Нощен патрул

Глава десета

На следващата сутрин началник Хамър поливаше цветята си, когато Уест влезе при нея. Уест носеше закуската си, този път баничка с яйца и кренвирши. Телефонът на Хамър звънеше като луд, но тя бе заета с орхидеите си и вдигна поглед към заместничката си, без да я поздрави. Хамър бе прочута с лаконичните съобщения, които правеше с лекия си арканзаски акцент.

— Е — каза тя. — Значи той започва преследване, което довежда до два ареста. Съвсем сам се справя с редицата обири в „Радио Шак“, които тормозят града от осем месеца.

Хамър огледа екзотичното бяло цвете и му доля още малко вода. Полицайката изглеждаше страхотно в черния си копринен костюм с фини райета, черна копринена блуза с висока яка и мъниста от черен оникс. Уест наистина се възхищаваше от начина, по който се обличаше шефката й. Гордееше се, че работи за жена, която изглежда толкова елегантна, отнася се мило към хора и растения и в същото време може с лекота да се справи с всекиго.

— Освен това е успял по някакъв начин да научи истината от Джонсън — допълни Хамър, като кимна към сутрешния вестник на бюрото си. — Изяснил е, че тя не е виновна за смъртта на онези нещастни хора. Сега Джонсън няма да напусне.

Хамър се премести към саксията с малкото дръвче до прозореца и почисти увехналите листа.

— Говорих с нея сутринта — продължи тя. — Всичко това, а Бразил дори не е бил с някой от нашите хора.

Тя спря работата си за момент и погледна към Уест.

— Права си. Не бива да е навън самичък. Господ знае какво ще направи, ако облече униформа. Иска ми се да можех да го прехвърля в друг град, поне на пет хиляди километра оттук.

Уест се усмихна на началничката си, която се тревожеше за листни въшки и оглеждаше с любов растенията си.

— Това, което искаш, е — каза Уест — той да работи за теб.

Книжната кесия прошумоля, когато Уест бръкна в нея, за да извади закуската си.

— Ядеш прекалено много боклуци — каза й Хамър. — Ако се хранех като теб, щях да съм вечно болна.

— Бразил ми се обади — най-после съобщи Уест, докато сгъваше мазната хартия. — Знаеш ли защо е бил зад „Радио Шак“?

— Не — отговори Хамър, поглеждайки любопитно към нея.

Пет минути по-късно Хамър вървеше решително по дългия коридор на първия етаж. Не изглеждаше приятелски настроена. Полицаите, покрай които мина, я загледаха учудено и й кимнаха. Тя протегна ръка и отвори една от вратите. Униформените полицаи в стаята за съвещания се изненадаха, когато видяха елегантната си началничка. Заместник Гуди запознаваше хората си с последните си решения.

— Всички, и наистина имам предвид всички запитвания да се отнасят към дежурния капитан — казваше тя, преди да забележи влизането на началничката си, което прекрати събранието.

Гуди бързо осъзна, че ще има сериозни проблеми.

— Заместник-началник Гуди — високо каза Хамър, — знаете ли какво е полицейски тормоз?

Лицето на Гуди пребледня. Тя си помисли, че ще припадне, и се облегна на шкафа. Ченгетата се вторачиха в нея и застинаха на място като парализирани. Гуди не можеше да повярва, че шефката й ще я изложи пред събраните в стаята тридесет и три улични ченгета, двама сержанти и един капитан.

— Хайде да се качим в кабинета ми — предложи тя с насилена усмивка.

Хамър застана пред полицаите и скръсти ръце. Беше съвсем спокойна, когато отговори:

— Не. Мисля, че всички ще имат полза да чуят това. Докладваха ми, че някои от полицаите са следили репортер от „Обзървър“ из целия град.

— Кой го каза? — предизвика я Гуди. — Той ли? И ти му повярва?

— Не съм казала, че той ми се е оплакал — уведоми я Хамър.

Началничката замълча. Тишината в стаята накара Гуди да настръхне. Тя си помисли за розовите успокоителни таблетки в чекмеджето на бюрото й. Третият етаж изглеждаше толкова далеч.

— Още веднъж да чуя подобно нещо — каза Хамър и изгледа всички присъстващи, — и горчиво ще съжалявате за това.

Високите й токчета изтропаха на път към вратата. Тя се опита да се свърже с Анди Бразил в дома му, но жената, която вдигна телефона, бе или пияна или без зъби, а може би и двете. Хамър затвори и звънна на Панеса.

— Джуди, не съм съгласен репортерите ми да бъдат следени, заплашвани… — веднага започна Панеса.

— Ричард, знам — простичко каза тя. — Моля те, приеми извиненията ми, а също така и обещанието ми, че това няма да се повтори. Освен това искам да поднеса на Бразил официална благодарност за помощта му към полицията снощи.

— Кога?

— Веднага.

— Ще можем ли да го отпечатаме във вестника?

Хамър се засмя. Харесваше този човек.

— Ще ти кажа нещо — весело отговори тя. — Отпечатай го, но ми направи и една услуга. Не обяснявай защо Анди се е криел в алеята.

Панеса се замисли за момент. Реално погледнато, ченгета, които злоупотребяват с властта си и тормозят невинен човек, бе по-добра история, отколкото тази за съзнателния гражданин, самоотвержено помагащ на полицията и залавящ престъпници.

— Слушай сега — заговори Хамър отново. — Ако се случи пак, напиши го, и то на първа страница. Добре ли е така? Не бих те обвинила за желанието ти да разкриеш някои нередности. Но недей да наказваш цялата полиция заради един задник.

— Кой е задникът? — любопитно попита Панеса.

— Погрижила съм се за него — кратко отвърна Хамър. — Кой е телефонният номер на Бразил? Искам да му се обадя.

