Нощите на османската принцеса

Десета глава

На следващата сутрин Иван Постивич пое по брега на Босфора към мястото, където държаха конете на Есма Султан. Конюшните й бяха в съседство с тези на султана, където той държеше над четири хиляди коне, обслужвани от близо две хиляди коняря, посветени на работата си с отдадеността на жреци.

Главният коняр посрещна еничаря и извика:

— Ахмед Кадир! Каква чест е за нас да яздиш конете на Есма Султан! Ще ти помогна да си избереш най-добрия за утрешната игра!

Царските конюшни бяха добре познати на Постивич. Бе прекарал тук много дни като момче, с което бе минало чиракуването му за кавалерията. Никога не би могъл да забрави усещането за вилата в ръцете си, фините гребени, използвани за ресането на коня на султана, ритуала по обяздването на коня рано сутрин за петъчната молитва на султана.

В другия край на конюшните имаше специално отделение, където се намираха изящните седла на султана и инкрустираните със скъпоценни камъни юзди. Тя бяха охранявани от над сто солаци с проблясващи под слънцето ятагани и мечове.

Конярчетата се изнизаха от загражденията, за да зърнат легендарния ездач.

— Абдул, ама той е точно толкова голям, колкото твърдят! Виж му само ръцете! Дебели са като клони на чинар!

— Не си ли го виждал по улиците или на пазара за подправки?

— Кълна се в Аллах, до ден-днешен не съм го зървал! Но главният коняр ми обеща, че мога да гледам игрите в двореца на принцесата.

Облечените в дрипи босоноги момчета притиснаха бузи към дупките на вратите в конюшните, за да наблюдават еничаря.

— Хей, вие двамата там! Обратно по местата си! — скастри ги главният коняр.

Лицата изчезнаха.

— Заповядай, Ахмед Кадир! Виж какъв жребец имам за теб! Никога досега не си срещал по-пъргав кон, гарантирам ти го!

Не особено убеден, Ахмед Кадир стисна устни, но последва коняря.

— Ето, виж го този могъщ звяр! Потомък е на английските коне, които са по-едри от нашите турски породи.

Ахмед Кадир влезе в заграждението и се приближи към жребеца, гледайки го право в очите.

— Успокой се — изрече на сръбски, когато конят изпръхтя и отстъпи крачка назад. Еничарят започна да повтаря тази фраза отново и отново, като напев. Накрая протегна ръка и я постави здраво върху врата на коня. Жребецът замря на място, но задницата му потрепери, когато Ахмед Кадир плъзна длан по гърба му, за да преброи прешлените му.

— Да, гърбът му е доста дълъг — отбеляза. — И казваш, че е пъргав?

— Лично съм го обучил. Вярно, трябваше да го правя, когато султанът не се навърта наоколо, защото зърне ли го, моментално ще си го присвои — засмя се конярят. — Този кон е специален подарък за Есма Султан от британския посланик след едно нощно празненство — поясни с намигване. — Очевидно добре се е забавлявал!

Постивич предпочете да не обръща внимание на този коментар. Ръката му продължи да опипва коня. Плъзна се над глезените и измери ъгъла на крака му.

— Ще го пробвам — отсече накрая. — Но лично аз намирам жребците за крайно непредсказуеми. Освен това им липсва сърцатостта на кобилите, когато става въпрос за издръжливост.

— Този кон няма да те подведе, Ахмед. Кълна ти се, защото съм го обучил добре!

— Сърцатостта не е нещо, което се добива с обучение, но ще уважа твоето мнение.

— Ако искаш кобила, ела да ти покажа останалите. Тук си имаме много чуждестранни коне — подаръци от дипломатите. Някои от тях съм кръстосал с наши, турски породи и смятам, че си имаме достатъчно силни и сърцати коне, включително кобили. Но ще ти кажа едно — в цялата империя няма друг кон, който да ти донесе повече чест на полето за джирит от този жребец — с изключение на твоята кобила Пери, разбира се.

Сърцето на еничаря се сви, когато чу името на любимия си кон.

