над главата й.

— _Илейн Емерсън? Лейни?_

— Това съм аз! Аз съм Лейни!

Сълзите й потекоха. Писъците й бяха спаднали до дрезгав шепот.

— Кейти? Кейти, там ли си? Кейти!

Той търсеше и Кейти!

— Има ли някой тук? Чува ли ме някой? Има ли някой?

Тя изтри лице и си пое дълбоко въздух. _Този път не се прецаквай, Лейни!_

— Аз! Чувам ви! Тук съм, долу! Аз съм тук, долу! — извика тя. — Помощ!

Последва кратка пауза, която й се стори като цяла вечност.

— Чувам те! Полицията е! Ние сме тук! Искам да проследя гласа ти. Продължавай да викаш!

— Помогнете, моля ви се! — изпищя Лейни, лазейки на четири крака.

Стигна пипнешком до стена и я последва с ръце. Отнякъде идваше слаба, мъглява светлина.

— Господи! Тук долу има пушек!

После гласът секна. Просто секна.

— Ехо? Още ли сте там? Полицай! Господине! Помогнете ми!

Нямаше отговор.

Тя се разплака.

— Тук долу съм!

Стената свърши. Тя пропълзя през някакъв праг. Нямаше смисъл. Не виждаше нищо, а пушекът изгаряше гърлото й. Тогава ръцете й напипаха чифт обувки и тя се протегна нагоре, напипвайки крака. Прегърна ги здраво с двете ръце.

— Помогнете ми! — изплака тя.

По тялото й се разля облекчение. Не бе изпитвала такава радост от прегръдката на друго същество.

— Моля ви се, помогнете ми! — успя да прошепне тя с глъхнещ глас и изчерпана борбеност.

— Разбира се — отвърна й шепотът. — Разбира се, че ще ти помогна.

Изчадието клекна до нея и погали главата й.

88

Той избута бурканите с провизии на пода и заопипва пътя си към дъното на килера. Боби не беше истински религиозен, но в момента се молеше, докато пръстите му пробваха за отверстие, процеп или някакъв таен проход. Коленичи и заопипва пода. Не оставаше никакво време. Чуваше слабия глас, който викаше някъде отдолу. Молеше за помощ.

— Моля те, Господи, нека да я намеря! — викна той на висок глас. — Не позволявай да свърши по този начин! Не може да свърши така!

Дали беше намеса на Провидението, или чист късмет, че пръстите му го отведоха до вдлъбнатината в пода, не можеше да каже. Но и не го прие за даденост.

— Благодаря ти, Боже… — промълви той, като издърпваше дъската на пода.

Беше тайна врата. Надзърна надолу към непрогледния мрак. Вонята на плесен и гнилоч надвиваше дори лютивия дим. Миришеше на смърт.

— _Още ли сте там? Полицай? Господине?_

Гласът продължаваше да е леко отдалечен, но определено идваше от дъното. Той се смъкна с краката надолу в отвора, без да знае колко е дълбоко и какво го очаква там в тъмнината. Чуваше единствено детския вопъл и това беше достатъчно.

Приземи се на краката си върху твърда пръст, изтърколи се на едната страна и удари рамото си в дървена колона. Намираше се под къщата. До тайния вход на тавана беше подпряна подвижна стълба. Малки оранжеви крушки висяха на електрически кабели, закрепени безразборно към измазани с хоросан стени, които продължаваха да се вият навътре в мрака като лабиринт. Тунели. Някой беше изградил тунели под къщата. Мили боже…

Боби напипваше пътя си по стената през слабо осветената димна завеса, навеждайки главата си, докато се придвижваше напред, защото височината на тавана намаляваше. Имаше твърде много странични проходи и безчет завои. Колко ли помещения се побираха тук?

Тогава чу писъка, който накара сърцето му да спре, докато се придвижваше напред в черния клаустрофобичен лабиринт, молейки се отново да се случи чудо и да се насочи към правилното място.

89

Лейни изпищя.

— Сега вече виждаш ли ме? — попита Изчадието, чиито потни пръсти пълзяха по лицето й, придърпвайки го все повече към своето. — Хубаво ме огледай, защото аз съм очите за слепите и краката за сакатите…

Боби повдигна дулото към тила на Марк Фелдинг.

— Отдръпни се от нея — заповяда той.

Таванът в тясното, прилично на пещера помещение беше много нисък. На някои места падаше под сто и осемдесет сантиметра — там, където подът на горния първи етаж се беше слегнал и пропаднал.

— Или ще направиш какво? — чу той овладяния, но възбуден отговор.

— Няма да го кажа втори път.

— Не бъди толкова сигурен. Защото ще искаш да узнаеш какво съм направил с дъщеря ти.

Боби наведе дулото и изстреля единичен куршум в рамото на Фелдинг в миг на неудържима ярост. Репортерът изкрещя от болка и изненада при разкъсването на мускула и костта. Той падна по гръб и се затъркаля от болка в пръстта, сграбчил кървящата си ръка.

