Нощен патрул

Глава тринадесета

Бразил имаше много неща, за които да мисли. Написа материалите си бързо и ги изпрати, като едва успя да спази сроковете за различните издания. Чувстваше се странно възбуден и ни най-малко уморен. Не искаше да се прибира у дома и не му стана никак приятно, когато Уест го закара до колата му, оставена на паркинга на полицейското управление. Анди напусна репортерската зала малко след полунощ и взе асансьора към втория етаж.

В печатната зала кипеше усилен труд. По жълтите конвейери прелитаха седемдесет хиляди вестника на час. Бразил отвори вратата, а ушите му забучаха от силния шум вътре. Работниците носеха предпазни слушалки и изцапани с мастило престилки. Те му кимнаха приятелски, макар все още да не разбираха странните му обиколки из техния шумен, мръсен свят. Анди влезе и се загледа в километрите хартия, сгъвачните машини и конвейерите, които вкарваха вестниците в броячните машини. Хората, работещи усърдно в тази зала, за която някой рядко се сещаше, никога не бяха виждали репортер, загрижен за това как умните му думи стигат до читателите всеки ден.

Бразил чувстваше неудържимо привличане към огромните, застрашителни машини. Гледаше с благоговение как подготвената от него първа страница прелита хиляди пъти пред очите му. Почти не можеше да повярва, че там навън има толкова хора, които се интересуват от статиите му. Разбира се, голямото заглавие за тази нощ бе „Батман и Робин спасяват отвлечен автобус“. Но имаше и доста прилична статия — „Защо едно момче бяга от дома си“ — а и няколко абзаца за суматохата в бар „Дебелака“.

Честно казано, Бразил можеше безкрайно да пише за всичко, което бе видял заедно с Уест. Той се изкачи по металната вита стълба към пощенската зала и се сети как Уест го бе нарекла „партньор“. Припомни си гласа й и начина, по който звучеше — дълбок, но женствен. Това го караше да мисли за вековни дървета и пушек, за обраснали с мъх камъни, за пъстри цветя по огрени от слънцето горски поляни.

Анди не искаше да се прибира у дома. Отиде до колата си в настроение, подходящо за скитане и мислене. Чувстваше тъга, без да знае от какво е предизвикана. Животът беше приятен. Работата му не можеше и да бъде по-добра. Ченгетата не изглеждаха изпълнени с омраза към него. Той се зачуди дали проблемът му не е физически, защото напоследък не тренираше така усилено, както винаги преди, не произвеждаше достатъчно ендорфини и не се насилваше до пълна умора.

Бразил потегли по улица „Уест Трейд“, загледан в хората, които бродеха в нощта и предлагаха телата си за дребни пари. Травестити проследяваха колата му с празни, стъклени погледи, а младата проститутка стоеше на ъгъла на „Чедър“.

Тя се разхождаше със съблазнителна походка по тротоара и се вторачи дръзко в него, когато мина покрай нея. Беше облечена в тесни отрязани джинси, които едва покриваха задника й. Тениската й също бе срязана, точно под гърдите. Разбира се, не носеше сутиен и гърдите й се полюшваха, докато вървеше и гледаше към русия младеж в черното БМВ с ръмжащ двигател. Тя се усмихна леко. Не за първи път виждаше някое хлапе от „Майърс Парк“, пристигнало тук със скъпата си кола, за да опита от забранения плод.

Бразил изфуча напред, за да хване жълтата светлина на светофара. Той отби по „Пайн“ и навлезе във „Форт Уорд“, красивия реставриран квартал, където живееха важни хора като началник Хамър. Кварталът се намираше съвсем близо до центъра на града, на който тя се бе заклела да служи и пази. Анди бе идвал тук много пъти, най-често, за да разглежда огромните викториански къщи, боядисани в жизнерадостни цветове като светлосиньо и розово, украсени с дърворезба и покрити с плочи покриви. Повечето стени бяха покрити с бръшлян и азалии, а в дворовете се издигаха вековни дървета, засенчващи елегантните улици, по които се движеха богатите и известните.

Бразил паркира на ъгъла на „Пайн“, където бялата къща и красивата ограда бяха добре осветени, сякаш го очакваха. В двора на Хамър имаше райграс, вечнозелени храсти, теменужки и много други цветя. Полюлявани от вятъра камбанки нежно звънтяха в тъмнината и сякаш го приветстваха. Анди не можеше да влезе в двора, дори и не мислеше за това, но във „Форт Уорд“ имаше много малки градинки с пейки и фонтани. Едно от тези уютни местенца бе сгушено точно до къщата на Хамър и Бразил го знаеше от доста време. Понякога той сядаше там през нощта, когато не му се спеше и не искаше да се прибира вкъщи. Не правеше и дори не си помисляше нищо лошо.

Все пак не се намираше в нейния имот. Не беше воайор или човек, който я преследва. Всъщност единственото, което искаше, бе да седи там, без някой да го види. Най-многото, което можеше да види, бе прозорецът на всекидневната й, където завесите винаги бяха спуснати. Най-много да мерне някоя сянка на човек, който живееше в къщата и можеше да се разхожда, където си пожелае.

Бразил седеше на твърдата каменна пейка и усещаше студ под мръсния си униформен панталон. Гледаше към къщата и чувстваше тъга, каквато не бе познавал досега. Представяше си Хамър в чудесния й дом, седнала с изискания си съпруг. Беше облечена в елегантен костюм и вероятно говореше по телефона, заета и важна. Младежът се зачуди какво ли е да те обича подобна жена.

Сет знаеше точно какво чувства човек в подобно положение. Той сложи купичката от сладоледа в миялната машина, вглъбен в мрачните си мисли. Малко по-рано тъкмо бе залял мелбата си с горещ шоколад, когато Важната Съпруга влезе в кухнята с бутилка „Евиан“ в ръка. И какво направи? Веднага започна да се заяжда. За теглото му, за сърцето, за предразположението му към диабет, за мързела му и проблемите със зъбите. Той се оттегли във всекидневната, пусна телевизора и се опита да не й обръща внимание, като се чудеше какво въобще го бе привлякло към Джуди Хамър.

