Нощен патрул

Глава деветнадесета

В кметството Бразил седеше нетърпеливо на канапето в приемната, оглеждаше това, което го заобикаляше, и слушаше как секретарката на кмета Рут Лафон говори по телефона. Рут изпитваше известно съжаление към младежа, тъй като знаеше, че са му заложили капан, както на много други преди него.

Телефонът звънна отново. Секретарката го вдигна и се усмихна. Държеше се мило и почтително към човека, избран от мнозинството да служи на хората от града. Тя затвори, надигна се от стола и погледна към Анди.

— Кметът ще ви приеме — съобщи тя.

Бразил изглеждаше леко объркан. Не можеше дори да си припомни колко пъти бе опитвал да получи интервю или поне две-три думи от кмета. А сега самият Сърч го търсеше? Да не би да е решил да уважи молбата му? Коя молба всъщност? Бразил си мислеше, че трябваше да се облече по-добре днес, а не да нахлува черните джинси, които му бяха доста тесни. Поне се беше отбил в тоалетната, за да пооправи избелялата си червена риза, която също му беше малка. Тъй като Анди бе свалил няколко килограма, обикновените дрехи му бяха станали прекалено големи и почти се свличаха, затова бе отворил чекмеджето с джинси и ризи, които не бе обличал от гимназията.

— Ако нямате нищо против — обърна се той към секретарката, докато ставаше от канапето, — мога ли да ви попитам дали това интервю има нещо общо с молбите ми да поговоря с кмета, които бях отправил още в началото на кариерата ми като репортер?

— Страхувам се, че той невинаги може да отговори бързо на нечия молба — извини се секретарката с убедителен тон, на който се бе научила през годините.

Бразил я погледна за момент и се поколеба, долавяйки нещо в начина, по който тя избягваше погледа му.

— Добре — каза той. — Благодаря ви.

— Няма за какво — отвърна тя и го поведе към кланицата, тъй като се нуждаеше от работата си.

Кмет Сърч беше изискан и елегантен човек в европейски сив летен костюм. Носеше бяла риза, вратовръзка на сини и сиви шарки и подхождащи за нея тиранти. Кметът не се надигна иззад масивното си, орехово бюро, зад което се виждаше част от банковия център.

— Благодаря ви, че намерихте време, за да се видите с мен — каза учтиво Бразил, като седна на стола срещу Сърч.

— Научих, че вие имате доста интересно положение в града — отвърна кметът.

— Да, господине. И наистина оценявам това.

Младежът не беше от типичните репортери тарикати, с които Сърч се разправяше по цял ден. Това хлапе напомняше за Били Греъм, невинно, учтиво и отдадено на работата си. Сърч знаеше добре, че искрени хора като него представляваха изключителна опасност. Бяха готови да умрат за каузата си, да направят всичко в името господне, не уважаваха личностите и не можеха да бъдат подведени към грях. Работата на кмета нямаше да е толкова лесна, колкото бе очаквал.

— Позволи ми да ти кажа нещо, сине — започна той с фалшиво искрения си маниер. — Никой не обича полицейското управление повече от мен. Но, надявам се, разбираш, че във всяка история има две страни, нали?

— Обикновено са доста повече, поне според собствения ми опит, господине — отговори Бразил.

Хамър стоеше пред кабинета си и разговаряше с Хорджис, докато чакаше Уест и касетата. Полицейската началничка се молеше касетата да разкрие това, което Мънго смяташе за адски важно. Може би късметът й щеше да проработи поне веднъж.

— Фред, достатъчно — каза Хамър, застанала до бюрото му с ръце в джобовете на тютюневия панталон.

— Наистина се чувствам ужасно, началник Хамър. Не мога да повярвам, че съм свършил нещо толкова тъпо. Вие ми се доверихте и аз трябваше да улесня положението ви. А вижте какво направих, когато се притесних — оплака се Хорджис с тъжния си тон, изпълнен с омраза към самия себе си.

Това напомняше прекалено много за оплакванията на Сет, а последното нещо, от което Хамър се нуждаеше в момента, бе съпруг в офиса, самосъжаляващ се и нещастен като онзи в стая 333 в болницата.

— Фред, какво казваме за грешките? Като част от мотото ни? — запита тя.

— Знам — отговори той, без да я погледне.

