Нощен патрул

Глава втора

„Патрул“ беше най-големият отдел в полицейския участък на Шарлът, но „Разследвания“ беше най-тежкият според Вирджиния Уест. Жителите на града проследяваха обирите, изнасилванията и убийствата с ужасени очи. Оплакваха се, когато опасните престъпници не бяха незабавно прибирани от улиците, сякаш бе настъпил краят на света. Телефонът на Уест не бе спрял да звъни цял ден.

Неприятностите започнаха преди три седмици, когато Джей Рул, бизнесмен от Орландо, пристигнал в град Куин на конгрес на работещите в текстилната индустрия. Часове след като напуснал летището във взета под наем „Максима“, колата бе намерена изоставена в едно тъмно, обраснало с храсти място встрани от улица „Саут Колидж“, в центъра на града. Аларменият сигнал писукаше, съобщавайки, че вратата на шофьора е отворена и фаровете са включени. Куфарче с документи и сак с багаж бяха претършувани и оставени на задната седалка. Пари, бижута, мобифон, пейджър и кой знае какво още бяха изчезнали.

Джей Рул, тридесет и три годишен, беше застрелян пет пъти в главата с 45-калибров пистолет, зареден с високоскоростни, изключително унищожителни куршуми с кух връх, наречени „Силвъртипс“. Тялото му беше завлечено на около десетина метра встрани и захвърлено в храстите. Панталонът и бельото му бяха смъкнати до коленете, а гениталиите му — боядисани с яркооранжев спрей. Зловещата картина напомняше за пясъчен часовник. Никой, включително агентите от ФБР, не бе виждал нещо подобно. Следващата седмица ужасното убийство се бе повторило.

Второто престъпление бе станало само на две пресечки от първото, малко след улица „Уест Трейд“, зад „Кадилак грил“, който не работеше през нощта заради голямата престъпност в района. Джеф Кейли, четиридесет и две годишен, беше баптистки пастор от Ноксвил, Тенеси. Пристигнал в града с доста тъжна задача — да настани майка си в старческия дом, наречен „Боровете“. Той самият имал резервация в „Хайът“, но въобще не се появил там. По-късно същата нощ взетата под наем „Джета“ била намерена с отворена шофьорска врата и звъняща аларма. Същият метод на действие.

Седмица трета. Кошмарът се случи отново, когато петдесет и две годишният Кери Лъби от Атланта посетил града.

Уест обсъждаше случая по телефона, когато Бразил се появи на прага й. Тя не го забеляза. Беше прекалено заета да преглежда увеличените, ужасяващи снимки от местопрестъплението, като в същото време спореше с помощник-прокурора.

— Това не е вярно. Не знам къде си го чул. Бил е застрелян няколко пъти в главата от упор. 45-и калибър, зареден със „Силвъртипс“… Да, да, точно така. Всичките са станали съвсем близо едно до друго.

Уест започваше да се ядосва.

— Боже Господи. Разбира се, че хората ми са наоколо под прикритие — проститутки и сводници. Мотаят се из района, наблюдават, въобще правят всичко, което трябва. Какво си мислиш?

Тя прехвърли слушалката в другата си ръка, като се чудеше защо е сложила обици, и се ядосваше, че някой може да се съмнява в способността й да си върши работата. Уест погледна часовника си и се върна към снимките. Спря се на тази, която ясно показваше нарисувания пясъчен часовник. Всъщност той приличаше повече на яркооранжева осмица. Основата й беше над гениталиите, а горната част — над корема. Много странно. Заместник-прокурорът продължи да й задава въпроси за местопрестъплението. Търпението на Уест бързо се изчерпа. Денят й бе минал отвратително.

— Точно като останалите — каза тя категорично. — Всичко. Портфейл, часовник, халка…

Уест се вслуша за момент, после отвърна:

— Не. Не. Нямаше кредитни карти. Нищо с името на жертвата… Защо? Защото убиецът е умен, затова.

Тя въздъхна и усети силно главоболие.

— Мили боже. Точно това имам предвид, Джон. Ако става дума за кражба на коли, защо наетият „Тъндърбърд“ не е бил взет? Нито една от колите не липсва.

