Нощите на османската принцеса

Първа глава

Пазарът на стария Константинопол3 се огласяше от десетки езици и лудото лаене на мелези. Северноафриканци с абаносова кожа разменяха стоки с моряци от Далечния изток, които псуваха и плюеха отвратено върху лазурносините плочки по земята. Арменци хвалеха на висок глас достойнствата на килимите си и предлагаха сладък ябълков чай на синеоки англичани, чиято нежна северняшка кожа бе пламнала в червено под силното слънце на Ориента. Португалски и италиански търговци се опитваха чрез крясъци да направят езиците си по-разбираеми за азиатските уши, а окованите за пръчките си жълти и зелени африкански папагали успешно ги имитираха.

Уличният метач — евреин, чието семейство бе избягало от бруталното преследване на католиците в Испания и бе потърсило убежище в относителната безопасност, която предоставяха турските султани, се облегна на метлата си и дари с крива усмивка всички онези, които бяха извадили късмета да живеят и дишат в най-космополитния град на света.

Към днешния ден в късната пролет на 1826 година гръцките жители на империята се бяха помирили напълно със султанския еничарски корпус. Бяха минали четири години от бруталното потушаване на последното въстание, а православният патриарх бе извлечен от амвона си с въже на врата, за да бъде съден за заговор против Османската империя. Бързият и накъсан говор на гърците се сливаше със славянските езици на тълпата, издигайки се до небето заедно с ладино4, турски и напевните ритми на османския език на елита, получил образованието си в двореца Топкапъ5.

Шумни продавачи предлагаха колоритните си подправки, зелена къна и шафран, сребърните си чайници и лулите си за опиум от лазурит. Наргилета от червено стъкло висяха на кожени каишки по краищата на сенниците. Въздухът бе напоен с аромата на тютюн, примесен с миризма на пържена риба с чесън.

На мейдана — площада пред лабиринта от шатри и сергии на пазара, английски търговец на роби разтоварваше стоката си. Трите млади жени — с черна, кехлибарена и бяла кожа — се зачудиха как да слязат от каруцата с оковани една за друга ръце.

— Хайде, стига сте се мотали! — скастри ги господарят им със силен лондонски кокни акцент. Огледа одобрително символичното им облекло, свали воалите от лицата им, а после наплюнчи пръста си и изтри мръсното петно от бузата на едно от момичетата. Накрая удари всяка от тях в гърба, за да им напомни да се изправят. — Усмивка! — прошепна им зловещо. — Усмивка или ще усетите камшика на Джеймс Р. Рикълс.

Мъжете започнаха да се събират около момичетата, ухилени похотливо. Потъркваха гениталиите си и подхвърляха неприлични предложения на всевъзможни езици.

Англичанинът бързо им взе мярката и разбра, че тези не са купувачи. Обърна им гръб и се заоглежда за нещо по-сериозно.

— Онази там наистина ли е девица? — провикна се мъж в туника и аленочервен пояс. На главата си имаше тюрбан от фин лен.

Търговецът на роби се ухили и се обърна към него на гърлен турски, подправен с много лош френски.

— Тази тук ли? Бялата хубавица? Беше заловена в Хиос по време на последното въстание и още не познава мъж. Няма и четиринайсет. Ще напълни харема ви със силни деца с едра кост и ще им предаде и хубавото си личице.

— Искам да я огледам!

Трите жени направиха дружно крачка назад, когато мъжът тръгна към тях. Веригите им издрънчаха от страха, който ги бе обзел.

— Хубаво, огледайте я. Уверете се, че все още е непокътната. По-добра от моята стока няма да намерите, гаранция!

Мъжът плъзна бавно пръсти по гърдите на момичето, стисна зърната им, а после пъхна ръка под туниката й. Притисна ухо към корема й и започна да я опипва между краката така, сякаш доеше крава.

По бузите на момичето се търколиха сълзи, но то не каза нищо.

Внезапно ахна.

— Е, доволен ли сте! — намеси се веднага търговецът на роби. — Стига толкова, сър! Махнете ръката си! Може да увредите стоката с цялото това опипване!

Купувачът измъкна ръката си измежду краката на момичето и стисна бузите й.

— Кажете й да отвори уста.

— Отвори си устата, скъпа. Браво, добро момиче!

Бъдещият купувач се вторачи в зейналата уста на момичето, но доловил дъха й, сбърчи нос.

— Зъбите й не са добри! Вонят на гнило!

— Ами, гърците прекаляват с тази тяхна баклава, както знаете. Хранете я с кисело мляко и я карайте да дъвче мента. Гарантирано гони миризмата.

Не особено убеден, купувачът подуши отново устата на момичето.

— Можете да й извадите зъбите — предложи търговецът на роби. — За целите, за които ви трябва, няма нужда от зъби, нали така?

Онези от тълпата, които го разбраха, се ухилиха похотливо.

— Колко искаш за нея?

Търговецът на роби се усмихна и прошепна нещо в ухото на купувача.

— Какво?! — изкрещя възмутено турчинът. — За тези пари мога да си купя черкезка робиня!

— Това е цената ми! И нито акче6 по-малко!

Мъжът се изплю в прахта и отсече:

— Губя си времето с теб, англичанино. Ще си купя роби от друго място, там, където няма да ме скубят чуждестранни крадци!

С тези думи турчинът изчезна в тълпата.

Гръцкото момиче се усмихна тъжно. Другите две момичета я целунаха по мокрите от сълзи бузи и започнаха да я успокояват всяка на своя език.

— Стига приказки! — изръмжа търговецът. — А ти наистина имаш развалени зъби, гръцко псе! Ето, провали ми сделката!

Момичетата изпънаха гърбове и се вторачиха мрачно в износените си сандали. И този път сълзите рукнаха от очите и на трите едновременно и закапаха тихо по прашния калдъръм в краката им.

Венецианският посланик и един руски дипломат разговаряха любезно на френски, докато се разхождаха покрай великия син Босфор. Инкрустираните им със слонова кост бастунчета потракваха по паважа на единствения добър път, който водеше към пазара.

Когато наближиха пазара за роби, венецианецът вдигна яка и сбърчи отвратено нос.

— Третират тези бедни жени като добитък на панаир! — отбеляза руснакът. — Плачевна практика!

Внезапно зад тях се появи черна лакирана карета с яркочервен полумесец и звезда на вратичката и затрака по паважа. Изпод копитата на конете захвърчаха искри, когато кочияшът с голям тюрбан започна да лавира умело сред тълпата.

Народът познаваше добре каретата на Есма Султан — любимата сестра на техния славен султан Махмуд Втори. Затова всички заотстъпваха бързо назад, за да й сторят път, загледани с благоговение в прекрасните черни коне и техните позлатени юзди. Завеските на прозорчетата бяха спуснати, но всички знаеха, че принцесата е вътре и шпионира хората през малка дупчица.

Кочияшът дръпна рязко юздите и двата прекрасни коня се вдигнаха на задни крака, изцвилиха и се заковаха на място.

Търговецът на роби ококори широко очи, когато забеляза как едно малко прозорче в стената на каретата се плъзга настрани и се отваря.

Оттам се показа изящна бяла ръка, изрисувана красиво с червена къна и украсена с пръстен, чийто рубин беше с размерите на пъдпъдъчено яйце. В протегнатата длан лежеше копринена кесия, в която подрънкваха едри златни монети. Кочияшът взе парите и ги хвърли на търговеца с думите:

— Веднага изпрати тези жени в двореца на Есма Султан!

— Кой дворец?

— На Босфора. И гледай да бъдат доставени… здрави и читави, иначе ще си имаш работа лично с мен!

Търговецът погледна в кесията и доволно изгрухтя.

— Разбира се, началник! Можеш да разчиташ на мен! Кажи на… ъммм, на султанката, че винаги можете да разчитате на Джеймс Р. Рикълс. Това е.

После се приближи към кочияша, погледна го заговорнически и му направи знак да се наведе по-близо.

— Тя иска ли още? — прошепна. — Винаги мога да намеря каквото й трябва!

— Махай се от пътя ми, невернико! — извика кочияшът и с един замах на камшика подкара конете, оставяйки англичанина да му диша прахта.

— Е, както кажеш — промърмори Рикълс и изпъна възмутено сетрето си. — Не че е тайна за някого какво е намислила! — допълни вече по-тихо. — Поне не й продавам агне за заколение! — „Като онези млади мъже, които й трябват“ — завърши, но вече наум.

Никой наоколо не изрече и думица. Да критикуваш любимата сестра на султана се считаше за държавна измяна, която се наказваше с автоматично отсичане на главата.

— Тя си търси млади мъже християни, за да я забавляват в леглото! — извика някакъв дервиш със запенена уста. — Тя е курвата на Константинопол, а султанът е сводникът, който й играе по свирката!

— Млъквай, човече! — скастри го англичанинът. — Да не би да искаш откачената ти суфистка глава да кацне върху поредния кол в двора на Топкапъ сарай? Никога не знаеш откъде ще изникне някой султански солак7 и ще те прибере!

— Султанът ще бъде прокълнат заради греховете си! Аллах ще стовари отмъщението си върху него! — продължи да крещи дервишът.

Англичанинът се отдръпна, защото точно в този момент няколко солаци наистина изникнаха от нищото, грабнаха под мишници негодуващия дервиш и го отнесоха нанякъде.

— Но защо не си взема мюсюлмани за любовници? — прошепна венецианският посланик на руския си колега. — Според мен такъв ще се справи не по-зле със задачата, а и ще й се нрави повече като обрязан, нали така?

— Очевидно сте съвсем отскоро сред османските турци, приятелю! — отбеляза руският дипломат. — Тя няма право да докосне мюсюлмани, защото тук те са защитени от шериата и от Корана! Затова издирва единствено така наречените от тях „неверници“!

— Но мюсюлманите не могат ли да правят с нея секс така, както и християните? — възкликна изумено венецианецът.

— Проблемът не е в насладата — отговори мрачно колегата му. — Лошото идва след това, когато настъпи моментът да те убият!

Венецианският посланик го изгледа неразбиращо.

Руският дипломат само кимна тържествено. После добави:

— До сутринта нещастникът вече ще лежи на дъното на Босфора!

При тези думи венецианският посланик побърза да се прекръсти и да целуне върховете на пръстите си, докато наблюдаваше черната карета, която вече изчезваше сред прашния лабиринт от сокаци8, изпъстрящи района около големия пазар на Константинопол.

В деня след изпълнението на поредната присъда Иван Постивич получи заповед цяла сутрин и следобед да стои на пост пред царските покои за аудиенции. Мускулите му се бяха сковали достатъчно от редовното изпълнение на екзекуции, а сега стоенето цял ден неподвижно на пост не допринасяше с нищо за подобрение на състоянието му. Той не разбираше защо беше призован да се яви във вътрешността на двореца, когато обичайното му място бе в градините, за да наблюдава и пази.

Вечерта, когато се готвеше да сдаде поста си на следващия, за да отиде на вечеря в казармите на еничарите в „Ат Мейдан“9, личният охранител на султанката му каза да остане, защото Есма Султан била пожелала да го приеме тази нощ.

Очите на Иван Постивич се разшириха. Огледа солака и с груб глас изрече:

— Но аз съм еничар! От къде на къде нейно височество ще желае вонята на едно войнишко тяло в царските покои? Аз отговарям само пред брат й, нашия султан Махмуд Втори, който би разбрал най-добре един войник!

— Принцеса Есма Султан е поискала теб! — сряза го солакът. — И не си въобразявай, че нашият султан го е грижа за твоята гордост! И без това не те цени особено. Нали сам той те лиши от командването на кавалерията и те преназначи тук, а?! — подхвърли присмехулно. — А какво е един кавалерист от Капъкулу10 без кон?

На Постивич му се наложи да призове цялата си воля, за да удържи изблика си на гняв. Загубата на командването на кавалерията бе най-болезнената рана в живота му. Несправедливостта — не, срамът, които го бяха довели до този момент сега, бяха повече, отколкото би могъл да понесе. Но раните са част от живота на всеки войник, затова той си знаеше, че е длъжен да понесе и тази.

С досадно махване на ръка солакът изпрати еничаря в компанията на главния евнух. Този слуга бе висок почти колкото Иван Постивич и държеше главата си високо вдигната — по начина, който подобаваше на всяко доверено лице на турските царски особи. Голата кожа на ръцете му блестеше под светлината на факлите, лъскава като черна усойница, която току-що бе хвърлила кожата си.

— Първо трябва да бъдеш подготвен за аудиенцията — изрече. — Аз съм Шафран.

Иван Постивич бе отведен до шадраван в един вътрешен двор, където главният евнух надзираваше стриктно измиването му, като ту изсумтяваше доволно, ту насочваше медния си фенер по посока на някой пропуснат участък мръсна плът. Нощта се завихряше всеки път, когато евнухът фокусираше светлината на фенера си върху измитата и вече изненадващо бяла кожа на еничаря, чиято доскорошна мръсотия се стичаше по плочите около шадравана.

Постивич прехапа език, когато евнухът му подаде гъба и му заповяда пак да се изтърка. Еничарят разбираше прекрасно ритуалите по пречистване преди пристъпването в царските покои — все пак бе отраснал в двора на султана в Топкапъ сарай. Но да се къпе преди среща с жена… Това бе правил единствено преди секс, както се изискваше от Корана и от пророка Мохамед. Банята и обрязването на мъжа изразяваха почит пред Аллах, а фактът, че на жените им бе спестена необходимостта да понасят вонящи войнишки тела и висящи кожички по членовете им беше прекрасна, но непредвидена от Пророка последица.

Накрая Иван Постивич се подсуши с чистия чаршаф от фин лен, който му бе поднесен, и го метна обратно на главния евнух, но вече влажен и намачкан.

— Твоята господарка от всичките си гости ли изисква подобни стандарти за чистота, а? — подхвърли.

— Изискванията на моята господарка не ти влизат в работа, еничарю! — отсече Шафран. — И гледай тази нощ да си държиш езика зад зъбите, иначе ще напуснеш покоите й в чувал!

Най-накрая, малко след полунощ, еничарят бе вкаран в царските покои. В сумрака под огромния купол на помещението горяха стотици фенери. Свещите в големия френски полилей в средата осветяваха ярките плочки и хвърляха сенки по плътното кадифе на диваните и възглавничките. Стаята беше огромна, с красиви отливки и корнизи от бял гипс и перлен алабастър. Някъде тлееше бавно сандалово дърво и изпълваше цялата зала с тежкия си аромат, който напомняше за най-далечните краища на Османската империя.

Главният евнух натисна еничаря, за да падне на колене, вместо да оглежда красотите на голямата стая. После се приведе и изсъска в ухото му:

— Сега се приближи към султанката или ще наостря меча си във врата ти!

Постивич потегли на четири крака напред и сламените рогозки, метнати върху безценните килими, започнаха да жулят коленете му. Беше дълго, крайно унизително пътешествие до дивана, на който се бе изпънала султанката. Повдигнала безмълвно глава от възглавницата си, тя наблюдаваше с присвити очи приближаването му.

Никой не би могъл да се усъмни, че тя е сестра на Махмуд Втори. Беше наследила високите скули и кестенявата коса на християнската си майка, но орловият й нос си беше чисто турски, дар от баща й — султан Абдул Хамид и неговите предци. Под нестабилната светлина на свещите очите й изглеждаха черни, но всъщност бяха с наситения кафяв оттенък на махагона. Сините сенки под тях, които избиваха изпод почти прозрачната й кожа, подсказваха за огромно отегчение от живота, но и за някакво заболяване.

Султане вирна брадичка, когато той се поклони, опирайки чело о пода — килимът ухаеше на лимонов цвят, примесен съвсем леко с миризмата на потни крака.

— Вече можеш да се изправиш, еничарю!

Гласът й беше нисък и властен. Но беше също така и женски, а регистърът му се стори чужд на еничаря, който бе прекарал последните две десетилетия от живота си само сред мъже и бойци.

Еничарят се опря на пети и, без да вдига глава, издигна тялото си върху масивните си крака. Дори и да е била впечатлена от височината му, докато се разгръщаше пред очите й, принцесата не се издаде с нищо.

— Кажи ми сега — снощи ти… удави ли един мъж?

Постивич вдигна очи и срещна нейните.

— Както заповядахте, султане — изрече. — Спазих съвсем стриктно заповедите ви. Мъжът беше възнаграден със смърт.

Есма Султан си пое дълбоко дъх, задържа го и се загледа през него, към сенките, където светлината на свещите не достигаше. Накрая прошепна едва чуто:

— Какво каза неверникът?

„Как не неверник!“ — каза си наум еничарят. Вече долавяше аромата й — аромат, маскиран от сандаловото дърво и лимоновите масла, но въпреки това невъзможен да се скрие — аромат на женско тяло. Въпреки огромната опасност и макар да бе наясно, че се намира на аудиенция при сестрата на султана, той усети, че се възбужда.

Единствените жени, които бе виждал разбулени през годините, последвали обрязването му, бяха проститутки. И затова тялото му реагира по единствения познат за него начин.

Започна да кълне наум всички султани на Османската империя, отпред назад и един по един, чак до Мехмед Завоевателя, за бунта на тялото си. Повече от сигурно бе, че е против всички правила на шериата и на исляма една разбулена жена, пък била тя и султанка, да приема в покоите си еничар, облечена само в прозрачна туника — защото светостта на тези правила важеше дори за султаните и семействата им.

— Хайде, говори! — извика тя. — Какво каза неверникът в мига на смъртта си?

Докато тя говореше, той не можа да не забележи очертанието на потрепващите й гърди.

Иван Постивич заговори право на мозаичния под — не смееше да вдигне очи от страх, че пак ще онемее. Когато започна разказа си, той си спомни за солената вода по пръстите си и за знака на кръста, който бе направил върху челото на затворника. Но все още не разбираше жеста, който излезе така спонтанно от ръцете му, преди да прекърши врата на непознатия.

Знаеше, че точно тази част от екзекуцията щеше да си остане само негова тайна. Това бе единственият подарък, който можеше да направи на загиналия, единствен сред всичките му жертви успял да изкопчи християнското му име.

— Почти нищо, султане — отговори на глас. — Само няколко латински думи, с които предложи душата си на неговия невернически бог.

И после описа една съвсем безлична екзекуция, със стоически мълчалива жертва. Докато говореше, усети как думите и разказът му се сливат в едно с мозайката на пода и с геометричните фигури на рогозките. „Простичко, но абсолютно на мястото си“ — каза си той, все така не смеещ да вдигне очи към принцесата. Определен брой факти, които се подреждаха съвършено, всеки от тях пасващ си с другия.

— Сигурен ли си, че си ми казал всички подробности? — извиси глас тя и го изгледа изпод вежди. Евнусите й и другите еничари, които охраняваха двореца й, бяха много по-покорни от този великан тук.

Войникът премести тежестта си на другия си крак върху хладния под и се удиви как дворецът изолираше от непоносимата жега на лятото и от страданията по света.

— Погледни ме, еничарю! — изкомандва властно султане и впи очи в него. — Повтори ми последните думи на давещия се!

Постивич неохотно вдигна очи и моментално усети как мъжкият му орган ги следва, надигайки се под туниката и пояса му. Изруга мислено неспособността си да се контролира и я погледна право в очите, предизвикателно.

„Очи на смъртта — каза си Иван Постивич, макар да не можеше да й отрече красивите черти. — Тази туркиня, която ме кара да пълзя пред нея и се опитва да ме сплаши, като имитира мъжка власт! Какво си въобразява? Аз не съм някое от нейните християнски момченца, които си намира за една нощ, а еничар с права, гарантирани от светостта на шериата! Само да посмее да сложи ръка върху мен, без да е канена, еничарският корпус като нищо ще изгори двореца й и ще отсече главата на брат й, точно както направиха с братовчед му преди него!“

Иван Постивич се замисли за мъжа, когото тази нощ бе удавил. Последните думи на този човек все още го преследваха.

Кажи ми християнското си име. Все още виждаше как устните на осъдения се движат на сантиметри над повърхността на морето, в което щеше да остане завинаги. Тези последни вопли, тези последни секунди на земята щяха да останат само негова тайна и на Аллах. Тази убийца никога нямаше да чуе историята за унижението на жертвата, за вонята на страх, която излъчваше тялото му преди смъртта. Унижението и агонията щяха да потънат завинаги в дълбините на Босфора, като самия човек.

Еничарят прикова поглед в неподражаемия труд на слепите тъкачи на Персия, които бяха създали това чудо в краката му, и продължи да мълчи.

Принцесата позволи на тишината да се проточи, загледана в малък рубин с големината на сълза, почиващ в дланта на ръката й.

— Неее! — изкрещя накрая, стисна грубо рубина и го захвърли побесняла към мрачните ъгли на стаята.

„Туркинята си играе със скъпоценните камъни и живота на мъжете така, сякаш са детски играчки“ — каза си Постивич.

— Не ми носиш нищо свястно! Безполезен си за мен! Ти, както и всички еничари, си корумпиран и неверен на султаните си и на Османската империя, на която твърдиш, че служиш!

Иван Постивич се усмихна вътрешно. Блажено задоволство заля цялото му тяло.

А на глас, все така приковал очи в килима в краката си, изрече:

— Ваше султанство, претърсих ума си за повече наблюдения, но не открих друго. Затворникът просто се остави да бъде пъхнат в чувала, а камъните — поставени в краката му. Дори не помръдна, когато прехвърлихме чувала през борда. Изглеждаше примирен с участта си и се бе оставил изцяло на своя християнски бог.

