Завърши доклада си и отиде да сърфира извън TeenSpot. В друг чатрум продължи да наблюдава размяната на сексуално натоварени, свързани с наркотиците акроними. Никой не беше този, за когото се представяше. Някакъв тип с псевдоним „Мейкитфит12“ просто си казваше, че иска да му отговорят свободни горещи момичета, които си падат по якия купон — „колкото по-младо месце, толкова по-вкусно“. Никакво шикалкавене. Нямаше даже намек за малко предварителна любовна закачка. Дори „секстингът“ — изпращането на текстови съобщения със сексуални буквализми и снимки с надежда за зарибяване — ставаше все по-безличен.
Надникна отново в „Гореща вана“, за да провери дали Капитана е още там. Нямаше го. Но в чатрума се беше логнало ново име — „Бейбигърлдий“. Мрпимпин16, Дринкпойзън и Сайкосид се втурнаха да й кажат здрасти.
_Като мухи на лайно…_
Майк определено беше доволен, че дъщерите му са пораснали.
64
Преди няколко седмици Марк Фелдинг беше никой. Сега вече можеше да си го признае. Като удавник за сламка се бе държал за кариерата, която му се изплъзваше от години — местейки се от един телевизионен канал на друг, просейки ефирно време с посредствени материали в очакване следващия петък да му връчат заповед за уволнение. А в социално отношение… просто беше установил, че точно както в Ел Ей, в повърхностния Маями никой не искаше да излиза с човек, който не си беше изградил име. Защо да си губят времето с някой вече залязъл, вместо да имат най-новия и най-добрия? Мацетата в Южна Флорида бяха секси, модерни и млади, но искаха да бъдат цветето на ревера на някой, който или им подхожда по външност, или ако не, може да им купи всичко, което пожелаят, като компенсация. Марк имаше доста хубава външност, не ще и дума, но боята за коса не изглаждаше бръчките и няколкото часа фитнес седмично не извайваше коремни плочки от паласките. Каквото и да опитваше, времето си вършеше работата и макар остаряването да беше по-лесно за мъжа, отколкото за жената, това все пак беше Южна Флорида и всичко по-малко от перфектно беше дефектно. Колкото до компенсирането с чар и добре зареден портфейл при заплатата на Майк, той се чувстваше късметлия, ако успее да заведе на ресторант себе си, камо ли да води на вечеря с вино някоя домогваща се манекенка, че да задоволи и капризите й.
Но каква разлика правеха само три седмици.
Днес, докато чакаше на опашка в „Уолгрийнс“ да си купи паста за зъби, някакъв човек го заговори думите: „Хей! Не бяхте ли вие онзи от, от… да, от новините!“. Масовият гражданин вече го разпознаваше. Усещането беше приятно. Няма да мине много време и младите, сексапилни и модерни кандидатки за супермодели ще зарежат богатите татенца и ще започнат да се обръщат по него. При темповете, с които трупаше национална публичност, не след дълго щеше да бъде телевизионен водещ през уикенда.
Разбира се, той дължеше този неотдавнашен успех другиму. Марк чукна с пръсти жълтия плик, който лежеше върху масата в трапезарията. На мястото на адреса беше залепена тънка изрезка от вестник с неговото име. Неговият договор с дявола.
Решения, решения.
Марк изтри потта от горната си устна с опакото на ръката и отпи още няколко глътки от скоча „Краун Роял“. После вдигна мобилния телефон. Въпреки че поради наскоро създалите се обтегнати отношения помежду им не очакваше специален агент Робърт Дийс да отговори на обаждането.
Оказа се прав.
— Агент Дийс — изрече Марк след тона на гласовата поща, стремейки се да звучи спокойно, — обажда се Марк Фелдинг от Канал Шест. Знам, че е късно и знам, че напоследък имахме… недоразумения, но е време да сключим мир, защото получих нов пакет тук. Тук, имам предвид _в моя дом_. Преди малко се върнах от студиото и го открих под вратата си. Обаждам ви се, защото… знаете защо — вие водите това шоу. А пък и мисля, че е доста неприятно, дето този тип знае адреса ми. Обадете ми се веднага щом получите това съобщение.
Тъмният апартамент тънеше в тишина. Единственият звук идваше от кухненския часовник, през една стая от тази, който отброяваше секундите високо, като при телевизионна игра. Марк довърши скоча, наля си още и зачака позвъняването на телефона.
65
Боби погледна над телефона към нощната масичка. С дясната си ръка беше прегърнал закрилнически спящата в мрака Лу Ан. Прочете името Марк Фелдинг на входящите обаждания.
От какъв зор тоя задник му се обажда почти в полунощ, по дяволите? Пиян ли е?
Боби си припомни онази нощ в бара след зловещото откриване на трупа на Гейл Сампсън в хотел „Ригал“. Марк Фелдинг се беше наливал с твърд алкохол преди срещата им. Напълно възможно бе да е пиян и сега и да е набрал номера му, за да го тормози с някакъв въпрос или нова „теория“ по случая. Очевидно случайният избор на психопата на този посредствен репортер за куриерче не само съживи кариерата на нещастника, но и го окуражи да си въобразява, че е едва ли не следващият Боб Удуърд. Сякаш се състезаваше с Боби в разкриването на случая. Сигурно се взираше в телефона в очакване на някаква реакция.
_За какъв дявол ще му се обажда по това време?_
Може би има да му съобщава нещо важно? Да не би да има друга картина?
Боби затвори очи. Още една жертва. _Само това не…_
Беше късно. Една нова пратка би се получила в телевизионното студио много по-рано от полунощ, нали? Значи трябва да са несвързаните среднощни бълнувания на един пияница или часът да е подходящ за игра на детективи.
Боби разтри очи. _Моля те, дано да е това. Нека тази лудост да спре…_
Телефонът звънна, сигнализирайки за ново съобщение.
— По-добре го прочети — прошепна Лу Ан в тъмното.
Тя също беше напълно разсънена.
Боби кимна.
— Ще си проверя гласовата поща. Сигурно не е нищо важно.
— Кой е?
— Не ти трябва да знаеш. — И двамата бяха наясно, че по това време на нощта не може да е нищо хубаво.
Той седна на края на леглото да провери гласовата поща.
_Обажда се Марк Фелдинг от Канал Шест. Знам, че е късно и знам, че напоследък имахме… недоразумения, но е време да сключим мир, защото получих нов пакет тук. Тук, имам предвид в моя дом. Преди малко се върнах от студиото и го открих под вратата си. Обаждам ви се, защото… знаете защо — вие водите това шоу. А пък и мисля, че е доста неприятно, дето този тип знае адреса ми. Обадете ми се веднага щом получите това съобщение._
Боби стана и отиде до прозореца.
— Чух го — прошепна Лу Ан с разтреперан глас. — Чух какво каза.
— Трябва да изляза — отвърна Боби, набирайки номера. — Ти се опитай да поспиш.
— Изключено е да стане. — Тя седна в леглото и обви коленете си с ръце.
Боби знаеше какво си мисли. Искаше да я успокои, но не можеше. Все още не й беше съобщил за Рей. Затова не произнесе нищо.
— Обажда се Дийс — каза той, когато Фелдинг вдигна на първото позвъняване.
— Канех се да звъня на 911. Той е бил в дома ми, агент Дийс.
— Добре. Тръгвам. Къде се намираш?
— В Тамарак. В „Юнивърсити апартмънтс“ на „Юнивърсити“ и „Хайейтъс“. Апартамент 304 в сграда „С“. — Направи мигновена пауза, преди да продължи: — Много е зле. Ужасно е…
— Не пипай нищо, Марк! Не го отваряй.
— Вече е късно. Видях го. Трябваше да го видя.
— Остави го на мястото му още сега и повече не го пипай! Аз съм на път!
Той затвори телефона и побърза да се облече, докато звънеше на Зо и останалите от извънредния екип.
_Очаквайте да бъде още по-брутално. Очаквайте да надхвърли необозримото. Този тип е усетил вкуса на злото, господа, и като излязъл от бутилката дух е невъзможно да бъде върнат в нея. Той харесва това, което върши, прекалено много, за да спре._
Може ли да има нещо още по-брутално от отвличането, измъчването, убийството и нарязването на две невръстни сестри едновременно? Какво още би могъл да стори този психар, че да „надхвърли необозримото“, както ги предупреди Кристин Трокнър едва преди няколко дни?
Боби просто нямаше достатъчно въображение в случая.
66
Тамарак не беше много далеч от Форт Лодърдейл — само на двайсет и три километра в западна посока. Боби се справи за петнайсет минути от момента на нахлузването на панталона, надяването на значката и изхвърчането през вратата. Разбира се, по пътя нямаше движение и той караше със сто и трийсет километра.
Първото нещо, което видя при спирането в паркинга на „Юнивърсити апартмънтс“, не беше струпване на полицейски коли с пуснати сирени и светлини, а микробуса на телевизия WTVJ 6. Усети присвиване в гърдите. Колата сигурно беше пристигнала току-що, защото видя, че шофьорът и пътникът до него, които го наблюдаваха от местата си, започнаха да събират екипировката си и да слизат. Тъкмо спря до тротоара и излезе от колата, когато пристигна и полицейското подкрепление, което бе извикал от Шерифското управление в Броуард, с две бронирани коли.
— Задръжте ги тук — нареди той на един млад полицай, когато операторът и неговият асистент се втурнаха през асфалта в отчаян опит да пресекат финалната линия и да се качат в асансьора, преди да бъдат спрени.
Успяха да стигнат едва до автомата за кока-кола.
— Никой да не се качва горе, освен ако не е със значка! — извика Боби, насочвайки се към входните стълби.
Почука на вратата на апартамент 304.
— Фелдинг, Боби Дийс е. Отвори!
Отвори му изтощеният и съсипан Марк Фелдинг. Боби надуши скоча в дъха му още преди онзи да произнесе „здравей“.
— Къде е? — попита той, прекрачвайки вътре.
Незнайно как зад гърба му се озова Зо, който също нахълта в антрето.
— Добре ли си, човече? — попита Зо Марк при влизането си, като се оглеждаше намръщено.
Надникна в една спалня и в банята, за да се увери, че там не се крие никой с оръжие или камера.
— Твоите хора от Канал Шест са долу и ти изпращат поздрави, но няма да се качват горе. Тц, тц, тц… да ги извикаш тук. Нали уж знаеш правилата?
— Това ми е работата, хора. Преди малко се обадих на моя продуцент и му съобщих, че съм получил още един пакет. Нали знаете, за да го подготвя. Не знам какво е правил и на кого се е обаждал с тази информация.
— Този път на кого се обади първо? — попита саркастично Боби.
— На вас — отвърна Марк уморено. — Но обществеността има право да знае…
— Да, да. Къде е? — попита Боби отново.
В този момент забеляза жълтия плик на кухненската маса до купчина списания и друга поща. На лицевата му страна бяха залепени изрязани от вестник лентички с черен шрифт, на които беше изписано името МАРК ФЕЛДИНГ. Залепващият капак беше отворен. До него лежеше сгънато парче платно с лицевата страна навътре. Върху него беше поставено малко картонче с име, каквото се получава за сватбени приеми. Дори от метър и половина Боби можеше да види какво пишеше със залепени букви, изрязани от вестник.
„РОБЪРТ ДИЙС, СПЕЦИАЛЕН АГЕНТ-ИНСПЕКТОР КЪМ ПАФ“
Откъм коридора се чуваха все по-ясно говор и пращене от полицейски радиостанции и приближаващи се човешки гласове. Само след секунди стаята щеше да се напълни с хора.
— Кажи, че си носил ръкавици, когато си отварял това — каза Боби.
Марк отново вдигна рамене и сведе поглед. Боби само поклати глава. Вече не можеше да гледа тоя идиот.
— Зо, гледай да не пипат вратата. Накарай ги да обезопасят коридора и започнете да търсите свидетели. — Той се пресегна към платното.
Марк го погледна в този момент с кръвясали уморени очи. Поклати глава.
— Страшно е за гледане, човече…
Използвайки ръкавици, Боби внимателно разгъна платното. Стомахът му се стегна както при возене с влакче на ужасите. Човек никога не е подготвен за капката, която прелива чашата, която дори не подозира, че се задава.
_Очаквайте да бъде още по-брутално._
_Очаквайте да надхвърли необозримото…_
— Боби, тук сме, човече. Ще наредя на криминалистите да започват обработването с прах… — обади се Сиро.
— Сградите имат видеокамери, но в тази се е счупила, представи си. Все пак ще ги прибера, както и от съседните здания… — изрева някой.
— Искате ли да направите официално изявление? — попита друг. — Долу вече питат за това.
Около него звучаха гласове, но всичко, което Боби чуваше, беше бученето на кръвта в главата си. Той се взираше в изкривения образ пред очите си — на момиче в небесносиня тениска и раиран пуловер „Абъркромби“, чиито оковани във вериги ръце бяха издигнати към тавана, а тънките връхчета на пръстите й бяха издялкани и превърнати в кървящи кочани. Очите й, както на другите момичета, бяха празни черни орбити. Бузите й бяха накапани с кървави сълзи. Устата й беше разкривена в ужасяващ вик. Дългата й, сплъстена руса коса беше разпиляна по раменете, а няколко кичура се бяха оплели в тънките лъскави верижки, които висяха около слабата й шия. Под тях висеше кръгъл, лъскав сребърен медальон, легнал върху млечнобялата й кожа, изпъстрена с лунички. На него беше инкрустирана буквата „К“.
Боби позна колието. Позна сплъстената руса коса, тениската и пуловера. Имаше чувството, че може да усети дъха й, ухаещ на дъвка за балони, да чуе мелодичния глас, който му вика да я гледа как играе на детската площадка, как се гмурка в басейна или как се изкачва до върха на пирамидата от мажоретки.
Времето спря и всички около него започнаха да се движат в забавен каданс. Видя как Марк Фелдинг клати глава, докато зачервените му очи се пълнят със сълзи.
— Боби? Какво става? — попита тихо Зо, който се приближи зад него и сложи ръка на рамото му. — Пастире? Какво има?
— Господи, Зо — произнесе бавно Боби с треперещ глас. Усети, че краката му ще се подкосят всеки момент. Не можеше да откъсне очи от кошмарната рисунка в ръцете си. — Изглежда като Кейти…
67
— Добре, това тук прилича на циментов под, значи е постройка, в която или до която тя се намира. Но онова зад нея определено са пламъци…
— Може би е пещ? — предположи Джеф Амандола.
