Нощен патрул

Глава двадесет и четвърта

Уест пропусна отбивката нарочно. Не възнамеряваше още да се заема с прибирането на БМВ-то на Бразил. Беше единайсет и петнайсет и повечето хора седяха в църквата и мечтаеха пасторът да привърши по-бързо службата. Уест бе потънала в мислите си. Чувстваше ужасна тежест, която не можеше да си обясни, и й се искаше да заплаче. Обвиняваше за настроението си месечния си период, който обаче бе преминал.

— Добре ли си? — запита Анди, усетил настроението й.

— Не знам — отвърна тя потиснато.

— Изглеждаш доста тъжна.

— Странно е — каза тя, като провери скоростомера си и се огледа за пътни полицаи. — Изведнъж нещо сякаш ме удари. Някакво неприятно предчувствие, че става нещо ужасно.

— И на мен ми се случва от време на време — призна Анди. — Чувстваш се, сякаш си прихванал нещо отнякъде. Разбираш ли какво искам да кажа?

Уест разбираше съвсем точно какво Анди има предвид, но не и по какъв начин го бе разбрала. Никога не се бе смятала за човек с развита интуиция.

— Редовно изпитвах подобни предчувствия по отношение на майка ми — продължи Бразил. — Още преди да вляза вкъщи знаех, че тя няма да е в добра форма.

— А как е сега?

Уест беше любопитна за всичко около него, макар да не бе сигурна какво точно се случваше с нея. По принцип беше прагматична и винаги владееше положението. Сега долавяше извънземни сигнали и ги обсъждаше с двайсет и две годишния репортер, с когото се бе натискала в полицейската кола.

— Сега майка ми никога не е в добра форма — мрачно отговори Анди. — Вече не ми се иска дори да мисля за нея.

— Е, позволи ми да ти кажа една-две думи, Анди Бразил — заговори Уест, която беше наясно с нещата от живота. — Не ми пука дали си се изнесъл от нейната къща. Не можеш просто да я изтриеш от живота си, ясно ли е? — запита тя и извади цигарите си. — Трябва да се разбереш с нея. Ако не го направиш, тя ще обърка целия ти живот.

— О, страхотно. Тя скапа живота ми досега, а сега ще довърши и остатъка му — отвърна Бразил и се загледа през прозореца.

— Единственият човек, който може да обърка живота ти, си самият ти. И познай какво? — издуха тя дима от цигарата си. — Досега си се оправял идеално в живота, ако питаш мен.

Той замълча, като мислеше за Уеб. Споменът за случилото се сякаш го заля с ледена вода.

— Защо всъщност отиваме в стария ми дом? — най-после запита Бразил.

— Някой прекалено често ти мълчи по телефона — отговори Уест. — Искаш ли да ми кажеш какво става?

— Някаква извратена твар — промърмори Бразил.

— Кой? — запита Уест, която никак не се зарадва да чуе подобно нещо.

— От къде, по дяволите, да знам? — отегчено и раздразнено запита Бразил.

— Някой хомосексуалист?

— Мисля, че е жена — отговори той. — Не знам дали е гей.

— Кога започнаха обажданията? — попита Уест, която започваше да се ядосва.

— Не знам.

Сърцето му подскочи, когато отбиха към дома на майка му и паркираха зад вехтия кадилак.

— Горе-долу по времето, когато започнах работа във вестника — тихо отвърна той.

Уест го изгледа, трогната от тъгата в очите му. Анди гледаше към противната къща, която наричаше свой дом, и се опитваше да не мисли за ужасните истини, криещи се там.

— Анди — каза Уест. — Какво мисли майка ти в момента? Знае ли, че си се изнесъл?

— Оставих й бележка — отговори той. — Не беше будна, когато тръгнах.

Досега Уест вече знаеше, че „будна“ е евфемизъм за „трезва“.

— Говорил ли си с нея оттогава?

Той отвори вратата. Уест взе апаратурата за установяване самоличността на човека, който ти се обажда по телефона, и го последва в къщата. Намериха госпожа Бразил в кухнята, където с треперещи ръце мажеше фъстъчено масло върху сухар. Беше ги чула да идват и това й даде време да се подготви за отбрана. Не им проговори.

— Здрасти — каза Уест.

— Как си, мамо? — запита Анди и се опита да я прегърне, но майка му не се съгласи и го отблъсна.

