Нощен патрул

Глава осемнадесета

Екипът, събран от Уест, за да разследва сделките с наркотици, които се сключваха в „Престо грил“, също трябваше да разрови доста мръсотия, да я сортира и да я сравни с другите криминални сделки в града. Мънго беше детектив под прикритие. Той ядеше пържено пиле със сос в ресторанта, където Бразил, когото Мънго не познаваше, пиеше кафе. Мънго приличаше на обута в джинси планина. Носеше тениска с емблемата на „Пантерите“, портфейлът бе закачен с верига на колана му, дългата му, гъста коса бе вързана на конска опашка, а през леко олисялото му чело минаваше лента. Тоалетът му се допълваше от обица. Мънго пушеше и присвиваше едното си око, докато наблюдаваше русия тип, които разпитваше Спайк за нещо.

— Не, човече — каза Спайк, докато режеше картофи. — Никой не е оттук, нали знаеш к’во имам предвид?

Спайк говореше със силен португалски акцент.

— Никакво значение няма откъде са — каза Бразил. — Важното е какво става, когато дойдат тук. Виждаш ли, източникът на цялата онази гадост е точно тук — добави той и почука с пръст по тезгяха. — Местен. Сигурен съм. Ти как мислиш?

Спайк не възнамеряваше да се замисли по въпроса. Мънго наостри уши. Този рус красавец му изглеждаше познат. Беше сигурен, че го е виждал някъде, и това го убеди, че младежът е подозрителна личност. Но трябваше да се действа спокойно. Мънго реши да поседи тук по-дълго, за да разбере какво става, а и още не бе свършил със закуската си.

— Имам нужда от още препечен хляб — каза той на Спайк, когато русият си тръгна. — Кой е тоя? — запита той и посочи с глава към вратата.

Спайк сви рамене. Отдавна се бе научил да не отговаря на въпроси, а Мънго беше ченге. Всеки го знаеше. Спайк започна да подрежда приборите, без да говори.

Бразил се отправи към следващата си цел. Точно до „Престо грил“ се намираше хотел „Пътник“, където човек можеше да получи стая само за петдесет долара на седмица, стига да успееше да се разбере с администратора Бинк Лайдъл. Бразил му зададе няколко въпроса и получи същата информация като в „Престо“. Лайдъл не беше особено гостоприемен. Седеше със скръстени ръце зад издрасканото бюро, на което имаше звънец и телефон. Той каза на бялото момче, че не знае нищо за бизнесмените, намерили смъртта си в околността. Добави, че според него не е възможно „източникът на цялата гадост“ да е местен. Той лично никога не бе виждал подозрителни лица, особено в хотела, който беше една от забележителностите на града и най-страхотното място в миналото.

Бразил повървя няколко пресечки до Пета улица и намери билярдна зала „Джазбоун“. Репортерът реши, че ще успее да накара все някой да поговори с него, независимо от риска. В този ранен час „Джазбоун“ не въртеше оживен бизнес. Само няколко мъже седяха, пиеха бира, пушеха и си разказваха преувеличени истории за мадами и печалби от лотарията. Масите за билярд, покрити с избеляло зелено сукно, бяха празни. Топките седяха в триъгълниците, чакащи вечерта, когато мястото щеше да се напълни с опасни типове. Ако някой знаеше какво става в квартала, това бе Джазбоун, голямата клечка.

— Търся Джазбоун — обърна се Анди към посетителите.

Един от тях посочи към бара, където Джазбоун отваряше каса бира и гледаше любопитно към русия тип, облечен като колежанин.

— Да — обади се Джазбоун. — От какво имаш нужда?

Бразил тръгна към него по изгорения от цигари и вмирисан на уиски мокет. Едра хлебарка премина бързо пред краката му. По всички маси имаше разпилени фасове, пепел и сол. Той приближи към Джазбоун и забеляза всички детайли. Джазбоун носеше златни пръстени, изработени от монети и украсени с диаманти, на всеки пръст. Златните коронки по зъбите му бяха изрязани като сърца и детелини. На десния му хълбок висеше полуавтоматичен пистолет. В момента Джазбоун подреждаше шишета с бира в хладилника.