— Не, няма — отвърна Боби.

Малката фигурка на пода държеше ръцете си над главата и крещеше. Фелдинг опита да се изправи, но Боби го блъсна в стената и застана между репортера и момичето. Метални окови издрънчаха като верижни камбани. Фелдинг удари главата си в ниска греда с тъп звук.

— Стой долу — нареди Боби на Лейни. — И покрий главата си с ръце.

После отново насочи вниманието си към звяра до стената.

— Къде е тя?

Фелдинг изквича.

Боби отново повдигна глока и изстреля нов куршум в другото рамо на Фелдинг.

— Казах ти, няма да питам повторно.

Репортерът се замята като риба на сухо, виейки от болка, като се оттласкваше от стената, при което удряше главата си в гредата.

— Шибай се! Шибай се! Шибай се! — изпищя той.

Воят на сирените се приближаваше скоростно. Пожарната най-сетне пристигаше.

— Къде е дъщеря ми? — попита настойчиво Боби.

— Искаш да кажеш скъпото съкровище Кейти? — изкиска се Фелдинг, срутвайки се до стената, с тяло, опасано във вериги. — Малката дъщеричка, която така и не заведе вкъщи, нали, татенце?

Боби стреля отново. Този път отнесе коляното.

— Не ми останаха части на тялото. Къде е тя?

— Той я отведе! — извика Лейни с тънък разтреперан глас. — Той отведе Кейти!

Дървените стени над главите им внезапно изскърцаха с мощно стенание, последвано от гръмотевичен трясък. Покривът току-що се беше срутил. Единичните крушки по тавана, които хвърляха мъждива светлина в лабиринта от тунели в зимника, примигнаха и изгаснаха. Възцари се непрогледен мрак.

— Задай ми друг въпрос — изкряка Фелдинг в тъмнината.

Боби чуваше как се мята и гърчи на пода.

— Каквото искаш. Питай каквото искаш. Давай! Питай ме!

— Хайде стани! Да тръгваме, миличка! — Боби върна глока в кобура, пресегна се надолу и вдигна слабото телце в ръцете си.

Тя обви ръце около шията му в здрава хватка и зарови лице в гърдите му.

— Аз съм Лейни — произнесе тя тихо.

— Знам, защото те търсех — отвърна й Боби.

— Май не ти остава време, суперспециален агент Дийс — изломоти Фелдинг в мрака.

— Все още имам — отговори Боби, напипвайки пътя си обратно по стената; сети се да наведе глава, когато навлезе в тунела, висок метър и двайсет, който отвеждаше към тайната врата и подвижната стълба. — Но твоето изтича.

Подметна през гръб:

— Добре дошъл в ада. Надявам се да ти бъде достатъчно горещо.

90

Искаше му се да се върне. Искаше му се да претърси всеки сантиметър от разклонения плесенясал зимник, който Фелдинг беше превърнал в затвор. Знаеше, че има още помещения, още тайни, още жертви. Но нямаше повече време.

Когато стената свърши, той се пресегна към стълбата и с Лейни на ръце се заизкачва по нея към килера. През квадратния отвор на пода успя да види, че все още имаше кухня. Вторият етаж не се беше срутил върху първия. Разполагаха само със секунди.

Помогна на Лейни да се измъкне първа.

— Бягай при прозореца! Бързай! — изкрещя той.

Не можеше да диша.

— Не виждам! — изпищя Лейни.

И той не виждаше нищо. Димът беше черен, а топлината изгаряща. Изкачи се след нея и грабна ръката й в своята. Бутна я на земята.

— Стой близо до пода! Следвай ме!

Пълзейки на колене, той се придвижваше като боец към задната част на къщата и издърпваше Лейни зад себе си. В къта за закуска беше забелязал еркерен прозорец. Пресегна се пред себе си в черния дим и напипа стъклото.

— Господи! — изкрещя един пожарникар от прозореца. — Назад! Отдръпни се назад! — изкомандва той, като строши прозореца с брадвата си.

По главата на Боби се посипаха стъкла, след което последва оглушително съскане от нахлулия кислород, а димът се устреми навън.

— Изкарай ги навън! — изкрещя друг огнеборец отнякъде.

Боби различи фигура, която му махаше да се приближи. Да бърза. Пожарникарят на прозореца се пресегна през счупеното стъкло и пое отпуснатото тяло на Лейни от ръцете на Боби. Със сетни сили успяваше да се държи на колене. Някакви ръце се протегнаха и издърпаха и него.

Други двама огнеборци се спуснаха към тях. Единият вдигна Боби, а другият Лейни и като нарамиха телата им, се спуснаха през гъстото тръстиково поле към предната страна на къщата. Наоколо беше пълно с пожарни коли. Нощното небе беше огряно от червени и сини светлини и ярки оранжеви пламъци.

