Нощите на османската принцеса

Осемнайсета глава

— Кадир! — провикна се солакът или по-скоро изсвири името между прогнилите си зъби, сякаш беше прокоба. — Викат те! Шафран иска да говори с теб. Тръгвай веднага с мен!

Ръцете на Иван Постивич го сърбяха да стисне надутия македонец за врата и да го прекърши. Но знаеше, че щом главният евнух го вика, става въпрос за преки заповеди от Есма Султан.

Шафран тъкмо обясняваше на трима други евнуси задълженията им за вечерта, когато видя, че великанът влиза. Помаха му, а останалите освободи с едно движение на ръката си.

— Беше ми съобщено от принцеса Есма Султан, че присъствието ти сред нас вече не е необходимо. Тя твърди, че е излекувана. Даде ми тази торбичка злато, с която да ти платя за вярната служба.

С тези думи Шафран постави кесийката в огромната длан на еничаря.

Иван Постивич се втренчи в кесийката. Беше аленочервена със златен пискюл, а от тежестта й му стана ясно, че вътре има солидно количество пари. Почувства се като ударен в гърдите, но от друг великан.

— Няма ли да се видя с принцесата, преди да напусна? — попита тихо.

— Не. Тя не те е викала. В момента забавлява друг гост и не желае да бъде притеснявана. А ти трябва да се върнеш в казармите на „Ат Мейдан“, където ще получиш нови задачи като еничар. Но тя ми заръча да ти кажа, че ще продължи да работи за твоята кауза пред брат си, нашия славен султан, за да го убеди да те включи отново в кавалерията. Опасявам се обаче, че надеждите за това не са много големи.

— Няма ли да остана тук като неин… палач по удавянията?

Лицето на Шафран се смръщи. Прогони евнусите, които се въртяха наоколо, за да подслушват, и придърпа Иван Постивич към себе си.

— Ти не схващаш ли какво ти казах току-що? Свободен си да се върнеш в казармата си и да се биеш за империята! И никога повече няма да ти се налага да давиш невинни мъже! Слава на Аллах, вече си освободен от задълженията си тук! Забрави, че някога си срещал Есма Султан! Моли се да те назначат в далечните провинции на империята, за да намериш покой!

Макар отлично да съзнаваше, че главният евнух говори истината и му мисли доброто, Иван Постивич вирна предизвикателно брадичка и отсече:

— Никога не бих могъл да забравя, че съм я срещал! Тя отрови кръвта ми!

С тези думи той кимна за сбогом на евнуха и се обърна, за да напусне завинаги двореца на Есма Султан.

Постивич се насочи към „Ат Мейдан“. Докато лавираше из сокаците на Константинопол, с изненада забеляза, че никой не спазва вечерния час, наложен от султана. Навсякъде се виждаха запалени факли, по улиците тракаха каруци, пълни с провизии и карани от сериозни на вид каруцари, които се оглеждаха на всички страни.

Месният площад жужеше от народ. Тук се бяха събрали хиляди еничари заедно с ортите си, между които сновяха момчета и предаваха съобщения.

— Ще застанем брат до брат срещу султана неверник и неговите реформи!

— Смърт за Новия ред! Смърт за офицерите езичници!

Иван Постивич започна да си проправя път сред колегите си и стигна до мястото, където би трябвало да бъде неговата орта.

Мястото беше празно. Големият меден казан липсваше.

— Ахмед Кадир! — провикна се един войник, забелязал го да стои сам. — Дошъл си да се присъединиш към нас, нали? Твоята страхлива орта взе страната на врага! Измъкнаха се незабелязано от „Ат Мейдан“ и от нашия велик корпус, за да се бият за султана!

Иван Постивич долови миризмата на пот откъм колегите си. Познаваше отлично вкуса и мириса на битката, както и неповторимия войнствен блясък, озаряваш очите на бойните му другари.

— Значи денят настъпи — изрече тежко.

— Великанът дойде да ни поведе! — провикна се един артилерист. — Единственият кавалерист, който е останал верен на еничарския корпус!

Внезапно очите на хилядите войници се насочиха към него — сякаш през цялото това време бяха чакали тъкмо това. Войниците започнаха да се катерят по покривите на дървените казарми и по сергиите за месо, за да го видят по-добре.

Иван Постивич стоеше насред войнишката тълпа, чудейки се какво да прави. Очите насред мръсните им лица го гледаха с обожание, очакващи да се сдобият с водач. Сред тях той разпозна лица от детството си, мъже, които с гордост се присъединиха към редиците на еничарите, които се бяха били героично и пеша, докато той бе яздил на коня си. Но видя и друго лице — еничарят, който беше бил евреина на пазара — устните му се бяха разкривили от неистова омраза.

Това бяха мъжете — и добри, но и зли, с които той щеше да се бие срещу султана.

Умът на Постивич беше съвсем бистър. Решението беше взето. Заговори на насъбралите се мъже:

— Реформи ли? Ха! Когато султанът говори за реформи, има предвид нашето унищожение! Не можем да имаме реформи със султан, който ни презира! Да, сред редиците ни може би има корупция и поквара, но това е корупция, наложена ни насилствено от един султан, който покварява всичко, до което се докосне! Честта и духът на еничарския корпус се крият в битките, а не в балетните стойки на европейците, които искат да опитомят империята ни, за да я погълнат за собствено удоволствие! — Пое си дълбоко дъх и гласът му гръмна из целия площад: — Дори и да има корупция и поквара, да не забравяме, че рибата се вмирисва откъм главата! Да отсечем тази глава и да спасим корпуса си!

Буен рев изпълни площад „Ат Мейдан“, който събуди дори птиците от гнездата им, които се разлетяха объркано над пазара.

— Аллах да благослови Ахмед Кадир, единственият истински еничар в цялата кавалерия!

Изригна нов буен вик и мъжете започнаха да го прегръщат, вонящи на жажда за битка. Докато всички го поздравяваха и набираха дух, един мъж в алена туника, избродирана със златна нишка, се плъзна от портите на „Ат Мейдан“, за да съобщи на султана за бунта и за неговия водач — Ахмед Кадир.