Бразил забеляза, че топката на вратата на спалнята му е свалена. Погледна към Уест и леко се усмихна.

— Бях забравил за инструментите ти — каза той.

— Съжалявам. Трябваше да я върна на мястото й — отвърна тя и се огледа, сякаш търсеше отвертка.

— Не се притеснявай.

Влязоха в спалнята му. Уест свали шлифера си, поколеба се и се огледа наоколо, сякаш никога преди не бе идвала тук. Притесняваше се от присъствието си в това интимно ъгълче от живота му, където бе израснал, работил и мечтал. Заля я нова гореща вълна и лицето й се зачерви, когато включи системата за идентификация към телефона му.

— Разбира се, това няма да свърши работа, когато получиш нов телефонен номер в апартамента си — обясни тя. — Важното е кой звъни на този телефон.

Тя се изправи, завършила работата си.

— Знае ли някой, освен мен и майка ти, че си се преместил?

— Не — отговори той, загледан в очите й.

Никога преди в тази стая не бе влизала жена, с изключение на майка му. Бразил се огледа, като се надяваше, че наоколо няма нищо, което да го изложи или да разкрие за него нещо, което не искаше тя да узнае. Уест също се оглеждаше. Никой от двамата не бързаше да излезе от стаята.

— Имаш много трофеи — забеляза тя.

Бразил сви рамене и се приближи към претрупаните рафтове, на които вече не обръщаше внимание. Показа й наградите, на които държеше най-много, и й обясни откъде са. Разказа й за най-драматичните си мачове. За известно време седяха на леглото му и той си припомняше по-ранните си години. Разказа й за баща си, а тя му разказа собствените си спомени за Дрю Бразил.

— Само знаех кой е — каза Уест. — Тогава бях съвсем зелена, просто обикновено патрулно ченге, което се надяваше да стане сержант някой ден. Спомням си, че всички жени го мислеха за много готин — усмихна се тя. — Често говореха за външността му и за това колко свестен човек е.

— Той беше много хубав човек — каза й Бразил. — Предполагам, че в някои отношения беше старомоден, но все пак бе живял в такова време. Беше луд по майка ми. Тя винаги е била разглезена. Така са я отгледали. Винаги съм си мислел, че тя не успя да превъзмогне смъртта му, защото той бе човекът, който най-много се грижеше за нея и я глезеше.

— Мислиш ли, че тя не го е обичала? — любопитно запита Уест.

Внезапно тя осъзна, че седят на леглото му, прекалено близо един до друг. Уест се зарадва, че вратата беше полуоткрехната.

— Майка ми не знае как да обича никого, включително и себе си.

Бразил я гледаше. Усещаше очите му върху себе си. Зад прозореца проблясваха светкавици и валеше проливен дъжд. Уест също се загледа в него и се зачуди дали с течение на годините животът щеше да унищожи миловидността му. Беше сигурна, че ще стане така. Тя се надигна от леглото.

— Първата ти работа утре сутрин е да се обадиш на телефонната компания — посъветва го тя. — Кажи им, че искаш идентификация на обажданията. Тази малка кутия няма да ти свърши никаква работа, ако не ти предоставят подобна услуга.

Той я загледа мълчаливо. После се сети нещо.

— Скъпо ли е?

— Можеш да си го позволиш. Кой те сваля в работата? — попита Уест, докато се придвижваше към вратата.

— Аксъл и една-две мадами в монтажния отдел — отговори Анди, като сви рамене. — Не обръщам внимание на такива неща.

— Някой от тях имал ли е възможност да проникне в компютъра ти?

— Не виждам как.

Уест погледна към домашния му компютър.

— Ще го преместя в новия апартамент. Онзи ден нямах място в колата — обясни той.

— Вероятно можеш да напишеш следващата си статия на него — отбеляза Уест.

Бразил продължаваше да я гледа. Той легна на леглото с ръце под главата си.

— Това няма да ми помогне — каза той. — Все пак ще трябва да я вкарам и в компютъра на вестника.

— Защо не си промениш паролата? — запита Уест, като пъхна ръце в джобовете си и се облегна на стената.

— Вече го направихме.

Проблесна светкавица, а вятърът разлюля дърветата.

— Ние? — запита Уест.