Тя се завъртя на стола и едва не изпусна телефона, когато видя младото доброволно ченге, застанало на прага, което пишеше бързо в репортерския си бележник. Копелето оглеждаше кабинета на Уест и записваше всяка дума от поверителния разговор за най-сензационните, зловещи убийства, които градът някога бе виждал. До този момент бяха успели да запазят в тайна от пресата подробностите, тъй като политическият натиск се усилваше все повече.

— Трябва да затварям — рязко каза Уест.

Тя тръшна слушалката и прикова Бразил с поглед.

— Затвори вратата — нареди тя с тих, но твърд глас, способен да ужаси всеки, който работеше за нея или щеше да бъде арестуван.

Бразил не се трогна, а се приближи към бюрото й. Нямаше да позволи да бъде плашен от тази важна бюрократка, която го бе прекарала по хитър начин. Той остави откраднатите от Уеб доклади пред нея.

— Какво си мислиш, че правиш? — запита Уест.

— Аз съм Анди Бразил от „Обзървър“ — представи се той с хладна вежливост. — Уеб краде доклади от кошницата за пресата. Съобщавам ви го, за да сте наясно, ако въобще ви пука. Ще трябва да ми дадете радио. Срещата ми с вас бе определена за четири.

— И какво? Дойде по-рано, за да подслушваш? — запита Уест, като отблъсна стона си назад и се изправи. — Струва ми се, че вече си готов с историята си.

— Ще имам нужда от радиостанция — напомни й Бразил, който не можеше да си представи как ще излезе на улицата, без да има връзка с диспечерите.

— Не, няма да имаш. Повярвай ми — обеща му Уест.

Тя ядосано напъха папките в куфарчето си и го затвори. Грабна чантата си и излезе. Бразил тръгна по петите й.

— Доста си нагъл — продължи тя гневно, сякаш се бе ядосвала на този младеж в униформа през целия си живот. — Също като всички други задници там. Дай им малко, те започват да искат повече. Не можеш да се довериш на никого.

Уест въобще не бе това, което Бразил очакваше. Без самият той да знае защо, си я беше представял като възрастна жена с наднормено тегло, плоска гръд, квадратно, мъжествено лице и боядисана или накъдрена коса. Действителността бе съвсем различна. Уест беше около метър и седемдесет с тъмночервена коса и фини кости. Беше почти хубава и миловидна, а и никак не беше дебела, но на него не му пукаше и никога нямаше да се заинтересува от нея. Беше нелюбезна и непривлекателна за него.

Уест отвори стъклената врата към паркинга. Бръкна в чантата си и се отправи към личната си „Краун Виктория“.

— Казах на всички, че това е тъпа идея. Но кой ли ме слуша? — горчиво запита тя и извади ключовете си.

— А вие бихте ли ме изслушали? — попита Бразил.

Уест спря и се загледа в него. После отвори вратата, но Анди застана на пътя й.

— Няма да е лошо да добиете правилна представа за мен — каза той и й подаде бележника със записките, които бе направил, докато Уест говореше по телефона. — Описвах само кабинета и вас — съобщи той.

Уест хвърли бегъл поглед на бележника и установи, че е сгрешила в преценката си. Въздъхна и отстъпи назад, като оглеждаше младия доброволец и се чудеше как е възможно да се облече така. Накъде отиваше полицията? Хамър си бе загубила ума. Бразил трябваше да бъде арестуван за това, че се прави на полицай.

— Къде живееш? — попита го Уест.

— В „Дейвидсън“.

Това не беше лошо. Поне следващите час и половина щяха да минат в пътуване. Уест дори щеше да се опита да удължи времето. Колкото по-дълго можеше да го задържи далеч от улиците, толкова по-добре. Тя почти се усмихна, докато се качваше в колата.

— Първо ще отидем дотам, за да можеш да се преоблечеш — каза тя грубо.

За известно време пътуваха, без да говорят. Светлините на скенера проблясваха, а диспечери и полицаи се обаждаха от време на време по радиото. Подвижният информационен терминал (ПИТ) иззвъняваше, когато приемаше обаждания, и показваше адреси и съобщения на компютърния екран. Уест и Бразил трябваше да минат през града по най-натовареното време. Изглеждаше, че ще вали. Бразил се загледа през прозореца. Чувстваше се глупав и обиден, докато сваляше полицейската връзка и разкопчаваше яката си.