— Първо, опрощаваме грешка, ако си се опитвал да направиш най-доброто, когато си я допуснал. Второ, ако си съобщил на някого, че си допуснал грешка. И трето, ако си съгласен да говориш за грешката си с останалите, за да не допуснат и те същата.

— Не съм направил две и три — каза Хорджис.

— Не си — съгласи се Хамър в момента, когато Уест влезе. — Две не е необходимо, защото бездруго всички вече знаят. А до пет часа искам коментар от теб, с който съобщаваш на всички за грешката си. На бюрото ми — нареди тя и го погледна над очилата си.

Кмет Сърч не знаеше никакво правило за грешките, което да не наказва жестоко хората, които ги бяха допуснали, особено ако те бяха в резултат на ненадминатата тъпота, причинила на Хамър такова притеснение. Подобно нещо никога не можеше да се случи с него, защото кметът знаеше как да се справя с хората, включително и с пресата.

— Абсолютно не е вярно, че градът не е безопасен — заяви той на Бразил, като си помисли, че в кабинета е станало прекалено горещо и задушно.

— Но петима бизнесмени бяха убити през последните няколко седмици — възрази Анди. — Не знам как вие можете…

— Случайност. Изолирани едно от друго. Инциденти — прекъсна го кметът, по чието зачервено лице се стичаше пот.

— Хотелите и ресторантите в центъра твърдят, че бизнесът им е спаднал с двайсет процента — каза Бразил, който не възнамеряваше да спори, а просто искаше да стигне до същността на нещата.

— А хора като теб само ще влошат това положение — каза Сърч, като избърса челото си.

Искаше му се Кахун никога да не му бе възлагал тази проклета задача.

— Всичко, което искам, е да кажа истината, кмете — каза Бразил. — Прикриването й няма да помогне за приключването на тази ужасна трагедия.

Кметът премина към сарказъм, подигравайки се на простата логика на хлапака. Чувстваше как в гърлото му се надига горчивина. Лицето му се зачерви опасно, яростта му проби покритието на разума. Кметът Сърч загуби контрол над себе си.

— Не мога да повярвам — изсмя се той презрително над репортера, който не представляваше нищо в живота. — Ти ми изнасяш лекция. Слушай, няма да седя тук и да ти говоря, че бизнесът не страда. Аз самият не бих шофирал в центъра в момента.

Той се разсмя още по-силно, без да спре, опиянен от властта си.

Към шест часа Уест и Райнс се отправиха да се напият в таверната на Джак Строу, която се намираше до „Ла-ди-да“ и „Две сестри“ на Седма улица. Уест бе съблякла униформата си и носеше джинси, широка риза и сандали. Пиеше „Сиера Невада“, бирата на месеца, и все още не можеше да повярва на касетата, която бе изгледала с Хамър.

— Имаш ли представа как се отразява това върху мен и отряда ми? — запита тя за четвърти път. — Господи. Моля те, кажи ми, че това е кошмар. Моля те, моля те. Ще се събудя всеки момент, нали?

Райнс пиеше шардоне „Филц Стоун“, виното на месеца. В спортни шорти, маратонки „Найк“ и изрязана тениска, той привличаше всички женски очи, освен тези на събеседничката си. Какво й имаше? Говореше само за работата си и за оня хапльо от вестника, с когото патрулираше. А, и Найлс, проклетата, шибана котка. Колко пъти гнусното животно бе проваляло романтичните им моменти? Изглежда, знаеше кога точно да се намеси. Скачаше върху гърба или главата на Райнс или захапваше палеца му през чорапа. Дори веднъж бе седнал върху дистанционното, като се движеше непрекъснато, докато накрая нежният блус зазвуча като въздушно нападение.

— Не си ти виновна — каза Райнс отново.

Уест изяде още една кисела краставичка, докато музикантите нагласяха оборудването и инструментите си. Малкото заведение със сини найлонови покривки и весели картини в ярки цветове, нарисувани от някой си Трайк, щеше да се разлюлее тази вечер от музика, примитивни импулси и повишено либидо. Райнс се надяваше да накара Уест да остане до по-късно. Всъщност той смяташе всичко, което й се бе случило през деня, за невероятно смешно и едва успяваше да си придаде вид на загрижен и притеснен.