Бренда Бонд седеше зад бюрото си в компютърната зала. Работеше в неделя, защото нямаше какво друго да прави. Животът не й предлагаше много неща. Тя носеше очила с диоптри в скъпи черни рамки „Модо“, защото Томи Аксъл изглеждаше чудесно с неговите. Имитираше го и по други начини, тъй като музикалният критик приличаше на Мат Дилън и беше страхотно гадже. Бони преглеждаше километрични разпечатки и не бе доволна от това, което откриваше.

Цялата система на компютърната поща на вестника трябваше да се реконструира. Това, което програмистката искаше, бе просто, но вече й бе писнало да се опитва да убеждава Панеса чрез какви ли не доклади и диаграми, които издателят явно не си даваше труда да погледне.

Новите идеи на Бонд тъкмо бяха започнали да се оформят, когато тя спря работа. Стресна се и се обърка, когато заместник-началник Вирджиния Уест, издокарана в униформа, внезапно влезе в кабинета й в три и петнайсет. Уест веднага разбра, че Бонд е страхлив, дребен червей на средна възраст. Тя идеално подхождаше на профила на хората, които палеха пожари, изпращаха бомби по пощата, забавляваха се с продукти като капки за очи и болкоуспокоителни и тормозеха останалите с анонимни бележки и обаждания. Уест придърпа един стол, завъртя го и го яхна като мъж.

— Интересна работа — започна Уест замислено. — Повечето хора мислят, че ако използват мобифон, обаждането им не може да бъде проследено. Това, което не знаят, е, че обажданията се връщат в контролната кула. А кулите покриват сектор, широк само два квадратни километра.

Бонд се разтрепери. Блъфът действаше.

— От известно време един от младите репортери е тормозен по телефона — продължи Уест. — И знаете ли какво се оказа? — запита тя и замълча за момент. — Обажданията са от сектора, където живеете вие, госпожице Бонд.

— Аз, аз, аз… — заекна Бонд ужасено и си представи решетките на затворническата килия.

— Но това, което наистина ме притеснява, е проникването в компютъра му — прекъсна я Уест с твърд глас. — Това е престъпление. Да предавате тези истории на Канал три. Невероятно! Все едно някой да краде вашите програми и да ги продава на конкуренцията.

— Не! — извика Бонд. — Не! Никога не съм продала нищо!

— Значи сте дала историите на Уеб.

— Не! — паникьоса се Бонд. — Никога не съм говорила с него. Просто помагах на полицията.

За момент Уест замълча объркано. Не беше очаквала това.

— На полицията ли? — запита тя.

— Заместник-началник Гуди ми нареди да го направя — призна Бонд уплашено. — Каза, че ставало дума за някаква секретна операция.

Столът изскърца, когато Уест се изправи и си тръгна. Тя звънна в дома на Хамър и научи ужасната новина за смъртта на Сет.

— О, Господи — каза тя на Джъд, който бе вдигнал телефона. — Нямах представа. Не искам да я притеснявам сега. Мога ли да помогна с нещо?

Хамър взе слушалката от грижовния си син.

— Джъд, не се тревожи — каза тя и го потупа по рамото, после се обърна към Уест. — Вирджиния? — каза тя.

Гуди гледаше „Истински лъжи“, изтегната на канапето. Газовата камина гореше, а климатикът работеше с пълна сила. Тя очакваше обаждането на Уеб. Беше й обещал да се измъкне преди новините в шест и тя вече нямаше търпение. Ако не дойдеше до една минута, нямаше да имат време да направят или да си кажат нищо. Когато телефонът звънна, тя го грабна, сякаш животът й зависеше от обаждането. Не очакваше да чуе гласа на началник Хамър. Гуди не очакваше Хамър спокойно да й разкаже за смъртта на Сет и да й нареди да се яви в кабинета й точно в четири и половина. Гуди скочи от канапето, изпълнена с енергия и радост. Това можеше да означава само едно нещо. Хамър взимаше дълга отпуска, за да оправи обърканите си дела, и щеше да назначи Гуди за началник.

Хамър имаше наум съвсем друго за заместник-началник Джини Гуди. Макар и хората около нея да не успяваха да си обяснят как Хамър може да мисли за работа в такъв момент, всъщност нищо друго не би й помогнало толкова много. Мислите й станаха по-ясни. Тя се събуди, а гневът се разля по вените й. Стори й се, че може да убие някого само ако се вторачи в него. Облече сив памучен панталон и блейзър, сива копринена блуза и сложи перли. Оправи косата си и пръсна малко парфюм на китките си.