— От колко време си в „Обзървър“? — запита Уест.

Тя почувства лека тежест в гърдите си, като че ли противокуршумната жилетка я стягаше прекалено, макар да не я беше облякла. Усети, че й е жал за младежа.

— От една година — отговори Бразил, обзет от неприязън към заместник-началник Уест и в същото време разтревожен дали тя щеше да му разреши отново да излезе с нея.

— Защо не съм чувала досега за теб? — попита тя.

— Получих криминалната хроника чак след като завърших академията. Такава беше сделката.

— Каква сделка?

— Моята — лаконично отвърна Бразил, мрачно вторачен навън през прозореца.

Уест се опита да мине в другата лента, но кретенът до нея не я пусна. Тя го наруга ядосано, после спря на светофара и погледна към Бразил.

— Какво искаш да кажеш с това „сделка“?

— Исках да получа криминалната хроника и им обещах, че няма да съжаляват за това.

— Това пък какво значи?

— Искам да опозная ченгетата, за да мога да пиша за тях. Искам всичко да ми е ясно.

Уест не му повярва. Репортерите винаги дрънкаха подобни дивотии и лъжеха убедително, както и повечето останали хора. Тя продължи да кара, извади цигара и я запали.

— Ако толкова се интересуваш от нас, защо не стана истинско ченге? — предизвика го тя.

— Аз съм писател — простичко отговори Бразил, сякаш ставаше дума за религията или фамилното му име.

— А ние всички знаем, че ченгетата не могат да пишат — заядливо каза Уест и издуха дима от цигарата си. — Дори не могат да четат, ако в книгата няма картинки.

— Има и картинки.

Тя махна с ръка и се засмя.

— Видя ли?

Бразил замълча.

— А защо, по дяволите, живееш чак в „Дейвидсън“? — попита Уест.

— Там ходих на училище.

— Сигурно си доста умен.

— Справям се.

Лъскавата „Краун Виктория“ зави по улица „Мейн“, която беше най-голямата в очарователното университетско градче. Къщите бяха елегантни, тухлени и украсени с бяло дърво, покрити с бръшлян и с широки порти. Уест също бе израснала вън от Шарлът, но в различна посока — там, където нямаше почти нищо, освен червеникава глина и безкрайни ниви. Семейството й нямаше достатъчно пари, за да я пратят в колеж като „Дейвидсън“, а и резултатите от изпитите й в училище не биха могли да впечатлят никого. Колежът на Бразил беше нещо като Принстън и другите лъскави места, за които Уест само беше чела.

— Докато все още сме на тази тема — обади се Уест, — не си спомням да съм чела някакви полицейски статии от теб.

— Днес е първият ми ден като криминален репортер.

Тя не можа да сдържи нарастващото си удивление от младежа, когото й бяха окачили тази вечер. Някакво куче залая и се затича след колата й. Внезапно заваля силно.

— А какво си правил цяла година? — продължи тя разпита си.

— Клюките от телевизията — допълни Бразил автобиографията си. — Много наднормени часове. Много истории, от които никой не се интересува.

Той махна с ръка напред и свали предпазния колан.

— Ето онази там.

— Не трябва да си сваляш колана, докато не съм спряла колата. Правило номер едно — каза Уест и паркира на непавирания, изровен частен път.

— Защо ме караш да се преобличам? Имам право… — най-после се престраши Бразил.

— Хора, които се издокарват в униформа като твоята, често стават жертва на убийство — прекъсна го Уест. — Правило номер две. Нямаш право. Не и с мен. Не искам никой да си мисли, че си ченге. Не искам никой да мисли, че си мой партньор. Въобще не искам да се занимавам с това. Разбра ли?

Къщата на Бразил не беше боядисвана толкова отдавна, че цветът й вече не си личеше. Вероятно някога в миналото е била бледожълта или бяла, но сега основният цвят бе сиво. Напуканата боя се лющеше като на нещастна стара жена с болна кожа. На пътя беше паркиран стар, ръждясал кадилак. Уест реши, че който и да живееше тук, нямаше вкус, пари или време за ремонти и градинарство. Бразил ядосано отвори вратата на колата и събра нещата си. Изкушаваше се да каже на надутата началничка да се пръждоса по дяволите и никога вече да не се връща, но БМВ-то му беше все още в Шарлът и прибирането му щеше да го затрудни. Той се наведе и се вгледа в нея.