— Единственото студено, което имаме в момента, е „Синя панделка“ — съобщи той.

Снощи мястото бе доста оживено и сега Джазбоун бе скапан. Имаше чувството, че това момче иска нещо друго, а не бира, но не беше ченге под прикритие като Мънго. Джазбоун подушваше ченгетата и федералните агенти още когато влезеха в квартала. Не можеше да си спомни кога за последен път го бяха измамвали. Единствените, които си позволяваха да му се озъбят, бяха хора като него, с пистолети и всичко друго.

— Аз съм от „Шарлът Обзървър“ — представи се Бразил, който знаеше кога да се прави на ченге доброволец и кога не. — Бих се радвал на помощта ви, господине.

— Така ли?

Джазбоун изостави бутилките бира. Винаги бе знаел, че някой ден ще види името си във вестника.

— Каква помощ? — запита той. — За вестника ли?

— Да, господине.

Хлапето беше и добре възпитано, знаеше как да покаже уважението си. Джазбоун го огледа внимателно, задъвка клечка за зъби и сви вежди.

— Е, какво искаш да знаеш? — запита той, като заобиколи бара и си придърпа стол.

— Ами нали знаете за онези убийства тук — започна Анди.

Джазбоун се обърка за момент.

— А? Дали не можеш да си по-точен?

— Бизнесмените, които не бяха от нашия град. Черната вдовица — отвърна Бразил, като сниши глас.

— О, да. Те… — каза Джазбоун, без да му пука кой ще го чуе. — Един и същи човек е извършил всичките.

— Те сигурно не са добри и за вашия бизнес — каза Анди самоуверено, като се държеше, сякаш и той носи оръжие. — Някакъв смахнат там навън, който съсипва бизнеса на всички.

— Точно така е, брато. Абсолютна истина. Аз ръководя почтен бизнес тук. Не искам неприятности и не причинявам такива — съгласи се Джазбоун, като запали цигара. — Другите правят такива неща. За това нося ей това — потупа той пистолета си.

Бразил се загледа в оръжието завистливо.

— Мамка му, човече — каза той. — К’во, по дяволите, носиш?

Джазбоун определено се гордееше с пищова си. Беше го получил от един търговец на дрога при игра на билярд. Онзи тип беше от Ню Йорк и очевидно не знаеше, че Джазбоун си има зала за билярд по определена причина. Мнението на Джазбоун бе, че когато е добър в нещо, независимо дали става дума за жена, кола или игра на билярд, той трябва да притежава това нещо. А наистина беше страхотен играч. Той извади пистолета от кобура, за да може Бразил да го разгледа, без да се приближава прекалено много.

— „Колт Дабъл Ийгъл“, четиридесет и пети калибър с дванайсетсантиметрова цев — уведоми го Джазбоун.

Бразил бе виждал пистолета по списанията. Неръждаема стомана, оксидиран, с подвижен мерник, широк стоманен спусък и ударник като за бойно оръжие. Струваше около седемстотин долара. Хлапето изглеждаше впечатлено и си личеше, че умира да докосне пищова, но Джазбоун не го познаваше достатъчно добре, за да му позволи.

— Мислиш ли, че един и същи човек е пречукал онези бели мъже, дошли в нашия град? — повтори Бразил.

— Не съм казал, че са бели — поправи го Джазбоун. — Последният, сенаторът, не беше бял. Но да, един и същи идиот го прави.

— Имаш ли представа кой? — запита Анди, като се опита да прикрие вълнението в гласа си.

Джазбоун знаеше точно кой и също като онези богати мъже в колите под наем не искаше подобни неприятности в квартала си. Да не говорим, че Джазбоун бе радетел за свободата на бизнеса и събираше пари не само от билярд и сервиране на напитки. Имаше интерес и от няколко момичета по улиците. Те му печелеха по някой допълнителен долар, а и му правеха компания. Черната вдовица съсипваше бизнеса. В последните дни Джазбоун бе стигнал до извода, че хората, които идваха по работа в града, гледаха CNN, прочитаха вестника, а след това си взимаха порнокасети и си оставаха в хотела. Джазбоун не ги обвиняваше.

— Има една тиква навън, дето управлява няколко момичета — съобщи Джазбоун на Бразил, който усърдно записваше всичко. — Аз лично бих потърсил него.