Началник Джуди Хамър излезе от дома си, седна в тъмносинята си полицейска кола и включи чистачките, за да изчисти нападалите по време на бурята листа. После подкара по улица „Пайн“ тъкмо когато слънцето проби плътните облаци. В гърлото й заседна буца и тя преглътна тежко. Сълзи опариха очите й, но Хамър премигна и си пое дълбоко дъх, видяла за първи път без Сет улицата и света наоколо. Нищо не изглеждаше различно, но всъщност имаше промяна. О, да, имаше. През цялото време, докато шофираше, тя си поемаше дълбоко дъх. Усещаше сърцето си наранено, а в кръвта й бушуваше желание за отмъщение. Гуди не можеше да избере по-неподходящ момент да изпълни подобна дивотия, и при това да бъде заловена. Хамър бе убедена в това.

Гуди бе изпълнена със самоувереност и чувство за значимост, затова не видя смисъл да облича униформата си или пък костюм, който да показва уважение или съчувствие към измъчената й началничка. Вместо това тя подкара към управлението облечена в къса бежова пола и тениска, както бе седяла цял ден, чакайки Уеб, които работеше в градината, надзираван от жена си, станала ужасно строга в последните дни. Гуди паркира колата на определеното за нея място. Докато отиваше към третия етаж, където се намираше кабинетът й, тя бе по-арогантна от обикновено с хората, които срещна.

Тя затвори вратата на офиса си и започна да набира телефона на Уеб. Затваряше винаги, когато вдигнеше някой друг, а не красивият репортер. Гуди имаше специално приспособление на служебния си телефон, което объркваше сигналите и правеше идентификацията на обаждащия се невъзможна. Тя тъкмо затваряше телефона, когато вратата на кабинета й се отвори и началник Хамър влезе вътре. Първата мисъл на Гуди бе колко елегантна изглежда шефката й в сиво. Втората и последна мисъл бе, че очевидно Хамър не е в траур. После началничката се приближи и взе месинговата табелка с името на Гуди.

— Уволнена си — каза тя решително. — Искам значката и пистолета ти. Трябва веднага да освободиш кабинета си. Позволи ми да ти помогна.

С тези думи Хамър метна табелката в коша за боклук. После се завъртя, без да погледне повече към Гуди, и излезе. Макар и лицето й да издаваше яростта, която я бе обзела, Хамър бе поздравявана радостно от полицаите по коридорите на управлението. По радиото вече бяха съобщили новината за смъртта на мъжа й и членовете на полицията в Шарлът бяха изпълнени със съчувствие и новооткрито уважение към шефката си. Въпреки всичките си проблеми тя бе тук и нямаше да ги предаде. А когато един сержант видя как Гуди се промъква към колата си с кашони и чанти, в които бе натъпкан целият й кабинет, ченгетата обезумяха от радост. Поздравяваха се с викове и пляскане на ръце, а дежурният капитан запали пура в кабинета си, където пушенето бе забранено.

Бразил научи новината от пейджъра си, тъй като бе на паркинга, където сменяше маслото на колата си. Той влезе вътре и набра домашния телефон на Уест.

— Бонд няма да те притеснява повече — каза Уест, като се опитваше да звучи безразлично, но се чувстваше ужасно горда от себе си. — Гуди вече няма да се снабдява с историите чрез онова малко лайно и да ги предава на Уеб.

Бразил бе шокиран и невероятно щастлив.

— Айде стига бе! — извика той.

— О, да. Всичко е свършено. Хамър уволни Гуди, а Бонд е направо парализирана.

— Бонд ли ми е звъняла по телефона? — изненада се Бразил и едва повярва на ушите ся.

— Да.

Той се разочарова леко, че точно тя, а не някоя по-привлекателна личност, си бе мислила такива неща за него.

Уест усети това и му каза:

— Не разглеждаш това по подходящия начин.

— Кое? — направи се той на луд.

— Анди, непрестанно виждам подобни неща, независимо дали ги вършат мъже или жени. Поне жените не ти се показват и можеш да си благодарен за това — обясни му тя. — Тук не става дума за секс или за привличане по нормален начин. Става дума само за контрол и власт над някого, за унижение. Това всъщност е форма на насилие.

— Знам това — отвърна Бразил.