Дон Маккриндъл, следовател от Шерифското управление в Броуард, отпиваше от кафето и се почесваше по главата.
— Обаче тука има слънце. Една пещ би била в сутерен, нали? А във Флорида няма сутерени, нали така?
— Да не би да е излязъл от щата? — попита Сиро.
Лари се намеси.
— Съмнявам се. Как ще я намерим тогава, по дяволите? Той иска ние да я намерим, нали? Така каза психоаналитичката.
— Профайлърът — поправи го Роланд Кели, грамаден як следовател от отдел „Убийства“ в Маями Сити, след което подметна предположение: — Може пък да е нещо религиозно. Огън и жупел.
— Спри да гледаш откачените евангелисти по телевизията, Кели — заяде го Дон. — И престани да им даваш всичките си пари. Не е настъпил свършекът на света.
— Много смешно.
— И тъй, къде могат да се видят едновременно пламъци и слънчева светлина? — запита Лари.
— Какво ще кажете за пристанището? Там имат пещи за изгаряне на отпадъци?
— Там има здрава охрана, но може. Ще го проверим — кимна Дон. — Не знам имат ли пещи. Ще проверим и в пристанище Евърглейдс. Всички места с огън и дим.
В три часа сутринта стаята на отдел „Престъпления срещу деца“ продължаваше да е пълна с хора. Бяха застанали около заседателната маса, надвесени над рисувания портрет — вече поставен в прозрачен плик като веществено доказателство — като консилиум от хирурзи около тяло, което се опитват да спасят с въпросите си.
— Не е нужно да бъдеш тук — каза Зо на Боби за пореден път. — Трябва да се прибереш вкъщи. Ще ти съобщим, щом открием нещо.
Боби отряза идеята в зародиш още докато бяха в „Юнивърсити апартмънтс“, преди екипът за специални операции да се отправи към Регионалния оперативен център в Маями. Нямаше начин да се откаже от ръководенето на случая. Ако, не дай боже, момичето на портрета се окажеше Кейти, трябваше да се погрижи тя да бъде пренесена у дома, както подобава. Щеше да направи всичко по силите си да бъде въздадено правосъдие. А от опит знаеше, че това не може и не бива да става, като наблюдава от страничната линия. Тъй че стоеше начело на масата, предлагаше идеи заедно с момчетата, слушаше премерените им закачки и през цялото време полагаше усилия да не поглежда ужасното нарисувано лице на масата пред себе си.
Към четири след полунощ се разбраха да се разотидат, за да починат малко, и пак да се съберат всички на сутринта. Но се наложи Боби да бъде уговарян от всичките си деветима колеги и накрая да получи директна заповед от Зо, за да го накарат да напусне сградата. Единственото, което искаше, бе да огледа случая от всички страни — в своя кабинет, пред своя компютър, вглеждайки се в корковото табло, както бе правил при стотици други случаи през годините. Не искаше да има спиране на работата. Желаеше просто да се увери сам, че лицето на картината беше на нечие друго дете. Колкото и страшно би могло да бъде това за друг човек, не искаше да е неговата Кейти. Всяко друго дете, но не и неговото. И не искаше да се прибира вкъщи.
Само че нямаше избор.
— Знаеш ли какъв ден е днес? — попита той Зо, докато двамата вървяха към колите си през безлюдния паркинг.
Все още беше далеч от изгрев-слънце, но птичките бяха започнали да чуруликат по палмите над главите им. До далечния край на паркинга се намираше управлението на Пътна полиция във Флорида. През предното стъкло на фоайето Боби зърна да проблясва коледно дръвце. Пътните патрули на Флорида винаги започваха отрано с празничната украса; като че ли всяка година местеха датата с една седмица напред. Денят на благодарността беше само след седмица. Точно година преди днешната дата беше видял и чул дъщеря си за последен път.
— Да, знам — отвърна тихо Зо.
— Смяташ ли, че е случайно съвпадение?
— В тази работа нищо не е случайно. Той знае как да ти въздейства, Боби, тъй че няма да прибързвам с изводите. Дрехите, с които е била видяна за последен път, бяха качени по интернет, за бога. Всеки би могъл да види описанието. Напълно възможно е да те разиграва, Пастире.
Боби кимна.
— Да те закарам до вас… — предложи Зо.
— Не съм пил. Сам ще се закарам — отвърна той, качвайки се в колата си. — Ще се видим след няколко часа.
Боби излезе от паркинга и зави към магистралната бариера на север. Тишината в колата беше оглушителна, тъй че включи радиото. Но и това не помогна.
_— С какво беше облечена тя, Лу Ан? Помисли._
_— Ами, ами носеше светлосинята тениска. Онази, която си купи от „Абъркромби“ в комплект с пуловера на райета. Току-що го бях изпрала. Той скрива ръцете й, ето какво си мислех тази сутрин, Боби. Мислех си: „Скрива ръцете й“. О, божичко…_
_— Добре. Веднага ще пусна описанието й. Ще проверят в болниците, по автогарите, железниците „Амтрак“ и „ТриРейл“, летищата. Колко пари имаше тя в себе си, Красавице?_
_— Не знам. Неколкостотин, може би — от рождения ден, конфирмацията и от работата? Не, почакай, къде ми е умът? Тя работеше много. Пестеше за кола, значи може да са били повече. Да, повече са били. Даже оглеждаше една кола, тъй че е имала поне хиляда. А може и повече. Не знам. Не знам, Боби!_
_— Ами куфар? Провери ли в дрешника й?_
_Лу Ан се разкрещя, удряйки с юмруци по плота._
_— Не! Не е избягала! Не! Трябва да я намериш! Трябва да я върнеш у дома, Боби! Трябва да ми я върнеш у дома! — По изкривеното й от паника лице потекоха сълзи. — Искам да й кажа, че съжалявам! Искам да започна отначало! Искам още един шанс!_
Боби разтърка очи. Как ще успее да се държи нормално пред Лу Ан? Как ще издържи да не се разпадне на части? И ако беше вярно, ако наистина се окажеше, че Кейти е нарисувана на ужасяващия портрет, как, за бога, щеше да съобщи това на жена си?
Мислите му препускаха, безредно превключвайки от баща към следовател. Полагаше сетни усилия да ги изключи, но в съзнанието му нахлуваха горчиво-сладки спомени. Как я видя за последен път, как я целуна по бузата за последно, какви бяха последните й думи към него… Което много напомняше на спомените при погребението на някого.
Той пропъди образите от ума си. Съсредоточи се. Открий я, която и да е тя. Ако е Кейти, заведи я у дома. И не мисли какво й е причинил. Не тръгвай в тази посока, каквото и да правиш.
Прибирането му вкъщи беше безсмислено. Боби седя край кухненската маса, пиейки кафе след кафе, докато слънцето най-сетне изгря. Знаеше, че Лу Ан е някъде над главата му напълно разсънена, люлеейки се напред-назад, обвила колене с ръце. Тя знаеше, че нещо се беше случило още преди той да излезе. Наречи го инстинкт, предчувствие или каквото и да е, но знаеше, че е нещо лошо. Нещо страшно. И той не пожела да се качи в спалнята, за да потвърди най-лошите й предчувствия само с един поглед.
Взе бърз душ в банята за гости — банята на Кейти — грабна чисти дрехи от дрешника и пое обратно към службата някъде към осем и половина.
Без да мигне през цялата нощ.
68
Боби се изправи зад бюрото си и се загледа през прозореца към неспирния поток от коли, поели на запад към Долфин. Слънцето беше започнало бавно да потъва към Евърглейдс, а екипите от пътния ремонт вече приключваха работния ден, което още повече усилваше задръстването.
— Нещо ново? — попита той по телефона.
— Преровихме всеки залив, както се пощи въшлясала коса. Нищо — отговори Лари.
Боби, Зо, Дон Маккриндъл и цял взвод полицаи от Шерифското управление на Броуард, както и служители от митницата, прекараха деня на пристанище Евърглейдс във Форт Лодърдейл. Лари, Сиро, Весо, Роланд и Полицейското управление в Маями-Дейд покриха пристанище Маями. И двата екипа останаха с празни ръце.
— Знаеш ли, цял ден се мъча да се сетя къде може да съм виждал подобна сцена преди — продължи Лари. — Направо ще превъртя, защото ми изглежда позната. И си помислих, че Кели може би е прав — тоест, че оня тип наистина е задълбочил историята, разбираш ли? Може би пламъците са символични и вместо да ни насочва към място, той ни изпраща послание.
— Слушам те… — отвърна тихо Боби, все така загледан през прозореца.
Трафикът изглеждаше същият както преди пет минути. Както изглеждаше тази сутрин. И вчера. Всъщност, ако се изключеха коледните елхи, закрепени по покривите на някои коли, всичко навън изглеждаше точно както всеки друг ден. Строителните работници по тениски и кърпи на шейхове на главите прибираха хладилните си чанти, пушеха цигари и се размотаваха, докато други още привършваха дневната си работа по разширението на магистралата, което се извършваше вече от две години. По коридорите на Регионалния оперативен център същите секретарки клюкарстваха за едни и същи хора, същите агенти работеха на същите бюра по същите случаи. Всичко изглеждаше и звучеше по същия начин, както вчера, миналия месец или миналата година, но само с едно просто разгъване на платното и еднократно вдишване на противния мирис на маслена боя целият свят за Боби, такъв, какъвто го познаваше, се беше променил завинаги. Вече я нямаше утехата на въображението му, че неговото дете е добре, напук на бездушните статистически данни за избягали от дома си деца. Нямаше я. Днес единственото му дете може би беше мъртво — жертва на садистичен сериен убиец, може би отвлечено, измъчвано, изнасилвано през всичките тези дни, седмици и месеци, в които животът на всекиго от външната страна на прозореца е продължавал по нормалния си начин. И сега, докато се взираше в Маями и се чудеше къде се бе изгубила Кейти, не успяваше да възпре невероятния гняв, който се трупаше у него. Гняв към Пикасо, към себе си, към всеки човек от другата страна на прозореца. И тайно си мечтаеше — както бе правил през последните триста шейсет и пет дни — да е един от тези безхаберни, безлики шофьори, заклещени в трафика, които удрят клаксоните в безсилен гняв, че ще се забавят за представлението на детето си или за вечерята със семейството си. Как му се искаше да не усеща невероятната болка, която изпитваше в момента — изгаряща всяка частица в него, разрушавайки всичко, което го крепеше цял. Не можеше да си представи по-страшна от тази болка и все пак знаеше, че тя ще стане още по-нетърпима, когато и ако най-лошите му страхове се потвърдят — когато телефонът иззвъни и страшните думи бъдат изречени: „Тя е“. Както осъденият на смърт затворник, който изживява своя ад в тясната циментова килия в очакване на изпълнението на присъдата, Боби се взираше напрегнато в часовника, отброяващ часовете до полунощ, в напрегнато очакване да получи последен шанс — малко вероятното помилване в последната секунда. След бягството на Кейти си беше казвал, че най-страшна от всичко е неизвестността, но вече знаеше, че е грешал. Докато чуваше стъпките на тъмничаря да се приближават към килията с новината, че обжалването е отхвърлено, си даваше сметка, че животът в ада на килията е за предпочитане пред другата възможност.
— … изведнъж ми просветна! Имам дрога, която трябва да изхвърля — останала от един случай, приключен още преди години, когато работех в „наркотиците“ — казваше Лари. — Онзи получи двайсет години и двата пакета с дрога просто си седят там и чакат да бъдат унищожени, схващаш ли? Имам съдебна заповед и всичко, но така и не се отървах от тях, а трябва — още си стоят при веществените доказателства. Както и да е. Та карам аз по „Макартър“ и си мисля за тази дрога, и че случаят е на окръг Броуард, значи трябва да се изхвърли в Броуард, а не знам кога пак ще бъда там. Последният път, когато съм се отървавал от хероин, беше на сметището. Някога изхвърлял ли си наркотик, Боби?
— Не.
Зо влезе в стаята намръщен.
— Изглеждаш като препикан. Какво правиш?
— Благодаря — отвърна Боби, разтривайки слепоочието си. — Чакам Лари да мине към същността.
Той включи телефона на високоговорител.
— Зо е тук. Вече си в ефира.
— Здрасти — поздрави Лари. — Тъй че не съм бил там от години, на сметището де, но започнах да си мисля за него, Боби. Когато изхвърляш наркотик, за да го унищожиш, той трябва да бъде изгорен.
Боби замръзна.
— Изкопът за изгаряне е навън. Можеш да си стоиш на слънце, докато санитарният работник се надрусва от останките на твоите бонбонки за нос. Не съм бил там от години, затова се обадих да проверя по кое време извършват изгарянето. По-рано се правеше само по заявка в определени дни от седмицата. Обаче сметището вече е затворено, мамка му! Затворено и толкоз! Сега изгарянията се извършват в съоръжението в Уилабрейтър при кръстовището на 441-ва и междущатската магистрала 595. Администрацията им все още е в шибания Евърглейдс, но обектът е затворен за няколко години и депото не работи. Точно тогава ми просветна — мамка му! Там трябва да е мястото! Съоръжението за изгаряне на сметището!
_Той те провокира да го откриеш, даже стига дотам да ти изпрати доказателство, което сам е създал. Той те предизвиква._
Имаше логика. Там, където полицията изхвърляше и изгаряше веществените доказателства, там Пикасо щеше да изхвърли своите. Беше много символично, както предположи Роланд Кели. Боби погледна към Зо.
— Лари, всички ли места за изгаряне са като в Броуард? В смисъл — Маями, Палм Бийч?
— Не зная. Просто трябваше да изгоря моя наркотик в Броуард. Мисля, че поне има процедура във всеки окръг, тъй като е необходима съдебна заповед. Проверки, везни и прочее. За да са сигурни, че няма да си го занесем вкъщи и да си го изпушим сами — изсмя се той. — Или да го продадем. Това е капитализъм, все пак.
Имаше символика и в това да се отърве от доказателството в окръга, от който е било задигнато. Боби живееше и Броуард.
В следващия момент Боби вече даваше разпореждания по радиостанцията. До минути полицията от половин дузина управления реагира, като подсигури както действащите, така и затворените обекти за изгаряне на заловени наркотични вещества в общините Маями, Палм Бийч, Монроу и Броуард.
— Няма да идваш с нас — каза Зо, когато Боби грабна якето си.
— Как пък не.
— Не си спал нощес.
— Нито пък ти.