Той си представи как Мънго влиза с наперената си походка в „Престо“. Забелязва някакъв тип с банан в джоба, който е главатар на картел за ядене на сандвичи със сирене. Създава се специален отряд, чиято дейност приключва с видеозапис на Блонди, краля на престъпниците и главен заподозрян за убийствата на Черната вдовица, който обикаля из „Пет точки“ в тесните си черни джинси и репортерски бележник. Какво ли не би платил Райнс, за да може да изгледа запис с Хамър, седнала в залата за конференции, загледана в идиотската касета! Господи! Той отново започна да се бори с усмивката си, но усети, че губи. Лицето и стомахът го боляха от сдържането на напиращия кикот.

— Какво ти става бе? — мрачно го изгледа Уест. — Нищо смешно няма в тая шибана история.

— Наистина няма — едва промълви той, а после избухна в смях, преви се на стола, а по лицето му се стекоха сълзи.

Това продължи, докато групата нагласи усилвателите и провери електрическите китари, барабаните и йониката. Музикантите се споглеждаха с развеселени очи, като отмятаха дългите си коси, а обиците им проблясваха в сумрака. Спукана му беше работата на този захилен тип. Мадамата му го гледаше вбесено. Единственото странно нещо бе, че човекът пиеше само шардоне.

Уест беше толкова разгневена, че й се искаше да обърне масата като в каубойските филми. Искаше да се хвърли върху Райнс, да заключи белезниците около глезените му и да остави мизерния му задник проснат на средата на кръчмата. Тя почти бе повярвала, че Мънго е действал като човек на Гуди. Вероятно онази идиотка му беше обещала различни услуги, ако той прецака Уест и унищожи репутацията в добрите й отношения с Хамър. О, Господи. Когато седнаха около полираната маса и включиха видеото, отначало Уест реши, че е станала някаква грешка. Бразил се разхождаше из улиците и си водеше бележки, за бога! Колко серийни убийци или наркотърговци се мотаеха из улиците през деня и си водеха бележки?

Що се отнася до физическото описание на Анди, Мънго, малоумният кретен, бе пропуснал около десетина килограма и петнайсет сантиметра. Все пак Уест трябваше да признае, че никога не е виждала Бразил в толкова тесни дрехи. Не знаеше какво да мисли за това. Черните джинси бяха така опънати, че се виждаше как мускулите на бедрата му се движат, докато върви. Червеното поло също го обгръщаше плътно. Мускулите му се очертаваха ясно, виждаха се и вените. Вероятно, се е опитвал да се слее със заобикалящата го среда. В това имаше логика.

— Кажи ми какво направи тя — изхълца Райнс и избърса сълзите си.

Уест махна на келнерката за нови питиета.

— Не искам да говоря за това.

— О, моля те, Вирджиния. Кажи ми, кажи ми. Трябва да го направиш — замоли се той. — Разкажи ми какво направи Хамър, когато видя касетата.

— Не — твърдо отговори Усет.

Всъщност Хамър не бе направила нещо особено. Просто остана да седи на обичайното си място начело на масата, вторачена без коментар в телевизора. Изгледа цялата касета, всичките четиридесет и две минути, всеки момент от разходката на Бразил и разговорите му с изпадналите типове на града. Уест и Хамър гледаха как Анди посочва, свива рамене, оглежда се, кляка да си върже връзките и най-после се връща на паркинга, за да се качи в БМВ-то си. След продължителна тишина началник Хамър свали очилата си и изрази мнението си:

— Какво беше това? — обърна се тя към заместничката си, която отговаряше за следствения отдел.

— Не знам какво да ти кажа — отговори Уест, изпълнена с черна омраза към Мънго.

— И всичко това започна в деня, когато ние с теб обядвахме в „Престо“ и ти забеляза един тип с банан в джоба му? — запита Хамър, за да се увери, че си е изяснила фактите по случая.

— Не смятам, че трябва да свързваме двата случая.

Хамър се надигна, но Уест не посмя да помръдне.

— Разбира се, че е справедливо — възрази Хамър и отново пъхна ръце в джобовете си. — Не ме разбирай погрешно, Вирджиния, не те обвинявам — успокои я тя и се заразхожда. — Как е възможно Мънго да не е познал Анди Бразил? Той е из улиците денонощно с нас или заради „Обзървър“.

— Мънго е под прикритие — обясни Уест. — По правило избягва всички места, където има полицаи или журналисти. А и не мисля, че чете много.