Първия път, когато се срещнаха, тя бе властна жена в униформа. Никога нямаше да забрави вида й в тъмносиния костюм. Каква гледка! Никога не й бе разказал за фантазиите си, в които си представяше как тя го сграбчва, оковава го с белезници, просва го на земята, а после го издърпва и отнася с каретата на еротичното робство. След всички тези години тя не знаеше за мечтите му. Нито една от тях не се бе изпълнила. Джуди Хамър никога не го бе тормозила физически.

Никога не беше правила любов с него, издокарана в униформата си, дори сега, когато имаше достатъчно медали и златни украси, за да впечатли типовете от Пентагона. В дните, когато Джуди отиваше на официален банкет или погребение, тя се появяваше в официалната си синя униформа и Сет едва не полудяваше. Чувстваше се безсилен, безпомощен и нещастен. В крайна сметка, след всички тези години и разочарования, тя все още бе великолепна. Само да не го караше да се чувства толкова безполезен и грозен. Само да не го бе подтикнала, дори принудила към това. Тя бе виновна, задето той беше дебел и се провали в живота.

Началничката, жена му, наистина нямаше представа за амбициите или похотливите фантазии на мъжа си, нито за пълното му разочарование и негодувание. Никога не би се почувствала поласкана, развеселена или отговорна за това, защото Джуди Хамър не се вълнуваше от властта и не мислеше, че хората трябва да се впечатляват от положението или кариерата й. Никога не би си помислила, че Сет плюска гигантски купи сладолед с шоколадов сос и захаросани череши в този късен час, защото истинското му желание е да бъде вързан за леглото и третиран по-грубо, и то за дълго време. Той искаше жена му да го арестува заради животинските му желания и да изхвърли ключа. Искаше тя да се разнежи и да започне да се съмнява във всичко, което някога бе правила. Единственото нежелано нещо бе да го осъдят на самотното затворничество, в което се бе превърнал техният брак.

Началник Хамър не бе в униформа, нито пък говореше по телефона. Беше облякла дълъг, плътен халат и страдаше от безсъние, което не бе необичайно за нея. Рядко спеше много, тъй като мозъкът й поддържаше свои собствени часове, без да се замисля за тялото й. Седеше във всекидневната, без да обръща внимание на работещия телевизор, и четеше „Уолстрийт Джърнъл“. После се прехвърли на доклади, дълго писмо от старата й майка и няколко страници от „Завръщане към любовта“ на Мариан Уилямсън. Правеше всичко възможно да не обръща внимание на шума, който Сет вдигаше в кухнята.

Струваше й се, че неговият провал в живота е неин. Независимо какво казваше на себе си или на психоаналитиците, които бе посещавала в Атланта и Чикаго, всеки час и всеки ден тя мислеше за това как се е провалила в личния си живот. Беше сгрешила в нещо, иначе Сет нямаше да се самоубива с вилица и лъжица в ръка и буркан с течен шоколад. Когато погледнеше назад, виждаше, че жената, за която Сет се бе оженил, бе съвсем друг човек. Началник Хамър бе просто превъплъщение на онази жена. Сега тя не се нуждаеше от мъж. Не се нуждаеше от Сет. Всеки го знаеше, включително и той самият.

Всеизвестен факт беше, че най-добрите ченгета, морски пехотинци, пилоти, служители от националната охрана, пожарникари и военни, които бяха от женски пол, в повечето случаи не се нуждаеха лично от мъже. Хамър бе командвала много подобни жени. Наемаше ги без много въпроси, стига да не приличаха прекалено много на мъжете, от които не се нуждаеха, или да не бяха усвоили неприятни мъжки навици, като да се стремят към побоища, вместо да ги избягват, или да са досадни, изпълнени с прекомерни изисквания и желание за надмощие. Заключението, до което Хамър достигна след всички тези години, бе, че тя имаше дебела, невротична, неработеща съпруга, която не правеше нищо друго, освен да мрънка. Джуди Хамър бе готова за промяна.

Поради тази причина тя допусна тактическа грешка в тази ранна утрин. Реши да излезе на двора, да поседи на люлката и да изпие чаша шардоне насаме с мислите си.

Бразил се вцепени, когато тя се появи като видение, като осветена от лампата богиня, цялата в бяло. Сърцето му заби учестено. Той застина на каменната пейка, ужасен, че тя може да го види. Гледаше действията й като омагьосан: начина, по който седеше, движението на ръката й, когато посягаше към чашата, главата й, облегната на люлката. Забеляза нежната извивка на врата й, докато се люлееше със затворени очи.

Какво мислеше? Дали и тя бе човек като него, с тъжни настроения, със самотни, студени моменти на съществуване, за които никой не знаеше? Седеше съвсем сама. Гърдите го заболяха. Усети силно привличане към нея, но нямаше представа защо. Сигурно я боготвореше като героиня. Всъщност, ако имаше възможност да я докосне, нямаше да знае какво да направи. Но докато я наблюдаваше в нощта, много му се искаше да получи такава възможност. Беше красива, дори на нейната възраст. Не деликатна, но вълнуваща, властна и силна, като кола, която е колекционерска рядкост, старо БМВ в идеално състояние, с метал вместо пластмаса. Имаше характер и същност. Бразил бе убеден, че съпругът й е един щастлив човек, истински късметлия, адвокат, хирург, човек способен да поддържа интересен разговор с жена си по време на недостатъчните им среши.