Все пак му се искаше да е била някоя поне малко по-хубава жена. После се зачуди какво у него привличаше хора като идиота в автомивката, а после и Бренда Бонд. Защо? Дали не изпращаше някакви сигнали, които ги караха да мислят, че могат да се възползват от него? Обзалагаше се, че никой не би посмял да си позволи подобно нещо с Уест или Хамър.

— Трябва да вървя — каза Уест и остави Анди разочарован и раздразнен.

Той се върна към смяната на маслото, но този път заработи по-бързо. Беше му дошла идея.

Уест също имаше идея. Тя се обади на Райнс. Това беше неочаквано и ненормално за нея. Никога не се обаждаше на него или на когото и да било друг, с изключение на Бразил и всички около нея знаеха това и го приемаха. Райнс имаше почивен ден и се готвеше да гледа новата видеокасета със спортни предавания, която си бе купил предишния ден. Уест мислеше за пица. Споразумяха се приятелски по въпроса и той се отправи към дома й в подновения си шевролет корвет модел 73. Обикновено Уест го чуваше, когато се приближаваше към къщата й.

Бразил си мислеше, че трябва по някакъв начин да покаже на Уест благодарността си за разрешаването на кризата на живота му. Представи си как празнуват заедно. Защо не? Това беше голям ден и за двамата. Беше го отървала от Бонд и Уеб, а тя и цялото полицейско управление се бяха освободили от Гуди. Бразил подкара към най-близкия магазин за алкохол и избра най-хубавата бутилка вино. Сухо бяло шардоне „Вайнярд Фюм Блан“ от 1992, за девет долара и петдесет цента.

Уест щеше да се изненада и зарадва, а той можеше да си поиграе с Найлс за малко. Вероятно можеше да прекара малко повечко в дома на Уест и да научи още нещо за нея. Може би тя щеше да го покани да гледат телевизия заедно или да послушат музика. Щяха да пият вино във всекидневната й и да си разказват истории за детските си години и мечтите си.

Анди потегли към Дилуърт, преливащ от щастие, че проблемът му е бил разрешен и че има приятелка като нея. Помисли си за майка си и се зачуди какво ли прави тя в момента, доволен, че вече не се тормози толкова от мисълта за нея. Разбираше, че изборът й не се определя от това, което той прави или не прави за нея.

Лампите бяха загасени, а телевизорът във всекидневната работеше. Уест и Райнс седяха на канапето и ядяха пица „Хът“. Райнс седеше на края на възглавницата, пиеше бира и се радваше на новата касета. Без съмнение тази бе най-добрата спортна касета, която някога бе гледал, и му се искаше Уест да го остави да я изгледа на спокойствие. Тя обаче го прегръщаше, целуваше и прокарваше пръсти през къдравата му черна коса. Това държане бе адски нетипично за нея и му действаше на нервите.

— Какво, по дяволите, ти става? — разсеяно запита той.

После разроши косата й с ентусиазма на Найлс, когато скубеше килима.

— Да! Да! Какъв удар! Мамка му! Виж това! Господи! — извика Райнс и се отпусна на канапето.

Следващите пет минути гледаха хокей. Вратарят получи удар със стик между краката. Шайбата рикошира в маските на двама от играчите и удари рефера по устата. Райнс откачи. Нямаше нещо на света, което да харесва повече от спорта и нараняванията, особено ако вървяха заедно. При всяка трагедия си представяше как хвърчи натам с носилката и уредите си. Спасителят Райнс. Уест започна да разкопчава блузата си. Хвърли се върху него и го зацелува отчаяно. Райнс остави пицата.

— Пак ли хормоните? — запита той.

Никога не я бе виждал толкова нервна.

— Не знам — отговори тя, докато разкопчаваше последните копчета.

Започнаха да се натискат на канапето. Найлс остана на любимия си перваз над мивката. Не харесваше Гумения човек, както наричаше Райнс, след като бе видял някаква реклама за автомобилни гуми във вестника. Гуменият беше прекалено шумен и никога не се отнасяше мило с Найлс. Няколко пъти го бе изритвал от канапето. Сигурно и сега щеше да постъпи така, ако Найлс си бе опитал късмета.

Котаракът погледна с благоговение към далечния, тъжен крал. Ще ти помогна, не се страхувай, помисли си той. Господарката ми знае за прането на пари. Тя е много силна и ще защити теб и поданиците ти.