— Баща ми беше ченге — съобщи й той и затръшна вратата.

Уест е типичен полицейски шеф, въобще типичен човек, който се е сдобил с някаква власт, ядосваше се Бразил, докато отиваше към къщата. Не й пукаше и не искаше да помогне на начинаещите. Жените можеха да са ужасни, сякаш не искаха никой да се представи добре, защото никой не се е отнасял добре с тях, когато самите те са започвали. Или пък искаха да си го върнат, като тормозят невинни младежи, които дори не са виждали преди. Бразил си представи Уест в мрежата като зловещ паяк, който очаква да нанесе смъртоносния си удар. Но той можеше да се справи с нея.

Бразил отключи предната врата на къщата, в която беше живял през целия си живот. Вътре разкопча униформената риза и се огледа, внезапно осъзнал грозотата на мрачната и потискаща всекидневна с евтини мебели и покрит с петна мокет. Мръсни пепелници и чинии се търкаляха навсякъде, от грамофона долиташе госпъл. Слушаната милиони пъти „Колко си прекрасен“ на Джордж Бевърли Ший стържеше неприятно. Бразил отиде до старата стереоуредба и нетърпеливо я изключи.

— Мамо? — извика той.

Анди започна да разтребва, упътвайки се към мърлявата, овехтяла кухня, където мляко, доматен сок и сирене бяха оставени небрежно на масата от някой, който не си бе направил труда да почисти или да скрие празната бутилка от евтина водка. Бразил натопи чиниите в гореща вода и изнервено разкопча колана на панталона си. Погледна към излъсканата и блестяща табелка с името си. Опипа закачената на верижка свирка. За секунда очите му се изпълниха с тъга, която не можеше да си обясни.

— Мамо? — извика той отново. — Къде си?

Бразил влезе в коридора и с ключ, от който никой нямаше дубликат, отвори вратата към малката стая, където живееше. Тя беше спретната и подредена. На бюрото му имаше компютър, а дузина тенис купи и други спортни награди украсяваха рафтовете, мебелите и стените. Стотици книги запълваха стаята на този труден за разбиране младеж.

Той внимателно закачи униформата си и извади от гардероба бежов панталон и дънкова риза. На вратата висеше овехтяло кожено авиаторско яке с доста голям размер, което изглеждаше от отдавна минали времена. Бразил го облече, макар че навън бе топло.

— Мамо! — изкрещя той.

Лампичката на телефонния секретар до леглото му светеше и той натисна бутона на машината. Първото съобщение беше от кредитната служба на вестника и той нетърпеливо натисна бутона отново. На следващите две-три съобщения никой не се обади. Последното послание беше от Аксъл. Той свиреше на китара и пееше някаква песен.

— Искам само да съм с теб… Ей, Анди! Тук е Аксъл, не ме пренебрегвай. Какво ще кажеш да вечеряме заедно? В „Джак Строу“?

Бразил нервно спря машината. В същия момент телефонът звънна. Този път натрапницата дишаше тежко в слушалката, сякаш правеше секс с Анди в извратената си фантазия.

— Държа го толкова здраво… а ти ме докосваш с език, плъзгайки го…

Тя шепнеше задъхано с нисък глас, който напомняше на Бразил за филмите на ужасите от детството му.

— Ти си ненормална! — извика той и затръшна слушалката.

Застана пред огледалото над тоалетката и започна да се сресва. Косата наистина го дразнеше. Беше станала прекалено дълга, а някои от изрусените му от слънцето кичури проблясваха. Винаги беше носил косата си или много къса, или почти къса. Тъкмо когато приглаждаше упорития кичур зад ухото си, отражението на майка му се появи в огледалото. Беше изпаднала в пиянски гняв.

— Къде беше? — изкрещя тя, като се опита да го шамароса.

Бразил вдигна ръка и отби удара тъкмо навреме. Завъртя се и хвана майка си за китките здраво, но нежно. Този театър не беше нов. Всъщност безкрайната трагедия се повтаряше от години.