Хамър кимна. Влезе му в положението. Тя не бе готова да реагира враждебно на грешките на хората, независимо дали ставаше дума за Хорджис, Мънго или дори Уест, която по принцип не правеше грешки, с изключение на това, че въобще бе поверила на Мънго някаква задача.

— Искаш ли да я унищожа? — запита Уест, когато Хамър извади касетата от видеото. — Искам да кажа, че е по-добре да я запазим. Някои от кадрите включват познати проститутки. Захарчето, Лимоновото резенче. Пойзън.

— Всичките ли бяха там? — озадачено попита Хамър, докато отваряше вратата на залата за конференции.

— Сливат се с околността. Трябва да знаеш къде да гледаш.

— Ще я запазим — реши Хамър.

Райнс се смееше толкова гръмко, че Уест се ядоса на себе си, задето му бе разказала остатъка от историята. Главата му лежеше на масата, а ръцете покриваха лицето му. Уест избърса челото си, защото се потеше, сякаш бе в тропиците. Групата скоро щеше да засвири, а и заведението непрестанно се пълнеше с хора. Тя забеляза Томи Аксъл и го позна от снимката му във вестника. Беше с някакъв младеж. И двамата бяха облечени като Райнс, показвайки телата си. Защо повечето хомосексуалисти бяха толкова хубави? Уест смяташе, че това не е справедливо. Не само бяха мъже в един мъжки свият и се възползваха от всичките му привилегии, но и някак си бяха успели да получат всички добри женски качества, като грациозност и красота.

Разбира се, взимаха и някои от по-неприятните женски черти. Коварство, флиртаджийство, суета и вечно желание за нови тоалети. Вероятно това все пак нямаше нищо общо с пола, реши Уест. Може би дори не съществуваше такова нещо като пол. Възможно бе биологически хората да са като колите. Беше чувала, че в някои страни воланите са отдясно, а тук бяха отляво. Различни полове? Не. Може би просто различни коли.

— Писна ми вече — изсъска Уест към Райнс.

Беше изпила бирата си и започваше следващата. Тази вечер можеше да си позволи да се напие. Райнс щеше да шофира.

— Съжалявам. Съжалявам — извини се той, пое си дъх и се стегна. — Изглеждаш, сякаш не се чувстваш съвсем добре — допълни той със загрижено изражение. — Тук е доста горещо.

Уест отново избърса лицето си и усети, че дрехите й са абсолютно мокри. Чувстваше тежест в долната си част. Богинята на плодородието й напомняше все по-жестоко всеки месец, че времето й изтича. Гинеколожката й непрестанно я предупреждаваше, че проблемите й ще започнат преждевременно. Доктор Алис Буржоа говореше за налаганото от природата наказание, когато няма деца и не се очакват такива. „Никога не подценявай биологията“ — казваше винаги лекарката.

Уест и Райнс си поръчаха хамбургери, пържени картофи и нови питиета. Тя попи лицето си и усети, че й става студено. Не беше сигурна, че ще може да хапне нещо. Загледа се в групата, после хората от съседните маси привлякоха вниманието й. Тя мълча дълго време, заслушана в една двойка наблизо, която говореше на чужд език, вероятно немски. Уест изпадаше в сантиментално настроение.

— Изглеждаш заета с неприятни мисли — каза Райнс.

— Помниш ли какво стана, когато пречукаха онези немски туристи в Маями? — запита тя. — Какво причини това на туризма?

Райнс като мъж прие това лично. Беше видял труповете, жертви на Черната вдовица, или поне повечето от тях. Струваше му се немислимо да насочат пистолет срещу главата ти и да ти пръснат мозъка. Никой не можеше да каже на какви унижения са били подложени нещастните жертви, преди да ги убият. Откъде да си сигурен, че първо не са им смъкнали панталоните? Може първо да са ги изнасилили, а после да са ги украсили с оранжевия символ. Ако убиецът е носил презерватив, кой щеше да узнае? Уест бе казала най-подходящото нещо, за да раздразни Райнс. Сега и неговото настроение отиде на кино.

— Значи сега става дума за туризма — каза той, като се наведе над масата. — Може би трябва да забравим как са изкарвали онези нещастници от колите, пръсвали са им мозъците и са украсявали топките им с графити!

Уест отново избърса лице и извади аспирин от джоба си.

— Това не са графити. Символ е.

Райнс кръстоса крака, сякаш се чувстваше застрашен. Келнерката сервира вечерята им. Той грабна кетчупа и лапна пържен картоф.