Началник Хамър се залюля отново и отпи от виното си. Никога не можеше да се освободи напълно от полицейските си усещания, без значение какво бе положението й в живота. Знаеше, че я наблюдават. Тя се изправи рязко и се огледа в нощта, търсейки неясния силует на човек, седнал в досадната малка градинка до къщата й. Колко пъти бе казвала на кварталния комитет, че не желае обществен парк до дома си? Никой не й обърна внимание. За ужас на Бразил тя се отправи към градинката и застана до храстите, вторачена в него.

— Кой е там? — запита тя.

Младежът не можа да отговори. Нищо не бе в състояние да изкопчи и дума от устата му.

— Кой седи там? — продължи тя раздразнена и изморена. — Почти два сутринта е. Нормалните хора са си вкъщи по това време. Значи или не си нормален, или се интересуваш от къщата ми.

Бразил се зачуди какво щеше да стане, ако побегне бързо. Когато беше дете, вярваше, че ако се затича с всичка сила, ще изчезне, ще стане невидим. Не беше така. Сега седеше като статуя на пейката и наблюдаваше как началник Хамър се приближава към него. Отчасти му се искаше тя да разбере за присъствието му там, за да може всичко да свърши. Той щеше да признае греха си, а тя щеше да му се изсмее и да го изгони от полицията, да се отнесе с него така, както той заслужаваше.

— Питам за последен път — предупреди тя.

Бразил си помисли, че тя може да носи пистолет в джоба на халата си. Господи, как можа да се случи всичко това? Той не искаше да навреди никому, когато пристигна тук след работа. Желаеше просто да седне и да помисли.

— Не стреляй — каза той, като се изправи бавно и вдигна ръце.

Хамър вече знаеше със сигурност, че до нея има луд. „Не стреляй“. Какво, по дяволите, беше това? Очевидно този човек я познаваше. Как иначе би решил, че е въоръжена и няма да се поколебае да стреля? Хамър винаги бе потискала страха си, че в крайна сметка ще бъде очистена от някой смахнат, който се смята за натоварен с божествена мисия. Но мотото й бе: „Давай напред и опитай“. Тя тръгна по тухлената пътечка през храстите. Паниката на Бразил нарасна. Той хвърли поглед към колата си, паркирана на улицата, но осъзна, че докато стигне до нея и изчезне, Хамър ще е видяла номера му. Реши да се отпусне и да се престори на невинен. Седна обратно на мястото си, а тя се приближи към него.

— Защо си тук? — запита тя, застанала на една-две крачки от него.

— Не възнамерявах да притеснявам никого — извини се той.

Хамър се поколеба, тъй като не чу това, което бе очаквала.

— Почти два часа сутринта е — повтори тя.

— Всъщност е дори по-късно — отвърна Бразил, облегнал глава на ръката си, със скрито от погледа й лице. — Обичам това място, а ти? Толкова спокойно, чудесно за мислене и медитация.

Хамър започна да си променя мнението за натрапника и седна на пейката до него.

— Кой си ти? — попита тя, а слабото осветление нежно огря лицето му, докато се опитваше да го види.

— Никой важен — отговори Бразил.

О, не, беше важен. Хамър се замисли за ужасния си живот, за съпруга си. Човекът на пейката я разбираше. Оценяваше я заради самата нея. Уважаваше властта й, но в същото време я искаше като жена. Интересуваше се от мислите и идеите й, от спомените й за детството. Бразил погали нежно врата й и я целуна леко, дори колебливо, докато се увери, че тя отговаря на целувките му. После страстта им се усили.

Когато се събуди в заключената си спалня, той бе в истинска агония. Беше ужасно. Господи, защо не можеше да бъде вярно? Но определено не беше. Наистина бе седял в малката градинка, вторачен в дома на Хамър, а тя бе излязла и седнала на люлката. Нищо от останалото не бе станало, освен в разпокъсаните му сънища. Тя не знаеше, че той бе седял в тъмнината, и не й пукаше за това. Никога не бе докоснал устните си до нейните, никога не бе галил меката кожа и никога нямаше да го направи. Чувстваше се ужасно засрамен, объркан и нещастен. Вероятно тя бе с около трийсет години по-стара от него. Това не беше нормално. Сигурно той не беше наред.

Когато се прибра у дома в три сутринта, той прослуша съобщенията на телефонния секретар. Имаше четири обаждания, но нито едно оставено съобщение. Това още повече влоши настроението му. Мислеше си, че извратената, която го тормозеше, го преследваше, защото и той бе откачен. Сигурно имаше причина една болна жена да чувства привличане към него. На зазоряване Анди навлече спортния си екип нервно, грабна ракетата за тенис и излезе.

Всичко бе още мокро от росата, а слънцето едва сега се подаваше. Магнолиите бяха натежали от бели цветове с аромат на лимон. Той мина напряко през „Дейвидсън“ и се отправи към пистата. Пробяга осем километра и потренира тенис самичък. После вдига тежести в салона, спринтира няколко обиколки и се захвана с лицеви опори и коремни преси, докато естествените опиати на организма му не се задействаха.

Хамър нервничеше заради провалената си сутрин. Така й се падаше, задето бе изменила на навиците си и бе обядвала с Уест, която очевидно привличаше неприятностите като магнит. Днес Хамър носеше униформа, което бе доста необичайно за нея. В продължение на петнайсет години бе избягвала да се разправя с главната прокурорка относно датите на делата и не искаше да си създава проблеми там. Вярваше в силата на личната конфронтация и твърдо бе решила да се възпротиви на опонентката си. В девет сутринта Хамър се намираше в гранитната сграда на съда и чакаше в приемната на главната прокурорка.

Нанси Горелик бе преизбирана толкова много пъти, че вече нямаше опозиция и твърде малко хора въобще си правеха труда да ходят и да гласуват. Тя и Хамър не бяха приятелки. Прокурорката знаеше много добре коя е Хамър и дори бе чела за геройствата й в сутрешния вестник. Батман и Робин. О, я стига. Горелик беше безмилостна републиканка, която вярваше, че първо трябва да обесиш престъпника, а после да го разпитваш. Беше й писнало от хора, които си мислеха, че за тях има специално извинение, и не изпитваше никакви съмнения относно неочакваното посещение на Хамър.