— Този жребец се нарича „Изборът на султана“ — продължи конярят.

— Изборът на султана ли? Че какво е това име за кон?

Главният коняр се изплю на каменния под, оставяйки проблясващо петно в прахта, и отбеляза:

— Този кон е бил кръстен, преди да стигне до Стамбул. Името е британско, а султане нареди да го оставим, за да не обидим посланика. Хайде, ела! Ще ти покажа и няколко турски коне с по-подходящи имена, коне, които можеш да яздиш без никакъв срам.

След като инспектира трийсетина коне, че и повече, Иван Постивич се спря на три — жребеца Изборът на султана и две кобили кръстоски като резерви.

— Оседлайте ги — заръча. — Ще проверя пъргавината и темперамента им. Изпрати на полето най-добрите си коняри и ще започнем тренировки, за да проверя как този звяр се представя.

Конярчетата, които все още стояха и подслушваха от ъглите, веднага наобиколиха господаря си и започнаха да му се молят да избере тях, за да яздят заедно с великана.

— В името на всичко свято и право под небето на Аллах, трябва да избереш мен, господарю!

— Не, мен! Откога си мечтая да играя с великана! Следя тези турнири, откакто бях дете в ръцете на майка си!

— Не, избери мен! Кой друг посвещава повече време на конете от мен?!

Без да обръща внимание на молбите им, главният коняр избра десет конярчета. По пет за всеки отбор щяха да бъдат достатъчни, за да пробват конете, като Ахмед Кадир играе капитан на единия отбор, а той самият — на другия.

После главният коняр яхна жребеца и го подкара в лек тръс из пасището към конюшните. Прикова животното с твърди крака и непоколебими ръце, за да бъде сигурен, че то разбира какво се очаква от него, а не да си губи ума по кобилите, които щяха да го придружават на игрището. Когато кобилите и скопените коне бяха обяздени и също поеха в кръг из пасището, Ахмед видя как големият звяр показва втвърден черен пенис при вида на кобилите, които започнаха да цвилят диво и необуздано.

— Ето го и най-важното изпитание — отбеляза и се загледа в реакциите на ездача.

Жребецът изпъна врат и започна да рита отчаяно с предни крака, опитвайки се да се освободи от здравия захват на коняря върху юздите. Ноздрите му потрепнаха и изпръхтяха мощно, запращайки наоколо влажна слуз. После започна да рита назад и да обръща силния си врат към най-близката кобила, която на свой ред цвилеше неудържимо към него. Пенисът му започна да пулсира и не след дълго се изпъна мощно напред като железен прът.

Иван Постивич изкрещя:

— Дай го сега на мен!

Жребецът трептеше целият от възбуда. Главният коняр извика:

— Нека го пояздя още минутка, за да го успокоя!

— Слизай! — изрева еничарят.

Конярят кимна и си пое дълбоко дъх.

— Чуш! Чуш! — изкрещя, опитвайки се да накара коня да спре. Когато скочи на земята, жребецът се вдигна на задни крака и задърпа глава, опитвайки се отчаяно да стигне до кобилите, които обикаляха пасището. Острите му копита полетяха към мъжете, които го държаха, но те се отдръпнаха навреме от смъртоносните му предни крака.

— Дай ми камшика си! — извика Постивич. — И го задръж само докато метна крак върху него!

Конярят му подаде камшика и задържа юздите. От очите на жребеца се виждаше почти само бялото — толкова силно въртеше могъщия си врат, за да не изпуска от поглед кобилите. Изобщо не обръщаше внимание на мъжете, които му дърпаха главата и изпълваха въздуха с псувни.

— Твърде опасен е, когато е в това състояние! — провикна се главният коняр.

— Остави го на мен! — отговори му също с вик Постивич. — Жребците са прокълнати!

Еничарят метна крак на гърба на коня и животното моментално се изправи на задни крака. Постивич трябваше да се задържи за гривата му, за да не се изхлузи от седлото.

— Аллах да те прокълне! — изкрещя, когато жребецът се опита да го хвърли. Но Постивич вдигна юздите високо във въздуха и издърпа главата му, така че да не му позволи повече да го мята назад. — Ето защо мразя жребци!