— Може би, но това е малко в повече. — Зо се поколеба, сякаш се усети, че казва не каквото трябва, и затвори вратата на стаята с крак. — Чуй, искам да ти кажа, че съм сигурен, че не е тя, само че не мога. Нито пък ти. Днес става една година, откакто тя избяга. Този психар адресира портретите към теб и облеклото на картината съвпада с описанието на Кейти почти изцяло. Ако Лари е прав и се окаже, че той е изхвърлил доказателството на онзи обект… — Гласът на Зо заглъхна и той произнесе съвсем тихо: — Просто няма да е хубава гледка, брато. И мисля, че не трябва да си там и да я видиш.
— Точно затова ще бъда там, Зо. Няма да е хубава гледка. Знам точно какво да очаквам. Както изглежда, това ще се окаже дъщеря ми. И ако е тя, _аз_ ще бъда този, който ще я открие, и _аз_ ще я заведа отново у дома. — Той заповяда на сълзите и на страха си да отстъпят, отваряйки вратата и преминавайки в стаята на отдела. — И след това аз ще пипна болния изрод, който й причини това, и когато това стане и свърша с него, той ще ми се моли да го убия.
69
Лу Ан разбираше, че нещо никак не е наред. Чувстваше го с всяка частица от тялото си. Усещаше с утробата и със сърцето си. Случило се беше нещо много, много лошо.
Боби криеше нещо от нея.
Първо си помисли, че има друга жена. Беше логично. Тя се бе отдръпнала от него емоционално и физически за толкова дълго време, направо си мислеше, че един ден ще му писне и ще си потърси друга. Или някоя друга ще го намери. Понякога през изминалата година тя едва ли не желаеше това да се случи, за да приключат, и най-сетне да остане съвсем сама на този свят и повече нищо и никой да няма значение. Да престане да го обвинява мълчаливо, той също да престане да я обвинява мълчаливо и всичко да свърши — животът им просто да продължи в различни посоки, без дори някаква среща покрай дете да ги събира на бъдещо дипломиране или сватба. Да се свие на топка, потънала в самосъжаление, докато животът й свърши. Очакването това да се случи — най-накрая да узнае за връзката му, да му го каже, да види края на брака си, да гледа как той си изнася багажа и започва живота си наново с друга жена, а тя остава самичка — беше твърде изтощително. Просто искаше неизбежното вече да се е случило.
Сега нямаше никакво право да си мисли, че няколкото нощи заедно могат да запълнят огромната емоционална празнота, която се беше появила помежду им, независимо колко хубав и нежен беше сексът и колко много й се щеше да бъде така. Независимо колко близки изглеждаха през последните няколко дни и колко много това им напомняше за „едно време“ в брака им, когато всичко беше нормално и хората ги смятаха за щастливци. Беше допуснала грешката да го отхвърли от себе си през всички тези месеци, вече го знаеше, но най-сетне беше готова да се излекува. Само че трябваше ли да очаква от него все още да я чака? Отговорът беше „не“. Една година бе много време.
В известен смисъл последните няколко дни бяха по-лоши от изминалите единайсет месеца. Сега виждаше празнотата като пропаст, но този път Боби се затваряше в себе си. Когато се получи среднощното телефонно повикване, на което Боби съвсем нетипично не отговори, тя лежеше до него в леглото с разтуптяно сърце, мислейки: „Ето това е. Ето как трябваше да науча. И колкото и да си мислех, че го искам, не съм готова да го узная. Нямам сили да гледам как всичко, което съм имала, се разпада и когато всичко е свършило, да обвинявам себе си. Не съм готова да го пусна да си отиде…“.
Преструваше се на заспала, лежейки в леглото в очакване той да се промъкне долу, за да върне обаждането на тайната жена, чудейки се какво трябва да предприеме. Дали да наеме частен детектив? Или да вземе номера й от мобилния му, да позвъни на жената и да говори с нея открито? Боби също не помръдваше. Тя долавяше учестените удари на сърцето му, усещаше как тялото му се стяга. Но когато той прослуша съобщението в тъмната спалня и тя чу паническия шепот на онзи репортер от другия край на линията, й стана ясно, че тя не губеше Боби заради друга жена, а заради този случай. Случаят, който го беше обсебил от момента, в който го пое. Беше твърде тясно свързан с дома им. С тях двамата. И с Кейти.
Той бе излязъл на бегом, а тя чака цялата нощ, опитвайки се да заглуши мислите, които нахлуваха неудържимо в ума й, само за да чуе, че той най-сетне се прибира, без да се качи при нея. Знаеше, че има причина за това, но не искаше да я узнае и остана горе в напрегнато очакване. В очакване той да се върне, в очакване да излезе. В очакване денят, който едва бе започнал, най-сетне да свърши.
Не бяха разговаряли за днешната дата — на хладилника нямаше бележка, която да напомни на някой от тях за важността на тази дата. Но, разбира се, не им беше нужно напомняне. Лу Ан никога не бе очаквала деветнайсети ноември да се превърне в годишнина. Никога не си бе представяла, че ще има последен Ден на благодарността, Коледа, Ден на майката. Годишнина. Това беше начинът за отбелязване на свързването на двойките, смяната на работа, трагедиите. „Леле, цяла година! Виж къде сме вече!“ Това не бе просто отминаване на триста шейсет и пет дни, а символично превръщане на едно събитие в постоянна част от времето — ден за припомняне. Но Лу Ан не искаше да бъде част от това. Никога. Преди мозъчното сътресение да я остави на легло цяла седмица, тя се записваше доброволно да работи по две последователни смени.
Можеше само да си представя колко тежък беше този ден за Боби. Също като някой от огнеборците, извикани да потушават пожарите в центъра на Манхатън на единайсети септември, той трябваше да се съсредоточи върху неотложното, докато светът свикваше бдения, а в главата му ехтяха виковете на загиналите му другари. След като съпругът й се измъкна тихо от къщи с изгрева на слънцето, тя включи телевизора за компания, но моментално го изключи. Случаят на Боби вече се отразяваше с пълна сила от Си Ен Ен, Фокс Нюз, Ем Ес Ен Би Си. Поредният брутален портрет. Поредната вероятна невръстна жертва. Поредната избягала непълнолетна. Поредният сериен убиец в Маями. Поредната гонитба по следите на убиеца.
Пусна сателитното радио и цял ден шета из къщи, вършейки автоматично незначителни задачи като поливане на цветята, бърсане на прах от лавиците и миене на подовете. Почти приветства това отвличане на вниманието й, когато чу звънеца на входната врата. Побоя се, че може да е съседката, която е отбелязала събитието в своя календар и идва да изрази съчувствието си към Лу Ан с чиния курабии, тъжно лице и неудобни въпроси.
Само че когато отвори вратата, видя единствено огромен букет цветя — червени и бели рози и бели лилии.
— Имам доставка за госпожа Дийс — изрече доставчикът, подавайки й кочан с разписки.
— От кого? — попита тя и подписа разписката, наблюдавайки го как поставя вазата върху холната маса.
Бяха поне две дузини рози…
— Не зная, мадам. Но има картичка.
Тя зяпаше розите, а той стоеше в антрето и не си тръгваше.
— О — сети се тя и затърси в джоба си няколко долара, — това е за вас.
Той се усмихна.
— Много сте щедра. Желая ви приятен ден.
— Благодаря — отвърна тя разсеяно, когато той тръгна по входната алея.
Обикновено мразеше късите зимни дни, но днес приветства залязването на слънцето и дългите следобедни сенки. Включи предното осветление и тръгна към стаята. Тежкият дъх на свежи рози беше изпълнил дневната и от силния аромат й се догади. Не беше ден за цветя.
_Кой, по дяволите, ако е с всичкия си, беше решил да й изпраща цветя в единствения ден от годината, който най-много искаше да забрави?_
— Насладете им се, госпожо — беше подвикнал доставчикът в момента, в който тя затваряше вратата. — Наистина са много красиви, също като вас.
70
В Южна Флорида няма хълмове, затова шейсетметровият затревен насип, който се издигаше сред високите като мечове треви западно от междущатската магистрала 75, се открояваше като Статуята на свободата на река Хъдсън. Незабележима и почти невъзможна за откриване отбивка от US 27 водеше към забравен павиран път, който се виеше през сърцето на някогашното депо за отпадъци на община Южен Броуард с периметър от двайсет акра, известно като Сметището, и съоръжението за изгаряне №8. Висока три метра ограда от съединени метални панели с ръждясал счупен катинар обкръжаваше обекта. Имаше поставен знак, който забраняваше влизането в него.
Хората не смятаха, че ще има кой знае колко нарушители в едно сметище, но както се казва в изтърканото клише и както биха потвърдили любителите на изхвърлени антики, „Боклукът за едни е съкровище за други“. Сума ти хора се надяваха да открият диамантен пръстен сред планините от боклуци, ако ще това да означава ровене в двайсетметрови камари с детектор за метал.
Сметището беше напълно изоставено. Дори птиците, които се хранят с мърша и някога кръжаха със стотици, даже хиляди над купищата отпадъци, бяха изчезнали. Отдалечен на повече от миля от скоростната магистрала и извън всякакви населени места, паркингът изглеждаше неестествено притихнал. И независимо колко старо беше сметището, какви химикали използваше общината и с какви покривала се опитваха да го изолират, въздухът продължаваше да мирише на нечистотии.
— Аз влизам вътре с Лари и Маккриндъл — обяви Зо, като заобиколи своя таурус и се приближи към Боби, Лари, следовател Дон Маккриндъл от Броуардското шерифско управление и трима униформени полицаи, които го чакаха пред четириъгълна циментова постройка, прилична на двойно ремарке от седемдесетте години.
Всички прозорци бяха заковани с дъски. Той измери Боби с поглед.
— Хич не се и опитвай да спориш с мен. Сглупих, че ти позволих да дойдеш тук.
— Изкопът за изгаряне е отзад — осведоми ги Лари. — По-рано трябваше да покажеш заповедта на чиновника, който седи вътре, после ти правят опис и на лайната, за да получиш разписка. Някой те придружава до охраняваната зона отвън, където го изгарят в твое присъствие. Ако си достатъчно наблизо, няма да усещаш болка поне една седмица след това.
Зо огледа полицаите и кимна към Боби.
— Искам да сте сигурни, че той остава в колата. Имаш ли светлина? — попита той Дон.
Дон кимна и размаха фенера си.
— Добре. Да се залавяме.
След минута бяха вътре. Лъчите на фенерите разрязваха като със саби мастилената тъмнина. Боби беше застанал до предния край на колата си и отбелязваше секундите по цъкането на двигателното охлаждане, затаил дъх, молейки се това да е поредната задънена улица. Молейки се за добри новини от тъмничаря, чиито стъпки най-сетне бяха наближили килията му…
Малко по-късно се чуха звуците от включената радиостанция.
— Открих я — произнесе Зо.
Времето спря. Боби държеше радиостанцията до лицето си с двете ръце.
— Зо?
Усещаше как вледеняващият страх си проправя път към сърцето му, заплашвайки да го блокира.
— Зо? — попита той отново. — Диас?
Зо се появи отново на вратата с кърпа на носа. Изведнъж радиостанциите наоколо му гръмнаха едновременно, всеки говореше нещо. Чу, че Дон Маккриндъл повика на местопрестъплението криминалисти и съдебен лекар.
— Тя ли е? — попита Боби приятеля си, към когото се втурна с подгъващи се крака.
Зо вдигна ръце като знак „стоп“.
— Ти няма да влизаш вътре.
— Не се бяхме разбрали така.
— Тя ли е? — чу се гласът на Сиро по радиостанцията на Зо.
Зо не отговори.
Страхът удари в целта. Боби стисна очи, защото светът се завъртя пред тях. В ума му незнайно как изникна фразата от филма „Кръстникът“ — от сцената, в която Вито Корлеоне тръгва към осиротелия си дом след застрелването на сина си.
_Искам да използваш цялата си власт и умение. Не искам майка му да го вижда така. Виж как са обезобразили момчето ми…_
— Тя ли е? — попита той отново.
— Много е зле, Пастире. Няма да те лъжа…
— Не ме наричай така, по дяволите! — изкрещя Боби. — Тя ли е?
— Не знам! — кресна в отговор Зо. — Нагласена е по сценарий, зле е. Не ти трябва да го гледаш, мамка му, това е! — Той сграбчи ръката на Боби. — Нямам представа коя е. Тоя шибаняк иска да ти трови съзнанието…
Боби се втурна покрай него по циментовите стълби на сградата, мина през вратата и потъна в мрака, вонящ на боклуци и смърт.
Тъмничарят най-сетне бе пристигнал. И по изкривеното му от болка лице беше разбрал, че новините са лоши.
71
Лу Ан затвори вратата и пристъпи към вазата. Напъхана дълбоко в средата й, се мъдреше бяла картичка, защипана стабилно за пластмасова дръжка.
_Дали бяха от Джийни? Възможно ли е тя да ги изпрати?_
Малката й сестричка беше добронамерена, но доста небрежна. Лу Ан понякога се питаше, когато тя не спираше да разказва за своите деца, уроците им по пиано и училищните пиеси, дали изобщо помни, че Кейти все още е в неизвестност.
_От колежките?_
Може да са решили да й изпратят закъснял букет с пожелания за оздравяване. Може да не са се сетили за значението на днешната дата…
_Кой, по дяволите, би направил такова страшно нещо?_
Тя вмъкна ръката си в букета и извади картичката. Хората винаги смятат, че дават най-доброто от себе си по повод на знаменателни дати, но понякога точно тези думи и постъпки оставят най-дълбоките белези.
_— Може би просто е заминала, за да си изясни живота, Лу. Да поразпери малко криле! Нали знаеш?_
_— Може би си била прекалено строга към нея. Аз все се заричам, че няма да бъда приятелка с Лорън, но днес човек не може да изкопчи нищо от тях… Все пак мисля, че е по-добре като си била строга._
_— Никак не е лесно да си родител, Лу Ан. Никой от нас не може да е сигурен, че постъпва правилно. Не се обвинявай така. Казах ли ти, че Джонатан се записа в Университета на Флорида? Толкова се вълнува!_
Сега приятелките й изпращаха цветя с най-добри намерения по случай изчезването на дъщеря й. Вечерта ще се приберат вкъщи и ще има да разказват на децата си какво добро дело са извършили и всички на масата ще обсъждат как е изминала цяла година и защо според тях Кейти е напуснала дома си, както и сегашното състояние на брака на Лу Ан и Боби. Вече направо й се повръщаше от мириса на цветята. Изпита желание да ги изхвърли. Да накъса шибаните цветове и да ги хвърли на боклука…
Тя включи осветлението в стаята и отвори картичката.