Боби се обърна още веднъж назад към огнения ад, озарил нощта. Около него разлюлените редове от захарни тръстики шумоляха възбудено от повеите на бриза. Бурята, която беше видял да се задава, бе вече тук. Светкавици трещяха и пронизваха небето напосоки недалеч оттам.

_Той я отведе! Той отведе Кейти!_

Боби затвори очи точно когато Къщата на ужасите се сгромоляса.

91

— Как се чувстваш тук, Пастире?

Зо Диас стоеше надвесен над болничното му легло в тъмносив костюм с черна копринена вратовръзка, стискащ букет цветя в грамадните си ръце. Гледката беше направо сюрреалистична и за момент Боби си помисли, че е мъртъв. Щеше му се да отговори с хаплива закачка, но говоренето беше прекалено болезнено въпреки всички лекарства, с които беше натъпкан. Току-що го бяха преместили от интензивното отделение по изгаряния, където през цялата нощ беше на включен вентилатор. Можеше само да кима.

— Сигурно се кефиш, Лу Ан — разсмя се Зо. — Той не може да говори. Не е ли това сбъднатата мечта на всяка жена?

Лу Ан пое цветята и отиде да ги натопи в допълнителното пластмасово шише, което сестрите бяха оставили върху нощното шкафче. Стаята беше пълна с кошници цветя, букети и балони, на повечето от които Зо вече беше успял да се подпише.

— Смятах, че това е мъжка фантазия, Зо — отвърна Лу Ан със слаба, уморена усмивка. — Ние искаме мъжете ни да говорят повече. Да ни казват за какво си мислят. Явно не гледаш Опра.

— Хммм… значи, ако дрънкам повече, това ще направи Камила щастлива? Аз пък си мислех, че е искрена, когато ми казва да млъкна. — Той придърпа един стол до леглото и лицето му стана сериозно. — Ти си един кучи син с голям късмет, така да знаеш. Трябваше да си мъртъв, приятелю.

Лу Ан се пресегна и стисна ръката на Боби. Той отвърна на стискането.

— Ако беше останал там една минута повече, нямаше да го бъде — произнесе тя с отпаднал глас.

— След колко време ще можеш да ходиш на джогинг?

— Лекарят каза, че дробовете му са много зле — обясни Лу Ан. — Погълнал е и голямо количество въглероден монооксид. Няма да има маратони известно време, това е сигурно.

— Като говорим, че трябваше да си мъртъв, а не си, същото важи и за девойчето, което спаси. Мисля, че утре я изписват от „Джо Димаджо“. — Това беше детската болница на община Броуард, в която Лейни беше откарана с медицински хеликоптер заради острото отравяне с вдишания дим. — Вчера накарах Лари и Сиро да идат и да разговарят с нея. Възстановяването й от преживяното ще отнеме години. Когато имаш желание за това, тя би искала да те види отново.

Боби кимна.

— Може би искаш да знаеш, че лудата й майка ти изказва благодарност. Само не бързай да се радваш. Преди да си й казал „няма защо“, току-виж подала иск за загуба на издръжка, понеже съпругът й педофил отива в щатския затвор за следващите две десетилетия. В петък Тод Ламана ще се признае за виновен по обвиненията, които не включват сексуалния тормоз над двете му доведени дъщери.

— Копеле — обади се Лу Ан.

Боби кимна.

— Фелдинг? — попита той с устни.

Зо направи пауза.

— Извадихме две тела от пепелищата. Зъбният статус на Фелдинг съответства на намерения в подземието. Другите останки са били открити в някогашната трапезария или дневна, както ни каза пожарният инспектор. Те са на жена. Съдебният лекар твърди, че причината за смъртта не е вдишаният дим, а изстреляни в главата й едри сачми. Открихме разтопените останки от сачми на „Уинчестър“, дванайсети калибър под тялото й.

— Коя? — произнесе без звук Боби.

Зо не отговори.

— Коя е тя? — повтори въпроса Боби.

— Още не знаем — каза накрая Зо.

— Кейти? — успя да прошепне Боби.

— Дайте ми зъбния й статус — произнесе тихо Зо.

Лу Ан сподави риданието си и затвори очи.

— Ще накарам нейния ортодонт да го изпрати на съдебния лекар — кимна тя. — Ще го направя.

Стаята се изпълни с мъчително мълчание за дълго време.

— Какво друго? — попита Боби с устни.