После вдигна камшика и го стовари силно върху задницата на коня. Конят хукна напред. Но вместо да дръпне юздите, еничарят отново размаха камшика във въздуха, ужили силно задните части на жребеца и го прасна с главата си.

Конярите с кобилите наблюдаваха в захлас как жребецът се носи из пасището. Ездачът му се бе привел напред, стиснал зъби срещу вятъра, ревящ псувня след псувня и славещ Аллах на смесица от турски и сръбски, докато пришпорваше коня все по-бързо и по-бързо напред.

Накрая Постивич дръпна юздите и доведе коня до кръгове в лек галоп. После направи знак на останалите да го последват към игрището за джирит под стените на двореца Топкапъ.

— От тук нататък вече никога повече няма да се разсейва — подвикна на другите. — И най-страстната кобила на Османската империя да му вдигне опашка, органът му ще си остане в кобура като на евнух през зимата!

Конярите избухнаха в гръмогласен смях и насочиха конете си към игрището, понесли в ръце копия и правейки се на воини с бойните си викове. Кипарисите и чинарите, които растяха от двете страни на пътя, се покриха с прахта, вдигната от копитата на конете им.

До момента, когато стигнаха игрището за джирит, жребецът се беше разгорещил дотолкова от възбудата и лудия си галоп, че черните му крака се бяха покрили сякаш с бели чорапки от пяна.

Вдигнатият високо врат и напрегнатите мускули се бяха успокоили, но Постивич все пак предпочете да го насочи към другия край на зеленото игрище, далече от кобилите. Завърза го за клоните на близкия чинар и го остави все така пръхтящ.

По безупречната зелена настилка към него се втурна босоного конярче и запъхтяно докладва:

— Ахмед Кадир, идвам да се погрижа за коня ти!

Постивич кимна. И без това искаше първо да огледа терена пеша. Джиритът изискваше бързи завои в галоп, така че добрият ездач трябваше да е запознат със състоянието на тревната настилка и с издръжливостта й.

Игрището беше окосено и прясно напоено. Това означаваше, че утре щеше да бъде влажно, но не и мокро. Наоколо обикаляха слуги, оглеждащи внимателно за дупки и скрити камъни, които биха могли да наранят безценните коне.

Постивич първо обиколи периметъра, а след това тръгна на зигзаг през центъра, запаметявайки всеки метър от терена. Беше задоволителен. Беше играл джирит при всякакви условия, а какво беше битката, ако не игра на джирит, наградата за която бе живот, а загубата — смърт?!

След това еничарят се метна отново на жребеца и извика да му донесат копия. Отборите застанаха едни срещу други, на разстояние от сто крачки. Най-младият ездач — конярче на име Абдул, се насочи към центъра на игрището и когато наближи противника, метна копието си към главния коняр.

Главният коняр избегна копието, като дръпна коня си рязко надясно в бърз галоп и се гмурна под седлото. После моментално се изправи обратно, докато конят му вече летеше след Абдул, стеснявайки бързо разстоянието между тях. В един момент захвърли бързо учебното си копие с притъпен връх към Абдул, уцелвайки го между плешките.

— Точка! — изкрещя, но триумфът му беше кратък, защото в мига, в който Абдул премина в територията на своя отбор, на негово място застана втори коняр — по-голям и по-опитен.

Главният коняр завъртя коня си и се спусна към своя отбор, този път преследван той от момчето. Ездачът зад него хвърли копието си, но пропусна на косъм — копието премина леко над гърба на главния коняр, който се приведе плътно напред към главата на коня.

Постивич трябваше да язди последен. Той пришпори жребеца в мига, в който копието напусна ръката на противниковия ездач, и преди той да успее да завърши обръщането си по посока на своя отбор, копието на еничаря го удари силно в кръста.

Ездачът изрева от болка, въпреки че копието беше твърде тъпо, за да прониже плътта му.

— Следващия път се изнасяй по-бързо! — изкрещя Постивич и зави с коня си насред галоп, насочвайки се обратно към своята територия с такава скорост, че противникът му нямаше време да го последва.