— Трябва да си взема коня! — извика Постивич. — Някой да отиде до конюшните и да ми доведе кобилата!

Млад бегач излезе от тълпата и се втурна към него.

— Скоро ще се върна с твоята Пери, чорбаджи — рече той, като се поклони, — стига да не бъда заловен от предателите от твоята орта!

— Кажи ми, момче — обърна се към него великанът, — те кога решиха да не се присъединят към нас?

— Султанът отне конете им и им заяви, че докато не положат клетва за вярност към него, няма да могат да яздят. Знаеш, че Капъкулу няма да се съгласят доброволно да се бият пешком. Затова предпочетоха да се врекат на султана, за да подсигурят живота и позициите си!

— Аллах да е с теб, момче — кимна великанът. — И не се опитвай да обяздваш Пери. Остави я да хукне сама и тя лесно ще намери пътя си към портите на Мейдана.

Чорбаджията на артилеристите разбута тълпите и прегърна сърдечно великана.

— Ахмед Кадир! Идваш като благословия на Аллах! Сърцата на нашите мъже са жадни за кръвта на султана!

После последваха нови буйни викове и радостни възгласи, когато един след друг мъжете започнаха да изнасят разгорещени речи. Иван Постивич си знаеше, че еничарите се влияят от разтърсващите думи на всички войници, а не само на командирите. Затова реши да дръпне най-чувствителната им струна.

— Неверниците ешкинджии тренираха точно тук, на същата тази земя! — изкрещя, грабна шепа от пръстта и се изкатери на платформата над главите на войниците. — Тази земя, която за нас, еничарите, е свещена, беше обругана от султана с парада на неверниците! Именно тук ешкинджиите изхвърлиха еничарските си униформи, подобно на змии, сменящи кожите си, и приеха езическите дрехи на Новия ред!

Тълпата изрева:

— Смърт на змиите неверници!

Гласът на Постивич продължи да гърми из целия площад:

— Улемата благослови езическите им пушки! Представете си каква поквара е изпълнила сърцето на нашия султан, за да убеди светите ни мъже в каузата си! А дервишите бекташи остават с нас до смъртта, неподатливи на неговата поквара!

Един след друг войниците започнаха да се качват на платформата, викайки с цели гърла, за да бъдат чути. Гласовете набираха все повече сила, нетърпеливи за битка и мъст, и така колективното сърце на еничарите заби дружно и могъщо, готово за битка.

Скоро момчето, което бе отишло да вземе Пери, се втурна през портите на „Ат Мейдан“, яздещо без седло върху галопиращата кобила. Когато стигна средата на тълпата, той се опита да дръпне юздите й, но тя се изправи на задни крака и копитата й разцепиха въздуха. Момчето се опита да се задържи за гривата й, но Пери го изхвърли и то се строполи в прахта.

— Добра работа, момче! — извика Иван Постивич и грабна въжето на любимата си кобила. — Спокойно, момиче, спокойно! Духът ти ни е необходим за битката!

— Но няма седло! — извика разтревожено един от чорбаджиите. — Капъкулу са взели всички седла и юзди!

— Нямам нужда от седло, за да се бия! — изрева Иван Постивич, прехвърли дългия си крак върху гърба на кобилата и се метна леко на гърба й. — Само ми дайте копия и ще се бия така, както съм бил обучаван като момче!

Един артилерист се втурна и му връчи торба с наръч копия. Постивич я метна през гърдите си, насочи коня си към портите и изрева мощно:

— Към Топкапъ!

Султанът нямаше нужда от шпионин, за да разбере, че еничарите поемат на поход срещу него. Чу виковете им и изкрещя панически на везира си:

— Артилеристите готови ли са?

— Да, господарю.

— Колко човека имаме тук?

— Към девет хиляди срещу може би двайсет хиляди еничари, въпреки че според агата мнозина ще дезертират преди битката.

Султанът започна да подръпва брадичката си с безупречните си нокти и по едно време промърмори:

— Сигурен ли си в онова, което си чул?

— Да. Бунтът се води от великана на Капъкулу Ахмед Кадир.

— Дано сестра ми гори в ада! Предупредих я, че е предател! Ето че сега змията забива нокти право в плътта ни!

Султанът започна да крачи по дължината на стаята с развяваща се зад гърба му жълта туника.

— Гражданите отдавна недоволстват от своеволията и жестокостта на еничарите. И отдавна копнеят за мъст. Затова отворете арсеналите! Раздайте мечове, пушки и патрондаши на правоверните!

— Да, султане мой! Веднага ще изпратя вестоносци из града, за да разгласят новината!

— Заръчай да развеят Свещеното знаме от минарето на джамията „Султан Ахмед“! Ще защитим честта на османците под Свещения покрив на Аллах! — гласът на султана се извиси до писък: — Или еничарите ще бъдат унищожени, или скоро котките ще се разхождат из руините на Константинопол!

Султан Махмуд Втори беше готов да разиграе на карти имперския град и неговите жители, само и само да изпълни заветната си цел — да ликвидира еничарите до крак.

Улиците гъмжаха от граждани — някои избрали да останат лоялни на султана, други предпочели да застанат на страната на Корпуса. Еничарите се втурнаха през „Ат Мейдан“ по посока на Топкапъ с бойния вик: „Мохамед и Хаджи Бекташ!“ с който отдаваха почит на Пророка и на патрона на дервишите, чиито духовни напътствия даваха сили на корпуса им.

Но пътят им към двореца беше блокиран от лоялисти — гърци, евреи и лоялни мюсюлмани, нетърпеливи да пролеят еничарска кръв и да получат мъст. Техният вик също огласи тесните улици: „Мохамед и Махмуд!“.

Начело на еничарската армия, пробивайки си с меч път през лоялистите, беше Иван Постивич. Ятаганът му сечеше гърлата на враговете му, които се опитваха да го спрат, а след това се втурваше и посичаше и онези, които се опитваха да избягат от точната му ръка.