— Спокойно, спокойно — каза Анди, като поведе обезумялата си майка към леглото и я настани внимателно.

Мюриъл Бразил заплака и се залюля, думите й звучаха неясно.

— Не си отивай. Не ме оставяй, Анди. Моля те, моля те!

Бразил погледна часовника си. После хвърли бегъл поглед към прозореца, уплашен да не би по някакъв начин Уест да успее да надникне през спуснатите щори и да узнае страшната му тайна.

— Мамо, отивам да взема лекарството ти, разбра ли? — запита той. — Погледай малко телевизия и после си лягай. Ще се прибера скоро.

Не успя да я укроти. Госпожа Бразил продължи да вие и да се люлее. Писъците й се чуваха сигурно чак в ада.

— Извинявай, извинявай, извинявай! Не знам какво ми става, Анди.

Уест не изслуша цялата драма, но чу достатъчно, защото беше отворила прозореца на колата, за да пуши. Подозираше, че Бразил живее с приятелката си и сега сигурно се караха за нещо. Тя поклати глава и изхвърли фаса си на напукания частен път, обраснал с плевели. Защо някой може да пожелае да живее с друг човек веднага след колежа, след годините, прекарани в съжителство с различни съквартиранти? За какво?

Тя обаче не зададе никакъв въпрос, когато потеглиха. Каквото и да кажеше младият репортер, за да обясни живота си, тя не искаше да го чуе. Отправиха се обратно към града. Блестящите небостъргачи приличаха на амбициозен монумент на банкерството, където жени не се допускаха. Тази мисъл не беше оригинална. Хамър се оплакваше от това почти всеки ден.

Уест караше началничката си из града, а Хамър гледаше през прозореца, сочеше с пръст и говореше за бизнесмените, скрити зад високите стъклени стени, които решаваха какво да се отпечата във вестника, кои престъпления да бъдат разкрити и кой да бъде следващият кмет. Хамър недоволстваше от тузарите, които не живееха в града, но определяха дали полицията се нуждае от поделение на велосипеди, портативни компютри или различни пистолети. Богаташите решиха да променят униформите преди няколко години и да слеят градската полиция с тази на областта Мекленбърг. Според Хамър всяко тяхно решение беше лишено от въображение и се основаваше само на икономиката. Уест се съгласяваше напълно с мнението й.

Тя и Бразил минаха покрай огромния нов стадион, където Дейвид Копърфийлд правеше магии, а паркингите бяха претъпкани с хиляди коли. Анди беше странно притихнал и не записваше нищо. Уест го изгледа любопитно. Радиото свиреше тихо песен на Елтън Джон. Полицейският скенер изпращя и съобщи за ново примитивно престъпление, извършено в модерния град.

— До всички патрули в района — каза диспечерът. — Влизане с взлом, улица „Ийст Трейд“ номер четиристотин.

Уест натисна педала за газта и включи светлините и сирената, профучавайки покрай останалите коли на пътя.

— Това е за нас — каза тя и грабна микрофона.

Бразил се оживи.

— Кола 700 — съобщи Уест.

Диспечерът не очакваше обаждане от заместник-началничката и отговорът му прозвуча стреснато и объркано.

— Коя кола? — запита той.

— 700 — отвърна Уест. — В района сме. Ще се заемем.

— Разбрано, 700.

Радиото предаде обаждането. Включиха се и други коли, докато Уест фучеше по пътя. Бразил я погледна с подновен интерес. Може би нещата щяха да се оправят все пак.

— Откога заместник-началниците се отзовават на повиквания? — запита я той.

— Откогато ме насадиха с теб.

Сградите по улица „Ийст Трейд“ представляваха бетонни постройки, субсидирани от правителството и експлоатирани от престъпници, които търгуваха с наркотици и караха жените си да лъжат, когато пристигнеха ченгетата. Обикновено влизането с взлом тук означаваше, че някой се е ядосал сериозно. Повечето пъти ставаше дума за разгневена приятелка, оплакваща се от шум в апартамента, където се криеше гаджето й, търсено от полицията, за да излежи дългата си присъда.

— Ти оставаш в колата — нареди Уест на придружителя си, когато паркира зад двете полицейски коли.