Найлс помръдна с уши, чувайки приближаването на друга кола. Този двигател ръмжеше леко и приятно и котаракът веднага го позна. Беше Човекът-пиано, симпатягата, който прокарваше пръсти по гръбнака на Найлс като истински музикант и го галеше, докато котаракът замърка от удоволствие. Найлс се протегна и развълнувано установи, че Човекът-пиано намалява зад къщата, където паркираше и в миналото, когато бе идвал в къщата по някаква причина.

Уест и Райнс бяха силно увлечени, когато се звънна. Райнс вече също се бе въодушевил от закачките и не желаеше да се отдръпне от Уест. Отвратително нагло бе, че някакъв нахалник се отбиваше просто така, без да предупреди. Райнс усети убийствен гняв, когато му се наложи да пусне Уест и да седне на края на канапето, запотен и задъхан.

— Проклето копеле — вбесено измърмори той.

— Ще ида да отворя — каза Усет.

Тя стана, закопча се и тръгна към вратата, като оправяше с пръсти косата си. Изглеждаше ужасно и се надяваше, че не е дошла съседката й, госпожа Грабман. Възрастната дама бе доста симпатична, но имаше навика да се отбива всеки уикенд и да предлага зеленчуци от собствената си градина като извинение за идването си на гости и оплакванията си от подозрителни лица в квартала. Уест вече имаше дълга редица зреещи домата и две чекмеджета в хладилника, пълни с бамя, зелен фасул и тиквички.

Уест, която никога не бе помисляла достатъчно за собствената си безопасност, за да си инсталира аларма, извика през вратата:

— Кой е?

— Аз съм — отговори Бразил.

Той стоеше пред вратата с бутилката вино в ръка, развълнуван и без да знае какво става. Анди реши, че черният корвет на улицата принадлежи на някое от съседските хлапета. Никога не си беше помислял, че Дени Райнс може да кара нещо друго, освен линейка. Уест отвори вратата и лицето на Бразил светна, когато я видя. Подаде й кафявата кесия с виното.

— Мислех, че поне трябва да вдигнем тост… — започна той.

Уест притеснено взе бутилката и усети, че Бразил е забелязал разрошената й коса, червените следи по врата й и закопчаната накриво блуза. Усмивката му изчезна и той се огледа стреснато. Райнс се появи зад Уест и погледна към Анди.

— Ей, здрасти, готин — ухили му се Райнс. — Харесвам статиите ти…

Бразил побягна към колата си, сякаш някой го гонеше.

— Анди! — извика Уест след него. — Анди!

Тя се затича надолу по стълбите, но БМВ-то изфуча. Уест натъжено се върна в къщата. Райнс я последва в хола, където закопчаваше блузата си и нервно приглаждаше косата си. Уест остави виното на масата, за да не поглежда към него и да си спомня за този, който го бе донесъл.

— Какъв проблем има тоя, по дяволите? — запита Райнс.

— Темпераментен писател — промърмори Уест.

Райнс не се интересуваше от темпераменти в момента, тъй като имаше недовършена работа. Той прегърна Уест и я притисна към себе си, целувайки я страстно. Тя обаче се освободи от него, отдръпна се и каза:

— Уморена съм.

Райнс завъртя очи. Беше му писнало от вечните й настроения и глезотии.

— Добре — каза той и извади касетата от видеото. — Позволи ми да ти задам само един въпрос, Вирджиния.

Райнс гневно се отправи към вратата, като поспря само секунда и закова яростния си поглед в нея.

— Когато ядеш и телефонът звънне, какво става, след като затвориш? Връщаш ли се към храната си, или и това забравяш? Просто се отказваш, защото си имала кратко прекъсване?

— Зависи какво ям — грубо му отговори Уест.

Бразил прекара вечерта в „Акулската перка“ на улица „Бърбън“. След като изфуча от дома на Уест, той шофира известно време из улиците, като се ядосваше все повече. Вероятно не бе особено разумно от негова страна да се отбие в апартамента на Томи Аксъл с розова предна врата. Анди забеляза група мъже, които го гледаха любопитно, докато минаваше през паркинга. Не се държа особено дружелюбно с тях, нито пък с Аксъл.