Но хилядите войници зад него скоро бяха въвлечени в ръкопашен бой. Когато Постивич стигна до Имперската порта, тълпата войници все още изоставаше. Топлата кръв се стичаше вече като река по калдъръма.

На върха на хълма, където се намираше Топкапъ, султанът командваше силите си от стая над Имперската порта. Видя великана, яхнал петнистата си кобила, и изруга. Сложи ръка върху дръжката на меча си и се обърна, за да тръгне по стъпалата.

— Султане мой, какво да правим? — попита главният солак.

— Ще убия този скорпион със собственото си жило!

— Моля ви, господарю, недейте! Не можем да ви защитаваме, ако влезете в ръкопашен бой! А това ще изложи на огромна опасност османската династична линия!

Султанът сви дясната си ръка в юмрук, удари се по гърдите и извика:

— Това ще зарадва моята ангелска сестра! Виждате ли какъв подъл враг е отглеждала в двореца си, а?!

— Господарю, трябва да останете тук, над Имперската порта, за да ни командвате! Ако ви ранят или убият, няма да има никаква надежда за победа! Враговете ни ще се възрадват!

Махмуд се върна при прозореца и се вторачи във великана, който в момента се биеше с двама солаци.

— Той трябва да умре! При това от моята ръка! Заловете предателя неверник! Ще си доставя удоволствието да го обезглавя със собствената си ръка!

Иван Постивич преряза врата на солака и кръвта му обагри кобилата, която изцвили и изпръхтя от отвращение. Вторият солак беше ранен фатално от колосален удар с юмрук, който го остави свит одве на земята, гърчещ се в агония.

— Смърт на султана!

Войските на еничарите бяха успели да стигнат до Топкапъ, въпреки че лоялистите се бяха опитали да спрат напора им с ръкопашен бой.

— Няма да минете през Имперската порта! — изрева султанът от стаичката високо отгоре.

Викът му беше последван от множество оръдейни залпове. Великанът обаче хукна напред. Пери надигна глава и изцвили, но той я прекара умело в галоп към стените на двореца, които временно бяха извън обсега на артилерията.

Усети някаква влага в левия си крак и сведе очи. Панталоните му бяха подгизнали в кръв там, където един куршум бе преминал през бедрото му и бе влязъл в корема на коня му. Петната на Пери бяха вече кървавочервени.

Спря кобилата в сенките и скочи, за да я огледа.

— Пери! — извика.

Кобилата потрепери и се свлече на земята, стенейки. Той постави огромната си ръка върху обагрения й в кръв корем. Дъхът й стържеше в дробовете й, ноздрите й се разтваряха широко, за да поемат повече въздух.

Иван Постивич вдигна ятагана си и с див боен вик се втурна към портите на Топкапъ. Яростта му бе достатъчна, за да потуши дори болката от дълбоката му рана.

Еничарите бяха подценили лоялистите. Голяма част от тях нямаха търпение да насочат оръжията си срещу армията, която ги бе унижавала, бе им искала подкупи и често ги бе пребивала, ако откажеха. Така улиците на града се обагриха с кръв и само за един ден лоялистите успяха да отблъснат еничарите обратно на „Ат Мейдан“, и вече се гласяха да превземат и площада.

След като лагерът на еничарите беше обграден от артилерията на султана, мъжете зад оръдията, самите те еничари, се поколебаха. Гърлата на оръдията им бяха заредени със запалителни гранати, които щяха да отключат истински пожар в дървените бараки и магазинчетата на Месния площад подобно на огниво върху сухи съчки. Макар да бяха предпочели да останат лоялни на султана, те не можеха да съберат сили да стоварят такава кошмарна смърт върху братята си от корпуса, с които се бяха били рамо до рамо на бойните полета, бяха споделяли победи и поражения.

— Спрете! — изкрещя един от чорбаджиите с очи с огромни кръгове от сажди и прах. — Изпратете някого, който да ги вразуми! Не можем да избиваме собствените си братя!

Ала султанът не желаеше преговори и здрав разум. Махмуд бе чакал години за този миг на тотална разправа и не желаеше нищо по-малко от тоталното унищожение на еничарите. Бе твърдо решил, че точно това ще бъде окончателният край на корпуса. Дори онези, които бяха избрали да останат лоялни на султана, никога повече нямаше да се бият като еничари.

И докато артилеристите се колебаеха, един от хората на султана — Кара Геенем, разбута редиците им и запали фитила на едно от оръдията. С неистов рев оръдието изпрати една огнена топка точно в сърцето на „Ат Мейдан“, като подпали казармите. След това Геенем се втурна към друго оръдие и подпали и неговия фитил, а после още и още, отприщвайки артилерийско нападение от един човек — и един истински ад.

Само след броени минути пламъците достигнаха небесата и еничарите, приклещени на площада, който столетия наред бе техен дом, започнаха да измират с хиляди. И насред ревящите пламъци на огъня, насред експлозиите на амунициите и писъците на умиращите никой не забеляза самотния войник, който припълзя зад редиците на оръдията. Бърз като сребристия проблясък на острието си, той дръпна към масивните си гърди главата на предателя Кара Геенем и рязна гърлото му с обсипаната си със скъпоценни камъни кама — подарък от османската принцеса. А после изчезна отново сред суматохата, движейки се бързо въпреки дълбоката рана в крака си.

Утрото завари имперския град Константинопол потънал в черен дим. Въздухът бе изпълнен с пепелта от изгорелите казарми и телата на еничарите. Двайсет хиляди еничари бяха загинали тази нощ, повечето от тях в ада, разразил се на „Ат Мейдан“. Вонята на смърт задушаваше жителите на града и ги караше да покриват лицата си с влажни парцали.

Намираха спасение само на брега, където морският бриз прочистваше въздуха на Константинопол. Стените на Топкапъ бяха почервенели от кръвта на еничарите, а водите под тях бяха изпъстрени с белите шапки на техните тела.