— Какво друго? Ами докато вие подремвахте през последните няколко дни, останалите работехме. Ти се оказа прав. Къщата в Шугърланд е била собственост на бабата на Фелдинг, Милдред Болджър. Починала е преди двайсет години при фермерски инцидент. Къщата е била наследена от майка му, Лорета Фелдинг, която е живяла там, преди да откачи и да почине в старчески дом през 2003 година. След нейната смърт е останала в наследство на Фелдинг, единствения й син. Според местните, къщата е използвана за последно като пансион със стаи и закуска през 1990 година — преди почти деветнайсет години. Но се носят слухове, че последните седем години, преди мама Фелдинг да иде в старческия дом, всъщност там не е стъпвал човешки крак. Никаква жива душа. Звучи малко зловещо… Някои неща, които Фелдинг е споделял за живота си, се оказаха верни. Говорихме с бившата му съпруга в Ел Ей. Съществува. Глупостите за дъщеря му са измислица. Не са имали деца. Съпругата му е знаела за къщата в Бел Глейд. Тя каза, че преди години лудата майка на Фелдинг е говорела за възстановяване на пансиона, където да си устройват партита със загадки на убийства. Още тогава е смятала старата дама за луда — след като веднъж посетила Бел Глейд, както и повечето гости, не е пожелала да повтори. После тя и психопатът се развели и повече не е ставало дума за къщата. Всъщност повече не са разговаряли за нищо, тъй като за нейно щастие той изчезнал от живота и от погледа й. Животът на Фелдинг в резюме: луда, властна майка. Саможивец. Запознал се със съпругата си в заведението „Френдлис“ във Фресно, в което тя работела. Изкарал някакво измислено журналистическо училище в Ел Ей. Няколко години се мъчил да пробие на запад — в Ел Ей и Сан Франциско — като се местел от една телевизия в друга, където основно е носел кафета на операторите. Имал е няколко собствени предавания, но нито едно не се задържало. Преди две години се преместил тук, в Маями. Установихме серия от изчезвания на тийнейджърки в Сан Франциско и околностите, които приличат много на нашите, по времето, когато е бил репортер за Си Би Ес 5. Всъщност се оказа, че е интервюирал майките на две от изчезналите момичета, точно както интервюира Деби Емерсън и Глория Лето. В момента вземаме записите, докато разговарям с теб.

— Това е извратено — вметна Лу Ан и стисна по-силно ръката на Боби.

— Пълна перверзия, права си. Да изпитва удоволствие да пита майките на хлапета, които е затрил, как се чувстват. Той е психопат — бил е психопат — доколкото познавам такива. Както и нарцисист. Но точно то може да се окаже от полза за нас. Не се е опитал да се свърже с теб в началото, когато Кейти изчезна. Нейното изчезване беше във всички местни заглавия, дори в националните, ако вземеш и актуализираната статия в „Пийпъл“. Фелдинг определено е можел да експлоатира това, както за да направи удар в кариерата, така и за да задоволи болната си фантазия, но не го е направил. Тъй че ако тялото, което намерихме в трапезарията, не е на Кейти… — Зо вдигна рамене, преди да продължи: — Може би изобщо не я е отвличал. Пуснали сме кучета, които издирват трупове, в имота в Шугърланд. Дотук нищо, и според мен това също е добре.

— Но какво ще кажеш за Рей Кун? Снимката, която ми изпрати? — попита Лу Ан.

— Е, точно това е интересно, защото сравнихме куршума четирийсет и четвърти калибър, който намерихме в главата на Рей, с магнума, използван при нахлуване в жилище в Лейк Уърт от миналата седмица. Заподозреният по това, Трино Калдерон, го предаде вчера на следователите от отдел „Кражби“ в Палм Бийч. Срещата в парка на Бел Глейд през ноември е била за покупка на наркотик. Рей се опитал да го измами с трийсет грама хероин, но номерът не е минал пред Калдерон. Калдерон твърди, че нито е виждал, нито е чувал за Фелдинг. Изглежда, Фелдинг е научил новината за убийството на Рей от „Палм Бийч Поуст“, помислил е за теб, Боби, и е решил да ви побърка с Лу Ан. По някаква причина, която няма да узнаем, Марк Фелдинг е бил обсебен от теб. Може би, както каза профайлърът, те е чувствал като предизвикателство. Но доколкото ние можем да кажем, фактът, че Рей е бил очистен в Бел Глейд, си е чисто съвпадение. Някои хаймани от „Мафия Бойз“ от обкръжението на Рей движат около пандиза в Глейдс. Сигурно е спял при тях и им е пробутвал дрогата си като на свои хора.

— А Кейти? — запита Лу Ан с горчивина. — Ако Рей се е върнал в града и е живял при приятели в Бел Глейд, какво се е случило с нея?

Зо сви рамене.

— Нямам отговор за теб, Лу. Ще ми се да имах.

Отново настъпи мъчително мълчание.

— А какво ще кажеш за сексуалния насилник, когото смяташе за Пикасо? — попита накрая Лу Ан.