Това наистина впечатли Панеса. Издателят наблюдаваше младия репортер през стъклата на кабинета си. Както винаги, Анди бе дошъл рано и работеше по нещо, което сигурно не влизаше в задълженията му. Панеса погледна указателя и даде вътрешния телефон на Бразил на Хамър. Изпита истинско удоволствие секунда по-късно, когато видя как младежът вдига слушалката и изненадано чува гласа на полицейската началничка.

— Джуди Хамър — представи се тя с ясен глас.

— Да, госпожо — отговори Бразил, като седна по-изправено, събори чашата си с кафе и бързо вдигна бележниците си, за да не се изцапат с горещата течност.

— Слушай. Знам за снощи — делово каза Хамър. — Просто искам да чуеш от самата мен, че подобно поведение не се допуска от полицията в Шарлът. Аз също съм възмутена от него и това никога няма да се повтори. Моля, приеми извиненията ми, Анди.

Младежът почувства странно затопляне, когато я чу да произнася малкото му име. Ушите му се зачервиха.

— Да, госпожо — бе единственото, което успя да каже.

Изкарваше си хляба с думи, но къде бяха те, когато се нуждаеше от тях? Бразил се отчая, когато тя затвори. Сигурно си бе помислила, че е лоботомиран, малоумен или пълен идиот. Можеше поне да й благодари, за бога! Анди избърса кафето от бюрото и се вторачи в екрана на компютъра. Предположи, че ако й се обади, тя няма да може да разговаря с него. Вероятно вече се бе заела с по-важни неща. В никакъв случай не би си губила повече времето с него. Анди започна статията си за измамите в Първа обединена банка, без да може да се съсредоточи върху нея. Томи Аксъл, който седеше наблизо, въобще не съществуваше за него.

Аксъл наблюдаваше Бразил цяла сутрин и вече бе убеден, че младежът е обзет от силни чувства. Дори в момента се червеше. Това определено бе добър знак. Аксъл също не успя да се съсредоточи върху историята си за Уинона Джъд, което бе доста неприятно за нея. Статията за последния й великолепен албум можеше да предизвика истинска сензация, ако не бе изпълнена с безсмислиците, които сега щяха да й струват огромни загуби от продажби. Аксъл имаше подобна власт. Той въздъхна и се опита да събере смелост отново да покани Анди на вечеря, концерт или в клуб с мъжки стриптийз. Може би щеше да успее да напие момчето, да го накара да изпуши малко трева и после да му покаже истинския живот.

Бразил отново погледна към телефона отчаяно. О, по дяволите. Къде отиде целият му кураж? Той грабна слушалката, потърси номера в указателя и набра.

— Кабинетът на началник Хамър — отговори някакъв мъж.

Анди прочисти гърло.

— Анди Бразил от „Обзървър“ — представи се той с учудващо стабилен глас. — Чудя се дали мога да поговоря с нея.

— Във връзка с какво?

Бразил не възнамеряваше да се предаде лесно. Бе прекалено късно. Нямаше накъде да бяга.

— Отговарям на нейното обаждане — смело каза той, сякаш бе напълно обичайно Хамър да му се обажда, а той да отговаря на обаждането й.

Капитан Хорджис се обърка. Какво беше направила Хамър? Сама ли бе набрала номера на репортера? Хорджис мразеше тя да звъни някъде, без разговорите да минат през него. По дяволите. Не можеше да се оправи с нея. Тя бе извън контрол. Свърза я, без да си даде труда да предупреди Анди. Две секунди по-късно гласът на Хамър се чу по линията и стресна Бразил.

— Извинявам се за безпокойството — бързо каза той.

— Няма проблем. С какво мога да ти помогна? — отвърна тя.

— О, няма нищо. Искам да кажа, не се обаждам за някаква новина. Просто исках да ви благодаря за това, което направихте.

Хамър замълча озадачено. Откога репортерите й благодаряха за нещо?

Бразил изтълкува тишината погрешно. О, господи, тя наистина вече го мислеше за идиот.

— Е, не искам да отнемам повече от времето ви — забърза се той още повече, напълно объркан. — Ами, добре. Просто това беше страхотно от ваша страна. Така си помислих. Не трябваше да го правите. Човек във вашето положение. Имам предвид, повечето хора не биха го направили.

Хамър се усмихна и почука с нокти по папката на бюрото си. Имаше нужда от маникюр.

— Ще се видим в управлението — каза тя и почувства вълнение, когато затвори.

Имаше двама синове и те редовно я нараняваха. Това, разбира се, не й пречеше да им се обажда всяка неделя вечер или да започне да спестява пари за колежа на внуците си, или да предлага да им изпрати билети за самолета, когато имаха възможност да я навестят. Синовете й не притежаваха нейната енергия и тя тайно обвиняваше за това баща им, който бе изключително инертна личност. Въобще не бе чудно, че Хамър бе забременяла толкова трудно. Оказа се, че способните сперматозоиди на Сет могат да се преброят на пръстите на едната й ръка. Ранди и Джъд живееха като ергени, макар да имаха семейства. Все още се опитваха да открият себе си в Гринич Вилидж и Венис Бийч. Ранди искаше да стане артист. Джъд свиреше на барабани в някаква група. И двамата работеха като келнери. Хамър ги обожаваше. Сет не изпитваше същите чувства и заради това те идваха в града рядко, а майка им поддържаше връзка с тях самостоятелно.

Внезапно Хамър се почувства депресирана. Реши, че може да се разболява от нещо, и звънна на капитан Хорджис.

— Имам ли някаква среща за обед? — запита тя.

— Градският съветник Снайдър — отговори Хорджис.

— Отмени срещата и звънни на Уест — нареди тя. — Кажи й да дойде в кабинета ми по обед.