Махмуд стоеше край парапета и оглеждаше касапницата около себе си. Бе разпратил свои хора из цял Константинопол да търсят Ахмед Кадир, а рибарите край Босфора бяха получили обещание за голяма награда, ако открият тялото му във водата.

Говореше се, че кобилата му Пери също била ранена в битката и че великанът атакувал на крак, както бе сторил в Македония. Затова Махмуд бе предложил награда и за нея, но никой не бе в състояние да я открие.

— Улиците все още са пълни със заговорници! — крещеше султанът на великия си везир.

— Султане мой, еничарите са победени. Константинопол скърби за загубите и от двете страни, а чайките край Босфора се радват на невиждано угощение! Радвайте се на верността на вашите хора и на саможертвата им! Не се вманиачвайте по един-единствен човек, който вече не може нито да ви се противопостави, нито да ви даде причина да се страхувате от него!

— Няма да намеря покой, докато не видя главата на Ахмед Кадир на кол върху стените на Топкапъ! Това е тържествена клетва пред Аллах, пред кръвта на моите предци и пред словото на Пророка!

Везирът затвори уморените си очи и пое дълбоко дъх. Незнайно как, но след ужасите и изтощението на битката вече не се страхуваше от султана така, както преди.

— Един човек не може да означава повече от всички тези мъртви души, султане мой. Вие спечелихте вашата битка, слава на Аллах! Нека вече приветстваме мира!

Лицето на султана се сгърчи от гняв и той побърза да освободи грубо везира си. Останал сам в Залата за аудиенции, Махмуд започна да крачи напред-назад по красивите шарки на килимите си.

Иван Постивич се събуди с раздираща болка в левия крак. Гнойната рана изпращаше горещи вълни из целия му крак, чак до слабините.

Отвори с мъка слепените си очи и видя, че е покрит с фини царски завивки. Въпреки това потрепери и се зачуди как може да му бъде толкова студено в средата на юли.

Дочу някакъв шепот откъм другия край на стаята, но гласовете някак си отекваха, сякаш се намираше в пещера. Може би са го помислили за мъртъв и са го сложили в гробница. Усети влагата и хладината на гроба и долови капеща вода в далечината.

Към него се приближиха стъпки и шумолене на дрехи. Глас с гръцки акцент заговори на сръбски:

— В безопасност си, Иван Постивич. Сестра ти те изпрати тук, в частните подземия с цистерните на Есма Султан, където мога да се грижа за теб тайно.

Лекарят на султана Стефан Каратеодори повдигна завивките му и огледа раната.

— Имаш късмет, че загубата на кръв не е голяма — рече и започна бавно да сваля превръзката.

Нечия нежна женска ръка се плъзна под врата му и повдигна главата му, след което му поднесе сребърна чаша с вода. Той започна да пие жадно и не вдигна очи, докато не изгълта всичко.

— Още, моля! — простена и едва тогава осъзна, че сестра му Ирина вече пълни повторно чашата. Когато се обърна, за да я види по-добре, усети как нещо на врата му помръдна и се плъзва по гърдите му.

Беше златно кръстче на Гръцката православна църква.

— Беше докаран при мен от дервишите — изрече докторът, докато продължаваше да обработва раната. — Намерили те при портите на „Ат Мейдан“, прострелян в крака и с горяща греда върху гърба. А султанът обяви висока цена за главата ти, като че ли хилядите мъртви еничари не бяха достатъчни, за да утолят жаждата му за кръв.

— Добри ми докторе, моля ви, не казвайте нищо повече! — прошепна Ирина. — Рискувате живота си и живота на цялото си семейство, като помагате на брат ми! Даже цистерните могат да имат уши!

Докторът кимна и с трепереща ръка дръпна последния пласт от превръзката.

Иван Постивич примигна, когато напоеният с кръв парцал дръпна плътта му.

— Кобилата ми, Пери… — простена. — Жива ли е?

Ирина се приближи до ухото му и прошепна:

— Не говори! Това усилие ти струва много!

Но още докато говореше, Постивич изкрещя от болка. Лекарят бе сложил нажежен ръжен върху раната му, за да я обгори. И когато викът му отекна, той изпадна в безсъзнание. Така в помещението отново се възцари тишина, в която се чуваше единствено капенето на водата.

Иван Постивич нямаше представа колко време бе минало, докато лежеше в тайните покои в двореца на Есма Султан, в несвяст от треската, предизвикана от инфекцията на раната.

Чуваше гласове, виждаше сенки и се бореше с врагове, които не виждаше. Една нощ — въпреки че нощта не се различаваше от деня в тази пещера — той седна в леглото си, след като се бе въртял бясно в чаршафите, цял подгизнал от пот. Все още не можеше да излезе от поредния сън. В него беше обграден от танцуващи жени, които се движеха нежно и съблазнително, като му се смееха. А после стъпките им бяха станали все по-тежки и невъзможно шумни, подобно на гръмотевица над главата му. Именно тази гръмотевица го беше събудила.

След като се събуди напълно, установи, че е облечен в дворцова туника, избродирана с османските алено и златисто. Опипа лицето си и разбра, че са го избръснали, докато е спял. Зачуди се как не се е събудил тогава.

На масичка встрани от него имаше кана с вода и чаша. Пресуши чашата пет пъти, докато утоли жаждата си.

После се огледа внимателно и видя, че свещите осветяват само малка част от огромната дворцова цистерна. Наоколо бяха разпръснати факли, които сигурно бележеха пътя към двореца. По сводестите стени играеха зелени светлини от отразените дълбоки езера наоколо.

Отново чу гръмотевицата. Но този път не беше сън. Над главата му прелетя на зигзаг прилеп, стреснат от вибрациите.

Нечий стар глас изруга на турски и от тъмнината се показа мъж, когото Иван позна — прегърбеният стар градинар на двореца. Градинарят напредваше бавно към него и мърмореше:

— Най-сетне се събуди! Колко дълбоко спи великанът, колко плодовити са сънищата му!

— Какъв е този рев над главите ни? Сякаш отгоре вървят слонове!