Принцесата нацупи устни, които без червило изглеждаха безцветни. Блестящите й очи, очертани с черна линия, започнаха да опипват душата му като нощни създания.

— Значи никакви писъци, така ли? Нито дори вик към любим човек? Съжаление или може би изповед? Не помоли ли за милост, както правят всички останали? — занарежда тя, неспособна да скрие отчаянието си. — Лъжеш ме, еничарю!

— Той изчезна безмълвно в Босфора, а водата се затвори над главата му като капак на ковчег.

Предизвикателното поведение на еничаря я накара най-сетне, за първи път тази нощ, да види в него войника, а не мъжа. Светлокестенява коса и широки славянски кости. Този човек беше великан в сравнение с другите сърби, хървати и гърци, които й служеха като еничари. Беше по-висок даже и от главния евнух. Но не можеше да види очите му, защото той отказваше да вдигне глава.

Но знаеше, че трябва да са сини. Сини като на майка й.

— Той беше стоик по… — Постивич се поколеба за миг, но довърши: — По стандартите на ваше височество.

Принцесата фиксира с очи силната брадичка на сърбина.

И внезапно си спомни деня, в който пашата го бе довел в Топкапъ сарай. Момчето беше прецизно подбран роб по линия на девширме — „събирането“ на християнски момчета, които бяха измъквани от домовете им, за да служат като еничари, въпреки че официално тази практика бе забранена. Паша Имад бе подбрал това момче нарочно, когато то беше само на седем, след като се бе наслушал на легенди за малко момче, което вече било гигант, и за неговата красива сестра. Така детето бе докарано в двореца на султана като дар от пашата, когато Есма Султан бе все още момиченце. Зачуди се дали той не е бил сред прословутите „любимци“ на баща й като малък.

— Стандарти ли? — изрече бързо тя. — Да не би вече да е станало обичайно еничар да оценява вкусовете на любимата сестра на султана?

Иван Постивич усети как по гръбнака му плъзва хлад въпреки новооткритото удоволствие да дразни жената пред себе си. Сега османската принцеса го гледаше не като непознат войник, който бе изпълнил обикновена заповед, а като мъж, който в нейно присъствие бе изказал мнение. Знаеше, че изборът на думи може да му струва живота, но когато се сети, че тази жена го бе превърнала в убиец, страхът бързо се смени с гняв. Едва потисна желанието си да се изплюе върху нея.

— Говори, еничарю, иначе ще заповядам да ти изтръгнат езика! — извика личният й охранител, насочвайки се настървено към него.

— Не го докосвай, пазачо! — извика принцесата. — Остави го да говори!

— Ваше височество — отговори Постивич и пак прикова очи в пода, — все още бъркам елитния османски език с варварския сръбски на армията. Аз…

— Израснал си в този дворец от съвсем малък! — отбеляза принцесата все така ядосано. — И говориш османски турски не по-зле от мен! Да не би да си мислиш, че не те помня още от дете, огромен глупако?! Виждала съм те да играеш джирит11 и поло на имперското игрище! Ти беше дар на пашата за моя баща много преди да яхнеш кон и да поведеш кавалерията на Капъкулу на бой! Затова говори или ще страдаш в името на Аллах!

Иван Постивич изправи главата си и се насили да диша. Знаеше, че следващите му думи щяха да бъдат последни, затова ги подбра така внимателно, както се подбират оръжия на бойното поле.

— Езикът ми е твърде непохватен за езика на Аллах и на султаните, о, султане! Моята раса е недостойна за езика на имперската божественост!

Очите на принцесата проблеснаха закачливо и унищожителните стрели на ловеца изчезнаха в черните им дълбини. Тя отпусна скования си гръб и се излегна отново върху възглавничките на кадифения си диван.

— Знаеш ли, персийците биха те убили за онова, което току-що каза — отбеляза спокойно. — Защото твърдят, че само техният език гали ухото на Аллах — доволна от остроумния му и точен отговор, тя се усмихна съвсем леко и устните й се извиха към високите й скули. — Но пък ти спечели обратно живота си с превъзходното си владеене на османския турски език. Интелектът ти прави комплимент на размерите ти. Кой би допуснал, че един груб великан на гърба на кранта е в състояние да избегне копието на джирита с подобен финес?!

Постивич не отговори нищо. Мълчаливата му реакция на комплимента й я развесели. Беше свикнала да вижда раболепни слуги и чужди посланици, които й угаждаха по всякакъв начин с надеждата, че Есма Султан ще ходатайства за тях пред брат си. Но този еничар беше различен.

— Не само аз, но и всички останали в Топкапъ сарай се дивяхме на начина, по който успяваше да се завъртиш под коня си, за да избегнеш копието на противника си — продължи принцесата. — Очевидно господарят на конете те е обучил добре!

— Господарят на конете беше много даровит мъж — отговори еничарят. — Той посвети много време и усилия на обучението ми, затова никога няма да го забравя. — Той и братовчед ви Селим Трети бяха велики мъже и аз скърбя дълбоко за кончината им!

Думите му се отличаваха с крещяща липса на каквато и да било възхвала за настоящия султан — братът на Есма, Махмуд Втори. Гробовната тишина в огромната като пещера зала подсилваше още повече тази обида, но Постивич стисна устни, категорично отказвайки да каже каквото и да било повече.

— Виждам, че се чувстваш неудобно в мое присъствие — отбеляза султанката и усмивката й постепенно угасна, последвана от спомените й за неговите подвизи във военните игри. — Имаш разрешението ми да напуснеш!

Постивич се поклони и тръгна заднишком към вратата.

— Почакай, еничарю! — извика принцесата. — Само още нещо. Напоследък често забелязвам сянката ти наоколо през решетката на градините му. Каква орис те запрати толкова далече от твоята орта12, за да служиш на мен?

Той преглътна тежко и отговори:

— Такова беше желанието на султана.

Есма Султан се загледа замислено във великана и накрая попита:

— А как ти е името?

Той се поколеба, защото не беше сигурен дали това поднасяне на името му в краката на принцесата няма да реши съдбата му. Накрая рече:

— Паша Мустафа ме кръсти Ахмед Кадир, султане.

Въпреки че това име му беше дадено още на седемгодишна възраст след обрязването, Иван Постивич така и не го бе приел, въпреки че тук никой не го познаваше под друго име. Истинското му име просто бе изхвърлено като ненужно, заедно с неговата религия, семейство и корени.

— Ахмед определено не ти прилича — отбеляза усмихнато принцесата. — Очевидно въображението на пашата е свършило точно когато е дошъл твоят ред. Не, ти със сигурност не си Ахмед! Ще те наричам… Бисквитко!

Луничавата й прислужница, скрита до този момент в мрака на ъгъла, се изкиска и този смях прозвуча като пърхане на подплашени птици сред огромното като пещера помещение. Султане се обърна към нея и кимна по посока на еничаря с широка усмивка. Вече не изглеждаше като османска владетелка, а просто като жена.

Еничарят нямаше време да реагира по никакъв начин, защото двама стражи го сграбчиха под мишниците и го извлякоха назад като затворник. Изведоха въртящия се от възмущение здравеняк през перлените врати, които отделяха частните покои на принцесата от останалия дворец, и спряха чак в коридора.

Един от стражите, които бяха хванали грубо Иван, го бутна толкова силно, че той се запрепъва по мозаичния под и разтърси дървената решетка с тежките си стъпки. Дочу стреснати викове, а после и кискане откъм харема на принцесата, което идваше иззад сложната дърворезба на заграждението.

— Имаш късмет, че още дишаш, еничарю! — извика стражът с големия тюрбан и се изплю върху излъсканите до блясък плочки. Отнякъде веднага се появи млад слуга и изтърка пода с парцал, напоен с лимоново масло.

Стражът изгледа с отвращение момчето, присвил дебели устни под черния си мустак. Беше си мечтал да види как слюнката му проблясва в краката на еничаря.

— Само още веднъж да си се осмелил да изразяваш мнение пред принцесата, и ще нахраниш рибите в Босфора с езическата си християнска плът, сръбско псе!

С тези думи стражът се обърна и се върна обратно в покоите на Есма Султан.

Постивич усети, че някой го дърпа за ръкава, и видя, че другият страж му прави знак да се отдалечат в далечния ъгъл, под огромно палмово дърво.

— Един турчин няма как да не се вбеси, че си събудил уважението на принцесата му — прошепна белокожият страж на бърз сръбски. Хвърли крадешком поглед към тъмния екран — бе сигурен, че харемът стои отзад и слуша, но беше спокоен, защото никой там не би могъл да разбере гърления диалект на еничарите. — И не забравяй, друже мой, че еничарят няма нито очи, нито уши, а само език, когато султанът му разреши!

— Всяка нощ тя изпраща слугата си, онзи дребен евнух, за подробности по убийствата — прошепна Иван. — Но снощи просто нямаше нищо, което да му кажа.

— Следващият път просто си го измисли, приятелю, за да спасиш мизерния си живот! — отбеляза стражът, обърна се и изчезна през вратите по посока на царската съвещателна зала.

Иван Постивич се насочи към външния двор на двореца. Дочу чаткане на копита по камъните и видя, че през портите на Топкапъ влизат прекрасни турски и арабски жребци. Водеше ги посивял старец със задник като на слон. Във всяка от ръцете си водеше поводите на три коня. На гърбовете им, без седла, седяха опърпани на вид деца — босите им крака се удряха в хълбоците на конете и ги караха непрекъснато да потрепват. Една черна кобила се вдигна толкова високо на задните си крака, че ездачът й се изхлузи от гърба й, придружен от залпа обиди, подсвирквания и смях на околните.

Към тях се приближи един солак капитан. Децата се смъкнаха от конете — голите им кореми бяха в рязък контраст с блясъка на добре гледаните коне.

— Старче, ти не получи ли хабера? Тази вечер Есма Султан не е добре, няма да има игри. Връщай се веднага в конюшните си заедно със сополивите си хлапета!

Главният коняр направи знак на групата деца и извика:

— По конете! Тази вечер ще си легнем рано! — усмихна се. — И побързайте да махнете конете оттук, преди да съм получил някой ритник от този проклет жребец.

Постивич проследи с поглед как децата премятат дългите си хилави крака през голите гърбове на животните и дръпват юздите им. Разсмяха се, когато конете започнаха да подскачат от радост, нетърпеливи да се приберат в конюшните си. Той се усмихна, наблюдавайки уменията им и лекотата, с която се справяха с конете, родени от факта, че бяха отгледани в конюшните на Есма Султан.

— Каква игра трябваше да играят тази вечер? — обърна се еничарят към солака.

— Задаваш твърде много въпроси, еничарю! — изръмжа капитанът от личната гвардия на султана и го избута през портите. — Свободен си!

До тази нощ личната помощница на Есма — Безмиалем, не бе виждала отблизо великана, когото наричаха Ахмед Кадир. Той беше мъж от сръбски произход, издигнал се до чорбаджия — капитан на кавалерията Капъкулу, загърбвайки своята религия, семейството си, миналото си, даже възможността за брак, само и само да служи на султана.

В безсънните нощи Безмиалем го бе наблюдавала от стените на двореца как придружава жертвите си, а малко след това синята лодка излизаше от устието на Златния рог и се насочваше към Босфора. Виждаше него и обречения му товар само в лунните нощи, разбира се, но понякога, дори и в непрогледния мрак, чуваше предсмъртния вой на мъжете, който се носеше в неподвижния въздух над водата.

Тези мигове я изпълваха с ужас и понякога се улавяше, че плаче безмълвно заради жестокостта, на която бяха подложени. Нищо в собствения й болезнен живот не я бе карало да плаче още от дете, но по някакъв странен начин смъртта на тези невинни мъже я разтърсваше много повече, отколкото можеше да понесе. Радваше се, че никой не виждаше сълзите й, защото със сигурност щяха да бъдат възприети като слабост — опасен недостатък в света на османските турци.

Прислужницата коленичи върху студените плочки на харема и се замоли на Дева Мария за душите на тези мъже. Никога нямаше да разбере как Есма Султан можеше да бъде толкова добра към жените, а да се отнася с такава нечовешка жестокост към мъжете, но вече знаеше, че не е в състояние да промени господарката си.

Мисълта за палача, който давеше тези мъже, изпълваше не само дните, но и нощите й. Нямаше никакво съмнение, че този човек не само мрази, но и ненавижда господарката й заради жестоките й прищевки, които бе длъжен да изпълнява.

Но тази вечер в покоите на Есма Султан прислужваше Назип. Принцесата бе забранила на Безмиалем да влиза, макар че тя толкова искаше да погледне отблизо мъжа, който бе разпалил въображението й. За първи път в разглезения си живот около сестрата на султана Безмиалем бе принудена да чуе как Есма Султан отказва да угоди на молбата й и й заповядва да остане с другите жени от харема зад екрана.

— Не желая да го виждаш нито сега, нито никога! — бе отсякла господарката й.

Безмиалем кимна, но стисна зъби толкова силно, че я заболяха. Копнееше да се запознае с този великан, с този сръбски бунтовник, който бе причинил гнева на самия султан, но освен това знаеше, че няма как да не изпълни заповедта на Есма Султан.

Назип стоеше в пълен захлас насред сенките в стаята, близо до масите за сервиране. Официално беше там, за да обслужва господарката, но Безмиалем знаеше, че това е специална чест, която й оказваше господарката — да види великана и да го чуе да говори.

Скрити зад филигранната дърворезба на екрана, жените от харема надничаха и въздишаха.

— Но той е огромен колкото големия чинар на Хиподрума! Нито турчин, нито арабин не би могъл да се мери с него! — ахкаше Лайла. — Той е истинско чудо на природата!

— Шшшт! — скастри я Безмиалем, като махна с ръка, но без да отлепя очи от дупките в решетката.

Изпиваше с поглед всяка черта от лицето на този сърбин, огромните му, широки скули и ярката синева на очите му, докато слушаше думите на Есма. Леко извитите му устни напомняха на куче, което ръмжи, само че в неговия случай безшумно — беше видно, че търпи присъствието й само защото си знае, че ако не го направи, ще умре.

Безмиалем беше сигурна, че ако не бяха зорките очи на солаците наоколо, сърбинът щеше да скочи към гърлото на султане като вълк. Вместо това обаче той сведе масивната си глава и започна да изучава пода. Момичето от харема не можа да не забележи как въпреки огромното несъответствие между тях еничарят непрекъснато предизвиква Есма Султан — незабележимо, но сигурно.

Безмиалем се зачуди как ли се чувства със смъртта на толкова много мъже по ръцете си. Лично султанът го бе назначил в двореца на Есма Султан, така че той нямаше никакъв друг избор. По някакъв начин се бе опозорил и бе изгубил благоволението на Топкапъ сарай — или поне така гласяха клюките из харема. Беше свален от командването на кавалерийската орта Капъкулу и дори му бе отказано правото да язди собствен кон. Но неговите умения в джирит липсваха и на Безмиалем, и на целия двор в Топкапъ — беше невероятно да го гледаш как се издига нагоре в стремената си, за да захвърли копието си към противника, а как после прави с жребеца си победната обиколка на Хиподрума. Той бе вдъхновявал цели легиони млади ездачи, бе извиквал беззъби усмивки на умиление по лицата на старците и бе карал съпругите на посланиците да пляскат с облечените си в ръкавици ръце с тиха наслада.

А сега той гледаше господарката на Безмиалем с едва сдържана омраза. Усетила неприязънта му, тя го задържа много по-дълго, отколкото иначе благоволяваше да разговаря с мъж. Може би се радваше на страданието му, може би играта й харесваше.

„Бъди предпазлива, господарке! — помисли си Безмиалем. — Всеки момент ще скочи към гърлото ти, моя султане! Все още има сърцето на сръбски бунтовник и волята му надали ще успее да обуздае безумната му ярост!“

Едноокият готвач бе запазил на палача малко агнешка яхния с червени чушки. Старият грък насочи окото си към великана, промърмори си нещо под носа и се изплю на мръсния под. Докато сипваше агнешката яхния в голяма купа, прошепна:

— Тази нощ удави ли някого?

Иван сграбчи ръката на готвача и изръмжа:

— Твоята работа е да готвиш!

Зеленото око на гърка се вторачи през него през пелената на катаракта.

— А твоята работа е да убиваш невинни — рече спокойно, постави купата на масата пред еничаря и му обърна гръб.

— А ти, готвачо, как ще се справиш с работата си, ако принцесата ти заповяда да изпълниш същата заповед? — изръмжа Постивич и топна хрупкава коричка хляб в яхнията. После се приведе над купата и ръцете му блеснаха от мазнината, докато тъпчеше в уста натопените в соса къшеи и парчетата агнешко направо с ръце. От убийствата винаги огладняваше като вълк, а в двореца не му бяха предложили нищо за хапване. — Хайде, готвачо, кажи какво ще направиш? — повтори и посочи към купата си, за да покаже, че иска още яхния.

— По-скоро бих умрял като човек с неопетнени от кръв ръце, вместо да убивам всяка нощ и да се превръщам в палач на невинни!

— Готвачите винаги са големи мечтатели — отбеляза Иван. — Точно затова си остават завинаги готвачи.

— А твоите мечти, Ахмед Кадир? — извиси глас готвачът и тресна ядосано черпака си върху мръсния парцал до печката. — И как изобщо спиш нощем? Не те ли посещават?

— Кои? — попита Постивич, извръщайки очи настрани към готвача, но без да спира да яде.

— Удавените. Не те ли молят нощем да пощадиш живота им? Не те ли молят да предадеш последните им съобщения на техните родители, съпруги, любими? Не проклинат ли твоя новооткрит Аллах, докато призовават името на истинския Христос?

Постивич бутна рязко купата настрани. Тя се плъзна, падна от масата и се разби на пода. Мъжете на задната маса, които играеха домино, вдигнаха глави и се обърнаха.

— Никой не ме посещава — изръмжа Иван, скочи и сграбчи готвача за яката. Другите еничари станаха и се приближиха към тях. Един извади ятагана си.

— Пусни го, Кадир! — заповяда друг със сребърна кама в ръка.

Постивич го погледна, изсумтя в знак на съгласие и отпусна захвата си върху мръсните дрипи на гърка.

— Нощем спя като пеленаче, готвачо — промърмори и бутна гърка към стената. Парче мазилка над главата му се отрони и полетя сред облаче прах. — Трябва да е от хубавото ти готвене.

Кимна към малката група еничари и те пуснаха ръце от камите и ятаганите си.

Иван Постивич ги остави и се отправи към войнишката си койка.

Есма Султан не можеше да заспи. Бризът откъм Босфора беше хладен и приятен и донасяше в покоите й аромата на жасмин и лимони от градините отдолу. Обикновено след поредната си страстна нощ тя заспиваше дълбоко от изтощение. Двете й любими момичета от харема я измиваха, подсушаваха я с бели ленени платна и намазваха тялото й с ароматни масла, слушайки в захлас как тя им разказва подробности от поредното си завоевание, за миговете на екстаз, за игрите и победите.

Мъжете, които работеха в двореца и в градините, потръпваха, дочули смеха на жените, и побързваха да им обърнат гръб, изричайки тиха молитва към Аллах.

Но тази нощ бе напълно различна. Есма Султан бе извършила ритуалното си измиване безмълвно, а смръщеният й поглед бе напълно достатъчен за момичетата, за да запазят и те пълно мълчание. Не смееха да вдигнат очи от мозайката на пода в банята, нито да отворят уста, с изключение на опита си да й предложат чай и нещо за похапване.

Този бе първият мъж, който й бе отказал.

Носът на Есма се сбърчи отвратено, когато й се стори, че долавя мирис на гнило във вятъра, който идваше от Босфора и раздвижваше фините завеси на балдахина й.

Тя метна върху устата и носа си крайчеца на прозрачния си тюлен ръкав. Стомахът й се качи в гърлото й и й се повдигна.

Разпозна в себе си миризмата на Смъртта.

Любимата сестра на султан Махмуд Втори — принцеса Есма Султан винаги бе имала всичко, което пожелае. Имаше си дворци в Мака, Еюп и Султанахмет, без да се брои пищната й резиденция в Ортакьой. Християнинът от онази нощ, когото бяха докарали от Босна при поредния набег за събиране на роби по нейна заповед, бе прекрачил портите на двореца й, без да вдигне очи нито към ненадминатите в цял свят градини с красиви шадравани, нито към импозантния вход и неговите изящни колони и корнизи. Бе се държал като сляп за пищните гоблени и килими, които изпъстряха вътрешните й покои, както и за скъпоценните камъни, които украсяваха главата, врата, раменете и ръцете на принцесата.

— Защо ме повикахте? — попита той чрез превода на една робиня.

— Седни, поданико! Изми ли се?

Мъжът се вторачи в островърхите й копринени пантофки и започна да срича нещо на сръбски.

— Да, принцесо, лично надзиравах измиването — обади се евнухът с кожа като слонова кост, който стоеше вдясно от нея.

— Смарагд, той получи ли храна и напитки?

— Отказа и двете, господарке. Коремът му е празен като стара кратуна.

Принцесата наклони глава и изгледа пленника.

— Не опита ли пресните смокини от моята градина?

— Нямам апетит — отговори човекът, без да отлепя очи от пода. После вдигна умолително очи към робинята до себе си, но тя го изгледа хладно и неразбиращо.

Принцесата огледа лицето му. Беше с красиви извивки, с почти благородно изражение за главата на прост селяк. Бяха го довели преди пет дена. Сестрите му — и двете красиви и бели — бяха продадени на един паша за хубава сума.