Горелик накара Хамър да чака доста дълго. Докато най-после звънна на секретарката си и й нареди да вкара Хамър при нея, полицайката вече се разхождаше нервно из приемната, гледаше часовника си и се ядосваше все повече. Секретарката отвори тъмната дървена врата и Хамър мина забързано покрай нея.

— Добро утро, Нанси — поздрави тя.

— Благодаря — кимна усмихнато Горелик и положи ръце върху спретнатото си бюро. — Какво мога да направя за теб, Джуди?

— Знаеш за вчерашния инцидент на автогарата, нали?

— Целият свят знае — отвърна прокурорката.

Хамър премести стола си отстрани на бюрото и отказа да седне точно срещу Горелик с огромното бюро между тях. Малко неща бяха по-ценни от психологията в офиса, а Хамър бе истински майстор в това отношение. До момента, поради позата си, прокурорката изглеждаше всесилна и недружелюбна. Тя седеше с облегнати на плота ръце с вид на човек, който командва положението. Сега видимо се притесни, че Хамър е променила реда и седи срещу нея, без нищо друго между тях, освен кръстосаните им крака.

— Случаят на Джони Мартино — каза Горелик.

— Да — отвърна Хамър. — Познат също така като Вълшебника.

— Трийсет и три обвинения в грабеж с опасно оръжие — продължи Горелик. — Ще се признае за виновен. Ще му дадем десет години, като ще има право на обжалване след пет. Тъй като обаче има и предишни престъпления, ще си остане вътре, докато се превърне в скелет.

— За кога възнамеряваш да определиш датата на делото? — прекъсна я Хамър, която не вярваше на нито една нейна дума и знаеше, че онзи тип ще получи минимална присъда, както обикновено ставаше.

— Вече я определих — отговори прокурорката и разлисти големия си черен бележник. — Делото ще се гледа на двайсет и втори юли.

Хамър искаше да я убие.

— Точно за тази седмица е определена почивката ми. В Париж. Уредена е от една година. Ще водя там синовете си и семействата им и вече купих билетите, Нанси. Затова дойдох тук тази сутрин. И двете сме заети жени с убийствени графици и отговорности. Знаеш адски добре, че началниците на полицията обикновено не извършват арести и не свидетелстват в съда. Кога за последен път си чувала подобно нещо? Моля те, помогни ми с това.

Горелик не се интересуваше кой какъв е, особено тази нахалница с огромното си богатство и слава. Всички от персонала на прокурорката имаха претоварени графици и недостатъчно време, разбира се, с изключение на обвиняемите, които притежаваха прекалено много свободно време и го използваха, за да създават проблеми. Горелик никога не беше харесвала Джуди Хамър. Полицейската началничка беше арогантна, не се плашеше от конкуренция, беше властна, не желаеше да помага и на всичкото отгоре беше и суетна. Харчеше огромни суми за дизайнерски костюми, перли и аксесоари и не страдаше от проблеми като дебелина, пъпки, вечни промени в естрогена и липса на внимание като някои други.

— Не съм избрана, за да помагам на теб или на когото и да било друг — каза Горелик. — Работата ми е да определям дати и точно това съм направила. Ваканционните планове не са работа на съда и ще ти се наложи да направиш необходимите промени. Така както ще постъпи и всеки друг, замесен в случая.

Хамър забеляза, че както винаги Горелик изглеждаше натруфена като коледна елха. Тя имаше страст към къси поли, крещящи цветове и огромни деколтета, които се отваряха подканящо, когато се наведеше, за да погледне документите или папките на бюрото й. Носеше и прекалено много грим, особено спирала. За любовните й връзки се носеха безбройни клюки, но Хамър ги смяташе за неоснователни досега. Ченгетата наричаха прокурорката Хорелик8. Тя имаше много мръсен и подъл характер и беше абсолютна курва. Кабинетната психология накара Хамър да се надигне от стола си.

Тя се облегна на бюрото, завземайки пространството на съперницата си, взе кристалната попивателна и се заигра с нея. Чувстваше, че е взела надмощие. Заговори рационално, меко и искрено:

— Пресата, разбира се, започна да ме търси заради вчерашния инцидент — съобщи Хамър, чиято игра с попивателната очевидно притесняваше Горелик. — Националната преса. „Вашингтон Поуст“, „Тайм“, „Нюзуик“, „Ню Йорк Таймс“. И, разбира се, телевизията — Джей Лено, Хауърд Стърн и Дон Аймъс.

Полицейската началничка се заразхожда из стаята.

— Сигурна съм, че искат да предават делото. Предполагам, че им се вижда голяма история. И наистина, като се замислиш, кога за последен път е ставало нещо подобно? А това ми припомни — засмя се тя. Обадиха ми се от едно студио, а и един-двама продуценти от Холивуд. Представяш ли си?

Горелик не се чувстваше добре.

— Това е необикновена ситуация — трябваше да се съгласи тя.

— Впечатляващ пример за намеса на обществеността в работата на полицията, Нанси. Хора, които правят това, което трябва.

Хамър спря разходката си за момент и махна към Горелик с кристалната попивателна.

— А пък ти се отнасяш с началничката на полицията и заместничката й също като с всички други. Не си склонна да се съобразиш с тях — каза тя и кимна замислено. — Аз мисля, че репортерите ще харесат това. Какво ще кажеш?

Горелик щеше да бъде съсипана. Щеше да изглежда като дебелоглава тъпанарка, каквато си беше. Следващата есен някой щеше да оспори кандидатурата й и щеше да й се наложи да отиде да работи в някоя адвокатска кантора на скапана длъжност, а тузарите партньори нямаше да я искат в средата си.

— Ще им разкажа за това — усмихна й се Хамър. — Още сега. Струва ми се, че ще е най-добре да свикам пресконференция.