— Пещерата преувеличава звуците — отвърна старецът със замъглени от възрастта очи. — Защото няма как да са слонове! Ха!

С тези думи градинарят се обърна и тръгна обратно.

— Спри! — извика му Иван Постивич. — Къде отиваш?

— Последвай ме и ще видиш тайната на гръмотевицата!

Иван Постивич реши, че старецът сигурно е изкуфял, но все пак тръгна след него. Камъните се забиха в босите му крака, изнежени от дългия престой под завивките. Кракът все още го болеше, при това почти непоносимо, но все пак успяваше да се влачи с почти същата скорост като градинаря. Така двамата дружно куцукаха и влачеха крака покрай горящите факли.

Накрая стигнаха до груба стълба от дъбови греди. Градинарят се изкатери непохватно по скърцащите й пръчки и бутна с една ръка тайната вратичка отгоре.

Вратичката простена и в мрака, подобно на разтопено сребро, се разля светлината на луната. Иван Постивич също пое нагоре по стълбата, сбръчквайки нос от вонята, която бе оставил след себе си дъхът на стареца.

Ярката луна светеше толкова силно, че Постивич примижа и закри очи от лъчите й.

Градинарят му направи знак изпод сенките на огромните жасмини.

Постивич го последва и зърна дългите бели одежди на ездачи на коне. Те мятаха дълги, елегантни дървени чукове и запращаха малка бяла топка по затревеното игрище, а ударите им отекваха в нощта.

— Поло? — възкликна, чудейки се дали все още не сънува.

Докато вдишваше с наслада сладките аромати на разцъфналите гардении и жасмина, чу градинаря да се смее с тон, граничещ с лудост.

— Ето, виждаш ли?! — възкликна той и докосна радостно беззъбата си уста с мръсните си пръсти. После изкуцука към навеса, където държеше инструментите си, и започна да грапи земята така, сякаш беше сутрин.

Иван Постивич се отпусна на земята — кракът го заболя твърде много, за да се задържи прав. Фокусира се върху само един играч — висок и грациозно седящ на седлото, яздещ с умение, което му напомняше за нещо. Напъна съзнанието си, за да си спомни.

Но едва след като чу незабравимия смях, докато бялата топка летеше между високите пръти, осъзна, че това бе сестра му. Именно тя водеше коня си с такава завидна лекота и умение.

И в същия момент забеляза лекотата, с която яздеха и всички останали ездачи, и високия, звънък тон на виковете и смеха им. Всички бяха жени. А после още един — по-нисък и по-груб глас. Това беше старият турски господар на конете, който аплодираше удара на Ирина — единственият мъж сред осем ездачки.

Една от ездачките се приближи към Ирина, протегна ръка и погали бузата й.

А после Есма Султан се приведе и щастливо целуна сестрата на Иван Постивич.

Деветнайсета глава

С всеки изминал ден Иван Постивич добиваше все повече сили. Зеленикавата светлина в подземието светеше с неземен блясък, отразяван от водораслите и парчетата мъх, които обсипваха стените наоколо. Всеобхватната тишина наоколо носеше успокоение, защото никой не би тръгнал да претърсва двореца на османска принцеса, даже самият султан.

Онези, които се грижеха за него, му донесоха новините за неуспешния бунт и за касапницата. Разбра, че стотици и хиляди еничари били загинали в адските огньове на „Ат Мейдан“, а овъглените им останки били хвърлени на вечно гладните бездомни кучета. Всички, които били успели да избегнат пожара и да се скрият, били изведени на Хиподрума, където били обесени. Говореше се, че султанът не знаел милост в яростта си и жадувал за отмъщение, като изпращал пленник след пленник при Аллах и дори не разрешавал на палачите да изнасят труповете от полето на смъртта. Затова сега стотици тела в различни етапи на разложение лежали на купчини на игрището, а султанът проверявал лично всяко едно от тях от коня си, побеснял, че нито един от тях не бил мъжът, за чиято смърт копнеел неистово.

— Не можем да продължаваме, докато не изнесем тези трупове — шептял един палач на везира, триейки челото си. — Виждате ли колко високи са вече купчините? Следващият пленник ще трябва да застане върху гърбовете на екзекутираните си братя и няма дори да усети примката!

— Тогава намерете още каруци и изнесете скверната им плът! — заповядал везирът. — Намерете мъже с по-силни гърбове и по-чевръсти ръце! Яростта на султана няма да бъде потушена, докато не види мъртвите очи на великана Ахмед Кадир!

Иван Постивич слушаше тези разкази с натежало сърце. Разхождаше се между езерата на цистерната и размишляваше не само за своето бъдеще, но и за бъдещето на Константинопол.

— Султанът издаде ферман, че еничарите и всички, които ги подкрепят, трябва да умрат — рече младият слуга, който всеки ден сменяше чаршафите и помагаше на Постивич в импровизирания хамам. Застана над големия чайник с вода, който се топлеше над огъня, и допълни: — Само ти си благословен от Аллах. Новият ред на султана претърси всички домове на Константинопол, даже кладенците и избите. Откриха десетки скрити войници, които моментално закараха на Хиподрума, за да бъдат убити — заедно с онези, които са им дали подслон — допълни момчето, гребвайки с големия тас от чайника, за да изкъпе чорбаджията. — Султанът обяви от минарето на джамията „Султан Ахмед“, че всеки, който произнесе думата „еничар“, го чака смърт, защото тази дума била завинаги прокълната от Аллах!

Потънало в разказа си, момчето не провери температурата на водата, преди да я излее върху гърба на къпещия се.

И Иван Постивич изкрещя, когато по все още нежната му от залежаването плът се спусна вряла вода.

— Простете, чорбаджи!

Евнухът Мак, който надзираваше измиването, набързо плесна през ушите момчето и извика:

— Глупак! Самият главен евнух изисква най-добри грижи за царския затворник, а ти го гориш, невеж селянино!

Забравил за болката си, Иван се завъртя и извика:

— Затворник ли?