— В никакъв случай — възпротиви се Бразил и отвори вратата. — Не преживях толкова затруднения, за да седя в колата навсякъде, където отидем. Освен това тук не е безопасно да седиш сам.

Уест не му отговори. Тя огледа малкото осветени прозорци на сградите и паркинга с колите на търговци на наркотици, но не видя жива душа.

— Тогава стой зад мен, дръж си устата затворена и прави това, което ти кажа! — заповяда му тя.

Планът беше съвсем прост. Двама полицаи щяха да влязат в апартамента на първия етаж през предната врата, а Уест и Бразил щяха да отидат отзад, за да са сигурни, че никой няма да избяга оттам. Сърцето на Анди биеше силно. Той се потеше под коженото си яке, докато вървяха в тъмнината под увисналите въжета с пране в една от най-опасните зони в града. Уест се огледа и разкопча кобура си, после тихо съобщи по радиото:

— Няма светлини. Действаме.

Тя извади пистолета си. Бразил стоеше на сантиметри зад нея и му се искаше да е отпред. Невидимите за тях полицаи се придвижиха напред към покритата с графити сграда. Навсякъде се търкаляше боклук и се закачаше по ръждясалите огради и дърветата. Ченгетата стигнаха до вратата и извадиха пистолетите си. Единият заговори по радиото, за да уведоми Уест за положението:

— Точно отпред сме.

— Полиция! — извика партньорът му.

Бразил се притесняваше за неравния терен и въжетата за пране, увиснали достатъчно ниско, за да удушат някого, за счупените стъкла, разпилени из целия двор. Страхуваше се, че Уест може да се нарани, и включи фенера си, обливайки я с ярка светлина. Промъкващата се фигура на полицейската началничка с изваден пистолет изглеждаше по-голяма от самия господ.

— Загаси това шибано нещо! — изсъска тя, като се обърна към него.

Полицаите на Шарлът не успяха да заловят никого при това обаждане. Уест и Бразил бяха в лошо настроение, докато пътуваха и слушаха бъбренето на радиото. Тя можеше да бъде застреляна. Слава богу, че подчинените й не бяха видели какво направи идиотът репортер. Уест нямаше търпение да даде на Хамър да се разбере и почти се изкуши да звънне в дома на шефката си. Уест се нуждаеше от нещо подкрепително и паркира до малко кафене на улица „Саут Трайън“. Още преди да загаси двигателя, Бразил дръпна ръчката на вратата си.

— Някога да си чувал, че трябва да се огледаш, преди да слезеш? — запита тя с тона на строга учителка.

Бразил я погледна възмутено, докато сваляше колана.

— Нямам търпение да седна да пиша за теб — заплаши я той.

— Виж сега — каза Уест и кимна към стъклената врата на кафенето и влизащите вътре клиенти. — Представи си, че си ченге. Няма да ти е много трудно. Значи излизаш от полицейската си кола, но без да се огледаш. Набутваш се в магазин, който обират в момента. И познай какво става?

Тя излезе от колата и се вторачи в него.

— Умираш — допълни Уест и затръшна вратата.

Бразил я загледа как върви към магазина. Започна да си води бележки, отказа се и се облегна на седалката. Не разбираше какво става. Тормозеше се от мисълта, че тя не го иска наоколо, макар да бе убеден, че не му пука. Нищо чудно, че не беше омъжена. Кой би искал да живее с човек като нея? Анди вече знаеше, че ако някога преуспее, няма да се държи лошо с хората, които тепърва започват. Това беше безсърдечно и говореше доста лошо за характера на Уест.

Тя го накара да плати кафето си. Струваше долар и петнадесет цента. На всичкото отгоре не си бе направила труда да го пита как го пие, което не беше със сметана и двайсет пакетчета захар. Бразил едва го преглъщаше, но се постара да го изпие. Потеглиха и възобновиха патрулирането. Уест отново запали цигара. Пътуваха по една от централните улици, където проститутки с хавлиени кърпи в ръка се разхождаха лениво по тротоара и ги оглеждаха с празни очи.

— За какво са хавлиите? — запита Бразил.

— А ти какво очакваш? Легени? Това е мърлява професия — отвърна Уест.

Анди я изгледа шокирано.