Датата на делото бе преместена една седмица напред и попадна в ден, удобен за всички, с изключение на Джони Мартино, Вълшебника, който седеше в килията си, издокаран в яркия оранжев гащеризон с надпис „Министерство на Прав.“ на гърба. Всички в затвора носеха такива гащеризони. От време на време Джони се замисляше какво ли, по дяволите, означава „Прав.“. Звучеше като някое от тъпите съкращения, които използваха по гарите. Баща му работеше за „Амтрак“. Почистваше вагоните, след като всички пътници се омитаха от тях.

В никакъв случай Джони Мартино нямаше да върши подобна скапана работа. Не можеше да повярва колко силно го болеше кракът от ритника на онази кучка. Ама че пистолети носеха хората в наши дни, особено жените. И двете насочиха шибани полуавтоматици четиридесети калибър към главата му. Откъде, мамка им, изскочиха? От Марс? Джони бе все още объркан. Седеше неподвижно на тесния нар и си мислеше, че вчерашната случка в автобуса е била само сън.

После погледна към стоманената тоалетна чиния, която не си бе направил труда да почисти снощи. Глезенът го болеше ужасно. Имаше огромен оток с размер на портокал, а кожата бе разкъсана в средата, там, където го бе фраснал острият метален връх на обувката. Докато размишляваше над случката, осъзна, че още веднага е трябвало да заподозре двете богати жени, които се качиха в автобуса. Хора като тях не се возеха с обществен транспорт. Някои от другите затворници обсъждаха приключението му из съседните килии и умираха от смях. Подиграваха му се, че го е сритала някаква старица с чанта в ръка. Всички му се смееха презрително. Джони извади цигари и си помисли дали не трябва да я осъди. След това се сети, че може да си направи нова татуировка, докато е още тук, в затвора.

Денят на Бразил също не вървеше много добре. Той и Паркър редактираха голяма статия, за написването на която Анди сам бе взел решение. В нея се говореше за самотните майки, които трябва да се справят с живота сами, без мъже. Анди непрестанно се натъкваше на неточности, празни места и пропуснати редове. Беше сигурен, че не е виновен за това. Някой бе проникнал в компютъра и разбъркал файловете му. Той обясни това на редактора, докато преглеждаха параграфите.

— Виждаш, нали — разгорещено каза Анди, издокаран в униформа и готов за още една нощ из улиците. — Странна работа. Последните няколко дни непрекъснато се сблъсквам с подобни неща.

— Сигурен ли си, че не си го направил ти? — запита Пакър. — Ти имаш склонността да преработваш статиите си по няколко пъти.

Това, което редакторът бе забелязал за страхотната продуктивност на Бразил, вече минаваше границите на човешките възможности. Облеченото като ченге хлапе плашеше Пакър. Той дори вече не искаше да сяда до Анди. Той не беше нормален. Получаваше похвали от полицията и имаше по три статии всяка сутрин, дори в дните, когато уж трябваше да почива. Да не говорим, че работата му беше прекалено добра за човек с толкова малък опит, който при това никога не бе учил журналистика. Пакър смяташе, че Анди ще спечели наградата „Пулицър“ докато стане на трийсет години, вероятно и по-рано. Поради тази причина Пакър възнамеряваше да остане редактор на Анди, макар работата да беше изтощителна, напрегната и изнервяща и да го караше да намразва живота все повече с всеки изминал ден.

Тази сутрин беше типична. Будилникът бе звъннал в шест и Пакър нямаше никакво желание да става. Но го направи. Милдред, съпругата му, бе жизнерадостна както винаги. Приготвяше овесена каша в кухнята, докато Дуфъс, малкото й териерче, се мотаеше около нея и търсеше да захапе или да се изпишка върху нещо. Пакър натъпка ризата си в панталона и влезе в кухнята, като се опитваше да се събуди, и се чудеше дали жена му не е изкукуригала окончателно.

— Милдред — каза той. — Лято е. Овесената каша не е хубава храна за горещо време.

— Разбира се, че е — възрази тя, щастливо усмихната, и продължи да разбърква кашата. — Полезна е за кръвното ти.

Дуфъс заподскача около Пакър, опита се да се изкатери по крака му, после хвана маншета на панталона му със зъби. Пакър никога не докосваше кученцето на жена си и отказваше да има нещо общо с него, въпреки протестите на Милдред. Тя бе заявила още в самото начало на брака им, че никога няма да живее без едно от грозните дребни кученца, с които бе свикнала в детството си.

Дуфъс не виждаше много добре. От неговата перспектива Пакър беше огромно недружелюбно дърво, електрически стълб или нещо подобно. Когато се появеше наблизо, Дуфъс изхвърчаше навън по тревата и започваше да облекчава естествените си нужди. Сега проклетото псе успя да развърже и двете връзки на обувките на господаря си.

Пакър вървеше из залата на репортерите с мрачен вид, сякаш не виждаше никакъв друг цвят в света, освен сивото. Пъхна ризата си в панталона и се отправи към тоалетната, макар да знаеше, че няма смисъл да ходи дотам. Това му напомни, че следващата сряда има час при уролог.

Бразил се затича надолу по ескалатора, решил да вземе нещата в свои ръце. Той мина през няколко врати и най-после влезе в охладената от климатичната инсталация зала, където Бренда Бонд управляваше света от анатомичния си зелен стол. Краката й почиваха на подвижната облегалка за крака, скъпоценните й ръце лежаха на модерната клавиатура, създадена така, че да предотврати синдром на карпалния тунел.

Бе заобиколена от модеми, компютри „Хюлет Пакард“ и „Ай Би Ем“, декодери и сателитна връзка с „Асошиейтед Прес“. Това беше нейното царство и той бе тук. Не можеше да повярва, че Бразил стои пред нея. Беше я потърсил и искаше да бъде с нея. Лицето й се зачерви, докато го оглеждаше. Мили боже, имаше страхотна фигура и очевидно го знаеше, тъй като вече показваше пренебрежението си към нея.