Мак изпъна гръб и промърмори:

— Вие сте домашен затворник — изрече сковано. — И получавате гостоприемството на османската династия. Но въпреки това има такива, които смятат, че кръвта ви вече трябваше да се е смесила с тази на другите предатели в калта на Хиподрума.

От скованото тяло и треперещите устни на евнуха Иван разбра, че човекът е говорил необмислено и сега съжалява за думите си. След това Мак стисна устни, като че ли мислено си даде обет никога повече да не говори. И се обърна да си върви.

Младият слуга обаче изглеждаше като човек, който иска да каже още много неща. Иван Постивич забеляза очите му, които проблясваха под светлината на огъня. Въпреки това момчето само кимна на великана, събра кърпите и кофите си и се изниза в мрака.

Когато деде Мустафа се появи в залата за аудиенции, Ирина се втурна към него и падна на колене. После грабна ръката му, целуна я, а той притисна пръст към челото й.

— Изправи се, Безмиалем — изрече тихо старецът. — Никога повече няма да ти се налага да падаш на колене пред когото и да било, а още по-малко — пред мен!

— Но ти спаси Ахмед Кадир! — прошепна момичето. — Изложи на опасност собствения си живот! И този на всички бекташи!

Той й помогна да се изправи на крака, втренчи се в очите й и прошепна:

— Ние вече сме обречени. Султанът ни прогони от Османската империя, тъй като ни смята за съучастници в революцията — като орден, свързан с еничарите.

— Прогони ли ви? И къде ще отидете?

— Някои предлагат северните провинции — Сърбия или някъде из планините на Албания, където бихме могли да практикуваме необезпокоявани религията си — изрече тихо старецът и се усмихна тъжно, прикътал ръцете й в своите.

Ирина не си спомняше баща си. А присъствието на деде Мустафа я караше да си представя какво ли би било да се радва на бащина любов. Запита се дали баща й би бил миролюбив човек, ако му е било позволено да живее, а не да бъде убит от турците, докато защитава дома си.

Все пак за мъжете е възможно да обичат и ценят мира. Есма Султан греши!

Старецът я попита за Ахмед Кадир и как се чувства той. Допълни, че вече не може да говори с гръцкия лекар, тъй като би застрашил живота на Стефан Каратеодори, ако го видят да разговаря със суфи.

Ирина му разказа за болестта на Есма Султан, която е започнала да се връща, и деде Мустафа поклати глава.

— Никога няма да се отърве от призраците, които я преследват, ако не се покае! Покаянието е единственото й спасение от треската и джиновете, които не й дават покой. Трябва да моли прошката на Аллах!

Допълни, че суфите вече стягат багажа си и товарят каруците си колкото им е възможно по-бързо. Защото ако бъдат видени в града след неделя, ще бъдат убити на място от солаците на султана.

Орденът на бекташите бил решил да пътуват нощем, за да не дразнят онези, които все още жадуват за еничарска кръв.

— Като нищо могат да вземат и нашата, щом не могат да вземат тяхната — поясни. — Затова е най-добре да стигнем до краищата на Османската империя под прикритието на нощта, като се ориентираме по звездите.

Накрая, преди да се обърне към вратата, я благослови:

— Нека Аллах те дари със спокойствие и здраве! И нека децата ти да имат същата чиста душа като майка си и да донесат мир и любов на човечеството!

Това беше последният път, когато Ирина видя деде Мустафа, въпреки че щеше да търси помощта му още веднъж, преди суфите бекташи да напуснат Константинопол завинаги.

Двайсета глава

Докато тялото на великана се лекуваше, черпейки от огромните запаси от сила, трупана в отдадения му на работа и тренировки живот, всяка нощ преминаваше безметежно в следващата. Но тази гладка последователност бе прекъсната късно една нощ, когато дълбоко в подземието, където се намираше, проникна писък — писък, който беше толкова отчаян и неистов, че очите на Иван се отвориха рязко. Огледа се уплашено наоколо. Сърцето му биеше в ушите. Но видя единствено пламъците на факлите, чиито езици пълзяха по грубата каменна стена. Нямаше никакво човешко движение и никакъв звук, освен капенето на водата в зелените езерца.

После писъкът отново дойде — вик от дълбините на една измъчена душа. А после отново и отново.

Мускулите на Постивич се стегнаха и той вдигна очи към тавана. Водораслите и мъхът омекотяваха повърхността на скалата, откъдето водата се стичаше в басейните на цистерната.

Писъкът отново разтърси тишината и Иван разбра, че това е Есма Султан.

Поиска вода. Появи се момчето, което го беше изкъпало преди няколко дена. То се втурна към ръба на басейна с празна кратуна, която напълни и поднесе на великана.

Иван Постивич се загледа в него и си спомни разговора им. Момчето говореше със славянска интонация, която измъчваше напевните срички на турския език.

— Двама славяни в недрата на земята — изрече Постивич на родния си език. — Очевидно Аллах е решил да ми скрои шега, преди да умра!

Момчето се усмихна и отбеляза:

— За мен е чест да ти служа, Ахмед Кадир!

Великанът започна да пие бавно, но после пресуши кратуната на един дъх. Направи знак на момчето да се приближи.

— От кога съм тук? — попита.

— Минаха много седмици от бунта на еничарите и потушаването му.

Писъкът отгоре пак дойде, този път малко по-слаб.

— Седмици на безпаметен сън — отбеляза великанът. — И се събуждам, за да чуя това.

— Да. Виковете на Есма Султан — допълни момчето.

— Викала ли е така и преди?

— Да, вече много нощи. Казват, че била „лунатичка“, че луната е изпила разсъдъка й. Писъците спират само тогава, когато евнухът на султана й донесе опиум.

Иван Постивич замълча. После писъкът пак се чу, този път определено по-слаб.

— Може би не бледата светлина на луната е тази, която е изпила разсъдъка й.