— Независимо каква кола карам, те знаят, че съм тук — продължи тя, като изтърси пепелта от цигарата си през прозореца.

— Наистина ли? — попита Бразил. — В такъв случай, предполагам, че някои от тях са тук поне от петнайсет години. И още те помнят. Гледай ти.

— Нищо няма да спечелиш по този начин — предупреди го тя.

Бразил се загледа замислено навън и попита:

— Не ти ли липсва?

Уест погледна към дамите на нощта и не си направи труда да му отговори.

— Можеш ли да познаеш кои са мъже?

— Ето тази може би.

Анди се бе вторачил в едра, грозна проститутка в найлонова къса пола и тясна черна блуза, изпъната върху огромни гърди. Подканящата й походка бе бавна и тромава. Тя се вгледа с омраза в полицейската кола.

— Не. Тази е истинска — съобщи Уест, без да допълва, че проститутката всъщност беше ченге под прикритие, въоръжена и омъжена, с деца. — Мъжете имат хубави крака — продължи Уест. — Анатомически идеални фалшиви гърди. Нямат бричове. А ако се приближиш, което не ти препоръчвам, ще видиш, че са бръснати.

Бразил замълча.

— Май не си учил за тези неща, докато си писал за телевизионната рубрика — добави тя.

Младежът усети как Уест го оглежда, сякаш имаше още нещо наум.

— Ти ли караш оня кадилак с перки на акула? — най-после запита тя.

Бразил продължи да оглежда маскарада по улицата, като се мъчеше да различи мъжете от жените.

— Дето е паркиран пред дома ти — продължи Уест. — Не изглежда като нещо, което ти би шофирал.

— Не е — отговори Анди.

— Пипнах те — каза Уест и дръпна от цигарата. — Не живееш сам.

Анди не отмести поглед от прозореца.

— Имам старо БМВ 2002. Беше на баща ми. Купи го на старо и го поправи. Той можеше всичко да поправи.

Минаха покрай нает сребрист линкълн. Уест го забеляза, защото човекът в него изглеждаше загубен и бе включил вътрешната светлина. Говореше по мобифона си и оглеждаше уплашено мрачната околност. После зави по улица „Минт“. Бразил все още разучаваше опасните лица, вторачени в тях, когато Уест прояви интерес към тойотата отпред. Страничният й прозорец беше счупен, номерът й висеше. Вътре имаше двама млади мъже. Шофьорът я наблюдаваше в огледалото за обратно виждане.

— Искаш ли да се обзаложим, че колата пред нас е крадена — предложи Уест.

Тя написа регистрационния номер на колата на подвижния информационен терминал и той започна да сигнализира, сякаш Уест току-що бе спечелила на ротативните машини. Тя прочете съобщението и включи синьо-червените светлини. Тойотата изфуча напред.

— Мамка му! — изруга Уест.

Започна преследване с висока скорост и тя трябваше едновременно да се прави на състезател, да балансира кафето и цигарата си и да откачи микрофона. Бразил не знаеше какво да направи, за да й помогне. Струваше му се, че това ще бъде приключението на живота му.

— 700! — изкрещя Уест в микрофона. — Участвам в преследване!

— Слушам, 700 — отговори радиото. — Ефирът е на твое разположение.

— Намирам се в северната част на „Пайн“, завивам наляво по Седма. Ще ти дам описание след секунда.

Бразил едва се сдържаше. Защо Уест просто не изпревари колата и не я засече? Тойотата не беше особено мощна. Надали можеше да върви прекалено бързо.

— Натисни сирената! — извика му Уест.

Бразил не беше изкарал този курс в академията за доброволци. Той разкопча колана си и започна да опипва по таблото, под него, около коленете на Уест. Беше почти в скута й, когато напипа някакво копче, което му се стори обещаващо. Натисна го, докато профучаваха надолу по улицата. Багажникът шумно се отвори. Колата попадна в дупка и по асфалта се разпиляха фенери, инструменти, дъждобран и различни уреди за проучване на местопрестъпления. Уест не можа да повярва на очите си, когато видя всичко това в огледалото. Бразил мълчеше смутено, докато Уест изключваше светлините. Тя намали, отби от пътя и спря. После погледна към него.

— Съжалявам — каза Бразил.