— Това ме отвращава — каза Райнс.

— Би трябвало да отврати всекиго — отвърна Уест, която не можеше да погледне към храната.

— Кой, мислиш, извършва убийствата? — запита Райнс, като натопи няколко картофа в кетчупа.

— Вероятно някой хермафродит.

Студена пот заливаше Уест. Косата около лицето и врата й беше напълно мокра, сякаш бе участвала в гонитба.

— А? — измуча Райнс, отхапал голямо парче от хамбургера си.

— Жена едната нощ, мъж другата. В зависимост от настроението му.

— О, като теб — каза той и се протегна към майонезата.

— По дяволите — извика Уест и блъсна чинията си встрани. — Ще повърна.

Първите акорди на електрическите китари разлюляха заведението. Цимбалите звънтяха, а пръчките на барабаниста силно отмерваха ритъма. Аксъл докосна нежно с крак глезена на Джон и се замисли за Бразил за милионен път днес.

Пакър също мислеше за Бразил, докато изкарваше Дуфъс от задната врата. Противното псе се затича към японския клен като дребна рошава топка. Дуфъс винаги ходеше на едно и също място. Свикваше с него и трябваше да открие собствените си миризми. За него нямаше значение, че дървото бе в края на двора и започваше да вали. Пакър стоеше мрачно и гледаше как Дуфъс сякаш прави реверанс на кралицата.

— Защо не си вдигнеш крака като мъж? — промърмори редакторът на животното, което го гледаше с ококорени очи. — Педал — допълни той.

Пейджърът на Пакър звънна по-рано тази вечер, докато той косеше тревата през почивния си ден. Обади се Панеса, за да му съобщи как кметът е признал, че самият той не би шофирал из центъра на града в този момент. Мили боже, това беше невероятно! Вестникът сигурно щеше да спечели „Пулицър“ за подобна статия, която допринасяше за промяна в историята на града. Защо, по дяволите, това трябваше да стане, когато Пакър вече не беше в новинарската зала? Беше работил там трийсет и две години. В момента, когато реши да промени живота си и да предотврати инфаркта, който го застрашаваше, се появи Анди Бразил.

Редакторът изчака търпеливо проклетото куче да свърши работата си, после въздъхна и се надигна. Върна се в къщата с Дуфъс по петите му.

— Ето го доброто ми момченце — загука Милдред, като вдигна кучето и го прегърна нежно.

Пакър влезе във всекидневната, отпусна се на креслото и включи телевизора. Часове по-късно той все още седеше там и ядеше пилешки шишчета, които топеше в лютив сос. От време на време посягаше и към огромния плик с чипс. След няколко бири успя да изхвърли от мислите си инфаркта. Милдред гледаше „Ваканция у дома“ за безброен път, защото смяташе, че филмът силно напомня за техния живот. Иди че я разбери. Първо, Пакър не свиреше на орган, а тя не носеше перука и не пушеше. Не живееха в малък град, а дъщеря им никога не бе уволнявана, поне не от художествена галерия. Това бе едно от местата, където никога не бе работила, вероятно защото беше далтонистка. Освен това синът им не беше гей, поне доколкото Пакър знаеше, а намеците на жена му, че има нещо съмнително, изчезваха в Бермудския триъгълник на паметта му. Редакторът не слушаше и история не се получаваше. Край.

Пакър взе дистанционното и увеличи звука. Уеб се вторачи в камерата по начин, който предвещаваше неприятности.

— Мамка му — изруга Пакър и се нагласи по-удобно.

— В изненадващ, ако не и шокиращ момент на откровеност днес — започна Уеб с искрено изражение — кмет Чарлс Сърч каза, че поради убийствата на Черната вдовица хотелският и ресторантският бизнес са спаднали с повече от двайсет процента. Кметът добави, че той самият не би посмял да шофира из центъра на града нощем. Сърч се надява жителите на Шарлът да помогнат на полицията да залови безмилостния убиец…

Пакър се хвърли към телефона, а торбата с чипс падна и се разпиля на пода.

— … охарактеризиран от ФБР като сексуален психопат, сериен убиец, който няма да спре… — продължаваше Уеб.

— Слушаш ли това? — извика Пакър, когато Панеса вдигна телефона.

— Записвам го — отвърна той с убийствен тон. — Това трябва да спре.