_Какви думи на утеха изобщо можеше да има днес?_
Лу Ан извади малката бяла картичка с жълтата емблема на ухиленото лице в горния край. От нея изпадна хартийка и се приземи на пода.
Тя прочете думите в картичката с невярващ поглед.
_Честита годишнина!! Дано да бъде незабравима!_
После погледна към пода, където лежеше малка черно-бяла снимка на усмихнатия Рей Кун от годишника на гимназията, точно в краката й. Очите му бяха задраскани с черен маркер. Тя клекна и я вдигна. Беше залепена върху снимка на надгробна плоча. Под плочата бе лепната малка изрезка от полицейска хроника, поместена в „Палм Бийч Поуст“. Датата беше 14 ноември.
„ТЯЛО С НЕУСТАНОВЕНА САМОЛИЧНОСТ ОТКРИТО ОТ БОЙСКАУТ В БЕЛ ГЛЕЙД
Разложено тяло на млад мъж, прострелян смъртоносно, е открито миналата седмица от бойскаут и баща му в местността на лагера в Бел Глейд Марина. Установената самоличност е на Рейналдо «Рей» Кун, на 19 години, от Маргейт, Флорида. Няма заподозрени в убийството.“
Лу Ан изпусна изрезката, наблюдавайки я как се приземява на пода.
Падна с лицето нагоре, а то продължаваше да й се усмихва.
72
Първото нещо, което видя, когато влетя в малката стая, използвана за склад, бяха кръстосаните лъчи от фенерите на Лари и Дон Маккриндъл. Те осветяваха нещо бляскаво и лъскаво над пода.
Тогава Боби видя веригите.
Те бяха окачени около глезените на слабото тяло, което висеше от тавана, и образуваха под него лъскава сребриста купчинка, като навита на кълбо змия. Той насочи натам своя фенер. Тя беше с гръб към него. Дългите й сплъстени кичури руса коса се бяха оплели във веригите, стегнати около врата й. Други вериги, закачени за тръба на тавана, оковаваха вдигнатите й нагоре слаби ръце. Тя се поклащаше с лице към прозореца, който гледаше към шахтата за изгаряне, описана от Лари. Някой беше свалил дъските от прозореца, за да бъде обърната с лицето навън.
Боби заобиколи тялото и фенерът му освети плътния гердан от вериги.
Никой не гъкна. Нищо не помръдваше.
Не беше Кейти.
Трупът беше скорошен, най-много от два дни. Най-вероятно е била убита другаде. Очите й, както и на останалите момичета, липсваха. Разлагането беше започнало, но все още можеше да се разпознае. Поне от Боби.
_Не беше Кейти._
Зо стоеше зад гърба му. Боби поклати глава и пое за пръв път дъх от една минута насам. Все едно бяха свалили цял тон от плещите му.
— Не е тя — произнесе той глухо.
После се запрепъва към изхода, за да дочака криминалистите. Сълзите, които бе пазил за най-лошата новина, потекоха от само себе си.
Мобилният му иззвъня точно когато излезе през външната врата. Беше Лу Ан, която му се обаждаше от дома. Той включи на гласова поща. Нямаше начин да разговаря с нея в този момент. Нямаше как да й съобщи с какво се бе разминал на косъм. Невъзможно бе да й опише невероятното облекчение, което чувстваше, без да й признае колко бе изплашен. Но телефонът позвъня отново и отново. Което означаваше, че е нещо повече от важно — нещо неотложно. Той се отдалечи до колата си, избърса лице с опакото на ръката и се помъчи да звучи нормално.
— Лу?
Чу я, че плаче, без да може да си поеме въздух. Беше в истерия.
Отново беше скован от страх.
— Той е мъртъв! — крещеше тя. — О, боже, Боби, той е мъртъв!
— Какво?
— Той е мъртъв!
— Кой е мъртъв? Какво ми казваш, за бога, Лу Ан? Да не би баща ти…
В далечината запищяха сирени, докато спешно пристигащите коли си проправяха път през гнилите, разкривени планини в сметището на Флорида.
— Рей! — пищеше тя. — Рей Кун! Мъртъв е! Някой го е застрелял!
Боби затвори очи. _Как е възможно това да се случва сега?_ Знаеше, че е само въпрос на време новината за убийството на Рей да стигне до нея. Трябваше да е подготвен за това обаждане. Трябваше да й каже.
— Лу — започна той.
— А сега някой ми изпраща снимката му! _Неговата снимка, Боби!_
— Какво? Кой ти изпраща снимката на Рей?
— Върху надгробна плоча! — крещеше Лу Ан.
Зо се приближи.
— Какво става?
— Беше сложена в цветята — успя да произнесе Лу Ан между хълцанията.
— Какви цветя? За какво говориш?
— Не знам. Някой току-що ми изпрати букет. Мислех, че са от сестра ми или от момичетата в болницата…
— Джийни не би ти изпратила цветя — реагира Боби.
Всичко звучеше абсурдно.
— Рози. Червени и бели рози. Огромен букет от шибани цветя, Боби!
— Кой? Кой ти ги изпрати? — настоя той. — Кой, по дяволите, ти изпраща цветя точно днес?
— Не знам!
— Лу Ан, това звучи нелепо. Затова ми помогни. Някой ти е изпратил цветя днес заедно със снимка на Рей върху надгробна плоча — имаше ли картичка?
— Не беше подписана. Снимката на Рей беше в картичката, заедно с вестникарска изрезка, в която пише, че е умрял миналата седмица — че е бил убит!
— Какво точно пишеше на картичката? Имаше ли нещо?
— Пише: „Честита годишнина. Дано да бъде незабравима“. — Тя отново заплака. — Кой може да направи такова нещо? Кой може да ми изпрати това?
Боби погледна към Зо.
— Лу Ан, преди колко време пристигнаха тези цветя?
— Не знам… може би преди пет минути.
— Откъде са? От кой магазин?
— Не знам. Не се разбира. Не се разбира откъде са.
— Какво пишеше на камионетката? Видя ли камионетката?
— Не беше камионетка, а обикновена кола, според мен. Не знам! Не знам!
— Как изглеждаше той, Лу Ан? Как изглеждаше доставчикът?
— Не знам точно… май беше висок колкото теб. И мисля, че беше рус. Беше с шапка. Само това си спомням! Не гледах него. — Тя млъкна за секунда. — Знаел си за Рей, нали? Нали, Боби?
— Лу Ан, заключи вратата. Не отваряй на никого. Прибирам се вкъщи.
— Защо? Боби, какво става? Кажи ми, по дяволите!
— Прати една кола в дома ми! — нареди той на Зо.
— Кажи ми! — изкрещя Лу Ан.
— Какво става? — попита Зо.
Той сложи ръка върху телефона, за да не го чува тя.
— Бил е там. Преди пет минути — изрева Боби. — Бил е в шибания ми дом!
Радиостанциите отново запращяха.
_Беше въпрос само на минути. Само за три минути колата щеше да е там. Даже по-малко, ако в момента в района има кола. Моля те, Господи, дано да има кола наблизо…_
— Кой е бил? Кой ги е изпратил? — викаше Лу Ан.
— Лу Ан, слушай ме внимателно. Този случай, случаят „Пикасо“, който разследвам… мисля, че е той. Мисля, че той ти изпраща цветята — каза Боби, качвайки се в колата си.
Тя се разрида.
— О, мили боже… Кейти…
Боби запали мотора и включи на задна.
— И смятам, че току-що ти ги е доставил лично.
Подкара с бясна скорост обратно по виещия се път с включени светлини и сирена в посока към дома. Натискаше газта докрай.
73
Мъжът седеше и си тананикаше в колата, спряла встрани от пътя, където движението беше временно преустановено, докато край тях профучаваха една след друга полицейски коли със запалени светлини и виещи сирени. Той знаеше точно накъде са се насочили с тази скорост — ако останеше там достатъчно дълго, можеше да помаха на Суперагента, който щеше да прехвърчи покрай него. Но той може би ще е прекалено зает, за да отвърне на поздрава. Можеше да си представи с каква суперагентска скорост беше пришпорил колата, за да се върне час по-скоро у дома. Боже, колко ли обяснения има да дава, щом пристъпи прага!
Нещо му подсказваше, че „героят сред нас“ все още не е осведомил женичката си за последното и много съществено развитие по случая с изчезналата им дъщеря. Както и за факта, че нейният приятел, долнопробното хулиганче, вече официално беше извън играта. Брей, какво облекчение!
Само дето не беше убеден, че женицата ще го приеме по този начин. Не и след като нейният герой й разкаже точно какво е преживял днес, докато е изпълнявал дълга си, с всичките нагледни живописни подробности. Не и когато се изтърве за поразителната, несъмнена прилика между красивата им изчезнала дъщеричка и последния най-голям шедьовър на Пикасо.
Но случайни съвпадения не съществуват, нали? И великият детектив го знае по-добре от всеки. Съвсем скоро и жена му ще го разбере. Не, няма случайни неща.
„СУПЕРСПЕЦИАЛЕН АГЕНТ РОБЪРТ С. ДИЙС
Нашият герой Пастира
… Получил прякора «Пастира» от колегите си от полицейските служби, специален агент-инспектор Дийс е разследвал над двеста случая на изчезнали и отвлечени деца в цялата страна от започването на кариерата си в отдел «Престъпления срещу деца» на ПАФ преди почти десетилетие. От всички случаи само пет остават неразкрити (вижте карето). Макар не всеки случай да приключва щастливо, Дийс с упорито постоянство «връща в дома им всички деца, които нямат никакъв друг шанс да бъдат намерени», разказа Марлън Трует, заместник-директор на ФБР, пред списание Пийпъл. «Живи или мъртви, той ги връща в дома им, при техните родители, което е голяма утеха. Хората искат приключване на случаите. Имат необходимост от това. И Боби Дийс не спира да работи. Той е като пастир, който се грижи за всеки липсващ от стадото. И няма да спре търсенето. Така разбира работата си.» Получил престижната годишна награда «За заслуги по откриване на изчезнали и експлоатирани деца», както и «Полицейски служител на годината във Флорида», Дийс споделя, че лицата на онези, които все още не е върнал по домовете им, го преследват всеки ден от живота му: Представям си как бих се чувствал, ако това беше моето дете.“
Мъжът нави изтърканото, намачкано списание на руло и го метна на седалката до себе си. За по-малко от година след написването на тази възхваляваща статия, преди още хубавите малки награди да натрупат прах, дъщерята на Суперагента изчезна през една тъмна нощ. Жалко.
Мъжът се усмихна.
_Добрият пастир полага душата си за овците; а наемникът, който не е пастир, комуто овците не са негови, вижда вълка, че иде, оставя овците и бяга; а вълкът разграбя и разпръска овците._
Йоан 10:11-18. Направо от евангелието…
Истинският урок, който трябва да бъде научен? Точно както красноречиво се изразява списание „Пийпъл“, не всяка история има щастлив край. Всъщност точно както е и в Библията, повечето истории завършват трагично. Добрият пастир или умира, или побягва при вида на вълка. И в единия, и в другия случай бедните овце са обречени.
Затова, макар да бе сигурен, че господин и госпожа Дийс искат да забравят тази паметна годишнина, така ясно съзнаваше колко е редно да им помогне да я отбележат. Искаше му се тази вечер да бъде мушица на стената в хубавата им малка къщичка. За да може да чуе виковете им. Да се наслади на мъката им. Той затвори очи и за секунда си представи как ще изглежда устата на женицата — отворена, чувствена, изкривена от болка във вечна грозна гримаса. Представи си усещането за четката в ръцете си — натежала от боята, чийто замайващ мирис се носи като парфюм през тайния му лабиринт…
Ръката му се стрелна към скута.
_Чисти ли са помислите и постъпките ви?_
Изтри влагата от челото си с треперещи пръсти. Усети капките пот, те се стичаха по тила му и влизаха под ризата, която залепна за кожата му. Предстояха му толкова много забавни моменти.
Вълкът беше на път. Историята вървеше към своя край.
Сетне пусна радиото и зачака началото на новините.
74
— Това е перука — съобщи доктор Терънс Линч, главният съдебен лекар на община Броуард, с усмивка, която разкри два реда възедри зъби.
Той държеше перуката с дълги руси косми в напуканите си, облечени в ръкавици ръце и я галеше като котка. Беше нисък и набит и бледото му лице се отразяваше в старите резедави плочки на работната зала в съдебната патология на Броуард. Линч беше нов патолог, дошъл отскоро от Ню Йорк, и Боби не беше работил с него, но за пръв път в кариерата си усети, че Гюнтер му липсва.
Зо поклати глава и погледна към Боби от другата страна на масата с поглед, който означаваше: „Виж ти, съдебен лекар, който си обича работата“.
— Ммммм… — измърмори доктор Линч, връщайки перуката, сплъстена на места от засъхнала кръв, в прозрачния плик за веществени доказателства. — Не е скъпа. Космите са синтетични, изработката е евтина. Поразително прилича на перуката на Хана Монтана, с която се кипри дъщеря ми. Сигурно не са чак толкова много фенките на Майли Сайръс* в Южна Флорида. Можем да анализираме влакната, за да видим дали няма да стесним кръга на нашето търсене.
[* Американска актриса и поппевица, известна с ролята си на Хана Монтана. — Б.пр.]
— Боя се да не открием много повече фенки, отколкото се надяваме — отвърна Зо.
— Установихте ли самоличността й? — попита доктор Линч.
— Няма нейни отпечатъци в АСИПО* — поклати глава Боби.
[* АСИПО — Автоматизираната система за идентифициране на пръстови отпечатъци. — Б.пр.]
— Тя не отговаря на описанието на нито една изчезнала непълнолетна от нашия списък. Поне доколкото знаем. — Той се стремеше да не поглежда към металната маса с момичето, което до вчера смяташе, че ще се окаже неговата дъщеря.
Лек бял чаршаф покриваше тялото и краката й. За щастие, аутопсията беше приключила.
— Разбрах, че сте преживели голям страх, агент Дийс — каза доктор Линч, докато миеше ръцете си.
В стаята влезе асистент с голяма макара с черен найлонов конец и голяма игла за шиене.
— Радвам се, че тревогите ви не са се оправдали.
Боби също, но не вървеше да го потвърди, докато стоеше надвесен над осакатения труп на безименно момиче, който никой отвън не чакаше поне да прибере. Затова само кимна и отстъпи, за да направи място на асистента.