— Не си толкова хубав, колкото са сестрите ти, но ставаш — отбеляза Есма и погали леко бузата му. После, с едно движение на ръката си, извърна главата му, сякаш оглеждаше животно.

Внезапно мъжът я погледна и възкликна:

— Имате новини за сестрите ми?

— Разбира се. Но ще ги разменя само за нещо, което има стойност за мен.

— Какво искате?

— Ще хапнеш от смокинята, която ще ти подам със собствената си ръка, а в замяна аз ще ти кажа за сестрите ти.

И кимна на Смарагд, който изчезна от стаята.

— Значи са живи, така ли?

— Почакай! Ще ти кажа едва след като похапнеш. Трябва също така да пийнеш и малко чай. А после ще чуеш всичко, което имам да ти кажа по този въпрос.

При тези думи принцесата плесна с ръце, без да отлепя и за миг очи от лицето на госта си.

Появи се евнухът Смарагд, следван от момиче от харема. Двамата носеха по един поднос. На единия имаше три огромни смокини с корички в зелено и тъмновиолетово и един сребърен нож. На другия поднос се мъдреше изящен сребърен сервиз за чай.

— Ето, наслади се на красотата на най-величествения плод в цял Константинопол! — възкликна Есма Султан, сви дясната си ръка и постави в дланта си една смокиня. А с лявата хвана дръжката на плода и го завъртя в бавен пирует.

— Погледни прекрасната смокиня, виж как кожичката се моли да се сгърчи под собствената си тежест — толкова узряла е вече! — с тези думи принцесата сряза смокинята на четири и кремаворозовият цвят на вътрешността блесна на фона на тъмната кожичка.

Хвърли един поглед на червенокосата си прислужница и кимна, с което тайно й даде знак за предстоящия ритуал.

— Вземи това — каза принцесата, хванала едно парче между деликатните си бели пръсти. — Отвори уста!

Мъжът се поколеба, но после отвори уста. Тя пъхна парчето плод в нея, но преди той да успее да я затвори, бръкна с пръст в устата му и започна да го върти около езика му, след което го извади, мокър от сока на плода.

— Добро момче! — промърмори тя и луничавото момиче от харема, което бе донесло подноса с чая, се засмя.

Мъжът се огледа шокирано. Вторачи се в обутите си в копринени пантофки крака и богатата копринена туника, в която го бе облякъл евнухът. Широките шалвари бяха пристегнати в кръста с пояс в тъмночервено и златно.

— Сестрите ти бяха продадени на един мой много скъп приятел — паша Мустафа ефенди. Той ще се отнася добре с тях и животът им ще бъде много по-лесен от онзи, който са познавали в селото ви. Предполагам, че само след година ще станат дебели и доволни жени и ще му народят силни мюсюлмански деца.

— Те са част от харема му?

— Да, естествено. Ще приемат исляма и ще се научат да четат Корана. Той ще се погрижи да бъдат научени и на калиграфия и бродерия. Все още са достатъчно млади, така че безсъмнено ще бъдат добри ученички. Ще се научат да говорят и изящен турски и да рецитират строфи от Корана пред султана, моя ангелски брат!

— А майка ми?

Принцесата се смръщи и отсече:

— Казах ти, че ще ти дам новини за сестрите ти. Ще трябва да задоволиш други мои желания, за да научиш и съдбата на майка си!

Иван Постивич бе излъгал гръцкия готвач на казармите. Напоследък за него ставаше все по-трудно и по-трудно да спи, а конкретно тази нощ бе най-лошата от всички.

Помещението бе изпълнено със зловонието на спящи некъпани мъже. Телата им излъчваха миризмите на потта и страстта — преди вечерния час петима от тях се бяха отбили в известен бардак. Въпреки изричните изисквания на Корана за къпане преди и след секс еничарите, които произхождаха от Влашко, Гърция и Балтийските територии, понякога се оказваха прекалено пияни и изтощени, за да извършат ритуалното си измиване. Хъркането им разнасяше вонята на никога немити, развалени и гниещи зъби и въздухът наоколо бе непоносим.

Постивич стана от койката си, метна на гръб туниката си и пъхна дългата си кама в пояса си. Затвори вратата зад себе си и бе посрещнат от свежия бриз, идващ откъм морето.

— Къде отиваш, еничарю? — попита часовоят.

— Нощна задача — отговори Постивич.

— По работа или за удоволствие, еничарю Кадир? Да не би да те вика султане?

— За удоволствие. Имам нужда да посетя бардака.

Часовоят му се ухили похотливо. Ахмед Кадир се ползваше със специалното разрешение да влиза и излиза по всяко време на денонощието, защото прищевките на султане бяха спонтанни и непланирани.

— Избери си някоя по-ячка, Ахмед — дебела със силен гръб. С твоето тяло можеш да смачкаш по-нежните момичета — посъветва го часовоят и му махна да минава.

Иван Постивич нямаше никакво намерение да ходи в бардака. Единственото му желание бе да подиша чист въздух, който не носи зловонните миризми на убийства и секс.

За повечето хора разходката край Босфора в малките часове на нощта бе твърде опасно начинание. Крайбрежието беше свърталище на крадци, които ежедневно хващаха първия кораб за чужбина, потеглящ от Златния рог.

Ала никой не смееше дори да се доближи до мрачния силует на Иван Постивич — гигантската му сянка вървеше пред него, луната го следваше.

Докато крачеше по пътеката към пристанището, постепенно го наобиколиха глутница мълчаливи кучета. Кучешките глутници на Константинопол бяха пословични — бранеха ожесточено територията си и убиваха всичко, което се осмелеше да прекрачи границите им. Но сега великанът се наведе, грабна един камък от земята и кучетата се разбягаха със скимтене, потъвайки в сенките на нощта.

Тръгна покрай брега на Златния рог, точно под високите стени на Топкапъ сарай. Не чуваше нищо, но знаеше, че часовите следят всяка негова крачка, предавайки си съвсем тихо кодови думи и цъкане с език, докато той обикаляше периметъра на крепостта. Накрая той излезе от границите на двореца и стигна до пристанището. Тук вече имаше признаци на живот.

Купи си печени кестени от един продавач — тебеширеният вкус на кожичката им бързо почисти устата му от мазното агнешко, което бе хапнал преди.

— Ахмед Кадир! — прошепна нечий глас откъм скалите.

Постивич се обърна по посока на гласа и извика:

— Кой вика името ми?

— Това съм аз, адашът ти Ахмед — лодкарят! — изрече гласът, който вече приближаваше.

Постивич изплю парче от обелката на кестена, нарочно бавейки реакцията си. Счупи следващ кестен между пръстите си и се втренчи в меката вътрешност. Накрая попита:

— Какво правиш навън в този час, лодкарю? Нали знаеш, че господарката ти ще те извика утре в ранни зори, за да я откараш за процесията на султана за петъчната молитва?!

— Знам — отговори лодкарят, докато се препъваше в мрака по големите камъни. Накрая използва лъча светлина, който излизаше от фенера на продавача, и поясни: — Но тази нощ сънят не ме хваща.

Постивич вече виждаше съвсем ясно тялото на младия мъж — тясно кръстче с голи гърди без нито едно косъмче и мускули, врязани дълбоко в ръцете и краката му. Но забеляза също така и ококорените очи на страха, който през деня се скриваше задължително от света и най-вече — от Есма Султан.

— Не мога да спя, когато Босфорът вони на смърт — прошепна лодкарят, когато приближи до него.

— За тези думи могат да ти отсекат главата — предупреди великанът. — Затова не казвай нищо повече, защото и брегът, и водите имат уши!

— Значи вече са чули воплите ми — отговори младият мъж. — Защото не мога да се изправя пред Аллах със засмяно лице, когато на душата ми тежи смъртта на десетки мъже!

Постивич захапа парче кестен между зъбите си и погледна през рамо към водата и съсипания от мъка човек.

— В такъв случай какво планираш, лодкарю?

— Името ми е Ахмед — каза човекът. — Не може да не запомниш име, което е същото като онова, което са ти дали турците, нали? Защо не го изричаш, когато ние с теб сме съдружници в убийствата?

— Аз презирам името си, лодкарю. Като ме караш да го произнасям, обиждаш себе си. Какво възнамеряваш да правиш утре, когато се отправиш към джамията за молитва?

— Нямам никакви планове, освен да споделя с Аллах ужаса си.

— Аллах със сигурност вижда всички човешки дела много преди дори човеците да ги видят.

— В такъв случай страданието му е двойно — промърмори лодкарят.

— А господарката ти? — попита Постивич, втренчен в дълбоките води на Босфора. — Мислиш ли, че Аллах вижда и нея?

Мъжът се вторачи в износените си сандали — официалните му дрехи за царската баржа бяха метнати в стаята му във външния двор на палата. Бе предпочетен от султана и сестра му заради красотата си и силата си с греблата и затова се издигаше бързо в нисшата йерархия на османската флота, въпреки че все още бе длъжен да изпълнява зловещата задача да откарва мъже към сигурна смърт.

— Аллах вижда всичко — рече сега лодкарят. — Никой турчин, даже султанът не е над него!

— Значи всички ние сме загазили — прошепна Иван Постивич. — Защото Аллах като че ли не ни предлага никакъв изход.

— Дълбоко в себе си кипя от възмущение заради делата, които съм извършил. В сънищата си виждам мъжете, които съм прекарвал към смъртта им — виждам ги как ритат и се опитват да се измъкнат от завързания здраво чувал на дъното на Босфора. Как е възможно Аллах да не отмъсти със своя меч заради невинните? Обещавам ти, че някой ден ще изискам възмездие по начин, който ще осакати османското господство!

— Не говориш като човек, който спи под покрива на двореца — отбеляза Постивич, изтривайки ръцете си от овъглените парчета кестени. — Доколкото схващам, ти си шпионин на принцесата, който търси нелоялни към нея хора. Затова ще ти кажа следното, лодкарю, с нещастното име Ахмед: „Да живеят султанът и неговата любима сестра!“.

С тези думи еничарят се обърна, за да продължи разходката си. Зад него лодкарят се опита да го убеди в невинността си.

— Скоро ще разбереш, че изповедта ми е била съвсем искрена! — просъска младежът откъм скалите. — Някой ден ще пречистя душата си и душата на тази империя!

Иван Постивич се обърна и се загледа в предизвикателните очи на турския моряк.

— В такъв случай нека Аллах бъде с теб, за да направлява душата ти! — рече и усети, че говори самата истина. А после продължи напред, оставяйки младия човек на брега на Босфора.

Когато се върна в казармите в края на обширния полигон Ат Мейдан, дочу откъм близката кръчма гръмкият смях на еничари. На вратата бе забито парче пергамент, чиито краища потрепваха леко, подмятани от нощния бриз.

На пергамента беше нарисувана съвсем груба рисунка на еничар — познаваше се, че е такъв по карикатурно огромния бял тюрбан със спуснат край — а до него се виждаше султанът, вързан на каишка. Под рисунката, с неравни главни букви, пишеше:

Постивич знаеше, че подобен лист бе открит забит и на портите на Топкапъ сарай, а султанът, побеснял от тази обида, бе заповядал художникът да бъде открит и обезглавен. Агата на еничарския корпус бе събрал войските си зад стените на Топкапъ, за да им съобщи заповедта, но се носеха слухове, че той презира командването на султана, защото знае, че лоялното братство на тези войници е много по-силно от декретите на когото и да било османски владетел.

Постивич избягваше кръчмите — те бяха бърлоги на заговорници и неподчинение. Но иначе султанът ги посещаваше доста често, предрешен до неузнаваемост, за да издирва водачите и агитаторите, които заплашват неговия режим. Именно султан Махмуд Втори бе лишил Постивич от командването на кавалерията след военните кампании в пограничните райони, защото се опасяваше, че огромният войник има твърде голяма власт и авторитет сред армията си.

Публичният израз на презрение към всемогъщия султан продължаваше да се развява най-нахално на вратата на кръчмата.

Процесията на султана за сутрешната петъчна молитва бе най-важното събитие за седмицата в живота на продавача на печени кестени. В петък всички се събираха по бреговете на Златния рог, за да наблюдават как големият кайък на султана се плъзга по водите на Босфора, следван от флотата на неговия антураж. Султанът седеше върху меките си възглавници, целият обсипан с бижута, с високо вирнат орлов нос по посока на вятъра и напълно неподвижно лице — същинско въплъщение на имперско величие.

И когато поданиците на Махмуд се събираха, за да наблюдават процесията му, бизнесът на продавача на кестени процъфтяваше. Мъже и момчета се редяха на дълги опашки, за да си купят топли кестени, извадени направо от огъня, та да имат какво да похапват, докато гледат представлението.

Жените стояха близо до мъжете си, но погледите им бяха отправени към един-единствен кайък, който се носеше бързо по водите по посока на процесията. Почти голи мъже, с крака и слабини скрити единствено под символични тюлени шалвари, гребяха здраво, за да откарат принцеса Есма Султан през Златния рог към „Ая София“. Кожата на мъжете беше намазана с масло и мускулите им блестяха под сутрешното слънце. Принцесата се бе отпуснала върху възглавниците си под огромния сенник, заобиколена от двете си любими прислужници — луничавата Назип и неизменно забулената Безмиалем — „Скъпоценният камък на Вселената“.

Говореше се, че Безмиалем била толкова красива, че ако някой мъж я видел разбулена, никога повече не би могъл да обикне друга жена. Но останалите жени от харема на Есма Султан се смееха с голи лица под слънцето и си разменяха шепнешком коментари за красотата на главния гребец, който насочваше кайъка умело по водите на Босфора.

Считаше се за държавна измяна да критикуваш султана и неговата любима сестра, затова разменените многозначителни погледи и ахкания по повод незабулените лица и вратове на жените бяха напълно достатъчни, за да изразят всеобщото възмущение от скандалното пренебрежение към думите на Пророка, което цареше в двора на принцесата. Липсата на морал у Есма Султан бе пословично известна и се напомняше на народа всеки петък сутрин преди молитва.

Ала днес принцесата се появи с лице, покрито със синя коприна. Да не би някой в царското семейство да бе умрял? Някоя любима племенница или племенник? Или султанът бе удавил някоя от предишните си любими съпруги?

Продавачът на кестени задъвка замислено мостра от стоката си и се зачуди какво ли би могла да вещае подобна внезапна промяна.

Иван Постивич седеше на ръба на койката си и разглеждаше сабята си. На места беше нащърбена и одраскана толкова дълбоко, че вече не подлежеше на поправка. И всяка драскотина му навяваше някакъв спомен.

Драскотините и нащърбяванията по меча му бяха получени все в служба на султана — било срещу гърците в Пелопонес, било срещу руснаците във Влашко. Спомняше си добре звука от разсичането на череп — острието потъваше в мозъка бързо и лесно като нож в пъпеш. Беше се бил срещу прегладнелите разбойници, които се бяха опитали да оберат пратката с френско шампанско и бренди за султана — мечът му бе посякъл краката на не един и двама от тях, докато бягаха, опитвайки се да се спасят от сигурна смърт.

Да, славата на Ахмед Кадир бе станала толкова голяма, че бе достигнала до вътрешния двор на Топкапъ сарай и бе разпалила завистта на младия принц Махмуд много преди той да стане султан. Пътищата на живота им се отличаваха със забележителни прилики. Султанът и войникът бяха на една и съща възраст, и двамата бяха обучени и тренирани в границите на двореца.

Още като момче Ахмед Кадир бе работил с най-непокорния от всички коне, благодарение на което бе спечелил неохотното уважение на турския господар на конете. Ала най-голяма слава му бяха донесли уменията му в турнирите по джирит, защото, въпреки размерите си, качен на коня си, Ахмед Кадир беше пъргав като акробат и успяваше да избегне всяко копие, което прелиташе над главата и коня му.

— Той обикаля коня като маймуна на дърво! — дивеше се султан Селим Трети, докато наблюдаваше състезанията по джирит. — Каква пъргавина само!

— Да, същинска маймуна — промърморваше завистливо до него Махмуд.

Господарят на конете прочисти гърлото си, обърна гръб на младия принц Махмуд и каза на Селим Трети:

— Някой ден Ахмед Кадир ще стане велик кавалерист, султане мой, и макар да е роден в северните земи, той е турчин до мозъка на костите си! Ще направи всичко да спаси коня си и ще остане без него на бойното поле, ако прецени, че ще има по-голямо предимство, щом се бие като пешак! Трябва да знаете, че пехотата го уважава не по-малко от кавалерията! Той ще бъде истинско вдъхновение за османската армия на бойното поле и ще спечели множество битки, ако е рекъл Аллах! Той е роден водач и войниците очакват от него да ги води, като му се доверяват напълно!

Махмуд си спомни дословно тези думи, когато братовчед му Селим беше насечен на парчета от еничари бунтовници, нахлули в Топкапъ сарай. По онова време Ахмед Кадир беше само едно момче, чиято орта беше изпратена в пограничните райони с Влашко, за да се бие с руснаците. Войниците, които подкрепяха полубрата на Махмуд — Мустафа Четвърти, в борбата за трона и които извършиха покушението срещу султана, бяха съвсем малка фракция. И въпреки това всеки път, когато затвореше очи, Махмуд виждаше еничарите, които претърсваха двореца, за да убият и него. Мустафа нямаше търпение да пролее кръвта на всички претенденти за трона от мъжки пол, които биха могли да го изместят. И Махмуд никога нямаше да забрави ужаса, който бе преживял, и това, че успя да избегне на косъм съдбата на братовчед си. Майка му Накшидил го скри в една фурна, докато неин слуга отвличаше вниманието на еничарите. Скрит във фурната, Махмуд се бе разтреперил от страх, а пепелта от дървата, която влизаше в ноздрите му и го караше да кихне, увеличаваше още повече ужаса му. От другата страна на вратичката на фурната чуваше виковете и тежките стъпки на еничарите.

Години по-късно, малко след като стана султан, Махмуд се замисли сериозно за властта, която един ден Ахмед Кадир би могъл да има над еничарите. Спомни си убийството на братовчед си и потрепери при спомена за стъпките пред вратичката на фурната, където бе намерил убежище. Към този момент Ахмед Кадир вече се бе доказал многократно на бойните полета далече от столицата. Сега вече собственият велик везир на Махмуд бе започнал да се хвали с безстрашието на великана: как се впускал със сивата си петниста кобила в битка и как избягвал стрелите и копията на противника с умопомрачителна пъргавина. И точно както бе предрекъл господарят на конете — в последната, решаващата битка срещу гърците еничарят Кадир бе оставил коня си при своя коняр и бе повел пехотата славно напред, размахвайки меча си и покосявайки врага си така, както жътвар коси житните класове.

— Ха! — промърмори Махмуд, когато великият везир дойде да му разкаже как един кавалерист е предал юздите на коня си на друг човек и се е присъединил към пехотата. — Значи нашата османска армия има нужда от реформи, везире! Един кавалерист от Капъкулу да се нареди сред пехотата ей така, защото му се е прищяло? А, не! Този човек е луд! Освен това кавалерист, слязъл от коня си, носи позор на османците!

— Този мъж е герой, султане мой, и именно тази негова готовност да води му е спечелила уважението на всички еничари! Агата на еничарите не може да спре да го хвали!

Султанът се надигна от трона си и започна да крачи по покрития с килими под.

— Агата е глупак, който позволява непокорство на бойното поле! — отсече накрая. — Да знаеш, че ще извърша тотална реформа на нашата армия и на тактиката й! И повече няма да видиш нито един кавалерист, обучен в Топкапъ, да слезе от коня си! Ще се бием в полкове, с ред и дисциплина, а не като глутница мелези, които се качват и слизат от конете си, когато им скимне!

Старият везир погледна ужасено султана, който се канеше да реформира еничарите. Корпусът беше създаден още от първия султан на Константинопол — Мехмед Завоевателя13, и всички знаеха, че без еничарите нямаше да има никаква Османска империя. А дворецът на техния ага спокойно можеше да съперничи на Топкапъ сарай.

— Но, султане мой, нали точно затова беше убит вашият братовчед Селим Трети — защото се опита да прави реформи! Еничарите ще се разбунтуват и ще нахлуят в Топкапъ така, както сториха и преди! Излагате живота си на огромна опасност!

Махмуд прие забележката на великия везир с пренебрежително махване на ръка и отбеляза:

— Почитаемият ми братовчед не успя да изиграе мъдро картите си. Не разполагаше със силата и волята на гражданите. Опита се да въведе реформите с блага ръка, а аз смятам да ги наложа със силата на юмрука си!

При тези думи султанът стисна пръсти и кокалчетата на обсипаните му със смарагди и рубини пръстени побеляха.

Везирът сведе глава.

— Напълно сте прав, о, велики султане! Еничарите вече са станали варварска пасмина. Търговците на пазара крият дъщерите си от опипващите им ръце, а хората бягат от бастинадото14, което те използват твърде безразборно, наказвайки невинни. Но мисля, че ако започнем работа отвътре, бихме могли да изкореним корупцията. Ако инфилтрираме ортите с дисциплинирани водачи, които вярват в духа на еничарския корпус — поклонници на традициите на честта и защитници на правата вяра, бихме могли да озаптим вълната на корупцията и обичая им да се разправят с обикновените хора. Нека включим онези, на които те се възхищават — например този великан, за да ги поведат към по-почтени начини на служба на техния султан, както беше случаят с вашия предшественик Мехмед Първи и дори Сюлейман Великолепни!