— Мисля, че някой прониква в компютъра и рови из файловете ми — заяви Бразил.

— Невъзможно — арогантно възрази гениалната Бонд, — освен ако си дал на някого паролата си.

— Искам я променена — настоя той.

Бренда оглеждаше униформения му панталон и начина, по който му стоеше, особено около ципа. Бразил нарочно задържа погледа си там, където бе закован нейният.

— Какво? Да не съм се изцапал с нещо? — запита той и си тръгна.

Панталонът му не беше прекалено тесен, нито пък предизвикателен. Бразил никога не обличаше нещо, с цел да привлече вниманието към себе си или да впечатли останалите. На първо място, пазаруването на дрехи никога не бе влизало в неговите възможности. Целият му гардероб можеше да се събере в две чекмеджета и около двайсет закачалки. Имаше най-вече униформи и екипи за тенис, с които бе снабден от отбора, тъй като винаги беше един от петте най-добри играчи в щата. Всъщност униформеният му панталон беше дори леко торбест. И все пак хора като Бонд се вторачваха в него. Също и Аксъл.

Издокаран в тъмносиня униформа и черна кожа, Анди нямаше представа какъв ефект оказваше видът му върху хората. Ако се беше замислил по въпроса, щеше да открие, че униформите говорят за власт, а властта действа като възбуждащо средство. Аксъл знаеше това със сигурност. Той стана и тръгна по петите на Анди. Бразил бе известен със спринтовете си по ескалатора и паркинга и бързото си изчезване.

Аксъл спортуваше всяка сутрин във фитнес центъра и бе доста добре развит. Пиеше протеини два пъти дневно и много хора се възхищаваха от тялото му, докато тренираше, облян в пот, облечен в изрязан потник и къси шорти. Другите хора спираха заниманията си само за да го погледат. Няколко пъти го бяха задиряли негови съседи. Всъщност Томи Аксъл можеше да има всекиго по всяко време. Бразил бе единственото изключение.

— По дяволите — изруга Аксъл, когато стигна до стъклената врата към паркинга и видя как Бразил потегля.

Издателят бе канен на официална вечеря и си отиваше у дома необичайно рано. Тъкмо подкарваше сребристото си волво с двойна въздушна възглавница и стана свидетел на безсрамното поведение на Аксъл.

— Господи — промърмори Панеса и поклати глава.

После се измъкна от мястото си за паркиране, което се намираше на около пет метра от стъклената врата. Свали прозореца на колата и повика Аксъл.

— Ела тук — нареди му Панеса.

Томи изгледа шефа си с привлекателна усмивка и тръгна към него. Кой можеше да устои?

— Какво става? — запита Аксъл, като се движеше така, че да покаже максимално изваяната си фигура.

— Аксъл, остави го на мира — каза Панеса.

— Моля? — възкликна Томи и докосна гърди с жест на наранен невинен.

— Знаеш точно какво искам да кажа — изръмжа издателят, като затегна предпазния колан, заключи вратите, провери огледалата и включи личната си късовълнова радиостанция, за да уведоми икономката си, че се прибира.

С течение на годините, в които работеше в репортерския бизнес, Панеса реши, че започва да става параноик. Също като Бразил той започна като криминален репортер и докато навърши двайсет и три, познаваше всяко мръсно, гадно, жестоко и болезнено нещо, което хората си причиняваха един на друг. Бе писал истории за убити деца, за съпрузи с черни маски, които прерязват гърлата на жените и приятелките си и изчезват в Чикаго. Беше интервюирал жени, които с любов подправяха супата на мъжете си с арсеник, бе описвал катастрофи, дерайлирания на влакове, парашутизъм, завършил трагично, бънджи скокове на пияни, забравили въжето, пожари и удавяния. Да не говорим за останалите ужаси, които не завършваха със смърт. Например бракът му.

Панеса караше лудо по магистралата, промушваше се през тесните празни места и не обръщаше внимание на нервното свирене на клаксоните. Пак щеше да закъснее. Винаги така ставаше. Дамата му за тази вечер бе Джуди Хамър, която очевидно бе омъжена за абсолютен мърляч. Хамър избягваше да води мъжа си на обществени места и Панеса не я обвиняваше за това, ако слуховете бяха верни. Тази вечер щеше да се проведе банкетът с наградите за заслуги към обществото. Панеса и Хамър бяха номинирани за награда. Също и Горелик, която напоследък често се появяваше по новините и обвиняваше управата на щата, че не отпуска пари за назначаването на още седемнайсет помощник-прокурори, макар че това, от което градът наистина се нуждаеше, бяха още един-двама съдебни лекари. Банкетът щеше да се проведе в „Карилон“ с неговите прекрасни картини и мебели. Панеса щеше да шофира.

Личната кола на Хамър беше мерцедес, но не чисто нов и само с една въздушна възглавница — за шофьора. Панеса не се съгласяваше да се вози в нищо, което нямаше възглавница и за пътника, и въпросът бе решен предварително. Хамър също бързаше да се прибере у дома от службата. Сет работеше в градината. Скубеше плевели и тореше. Беше направил бисквити и Хамър усети аромата на печено тесто и захар. Забеляза и следите от брашно по масата. Сет й помаха с ръка, пълна с див лук, когато тя погледна от кухненския прозорец към него. Държеше се достатъчно цивилизовано.

Тя забърза към спалнята си. Господи, образът в огледалото беше ужасяващ. Хамър изми лицето си, пръсна малко гел на ръцете и ги прекара през косата си. Захвана се с грима си внимателно. Официалните вечери винаги бяха проблем. Мъжете имаха по един смокинг и винаги го обличаха или пък взимаха под наем. А какво трябваше да правят жените? Тя не се бе замисляла какво да облече, докато не се прибра в дома си, който миришеше на пекарница. Хамър извади черна сатенена пола, късо сако в златно и черно с пайети по него и черна копринена блуза с презрамки.