— Вашият Пикасо е бил изключително жесток — продължи лекарят. Избърса ръцете си и се обърна с лице към Боби и Зо. — Освен видимо липсващите очи, липсва и езикът й. Двете травми са нанесени приживе.
Боби беше виждал какво ли не в кариерата си. Много ужасни неща. Твърде много на брой. Но имаше жестокости, които дори той не беше в състояние да възприеме.
— Откъде разбрахте?
— Имаше кръвонасядания по кожата, мускулите и околните меки тъкани — обясни доктор Линч, посочвайки към почернелите очни орбити. — Мъртъвците, господа, не получават кръвонасядания. Значи, раните са нанесени, докато сърцето е изпомпвало кръв и е била още жива.
— Изглежда като пълно повторение на Купидон — промърмори Зо.
— Ще направя скрининг за упойващи и обезболяващи вещества — добави Линч. — Може да е проявил поне малко състрадание и да я е обезчувствил преди това.
— Какво й е на пръстите? — попита Боби, поглеждайки към легналата отстрани върху металната маса костелива сива ръка, която се подаваше изпод чаршафа.
Върховете на пръстите бяха черни, ноктите изпочупени, а кожата жестоко разранена.
— Кожата е започнала да се бели и разлага, което обяснява отчасти потъмняването. Но върховете — възглавничките — те също са жестоко насинени и охлузени почти до кокал. Помислих, че може би я е ръфало животно след смъртта й, но травмите са нанесени, както при езика и очите, преди смъртта й. Снимах пръстите на рентген — не са счупени.
— В портрета, който ни изпрати Пикасо, върховете на пръстите й също бяха окървавени. Какво, по дяволите, е правил с пръстите й и защо? — попита Зо. — Дали не иска да ни каже нещо?
Доктор Линч вдигна рамене.
— Нямам отговор на въпроса ви.
— Може би си го е причинила сама — произнесе меко Боби, повдигайки внимателно ръката на неизвестната в своята облечена с ръкавица длан, като я огледа старателно. — Може да се е опитвала да се измъкне от мястото, където е била държана. Навярно е _дълбала с нокти_ изход. Леглата на ноктите й са все още запазени, доктор Линч. На всяка цена да се вземе материал от тях. Търсете за скала, пръст, мръсотия, пестициди — всичко. Анализирайте онова, което откриете. Може да разберем къде е била държана.
Доктор Линч кимна.
— Вече е направено. Взел съм материал отвсякъде. Анализите отнемат време, но ще се опитам да ги получа по-рано.
Проблемът с убийства, извършени в различни юрисдикции, беше съгласуването. Три тела в Броуард и едно тяло в Дейд означаваха различни полицейски управления, различни лаборатории по криминалистика и различни съдебни лекари.
— Можете ли да се свържете с Гюнтер Трос в Маями и да видите с какви резултати разполага той, за да не дублираме усилията си? — попита Боби. — Времето е от решаващо значение. Резултатите ни трябват за вчера, ако това е възможно.
Доктор Линч кимна. Пак се ухили с конските си зъби, което беше смущаващо. Мушна ръцете си в джобовете на престилката.
— И така, колко време ще искате да я задържа?
В община Броуард нямаше „общинско гробище“ — място, където се погребват бездомниците и хората без самоличност — както имаше в Маями. Телата на изоставените и клошарите просто се предлагаха на търг на местните погребални агенции и печелеше най-ниската оферта, което по икономически съображения неизменно означаваше кремация и разпръскване на останките в местното сметище. Неидентифицираните жертви на убийства бяха третирани по-различно. Телата им се сваряваха и костите се съхраняваха в кутии по рафтовете на местната съдебномедицинска служба, докато някой някъде се появеше с име, с цел избягване на гафове. Съществуваше надеждата, че заедно с името ще се появи и семейството, което да потърси костите, за да направи истинско погребение на неизвестната или неизвестния.
— Дайте ми време. Ще ви намеря име — каза тихо Боби на тръгване, упътвайки се към асансьора със Зо. — Каквото и да се случи с това разследване, тя няма да отиде на търг, доктор Линч. Лично ще се погрижа за това.
Ако не успееха да намерят семейство с името й, Боби щеше да се постарае тя да бъде погребана достойно. Никое дете не заслужаваше да напусне тази земя незабелязано. Неожалено. Той кимна за довиждане и вратите на голямата асансьорна кабина се затвориха.
— Руса перука, друг пуловер. Пикасо се гаври с теб, Боби — заяви Зо, когато колата запълзя бавно нагоре на излизане от подземния гараж.
— И постига своето. Чувствам се разнищен — отвърна Боби, разтривайки очи.
— Не трябваше да си тук.
Боби му хвърли поглед.
— Не трябваше, това е. Видът ти е кошмарен. Мигвал ли си изобщо последните няколко дни?
— И без това не спя. Да не мислиш, че ще започна сега?
— Как е Лу Ан?
Той тръсна глава.
— На сънотворни. Де да можеше да не се събужда, докато не открия мръсника. Получих доклада от балистичната експертиза на куршума, който са открили в дървото до главата на Рей Кун. Четирийсет и четвърти калибър, магнум, изстрелян е с лявата ръка.
— Голям патлак — забеляза Зо, когато завиха по коридора веднага след пропуска.
Той мушна глава през задния вход и огледа дългата предна алея, проверявайки за присъствие на медиите. В момента бяха окупирали всичко наоколо. Освен че станаха новина номер едно по всеки канал в Южна Флорида, новините за убийствата на Пикасо бяха прехвърлили океана, събуждайки интереса на международните средства за осведомяване. Колоритен, извратен сериен убиец с вкус към млади, избягали от дома си момичета — това очевидно привличаше не по-малко внимание от серийния убиец Купидон в Маями преди няколко години. При това историята се развиваше като пълен цирк. Паркингът, за щастие, се оказа чист.
— Много хора си падат по това оръжие — изтъкна Боби с въздишка, слагайки си тъмните очила, когато двамата поеха напряко през ливадата към паркинга на управлението за тактически операции на Шерифското управление в Броуард. — Особено гангстерите пищовджии. Докладът от аутопсията сочи, че е бил мъртъв поне от две седмици.
— Търсили сме го навсякъде по улиците. Никой не е засичал Рей в Маями — каза Зо. — Поне не някой, който е склонен да говори.
— Какво ли е правел в Бел Глейд, по дяволите?
— В момента можем само да гадаем. Запомни, Боби, този тип те работи. Недей да откачаш, смятайки, че Рей е жертва на Пикасо. Не знаем дали е така. Както не знаем дали Кейти е свързана по някакъв начин.
Боби се спря.
— Той дойде в къщата ми, Зо. _В моята къща._ Разговарял е с жена ми. Изпраща тези психарски портрети до мен и оставя картички с моето име на местопрестъпленията. Трябвам му аз… — Боби си пое въздух. — Иска да повярвам, че държи дъщеря ми. Защо?
Зо нямаше отговор и замълча. Когато стигнаха до колите си, той каза:
— Стига ти толкова за днес. Имаш нужда да се прибереш вкъщи и да поседиш при жена си. Не те искам да се връщаш в службата. Поне за ден-два. И когато се върнеш, не искам да работиш по този случай.
— Заеби тая — отвърна Боби.
Сякаш напук, мобилният му телефон иззвъня.
— Дийс — обади се той.
— Боби, Сиро е. Току-що говорих по телефона с един приятел — колега от „Компютърни престъпления“ в Палм Бийч. Днес е свикал екипа за специални разследвания, по които Шерифското управление работи съвместно с Дирекцията за борба с престъпления срещу деца — нали знаеш, дето се занимава със зарибяването на деца по интернет? Днес следобед правят постановка на един перверзник, който мисли, че си е уредил среща с четиринайсетгодишна в „Макдоналдс“. Друг колега от Специалните разследвания в Палм Бийч, който е интернет примамка, засякъл акулата миналата седмица и сега им трябва тактическа помощ, за да го пипнат. Дотук нищо ново, нали? Случва се всеки ден. Нямаме гаранция, че онзи тип изобщо ще се появи — той е фантом — а и примамката не се е чувала с него от няколко дни, тъй че усилията могат да се окажат напразни. Но моят приятел се заинтригувал, когато на оперативката тази сутрин разбрал какъв псевдоним използвал перверзникът в интернет. Още повече че миналата седмица обсъждахме с него случая Емерсън и тази информация още не е станала публична.
— Казвай — произнесе Боби, поглеждайки към Зо в очакване да чуе следващите думи на Сиро.
Беше замръзнал на мястото си в колата.
— Ще причакват Капитана.
75
Беше едва ли не комично във времето на свръхтехнологични компютърни полицейски системи и мигновени комуникации, осъществими чрез интернет, имейли, факс, текстиране и мобилни телефони лявата ръка все още да не знае какво върши дясната. Първото, което Боби направи, когато видя портрета на сестрите Боганес и осъзна, че навярно Лейни Емерсън е свързана с Пикасо, беше да разпрати телетипно съобщение „търси се“ чрез НИЦК и ИЦКФ*, предупреждаващо правоохранителните агенции в цялата страна да се свързват с него, в случай че бъде засечен киберхищник, използващ компютърен псевдоним Закари, Кюзано, ЕлКапитан, или техни комбинации или варианти. Разбира се, като се вземе предвид големият брой подобни съобщения, които ежедневно получаваше само неговият анализатор, напълно възможно беше неговото съобщение „търси се“ да е било принтирано и закачено на препълненото с информация табло в натоварен полицейски участък и в следващия момент да е било забравено.
[* ИЦКФ — Информационен център по криминалистика на Флорида. — Б.пр.]
Никой отдел не обичаше външна намеса на своя територия. Точно такова беше отношението на екипа за специални разследвания на Шерифското управление в Палм Бийч и членовете на поделението за борба с престъпления срещу децата към новопоявилите се агенти на ПАФ по време на тактическата оперативка в заден гараж край битака на 45-а улица, само през няколко пресечки от „Макдоналдс“, където беше заложена засадата. Нямаше възгласи от сорта „слава богу, спасителният отряд пристигна“, нито посрещане с хляб и сол. А и Боби не очакваше подобна реакция. Федералните, и най-вече ФБР, известни с това, че обираха успешно овациите и се позоваваха на юрисдикцията по разследвания с висок профил, след като черната работа вече беше свършена, си бяха навлекли подозрително отношение от страна на полицията. Подобно на играта камък-ножица-хартия, в която местните органи на реда можеха потенциално да изгорят, истината беше, че ПАФ редовно цакаха окръга, града, общината, и това се знаеше от всеки редови служител, присъстващ в този гараж. Тъй че определено имаше причина да се безпокои от евентуално враждебно посрещане. Но Боби нямаше намерение да командва разследването на ПБПСД*. Нито пък търсеше слава и вестникарски заглавия. Единственото, което искаше, бе да сложи край на кошмара, като залови негодника час по-скоро. А дотук всички разполагаха само с компютърния псевдоним ЕлКапитан, който можеше да ги отведе някъде.
[* ПБПСД — Поделение за борба с престъпления срещу деца. — Б.пр.]
Или не.
Както се бе изразил Сиро и както би потвърдил всеки служител, разследващ компютърни престъпления срещу децата, гаранции нямаше. Никога не се знае кой или какво ще се появи на срещите при тези нерегламентирани запознанства. И дали въобще някой ще се появи. Много киберхищници оставяха виното да отлежи; имаха голям брой жертви и придобиваха опит на живо, преди да се прикачат в чатрум. И повечето надушваха ченгетата от миля разстояние.
Макар Боби да се постара да потуши напрежението между екипите за специални задачи, то си оставаше високо дори когато всички заеха позициите си за насрочената среща. Повишената тревога обаче не означава непременно нещо лошо. Тя е като знанието, че порцелановата ваза, която пренасяш по теракотения под, е безценна урна от династията Мин — определено се тревожиш повече, но си и много по-внимателен, тъй като осъзнаваш катастрофалните последици, ако я изтървеш. Пикасо беше създал ужасяващи новинарски заглавия в няколко окръга и никой не желаеше да бъде отговорен за това, че е допуснал той да създаде още такива заглавия.
Дребничка брюнетка — следователят под прикритие от отдел „Наркотици“ на Шерифското управление в Палм Бийч, чието име беше Натали — която не изглеждаше на повече от петнайсет, се настани вътре в „Макдоналдс“. Точно в шестнайсет часа тя трябваше да излезе и да чака на пейка пред ресторанта в близост до банкоматите приближаването на обекта. Съгледвачи под прикритие бяха поставени както в ресторанта, така и в паркинга зад „Макдоналдс“, който обслужваше и съседния минимол със супермаркет „Уин Дикси“, „Фамили долар“ и още куп магазини като пицария „Малкия Цезар“ и химическо чистене. При толкова оживен бизнес паркингът беше непрестанно претъпкан и с постоянно движение. На отсрещната страна на „Острейлиън“ имаше бензиностанция „Суноко“ и заложна къща; по диагонал срещу ресторанта се намираше парк. Боби и неколцина оперативни служители от ПБПСД седяха в колите под прикритие на паркинга на „Уин Дикси“; Зо и Сиро бяха заели позиция до „Суноко“ и в парка. Хеликоптер на ПАФ чакаше в готовност за излитане на Международно летище Палм Бийч, само на няколко мили оттам.
Часът беше 15,55. Боби се смъкна надолу в седалката, без да изпуска от поглед мястото отвъд оживената 45-а улица. Без бинокъл беше невъзможно да наблюдава вътрешността на ресторанта от неговата позиция. А нямаше как да използва бинокъл, без да привлече вниманието върху себе си. Търговският център гъмжеше от народ. Майки, щапукащи бебета, батковци и каки, бизнесмени, тийнейджъри. Мъже, жени. От всякакъв вид, модел и калибър.
Точно в това беше проблемът. Той можеше да е навсякъде. Можеше да е всеки. Всички изглеждат подозрителни, помисли си Боби, наблюдавайки как един млад мъж разтоварва три пазарски плика, и трите пълни с прах за пране, в джипа си. През три редици от него един мазен тип на средна възраст, седнал във форд Ф150, смучеше нещо прилично на бира и разговаряше по мобилния си. И, разбира се, каза си той, може просто да седят там и да чакат оня, дето духа. Да губят ценно време, докато един луд на мили оттам рисува пореден портрет.