— Ролър? Да, бях се хванал — отвърна Зо през смях. — Идеалната биография за тази история, включително младата жертва и работата му в магазин за художнически материали. Но съвпаденията са си съвпадения, а Ролър просто е бройкал агента под прикритие в тесните дрешки, защото я е намирал за секси. Никога не е наричал себе си Капитана, нито нея Джаниз, нито е споменавал за тяхно чатене онлайн. Какво е щял да направи с Натали, щом я вкара в колата си, можем само да гадаем — възможно е да си е мислел, че му е паднала лесна бройка, или, като имаме предвид миналото му, може да е било нещо по-зловещо. Но според нас Ролър просто е бил на неподходящото място, вършейки неподходящото нещо, и е избягал от нас в неподходящия момент. Според информацията, която Сиро е получил, човекът е продавал дрога, за да се издържа. Може да е имал мостри в колата и да е знаел, че ако бъде спрян, се връща обратно в затвора за нарушаване условията на предсрочното освобождаване. Ето защо е бягал. Не открихме нищо друго, което да го свързва с Фелдинг, или да подкрепя теорията, че той е бил Капитана. Фелдинг е бил Пикасо. Фелдинг е бил Капитана. Фелдинг е бил ЕлКапитан. Фелдинг е бил Зак Кюзано.

— А възможно ли е да са работили заедно? — попита Лу Ан.

Зо се разсмя.

— Трябвало е да станеш ченге, Лу. Сигурно ти си подшушвала на Боби как да разплита случаите през всичките години, а той само е обирал лаврите. Чуй ме, ако Ролър и Фелдинг са работили заедно, то това е тайна, която двамата просто отнесоха в гробовете си. Лейни Емерсън казва, че според нея е имало само един похитител, но тя не е могла да види кой е, тъй че го приемаме, независимо доколко е така. А сега трябва да тръгвам. Камила ме чака, за да ме подложи на кръстосан разпит относно днешното ми посещение при вас, а устата вече ме боли от говорене.

Боби кимна.

— Благодаря ти — изхриптя той.

— Ако обичаш, не говори, защото боли. Няма защо. — Зо се надигна. — Тръгвам, преди да е станало като в сапунка на „Холмарк“ и всички да се разплачем. А, и още нещо. Весо има да ми дава пари за цветята от групата, но се кани да се връща в Пенсакола. Твоята работа още си е твоя, когато и да се върнеш. Даже на Фокс му се размекна сърцето — сигурен съм, че е благодарение на потока от телефонни обаждания на тема „спасете задника на Боби Дийс от принудително пенсиониране“, които валят в кабинета му. Аз лично се обадих два пъти — добави той с намигване, целувайки Лу Ан, преди да се отправи към вратата. — И тъй, Пастире, щом лекарите тук ти кажат, че вече не си пълен с горещ въздух, те чакаме да се върнеш при нас.

92

Лейни седеше в леглото и трепереше, обляна в пот, и сърцето й биеше учестено. Озърна се неспокойно в ярко осветената стая, за да види стенния часовник. Беше дванайсет и десет по обед. Опита се да се успокои, както й каза доктор Кеслар: огледай обстановката наоколо си, дишай дълбоко, дай си сметка, че си _спала_, осъзнай, че си в безопасност, приеми, че е било просто кошмар. Имала си ужасен кошмар. Вече си у дома. Той повече не може да ти навреди.

Наблюдаваше със затаен дъх как светещите цифри на циферблата се смениха на 12,11. Този път бе спала цели четирийсет и три минути. Това беше постижение, предположи тя. Миналата седмица се страхуваше дори да затвори очи. Сънят, когато идваше, се състоеше от откъслечни десетминутни унасяния.

Лейни се огледа из новообзаведената си бонбоненорозова спалня с новото бяло легло с табли за главата и краката, комплекта от гардероб и бюро, фънкарския стол торба с шахматен десен и красивите нови плакати на Робърт Патинсън и Тейлър Лотнър. Спалнята беше като извадена от каталог с мебели на „Потъри Барн“ — от мебелите до килимчето с форма на сърце и якия кристален полилей. Липсваше, естествено, само компютърът. Обновяването беше жест на внимание от щедрите дарения на непознати от цял свят, които очевидно бяха взели присърце „шокиращата“ й история. Най-голямото дарение беше направено от телевизионния Канал Шест, но майка й каза, че нямат право да го пипат, освен и когато тя се запише в колеж.

Обстановката наоколо й изглеждаше перфектна като на картинка, само че животът й беше всичко друго, но не и такъв. Намираше се в красивата си спалня, където всички възможни светлини стояха включени, но изпитваше ужас от всичко извън стаята и дневната на долния етаж, усещайки такава тежест в сърцето си, та си мислеше, че умира. Не смееше да извика, да легне в леглото, дори да се движи. Щом затвореше очи, виждаше лицето му. Зак. Мъжът в колата. Изчадието. Което се кискаше, хилеше, викаше, ругаеше, проповядваше. Минаха седмици, а тя едва постигна четирийсет и три минути сън. При тази скорост щеше да спи по цяла нощ, когато бъде на трийсет години.

— Лейни? Добре ли си? — попита Лиза, застанала на прага на стаята с мобилен телефон в ръката и недоволно изражение.