Това, което Томи смяташе за първа среща, а Бразил за отмъщение, започна в „Акулската перка“, където окачената на стената риба протестираше с отворена уста и стъклен поглед. Дървените маси нямаха покривки, подът не беше полиран. Украсата се състоеше от кокосови орехи с гравирани по тях лица, морски звезди и шарени чаши. Анди пиеше бира и се чудеше дали не полудява, стреснат от безумното си, импулсивно действие, което го бе докарало тук.

Аксъл не отделяше очи от него, отдаден на фантазиите си и уплашен, че видението ще изчезне, ако отмести поглед дори за секунда. Бразил бе сигурен, че околните, които ядяха скариди и се напиваха, бяха разбрали намеренията на Томи и тълкуваха погрешно поведението на самия Анди. Това не беше особено приятно, тъй като повечето от посетителите караха пикапи и вярваха, че мисията им в живота е да карат жените си да забременяват, да притежават оръжия и да убиват педали.

— Често ли идваш тук? — запита Бразил.

— Понякога. Гладен ли си? — усмихна се Аксъл, показвайки великолепни бели зъби.

— Малко — отговори Анди.

Станаха и се преместиха в трапезарията, която не се различаваше много от бара, само дето около масите имаше удобни столове, а вентилаторите работеха с пълна сила. От колоните долиташе гласът на Джими Бъфет. Масата им, на която имаше свещ и бутилка кетчуп, се клатеше и това принуди Бразил да пъхне под крака й няколко пакетчета захар. Аксъл си поръча коктейл „Нападението на акулата“ и убеди Анди да опита коктейл с ром, в който имаше толкова алкохол, че Бразил щеше да откачи, ако го изпие.

И сякаш това не бе достатъчно, Аксъл поръча и кофа с лед, пълна с бутилки бира. Всичко щеше да се нареди чудесно, мислеше си музикалният критик. Анди бе като малко кученце и можеше да бъде обучен. Томи изненадано осъзна, че Бразил никога преди не се е напивал. Невероятно. Къде бе израснал този хлапак? В манастир ли? Анди отново носеше тесните джинси от ученическите си години и тениска с емблемата на отбора му. Аксъл се опитваше да не мисли какво ли бе да съблечеш тези дрехи.

— Всичко тук е чудесно — каза Аксъл, без да погледне към менюто. — Миди, раци, сандвичи, какво ли не. Аз обикновено си взимам панирани скариди.

— Добре — каза Бразил на двамата критици, седящи срещу него. — Мисля, че се опитваш да ме напиеш.

— По никакъв начин — отвърна Томи и повика келнерката. — Почти нищо не си пил.

— Обикновено не пия. А и тази сутрин съм пробягал над десет километра.

— Господи — възкликна Аксъл. — Ти наистина си израснал в саксия. Ще трябва да те образовам малко.

— Не мисля така — отговори Бразил, който имаше желание да се прибере у дома и да си легне. — Не се чувствам много добре, Томи.

Аксъл настояваше, че храната ще го оправи, и се оказа съвсем прав. Бразил се почувства по-добре, след като повърна в тоалетната. После мина на чай с лед.

— Трябва да тръгвам — каза той на разочарования Томи.

— Не още — отвърна Аксъл, сякаш той трябваше да вземе решение за това.

— О, да. Изчезвам — настоя Бразил.

— Нямахме възможност да си поговорим — каза Аксъл.

— За какво?

— Знаеш.

— Трябва ли да отгатна? — раздразни се Анди, чиито мисли все още бяха в Дилуърт.

— Знаеш — повтори Томи с напрегнат поглед.

— Искам просто да бъдем приятели — уведоми го Бразил.

— И аз това искам — съгласи се критикът. — Искам да се опознаем по-добре, за да бъдем истински приятели.

Бразил веднага схвана намека.

— Ти искаш да сме прекалено близки приятели. И искаш да започнем веднага. Независимо какво казваш, знам целта ти. Не си искрен. Ако ти кажа, че ще дойда у вас, ще тръгнеш веднага.

— Какво лошо има в това?

Аксъл хареса идеята и се зачуди дали би могла да се осъществи някога.

— Видя ли? Противоречиш си. Това не се нарича приятелство — каза Анди. — Това е само секс. Аз не съм парче месо. Нито пък искам да съм приключение за една нощ.

— Кой говори за една нощ? Аз съм по сериозните връзки — увери го Аксъл.