Боби потупа волана и отново погледна часовника си — 15,59. Не им оставаше друго, освен да чакат.
76
Мъжът пое дълбоко дъх, позволявайки на свежия, необичайно топъл за сезона въздух да изпълни дробовете му. Цялото му тяло тръпнеше, всяко сетиво бе изострено докрай, като на гладно диво животно, дочуло мекото блеене на обяда си, идващо от далечна ливада. В гимназията беше пробвал прах и захар на бучки, но _това_ — този естествен прилив на сили не можеше да се сравни с никакъв наркотик. Подуши въздуха. Долови десетки аромати — на изгорели газове, бор, бензин, горящи листа, телесни миризми, пържено месо, урина. Може и да го нарекат луд, но сякаш надушваше и нейното ухание. Някъде сред множеството. Нежно и леко — навярно си е пръснала „Паксънс Ноли“ и като че ли е примесено с мъничко бебешка пудра. А току-що измитата й лешниковокафява коса ухае на „Хърбъл Есънс малинова коприна“.
Джаниз. Името или е измислено от ексцентрична майка, настроена антиконформистки, или от тийнейджърка, която мрази скучното старомодно име Джанис. Момиче, което иска да е различно, като онези с имената Парис, Коко или Деми.
Набеляза си врата номер две. Едно момиче би поискало да бъде забелязано сред множеството. Той се подсмихна. _Нямам търпение да те забележа, сладка Джанис. Нямам търпение да те отрупам с внимание._
Джанизбейби. Дори името й беше като игрива мелодия. Затананика си — избра бавно и секси парче на „Ейч-Таун“ в стил ритъм и блус. Изтри потните си ръце в панталона. Като на Оскарите, предвкусването беше най-хубавата и най-лошата част на вечерта. Дали ще се появи? Дали ще изглежда като на снимката, или тя ще се окаже фалшива? Дали ще дойде с желание, или ще е подплашена от нещо?
Досега не се беше случвало — никога не бе имал проблем да ги качи в колата си. Но тази тревога присъстваше винаги. _Винаги за всяко нещо има първи път_ — обичаше да казва майка му. — _Тъй че бъди подготвен за всичко._ И той беше подготвен. Погледна към задната седалка, където бе оставил специалната си черна чанта. Тя съдържаше всичко необходимо. Трябваше само да я качи в колата. Качеше ли се, беше негова.
Ръцете му вече бяха направо мокри. Разбира се, тя можеше да не се появи изобщо. Това се _беше_ случвало преди. И го караше да побеснее. Подготвяше къщата старателно за всяко ново пристигане. И когато се окажеше напразно — когато го вземаха за глупак — минаваше дълго време, преди да се довери отново.
Взираше се в стъклената врата на оживения „Макдоналдс“. Тя се отваряше и затваряше безспирно. Мързеливи мамчета с кряскащите им деца бързаха да влязат вътре за поредното балансирано хранене с панирани пилешки хапки и пържени картофки. Дебелани оглеждаха менюто със снимки, сякаш за пръв път виждаха Биг Мак. Дали беше вътре? Дали гледаше през стъклената врата, търсейки го с поглед, представяйки си как изглежда? Дали се вълнуваше, че ще го срещне, както той се вълнуваше от срещата? Дали беше облякла нещо специално, както обеща? Дали се притесняваше? Или беше уплашена? Потните му ръце се разтрепериха неудържимо. Запали цигара с надеждата да се успокои. Току-виж я подплаши, ако не успее да се контролира. Ако трепери като болен от паркинсон, тя може да му избяга. Не, _със сигурност_ ще му избяга. А това ще бъде лошо. Много лошо.
Зачуди се кога и дали ще бъде открито отсъствието на малката Джаниз. След като вече беше по всички новини и заглавия дори в страни, за които не беше чувал, се питаше колко ли време щеше да отнеме на някого да направи квантовия скок, че Джаниз е жертва на злоумишлена игра? И колко ли време щеше да мине, преди да стане известна като последната жертва на Пикасо? Усмихна се. Колко време трябваше да мине, преди хората да започнат да заключват вратите си нощем заради него? И да бъдат придружавани от охрана до колите им в тъмните паркинги?
Облиза пресъхналите си устни, впил поглед в стъклената врата, душейки въздуха за първия реален неин аромат. На неговото малко заблудено агънце.
Вратата се отвори със замах. Едно дребно същество, което я имаше я нямаше сто петдесет и два сантиметра, излезе от нея и се насочи към пейката на тротоара. Бляскава лента прибираше дългата й кестенява коса назад от лицето. От едната й страна се спускаше единствен ярък пурпурен кичур, точно както в профила й в майспейс. Беше облечена в джинсова минипола и черен прилепнал потник, които разкриваха стегнато мускулесто тяло на гимнастичка. Стройните й крака завършваха със сандали на висока платформа. Тя се озърна из паркинга, сякаш чакаше някого, но не изглеждаше ни най-малко притеснена. След една минута запали цигара и най-безгрижно се залови да пише есемеси на мобилния си. Очевидно беше Джаниз. Съдейки по външността й, той надали беше първият хлапак, с когото тя си уреждаше среща по интернет, но беше съвсем сигурен, че ще е последният.
Само при вида й ръцете му отново се разтрепериха лудешки. Изтри ги за последен път в джинсите си и си сложи рол-он против изпотяване. Трудно щеше да я удържи, ако ръцете му са хлъзгави.
Точно като малко агънце, което се е отлъчило от стадото, за да попасе само на поляната, сладката малка Джаниз бе в пълно неведение, че само на няколко крачки от нея кръвожадният вълк я дебне от скришното си място.
Той метна цигарата през прозореца и се подсмихна. Време беше ловът да започне.
Време беше да й се представи.
77
— Какво, по дяволите, правиш тук? — попита Боби, като почука настойчиво по страничния прозорец на шофьорското място.
Стъклото се плъзна надолу.
— Очевидно същото, каквото и вие — отговори зачервеният Марк Фелдинг и по устните му плъзна усмивка.
— Майтапиш ли се с мен?
Репортерът поклати глава.
— Това е свободна страна. Не можете да спрете пресата.
— Абе майтапиш ли се с мен? — повтори Боби, като прокара пръсти през косата си. — Не мога да повярвам на очите си.
— Не върша нищо незаконно, нали? Просто вървя по следа, за да видя къде ще ме отведе, това е всичко. Гледам си работата, нищо повече, агент Дийс. Опитвам се да уловя новините, докато се случват. Не ви е приятно да отговаряте на телефонните ми обаждания, освен когато имам новина за вас, тъй че поради липсата на взаимност в услугите се налага да правя това, което правя.
— Откъде разбра?
— Нима мислите, че хората ви могат да се разкарват нагоре-надолу, без никой да се интересува от това? Приемете фактите, вече сте известен, агент Дийс. Вече сте на прицел като Бранджелина.
Боби се опита да овладее гнева си. Струваше му невероятно усилие на волята да не се пресегне през прозореца, да сграбчи Фелдинг за гърлото и да го метне на паркинга. Не че не би го направил, но знаеше, че ще привлече вниманието, а не би допуснал това за нищо на света.
— Кое, по дяволите, е по-важно за цялата ви пасмина? Да видите лицата си по телевизията, или да спрете този негодник, преди да е посегнал на друго момиче?
Фелдинг дори не се поколеба.
— Честно казано, и двете. И зная, че не ви е приятно да го чуете.
Боби погледна часовника си: 16,07.
— Ти и твоята камера ще прецакате всичко. Моментално изчезни оттук.
— Вижте, не искам да провалям акцията ви. Наистина. Искам да видя този тип заловен. Просто ме оставете да седя тук. Ще кротувам. Ще бъда послушен. Даже няма да пипам камерата — помоли Марк. — Само в случай че той се покаже. И само ако има арест. Нали е честно? Ако операцията е успешна, просто нека да получа историята. Това е всичко, което искам. Историята. Ако тя приключи тази вечер, искам да съм този, който ще я получи. Той я започна с мен и тя трябва да завърши с мен. Нещата просто си пасват.
— Не правя сделки с теб.
— Можете ли да ми дадете някакво име? Подробности? Какво знаете за него?
— Лицето ти е по новините всяка вечер. Ако той те види, Фелдинг, всичко приключва.
— Само ако гледа Канал Шест — уточни Марк с усмивка. — Очевидно следва да ви припомня, че нашият психар има нещо и за вас, агент Дийс. Ако види _вашето_ лице, мога да си представя същия резултат.
— Разкарай си задника оттук! Няма да повтарям повече…
В този момент радиостанцията запращя.
— Вероятният обект се приближава. Черен лексус с четири врати. — Беше един от съгледвачите на ПБПСД.
— ЕС — реагира друг оперативен служител, Лу Морик. — Колата е „Лексус“ ЕС, може би ’03 или ’04.
ПБПСД, Шерифското управление на Палм Бийч и специалният отряд по случая „Пикасо“ бяха на едни и същи радиочестоти и не беше необходимо да правят връзка чрез диспечера или да разговарят по радиостанциите двама по двама. Всички говореха едновременно, бързо и възбудено.
— Тъмни стъкла. Не можем да видим водача. Придвижва се бавно през паркинга. Виждаш ли номера, Майк?
— Регистрацията е от Флорида. Хикс, седем, Зебра, Делта, три, седем. Оттук не мога да проверя кога изтича.
— Окей, 1622, направи проверка — нареди Клайнър, лейтенант от специалните разследвания в Палм Бийч, който ръководеше операцията откъм северозападния ъгъл.
— Десети април.
_Мамка му._ Нещата се случваха пред очите му, а той трябваше да се прави на бавачка.
— Ако мръднеш оттук или хванеш камерата, ще те арестувам за възпрепятстване. Това не ти е игра на ченгета. И не е шибано телевизионно шоу. — Боби се включи, за да предупреди. — Да се знае, тук имам репортер, седнал пред „Фамили долар“.
— Как така бе, мамка му? — обади се Клайнър.
— Кой е той, Боби? — попита Зо. — Да не е онази хитра невестулка Фелдинг?
Съгледвачът се включи.
— Натали се приближава към прозореца срещу водача. 10–23.
10–23 означаваше „не предприемайте нищо“.
— Тя няма микрофон, затова следете за сигнала й — предупреди Морик.
— Това не трябва да влиза в новините — изръмжа Майк Хикс по радиостанцията. — Не участваме в „Меридиан“.
— Прозорецът срещу водача се сваля. Все още не го виждам.
— Тя разговаря с обекта.
— Обратна информация за номера. Откраднат е. От някакъв черен мерцедес.
— Окей. Чакайте за сигнала — нареди Клайнър. — Ако побегне, спрете го, но преди това да видим какво ще прави. Оставете Натали да го омайва.
— Засичам полицейска кола със сигнализация на Палм Бийч, която завива на запад по 45-а към паркинга на „Макдоналдс“ — докладва Сиро.
— Кои са? От нашите ли са? — попита Хикс.
— Тя си играе с лентата за коса — обади се съгледвачът.
— Това е сигналът.
— Свали ли я? Трябва да я свали — намеси се друг.
— О, мамка му, патрулката му дава светлинен сигнал! Какво става?
Патрулната кола спря зад лексуса и включи светлините си. Изглежда, че той задръстваше движението.
— Откъде се взе този бе, мамка му? — изрева Хикс.
— Перверзникът духна! Току-що се измъкна от паркинга и отпраши по 45-а в източна посока!
— Мамка му! Всички части да се включат! Този не трябва да избяга! — викна Клайнър.
Боби се втурна към колата си, давайки разпореждания по радиостанцията на бегом.
— Рони, излитай! Обектът кара по 45-а в източна посока, черен лексус. 10–9, издиктувай регистрационния номер!
_Пред очите му беше само лицето на Кейти._
— Хикс, седем, Зебра, Делта, три, седем. Прието? — попита съгледвачът.
_Нежното й лице на осакатеното тяло на неизвестната._
— Прието — обади се гласът на Рони Мартин, пилотът на хеликоптера на ПАФ. — Излитам!
_Лежаща върху металната маса с навити около врата й вериги._
— Завива на север по „Острейлиън“…
— Не го изпускайте! — изрева Боби по радиостанцията, вече до колата си.
Метна се в своя гранд при, натисна газта и отпраши от паркинга, като едва не помете една пищяща жена, която буташе бебето си в пазарска количка. Настигна частите под прикритие, които се носеха по 45-а и „Острейлиън“ с включени светлини и виещи сирени. Полицейската патрулка навярно беше поискала помощ чрез диспечера на Шерифското управление в Палм Бийч, защото чуваше приближаващи се сирени от всички посоки.
— Влакът наближава! — изрева Хикс по радиостанцията. — Мамка му! За ваша информация, бариерата е спусната. Аз обаче успях да се промуша. Ако не сте на релсите в момента, няма да успеете! Лу е плътно зад мен — ще са ни нужни сигнализирани части, които да ни пресрещнат от север на „Мичиган“ или „Мартин Лутър Кинг“, ако този тип продължи да пришпорва на север и не спре!
Боби видя спускането на двете срещуположни червено-бели бариери на около осемдесет метра пред себе си. Не успееше ли да пресече релсите сега, нямаше да ги настигне. Ако беше скоростният влак Си Ес Екс или товарният влак от източното крайбрежие, щяха да отлетят пет или повече минути, преди всички коли да преминат. И ако Хикс и Морик не го принудят да спре, или той се насочи по I-95…
Беше пиков час, при бариерата вече имаше плътна редица от спрели коли. Боби премина в насрещните платна на „Острейлиън“, които, за щастие, бяха свободни заради спуснатите бариери. Чуваше оглушителния писък на влаковата сирена, предупреждаваща за предстоящото преминаване на влака.
_Не допускай този да се измъкне. Не и той._
Промуши се пред спрелия до бариерата форд експлорър. Видя как влакът се носеше към него отдясно. Беше на петнайсетина метра разстояние. Дори по-малко. Нямаше време да обмисля решението си, нито да завие обратно. Не успя даже да произнесе мигновена молитва. С включена синя светлина натисна газта до дупка. Почти чу колективното ахване на наредените пред кръстовището шофьори.
Не му остана време да се учуди, че бе успял да пресече. Изтри потта от очите си. Приближаващият влак беше разредил движението в северна посока, но Боби бе изгубил време. Морик и Хикс бяха няколко пресечки напред.
Чу се гласът на Хикс по радиостанцията.
— Тоя пердаши със сто и десет километра в час!
— Колко е ограничението? — попита Клайнър.