В действителност Хамър бе наддала два-три килограма, откак бе носила този тоалет за последен път на един коктейл в Пайнвил преди около година. Тя успя да закопчее полата, но не бе доволна от вида си. Гърдите й изглеждаха по-изпъкнали от обикновено, а тя не обичаше да привлича внимание към тях. Раздразнено свали сакото, като се чудеше дали типовете от химическото чистене не са виновни за свиването на дрехите й, а не самата тя. После започна да слага семплите си диамантени обици, което бе трудна работа, когато бързаше и нервничеше.

— По дяволите — изруга тя, като успя да грабне златната закопчалка тъкмо преди да потъне в канала на мивката.

Панеса нямаше проблеми с теглото и можеше да облече това, което си пожелае. Беше шеф и предпочиташе костюми „Армани“, каквито не можеше да си купи в Шарлът. Очевидно феновете на „Стършелите“ предпочитаха да се занимават с други неща, вместо да се докарват в чуждестранни костюми за две хиляди долара, и пазаруването в Куин си оставаше трудна работа.

Издателят изглеждаше зашеметяващ в черен смокинг със сатенени ревери и панталон с кантове. Тоалетът му се допълваше от черни обувки от крокодилска кожа и златен часовник.

— Е, кажи ми — запита Панеса, когато Хамър се качи във волвото. — Каква е тайната ти?

— Каква тайна? — запита Хамър, която нямаше представа за какво става дума, докато закопчаваше предпазния колан.

— Изглеждаш невероятно.

— Разбира се, че не изглеждам невероятно — възрази тя.

Панеса потегли и погледна в огледалото за обратно виждане. Забеляза много дебел мъж, който садеше цветя. Дебелакът ги загледа как се отдалечават и Панеса се престори, че не го е видял.

— Тук ли пазаруваш? — попита Панеса.

— Господи, къде другаде — въздъхна Хамър, която никога нямаше достатъчно време за пазаруване.

— Позволи ми да позная. „Монталдо“.

— Никога — отвърна Хамър. — Забелязал ли си как се отнасят с теб в подобни места? Искат да ми продадат нещо, защото мога да си го позволя, а после се държат с мен, сякаш съм кръгла нула. А пък аз се питам, щом съм подобно нисше същество, защо те са онези, които продават чорапи и бельо?

— Точно така е — съгласи се Панеса, който никога не бе влизал в магазин, където не продаваха мъжки дрехи. — Същото е и с някои ресторанти, където вече не ходя.

— „Мортън“ — предположи Хамър, макар самата тя никога да не бе вечеряла там.

— Не и ако си в техния ВИП списък. Дават ти малка картичка и винаги можеш да получиш добра маса и обслужване.

— Полицейските служители трябва да внимават с подобни неща — напомни Хамър на издателя.

Той също като нея знаеше, че вестникът му щеше да е първият, който да отпечата статия за ВИП статута на Хамър или някои други специални услуги, които получава в замяна на по-солидна полицейска защита.

— Истината е, че вече не ям много месо — добави Панеса.

Минаха покрай хотел „Пътник“ близо до „Престо грил“, който напоследък бе станал доста прочут благодарение на Хамър и Уест. Панеса се усмихна, докато шофираше, като си припомни историята на Бразил за Батман и Робин. Хотелът беше отвратителна дупка, помисли си Хамър, като погледна през прозореца си. Намираше се срещу бюрото по труда на улица „Грейд“ в съседство с обществена пералня и химическо чистене. Във фоайето му не се позволяваше пиене или ядене. Преди няколко годни там бе върлувал някакъв убиец с брадва в ръка. Дали пък това не бе станало в мотел „Ъптаун“? Хамър не успя да си припомни.

— Как си поддържаш формата? — продължи Панеса с въпросите си.

— Ходя пеша когато мога. Не ям нищо мазно — отговори Хамър и отвори чантата си, за да извади червило.

— Не е честно. Познавам жени, които тренират по цял ден, но краката им не изглеждат като твоите — отбеляза Панеса. — Искам да знам каква точно е разликата.

— Сет изяжда всичко в къщата — най-после призна Хамър. — Яде толкова много, че редовно си губя апетита. Знаеш ли какво е да се прибереш в осем часа след адски тежък ден и да завариш мъжа си, проснат пред телевизора, да омита трета огромна купа боб с телешко и лютив сос?

Значи слуховете бяха верни. Внезапно Панеса изпита съжаление към Хамър. Издателят на „Шарлът Обзървър“ се прибираше вкъщи, където го чакаше само икономката му, която приготвяше пилешко и салата от спанак. Сигурно на Хамър й бе доста тежко. Панеса погледна към полицайката, издокарана в сатен и перли, и реши да рискува и да потупа нежно ръката й.

— Това звучи наистина ужасно — съчувствено каза той.

— И аз трябва да сваля няколко килограма — призна Хамър. — Но ги трупам около талията, а не по краката.

Панеса потърси място за паркиране близо до „Карилон“ и забеляза, че ресторант „Мортън“ въртеше усилен бизнес.

— Внимавай за вратата си. Съжалявам — обади се Панеса. — Май съм прекалено близо до паркинг метъра. Няма нужда да слагам нищо в него, нали?

— Не и след шест часа — уверено отговори Хамър, която добре познаваше правилата.

Тя си помисли колко хубаво би било да имаш приятел като Панеса. Той от своя страна си мислеше колко прекрасно би било да плава с нея в някоя яхта, да кара ски, да пазаруват заедно за Коледа или просто да си говорят вечер пред огъня. Друга от идеите им бе напиването, макар че това обикновено бе сериозен проблем за издателя на един от най-уважаваните вестници и началника на полицията. Хамър бе прекалявала понякога в компанията на Сет и това й се виждаше абсолютно тъпо. Той плюскаше. Тя губеше съзнание. Панеса се напиваше сам, което бе още по-лошо, особено ако забравеше да прибере кучето в къщата.