Лейни поклати глава.

— Просто поспи. Ще се оправиш. Няма никой тук. Окей?

Лейни кимна, избърса сълзите си и притисна възглавницата до гърдите си.

Лиза слезе в дневната и отново се прибра в стаята си. Изминаха няколко седмици, откакто цялата драма приключи, и търпението й спрямо страховите пристъпи на малката й сестра беше започнало да се изчерпва. Сума ти гадости се бяха случили и в нейния живот — просто ги приемаш, това е. Не разбираше как Лейни все още не може да го преодолее.

Разбира се, Лиза не беше живяла в подземието.

Майка й продължаваше да работи като телефонен оператор, отговарящ на обаждания, издрапвайки смяна след смяна до един часа сутринта.

— Правя каквото трябва — обясняваше тя на Лейни с въздишка, — за да има храна на масата.

След влизането на Тод в затвора семейството имаше само един източник на доход и тя обичаше да го припомня на всеки, когато си беше вкъщи. Въпреки че Лейни мразеше да остава сама — нейният най-голям ужас — пак беше по-добре майка й да е на работа и вкъщи да са само тя, Брадли и Лиза. Защото когато майка й си беше у дома, постоянно бдеше от всеки ъгъл, във всяка стая, постоянно разпитваше Лейни какво й беше направил „онзи мъж“ и искаше да узнае какво е видяла „долу, в онзи зандан“. Задаваше й въпроси нямало ли е начин да се измъкне, когато не е била завързана, или въобще някакъв начин — като че ли през цялото време мълчаливо обвиняваше Лейни, задето се беше накиснала в тази ужасна каша, преобръщайки живота им напълно и безвъзвратно.

Никога не би могла да разкаже на майка си какво й беше сторило Изчадието. Никога. Както и на никого другиго. Искаше единствено да забрави, не да си спомня. Тя прегърна здраво възглавницата до гърдите си и положи усилие да не вижда лицето му на прозореца — лице, което всъщност никога не бе виждала, но което ужасеното й въображение бе превърнало в чудовище с кръвясали очи и дъх на „Спагетиос“, бледа кожа с белези от шарка и грамадни зъби с петна от кафе. Не искаше да вижда образа му по новините. Всъщност не искаше да знае как изглежда Марк Фелдинг в действителност, защото след това не би могла да гледа ничие лице. Не би могла да излиза навън. Не би могла да се довери на никого. По-добре да вижда Изчадието като обезобразеното чудовище, създадено от фантазията й, да вярва, че друг път ще може да разпознае злото, когато се задава, отколкото да живее със страха, че то живее и диша до нея във всяка тълпа, във всеки влак, на всеки уличен ъгъл и й се усмихва с „нормална“ усмивка и ясносини очи.

_Друг път._ Тази мисъл не излизаше от главата й. Започна да се клати напред-назад в леглото. _Нормална._ Що за дума? Кога отново всичко ще бъде нормално? Кога ще се почувства добре? Съучениците й от „Соуграс“ се отнасяха с нея като с ненормална, когато се върна там, и тя смени училището със старото, „Рамбълуд“, обаче Мелиса, Ерика и Моли вече не се държаха по същия начин. Където и да идеше, нищо не си бе постарому. Никой не беше същият. И преди всичко самата Лейни. Тя не знаеше как да върне нещата в _нормалния_ им вид. Как да смени тези си тревоги с тревогата да си намери билет за концерта на „Джонас Брадърс“, както всеки друг неин връстник, вместо да бъде напълно парализирана от страх при влизането си в училищната компютърна зала.

„Дай си време — беше й казал агент Дийс, нейният герой. — Дълго време няма да има подобрение, но един ден и това ще стане. Ще стане малко по-добре.“

Тя сграбчи мобилния телефон и набра номера му.

— Брад? — извика тя, докато телефонът даваше сигнал, опипвайки долната част на леглото.

Малкият й брат сега спеше всяка нощ до нея с краката към главата й. Тя го беше накарала и той не възрази. Брад изсумтя. Тя взе ръката му в своята, като я стисна силно.

— Хей, здрасти, малка Лейни — обади се съненият глас на агент Дийс на второто позвъняване. — Добре ли си, хлапе?

Беше свикнал; Лейни му се обаждаше всяка нощ.

_Един ден ще стане малко по-добре._

Лейни поклати глава и прехапа устни.

— Тази нощ не — прошепна тя. — Тази нощ не…

93

Специалният отряд към ПАФ по случая „Пикасо“ беше разпуснат. Заседателната маса бе изтикана обратно в дъното на залата. Разчистени бяха и корковите табла, черната дъска и растящият монтаж от страховити снимки на местопрестъпленията. На тяхното място беше поставена малка кичеста коледна елха, украсена догоре с играчки, светлини и златни гирлянди. Под дръвцето беше струпана камара от пъстри пакети и торбички с подаръци. Размяната на тайните подаръци от Дядо Коледа в отдела за борба с престъпления срещу деца щеше да се състои по-късно сутринта, последвана от коледното парти на Регионалния оперативен център на Маями на първия етаж. Цялата сграда вече ухаеше на печено прасенце и кубинско кафе.