Очите на момчето се разшириха и то зашепна:

— Говори се, че евнухът Смарагд я изкушава с мъже така, както пазачите на животни хвърлят кърваво месо на тигрите в клетките. Опитва какво ли не, за да я убеди да приеме любовник!

Иван прокара език по пресъхналите си устни и изрече:

— Тук съм затворник по заповед на Есма Султан, нали?

— Тук си затворник по милостта на главния евнух Шафран! Нито принцесата, нито султанът знаят за местонахождението ти! И двамата предлагат злато и диаманти за всякакви новини за теб — единият за живота ти, а другият за смъртта ти. Говори се още, че когато демоните напуснат Есма Султан, главният евнух ще й съобщи новината за твоето възстановяване. Но сега се опасява, че в състоянието си на несвяст тя може да изпусне нещо за теб и така да те изпрати право в ръцете на обладания си от ярост по теб брат!

— Трябва да се измъкна от тук!

— Ако се опиташ да избягаш, това ще означава смърт и за двама ни, чорбаджи!

— Все трябва да има някакъв начин. Кажи ми всичко, което знаеш за мястото, където се намирам, и за охраната ми!

Макар че момчето беше пленник като него в служба на османските турци, сърцето и душата му оставаха верни на неговата родина и сънародници. Често сънуваше родината си, прохладните планини и сладките ябълки през есента. От странните обичаи на мюсюлманите му се виеше свят, а турският му беше бавен и непохватен. Думите на великана, изречени на сръбски, бяха като сладка омая за него. Затова то с готовност се подчини.

Солакът се появи от сенчестите ниши на подземието с поднос в ръка. Примигна и потри очи, все още приспособявайки се към тъмнината наоколо.

Приближи към затворника с горяща факла и огледа лицето на спящия великан за някакъв признак, че е буден — потрепващо око или прозявка за събуждане.

Затворникът хъркаше шумно.

— Събуждал ли се е изобщо, момче?

— Само за да поиска чаша боза, господине.

Солакът се засмя и се изплю на пода.

— Виждаш ли какъв пияница е сънародникът ти! Всички сърби сте животни! Не може да носи дори на едно детско питие като бозата! И до днес не мога да разбера как е успял да вдъхнови жадните за кръв еничари, Аллах да прокълне душите им! Значи сега ще го събудим и ще го нахраним като бебе, каквото си е!

Пажът си пое дълбоко дъх, когато солакът срита великана по бедрото.

— Събуди се, о, велики Ахмед Кадир! — изрева войникът с дъх, вонящ на нощната му порция смрадливо овнешко. — Готвачката ти изпраща храна!

Иван Постивич разтърка очи и извърна глава, за да избегне смрадта от устата на солака. Изправи се в седнало положение, преструвайки се на много слаб и безпомощен и на замаян от дългия сън.

Солакът постави подноса на земята и повдигна кърпите от чиниите. Въздухът се изпълни с аромата на агнешко с розмарин и кисело мляко с мента.

— Паж, сервирай веднага на чорбаджията!

— Не мога да преборя съня си, солак — простена Постивич.

Войникът изсумтя нетърпеливо и протегна ръце, за да изправи еничаря. В мига, в който лицето му доближи това на великана, очите на Иван се отвориха рязко и той събори солака на земята само с един замах на юмрука си. Миг по-късно войникът вече лежеше в безсъзнание на пода на подземието.

Като част от подготовката за този момент Постивич беше нацепил едно одеяло на ивици, с които започнаха да завързват солака. Точно в този момент се чу проскърцване и отваряне на врата в далечината.

— Ще видят солака! — прошепна пажът. — И ще ме убият, задето съм застанал на твоя страна!

Постивич изгледа момчето, сграбчи го за рамото и изрече:

— Всеки мъж трябва да вземе нечия страна, иначе изобщо няма да бъде мъж! Ти вече хвърли заровете си, отстоявай залога си! И в името на слюнката на Аллах, не трепери така от страх, иначе няма да повярвам, че си сърбин!

Стъпките на невидимия посетител се заковаха на място и не след дълго из подземието екна сочна псувня:

— Дано майчиното мляко падне недокоснато от устните на най-големия син на свинята, която е правила тази пътека!

Пажът видя, че по лицето на Постивич се разлива усмивка.

— Това е старият доктор, гъркът. Върви! Вземи фенер и му помогни! А аз ще изтегля това прасе тук в сенките!

Момчето взе фенер и хукна в мрака по посока на псувните на гърка.

След като се отърваха от охраната, Постивич се отправи към басейна, където коленичи и потопи главата си в леденостудената вода. При третото потапяне усети, че черепът му се стяга от студа, а бузите му пламват от кръвта, нахлула във вените му.

— Аха, ето те и теб, чорбаджи! Но ми приличаш повече на удавен плъх, отколкото на боец.

Иван Постивич се изправи и изгледа със зачервени от студа очи гръцкия лекар.

— Опитвам се да отмия вцепенението от ума си. Ти ме държа тук твърде дълго, докторе. Летаргията прояжда душата ми!

Докторът направи знак на пажа да му донесе възглавница и се отпусна тежко върху нея.

— Болестта на принцесата се завърна — рече. — Знаех си, че ще стане така. Вижда призраци по прозорците си и протягащи се ръце във възглавниците си, които я влачат, за да я задушат в пуха и перата. Чистият въздух от Босфора не й носи нищо друго, освен вонята на разлагащи се трупове — бившите й любовници се присъединяват към еничарите, чиято кръв се смесва със солените води.

— И с над двеста жени и деца, които султанът осъди на смърт — добави Постивич.

— Така владеят османските турци. А ти си благословен със затварянето си в земните недра, Иван Постивич, защото над теб няма небеса.

Великанът разтърка очите си и промърмори:

— Да. Толкова много убити няма как да не я преследват.

— Кълне се, че няма да праща повече любовници на сигурна смърт. Но е принудена да се бори със сексуалните си апетити, които е наследила от своите османски предци. А евнухът Смарагд увеличава все повече властта си над нея, като я изкушава с красиви момчета. Като влечуго е. Но тя се съпротивлява! За съжаление, за болестта й няма никакво друго изцеление, освен ръката на Бога!