— Петдесет, предполагам.
— Лавира в насрещното движение! Тоя е напълно луд! — изрева Лу Морик. — Сега е пиков час!
— Ще убие някого!
— Току-що мина на червено по „Мартин Лутър“! — изкрещя Морик. — Окото му не мигна! Къде са проклетите патрулки? Трябва да блокират пътя. Тоя тип не се спира пред нищо!
— Събори мотоциклетист! Черен мотор насред кръстовището — човекът се преобърна и падна! — обади се Хикс. — Извикайте линейка на „Мартин Лутър“ и „Острейлиън“! Дявол да го вземе, налага се да спра! Този тип става все по-опасен!
— Дотук — нареди Клайнър. — Да не жертваме повече цивилни, Лу. Четири и половина следобед е и е пълно с народ. Прекратете гонитбата. Ще пратим части на „Блу Хирън“ и там ще го спрем!
„Острейлиън“ свършваше на булевард „Блу Хирън“, на около километър и половина по-нагоре. Но при ляв завой по „Блу Хирън“ той излизаше на магистрала I-95. Междущатската магистрала беше на по-малко от три километра оттам. Тя означаваше открит път за бягство на лексуса, ако той поеме по нея.
Преследванията с високи скорости бяха напълно против правилата на отдела. Те неизбежно водеха до пострадали или загинали цивилни граждани и полицаи, до унищожаване на имущество и до съдебни дела. Скорост от двадесет и четири километра над допустимата се водеше превишена, а сто и десет километра в час при силно натоварен трафик в търговска част попадаше в категорията при всички положения. Преследванията с висока скорост се одобряваха само от командването. И обикновено това не се случваше.
Но Лекс Клайнър от управлението в Палм Бийч не попадаше в командването, на което бе подчинен Боби. Той дори не беше от неговия отдел. Камъкът беше по-силен от ножицата, а ПАФ цакаше Шерифското управление на Палм Бийч. Морик изостана назад. Боби профуча покрай него.
При звука на приближаващи се сирени водачите или отбиваха вдясно, или спираха на място като подплашени сърни. Преследването на безразсъден водач от симфоничен оркестър от полицейски сирени и включени светлини превръщаше все по-натовареното движение по „Острейлиън“ в маршрут с преодоляване на стоманени препятствия. Боби лъкатушеше между колите, провирайки се в насрещното движение. Вече виждаше набелязания лексус.
— Точно зад него съм. Не спря на „Хирън“ — произнесе Боби, когато лексусът пропусна поредния светофар и профуча вдясно покрай полицейските коли със сигнализация, завивайки по „Блу Хирън“. — Насочва се към 95-а! Направете заграждения при входната и изходната рампа. Не го допускайте до 95-а!
Успееха ли да го блокират вътре и да го подгонят, той нямаше накъде да избяга. Имаше бензиностанции и предприятия, които може би бяха затворили вече.
— Кой, по дяволите, е това? — излая Клайнър. — Казах, прекратявайте! Твърде опасно е!
— Аз не работя за теб — отвърна Боби.
Лексусът внезапно сви остро наляво, заобикаляйки спряла товарна кола на „Федекс“.
Боби наби спирачките и понечи да го последва, но в същия миг светът просто експлодира пред очите му.
78
Боби първо чу звука, после го видя. Неописуем трясък, който като че ли траеше цяла вечност. Звук от метал, който се врязва в метал, и стъкла, които се пръскат във въздуха, последван от оглушителен гръм, който разтресе прозорците му. После към небето се издигна разкривен стълб от гъст черен дим пред самия камион на „Федекс“.
— Леле майчице! — долетя смаян глас по радиостанцията.
— Виждам огнено кълбо да се издига западно от „Острейлиън“ откъм „Блу Хирън“ — докладваше Рони. — Плътен дим. Нямам видимост.
— Дийс? Боби? — беше Зо, който се обаждаше по радиостанцията. — Къде се дяна, по дяволите? Приближавам се по „Блу Хирън“…
Боби вече бе изскочил от колата си, втурвайки се покрай спрелите джипове и пикапи.
— Блъсна се в една шибана цистерна! — беше гласът на Лу Морик.
Ошашавени цивилни граждани наизлязоха от колите си, за да видят какво става, след което веднага побягнаха обратно.
— Мамка му! Цистерната е излизала от бензиностанцията и бам! — извика Морик. — Ударила го е челно! Бензиновозът е бил подхвърлен! И се е стоварил върху лексуса! Май има и друга пострадала кола. Той… Господи, и двете са в пламъци!
Над пътя се спускаше гъста, черна димна завеса. Яркооранжеви пламъци се виеха към небето на много метри височина. Окървавен и замаян, водачът на камиона се опитваше да се измъкне от преобърнатата кабина.
От десет метра наоколо се усещаше изгаряща топлина, от която кожата едва не се стапяше. Зад черната димна завеса се чу висок пукот, запращайки съм небето ново огнено кълбо. На местопроизшествието пристигна полицейска част със сигнализация на колите. Отвсякъде пищяха сирени. Почти нямаше видимост от стелещия се дим. Боби обикаляше мястото, опитвайки се да види през дима.
— Боже господи! Виж! — изпищя някаква жена. — Той е жив! В колата има мъж! Нуждае се от помощ!
Вятърът, образуван може би от хеликоптера на ПАФ, кръжащ над тях, разреди тъмния облак, колкото да се видят смачканата маса от метал и пламъците. Лексуса просто го нямаше. От танкера бе останал Т-образният скелет, стоварен върху мястото за пътници на седана, смачквайки го напълно. Но през строшения преден прозорец на мястото на водача се виждаше окървавено лице. Една ръка удряше по стъклото.
Боби се втурна към него в жегата, ала някакво тяло зад него го сграбчи в здрава мечешка прегръдка и го издърпа назад.
— Няма начин — изкрещя Зо в ухото му. — Никакъв начин! Не можеш да го спасиш, Пастире! Не можеш!
Боби се съпротивляваше на ръцете, които го държаха здраво и го издърпваха назад. Изкривеното лице зад строшеното стъкло се смаляваше все повече, обгърнато в черния дим.
— Всеки момент ще гръмне, Боби! — изкрещя Сиро в другото му ухо. — Трябва да отстъпиш назад!
Секунди по-късно цистерната се възпламени. Пламъци обхванаха колата и камиона. Крещящото лице изчезна.
Един след друг пристигаха останалите части за специално реагиране на ПБПСД и следователите от специалния отряд, които се изсипваха от колите си и се взираха в огнения ад, разразяващ се пред погледите им. Никой не говореше. Въздухът смърдеше на бензин.
— Спасителните противопожарни екипи реагират. Очаква се да пристигнат до две минути. Има ли нужда от линейка? — чу се монотонният глас на диспечера по радиостанцията на униформен полицай от Палм Бийч, застанал до Боби и Зо.
— Уви, не. Линейка? Никаква линейка не може вече да го спаси — произнесе Майк Хикс с невярваща усмивка.
Погледна към Боби, Зо и Сиро и тръсна глава:
— Човекът си е жив опечен.
79
— Той ли беше? — попита Майк Хикс.
Сякаш целият окръг се беше стекъл около „Уендис“* на „Блу Хирън“ и „Острейлиън“, заведението бе превърнато в център за спасителните групи, Пътна полиция на Флорида, екипите за почистване на „Хазмат“ и експерти от Дирекцията за защита на околната среда на Флорида. Задната част на ресторанта бе изцяло заета от оперативните служители от ПБПСД, специалния отряд по случая „Пикасо“ и следователите за специални разследвания в Палм Бийч, които бяха участвали във вече считаната за катастрофа среща. Репортери от всички телевизии, в това число Си Ен Ен, ФОКС и Ем Ес Ен Би Си, бръмчаха отвън, възпирани от униформени полицаи и километричната жълта лента, отцепваща района на произшествието, която изглежда опасваше целия квартал. Огнеборците, които продължаваха да гасят експлодиралия бензиновоз, бяха поискали още две пожарни коли. Марк Фелдинг, разбира се, беше на предната линия, отразявайки с трезв глас последното развитие на събитията, и красивото му лице изразяваше покруса. Даже беше успял да намери сажди и да ги размаже по потното си лице, вероятно с надеждата да убеди зрителите, че самият той едва се е спасил от огнената стихия. Рейтингът му сигурно вече пробиваше тавана.
[* Верига заведения за бързо хранене. — Б.пр.]
Натали кимна бавно в отговор на въпроса на Майк.
— Така мисля. Май трябва да кажа да. Всичко се случи толкова бързо. Аз се оглеждах за беемве, когато той се изпречи там, тъй че дори не тръгнах към колата му. Но той спря и остана вътре известно време. След това свали стъклото, извика ме и завързахме разговор. Патрулката се приближи и той взе да става много нервен, когато я видя в огледалото за обратно виждане. Внезапно каза, че трябвало да тръгва. Опитах се да го задържа, но патрулката включи светлините и това беше — мъжът духна. За малко да мине през крака ми, мръсникът. И пет минути по-късно вече беше мъртъв. Пфу — изпъшка тя, — ама че работен ден!
— Използва ли псевдонима Капитана? — попита настоятелно Боби. — Или Зак? Спомена ли името Джаниз?
— Така и не стигнахме дотам. Попита ме него ли чакам и аз казах: „Може би да“. При което той каза, че това е много хубаво, защото ме бил чакал цял живот. Добави, че не съжалявал за чакането, защото му се щяло да се позабавлява. Попита ме дали обичам да се забавлявам и аз му отговорих: „Ти как мислиш?“. Той каза: „Хайде да проверим“. Попитах го той ли е Капитана — нали се сещате, сякаш го дразнех. И той се засмя, все едно че беше той. После ме попита дали искам да се поразходим с колата. Точно тогава зърна патрулката и всичко се обърка.
— Как изглеждаше? — попита Боби.
— Бял мъж, на възраст между двайсет и пет и трийсет според мен. Светлокестенява коса, не точно до раменете. Чуплива, доколкото забелязах. Носеше пилотски тъмни очила, тъй че беше трудно да се каже. Честно казано, не успях да го огледам много добре.
— Нещо да кажеш за колата? — обърна се Боби към Клайнър, който беше седнал в дъното на сепарето със скръстени пред гърдите ръце. — Каквото и да е?
— Колата си замина. Бензиновозът е карал пълен резервоар „премиум“. Огънят е разтопил пътната настилка, такава жега. Няма как да видим серийния номер, даже когато останките от лексуса се охладят достатъчно. Проверихме регистрационния номер — от 2006 година е, на черен бенц С300, регистриран на името на Силвия Монтоя от Маями Шорс. Колата е била открадната от предната й алея на втори октомври. Няма улики по случая.
— Значи нямаме идея кой е карал лексуса? Никаква улика? — запита Зо.
— Няма пукната улика — потвърди Клайнър с кимване. — Засега. Знаем само, че се е появил на предварително определена среща и е карал кола с откраднати номера. И че е духнал, щом е видял ченге. На мен ми звучи като да е бил нашият човек. Но дали е бил твоят Пикасо, това не бих могъл да кажа. Ти разследваш случая.
— Трябва да изготвим портрет по описанието на вашата примамка. Говорихте ли с патрулния полицай? — попита Боби. — Защо му е дал светлинен сигнал?
— Проследил е регистрационния номер. Знаел е, че е откраднат.
— По каква причина го е проверил?
— За да му свие сармите. Засякъл го е на „Острейлиън“ да се прави на състезател, без да зачита светофарите. И го е проверил. Никога не знаеш какво може да изскочи от това — отвърна отбранително Клайнър.
— Хммм… в нашия случай може никога да не разберем какво сме щели да открием, ако не беше включил шибаните си светлини — размишляваше Боби със сарказъм.
— А ако ти беше охладил страстите и не караше с тази скорост, можеше изобщо да не ни трябва шибан портрет по описание, за да разберем как е изглеждал. Можехме да го пипнем чисто и лесно, без да пращаме трима души в болницата и един в моргата.
— Да де, точно както организирахте части да чакат в готовност на „Хирън“ и „Мартин Лутър“. Много чисто и шибано лесно. Оставаше само да му кажем: „Ако обичате, спрете“.
— Окей, стига — намеси се Зо, вдигайки ръце, за да разтърве двамата. — Значи, Лекс, ако твоят перверзник, който сега е трупясан, беше Капитана, а Капитана в действителност е нашият Пикасо, как, по дяволите, можем да разберем това със сигурност?
— Като спрем да получаваме повече портрети — отговори Сиро.
— Или трупове — произнесе Боби, прокарвайки ръка през косата си. — Останало ли е нещо от него за ДНК анализ?
— Най-напред него измъкнаха — отговори Хикс. — Но почти го няма. Само торс, и то като полусурова пържола. Все пак може да се вземе ДНК. Ако е в системата и е дал проба, можем да го идентифицираме.
Присъдите за определени престъпления в щата Флорида, както и в някои други щати, изискваха обвиняемите да дадат доброволно тъканна проба от себе си за ДНК базата на ПАФ. Тези престъпления включваха всякакви сексуални посегателства, кражби с взлом, обири, убийства и нахлуване в частни домове.
Боби кимна.
— Все някой трябва да усети отсъствието му. Майка, сестра, приятелка, брат, съпруга. Да се надяваме, че някой ще позвъни в местното полицейско управление и ще съобщи за изчезването му. Установим ли самоличността му, ще тръгнем от нея, за да разберем има ли връзка между него и Капитана или Пикасо.
— Окей. И ако той е бил или е Пикасо, тогава какво става… — Гласът на Сиро заглъхна.
Усети се прекалено късно.
Но Боби довърши мисълта му:
— … с момичетата, които продължават да са в неизвестност? Ще ги намерим. Бързо. Ето защо ни трябва самоличността му. Ще разнищим целия му шибан живот — парче по парче, докато не проследим всяка негова стъпка, откакто се е родил. Ако има останали живи — ако Лейни или други са все още живи — значи ги държи някъде. Трябва да има някаква връзка от ежедневието на този тип, която ще ни отведе там.
— При това положение не знам кой е по-добрият сценарий — изрази Хикс гласно мислите си. — Да знаем, че Пикасо е мъртъв и разпръснат, накъдето го е отвял вятърът, и че кошмарът е свършил, преди тялото му да ни подскаже кой е, и въпреки това да не знаем къде е скрил жертвите си…
— … или да знаем, че е жив и че ни прави на маймуни по новините — довърши изречението Зо, посочвайки с ръка навън през витрината на ресторанта към медийния цирк, струпан на паркинга, воден от най-новата и голяма медийна звезда на Канал Шест.