На понеделнишката оперативка на специалните агент-инспектори, която се ръководеше от Зо, всички се шегуваха с безпогрешно подбрания момент на завръщането на Боби в отдела точно на Бъдни вечер. Държавните служители всъщност не работеха в седмицата преди Коледа, седмицата по Коледа и седмицата след Коледа. На практика почти от Деня на благодарността, та чак до Нова година никой не вършеше истинска работа. Не че не отбелязваха присъствие, но след като повечето съдии бяха разчистили календара си за януари, а прокурорите бяха излезли в неофициален отпуск, бързайки да ползват натрупаните дни, в действителност дейността беше замряла в правозащитната централа. Престъпленията продължаваха да се случват, но тяхното разкриване и преследване бяха оставени на заден план за две седмици, през което време всички се събираха със семействата си, пиеха яйчени шейкове с уиски, ром и вино на почти безкрайните коледни партита, празнични вечери и щастливи семейни събирания.

В деня преди Коледа стаите в Регионалния оперативен център обикновено опустяваха и по тази причина Боби беше избрал да се върне на работа именно днес. Беше отсъствал четири седмици — най-дългият срок, през който бе почивал — и искаше да насмогне, за да не бъде затрупан с въпроси на втори януари от хора, които искаха незабавни отговори два дни преди изтичането на ограничителния статут по техните дела.

Той остави под елхата кашона с опаковани подаръци, които Лу Ан беше избрала за всеки един — от новия регионален директор до анализатора на екипа за престъпления срещу деца — и се насочи към своя кабинет, навеждайки глава, за да избегне увисналите зелени гирлянди, които украсяваха вратата му. Останали без надзор, някои се бяха увлекли с празничната украса тази година. Подобно на стаите в първоначалното училище, всички стени бяха налепени с картонени дрейдели* и дядоколедовци.

[* Четиристранни пумпали, традиционни за еврейския празник Ханука. — Б.пр.]

Иначе, ако се изключеха шестте или повече бутилки вино, оставени на бюрото му като подарък от агентите и помощния персонал, които вече бяха запразнили със семействата си из цялата страна, кабинетът му изглеждаше същият, както го бе оставил пет дни преди Деня на благодарността.

— Добре дошъл, Боби — поздрави го Лари широко усмихнат, влизайки в кабинета му. — Радвам се, че се връщаш, човече. Ама че шибана история имаш да разказваш! Мамка му! Радвам се, че се чувстваш добре.

— Като нов съм. Само дето няма да се класирам за февруарския триатлон „Айрънмен“.

Лари се разсмя.

— Кофти! Ела да потренираш с нас в „Макгайърс“. Аз и Сиро ще те върнем във форма.

„Макгайърс Хил“ беше стара ирландска кръчма във Форт Лодърдейл, често посещавана от Лари.

— Значи оттам си в такава добра форма, а? — отвърна Боби с усмивка.

— Виж, разбрах от Зо за самоличността на тялото, което са открили в къщата в Шугърланд. Сигурно е голямо облекчение за теб. Добра новина, че не е било твоето хлапе.

Боби кимна. Добра за него, но не и за бабата на шестнайсетгодишната Шели Лонго от Холивуд, Флорида. Два дни преди седемнайсетия й рожден ден нейният зъбен статус съвпадна с овъглените останки, намерени в развалините на къщата в Бел Глейд.

Не толкова добри бяха и новините за майката на седемнайсетгодишната Кейти Лий Солтран от Анахайм, Калифорния.

Съдебномедицинската реконструкция на лицето на първата неизвестна накрая ги отведе до идентифицирането на трупа, открит в Броуардското сметище. По ирония точно в проследяващия репортаж в списание „Пийпъл“, посветен на Боби, Сю Солтран видяла реконструираната скица на лицето на своята дъщеря, Кейти Лий, докато седяла в козметичния салон. Кейти, както сама се наричала. Осем месеца по-рано Кейти, която искала да стане певица, споделила с приятели, че се кани да замине в Орландо, за да се срещне с някакъв човек, с когото се запознала онлайн, който щял да я представи на Джей-Зед. Името на новия познат на Кейти било Т. Дж. Нюсаро, но използвал артистичния псевдоним Ел Капитан. Проверката в авиолиниите показа, че Кейти Лий е осъществила полет с „Американ Еърлайнс“, но никой не е чувал нищо за нея оттогава. Миналата събота Сю Солтран беше долетяла дотук, за да вземе останките на дъщеря си и да ги отнесе с обратен полет до Калифорния. Боби плати билета й.

— Слизаш ли долу? — попита Лари, тръгвайки към вратата.