— Какво е тиква?

Златната усмивка проблесна към наивното хлапе.

— Прическа — каза той и посочи към собствената си глава. — Оранжев като тиква, с много плитчици. Един гаден ебалник.

— Знаеш ли му името? — попита Бразил.

— Хич и не искам да го знам — отговори Джазбоун.

Уест, началник на следствения отдел на града, никога не бе чувала за някаква оранжева глава във връзка с убийствата на Черната вдовица. Когато Бразил й се обади от обществен телефон, тъй като нямаше доверие на мобифоните за подобна деликатна информация, той бе развълнуван, сякаш току-що бе участвал в престрелка. Тя записа думите му, но нито една от тях не събуди надеждите й. Нейният отряд бе прекарал седмици из улиците. Бразил бе изтърпял петнайсет минути в обществото на Джазбоун и бе разрешил случая? Тя не мислеше така. Нито пък изпитваше приятелски чувства към лъжливия, използвачески задник на Бразил.

— Как е началничката? — попита я той.

— Защо ти не ми кажеш — отвърна Уест.

— Какво?

— Слушай, нямам време за празни приказки — грубо добави тя.

Бразил стоеше на тротоара пред федералния съд и гледаше мрачно към хората, които минаваха покрай него. Не му пукаше от нищо.

— Какво съм направил? — отвърна на огъня той. — Кажи ми, кога за последен път ми се обади? Не съм забелязал да си вдигала телефона, за да ми предложиш да правим нещо или поне да видиш как съм.

Уест не се бе замисляла за това. Никога не се обаждаше на Райнс. Всъщност никога не се обаждаше на никого, с изключение на самия Бразил. Защо, по дяволите, беше така и защо изведнъж се бе почувствала неудобно да набере номера му?

— Смятах, че ти ще ми звъннеш, когато се сетиш — отговори тя. — А около мен всичко бе нормално. Найлс ми взе здравето. Може да го предам в съда са малолетни. Не знам защо не ти се обадих, ясно ли е? Но какво ще постигнеш, ако решиш да ме наказваш за това?

— Искаш ли да поиграем тенис? — бързо попита Бразил.

Уест все още пазеше старата си дървена ракета „Били Джийн Кинг“. Вече не произвеждаха такива. Имаше и стара кутия с топки за тенис „Треторн“, които се чупеха като яйца. Последният й чифт обувки за тенис бяха прости бели гуменки, каквито също вече не се произвеждаха. Уест нямаше представа дори къде са прибрани тези неща, а и не притежаваше никакви дрехи за тенис. Освен това в този етап от живота си предпочиташе дори да гледа бейзбол, отколкото тенис. Имаше много причини за това.

— Забравѝ — отговори тя и затвори телефона.

После отиде до кабинета на Хамър. Хорджис не беше в обичайното си дружелюбно и весело настроение. Уест го съжали. Независимо колко пъти Хамър го бе успокоявала, той не можеше да си прости за грешката. Беше взел радиото вместо телефона. Кретенът Хорджис, некадърният дежурен капитан, бе направил всичко възможно целият свят да узнае за стрелбата в дома на шефката. Всички говореха за това и се смееха. Бяха измислени и доста вицове, които Уест се надяваше Хамър никога да не чуе. Хорджис беше блед и потиснат и едва кимна на Уест.

— Вътре ли е? — запита Уест.

— Предполагам — отговори той тъжно.

Уест едновременно почука и влезе. Хамър говореше по телефона и почукваше с химикалката си по купчина розови листчета за съобщения. Изглеждаше учудващо спокойна и делова в тютюнев костюм и риза на бели и жълти райета. Уест бе изненадана и доволна, когато забеляза, че шефката й отново носи панталон и ниски обувки. Уест си придърпа стол и зачака Хамър да привърши разговора си.

— Не исках да те прекъсвам — каза Уест.

— Няма проблеми — отвърна Хамър.

Тя съсредоточи върху Уест вниманието си и облегна ръце върху спретнато подреденото си бюро, говорещо за човек с много работа, който с лекота се справя с нея. Хамър никога не отлагаше задачите си, макар никак да не й се занимаваше с тях. Колкото повече остаряваше, толкова повече се учудваше на нещата, които преди бе смятала за важни. В последните дни особено погледът й върху живота се бе променил сериозно.