— Пак е някакъв избор — забеляза Майк Хикс, който се надигна с намерение да тръгва.
— Да, някакъв избор — повтори тихо Боби, докато наблюдаваше как ванът на окръжния съдебен лекар на Палм Бийч си проправя бавно път през суматохата по „Блу Хирън“, изчаквайки на червения светофар достатъчно дълго, за да позволи на въоръжената с камери тълпа да се втурне към него, преди да е поел обратно към службата.
80
Като малка Лейни не бе имала никакви приятелки. Не защото миришеше зле или никой не я харесваше, а защото когато родителите й се разведоха и преди Тод и майка й да се преместят в Корал Спрингс, през повечето време беше раснала при баба си в старовремския й апартамент в Делрей и наоколо нямаше деца, с които да си играе. Майка й работеше и нямаше време да я оставя при други деца; Лиза не искаше да играе с нея, а пък на Лейни не й се играеше с Брадли. Тъй че обикновено си играеше по цели часове сама с куклите Барби и детския комплект „Райски плаж“ зад съседната сграда на кварталния клуб и това й харесваше. Всъщност Лейни обичаше да се занимава сама. Харесваше й да чете сама или да гледа телевизия сама. Нямаше нищо против да е сама, за разлика от някои нейни приятелки, които се нуждаеха да имат някого до себе си като сянка. Сега Лейни ненавиждаше самотата.
Пак беше в тясната воняща стаичка. Той й беше оставил още малко кучешка храна и вода в ъгъла, но то беше само малка част от онова, което й бе оставил последния път, и тя отново беше гладна. Макар вече да бе свикнала да разпределя храната си на порции, нямаше кой знае какво за разпределяне — някакви две шепи храна на бучки. А този път го нямаше наистина, наистина много дълго. Не беше сигурна колко точно, но й се струваше по-дълго дори от предишния път. Беше започнала да си мисли, че няма намерение да се връща. Или ако има, нямаше да е заради нея. И както преди, започна да си представя какво ще е да умре от глад.
Но в момента повече от храната, от кока-колата и от млечните шейкове, повече от слънцето, даже повече и от майка й, Лиза или Моли, повече от всичко друго й липсваше Кейти. Липсваха й разговорите с нея, звука на гласа й. Липсваше й убеждаването на Кейти, че всичко ще се оправи. Липсваше й приятелката й. А дълбоко в себе си знаеше, че едва ли някога ще чуе отново гласа й.
Може да има още десетки стаи като тази, в която беше затворена, още десетки стени със студени, ужасяващи вериги на тях. Като зандан с кули и килии за мъчения. Подобно на сложния лабиринт, построен под римския Колизеум, за който учиха по история. Както бе казала Кейти, имаше и други — други като тях — някъде наблизо. Една, две, двайсет — нямаше представа колко на брой. Понякога до слуха й долитаха далечните им приглушени викове или плач, но зад стената до нея вече нямаше никого. Нямаше с кого да си приказва или поне да чува човешки глас. Нямаше кой да я спира да не полудее напълно.
А той… Изчадието, изродът, вече я ненавиждаше. Вече въобще не разговаряше с нея — нямаше дори шепот или сумтене — и вече не стоеше в стаята да я наблюдава както преди. Това я радваше, но в същото време и ужасяваше. Не беше чувала гласа на Кейти, откакто той влезе при нея и явно е открил голямата издълбана дупка. И макар да си налагаше да не мисли какво се бе случило с приятелката й, не успяваше да пропъди напълно тази мисъл от съзнанието си. Всеки път, когато положеше глава на пода и затвореше очи, цялата ужасяваща гледка се разиграваше в ума й отново и отново: красиво момиче с мръсни ръце, чието тъничко тяло се провира през тясна кална дупка към слънчевата светлина от другата страна — като Алиса в страната на чудесата. Краката й вече са се измъкнали навън и ритат по зелената трева, остава само да провре тялото и главата си и ще бъде на свобода. Но Изчадието я открива и натиква обратно в ада с гнусните си, космати като паяци, мазолести ръце. Сантиметър по сантиметър успява да натика Кейти обратно вътре. Тя рита, крещи и се моли, но всичко е напразно. Изчадието е прекалено силно и гневно. Дупката се смалява все повече и повече, докато се затвори напълно, докато слънчевата светлина изчезне и мракът отново изпълни мислите на Лейни.
След изчезването на Кейти той беше напълно побеснял. Беше смразяващо бесен. Викаше и хвърляше вещи. Какво би станало, ако отново побеснее? Ще стори ли и на нея същото, което бе сторил на Кейти?
Лейни не искаше да узнае.
Затова не посмя да свали превръзките от очите си този път въпреки дългото му отсъствие. Не посмя да дълбае друга дупка независимо колко близко беше може би до слънцето от другата страна.
Отказала се бе от фантазиите за свръхестествената сила и супергероите, които не съществуваха. Просто седеше в мрака, люлеейки се, чувствайки липсата на приятелката си, молейки се кошмарът най-сетне да свърши.
81
Последствията от акцията в Палм Бийч бяха тежки. Ако директорът бе търсил причина да отстрани Боби от отдел „Престъпления срещу деца“ и да му предложи работа в отдел „Измами“, то тя вече бе налице заради прословутото скоростно преследване, което завърши с една смърт и трима ранени. Макар Боби и всички други оперативни работници от ПБПСД, участвали в операцията в петък — включително Лекс Клайнър — да бяха наясно, че не Боби Дийс бе предизвикал катастрофата с преследването си на престъпника в продължение на още една миля, Фокс имаше оправданието, от което се нуждаеше. Както и да го нарекат — Капитана, Пикасо или Джон Доу — той щеше да се блъсне някъде независимо дали Боби беше по петите му, или не, защото бе карал към магистрала I-95 с многократно превишена скорост и не бе имал намерение да я намали, докато не излезе на междущатския път. Но регионалният директор бе имал нужда единствено от причина, макар и неоснователна. Боби незабавно беше пуснат в отпуск до първи януари. След това вероятно щеше да изхвърчи от „Престъпления срещу деца“ и със сигурност вече нямаше да бъде инспектор. Най-вероятно щеше да вози губернатори една-две години или да гони фалшиви чекове, докато Фокс бъде повишен в длъжност в Талахаси и Боби бъде отърван от чистилището от следващия регионален директор.
Сега Зо водеше разследването за Пикасо с помощта на специален агент-инспектор Франк Весо, който бе официално номиниран за длъжността на Боби след първи януари. Когато обаче Фокс научи, че Зо е оставил Боби да води случая „Пикасо“, бидейки осведомен, че изчезналата дъщеря на Боби е предполагаема жертва на Пикасо, скандалът се разрази с пълна сила. Бъдещият статут на Зо като отговорен помощник специален агент беше под въпрос. Носеха се слухове, че щом случаят „Пикасо“ бъде официално приключен, той ще бъде понижен до помощник специален агент и изпратен в Талахаси за някоя друга година като наказание. Макар да казваше, че му е през оная работа, Боби знаеше, че не е така. И това му тежеше.
Ала Боби бързо осъзна, че най-тежката форма на наказание беше да го пратят вкъщи и да не върши никаква работа. Абсолютно никаква. Чакането на какъвто и да е откъслек от информация беше истинска агония, а невъзможността да проверява улики или да разпитва свидетели беше направо нетърпима. Нямаше нов контакт от страна на Пикасо, а самоличността на субекта в колата, който се бе опитал да качи в нея оперативната работничка под прикритие на Палм Бийч, оставаше неизвестна. Това беше цялата информация, която получи, и тя не му беше достатъчна. Защото никой не беше по-наясно от Боби, че някъде там може би имаше неоткрита жертва или жертви на един психар и те викаха за помощ, без да получават отговор, а той не можеше да им помогне. Вече съзнаваше в пълна степен как се чувстваха родителите на жертвите по случаите, които бе разследвал — безпомощни.
Пет дни по-късно, прекарани в преизподнята, вечерта навръх Деня на благодарността, телефонното обаждане, което бе чакал, най-сетне дойде.
— Имаме съвпадение на ДНК материала от нашия препечен перверзник — беше Зо, обаждаше се от мобилния си телефон.
Боби влезе в дневната, за да бъде по-далеч от ушите на Лу Ан, която току-що се бе прибрала. Беше купила пуйка за празника от супермаркета, но през последните десет минути в кухнята просто се взираше в нея с празен поглед.
— Какво? Кога? — попита възбудено той.
— Не се спускай към колата, Боби. Сиро, Лари и Весо вече са в дома му. Стефани Гравано е издействала заповеди. Кели, Маккриндъл, Карера и Кастроново нищят съседи и работодатели. Всички са впрегнати. Ти не участваш. Казвам ти какво става като на приятел, защото не ми се ще да седиш там, да броиш тиктаканията на кухненския часовник, сякаш е бомба, и да си мислиш, че не знаем нищо. Че не работим по случая. Ще те държа в течение, защото си брат и ако ролите ни бяха разменени, аз също щях да искам да знам… и щях да очаквам от теб да ми кажеш.
— Кой е той? — попита Боби.
Зо въздъхна.
— Името е Джеймс Ролър, двайсет и осем годишен бял мъж от Роял Палм Бийч. С две присъди като пълнолетен: за кражба в жилище през 1999 година и опит за изнасилване през 2002 година, за които е излежал осемнайсет месеца в щатски затвор. Жертвата в този случай е била петнайсетгодишна. Той е поддържал, че е имало съгласие, жертвата е отрекла, а пощальонът, който го е издърпал от нея на безлюдната алея, явно се е появил точно навреме. Жертвата е била с опетнено минало и щатът е пледирал освобождаване. Бил е пуснат от „Рейфорд“ в началото на 2004 година. Дал е ДНК проби и по двете престъпления, тъй че изскочи от базата данни още с вкарването му вътре.
— Искам да…
— Знам какво искаш да направиш — прекъсна го Зо. — Но в момента си в отпуск, тъй че не прави глупости. Всички работят по случая. Всички до един. Ще я намерим, ако можем. Докато разговаряме, момчетата преобръщат къщата близнак и разпитват младата му майка. До пет часа следобед ще знаем всичко, което има да се знае за него.
— Как изглежда?
— Точно както го описа ченгето под прикритие: кестенява коса, кафяви очи, висок сто седемдесет и осем сантиметра, осемдесет и четири килограма.
— Какво откриха в къщата? Има ли вече нещо?
— Живеел е сам. Дотук само майонеза и бира в хладилника. Няма компютър нито в неговия дом, нито в дома на приятелката му, но смятаме, че може да е сърфирал в мрежата от местната библиотека, която е просто зад ъгъла до дома му. Или по-вероятният сценарий — да е използвал лаптоп, който е бил в колата с него и вече е стопен заедно с асфалта.
— Картини? Снимки? Учил ли е рисуване? Кой е тоя тип, по дяволите? Трябва да има нещо друго, Зо.
— Видяхме трудовото му досие. Работил е в магазин за художествени материали „Пърл Пейнт“ във Форт Лодърдейл през деветдесетте години. Към пет часа вече ще мога да ти дам повече отговори. Все още нищо не крещи да е Пикасо, но пък и нищо не го изключва. Градим образа парче по парче. Може да е имал цяло тайно ателие някъде. Ще разберем, Боби. Ако има такова, ще го открием. И ако държи Кейти, ще намерим и нея.
Боби затвори телефона и удари стената с юмрук. За съжаление, болката в ръката не облекчи болката в сърцето му. А на стената в дневната остана дупка. Лу Ан го зяпаше опулена от вратата на кухнята.
— Разполагат с име — обясни той тихо, виждайки по изражението на лицето й, че беше чула всичко. — От Роял Палм Бийч е, в община Палм Бийч. Джеймс Ролър. На двайсет и осем години. Съден е за сексуално насилие.
Лу Ан пое дълбоко въздух и тялото й се разтрепери. От чашата с кафе, която държеше в ръката си, се разляха едри капки кафе върху дървения под.
— Ти ще участваш ли? — прошепна тя.
— Аз съм в отпуск. Наредено ми е да стоя настрана.
— Ти няма да останеш настрана, нали? Ще приключиш тази история, нали?
— Да, точно така.
Той прекоси стаята и я прегърна. Тя зарови лице в гърдите му и заплака — нещо, което й се случваше често през изминалата седмица.
— Трябва да бъда сигурна — прошепна тя. — Не искам само да предполагат, че е бил той. Искам да го зная със сигурност…
— Шшшш — успокояваше я той, галейки косата й. — Аз ще разбера, Лу. Ние ще знаем. По един или друг начин, но ще знаем.
— Не мога, просто не мога… искам да изляза оттук, Боби.
— Ако се окаже той, момчетата, дето пазят отпред, ще се върнат по домовете си и ти ще можеш да излезеш.
След доставката на цветята Полицейското управление на Броуард постави двайсет и четири часова охрана, която да наблюдава къщата и Лу Ан. Дори Фокс, колкото и да беше отмъстителен, не изтегли хората.
— Ще можеш да се върнеш на работа, да заживееш нормално. — Думата прозвуча странно.
Нищо вече не можеше да бъде нормално.
— Ако те я открият… ако тя е… мъртва… — произнесе Лу Ан, преглъщайки думата. — Искам да се преместя. Не искам да живея повече тук. Тук, в близост до това.
Боби не беше съвсем сигурен какво точно имаше предвид Лу Ан. Преди шест седмици би си помислил, че „тук“ определено включваше там, където е той. Нещата помежду им се бяха подобрили след сътресението на Лу Ан, но като я слушаше сега, не беше толкова сигурен, че и тя мисли същото. Загледа се в нея.
— Не допускай такива мисли.
— Трябва. Аз… измина година, откакто тя е в неизвестност. Цяла година. Този Пикасо е убил четири момичета. Трябва да бъда подготвена за това, което знам, че се задава. Но дори и да не намериш тялото й, не мога повече да се залъгвам. Приключих с това. То ме разкъсва отвътре. И не мога да бъда в близост… — Тя млъкна и се озърна из стаята. — … до _това_ повече.
Той кимна бавно.
— „Това“ включва ли и мен?
Тя поклати едва-едва глава, докато той чакаше, затаил дъх. Всичко около него се срутваше. Целият му живот се сриваше и той не можеше да направи нищо, за да попречи на това. Работата, кариерата, дъщеря му… Съвсем логично беше бракът му също да приключи тук и сега.