— Да. След малко. Първо трябва да прегледам някои неща. Ще се видим долу — отвърна Боби, а Лари излезе и пое по коридора.

Боби се извърна и погледна през прозореца. Дори на Бъдни вечер трафикът беше блокиран докъдето поглед стигаше. Пътната полиция беше там, но в намален състав — само двама-трима полицаи, които седяха в камион на градското строителство и пиеха кафе. Всичко изглеждаше и звучеше точно по същия начин, както го видя последния път през същия прозорец — дори с коледните елхи на някои закъснели купувачи, закрепени на покривите на колите им — но и този път целият свят, видян през очите на Боби, се беше променил напълно.

_Добра новина, че не е било твоето хлапе._

Ала добра новина ли беше всъщност? Боби погледна към снимката на дъщеря си, закрепена на видно място върху корковото табло с изчезнали в кабинета му. Макар да беше вярно, че не се налагаше да погребе дете, той вече разбираше тяхната огромна болка. Бе погребал мислено два пъти своята дъщеря през последните пет седмици само за да открие, че не е била тя. Само за да открие, че няма ни най-малка представа къде може да е. Оставен да се пита отново и отново какви ли ужасни неща са се случили с нея. Дали се дрогира? Дали е мъртва? Дали е станала проститутка? За него нямаше лек. Изобщо. И макар да беше благодарен, задето зъбните статуси доказваха, че дъщеря му не е мъртва, животът му продължаваше да тече в ужасяващо емоционално чистилище, защото тези отливки не доказваха, че все още е жива. Или че е здрава. Или щастлива. Че не е изплашена. Той щеше да остане в това състояние завинаги — отлагайки ваканциите, пътуванията из страната с Лу Ан — и щеше да се пита, да чака, да се надява, да се страхува, докато положат и неговото тяло в ковчега.

Очите му обходиха цялото табло. Беше препълнено с толкова снимки на млади, хубави лица. А знаеше, че докато бе отсъствал цял месец, се бяха натрупали нови. Още деца, взели решението да избягат от нещо лошо. Или да избягат при нещо лошо. Младежи, които не искаха да се борят повече. Или не можеха да се преборят. Откри снимката на Шели Лонго на таблото и я отлепи със замах.

Имаше още снимки за сваляне.

Кучетата, пуснати да търсят заровени тела в тръстиковите поля зад къщата в Шугърланд, бяха надушили следи. Дотук бяха намерени скелетните останки на три човешки същества. А имаха да претърсват още много акри земя. Първата идентифицирана беше красивата Ива Уокет, която е искала да стане балерина още на пет годинки. Колко ли още родители щяха да получат телефонното обаждане, което са очаквали с ужас, откакто детето им не се е върнало повече вкъщи? От момента, в който за пръв път са поели в ръцете си своето скъпоценно бебе, молейки се на Господ да го пази винаги?

И още по-лошо — колко ли родители въобще не се интересуваха?

Телефонът на бюрото му иззвъня, пропъждайки мислите му.

— Дийс.

— Някой иска да говори с теб — съобщи Кики. — Ще я свържа. Идваш ли на партито? Направила съм торта добуш.

— Охо, не е за изпускане. Сложи ли й ром?

— И още питаш. Сложих, естествено, много ром.

— Слизам след секунда.

Телефонната линия прещрака.

— Дийс.

— Тате?

Сякаш нещо изсмука въздуха от стаята.

— Тате, ти ли си? — повтори тъничкият гласец, който той позна мигновено.

— Катрин? Кейти? — успя да произнесе той. — Ти ли си това? Мили боже, ти ли си наистина?

Приседна на стола. Зави му се свят.

— Аз съм, тате. Аз съм. — Тя плачеше.

— Христе боже… Кейти, къде си? Къде беше?

— Аз съм на една автобусна спирка в Ню Орлиънс, но нямам пари…

— Мога да ти пратя пари. Мога да ти дам пари. Кажи ми къде си? Добре ли си? Ранена ли си?

— Аз… аз… аз те видях по новините, тате. Видях те по телевизията. Много бях зле, наистина, тате. Така обърках всичко.

Той затвори очи.

— Всичко е наред, Катрин. Всичко е наред. Ще оправим нещата.

— Липсваш ми ти и мама… Липсвате ми, само че аз оплесках всичко. Върших разни лоши неща…

— Ние те обичаме, Катрин. Мама и аз те обичаме толкова много. Каквото и да си направила, ще го оправим. — Беше му трудно да говори.

По лицето му течаха сълзи.

— Много искам да се върна у дома. Моля ти се, тате, мога ли да се върна у дома?

— Боже мой, да, можеш да се върнеш, разбира се. Винаги можеш да се върнеш у дома, Кейти. Винаги можеш да се върнеш у дома.

Боби затвори очи и отново прошепна „благодаря“ към небето.

Тази година Коледата бе подранила.

Загрузка...