— Да вървят по дяволите всичките! — извика султанът. — Колкото по-корумпирани и заплашителни стават, толкова по-скоро ще настъпи денят, когато турският народ ще застане до своя султан и ще зачерви Босфора с еничарска кръв! Тези наемници няма да приемат никакви реформи, а арогантността им ще им донесе собственото унищожение. Няма да похабя нито миг повече в мисъл за бъдещето им — освен за тяхната смърт!

Махмуд си пое дълбоко дъх и продължи:

— Ще премахнем ортите и ще сформираме полкове, на които ще наложим много по-голяма дисциплина, както е в европейските армии! — потърка доволно ръце, запален от собствения си ентусиазъм. Погледна през Босфора към Сладките води15 и допълни: — И ще бъда най-гордият владетел на света, когато видя как османската армия напредва към блатата на Запада, облечена в чисто нови униформи, които отразяват нашето достойнство като империя и моята голяма власт!

— Но, султане мой… — опита се да вметне нещо великият везир.

— Замълчи! Нашата нова армия ще бъде гордостта на Константинопол! Още този следобед ще разговарям с посланиците на Англия и Франция и моментално ще се заема с проучването на проблема!

— Но, ваше величество, аз просто искам да защитя вас и вашия харем! Еничарският корпус съществува вече повече от триста години. Бъдете сигурен, че те няма да се съгласят да вземат пример от армиите на неверниците и ще се разбунтуват! А Улемата16 ще вземе тяхна страна, като ви обвини, че преговаряте с езическите врагове на Пророка…

— Достатъчно! Ще реформирам тези мръсни зверове и ще наложа пълна дисциплина! Изпрати ми този Ахмед Кадир! Веднага!

Великият везир напусна тронната зала напълно слисан. Онова, което бе започнало като доклад за славните победи на еничарите в Западните провинции, бе завършило със злобна тирада на султана. Но какво бе провокирало този гняв в сърцето на господаря му? Везирът бе убеден, че ако Махмуд държеше да продължи с този свой заговор, щеше да бъде принуден да поиска фатва17 от главния мюфтия, защото според най-висшия имам18 на исляма еничарите бяха защитени от шериата. А това щеше да отнеме време, през което султанът можеше и да се вразуми.

Изпрати един паж да отиде до казармите и да доведе войника Ахмед Кадир. А след това се запъти бързо за среща с офицерите и агата, за да им съобщи за опасните намерения на султана.

Няколко часа по-късно Иван Постивич влезе във вътрешния двор на Топкапъ сарай с кожа, зачервена от старателното търкане на теляка в царския хамам19. Не знаеше заради какво се чувства толкова скован — заради безупречно колосаната синя туника, в която го бяха облекли, или от притеснение. Поклони се на новия султан — третият, който бе седнал на трона за трите десетилетия, откакто Иван беше тук. Точно този беше просто едно момче, пускано от клетката на Топкапъ само за конни състезания и тренировки на кавалерията — арогантен, ужасен от всичко младеж, който бе на същата възраст като Постивич.

Султанът поиска да разгледа меча на войника.

Безупречната му гладка ръка се плъзна по острието. Изнежените дълги пръсти се спряха за миг върху нащърбяванията от битките и султанът рече:

— Това е меч на истински османски воин. Подвизите ти като чорбаджия на елитните Капъкулу части са легендарни!

— Османската империя ме направи това, което съм, султане мой! — изрече войникът и сведе почтително глава.

Султанът присви очи и заоглежда внимателно великана пред себе си. Този човек вече се утвърждаваше като водач на хората. А всеки водач, различен от султана, беше опасен, особено когато ставаше въпрос за непостоянните и могъщи еничари.

— Да, Османската империя наистина те е направила този, който си, еничарю. А аз ще те направя онзи, който ще бъдеш!

Два дена по-късно при Постивич се появи личната охрана на Махмуд, за да го отведе в двореца на любимата сестра на султана и да изземе от еничаря командирския му пост в кавалерийската орта.

— Това е новият ти пост, Ахмед Кадир. Ще пазиш честта и живота на Есма Султан. Султанът има страхове относно… навиците на сестра си — заяви командирът на охраната. — Вече се чуха обиди по неин адрес от страна на един мъж на моста Ралата — мъж, чиято глава вече скърби за загубата на тялото му. Някакъв луд, суфи от бекташите20.

— Но аз съм воин, чорбаджия на кавалерийска орта, а не дворцов прислужник! — възнегодува Постивич. — Не съм обучен за дворцов солак! Имам си коне, за които да се грижа, и трябва да обучавам новобранците на джирит и на поло. Ще се побъркам, ако трябва да прекарвам часове наред в пълзене по пода, само и само да угодя на някоя прищявка на принцесата! Оставете ме да се бия с руснаците или да извоювам нови земи за империята от гърците!

— Много добре знаеш, че онова, което искаш, е невъзможно! Самият султан те е назначил за охрана на принцесата!

Но дори султанът не бе съумял да схване естеството на жестоката конкуренция за доверието на принцесата. Старите стражи едва пуснаха Постивич във външния двор на палата, като не спираха да ръмжат, че сестрата на султана е тяхна грижа, а не работа на еничар.

Великият везир на султана, който бе много близък приятел с агата на еничарите, дойде да провери как се чувства Ахмед Кадир на новия си пост. И от очите му започнаха да хвърчат мълнии, когато зърна великана да стои пред портите на двореца, под сянката на една липа.

— За това ли изтеглихме най-добрия си войник от бойното поле — за да слива сянката си с тази на дърветата?! — изрева везирът. — Защо стоиш на улицата, Кадир?

— Изборът не е мой, господарю — отговори еничарят. — Просто ме сложиха тук.

Везирът заповяда командващият офицер на солаците да се яви моментално при него, а виковете, които последваха явяването му, накараха момичетата от харема и слугите да се разбягат като пилци по коридорите.

В рамките на един час Иван Постивич бе сложен на пост пред вратите на царските покои. Стражите в двореца бяха принудени да приемат, че той е член на тяхното подразделение, въпреки че нито беше солак, нито принадлежеше на тяхната орта. Дори турският страж, който мразеше всички еничари, беше принуден да приеме присъствието на Ахмед Кадир. Главният министър на империята му бе възложил доста по-почтена задача — да проверява всеки посетител от мъжки пол за оръжия и да изучава лицата на хората за признаци на предателство или убийство.

Но с течение на времето се появи нова задача, с която Кадир щеше да стане известен — личният убиец на принцеса Есма Султан. Палачът на Босфора.

Втора глава

Първите лъчи на зората обагриха мокрия калдъръм на Константинопол, изметен и измит до блясък от метача евреин. Това беше пътят с кипарисите от двете страни, който отвеждаше до царските палати и до крайбрежието на Босфора и Златния рог, където бяха подредени ялъ21 след ялъ на пашите. Това беше единствената хубава улица, предназначена да впечатлява посланици и други чуждестранни величия, гостуващи в столицата на необятната Османска империя.

Останалите странични улички на Константинопол — сокаците, представляваха истински лабиринт от тесни виещи се пространства между къщите, покрити единствено с пръст, която през дъждовните сезони се превръщаше в кал. Именно там спяха през деня уличните кучета. Еркерните прозорци на къщичките, които стърчаха напред над сокаците, предоставяха така бленуваната сянка за глутниците, които търсеха убежище от непоносимата турска жега. Мелезите виеха, скимтяха за трошички хляб и се биеха над труповете на конете и мулетата, които умираха на улицата. Никой не си правеше труда да откарва умрелите добичета на бунището, защото всички знаеха, че само за една нощ кучетата ще оглозгат кокалите и ще ги изядат и на сутринта улиците отново ще бъдат чисти.

Иван Постивич излезе от този лабиринт от стари улички и се насочи към казармите на еничарите на „Ат Мейдан“, тъкмо когато мюезинът22 започна да призовава за молитва. Когато премина портите, зърна огньовете за казаните със сутрешната чорба. Белите пауни пискаха сред дърветата в двора на Джамията на Завоевателя, присмивайки се на божия наместник от минарето, който призоваваше правоверните на Константинопол да започнат деня си с преклонение пред Аллах.

Виещият се път отвеждаше към прашния район на Месния площад, където се подвизаваха военните готвачи. Въздухът бе изпълнен със сладкия метален вкус на кърваво месо, смесен с вонята на разлагаща се карантия — кланиците на Константинопол бяха разположени точно зад войсковата кухня.

Редиците огромни бронзови казани проблясваха на слънцето. Всеки казан бе украсен с изцапаното копринено знаменце с отличителните знаци на съответната орта — мечки, ятагани, конски опашки, — развяващи се от морския бриз. Войниците се хранеха заедно от огромни купи, както бяха правели еничарите още преди триста години. Именно тук се решаваха победите на османските султани и тяхната смърт, тук се планираха войни и се организираха революции, решавани по демократичен път над гърнетата с горещ пилаф от всички еничари.

Няма друг Бог, освен Аллах.

Когато този вик на мюезина отекна над града, Постивич коленичи право върху камъните и започна да се моли, премятайки на гърба си дългия ръкав на еничарския си тюрбан. В този момент хиляди мъже се бяха надигнали от койките си и цяло море от тюрбани се бе обърнало на югоизток, по посока на Мека и на изгряващото слънце.

Постивич никога не свързваше това движение с Мека. Знаеше само, че като обърне лице към Божия град, лявото му ухо се насочва към родината му на север. И тогава си спомняше…

— Скрий го, за бога, скрий го! Бързо! В килера, зад кошницата с ябълките!

— Не се събира, майко! Твърде едър е!

— Накарай го да се събере, иначе ще останеш без брат!

Сестра му Ирина го скри зад един плетен кош и тръгна да затваря вратата. Пръчките на коша се забиха в плътта му, когато тя го натика още по-навътре, за да може да пусне резето.

Той стоеше неподвижно и не смееше да издаде и звук, въпреки че едва издържаше болката от силно прегънатите си и схванати крака.

— Дойдохме да видим всички християнски момчета — изрече отвън глас със силен турски акцент.

— Казват, че вече няма девширме, че султанът вече няма нужда от християнчета. Защо тогава идваш в тази къща, еничарю? — попита на развален турски майка му.

— Защото имаш син. Такъв, когото султанът непременно трябва да види! — продължи на турски човекът.

— Аха! — засмя се насила майка му, опитвайки се да ги убеди. — Ако имах син, щях да имам по-голям късмет, ага. Но си имам само дъщеря, която да ми помага с работата, след като мъжът ми умря.

Тогава, от мрака на килера момчето за първи път чу странния ритъм на турския език. Без да разбира нищо, той започна да се диви на звуците, питайки се дали изобщо биха могли някога да се разберат едни други с тези хора.

— Знаем за момичето — каза чорбаджията. — Но първо синът ти.

— Казах ви — нямам син.

— Съседката ви отсреща ни каза, че имаш момче, гигантско момче на седем, което не прилича на никое друго в района. Ще го отведем право в двореца Топкапъ. Един ден ще стане велик еничар и ще служи на султана!

Иван Постивич чу как сестра му ахва. Сърцето му заби бързо в мрака и той се зачуди дали няма да се задуши от силния аромат на пресните ябълки.

— Онази дърта вещица отсреща би казала всичко на армията на султана за комат хляб — рече майка му. — Не знаете ли, че вижда разни неща, дето ги няма? Малоумна е и…

— Претърсете къщата! — прекъсна я командирът на групата.

Първо отвориха вратичката на килера и момчето чу как майка му изпищява, когато то примигна, заслепено от внезапно нахлулата вътре светлина на деня.

Иван Постивич се надигна след молитвата, припомнил си всичко. Раздвижи гърба си и го изпъна. Предпочете да се лиши от сутрешния си порцион чорба и вместо това да се отбие в конюшните, за да надзирава храненето на конете, преди да се върне обратно на койката си.

Конюшните на кавалерията бяха разположени точно над река Ликус, в края на града. Иван Постивич пое с пълни гърди миризмата на коне и на сладко сено, примесено със солената пот на тези изящни животни, които го бяха носили в толкова битки. Хладният въздух откъм реката отвяваше вонята от кланицата и на негово място носеше свежестта на Сладките води отвъд.

За Иван конят значеше много повече и от Корана, и от Библията. Именно конете му бяха дали успокоението, което нито една религия не успя да му дари. Влезе в конюшните като предано вярващ — тук, сред сладкия мирис на суха трева и коне той намираше своето убежище.

Като седемгодишно момче, тъгуващо за майка си, сестра си и родината, той си бе изплаквал очите в грубата козина на първия си кон — Дервиш, дребна кръстоска от Анадола. Младият Ахмед Кадир — той вече не беше Иван Постивич — имаше много, за което да плаче, а косматото турско пони очевидно нямаше нищо против сълзите му.

Само седмица преди това един еничар бе отвел ужасеното момче на огромен стадион — Хиподрума, където го бе оставил да чака под яркото слънце почти цяла вечност. Накрая към него се приближи мъж с висок тюрбан. Напълно объркан и все още не разбиращ турски, Иван бе накаран да разбере, че трябва да лежи мирно. Мъжът с тюрбана свали панталонките на момчето и сграбчи пениса му, изтегляйки го като топъл карамел. След това заговори нещо неразбираемо, но по няколкото думи момчето позна молитвата от последните си уроци по Коран.

Еничарят, който придружаваше момчето, се приведе и му заговори на сръбски:

— Като най-важна част от приемането ти в лоното на светата вяра на исляма ти ще бъдеш обрязан в същия ден, в който и младият принц Махмуд Втори празнува същия славен ритуал на мъжествеността! Слава на Аллах и на нашия султан!

А после светът експлодира в болка. Въпреки сълзите, еничарят и моллата23 накараха изпадналото в несвяст момче да рецитира въведението в Корана, непрекъснато поправяйки произношението му, така че сурата да стане разбираема за Аллах.

Като част от османските традиции султан Абдул Хамид бе платил за обрязването на всички момченца в Константинопол на възраст между седем и тринайсет години, така че те също да могат да се присъединят към всеобщите празненства в града по случай превръщането на Махмуд в мъж. Младият принц, разбира се, не присъстваше, тъй като неговото обрязване вече бе извършено в уединението на Залата за обрязвания в Топкапъ сарай.

Такива бяха срамните тайни, които момчето шептеше на турското пони, докато то завираше муцуна в сеното, търсейки по-свежи сламки. Пенисът на момчето продължаваше да го боли — възобновяването на обучението по езда само няколко дена след обрязването правеше болката още по-непоносима. Риданията на Иван Постивич почти не се чуваха от постоянното дъвчене и пръхтене на конете — и тъкмо тези успокояващи звуци прикриха приближаването на Господаря на конете.

Момчето вдигна глава от врата на понито и от другата страна на въжето, което преграждаше яслите, зърна тъмнозелената роба на господаря на конете. Сърцето му заби лудо, когато си представи гнева на строгия учител, открил своя ученик да плаче като християнско момиче.

Господарят на конете, който нямаше време за емоционални деца, благоразумно реши да продължи напред.

„Самотно момче, което търси утеха в коня си, не е престъпление“ — помисли си той и никога не каза нищо на момчето. И мъдрият му ход му се отплати. През следващите години нямаше по-добър ученик от младия Ахмед Кадир, нито ездач с по-тънка интуиция за конете и умение за контрол над тях. За да овладее скръбта си, момчето живееше и дишаше с конете и дори предпочиташе да спи в конюшните направо върху сламата вместо в спалните помещения с останалите кавалеристи.

И днес, макар и вече трийсет и шест годишен ветеран от множество битки, отново конюшните бяха мястото, където той намираше най-голяма утеха, макар да знаеше, че му е забранено със султански декрет да язди кавалерийски коне. Турският господар на конете беше отдавна покойник, но разбирането, което бе проявил еднократно към малкото тогава момче, остана завинаги запечатано в сърцето на еничаря.

— Мерхаба24, Ахмед Кадир! — развикаха се конярите, когато го видяха, захвърлиха вилите си и се втурнаха да го прегръщат. — Значи най-сетне се върна при нас, старче!

— Просто наминах да видя конете, да проверя как са — изсумтя намусено Постивич. Каза си, че трябва да внимава и да не показва колко много му липсват конюшните и какъв срам му бе навлякъл султанът, като го свали от поста му.

Турските коняри се слисаха. Зачудиха се какво да кажат. Започнаха да трият носове в ръкавите си, да се почесват и да търкат прашните си очи с мръсните си пръсти. Разочарованието по лицата им бе толкова голямо, че Иван не можа да го понесе — знаеше, че обикновените турци са напълно искрени в приятелството си като малки деца.

— Иначе как върви животът на събирачите на тор, а? — подметна, отстъпвайки пред сърдечността им — нямаше как, бе прекарал с тези коняри много по-дълго време, отколкото със собствената си майка. — Конете продължават ли да ви осигуряват прехраната?

— По волята на Аллах работата тук е за цял живот, защото конете се стараят редовно да не ни държат със скръстени ръце! — отговори главният коняр извън себе си от радост, че чорбаджията на Капъкулу все още благоволява да се шегува заедно с тях. — Осигуряват ни плодовете си, които са нашата работа, дарявайки ни с множество конски ябълки!

Въпреки първоначалните си намерения Иван Постивич се разсмя и поздрави всеки от конярите един по един, като ги прегръщаше, а те го плясваха радостно по гърба. За първи път от много седмици насам Иван се почувства така доволен, сякаш бе погълнал няколко самуна топъл хляб на празен стомах, защото нямаше нищо по-хубаво от турска усмивка на лицето на стар приятел.

— Кобилата ти е ей там — изрече с гордост един от конярите. — Тъкмо тази сутрин я сресах. Конете ти за поло пасат край реката и дебелеят от сочната трева.

— Искам да видя Пери, единствената ми съпруга! — възкликна Постивич.

Петнистата кобила вдигна глава и изпръхтя. Започна да души Постивич и колкото повече подръпваше туниката му, толкова повече се свиваше носът й. Накрая вдигна високо глава и изви устни, оголвайки отвратено зъби.

Конярчетата се разсмяха и започнаха да се пляскат по мръсните шалвари.

— Виждаш ли какво интелигентно животно е Пери, а, Ахмед Кадир? — обади се един. — Добре преценява хората. Очевидно е, че никога няма да имаш харем, щом даже една жена не може да те понесе за дълго!

— Като еничар аз така или иначе никога не мога да имам съпруга, копеле мръсно!

Конярчетата започнаха да се бутат едно друго и да се подсмихват. След като се стигна до размяна на обиди, значи всичко в техния свят отново си дойде на мястото.

Иван Постивич се пъхна под въжето и влезе в отделението на кобилата. Метна огромната си ръка през масивния врат на кобилата и затвори носа й с дланта на ръката си. После приведе леко главата й и прошепна в ухото й:

— Пак ще яздим двамата, Пери, кълна ти се! Гледай да не се влюбваш в друг ездач, защото ще трябва да го убия!

— Какво говориш на конете си, чорбаджи? — провикна се главният коняр. Черните му очи проблясваха от възхищение, защото нямаше друг кавалерист, когото да харесва повече от чорбаджи Ахмед Кадир.

— На една кобила трябва да й говориш като на жена — отвърна еничарят, защото знаеше, че турците много се гордеят с уменията си като любовници. — Но думите за любов се изричат на сръбски, а не на груб език като турския.

— Жените винаги са ме харесвали много заради чевръстия ми език — не му остана длъжен главният коняр и се ухили толкова широко, че мустакът му се превърна в космата гъсеница, пълзяща през лицето му. Всички конярчета се разсмяха, а конете започнаха да пръхтят и да потропват с копита, стреснати от внезапния шум. Прахта от сламата се носеше на лениви облачета под свежата светлина на утрото. Турците се усмихваха, отпиваха с наслада хладния въздух и благодаряха на Аллах за такъв прекрасен ден. А денят беше прекрасен просто защото Ахмед Кадир отново бе влязъл в конюшните.

По-късно на същия ден Иван Постивич стоеше до огромна палма в саксия в двореца на Есма Султан и почесваше отегчено корема си. Над някога твърдите мускули вече се усещаше тънък пласт увиснала плът. „Тлъстини — помисли си отвратено Постивич. — Тлъстини, придобити от стоенето на пост в този дворец.“ Никога през живота си не се бе оплаквал от тлъстини, но ето че сега, на трийсет и шест, бе точно толкова полезен, колкото и палмата над главата му — просто един голям декоративен елемент в царския дворец.

Липсваше му усещането за тревата под ботушите, македонският прах, който пълнеше устата му с неприятни песъчинки, вкусът на пръст в летен ден. Вярно е, че след езда краката и слабините му бяха схванати, но тялото му прилягаше на седлото толкова добре, че конят сякаш се превръщаше в негово продължение. Годините, прекарани в битки, го бяха направили едно цяло с коня му — кентавър, размахващ ятаган, който сече безмилостно врага. Спомняше си добре как по време на битка езикът му надебеляваше от жажда, а празният му корем хлътваше толкова дълбоко, че стигаше чак до гръбнака му.

Но празният стомах означаваше ясен ум и леко тяло — най-важните неща за един кавалерист. Тялото му просто беше създадено за война — факт, който господарят на конете и пашата моментално бяха разпознали.

По време на военни кампании той ядеше и пиеше тогава, когато можеше — като камилите. Чорбаджията на кавалеристите Капъкулу издържаше на болките на глада много по-лесно, отколкото човек наполовина на неговия ръст. Мускулите му бяха твърди и дълги като острието на ятагана му, а когато не беше на кон, обикаляше наоколо с широката си крачка, оставяйки огромни следи в сухия прах. Той копнееше за битка, жадуваше да се бие до смърт с друг мъж.