— Досега нямахме възможност да поговорим деликатно — започна Уест. — Как се справяш?

Хамър й се усмихна леко и за секунда в погледа й проблесна тъга.

— Възможно най-добре, Вирджиния. Благодаря за съчувствието ти.

— Статиите, снимките и всичко друго във вестника беше чудесно — продължи Уест. — А и статията на Бразил беше великолепна.

Тя замълча в този момент, защото споменаването на Анди все още я притесняваше, макар да не разбираше защо.

Хамър обаче я разбра идеално.

— Слушай, Вирджиния — каза тя с нежна и леко развеселена усмивка. — Той е наистина впечатляващ младеж, признавам го. Но що се отнася до мен, няма за какво да се тревожиш.

— Моля? — намръщи се Уест.

Бразил бе навън под яркото слънце. Разхождаше се по тротоара в един квартал на града, където не трябваше да се ходи без въоръжена охрана. Този район бе познат като „Петте точки“. Тук се пресичаха пет от най-дългите улици в града, които водеха пътуващите по тях до Куин. Това бяха хилядите бизнесмени, идващи от международното летище, и ужасните типове, които ги чакаха, включително Тиквата.

Малкото хора, които бяха виждали Тиквата, смятаха, че е хермафродит. Той прекарваше повечето си време в тъмносиния товарен микробус форд, модел 84, по който много си падаше, тъй като микробусът имаше само предни прозорци. Какъвто и бизнес да решеше да проведе в задната му част, всичко си оставаше скрито от любопитни погледи, както трябваше да бъде. В тази чудесна сутрин Тиквата бе паркирал на обичайното си място на Пета улица, на „Предпочитания паркинг“, където пазачът го познаваше достатъчно добре и го оставяше на спокойствие, тъй като от време на време се възползваше от услугите, които бизнесът на Тиквата му предоставяше.

Тиквата четеше вестник и ядеше третия си сандвич с бекон, яйца и лют сос, донесен му от пазача. Тиквата забеляза бялото момче, което се мотаеше наоколо и слухтеше с бележник в ръка. Хората из улиците разправяха, че името на хлапака било Блонди. Тиквата знаеше много добре кого се опитва Блонди да открие и никак не харесваше това. Той се вгледа в младежа докато привършваше закуската си и отваряше кутия бира. После реши да хвърли още един поглед върху историята в сутрешния „Обзървър“.

Някакъв южноамерикански репортер на име Бразил отиваше прекалено надалеч в писанията си за Тиквата, а на него това никак не му харесваше. Преди всичко Тиквата бе обиден, че когато хората четяха за него, си представяха паяк. На всичкото отгоре вярваха, че оранжевият символ, който Тиквата рисуваше на всеки труп, представлява пясъчен часовник. А той го правеше, първо, защото обичаше оранжевото. Освен това бе решил да пречука и обере осем бизнесмени, преди да се премести другаде. Да се мотае много дълго из същия район означаваше да си рискува късмета, а числото осем бе просто бележка към самия него, напомняне, че скоро за Тиквата ще настъпи време да потегли с микробуса, вероятно към Вашингтон.

В днешната статия онзи репортер Бразил бе цитирал някакъв тип от ФБР, който твърдеше, че Черната вдовица има неуспехи в личния си живот, никога не се е женил и не е успявал да се задържи някъде на работа дълго. Специален агент Бърд продължаваше с думите, че Тиквата е неспособен сексуално, а и във всяко друго отношение, и страда от сбърканата си сексуалност. Според агента Тиквата, когото, разбира се, не наричаха по име, а „убиеца“, бе разгледал и прочел солидно количество порнография, свързана с насилие, произлизаше от разстроено семейство и никога не бе завършил колеж, ако въобще бе посещавал такъв. Притежаваше кола, вероятно стара и американска, и все още живееше с баща си, когото бе мразил през целия си живот. Убиецът бе мърляв, вероятно дебел и злоупотребяваше с наркотици.