Бразил забеляза двама мъже с изпъкнали мускули и татуировки, облечени в мърляви гащеризони, които пиеха „Будвайзер“, гледаха ги вторачено и ги подслушваха. Работата не отиваше на добро, но Аксъл не обръщаше внимание на дебелите пръсти, тропащи нервно по масата, и мръсните погледи, насочени към тях, докато онези двамата планираха как ще ги нападнат на паркинга.

— Чувствата ми към теб са много дълбоки — продължи Аксъл. — Честно казано, влюбен съм в теб — добави той, като се отпусна на стола и размаха ръце отчаяно. — Ето. Казах го. Намрази ме, ако искаш. Накажи ме.

— Ама че гнусотия — каза Ризо, чиято татуировка показваше гола жена с огромни гърди.

— Трябва да изляза на чист въздух — съгласи се приятелят му Бъз Шифлет.

— Томи, трябва да действаме разумно и да изчезнем оттук колкото се може по-скоро — предложи тихо Бразил. — Направих грешка и се извинявам за нея. Не трябваше да идвам тук с теб. Бях в лошо настроение и си го изкарах на теб. Сега трябва да изчезваме бързо или ще умрем.

— Значи наистина ме мразиш — унило промълви Аксъл.

— Тогава остани тук — каза Бразил и се надигна. — Ще закарам колата ти до предната врата, а ти трябва бързо да скочиш вътре. Ясно ли е?

Той си помисли за Уест и гневът му се завърна. Анди се огледа, сякаш очакваше избухване на престрелка. Навсякъде беше пълно с простаци, които пиеха бира и ядяха риба. Всички гледаха мрачно към Бразил и Аксъл. Томи осъзна мъдростта на идеята Анди сам да се качи в колата.

— Ще платя сметката, докато докараш колата — каза Аксъл. — Вечерята е от мен.

Бразил бе съвсем наясно, че двамата едри мъже в гащеризоните стояха на слабо осветения паркинг и чакаха двамата педали. Не се притесняваше от погрешното им впечатление за него, но никак не му се искаше да го пречукат от бой. Замисли се за момент и отиде до управителката на бара, която седеше, пушеше и пишеше утрешното меню на черна дъска.

— Госпожо — обърна се той към нея. — Чудя се дали можете да ми помогнете с един сериозен проблем.

Тя го погледна скептично. Всяка вечер чуваше подобни думи от мъжете, изпили по няколко бири. Проблемът винаги беше един и същ и можеше да се разреши лесно, ако тя нямаше нищо против да отиде зад ресторанта за около десет минути и да свали джинсите си.

— Какво? — промърмори тя разсеяно и продължи да пише.

— Имам нужда от игла — каза той.

— Какво? — изгледа го тя учудено.

— Игла или карфица и нещо, с което да я стерилизирам.

— За какво? — намръщи се тя и отвори чантата си.

— Имам тресчица в пръста — обясни Анди.

— О — най-после загря тя. — Противна работа. Масите тук не са добре полирани. Заповядай, сладурче.

Жената му подаде малък комплект за шиене, който бе взела от последния скъп хотел, където я заведе някакъв богат тип. Даде му и шише лакочистител. Анди натопи иглата в ацетона и смело излезе от ресторанта. Разбира се, онези двамата бродеха около колите и го чакаха. Забелязаха го и тръгнаха към него. Той бързо набоде показалеца и палеца си с иглата. Изстиска колкото се може повече кръв и я размаза по лицето си, после притисна ръце към главата си, сякаш всеки момент щеше да припадне.

— О, Господи — застена той и се олюля надолу по стълбите. — Господи.

Анди се облегна на парапета, като охкаше и притискаше окървавеното си лице.

— Мамка му — изруга Ризо, когато стигна до него. — Какво, по дяволите, ти се случи?

— Братовчед ми — тихо прошепна Бразил.

— За оня педал, дето седеше с тебе, ли говориш? — запита Шифлет.

Анди кимна.

— Да, човече. Той има СПИН и повърна кръв върху мен! Можеш ли да повярваш? О, Господи!

Той слезе надолу по стъпалата. Шифлет и Ризо отстъпиха назад.

— Влезе ми в очите и устата! Знаете ли какво означава това? Има ли наблизо болница? Трябва веднага да отида до болницата! Можете ли да ме закарате?

Бразил почти падна върху тях. Мъжете побягнаха. Скочиха бързо в джипа си и изчезнаха.