Сега Иван затвори очи и вдиша влажния въздух в двореца. Въздухът беше опитомен и разглезен, наситен с парфюмите и маслата на жените, упадъчен с ароматите на жасмин и лимон.

Носът му копнееше за киселия мирис на потта, за горещата воня на битката.

— За какво си мислиш, великане? — запита глас иззад решетката на харема.

— За нищо — промърмори Постивич и се вторачи в изкусния филигран на решетката. Също като всички останали мъже и той често се бе питал какви ли чудеса се крият зад вратите на харема.

— Сигурно си мислиш за вечеря — продължи гласът. Постивич успя да забележи сянката на косата й, докато се местеше над рамото й. Дълга руса коса, като на жените, които живееха на север, в родната му земя.

— Или може би си мислиш за твоята жена — подметна тя.

— Аз нямам жена.

— Какво? Мъж с твоя ръст да няма жена? — възкликна тя, направи кратка пауза и допълни: — Или предпочиташ момченца?

— Предпочитам да изпълнявам дълга си към султана без обиди — отговори той, извърна глава и изпъна гърба си.

— Внимавай, нежни великане! — предупреди гласът. — Докато аз съм в харема на великата Есма Султан, си длъжен да ми демонстрираш уважение! Принцесата ще се разсърди много, ако разбере какъв тон си ми държал! — замълча и после продължи: — И като нищо може да набучи главата ти на кол в двора на двореца Топкапъ, за да забавлява тълпите с огромния ти кръгъл сръбски череп! А след това турчетата ще откраднат самотната ти глава, за да си играят с нея и да я ритат по улиците на Константинопол, за да дразнят кучетата. Но не след дълго ще започнат да се оплакват, защото християнският ти нос е толкова голям, че ще насини пръстите на краката им, и накрая ще се върнат разплакани при майките си!

Пряко сили Постивич се разсмя и изрече:

— Съжалявам, че думите ми са ви се видели толкова тромави, мадам! Моля коленопреклонно за вашата прошка!

— Да бе, тромави! Струва ми се, че си използвал това извинение и преди, нали? — дойде отговорът. — Но не съм сигурна докога султане ще продължава да го приема.

— Коя си ти? — извиси глас Постивич и се приближи към решетката. — Откъде знаеш за разговора ми с Есма Султан?

— Назад или ще извикам главния евнух! — изсъска гласът. Косата отзад се раздвижи като буйна вълна. Но той не успя да различи лицето й в сенките.

Пъхна пръсти през дупките в решетката и я стисна здраво.

— Ахмед Кадир, излагаш на риск живота и на двама ни! — прошепна непознатата на сръбския език на неговата родина. — Отдръпни се назад!

— Знаех си, че си от Северните земи! — рече той, автоматично превключвайки на родния си език. — Усетих го в турския ти.

— Назад! — повтори тя от мрака, а после продължи шепнешком: — Дойдох само за да те предупредя — не се доверявай на онези, които идват като приятели и се опитват да спечелят доверието ти! Слушай господарката ми и ще узнаеш тайните на османската династия, но никога не забравяй, че тя също е от тях и никога няма да се откаже от божественото си право. Но пък би могла да те защити тогава, когато най-малко очакваш!

— Тя е убийца! — изръмжа Иван Постивич. — Изпраща невинни мъже на смърт! Сигурен съм, че стига да й се прииска, ще изпрати и мен.

— Не всичко в живота е просто като разделението между Доброто и Злото — отвърна гласът. — С течение на времето ще разбереш, че тези две нишки се преплитат много сложно в красивите шарки по килимите на османците. За да ги разгадаеш, трябва да знаеш коя нишка да дръпнеш!

С тези думи чехлите на момичето от харема се плъзнаха по рогозките и Постивич чу как стъпките й се отдалечават по коридорите отвъд изящно резбованите решетки.

Личният лекар на султана — Стефан Каратеодори, който беше извикан по спешност в покоите на принцесата, разбута с нетърпеливо махване на ръка тълпата истерични момичета от харема, скупчили се около господарката си. Жените се разхвърчаха във всички посоки като подплашени гълъби, но само след миг с тихо шумолене на фините си копринени поли се събраха отново край болната Есма Султан.

— Изведете ги от тук! — извиси глас лекарят на империята, възмутен до дъното на гръцката си душа от невежеството в харема. Обърна се към главния евнух и рязко заповяда: — И не пускайте в стаята повече от една прислужница и един страж!

Докато се приближаваше към леглото на принцесата, бе изумен от тежката миризма на жасмин, рози и лилии, която изпълваше стаята. Всеки сантиметър от царските покои беше запълнен с вази с цветя в различен етап на разцъфване. Прислужниците в харема бяха измили пода с толкова силно концентриран парфюм, че на имперския лекар му се повдигна.

Докторът — голям ерудит, за когото се говореше, че владее до съвършенство осемнайсет езика, поклати отново глава, слисан от невежеството в харема. Кихна в носната си кърпичка и си позволи една цветиста ругатня на гръцки. Нападение от цветя, стълпотворение от хора — нищо чудно, че принцесата бе прикована на легло и с всяка следваща минута се влошаваше все повече.

— Тя отказва да се храни, а от три дена не е спала — обади се Назип, кършейки луничавите си ръце. — Приготвихме всичките й любими храни, даже гълъб с подправки, но тя дори не поглежда в чинията си.

— Султане, какво сте яли преди три дена? — попита докторът.

Есма Султан повдигна брадичка от възглавницата и прошепна:

— Почти нищо. Последното, което си спомням, че съм яла, беше една смокиня от градината, но само едно парченце от нея. В името на Аллах, каква е тази непоносима воня?!

Лекарят повдигна вежди и се огледа.

— Не усещам нищо, принцесо, освен близостта на вашия двор. И задушаващия аромат на цветя. Веднага отворете прозорците!

— Тя казва, че от там й мирише на смърт, господарю — прошепна до ухото му прислужницата. — Точно затова й донесохме всички уханни цветя от градината, за да й донесат облекчение. Не може да търпи вятъра, който се носи откъм Босфора.

Лекарят се замисли върху тези думи, примигвайки като стара костенурка.

— Предполагам, че опитвачът ви на храни е отхапал от онази смокиня, за да се увери, че не е отровена, нали?

Принцесата извърна глава върху възглавницата и промърмори:

— Тогава имах гости. Първото парче от плода дадох на госта си.

— И той добре ли е сега?

При този въпрос момичето от харема извърна глава и косата й закри профила й. Господарката й отговори:

— След това той ни напусна. Нямам представа къде е. Но моля ви, докторе, повече не го споменавайте!

Старият лекар огледа наполовина обърнатото към него лице. Върху голото й рамо забеляза вече пожълтяваща синина, както и множество други белези и дълги линии, обагрящи бялата плът около врата й. Но той беше мъдър човек и предпочете да не задава повече въпроси — беше чувал достатъчно слухове относно неморалното поведение на принцеса Есма Султан.

Някога той бе присъствал на раждането й, като бе следил работата на акушерката. Още от пеленаче Есма се бе оказала неспокойно бебе, което непрекъснато имаше колики и плачеше в ръцете на майка си. Но позицията й като любимка на султан Абдул Хамид й бе дала образование и привилегии, предоставяни обикновено само на османските принцове и никога на жените. А лоялността й към нейния полубрат Махмуд, както и дълбокото им приятелство й бяха гарантирали окончателно положението й след смъртта на братовчед им Селим Трети.

Но дори и лекарят нямаше право да докосва османска принцеса без нейното изрично разрешение и при строго наблюдение от странични хора. Сега докторът я помоли да плюе в малка златна чинийка, а после да опише симптомите си и времето на първото им появяване. Очите й бяха ясни, но измъчени, с дълбоки сини полумесеци отдолу.

Докато разглеждаше плюнката й в чинийката и наблюдаваше безизразните й очи, забеляза някакъв странен нервен спазъм на дясната й вежда.

— Моля за позволение да ви прегледам обстойно, Есма Султан! Евнух, подгответе я зад балдахина!

Стефан Каратеодори отстъпи назад, а главният евнух влезе зад балдахина и започна да съблича господарката си, след което я облече в широка ленена нощница. По едно време извика:

— Можете да се приближите, докторе! Ще ви наблюдаваме!

Каратеодори постави нежно ръка върху рамото на принцесата и вдигна дланта й към очите си, за да я огледа по-добре. Но след като хвана и другата й ръка, тя трепна, издърпа ръцете си и ги скри в широките си ръкави.

— Византиецо, трябва да ме предупреждаваш, преди да докоснеш ръцете ми! — изръмжа тя.

— Моля да ми простите! — изрече смирено докторът и зачака с протегната ръка тя да върне своята. Когато го направи, той огледа внимателно белия полумесец на нокътя на палеца й и прясно изрисуваната й с къна китка. Кожата й беше студена и влажна, прозрачнобяла, с бледи синкави оттенъци. Под зорките очи на двама евнуси и следен внимателно от самата пациентка, докторът прегледа корема на принцесата. Нямаше никакви болки при натиск.

Накрая принцеса Есма избута ръката му от корема си и издърпа ленения чаршаф чак до носа си. Очите й започнаха да се стрелкат налудничаво наляво-надясно и тя изкрещя:

— Вони на гниеща плът! Навсякъде! Как може да не я усещате? Явно сте се наговорили да се преструвате. Но не може да не я усещате, защото е толкова силна, че чак я вкусвам!

Старият лекар не каза нищо.

— Сънувам как Босфорът прелива от трупове. По течението се носят глави подобно на пъпеши, хвърлени в морето! Ангели се спускат към морската пяна и макар да пляскат силно с крила, не могат да вдигнат душите им към небето!

Лекарят чакаше. Мълчеше. Когато видя, че принцесата се поуспокои, й прошепна в ухото:

— Трябва да говорим насаме, Есма Султан!

Принцесата надигна леко глава, присвила очи. Но все пак отпрати с ръка стража и прислужницата си, въпреки че главният евнух Шафран отказа да напусне. Скръсти огромните си ръце пред гърдите, разкрачи леко крака и вдигна предизвикателно глава.

Гръцкият лекар кимна и изчака останалите слуги да напуснат голямата стая. А после започна:

— Когато се родихте, принцесо, беше най-лошата година на Ангела на Смъртта. Чумата отне живота на една трета от жителите на Константинопол и отникъде не се виждаше надежда. Тогава се родихте вие — благословия за всички, момиче! Нямаше да ви се налага да се съревновавате с братята си за султанския трон. Харемът празнуваше раждането на една красива дъщеря, която всички щяха да кипрят и глезят!

— И какво му е хубавото да си жена? — извика Есма, отмятайки глава върху бродираната възглавница. — В това, че се омъжваш и оставаш цял живот зад стените на харема ли? Или че от утробата до гроба те държат в постоянен плен и всъщност никога не можеш да се родиш напълно? Ако не беше смъртта на съпруга ми, аз също щях да имам подобна съдба!

— Така е. Крайно необичайно е една принцеса да не се омъжи повторно, особено повече от десетилетие след загубата на съпруга си. Озадачавате цял Константинопол.

— По-скоро бих искала да видя главата си на кол, плашеща хората на рибния пазар под Топкапъ, отколкото да поискам друг съпруг!

— На една дъщеря й е спестена грозотата на мъжкия свят — отвърна докторът, като се почеса по брадата. — Нали точно такава е била заповедта на Мохамед — да останете изолирани от по-грубия, по-бруталния пол?

— И смееш да ми цитираш Пророка, така ли, византиецо?! Тогава да ти кажа, че нашият Пророк е изисквал от мъжете да уважават жените си, а не да ги изолират! Освен това… виждала съм достатъчно бруталност, докторе. Стига ми за цял живот!

Старият лекар се замисли. И накрая рече:

— Може би ще благоволите да споделите с мен какво сте видели?

Принцесата закри уста с кърпичка, но заговори, макар и с приглушен глас:

— Видях убийството на братовчед ми Селим. Той се скри в харема, но убийците го извлякоха на двора и го заклаха като свиня, под лимоновото дърво. А после накълцаха цялото му тяло на парчета с ятаганите си. Кръвта му опръска всичко наоколо, изцапа листата на дървото, под което някога толкова обичах да си играя!

— Наистина сте видели твърде много, принцесо. Една жена не трябва да вижда подобни неща. Организмът й не е създаден за това.

Есма Султан се надигна на лакът и възкликна:

— Организмът ли, докторе? Давате ли си сметка, че думите ви са унизителни както за мен, така и за всички жени? Знаете ли, че видях как една стара прислужница скри брат ми във фурна, когато дойдоха да го търсят, за да го убият! Ето ви го женския организъм! А когато после разбраха за хитростта й, видях как три от тези животни я изнасилиха един след друг, за да я накарат да си плати за лоялността към семейството на султана! Една прислужница, която е спасила османец, мъж! И никаква подкрепа от други мъже, никаква защита!

— Като че ли всички османци са обречени на страдание — отбеляза замислено докторът. — Но аз съм дошъл, за да ви помогна да оздравеете — направи пауза и след кратко колебание добави: — Ако принадлежахте към моята религия, бих ви препоръчал да си изповядате греховете пред патриарха. Изповедта би ви дарила с покой и би ви помогнала да се помирите с Бога.

Настъпи тягостна тишина. Сякаш всички бяха спрели да дишат. И продължи толкова, че дори глухите уши на доктора доловиха стърженето на дървените вили на градинарите под прозорците на двореца, които събираха нападалите листа.

— Смееш да приписваш твоите езически ритуали на една османска принцеса?! — изкрещя накрая Есма Султан и чак седна в леглото, като кобра, подготвяща се да скочи напред.

Каратеодори си даде сметка, че беше прекалил, но пък беше твърде стар и прекалено уважаван, за да се страхува от гнева на сестрата на султана.

— Просто разсъждавах на глас какво бих ви предписал, ако бяхте от Светата православна църква — отговори спокойно. — Но тъй като не сте, мога само да се надявам, че Аллах ще се смили над ориста ви и ще ви излекува от главоболията, кошмарите и безсънните нощи, от онези видения за мъртви мъже, които препълват чистите води на Босфора. Имам, разбира се, отвари, които ще ви помогнат да заспите, както и компреси за глава с успокояващи лавандулови масла, които ще облекчат главоболието ви. Но чрез тях мога да излекувам само симптомите на вашето заболяване. Защото те са причинени от нещо много по-дълбоко, от нещо, което ви преследва отвътре и което аз като лекар на физиологията не мога да докосна!

— Вие сте твърде стар, за да лекувате когото и да било! — отсече Есма Султан и му обърна гръб. — Освобождавам ви, за да се върнете в кръчмата и да се наливате с алкохола, който ви е размил мозъка толкова, че вече сте напълно безполезен за османските султани! И ще съобщя за вас на моя ангелски брат!

Лекарят кимна, че разбира и в този момент зад него веднага се появи страж, за да го изпрати до портите на двореца.

Изминаха много дни, откакто Есма Султан бе напускала за последно покоите си, за да се разхожда из градините или да посещава любимата си библиотека. Безмиалем и останалите жени от харема се редуваха, за да поднасят на принцесата шербети и сиропи, ечемичена вода и сладка баклава, приготвена от гръцката им готвачка Мария. Назип й предложи веднъж и лула с опиум, която принцесата прие с радост, но бързо върна, защото й прилоша. Есма Султан се кълнеше, че надушва трупове, гниещи мъртви тела. И повръщаше безмълвно в медната купа, оставена край леглото й, докато Безмиалем притискаше влажни кърпи към челото й.

Жените от харема беряха редовно цветя от градината и дори изпращаха момчета до пазара за още — но нищо не бе в състояние да донесе покой на принцесата. Всички вази от Топкапъ сарай, даже най-безценните — емайлираните, бяха донесени тук и всички до една преливаха от ярки и силно ароматни цветя. Всички в харема редовно душеха въздуха като кучета, опитвайки се да доловят аромат, различен от задушаващата миризма на милиардите букети, докато Есма Султан се гърчеше безпомощно и притискаше напоени с лимонова есенция ленени кърпички към носа си, не смеейки да си поеме дъх.

Иван Постивич вече не издържаше на изнежения живот в двореца. Копнееше единствено за битки, да почувства отново тежестта на меча в ръката си. Представяше си състезанията по джирит, които незнайно как се провеждаха и без него, и се чудеше как ли се чувства любимата му кобила Пери в ръцете на друг ездач и коняр.

Постивич си даваше отлично сметка за подлата хитрост на султана. Махмуд предпочиташе да убива еничаря бавно, с леност и откъснатост от света, вместо да му позволи да умре в битка, която ще му донесе чест и мъченичество. Затова сега Иван седеше на една мраморна пейка в градината и обмисляше как да промени живота си, за да стане отново войник.

Започна всяка вечер преди вечеря, когато не беше на пост, да се бори не с един, а с по двама мъже едновременно. Противници не му липсваха. Еничарите бяха нетърпеливи да си преборят силите с прочутия великан с надеждата да го победят. И ето че търговци, седлари, касапи и готвачи прекратяваха работа на площада, за да гледат вечерните игри, а продавачите на печени кестени и фъстъци благодаряха на Аллах, че им дава нова възможност да продават стоката си на тълпите еничари, освирепели от глад преди вечерята в казармите.

Първоначално Постивич губеше всяка среща, често след не повече от минута. За двама мъже, действащи заедно, не беше никакъв проблем да свалят великана и да го заковат и го правеха отново и отново. Той ръмжеше, забил нос в земята, едва издържащ тежестта на противниците върху гърба си и слюнката му превръщаше прахта под устата му в кал.

— Кадир, тъпоглав сърбино! Невъзможно е да победиш, не виждаш ли?! — ревяха войниците.

Но все пак гледаха с настървение срещите по борба и правеха залози колко дълго ще издържи той. Въпреки съвсем малките му шансове за победа те залагаха — залагаха на голямото му сърце на воин, защото, дори и когато губеше, Ахмед Кадир въплъщаваше легендарния дух на еничарите, който никога нямаше да умре.

Преди всяка среща новобранците от някогашните отряди по джирит и поло на Кадир се събираха пред отворено буре с нерафиниран зехтин и започваха да натриват старателно тялото на някогашния си чорбаджия. Постепенно цялото му тяло се покриваше със зехтин, включително и кожените му панталони за борба, докато накрая не започнеше да блести под залязващото слънце като безсмъртен бог.

— Как само ще прелети сега покрай теб копието, а, Кадир?! — викаха младите кавалеристи, макар да бяха наясно каква болка изпитваше старият ми капитан, след като му отнеха командването и коня. Макар борбата да бе една от водещите военни игри, тя все пак не можеше да се сравнява с благородната тренировка по избягване на летящи във въздуха копия върху галопиращ кон. Но тъй като бяха млади, те все още вярваха в правосъдието и бяха убедени, че скоро ще настъпи денят, когато великанът ще успее да събори на земята и двамата си противници едновременно и техният командир ще възтържествува. И се надяваха, че ще видят отново Ахмед Кадир, яхнал кобилата си, да ги повежда в битка.

Един ден, след седмица срещи по борба, които бяха превърнали тялото на Постивич в една огромна рана, тълпата еничари избухна в рев, който разпръсна гълъбите във всички посоки и те закръжиха на широки кръгове над Босфора и Златния рог. Иван Постивич бе заковал двама мъже едновременно, приклещвайки под подобните си на дънери крака единия и стисвайки другия в силните си ръце. Едва поемащите си дъх противници се гърчеха под него, плюеха и псуваха. Постивич обърна лъвската си глава към тълпата — косата му беше сплескана от пот и зехтин, но на лицето му грееше усмивката на победата.

— Да живее Великанът! Аллах да пази Ахмед Кадир!

Възгласите на стотиците еничари достигнаха чак до стените на двореца Топкапъ, където султанът вдигна уплашено глава и се огледа.

— Какви са тези викове? — обърна се той към великия везир, който се разхождаше с него във вътрешния двор под чинарите. Надникна над стената и зърна птиците на Константинопол да се спускат уплашено надолу и да излитат отново нагоре, подплашени от рева. — Изпратете веднага слуга да разбере защо гълъбите кръжат над града! Да не би да е призив за бунт? Удвоете стражите на портите и в харема! Донесете ми ятагана!

Не след дълго един паж, едва поемащ си дъх след взетото на бегом разстояние до Ат Мейдан и обратно, помоли за позволение да се яви пред султана.

С приведена почтително глава и пот по горната устна, пажът докладва:

— Великанът Ахмед Кадир от кавалерията Капъкулу победил други двама еничари в състезание по борба, като за малко повече от минута ги заковал едновременно на земята!

— О, значи виковете, които сме чули, са били поздравления за победа в спортната игра, султане — въздъхна облекчено везирът. — Значи можете да се успокоите, очевидно не става въпрос за заговор и бунт! Просто силата на един великан, който повдига духа на армията чрез един безобиден спорт.

Султанът почеса черната си брада с палец и показалец и започна да я подръпва болезнено, докато обмисляше новините.

Постивич започна да обикаля улиците на Константинопол по всяко време на нощта. Пълнеше дисаги с тежки камъни, които мяташе на гръб, за да калява тялото си, все едно е в битка. С всяка следваща нощ се отдалечаваше все повече и повече от имперския град, връщайки се едва когато мюезинът призоваваше за сутрешната молитва. Установи, че не му трябва много сън — тялото му се чувстваше великолепно с това натоварване, умът му се прочистваше.