Специален агент Бърд не свършваше с това, а предричаше, че Тиквата скоро ще започне да се скапва. Щеше да започне да прави грешки, да се мъчи да изпревари самия себе си и да загуби контрол. С всички психопати ставаше така след известно време.

Тиквата захвърли отвратено вестника в задната част на микробуса. Някой доносничеше и съобщаваше подробности за него на пресата. Тиквата се вторачи в Блонди, който спря пред „Кадилак грил“, където грижливо приготвяха сандвичите на убиеца. Блонди реши да влезе вътре.

Клиентелата на „Кадилак грил“ не се зарадва, когато русият хлапак влезе. Знаеха, че е репортер, и не искаха да имат нищо общо с него или въпросите му. Какво си мислеше? Че са луди? Да не би да очакваше, че ще рискуват да раздразнят Тиквата и да свършат със „Силвъртипс“ в главите си? Онзи изрод бе най-гнусното и омразно същество, което човек можеше да си представи. Истината бе, че всички в „Петте точки“ се молеха Тиквата да се премести някъде другаде или да го пречукат. Но както бе обичайно за фашистките режими, никой нямаше смелостта да се надигне срещу него. Енергията и куражът бяха на твърде ниско ниво сред войниците, които стояха до късно, пиеха, пушеха трева и играеха билярд.

Главният готвач на „Кадилак грил“ бе Римъс Уилън, мощен ирландец, покрит с татуировки. Беше чувал много за Блонди и не искаше шпионина в заведението си. Римъс току-що бе приготвил за Тиквата три сандвича и знаеше, че шибаният студенокръвен убиец седи навън в микробуса си, наблюдава и чака Римъс само да посмее да сервира на Блонди чаша кафе. Римъс продължи да обслужва бара, после се замота с почистването на грила. Приготви още кафе, изпържи нова порция яйца и прочете вестника.

Бразил се настани до една от масите и взе мазното меню с приемливи цени, написано на ръка. Усещаше, че хората в заведението го гледат по възможно най-недружелюбния начин. Той им се усмихна в отговор, сякаш ги предизвикваше да си помислят още веднъж. Бразил не възнамеряваше да се откаже от мисията си. Пейджърът му иззвъня силно и всички го чуха. Той го грабна стреснато, като че ли го беше ухапал. Позна номера и се изненада. Огледа се наоколо и реши, че това не е най-подходящото място, където да извади мобифона си и да се обади в кабинета на кмета.

Тъкмо се надигаше да си тръгне, но промени решението си, когато вратата се отвори. Младата проститутка влезе в заведението, а пулсът на Анди се ускори. Не беше сигурен защо е толкова развълнуван, но не можеше да свали очи от нея. Чувстваше съчувствие към момичето, което бе странно придружено от страх. Тя носеше отрязани джинси, сандали с дебели подметки и тениска със снимка на „Грейтфул Дед“ с отрязани ръкави. Голите й гърди се движеха ритмично. Тя се настани до съседната маса и се вторачи дръзко в него, като отметна мръсната руса коса от лицето си.

Римъс и донесе кафе, преди още да е взела менюто. Тя прочете със затруднение написаното в менюто. Стори й се, че думите трептят като въдиците на рибарите на брега на езерото Алгае, както богаташите в Дейвидсън наричаха малкото езерце на „Грифит“ и „Мейн“, където баща й я бе завел няколко пъти на риба. Това беше, преди тя да порасне. Майка й работеше като камериерка в хотел „Бест Уестърн“. Баща й беше шофьор на камион и нямаше точно определено работно време. Мама невинаги си беше у дома, когато съпругът й се завръщаше от дълго пътуване.

Според Крейвън Джоунс трите му дъщери му принадлежаха и как щеше да изразява любовта си към тях, си бе негова работа. Нямаше съмнение, че бе пристрастен към Ади, кръстена на тъща му, която той ожесточено мразеше. Ади беше руса и красива, специално хлапе, което обичаше да се гуши в баща си и не се разбираше много добре с майка си. На госпожа Джоунс й бе писнало да се прибира у дома при пияния си, отвратителен, миризлив съпруг, който я шамаросваше, блъскаше и дори веднъж счупи носа и челюстта й. Дъщерите, както можеше да се очаква, не страняха от него поради страха си.