— Но защо този евнух я изкушава с любовници?

— Защото този дявол Смарагд се наслаждава да убива мъже!

Докторът извърна очи и се загледа в светлината на факлите, отразяваща се в басейните с неземен, небесен блясък, който сякаш се подиграваше на измъчения ад над каменния таван на подземието.

— Ами корпусът? — попита Постивич. Искаше му се да чуе, че онова, което вече знаеше, не е вярно.

— Ликвидиран напълно. Никой не смее да си ги спомня, нито да изрече името им от страх да не изгуби главата си. Всъщност затова съм тук. Суфите бекташи също са обречени, въпреки че тяхното наказание предстои да се реши от моллите, тъй като те са мюсюлмани. Но те решиха да избягат от Константинопол. Един от конвоите предложи да те изведе на свобода към северните или западните провинции. Тръгват утре вечер и помолиха да ти донеса следното съобщение: когато часът настъпи, трябва да ги чакаш в клоните на чинара в западния край на двореца. Пажът ще те отведе до там. Ще изчакаш да се появи предпоследната каруца, когато ще слезеш и се качиш вътре в нея. Те ще те скрият там и ще те закарат до западните провинции. От там ще трябва сам да намериш пътя за Виена.

— Виена ли?

— Няма да бъдеш в безопасност никъде из Османската империя. Султанът няма да миряса, докато не види главата ти на стените на Топкапъ.

Далечен вой прониза гробовната тишина в подземието.

— А какво ще стане с нея?

— Тя ще оцелее. Османка е.

Иван Постивич се загледа в отпуснатите клепачи на стария грък и изрече:

— Трябва да я видя поне веднъж, преди да замина!

Лекарят изруга тихичко.

— Ти си твърдоглав като сънародниците си! Никога няма да можеш да напуснеш Османската империя жив, глупак такъв!

От сплъстената коса на великана прокапа вода и се спусна към окото му. Той я изтри с кокалчетата на пръстите си.

— Всъщност какво значение има? Един воин Капъкулу не може да умре в Европа от старост в пухено легло! Ще умра на османска земя, където душата ми ще може да си проправи с огън пътя към Хадес. Но първо трябва да я видя — макар и не за последен път, защото там, сред адските огньове, пак ще се срещнем.

Постивич пак се заслуша, за да чуе писъците, но чу единствено капещата вода.

Гъркът огледа великана като древно влечуго, надигащо глава от въглените.

— Някога си мислех, че ще я спасиш — прошепна. — Нямах представа каква власт би имала тя над теб!

— Не говори повече, докторе! Вече е твърде късно да ме разубедиш!

— Евнухът Смарагд ще бъде на седмото небе заради глупостта ти! Той служи на султана с особена радост. Наистина ли искаш да му поднесе подаръка на собствената си смърт? Още една, за да се наслаждава, дяволът грозен! Привлечен в капана му от красотата на Есма Султан, да умреш заради удоволствието на един евнух! Като последния й любовник, горкото момче! Нали беше от нашите…

С тези думи докторът приведе глава и се загледа невиждащо напред.

Иван Постивич го погледна слисано.

— Не, докторе! Той не е мъртъв! — възкликна. — Лично го изпратих по живо, по здраво на азиатския бряг! Трябва да е на път за Гърция!

— Онзи, когото ти си пощадил, въпреки това е бил убит само на няколко крачки от Босфора. Смарагд не би пощадил никого, който е бил със султане. Тялото на момчето беше открито с лице в калта. Обезобразено по специалния начин на Смарагд. Виждал съм този начин твърде често, за да не го позная.

— Обезобразен? От ръката на евнуха? — ахна Постивич.

— Да. Той също си има своя болест. Онова, което му е било сторено, лишаването му от мъжественост, е отровило ума му. Омразата му подхранва огъня на желанието му за мъст, разгаря лудостта му. Той мрази всички мъже. И жените също. Всъщност той е истинският злодей на Топкапъ, а не султанът! — изрече докторът и притвори уморено очи. Когато пак ги отвори, изрече вече по-нежно: — Кажи ми сега, Иван Постивич, какво смяташ да правиш?

— Трябва да я видя. От там нататък не знам къде ще отида и как. Тази част от бъдещето ми не ме интересува.

Старият лекар се изправи неуверено и даде знак на пажа.

— В такъв случай си вземам с теб сбогом, Иване. Знам какво чувстваш към принцесата. Но тя е османка, неспособна е на истински чувства. Вените й са пълни с натрошено стъкло, сърцето й е студено като камък!

— Откъде си толкова сигурен?

— Защото баща ми, дядо ми и прадядо ми също са били дворцови лекари на османските султани. Те са специална порода, отглеждани в клетки, защото представляват огромна опасност като претенденти за трона на принцесата. Не можеш да очакваш от тях да обичат като нас, останалите — душите им са направени от различен метал. И винаги ще бъде така.

Постивич се загледа в очите на стария грък. Гърдите му се надигаха тежко. Той затвори очи, а после пак ги отвори.

— Ще обмисля щедрото ти предложение за измъкване от тук — рече на стареца. — Знам колко опасно е било за теб да го уредиш и да дойдеш чак до тук, за да ми кажеш.

— Съпругата ми е мъртва, а децата ми отдавна си имат свои семейства. Нямам какво друго да рискувам освен живота си, който и без това е на свършване. Затова ми се иска да не отхвърляш с лека ръка единствения си шанс да напуснеш жив Константинопол!

С тези думи лекарят даде знак на пажа да го придружи и двамата се насочиха към сенките, като старецът спираше да си поеме дъх на всяка крачка.

Постивич набързо провери солака и стегна още по-здраво връзките около него. Претърси джобовете му и под туниката му откри две ками и една златна монета. Накрая измъкна ботушите на войника и напъха големите си крака в тях.

След това се отправи напред в мрака, следвайки тежкото дишане на доктора и потракването на бастунчето му по камъните.