Глутниците улични кучета на града започнаха да вървят след него. Следваха го вярно, долавяйки силата му и недвусмисленото му превъзходство. Въпреки че от време на време той хвърляше срещу тях камъни и ги псуваше на сръбски, те само изскимтяваха и се свиваха на земята, но малко след това тръгваха отново след него, вървейки по стъпките му в мрака на нощта.

Когато видеха голяма глутница кучета да се появява по улиците, рибарите и проститутките ги сочеха и казваха:

— Великанът трябва да е наблизо. Търси си битката, която султанът му отказва.

И така Иван Постивич — еничарят Ахмед Кадир — постепенно се превърна в легенда за целия царски град.

Трета глава

След много безсънни нощи принцесата най-сетне седна на дивана си. Двете момичета от харема бяха заспали дълбоко на пода до нея, положили глави върху ръцете си, с коси, разпилени наоколо като шалове.

Принцесата се вторачи над потрепващите пламъчета на свещите към прозорците, отварящи се към Босфора.

Долавяше някакъв неразбираем звук, нещо като вой на куче, но някак си по-човешки. Вой на ужас и болка. Когато воят приближи и се засили, тя се загледа в момичетата, за да види дали ще се събудят. Нито една от тях не помръдна, дори когато вятърът откъм Мраморно море изпълни отворения прозорец и повдигна муселиновите завеси високо към тавана.

Принцесата знаеше, че би могла и да изпищи. Писъците й щяха да разкъсат тишината и само за секунди щяха да доведат при нея легиони от стражи, евнуси и момичета от харема. Под прозорците й също имаше стражи — дали пък те не са чули воя над водите?

Но Есма Султан за нищо на света не би изпищяла. Във вените й течеше кръвта на османските турци — колкото проницателна и студена, толкова и благородна. Майка й я бе учила винаги да се владее, никога да не позволява на подчинените си да виждат слабостта й.

Трябва да се отървеш от слабостите си, дъще. Дори и най-дребният намек на съмнението ще бъде като покана, изпратена на враговете ти. А прислужниците, слугите и стражите, които те обкръжават, ще разтръбят навсякъде, ако заподозрат у теб колебание или страх. Османският турчин е силен. Или обесен.

Есма вече знаеше, че вонята, която я задушаваше, беше напълно недоловима за останалите хора в двора й. Докторът едва не й бе казал в очите, че си въобразява, че това е продукт на фантазията й. А тя бе видяла как двете момичета от харема си разменят погледи, а после свеждат очи към пода.

Фантазии. Слабост.

Значи сигурно ще възприемат тези звуци по същия начин. А тя не можеше да позволи подобно нещо.

Докторът я бе попитал за нещата, които я тревожеха. Но кой доктор пита болния за мислите му? Работата на лекаря бе да я лекува, а не да я разпитва. Защото тя бе османска туркиня и не отговаряше пред никого другиго, освен пред Аллах. Ноздрите й отново потрепериха презрително заради наглостта му.

Странният звук над Босфора се засили по сила и яснота — не толкова вой, колкото болезнен писък.

И сега тя разбра какъв е този звук.

Беше последният писък на удавен мъж, който проклина, докато пръстите му се опитват да разкъсат грубия чувал на дъното на Босфора. Под светлината на свещите тя видя очите на удавника — невиждащи и стъклени, вторачени в нея през издутата от вятъра завеса.

Есма Султан се опита да сподави писъка, който се изкачи в гърлото й.

Няма да показвам слабост. Не трябва да…

Целият дворец се събуди от писъка й — измъчен и жалостив, безпомощен в ужаса си.

— Какво има, ваше височество? — извика главният страж, втурвайки се в стаята й, придружен от други двама войници.

— Доведете веднага доктора от Топкапъ! — изхъхри султане, като покриваше и откриваше устата си, хващаше гърлото си и се опитваше да издиша.

Назип й донесе веднага розова вода в златна чаша — ръцете на момичето трепереха толкова силно, че част от водата се изля върху ленените чаршафи.

— Да е тук, до леглото ми, преди края на този час, ясно ли е?!

— Ваше султанство, докторът ще бъде при вас моментално! — обеща стражът. — Ще изпратя най-бързия ни бегач до Портите на блаженството! — а после, през рамо, допълни: — Доведете веднага и Ахмед Кадир! Докато съм при принцесата, трябва да разположим пред вратите на принцесата цялата си охрана!

Едно бързоходно момче бе изпратено до казармите, за да доведе еничаря. Когато го видя да приближава, часовоят пред портите извика:

— Хей, кой е там?

— Идвам от двореца на Есма Султан, за да заведа великана Ахмед Кадир — извика момчето, едва поемащо си дъх. — Ако ми кажете къде да го намеря, ще го събудя. Трябва да дойде веднага с мен!

— Надали би посмял да го събудиш, ако знаеш какви са кошмарите му — подвикна часовоят. После направи знак на колегата си да заеме мястото му и добави: — Ще отида лично да го доведа. Аллах да е с мен!

Часовоят влезе в спалното помещение с високо вдигнат фенер. Въпреки множеството тела огромната фигура на Кадир се различаваше лесно. Гигантското му тяло се мяташе неспокойно, устата беше отворена, сухите устни се движеха неразбираемо, мърморейки нещо на родния си език, пръстите се забиваха дълбоко в сламата под него, по слепоочията му се стичаше пот.

— Събуди се, Великане! — изрече часовоят, като разтърси раменете му. — Викат те в двореца на Есма Султан! Веднага!

Очите на Постивич се отвориха рязко, ръцете му се стрелнаха напред и пръстите му обгърнаха врата на часовоя. Часовоят го плесна здраво по челото с дръжката на меча си и Постивич падна обратно по гръб, стенейки от болка.

— Не си лесен за събуждане — промърмори часовоят, оправяйки туниката си. — Да знаеш, че следващия път ще се пазя направо с острието на меча си!

— Викали сте ме, принцесо? — изрече докторът със синкаво под светлината на свещите лице. Изпод тюрбана му се подаваха сиви къдрици коса.

— Бих искала да говоря насаме с вас, докторе — отговори принцесата. — Стража, погрижете се целият ми двор да стои най-малко на десет крачки от затворените ми врати! Фатия, затвори всички прозорци и ги залости! А после пусни водата в шадраваните, до края!

Лекарят проследи мълчаливо прислужницата, която се втурна да затваря прозорците един по един, а накрая и вратата на огромната зала.

— Безмиалем, ти остани до мен! Останалите, вън! Веднага! — заповяда властно Есма Султан.

Когато се увери, че в стаята няма никой и че вратите са добре затворени, принцесата се обърна към доктора и изрече:

— Казахте ми, че ако бях християнка от вашата Църква, е добре да се изповядам и да потърся опрощение от свещеник.

Старецът въздъхна, затвори примирено очи и прошепна:

— Така е, ваше височество. Но вие ме порицахте за грешката ми. Вие, разбира се, сте от светата мюсюлманска вяра и от моя страна беше глупаво да споменавам…

— Нищо подобно! — махна с ръка Есма Султан. — Събудихте интереса ми. Все пак вашата вяра и вашият пророк Исус са били стъпка към съвършеното слово на Мохамед. — След тези думи тя прочисти гърлото си и взе чашата с ечемичена вода с лимонова есенция, която стоеше на шкафа до нея.

— Ние ценим примитивните, но ключови опорни точки, които вие сте оставили пред нас, за да проправите пътя към истинската вяра. Исус е бил ценен пророк и се радва на голяма почит в Корана. Но ми е любопитно за вашите свещеници. Наистина ли подобни изповеди пред непознат успокояват вярващите, тормозени от демони?

— В повечето случаи свещеникът е добре познат на вярващия. Но също така е вярно, че християнинът може да отиде и при свещеник, когото не познава, и да се изповяда, за да получи опрощение. Пречистването на греховете се извършва чрез властта на Църквата и силата на Исус Христос.

В никелираните тръби на шадраваните се чу шум и след малко водата потече.

Принцесата кимна замислено. После продължи:

— И значи казвате, че се намира облекчение, когато говориш за нещата, които тревожат душата ти?

— Да, абсолютно! — кимна убедено старецът. Воднистите му очи я огледаха внимателно, докато тя съзерцаваше пръстите си. Но не смееше да прибързва с приказките си.

— Докторе, ще обмисля нещата, които ми казахте — рече тя.

— Принцесо — започна докторът, — ако мога да ви помогна по някакъв начин… може би да доведа патриарха на Православната църква…

— Тишина! — изпищя принцесата и се хвана за врата. Хвърли поглед към вратата и допълни: — Старче, вие действително ли си въобразявате, че ще допусна водача на неверниците при себе си?!

— Простете — запелтечи докторът. — Помислих си…

Принцесата изцъкли очи и пак й се повдигна.

— Пак тази воня! — извика.

Лекарят не каза нищо. Само я наблюдаваше.

— Свободен сте, докторе. Ще обмисля предписаното от вас. Но никога повече не говорете пред мен за езическата си църква!

— Ваше височество! — изрече той, изправи се, сведе почтително глава и излезе, за да се върне в топлото си легло в двореца Топкапъ.

Думите на гръцкия лекар кънтяха цяла нощ в главата на Безмиалем. В съня си тя прозря правилността на съвета му, дълбочината на логиката му. Да заговори на глас за жестокостите, които тежаха толкова много на съзнанието на господарката й и не й даваха покой — това действително би могло да се превърне в лекарството за нейната болест. Бог или нейният Аллах, или просто чистият нощен въздух биха могли да чуят думите й и да прогонят джиновете на мъртвите, та дано накрая измъчените им души намерят покой!

Но Есма Султан по-скоро би прерязала китките си и би натопила раните си в оцет, отколкото да се изповяда пред който и да било свещеник. Но ако не е свещеник, а единственият човек, който споделяше и разбираше ужаса на тези убийства? Защо той да не може да изслуша думите на страдание на султане? Не човек на расото или молла, или имам, а съвсем обикновен човек, може би дори същият, чиято ръка бе извършила тези убийства в името на Османската империя?

Безмиалем въздъхна. Ако отвореше и дума за това пред Есма Султан, тя би заподозряла, че момичето от харема просто си търси повод да види палача на Босфора, да усети присъствието му и да чуе гласа му. Когато великанът влезеше в двореца, целият харем заставаше като хипнотизиран зад централната решетка. И Безмиалем бе наясно, че Есма Султан отлично знае как жените се притискат до тесните отвори, без да посмеят да си поемат дъх, докато наблюдават Ахмед Кадир.

„Не! — каза си накрая Безмиалем. — Тя знае, че никога не съм й давала лош съвет. Знае, че съм достойна за най-голямото й доверие.“

И въпреки това момичето бе наясно, че даже в болестта си и в отчаяното си търсене на изцеления Есма Султан няма да посмее да говори за удавниците, за използваните и захвърлени от нея любовници. Подобно петно върху душата й не би могло да излезе лесно наяве, независимо колко я измъчваше.

Безмиалем реши да отиде при нея, след като Назип и останалите жени я изкъпят. Зачака, докато опиумът започне да действа, защото знаеше, че тогава всички неща бяха възможни, особено с помощта на евнуха Шафран.

В отчаянието си тя ще проумее, че той е единственият човек, с когото би могла да говори по този въпрос, единственият, който споделя товара й. Тя ще ме чуе! Знаем, че ще ме чуе! Трябва да ме чуе!

Стига онзи предател и подлец, белият евнух Смарагд, да не се намеси, всички неща са възможни!

До настъпването на следващата нощ Безмиалем вече бе успяла да убеди болната си господарка в разумността на плана си, защото Есма Султан нямаше по-доверено момиче в харема от нея.

— Аз умирам, Безмиалем! Тези кошмари разяждат душата ми, смрадта ме задушава! Съвсем скоро за мен вече няма да има и глътчица въздух.

— Позволете ми да извикам онзи, който единствен знае за удавниците, о, моя султане! — прошепна Безмиалем. — Само той може да ви разбере. А освен това е мюсюлманин като вас!

— Не мога да говоря с никого за тези мъже, не разбираш ли?! — прошепна Есма Султан и протегна ръка към сребърната купа, за да повърне. Безмиалем я пое от ръцете й и я задържа пред нея.

Нямаше нищо повече за казване. Есма Султан прилегна с бяло като платно лице върху белите възглавници.

— Моля ви, Есма Султан! Просто поговорете с него! За каквото и да било! Няма да позволя да умрете, вие сте моя господарка и най-добра приятелка! Моля ви, угодете на това ми желание!

Есма Султан отвори очи и ги насочи към любимата си приятелка. Накрая кимна бавно, безсилна като малко котенце.

Иван Постивич пристигна в двореца с подпухнали от безсъние очи.

— Ахмед Кадир — посрещна го главният евнух Шафран, скрит в сенките до портата. — Султане изисква частна аудиенция с вас. Веднага! Ще надзиравам лично измиването ви.

Дежурният солак отстъпи, за да пусне Постивич.

— Нова аудиенция, така ли?

— Да — кимна Шафран и го огледа замислено. — Сигурно сте чули, че принцесата е много болна?

— Да, носят се някои слухове из „Ат Мейдан“.

— Солак! — изкомандва Шафран през рамо. — Върни се веднага на поста си! Ако те усетя още веднъж да подслушваш, ще ти уредя да търкаш до края на живота си мръсните плочки в хамама с проклетата си брада!

Стражът се поклони и запристъпва назад към големите врати на стаята за аудиенции.

— Миризми, които никой друг не усеща, и гледки, които никой друг не вижда — изрече тихо Шафран. — Нещо й стиска гърлото и не може да си поеме дъх.

Еничарят тръгна заедно с евнуха към общия шадраван. Сви ръце и изми обилно с вода лицето си. Водата — леденостудена благодарение на огромната древна цистерна под двореца, бързо прогони съня му и отвори очите му.

— Нещо не разбирам — промърмори накрая. — Ако вижда видения и надушва въображаеми миризми, какво мога да направя аз? Аз мога да отблъсквам натрапници, да убивам крадци и да защитавам харема й, но мечът ми е безсилен срещу призраците, които я преследват!

— Внимавай какво говориш, еничарю! — погледна го Шафран и черните му очи проблеснаха. — Езикът ти или ще те спаси, или ще те унищожи! Оставям на благоразумието ти да реши кое да бъде. Ако тя започне да ти говори, слушай и ще спечелиш. Никога не подценявай влиянието й върху брат й, нашия султан! — допълни съвсем тихо. — Все още не е късно отново да се включиш в игрите по джирит, чорбаджи, но първо трябва да се научиш да угаждаш на Есма Султан!

Шафран не направи пауза, за да чуе отговора на еничаря, а веднага след това издаде с уста кратък, съскащ звук, който автоматично доведе пред него два пажа, готови да изпълнят заповедите му.

Постивич свали обувките си и мълчаливо изми краката си. Когато приключи с ритуалното почистване, евнухът му даде нов чифт копринени чехли и изпрана туника. Помогна му да увие красив тюрбан около главата си. Постивич усети как силните пръсти на огромния черен мъж надиплят нежно ивиците на тюрбана и го гласят според главата му. За последен път бе усещал ръце, които го обличат, в детството си, в северните провинции, което беше много отдавна. И сега това усещане му се стори извънредно успокоително.

— Твой дълг е да служиш на Османската империя — изрече Шафран, докато го придружаваше до вратите на залата. — Този дълг включва и опазването на здравето на султана и на неговото семейство. Имам ти пълно доверие, че ще сториш всичко по силите си да помогнеш на принцесата да възвърне цветущото си здраве! А за това ще бъдеш богато възнаграден!

При тези думи очите на Шафран се приковаха напрегнато върху очите на Ахмед Кадир — настървение, което еничарят бе виждал единствено в очите на мъже, влизащи в битка. След това евнухът кимна на стражите да обявят на принцесата за пристигането на нейния гост.

Четвърта глава

Принцесата беше се отпуснала на дивана от синя коприна с подпухнали, натежали клепачи. Почти не вдигна глава, когато главният й евнух и еничарят влязоха в стаята. Отпъди с леко махване на ръка евнуха, който мълчаливо и автоматично изчезна зад вратата.

Този път Постивич забеляза, че в тъмнокестенявите къдрици на косата на принцесата се прокрадват и няколко посребрени кичура. Лицето й беше сухо като пергамент. Като знаеше колко много османските турци ненавиждат белите коси — дотолкова, че дори султаните воини боядисваха брадите си, — за Иван Постивич не бе трудно да се досети, че султане не бе напускала покоите си дни наред.

— Назип — изрече тя. Гласът й беше не по-силен от шепот. — Искам максимално уединение! Увери се, че никой отникъде не ни подслушва! — А на еничаря направи знак с ръка и допълни: — Седни.

Иван Постивич огледа прекрасните шарки на египетските рогозки, които изпълваха цялата стая, и промърмори:

— Ако принцесата няма нищо против, предпочитам да остана прав.

— Сестрата на султана ти заповядва да седнеш! — скастри го Есма Султан с неочакван прилив на сила. — Страховитите ти размери ме отвращават.

След тези думи тя се закашля и кашля дотогава, докато не започна да плюе в ленената си носна кърпичка. Прислужницата й се втурна към нея с чаша ментов чай върху абаносов поднос. Докато се привеждаше към господарката, робинята извърна леко глава към войника и с поглед му се примоли да седне.

Така Иван се отпусна върху хубавата рогозка и се настани с кръстосани крака пред едва поемащата си дъх принцеса. Замоли се тя да се задави със собствената си слюнка и да умре на място. Това би било най-справедливото възмездие за османската кучка. Искаше да види костите й на дъното на морето, оглозгани до бяло от рибите в Босфора.

— Повече никога не злоупотребявай с търпението ми, еничарю! — предупреди го накрая Есма Султан.

За миг той си позволи да й върне хладния поглед, но после побърза да сведе очи към пода. Имаше чувството, че в деликатните извивки на рогозката долавя тайната сладост на древните фараони. Ала днес Египет също се бе превърнал в част от огромната Османска империя и жителите му бяха поданици на династичната линия на султаните.

Водата вече изпълни всички шадравани и започна да прелива към най-долните им нива. Точно когато водата достигна до ръба на горното ниво и се насочи към долното със силен плясък, принцесата заговори. Но думите й бяха доловими само за острия слух на еничаря и за никого другиго, който може би подслушваше от сенките.

— Вече повече от седмица съм болна — започна Есма Султан. — Имам усещането, че някой ме наблюдава. Един или може би много хора — погледна към еничаря, но той все така съзерцаваше египетската рогозка под себе си. — Долавям силна воня, много по-отвратителна от всичко, което някой може да си представи — добави и след кратко колебание допълни: — Смрад на гниеща плът — извърна леко глава и погледна през рамо, като че ли очакваше да види там някой друг. — Сънувам легиони мъже с мъртви очи, втренчени в моя дворец от водите отдолу, но върху очите им лежи облакът на смъртта. От гърбовете им излизат криле на ангели, но плътта им е твърде изгнила, за да се вдигне от водите, и красивите криле се откъсват от раменете им и политат сами, оставяйки труповете да бъдат почистени от ефективните щипки на раците.

Иван Постивич извърна отвратено глава. В съзнанието му веднага бяха изплували мъжете, които бе удавял в чували, мъжете, които бе превърнал в храна за създанията на морското дъно.

— Очевидно сънищата ми не са ви никак приятни, чорбаджи — изрече тя, пое една влажна кърпа, напоена с вода от леденостудената цистерна, от прислужницата, която бе повикала само с едно движение на ръката, но със следващото бе прогонила надалече.

— Не е моя работа да съдя мислите на една османска принцеса — отговори еничарят. — Казвате, че сте болна. Очевидно треската е тази, която ви носи подобни кошмари.

— Но те идват без треска, понякога дори без сън! Накрая при мен идва дори личният лекар на брат ми, за да проучи симптомите ми — рече тя, замълча и след малко продължи: — Той лекува всички европейски посланици и целия имперски двор в Топкапъ. Моят ангелски брат го е признал за абсолютен експерт в сферата на медицината.

— И какво каза докторът? — осмели се да попита еничарят.

— Даде ми странен съвет. Убеден е, че онова, което боледува, е духът ми — прошепна принцесата, разтривайки бавно слепоочията си. — Интересното е, че дори най-ерудираният сред гърците продължава да се придържа към езическите си вярвания. Каза ми още, че ако той имаше същите симптоми, щял да отиде при свещеник.

„Свещеник ли?! — помисли си Иван Постивич. — Ти, която убиваше всяка нощ християнските си любовници, да се изповядваш пред свещеник от Светата православна църква?!“ Очевидно не бе чул правилно заради силно шуртящата вода в шадраваните.

— Но аз му казах, че повече няма да търпя неверническите му брътвежи — побърза да допълни принцесата. — И все пак, тъй като този лекар е прочут в цялата империя с уменията си да изцелява, реших да послушам съвета му, само че… по мой начин.

— Ако ми позволите да попитам, султане, за какъв начин говорите?

— Искам ти да бъдеш свидетел на моя разказ, ти да изслушаш моите спомени.

Тук Иван Постивич не успя да се сдържи — вдигна глава и се втренчи в нея. Безочието му говореше повече от хиляди думи. Ококорените му очи излъчваха изумление и гняв.