Ади навърши единайсет години и една нощ татко се пъхна при нея в леглото. Той миришеше на кисела пот и алкохол. Притисна твърдото си нещо в нея, а после го вкара, без да обръща внимание на окървавените чаршафи и сълзите й. Сестрите на Ади спяха в същата стая и чуха всичко. Никой не заговори за случката. Госпожа Джоунс също реши да се прави, че не забелязва. Но знаеше много добре какво става. Ади го разбра по очите й, увеличеното количество алкохол, което поглъщаше, и нарастващото безразличие към Ади. Това продължи, докато Ади навърши четиринадесет години и избяга от дома си една вечер, в която госпожа Джоунс работеше, а татко бе на път. Ади стигна до Уинстън-Салем, където срещна първия мъж, който някога се бе грижил за нея.

Оттогава имаше много такива. Те й даваха кокаин и крек, цигари, пържено пиле, каквото си поискаше. Беше на двайсет и три, когато преди няколко месеца слезе от автобуса в Шарлът. Ади нямаше ясни спомени за това. Струваше й се, че последното нещо, което си спомня, бе как в Атланта се бе надрусала с добра дрога заедно с някакъв тузар, който й плати двайсет кинта допълнително, за да се изпикае върху лицето й. Тя можеше да понесе всичко, стига да не присъстваше на мястото в мислите си, а единственият начин за това бе дрогата. Сий, последният й мъж, я преби със закачалка, защото една вечер имаше силни болки в корема и не можеше да изкара никакви пари. Тя избяга за кой ли път в живота си и се отправи към Шарлът, защото знаеше къде е, а и това бе всичко, което можеше да си позволи, след като открадна чантата на една стара жена.

Ади Джоунс, която не бе наричана с християнското си име от много отдавна, носеше вълнен сак, откраднат от един от клиентите й. В него имаше само няколко неща, но тя го стискаше здраво, докато вървеше по улица „Уест Трейд“ към „Престо грил“. На отсрещната страна на улицата Тиквата седеше в микробуса си и гледаше. Някои от най-добрите му момичета бяха слезли от автобуса. Тези нещастни същества се изсипваха в града като биологически отпадъци. Историите им винаги си приличаха. Тиквата знаеше това много добре, тъй като преди време самият той бе изпълзял от подобна дупка.

Петнайсет минути по-късно Ади се озова в тъмносиния микробус, а Тиквата разбра, че този път е направил сериозно откритие. Не само искаше момичето за себе си, но и бе сигурен, че клиентите ще си паднат по това стегнато тяло, замъглени очи и пухкави устни. Тиквата кръсти новото си създание Пойзън11 и двамата започнаха да превземат района. Отначало другите сводници им се подиграваха. После започнаха убийствата и улиците се изпълниха с ченгета. Носеха се слухове за зловещи куршуми с кух връх, нещо, боядисано в оранжево и някакъв паяк. Всички се уплашиха.

— Какво да бъде? — запита Римъс момичето, което пушеше цигара и гледаше към улицата.

— Малко бекон — отвърна тя с акцент, който вече не звучеше като на бял човек или дори американец.

През годините Римъс бе забелязал, че проститутките приемаха акцентите и маниерите на притежателите им. Черни курви звучаха като бели, а белите като черни. Бели жигола ходеха с пружиниращи походки като играчите от НБА, а черните се движеха като Джон Уейн. Римъс вече бе свикнал с това. Той просто си готвеше, въртеше си заведението и не обръщаше внимание на нищо. Не искаше неприятности, а Пойзън го притесняваше като шило за лед, прекалено доближено до окото му. Усмивката й беше подигравателна, сякаш долавяше страха му. Римъс усети, че едно зловещо убийство, включително неговото, би я развеселило.

Бразил остана на мястото си известно време, като наблюдаваше как клиентелата намалява. Той потупваше менюто си нервно, но масата му бе празна, тъй като очевидно никой не възнамеряваше да го обслужи. Той загледа младата проститутка, която привърши закуската си. Тя остави пари на масата и стана. Очите му я проследиха до вратата. Умираше от желание да поговори с нея, но се притесняваше. Звънчето на вратата издрънча, когато тя излезе. Анди също се надигна. Забрави, че въобще не е поръчвал, и остави бакшиш. Изскочи от заведеното с бележник в ръка, огледа се наоколо, после зави зад ъгъла и огледа паркинга, но не я видя никъде. Разочарован, той продължи да се мотае из улиците.