Напиването бе просто начин да се измъкнеш от действителността, а причината за него в повечето случаи бе недоволство. Хамър никога не бе обсъждала това с някого. Също и Панеса. В момента нито един от двамата не посещаваше и психоаналитик. Точно поради това след три чаши вино двамата заговориха на тази тема, докато някакъв тип от ЮЕС Банк дрънкаше монотонно за икономическо развитие, уреждане на нови компании и почти несъществуващата престъпност в Шарлът. Панеса и Хамър почти не докоснаха сьомгата, а преминаха на уиски. Нито един от двамата не можеше да си припомни ясно получаването на наградите им, но всички присъстващи ги харесаха и помислиха за умни, духовити, изискани и интелигентни.

На път за вкъщи Панеса реши да рискува и да паркира колата близо до „Лата Парк“, да пусне радиото и да започне разговор. Хамър не беше в настроение да се прибира у дома. Издателят знаеше, че не им остава много време до сутринта, когато трябваше да станат и да отидат на работа. Кариерата му вече не бе интересна и вълнуваща като преди, макар да не признаваше това дори на себе си. Децата му бяха заети със собствения си живот и семейства. Той се срещаше с една адвокатка, която обичаше да гледа филми за съдебни дела и да говори какво самата тя би направила по различен начин. Панеса искаше да се измъкне от тази връзка.

— Струва ми се, че трябва да тръгваме — предложи Хамър, след като бяха седели около час в тъмното волво.

— Права си — съгласи се Панеса, който имаше награда на задната седалка и празнина в сърцето. — Джуди, трябва да ти кажа нещо.

— Слушам.

— Имаш ли един-двама приятели, с които просто да се повеселиш?

— Не.

— Аз също — призна Панеса. — Не мислиш ли, че това е невероятно?

Хамър се замисли за момент.

— Не — реши тя накрая. — Никога не съм имала един-двама приятели. Нито в началното училище, където играех футбол по-добре от останалите. Нито в гимназията, когато бях по-добра по математика и президент на училищния съвет. Нито в колежа. Нито в полицейската академия.

— Аз бях добър по английски — върна се Панеса в спомените си. — И баскетбол. Президент на религиозния клуб през първата година в колежа, но това да не те настройва срещу мен. Следващата година играх в баскетболния отбор, но провалих единствената сериозна игра, в която участвах.

— Накъде биеш, Ричард? — запита Хамър, която винаги стигаше бързо до същността на въпроса.

Панеса замълча за момент.

— Мисля, че хора като нас имат нужда от приятели — каза той най-после.

Уест също се нуждаеше от приятели, но никога не би го признала пред Бразил, който бе решил да се справи с всички престъпления в града тази нощ. Уест пушеше, а Анди ядеше шоколад, когато радиото се обади и им съобщи, че на поляната близо до „Дъндийн“ и „Редбъд“ има труп.

Лампите на патрулните коли осветяваха тъмнината. Чуваше се шум от крака, които се движеха през тревата и храстите. Бразил и Уест се огледаха наоколо. Той беше ужасно възбуден и успя да мине пред Уест с фенерче в ръка. Тя го сграбчи за ризата и го дръпна зад себе си като непослушно кученце.

— Имаш ли нещо против аз да мина първа? — попита тя.

Панеса спря пред къщата на Хамър в един и двайсет.

— Е, поздравления за наградата ти — каза той отново.

— На теб също — отвърна Хамър и хвана дръжката на вратата.

— Добре, Джуди, хайде да повторим това в един от следващите дни — предложи издателят.

— Абсолютно. Макар и без награди.

Хамър забеляза синята светлина от телевизора през завесите. Очевидно Сет беше буден и сигурно ядеше пица, вторачен в някоя тъпа програма.

— Наистина съм ти адски благодарен, че позволи на Бразил да излиза с твоите хора. Това беше много добро за нас — каза Панеса.

— За нас също.

— Винаги обичам новите идеи — призна издателят. — Бездруго не се срещат много често.

— Така си е — съгласи се Хамър.

— Напълно вярно.

— Абсолютно.

Панеса едва потисна импулса си да я докосне.

— Трябва да тръгвам — каза той.

— Късно е — отново се съгласи Хамър.

Тя най-после отвори вратата и излезе от колата.

Панеса подкара към празната си къща и усети тъга. Хамър влезе в дома си, където живееше и ядеше Сет, и се почувства ужасно самотна.

Уест и Бразил работеха усилено и не забелязваха времето. Тъкмо бяха пристигнали в издигнатия от общината квартал „Ърл Вилидж“ и влизаха в апартамент 121, където имаше подозрително много пари. На масичката за кафе стоеше компютър, а до него — солидно количество пари, калкулатор и пейджър. Възрастна жена седеше на канапето, а старият й пиян приятел танцуваше пред очите й с насочен към нея пръст. Стаята беше пълна с полицаи, които преценяваха положението.

— Тя насочи пистолет срещу мен — оплака се мъжът.

— Госпожо — каза Уест. — Имате ли пистолет?

— Той ме заплаши — обърна се жената към Бразил.

Жената се казваше Роза Тинсли. Не беше пияна, нито развълнувана. Всъщност тя получаваше такова внимание веднъж седмично, когато идваше полицията. Тогава си прекарваше чудесно. Били само подскачаше наоколо и заплашваше, както правеше винаги, когато ходеше в кръчмата и губеше пари на покер.

— Идва тук и се занимава с търговия на наркотици — продължи да обяснява Роза. — Напива се и казва, че ще ми пререже гърлото.

— Има ли някакви наркотици тук? — запита Уест.

Роза кимна на Бразил и посочи към задната част на къщата.

— В кутията за обувки в гардероба — съобщи тя.