— Но защо аз? — извика той и положи ръка върху гърдите си, за да подскаже своята незначителност. — Аз съм само страж на ваше височество, а не свят човек! Аз съм войник, мъж на битките, конете и ятагана! Не можете ли да говорите с прислугата си? Например с главния евнух Шафран, който ви служи вярно и денем, и нощем? Или с онази доверена слугиня, която кърши ръце от тревога за здравето ви? — добави, кимвайки по посока на червенокосата жена в дъното на залата. — В тях със сигурност ще намерите много повече състрадание и готовност да ви изслушат, отколкото в мен!

— Не мога. Това са разкази, които те няма да разберат. Нуждая се от някого, който може да… да ме съди! От непознат, който може да ме чуе, но дори и да иска, не би могъл да излъже нито себе си, нито мен. Ти, Ахмед Кадир, не ме харесваш. Знам го много добре. А всички, които ме обкръжават, могат само да раболепничат пред мен. Да, те ще изслушат разказа ми, но веднага ще ме обявят за невинна, защото не могат да си представят нищо друго. И аз ще умра заради измамата им, защото те нито ще чуят, нито ще разпознаят истината! — Тук тя направи кратка пауза, пое си дъх, погледна го в очите и продължи: — А ти, еничарю, си се научил да ме мразиш заради работата, която те карам да вършиш. Някой ден ще трябва да отговарям пред Аллах заради делата си. Дотогава обаче ти си ми напълно достатъчен, особено след като съчетаваш старите си езически вярвания и нашата истинска вяра на исляма. И може би, ако поговоря пред теб, ифритите25, които ме преследват, най-сетне ще ме оставят на мира!

Иван Постивич извърна глава към шадравана и се заслуша в ритмичния плясък на водата. Накрая изрече:

— Но вие забравяте, султане, че аз също имам кръв по ръцете си — петна, които цялата вода на Черно море не би могла да измие! Как бих могъл да бъда ваш изповедник, когато съм извършил убийствата на толкова невинни мъже? Нали смъртта ги е стигнала именно чрез моята ръка?!

— Точно затова трябва да ме изслушаш. Аллах вижда всичко. Самият ти си видял само най-лошото — мъже, потъващи към дъното на Босфора. Но нямаш никаква представа за моя живот. Сигурно не знаеш, но някога аз бях съвсем невинно дете.

— Ще ви изслушам — съгласи се еничарят. — Но Аллах ми е свидетел, накрая вие ще ме убиете заради омразата, която изпитвам към вас!

— Няма да позволя и косъм да падне от главата ги, еничарю Кадир! Дотогава, докато си мой страж, ще се намираш под личната ми защита! Независимо от онова, което ще отсъдиш, животът ти е неприкосновен. Поне това мога да ти обещая. Моля те само да ме изслушаш — ако желаеш, не коментирай — каза принцесата и добави: — Но ако не се съгласиш, ще говоря с брат ми, който ми угажда повече, отколкото на всичките си съпруги, и той ще заповяда да забият главата ти на кол върху стената на моята градина заради нахалството ти. Ако се съгласиш обаче и ме изслушаш със сърцето и душата си, ще ти даря свобода и ще можеш да се върнеш в еничарския корпус и към битките, за които толкова жадуваш!

Той я изгледа. Тя се усмихна безжизнено и поясни:

— Да, имам си шпиони. Имам ги даже сред рибарите, проститутките и продавачите на печени кестени. Дори среднощната мантия не би могла да скрие обиколките ти — познат си като „Воина куче“, който нахлува в кварталите около Галата, жадуващ за битки. Паша ефенди те е преценил добре — и ти ще се върнеш към живота си на войник за Османската империя, ако ми подариш няколко нощи, за да изслушаш историята ми. Не знаеш нищо за мен, нищичко за живота ми. А за да ме разбереш, ще трябва да го узнаеш.

Иван Постивич не би могъл да си представи нищо по-отблъскващо от спомените на принцесата, но да й откаже би било равносилно на самоубийство. Затова в отговор той само кимна и стисна челюст.

— Когато затворя очи, виждам кръв. Червена. Ален поток. Турска кръв. Виждам прескъпия си братовчед — султан Селим, заклан от ръцете на еничари като теб. Устата му е зейнала, върхът на езика му стърчи от ъгълчето на устата му и изсъхва като пергамент. Лицето му е покрито с пръст и листа, лепне от кръв и аз знам, че еничарите ще се върнат за главата му, за да я набучат на кол. Но сега те нахлуват в двореца Топкапъ за най-малкия ми брат — Махмуд. Знам, че за всичко това е виновен другият ми полубрат — Мустафа, или по-точно майка му Айше, която жадува за власт. Стоя над обезобразеното тяло на Селим и изтривам пръстта и листата от устата му. Опитвам се да върна езика обратно зад зъбите му, защото това не е изражение, подобаващо за един султан на Османската империя. Но езикът не се подчинява и пак се измъква навън като на куче, едва поемащо си дъх.

Аз съм наясно, че бунтовниците еничари и полубрат ми Мустафа няма да ме закачат. Една османска принцеса, която едва е минала пубертета, не е никаква заплаха за властта, а само предмет за показване. Поради рожденото си право аз съм недосегаема. А те търсят само роднини от мъжки пол. Мустафа със сигурност ще удави повечето от съпругите и наложниците на Селим, за да изтрие веднъж завинаги семето му от техните утроби. А как един ден ще се изправи лице в лице с мен и останалите жени от харема е нещо, което засега умът ми не е в състояние да побере.

Те убиха моя братовчед! Той беше най-милият от султаните, предпочиташе музиката и поезията пред войните. И именно тези негови заложби го направиха толкова уязвим! Слухове по този въпрос се носеха в харема и ние отдавна долавяхме броженията. Ние може и да не разполагаме със свобода, но си имаме очи и уши навсякъде. Както и шпиони. Знаехме, че еничарите са бесни на султан Селим, защото той търси вдъхновение и познания от армиите на Запада. Знаехме също така, че трябва да се страхуваме от скритата власт и унищожителната природа на войниците.

Тук Постивич я погледна в очите, но неговите дори не примигнаха, за да разкрият по някакъв начин чувствата му.

— И знаехме, че Мустафа ще се залови именно за този гняв на диваците, за да подкладе бунт. Знаехме също така, че това всъщност няма да бъде точно той — защото в основата на заговора беше не глуповатият Мустафа, а майка му Айше, която от години си мечтаеше да стане валиде султан26, след като синът й се възкачи на трона.

В деня, когато във вътрешния двор на двореца се събраха петдесет хиляди еничари, строиха се и останаха неподвижни като статуи по местата си часове наред, аз се скрих и започнах да ги наблюдавам. Когато слънцето се скри, мълчанието им се превърна в гняв и те се върнаха по казармите си, твърдо решени на мъст. Братовчед ми Селим отказа да чуе тропота на метежа, когато еничарите сритаха медните си казани с пилаф и започнаха да удрят по тях с пръчки. Но жените от неговия харем знаеха какво предстои. Знаеха също така, че съдбата им е обвързана със съдбата на султана. Коленете им се бяха изтъркали от молитви към Аллах, гласовете им прегракнаха по цели нощи да просят помощ от небесата. А когато клането настъпи и смъртта наистина дойде, само аз имах сили да докосна тялото на султана. Жените от неговия харем плачеха и трепереха от страх пред джиновете на смъртта, затова не смееха да доближат трупа му. Вместо това се скупчиха в дълбините на сарая, ужасени от смъртта, която, колкото и да искаха, нямаше как да избегнат.

Но аз си знаех, че ще оцелея. Бях виждала достатъчно варварски актове и знаех, че ще оцелея след всичките, нищо че другите ще страдат и ще умрат. Все пак аз бях османска принцеса. Любимият ми цвят е турскосиньо — наситеният цвят на небето, цветът на свободата. Младите ми очи търсеха свят отвъд портите на Топкапъ сарай, бузите ми се сплескваха срещу дупките на решетката на харема от нетърпение да видя късче небе отвъд нашия мъничък свят. Това парче от небето бе за мен като скъпоценен камък, но в мига, в който започнах да искам този камък, майка ми или нашият евнух се стараеха да затварят капака на кутията за бижута под носа ми.

„Есма Султан, трябва да се облечеш за урока си по музика!“ Все още виждам майка ми как отправя към евнуха Нарцис изпепеляващ поглед, докато се насочва към вътрешността на харема. Въпреки решетката, която блокираше изхода, аз все пак се бях доближила твърде много до външния свят. „Веднага се връщай тук! Може да те види някой мъж, докато минава през двора на път за аудиенция при султана! Ще избухне голям скандал!“ Тогава живеех, разбира се, заедно с майка ми, чиято сянка стигаше толкова надалече, колкото и сянката на най-високия чинар в двора. Още от рождението си бях имала честта да бъда султане — дъщеря на султана, и с излизането си от утробата на майка ми аз автоматично я надскачах по ранг, — защото във вените ми течеше турска кръв. И тя така и не ми прости това. Ако бях син, щях да я доближа повече до трона с вероятността някой ден да стане царицата майка или валиде. Но се оказа, че всички й родилни мъки са били за нищо — защото съм се родила момиче. Някои майки считаха дъщерите си за благословия, защото така за тях съществуваше много по-малка вероятност да бъдат убити в битката за трона. А моята майка ме считаше за същинска обида за статуса й.

Тогава смятах, че уроците по музика са част от отмъщението й. С цигулката така и не успяхме да се спогодим — проклинах я, смятайки я за дяволско изобретение на Запада, което ни е натрапено от неверниците. Пръстите ми бяха тромави, струните режеха меките ми пръсти и ги разкървавяваха. И въпреки това — за огромно разочарование на маестрото — ме насилваха да вземам уроци по цигулка, защото всеки член на имперското семейство трябвало да свири на някакъв инструмент.

„Но защо трябва да си мъча ръцете с този проклет инструмент?! — извиках веднъж. — Та аз дори не съм музикална! Това го призна дори баща ми, когато ме чу!“ „Имаш късмет, че баща ти предпочете да забележи смешното в изпълнението ти, а не срама, който му носиш! — сряза ме майка ми. — И ако пак се изложиш пред него с цигулката, бъди сигурна, че той ще определи дъщеря си като позор за двореца и името му!“ С тези думи майка ми отхвърли презрително назад дългата си кестенява коса — същата коса, с която бе омагьосала султана. Моята коса бе доста по-тъмна от нейната, макар и не без червеникавите й отблясъци. Макар вече да остаряваше — наближаваше трийсет, — майка ми си оставаше красива като богиня. Султанът продължаваше да я вика в покоите си, въпреки че имаше още двеста жени. А аз продължих да бъда разочарование за нея. „Ти не ставаш нито за музика, нито за женски занимания. Баща ти ще се погрижи да те омъжи за някой стар и глух паша, който да не може нито да чуе мъчителната ти музика, нито да види жалкото ти подобие на бродерия!“ Непрекъснато ми се подиграваше, сякаш не бях нейна дъщеря. „Другите съпруги и наложници ти се присмиват“ — повтаряше. „Нека. Не ме интересува какво мислят“ — казвах аз. „Не, дъще моя, не си познала! Когато се смеят на теб, те се подиграват на мен! Ти си мое творение, бродерия на моята ръка! Няма да ти позволя да ме предадеш!“ И с тези думи ме отпращаше обратно в дълбините на харема, към нашия апартамент, където аз трябваше да се преоблека в дрехите си за урока — с дългата роба и с яшмака, прозрачния воал за лице.

Нарцис ме придружаваше до музикалната стая и оставаше там, докато свирех. Аз свалях яшмака си, а учителят ми се покланяше. После маестрото оправяше позицията на пръстите ми и брадичката ми под зоркия поглед на евнуха. „Трябва да почувстваш музиката, султане! — казваше. — Тя е в нашите турски души. Брат ти, принц Махмуд, свири толкова великолепно, че птиците се скупчват да го слушат. Не трябва да се отнасяш към инструмента като към обикновено парче дърво. Той също си има душа, която умелата ръка на цигуларя трябва да докосне.“ И беше прав, разбира се. Мисля си, че сега, макар и след толкова години, трябва отново да опитам. Като че ли вече разбирам по-добре какво е искал да ми каже, отколкото някога, когато изпитвах скрита наслада от болката, която му причинявах, като наблюдавах как гърчещото му се от ужас лице се опитва да търпи моите неизменно фалшиви ноти.

Мисля, че донякъде схващах какво има предвид той под „душа“. Или поне се досетих, когато чух как брат ми свири в харема. Музиката му изпълваше коридорите с някакво небесно сияние. Може би, защото бе видял как майка му Накшидил умира от разбито сърце. Вече имаше нова майка — някаква чужденка, говореща френски, която бе получила същото име като истинската му майка. Сега за него се грижеше тя и правеше всичко по силите си той да схване страстта на музиката. Тя идваше и на моите уроци и не пропускаше да ме поощри, нищо, че бях голямо разочарование.

Една вечер, след поредния концерт в харема, малкият ми брат ме завари да се цупя на една възглавница в ъгъла на голямата зала. Приседна до мен под зорките погледи на майка ми и на Накшидил и повдигна брадичката ми: „Есма, защо си толкова тъжна тази вечер? Не ти ли хареса музиката? Аз свирех на цигулката специално за теб — мислех си, че ще разпознаеш гласа ми сред нотите!“ Аз се усмихнах и докоснах ръката му, която бе положена нежно на бузата ми. Той беше с няколко години по-малък от мен и ме обичаше като богиня. „Скъпи ми братко — отвърнах, — стори ми се, че чух шепота ти в музиката. Но сладките звуци само ме натъжиха повече. Давам си сметка, че никога няма да мога да свиря на цигулка като теб. Ти галиш струните, сякаш са…“ Тук се изчервих и спрях. Махмуд вдигна очи към любимата си мащеха, която веднага се втурна към нас. „Изчервяването ти води майките ни, за да ни разделят — въздъхна той, макар да бях сигурна, че бе много поласкан заради цвета, който бе извикал по лицето ми. — Ти ни лиши от още няколко минути заедно, но с радост ги заменям, за да видя как кръвта багри лицето ти!“

Вдигнах шокирана очи — не можех да повярвам, че той се осмели да ги изрече под покрива на двореца. Все още му се позволяваше да играе със сестрите и братовчедките си само защото го смятаха за невинно дете. Но ето че той вече се сдобиваше със страстите на мъж и бе решил да ги упражнява върху мен. Вероятно затова и той, подобно на братовчед ми Селим, бе затворен в клетката за принцове и освобождаван само за големи дворцови церемонии. „Помни, Есма, че ние сме само наполовина брат и сестра!“

Когато се изправи, за да посрещне неговата и моята майка, усетих топлия му дъх, докато въздъхваше. Аз бързо възвърнах самообладанието си и заговорих с фаворитката Накшидил така, както се очаква от една принцеса. Знаех, че тя всеки ден се буди с надеждата някой ден да види сина си като султан на трона на империята.

— Значи брат ви е бил влюбен във вас още от дете, така ли? — обади се най-сетне Иван Постивич. — Затова ли сега ви угажда така?

— Влюбен ли? — разсмя се принцесата и покри очи с бледата си ръка, потъвайки в спомени. — Но какво е любовта, еничарю? Такава невежа дума, толкова глупава страст! Никой в имперския харем не може да си позволи лукса на романтичната любов, а какво остава един принц и една принцеса, които имат общ баща! Важното е обаче, че брат ми се грижеше за мен и разбираше настроенията и амбициите ми така, както аз разбирах неговите. Същото беше и с братовчеда Селим, който беше по-голям и първи седна на трона, макар в редица отношения той да бе много по-нежен и състрадателен. Но когато един принц стане султан, той трябва да забрави всички човешки емоции. Иначе — нали знаеш какво казват? Иначе „османският принц губи главата си под падащите листа на лимона“.

Есма Султан се прозина широко и покри ръка с деликатната си бяла ръка, обсипана с мрежичка от сини вени. Изправи се, приближи се до прозорците и забеляза, че изпод кепенците нахлуват първите лъчи на зората. Отвори тежките дървени капаци на единия от тях и мястото, на което стоеше, беше залято от ярък сноп светлина. Тя си пое дълбоко дъх и се усмихна.

— Защо се усмихвате, султане?

— Усмихвам се, защото единственото, което надушвам в утринния вятър, е вкусът на сол и миризмата на окъпания в роса жасмин от моята градина. Говоренето с теб успя временно да лиши от сила ифритите и джиновете, които излизат от водите и ме преследват. Мисля, че вече съм в състояние да се отпусна и да поспя — до настъпването на вечерта.

Иван Постивич сви рамене и се загледа в грубите си, изпъстрени с белези ръце. Не можеше да разбере как неговото присъствие би могло да държи на разстояние душите на убитите. Принцесата сбърчи чело, загледа се в Босфора и промърмори:

— Чудя се дали езическите ритуали на християнството не притежават някои суеверия, които биха могли да се окажат полезни за правоверните. Може би старият доктор е бил прав да ми предпише подобен цяр.

— Аз не съм свещеник, Есма Султан.

Тя се обърна към еничаря, повдигна брадичка и отсече:

— Мисля, че за днес е достатъчно. Ще ти позволя да се върнеш в казармите на двореца. Ще бъдеш освободен от обичайните си задължения. Искам да идваш при мен всяка вечер, точно в полунощ, за да ми правиш компания в най-мрачните часове, когато смрадта е задушаваща. През деня аз ще спя. Ще инструктирам Шафран да се постарае моят график да съвпадне с твоя.

Великанът се изправи. Но погледът му беше прикован не върху султане, а към далечния край на стаята.

— Преди да си тръгна, ваше височество, ви моля да ми окажете честта да задоволите любопитството ми.

Очите й се свиха и той забеляза потрепването на мускулчетата около бледите й устни.

— Говори, еничарю! Но гледай да не ме изтощиш с въпросите си!

Той се насочи към източната стена на стаята, вдигна ръка към една картина с коне и ездачи на златист фон и попита:

— Ето това! Бихте ли ми разказали, моля, за тази картина?

Лицето на принцесата се отпусна и тя се усмихна. И сякаш изведнъж се подмлади.

— Тази картина някога висеше в покоите на баща ми в Топкапъ сарай — започна и се насочи към госта си с копринените си пантофки. — Той ми я подари за единайсетия ми рожден ден при едно условие — че преди смъртта си ще я върна обратно в Топкапъ, тъй като тя е наследство на Османската империя. И изобразява точно това, което си мислиш, еничарю — игра на поло.

Великанът кимна, без да откъсва очи от произведението. По едно време отбеляза:

— Господарят на конете ми е казвал за рисунки като тази, но никога не бях допускал, че ще имам щастието да видя такава с очите си.

Есма Султан наклони глава и го загледа с интерес.

— Да, картината е действително интересна. Забелязваш ли нещо необичайно в играчите на поло?

— Ами, мисля, че не държат юздите достатъчно здраво. Излъчват младост и нежност, но и абсолютна увереност в силите си. Онези голобрадите трябва да са еничари.

Есма Султан се разсмя звучно и възкликна:

— О, еничарю невеж, половината от тях са жени!

Иван Постивич ококори очи и погледът му зашари ту към принцесата, ту към картината. Накрая извика:

— Жени на игрището за поло?!

— Да, естествено — кимна султане. — Любовта към конете е в кръвта ни, носи се от всички турци. Не ме гледай толкова изумено, това показва, че не познаваш добре историята ни! Носиш срам за нашите учители в Топкапъ, които са те обучавали! Позволи ми да ти припомня, че преди Пророка турските жени са били прославени по целия свят с уменията си да отглеждат, обучават и яздят коне, което е съхранено в легендите и в произведенията на изкуството. Тази творба тук е дело на персийски майстор, който е нарисувал харема на султана по време на игра на поло. Смята се, че това са принцеса Ширин и нейните придворни дами.

— Великолепна е! — отбеляза със светнали очи Иван Постивич.

— Така е. Бих казала дори, че е съкровище — кимна принцесата. После се загледа отново в него и допълни: — Вероятно най-голямото съкровище в моя дворец. Интересно, че забеляза точно нея въпреки далеч по-крещящите предмети в тази стая.

И обгърна с жест на ръката си изящните китайски вази и финия английски порцелан, инкрустираните със скъпоценни камъни кутийки за емфие, сабите от чисто злато, кутийките от слонова кост, инкрустираните маски и златния плювалник, който тя държеше тук за специални посетители.

— Заради конете — отговори еничарят, като обърна гръб на картината. — Това е нещото, което познавам най-добре.

Тя кимна и отбеляза:

— Достатъчно е да познаваш добре и едно нещо.

След това вдигна малко златно звънче и звънна с него. Вратите на стаята се разтвориха моментално и на прага се появи главният евнух, който изтри съня от очите си и изпъна туниката си, за да се поклони на своята господарка.

— Ескортирай еничаря до казармите, Шафран. Но се погрижи първо да му дадат закуска в градините, а след това го освободи от всички задължения, за да може да се яви обратно тук петнайсет минути преди полунощ!

— Да, султане моя.

— И отвори всички кепенци на прозорците, но ми донеси тъмен воал, за да скрия светлината от очите си. Готова съм да заспя.

И без да каже думица повече, принцесата плесна с ръце и Иван Постивич бе изведен от покоите й, а после, през големия коридор бе отведен в дворцовата градина.

Шафран прие Постивич в двора до големия шадраван. Еничарят огледа внимателно лицето на евнуха и този път не забеляза нито капка от враждебността, която бе зърнал при първата им среща, но и нито един знак, че човекът го харесва или уважава. И все пак благодарение на еничаря неговата господарка за първи път от десетина дни бе изявила желание да спи, за което слугата му бе безкрайно благодарен. Личеше си по отпуснатите гънки около устните и очите му. Въпреки това евнухът не отрони и думица.