Черен микробус със затъмнени стъкла мина бавно покрай него, но Бразил не му обърна внимание, тъй като се мъчеше да отключи някакъв сейф в мислите си. Беше убеден, че знае комбинацията за него, но все още не можеше да проникне вътре.

Мънго се вторачи през предното стъкло на микробуса към Блонди, осъзнавайки, че работата става все по-сложна. Загледа се в бавния, ленив начин, по който младежът се движеше, като спираше от време на време, за да огледа нещо. Вълнението на Мънго се засили, когато Блонди се приближи към Шена, една от най-старите проститутки в района.

Тя стоеше на стъпалата на рушаща се дървена къща, пиеше кола и се опитваше да се съвземе от предишната нощ и да се подготви за следващата. Блонди пристъпи към нея, като че ли се познаваха много добре, и я заговори. Тя сви рамене, после се раздразни и го отпъди с ръка, сякаш бе досаден гълъб. Охо, помисли си Мънго, хлапето се превръщаше в териториален проблем. Преминаваше нагло през границите на другите курви. Блонди вероятно съблазняваше мъже, може би и жени, продаваше им дрога, извършваше престъпления и забогатяваше от тях.

Мънго бе убеден, че ако се порови, ще открие интересни неща за хлапака. Вероятно той заемаше солидно място във веригата за търговия с наркотици. Може би дори беше директно свързан с Ню Йорк. Възможно бе да съществува и връзка с убийствата на Черната вдовица. Мънго извади видеокамерата и запечата на нея най-красивата и чиста мъжка проститутка, която бе виждал. После подкара бързо към управлението.

Уест не спа цяла нощ. Направи всичко възможно, за да накара Найлс да престане с безкрайното си скимтене и нахалстване, изхвърли го няколко пъти от леглото си, говори му като на възрастен, като се опита да го накара да разбере, че е скапана от умора и се нуждае от сън. Вика, крещя, заплашва го и накрая го изхвърли от стаята и заключи вратата. На сутринта, когато Уест изфуча от стаята си, закъсняла за работа, Найлс спеше спокойно на любимия си перваз.

Търпението й беше напълно изчерпано. Когато Мънго влезе в залата за конференции по средата на събранието й със специалния отряд, тя го изгледа враждебно.

— Имаме събрание — съобщи му тя.

— Аз пък имам нещо, за което със сигурност искаш да чуеш — отвърна той и гордо посочи касетата. — Определено тук имаме сериозен играч, може дори да е нашият убиец или поне да е замесен.

Мънго дишаше тежко и повече от всякога приличаше на рокер.

Хамър говореше по телефона, откак Уест я бе видяла за последен път, затова сега Уест се обади по радиото и помоли началничката си да й се обади, когато приключи с разговора.

— Не искам да предизвиквам напразни надежди — каза Уест. — Но звучи доста обещаващо.

— Опиши ми го — каза Хамър.

— Бял мъж, около метър и седемдесет и пет, шейсет и пет килограма, рус, тесни черни джинси, прилепнало поло, маратонки „Найк“. Обикаля из района на Пета улица и „Трейд“, оглежда колите и заговаря проститутките. Очевидно е бил в „Престо“, за да поговори за качеството на наркотиците в района и местните източници, нещо такова. Освен това — продължи Уест, — а това ме притеснява наистина, ти познаваш Ади Джоунс, наречена Пойзън, нали?

— Ясно — отвърна Хамър, без да знае за какво става дума.

— Били са заедно в „Кадилак грил“ известно време. Тя си тръгнала, а той излязъл веднага след нея. На този етап се разделили, очевидно всеки тръгнал да си върши неговата работа.

— Къде е касетата? — запита Хамър.

— В мен.

— Гледа ли я вече?

— Не, за операции под прикритие използваме специални камери. Мънго трябва да прехвърли записа на ВХС и всеки момент ще се върне с касетата.

— Донеси я — нареди Хамър. — Ще я гледаме заедно.