Но онова, което липсваше в отношението на евнуха, се компенсираше многократно от пищното обслужване, с което бе обграден войникът. Млад евнух мулат донесе гарафа със златно покритие и изля от нея вода с лимонов аромат в перлена купа — за измиване на ръцете. После в двора се появи малка процесия от слуги, които балансираха върху главите си дървени подноси. Чиниите с отбрани деликатеси бяха сервирани от личните прислужнички на принцесата — на кръста си носеха големи бели кърпи с ръбове, бродирани със златна нишка.

Висотата на обслужването не убягна от вниманието на Иван. Не убягна и от вниманието на прислужничките. Подобно внимание се оказваше единствено на членовете на царския двор или на най-високопоставените гости.

Иван закуси с каймак — гъстата сметана, която се образуваше по повърхността при варене на прясно мляко, намазана върху симиди — пресни големи гевреци. Във фини порцеланови чинийки му поднесоха вкусно бяло сирене, покрито с ленено платно, което бе парфюмирано с розмарин и лимон. Пълнени миди, синьо-сребрист хайвер, който напомняше за Бяло море с цвета си, и дребни рибки, изпържени обилно в зехтин, бяха подредени в плата със сребърни ръбове, покрити с обшити със златна нишка бели платна.

След рибните деликатеси дойдоха платата с тюршю — туршия, разнообразни консервирани зеленчуци, подредени така, че да събудят апетита му. Но нямаше никакви напитки и по едно време, докато се хранеше, той ожадня. Слуга му донесе вода от цистерната на двореца — леденостудена вода в сребърен бокал.

— Нахранихте ли се добре?

Иван Постивич се обърна и видя пред себе си мъж, който приличаше на бял призрак — с бял тюрбан и аленочервена туника. Беше много дребен и с отпусната плът — заоблените му гърди изпъваха туниката му подобно на гърди на дебела жена.

Стомахът на Иван се сви така, сякаш някой му бе забил юмрук. Позна белия евнух, който го чакаше на кея след всяко удавяне.

— Казвам се Смарагд — съобщи евнухът. Зъбите му блестяха като оглозгани кокали между бледите лавандулови устни. Кожата му беше бледа като тъкан над зараснала рана. — Ще бъда ваш личен слуга, докато служите на нашата султане. Моля, елате, ще ви заведа в покоите ви!

Иван Постивич бе отведен към дълъг коридор със стаи в края на двореца, където се помещаваха солаците — личната охрана на турските султани. Той събу обувките си и получи кървавочервени домашни пантофки, с които тръгна по каменния под.

Леглото му беше оправено, стаята беше безупречна, а през прозорците нахлуваше сладкия аромат на градините отдолу.

— През деня ще имате възможност да се наспивате. Аз ще идвам всяка вечер, за да ви взема и да надзиравам измиването ви в хамама. След това, по заповед на принцесата, ще й бъдете представян в полунощ.

— Как ви беше името?

— Казвам се Смарагд — повтори евнухът. — Като скъпоценния камък. Ако имате нужда от мен за каквото и да било, можете да изпратите паж, за да ме доведе. Само повикайте и някой ще се появи — разположени са на удобно разстояние по коридорите. Могат да ви донесат храна и напитки, и изобщо всичко, което пожелаете — с изключение на жени или момченца. Зад стените на този дворец не се допуска никакъв разврат, освен със специалното разрешение на принцесата. Онези, които престъпят заповедта, биват обезглавявани.

Еничарят се замисли, а после попита:

— А с нейно разрешение?

Устните на Смарагд се изпънаха в похотлива усмивка.

— Както знаете, тук се организират големи празненства с всякакви забавления. В такива случаи цял Константинопол застава нащрек и започва да завижда на принцесата за разгула. Но очевидно ви казвам нещо добре известно. Няма европейски посланик в този град, който не би си извадил и здрав зъб, само и само да бъде поканен на тези фестивали!

Постивич забеляза лекия френски акцент в речта на евнуха и попита:

— Къде сте се обучавали?

— В двореца Топкапъ, разбира се. Бях момче в двора на Селим, където ме учиха на турски, френски, персийски, арабски и английски. После придружих принцеса Есма Султан в двореца й и й служих по време на брака й. Съпругът й почина преди седемнайсет години, когато тя беше само на двайсет и пет.

— Жалко.

Евнухът повдигна вежди, облиза устни и отбеляза:

— Нека почива в рая при Аллах и дано бъде компенсиран с най-превъзходните девици заради онова, което беше принуден да изстрада през земния си живот.

— От какво е страдал?

— От една недосегаема принцеса, която го прогони от леглото си и която през първата им брачна нощ го подложи на бой и жестоко хапане. Когато той целуна завивката й, за да бъде приет при нея, тя го срита право в носа и го разкървави!

— Прогонен от собственото си брачно ложе? Не се ли позова на съпружеските си права?

— Една османска принцеса е над всички мъже — с изключение на брат си. После горкият паша си направи собствена резиденция в края на Константинопол, за да не бъде подложен на унижението да бъде бит и презиран от жена си. В харема се носят слухове, че си заминал от този свят, без да познае женска плът — изрече евнухът, огледа госта и отсече: — Но стига дворцови клюки засега! Време е да си починете, за да можете в полунощ да се явите при принцесата!

Безмиалем проследи цялото сутрешно движение през дупките на орнаментираната решетка. Нямаше никакво доверие на белия евнух Смарагд.

Но кой е прикрепил тази презряна дребна твар към Ахмед Кадир? Есма Султан ненавижда Смарагд и му позволява да влиза в двореца само по заповед от Топкапъ! А когато той си тръгне, тя нарежда всички повърхности, по които е минал или които е докоснал, да бъдат изтрити старателно с лимоново масло! Дали султанът няма пръст в тази работа?

Искаше й се да предупреди чорбаджията, но не можеше да измисли как да се доближи до него. Една от жените в харема вече бе съобщила на Есма Султан, че Безмиалем е говорила с великана през екрана.

— Никога повече да не съм чула, че си говорила с него! — бе изпищяла господарката й и я бе зашлевила през лицето. Безмиалем се бе вторачила слисана в принцесата, защото тя не я бе удряла от съвсем малко момиче. И тогава просто бе вдигнала ръка към бузата си, взирайки се мълчаливо в Есма Султан, опитвайки се да разбере.

Когато видя болката в очите на господарката си, Безмиалем разбра колко много е обичана и как Есма Султан би сторила всичко на света, за да я задържи в харема. Но освен това виждаше и колко много господарката й цени този чорбаджия — дали само заради благодатния сън, който той най-сетне й бе донесъл?

— Ако брат ми, султанът, научи, че проявяваш интерес към великана, ще го убие, защото още от дете го ненавижда от дъното на душата си. Засега Махмуд не знае нищо за теб. Би ли изложила на риск свободата си и живота на този чорбаджия заради една глупост? — бе рекла по-късно господарката й.

Безмиалем не си и помисляше да престъпи заповедта на Есма Султан. Просто сега й се искаше да може по някакъв начин да предупреди Ахмед Кадир за подлостта на този странен бял евнух, който му прислужваше.

Пета глава

Еничарят спа непробудно през целия ден. Горещината беше толкова непоносима, че потното му тяло измокри обилно чаршафите. По-късно към него се присъединиха и други. Войниците развиваха внимателно тюрбаните си и ги сгъваха старателно върху рогозките до леглата си. Това бяха все мъже с караули, сходни на неговите — дежурствата им бяха разпределени така, че по всяко време на деня и нощта в двореца да има будни солаци и прислужници.

Още два пъти през деня при призива на мюезина Иван Постивич се измъкваше от леглото си и се молеше, обърнат към Мека. Свеждаше глава, а после се просваше с лицето напред върху старото си вълнено килимче за молитви, което жулеше безмилостно краката му, докато се молеше на Аллах. Докато рецитираше молитвите си, забеляза, че всички еничари наоколо са все в същата позиция — с изключение на един. Този, единственият беше толкова дълбоко заспал, че похъркваше, като хъркането му звучеше като подигравателен отговор на призива на мюезина за молитва.

Но никой не го и побутна.

Мъжете шептяха молитвите си, прегракнали от умора, но предани на своя бог. После се изправяха от килимчетата си и само след секунди бяха отново заспали.

Иван Постивич се събуди час преди залез-слънце. Беше моментално посрещнат и приветстван от паж, който веднага изсъска на друг надолу по коридора. Само след няколко минути се появи Смарагд, понесъл чисти кърпи, и му предложи да се отбият в хамама, за да го изкъпят и да похапне нещо леко.

Хамамът беше празен. Чуваше се единствено плискането на водата в шадраваните. Той си съблече туниката и развърза пояса, който държеше шалварите му. Един паж отнесе веднага дрехите му за пране, а Смарагд донесе нова униформа и колосана висока бяла шапка с дълъг ръкав отзад.

След това евнухът приготви груба кесия за баня, която натри отвътре с мазен сапун, а после напълни с вода, докато се изду.

— Аз ще ви окъпя, господине.

Еничарят легна върху затопления мрамор, а евнухът започна да търка плътта му с кесията, като я въртеше умело и едновременно го сапунисваше и масажираше. Тялото му скоро се покри с обилна бяла пяна. Меките ръце на Смарагд сапунисаха всеки сантиметър от кожата на госта, достигайки без всякакво колебание и до най-интимните гънки. Накрая го изплакна с вода от сребърна гарафа. После от поставения наблизо червен кожен калъф извади дълъг бръснач и го наточи умело в кожения каиш.

Еничарят наблюдаваше притеснено точенето на острието. В този дребен евнух имаше нещо зловещо, което го караше да не му вярва.

— Отпуснете се назад и ми позволете да ви обръсна!

Иван Постивич прикова очи в очите на евнуха. Едно бързо движение с това острие и с него щеше да бъде свършено. Все пак накрая вдигна брадичка и му предостави врата си. Евнухът се усмихна бавно, показвайки пожълтелите си зъби, и насочи острието на бръснача към влажната кожа с думите:

— Не се тревожете, Ахмед! Ако дори ви одраскам, принцесата ще окачи главата ми на първия свободен кол в Топкапъ! Така че това ще бъде най-доброто бръснене, което сте преживявали досега. Отпуснете се с вяра към Аллах!

В този момент един млад паж поиска разрешение да влезе, понесъл чайник и поднос със сладки. Смарагд му кимна да приготви чая, докато еничарят се подсушаваше и почиваше, облегнат на мраморната стена.

— След като си починете и ви масажираме с масла, ще заповядам да ви приготвят вечерята. Можете да вечеряте в залата на еничарите в крилото, където спахте, или, ако желаете, под лимоните в градината.

— Седни, евнух! — кимна еничарят с пълна със сладкиши уста. — Аз съм войник и не се чувствам спокойно с толкова много хора, които да се въртят около мен.

— Аз съм ваш личен слуга, докато правите компания на султане, господарю!

— Тогава седни! Заповядвам ти!

Смарагд се усмихна и се настани по турски срещу еничаря, който пиеше чая си под светлината на свещите в хамама. После Иван направи знак на пажа да сервира чай на човека, който току-що го беше изкъпал.

— Много мило от ваша страна! — отбеляза евнухът, когато пажът хукна, за да донесе още една чаша. — Давате ли си сметка, че това не е хамамът на дворцовите еничари?

— Да, разбира се. Затова бях изненадан, че ме доведе тук.

— Този хамам е само за най-важните гости на султане. Тя изисква изключително старателно изкъпване на всеки, който влиза в личните й покои.

Иван Постивич грабна следващия сладкиш и задъвка замислено. По едно време рече:

— Сигурно това включва и мъжете, които после давех, нали?

Смарагд вдигна очи към сводестия таван и сякаш започна да изучава капките кондензирана вода, които пълзяха бавно по кобалтовосините плочки, преди да паднат в басейна под тях. За миг Иван си помисли, че евнухът не го е чул.

— Да, включва. Всеки от тях — отговори накрая Смарагд, но вече доста по-тихо. — От тях се изисква да извършат ритуално измиване два пъти. Преди да легнат върху камъните, са длъжни да накиснат интимните си части в кофа с топла морска вода, за да удавят всички паразити, прикрепени към телата им на неверници. Всички измивания се извършват под строгия надзор на главния евнух.

— Султане е много взискателна относно чистотата на любовниците си — отбеляза еничарят.

Смарагд вдигна предупредително пръст във въздуха, с което му подсказа да не изрича нищо повече. После хвърли поглед на пажа, който тъкмо се връщаше с неговата чаша, и рече:

— Вече можеш да вървиш, благодаря. Ще звънна със звънеца, ако имам нужда от помощта ти.

Пажът сведе почтително глава и напусна пълния с пара хамам.

— Трябва да ви напомня да внимавате какво казвате в присъствието на други хора — отбеляза Смарагд, попивайки парата от челото си. — На прислугата тук им се плаща да имат остър слух и силна памет.

И отвори края на две тръби, от които в басейна веднага бликна топла вода.

Иван Постивич изсумтя и отпусна гръб на хладната мраморна колона, обгърнат от нова пара. После промърмори:

— Който и да ме чуе, няма да каже нищо ново на султане. Есма Султан знае отлично какво ми е мнението за нея.

Очите на евнуха се ококориха — толкова, че се видя всичкото бяло около бледосините му зеници.

— Критикували сте нейно царско височество в очите и още сте жив?! Трябва да сте човек с уникален късмет!

— Тя знае, че ненавиждам кръвта по ръцете си, която съм пролял в нейно име.

Смарагд се замисли за това, докато отваряше друга, този път бронзова тръба, за да измие остатъка от сапун по ръцете си.

— Били сте доведен в Топкапъ още като момче — рече. — Знам го, защото много добре си спомням как едно високо момче надви голям мъж в залата за тренировки и спечели срещата. Наричаха го „Великана“, но султан Селим Трети предпочиташе да го нарича „Бисквитко“. Това бяхте вие!

Иван Постивич извърна очи и изсумтя в знак на съгласие.

— Как стана така, че от човек с вашия ранг и образование се е изискало да изпълнява подобна задача за султане? Не бяхте ли командир на кавалерийска орта?

Иван Постивич се поколеба. Долови неискреност в думите на евнуха. Защото бе сигурен, че всички в двора на Топкапъ сарай са наясно с историята за разжалването на чорбаджията. Затова отговори предпазливо:

— Когато се върнах от Северните войни, султан Махмуд сметна за необходимо да ме освободи от поста ми в еничарския корпус, след като служих добре на Османската империя и донесох голяма слава на Топкапъ.

След тези думи еничарят отметна глава и доизпи чая си. В големите му ръце порцелановата чашка изглеждаше миниатюрна и чуплива, като момичешка играчка.

— Ето така османците награждават верните си войници — допълни. — Като им позволяват да служат на богохулните си сестри!

Смарагд буквално глътна корема си, сякаш великанът го беше ударил с юмрук.

— Какво става, евнух? Не може да не знаеш, че мразя османците. Но дълбоко в себе си аз си оставам еничар, ако ще и да съм от елитната част Капъкулу. Съмнявам се, че в цял Стамбул ще намериш и един еничар, който да обича султана.

— Господарю, правите ми голяма чест, като ми се доверявате, но трябва отново да ви предупредя да не изричате подобни думи пред никого другиго! — изрече евнухът и лицето му под пластовете тлъстини се скова. — А няма да е лошо да се въздържате и пред мен. Знаете, че съм се клел да бъда верен слуга на османците!

Еничарят погледна човека право в очите и отсече:

— Знай, че ако се страхувах за живота си, не бих казал пред теб подобни неща. Но не се страхувам нито от смъртта, нито от принцесата. Дошло ми е до гуша от пороците на този режим и от греховете, извършени в името на Османската империя! Аз съм еничар, което ще рече, че съм създаден, за да защитавам империята и да отблъсквам неверниците, които заплашват Константинопол, а не да убивам нещастни мъже, накарани насилствено да забавляват една османска курва!

Потънал в гробовно мълчание, Смарагд запали още един фенер.

— Предпочитам да мисля, че ми оказвате голяма чест с вашето доверие и не приемам думите ви като желание за смърт — отбеляза накрая под нарастващия пламък на фенера. Иван не можа да не забележи, че челюстта му е силно стегната. — Защото онова, което казвате, безсъмнено е държавна измяна срещу османците, на които служа!

— Еничарите не са прочути с подчинението и дискретността си.

— Затова има толкова много убийства на султани от страна на еничари. Чувал съм израза „Да живей братът“ поне два пъти през живота си тук.

Иван Постивич сграбчи една кърпа, за да изтрие потното си лице, и рече:

— Но аз не съм революционер. А станах неволен убиец само по имперска заповед и по принуда.

— Виждал съм лицето ви много пъти — обади се евнухът насред парата. — Именно аз бях онзи, който стоеше в сенките и отнасяше потвържденията за смърт на принцесата.

— Да, познах те веднага.

— Толкова нощи подред й докладвах, повтаряйки думите ви. Дано Аллах изчисти душата ми със сълзите, които ронех от срам.

Еничарят се вторачи в него, питайки се дали дребосъкът говори истината.

Сякаш доловил съмненията на госта и опитвайки се да ги уталожи, като сподели собствената си история, евнухът продължи:

— Аз съм роден в северните земи и точно като вас бях заловен съвсем малък. След като ме кастрираха27, бях продаден и отведен в Стамбул. Бях накаран да наизустя пасажи от Корана и на персийски, и на османски турски, за да докажа вярата и стойността си пред Аллах. Бях напълно отдаден на вярата си, защото след попадането ми в плен и след кастрацията ми тя ми бе останала единствената утеха, защото Аллах не одобрява подобни жестокости и ще накаже справедливо онези, които ми докараха такъв срам, като ме лишиха от мъжествеността ми!

— Но как е станало така, че си толкова образован, евнух? Говориш като принц!

— Образованието ми е подарък от негово величество султан Селим. По негови указания бях обучаван на чужди езици, алгебра и музика. За Селим бе голямо удоволствие да наблюдава как слугата му овладява уменията на принцовете, а съперниците му не могат да напреднат и на йота. Аз бях неговият любимец — поясни Смарагд, сведе очи и русите му мигли потрепнаха.

Иван Постивич веднага разбра особената чест, която имаше предвид евнухът.

— Повече от мен обичаше само любимите си братовчеди — принцеса Есма Султан и брат й Махмуд, които също получиха много добро образование като деца. Но аз бях този, който споделяше леглото на султана много по-често и от жените в харема. — Смарагд направи пауза и продължи: — Но най-голяма радост за мен бе да чета Корана, защото вярвах, че вече служа истински на Аллах, като съм толкова близо до „неговата сянка на земята“. В нощта, когато Селим беше убит, аз облизах раните му с неизмерима скръб, а после започнах да вия към Аллах, просейки мъст. По-късно касапите насякоха тялото му на парчета. Взеха главата, забучиха я върху стената на двореца, а останалата част от обезобразеното му тяло хвърлиха от другата страна, при жадните за кръв тълпи.

Смарагд замълча отново, изпълнен с видима тъга. После продължи:

— Само един придворен се осмели да се върне, за да види как кръвта му се съсирва върху плочите на двора — Есма Султан. Макар и дете, тя приклекна до него под дървото, без да обръща внимание на неистовия страх на слугините си и на настояването им да се скрие от еничарите. Тогава само двамата с нея споделихме ужаса на тази касапница. А сега се ужасявам от новолунията, защото знам, че пак ще бъда изпратен да й донеса новини за убийствата на нови мъже.

— Но какво общо има луната с това злодейство?

— Тя е жена и никой мъж не може да я контролира, но ритмите на природата все още управляват женските й приливи и отливи.

— Тя е вещица, защото никоя човешка жена не би могла да бъде толкова жестока!

Евнухът вдигна чашата с чай към пълните си устни, прикривайки изражението си от еничаря.

— Подобен грях никога не би бил възможен при управлението на Селим, защото той почиташе наставленията на Пророка — отрони после. — Но през онази нощ всичко се преобърна, дори съдбата на султане, на която днес служа. И въпреки това ви моля да контролирате езика си, преди пак да изречете нещо подобно. Познавам принцесата от много години и мога да ви гарантирам, че Есма Султан е много по-отдадена на добротата и на Корана, отколкото подозирате!

— Отдадена на добротата ли?! И как? Като позори себе си и османците, а после изпраща мъже на сигурна смърт? Как би могла една убийца да бъде обвинена в добронамереност?

— Очевидно желанието ви за смърт е много голямо, приятелю — отбеляза Смарагд, като се надигна. — Аз я познавам от мига, в който пристигнах в Топкапъ. А за вас съм сигурен, че съвсем скоро ще я опознаете малко повече и ще осъзнаете каква сложна жена е тя. Може би с течение на времето ще преосмислите мнението си — прокашля се и добави: — Затова, докато не се сдобиете с тази информация и не я опознаете по-добре, аз ще задържа думите ви в ушите и сърцето си. Очевидно сте абсолютно безразсъден, щом така рискувате да си навлечете гнева на Есма Султан. Безразсъдна е дори липсата ви на страх от смъртта. Е, в името на Аллах, ще видим накрая кой ще победи. А сега елате да ви подсуша гърба и да ви подготвя за една хубава вечеря.

С тези думи Смарагд затвори тръбите на банята и извика с подсвирване пажа, за да му помогне в по-хладните помещения на хамама.