Конярите си закимаха одобрително един на друг, защото всички бяха виждали колко точна е ръката на великана и с каква лекота управлява коня си. Освен това сега виждаха, че точно в този момент той дори не полага особени усилия, а просто изпробва жребеца, прекарвайки го през всички фази на турнира.

— Предлагам още една игра! — провикна се еничарят, дръпвайки юздите на английския жребец. — Аз и конят ми срещу всички вас, на цялото игрище! Ще нападате към мен по двама, но ще ми признавате убежище, когато пресека линията си!

— Това е подигравка! — извика един смугъл младеж, когото Постивич познаваше като доста умел ездач. — Няма на света мъж, който да се изправи сам срещу цял отбор!

— Считайте го за плод на сръбското ми невежество — отговори Постивич. — Искам да проверя колко издръжливост и интелект може да извади този жребец!

Конярите кимнаха в знак на разбиране и главният коняр ги разпредели в колона по двама, за да нападат великана. В първата двойка се включи и самият той, свивайки юздите на буйната си кобила до готовност.

— Готови? — извика Постивич, застанал с коня си към центъра на игрището. Жребецът му се втурна напред и преди някой да осъзнае какво става, едно копие се блъсна право в гърдите на главния коняр.

Други двама ездачи се втурнаха след Постивич, но жребецът се оказа твърде бърз за тях и той успя да премине линията на убежището си навреме. За да го обърне веднага след това напред, което даде летящ отскок за животното и то хукна напред към отдалечаващите се противници.

Две копия уцелиха мишените си — точно между плешките на двамата коняри.

След трийсетина минути в този дух конете вече потреперваха, а конярите облизваха пресъхналите си устни.

— Достатъчно! — отсече Постивич. — За утре избирам този жребец, а като втори вариант ще взема кобилата на главния коняр. Тя притежава удивителен интелект и сигурен крак — виждам го и без да съм я яздил лично.

Изпод мръсните вадички пот, които се стичаха от челата и право в очите им, конярите забелязаха, че по лицето на великана няма и капчица пот, а по устните му играе усмивка на велико доволство. Той се приведе и плесна потния си кон по гърдите с гигантската си длан, благодарен за възможността да участва още веднъж в турнир по джирит.

Но тази тренировка не остана незабелязана и само след броени минути султанът вече знаеше за нея. Той разбута стражите по стената и се загледа към игрището и играчите. След по-малко от секунда разпозна сред тях импозантната осанка на Ахмед Кадир и го изпсува на глас.

Великият везир се изкатери запъхтян по стъпалата към бойницата и извика:

— Султане мой, какво става?

— Онзи предател Ахмед Кадир, когото прогоних от кавалерията Капъкулу, има наглостта да се появява на царското игрище за джирит!

Везирът, който отдавна бе свикнал с гневните изблици на Махмуд, овладя дишането си и се зае да му даде съвет.

— Доколкото знам, вие го прогонихте от ортата Капъкулу, султане мой. Никъде не бе упоменато, че той не може да язди кон или да играе джирит.

— Но чии коне са тези, ако не мои, а?! Всички от Капъкулу яздят мои коне! Ще му взема главата!

Везирът си пое дълбоко дъх и насочи очи към игрището за джирит. После рече:

— Аз не мога да познавам всичките ви четири хиляди коня, разбира се, но смея да се обзаложа, че това са коне от конюшните на вашата сестра Есма Султан. Не беше ли турнирът по джирит едно от забавленията, които е уредила за утрешните празненства във ваша чест?

Махмуд започна да подръпва замислено брадата си. Накрая промърмори:

— Няма по-голяма предателка на този свят от една сестра. Особено когато си има собствен харем и конюшни!

— В името на Аллах, погледнете ги само тези клоуни! — възкликна мъдрият везир, присвивайки очи. — Но това са някакви си прости конярчета, които си играят на джирит с великана! Каква обида само за великия чорбаджи на Капъкулу, да падне толкова ниско!

Махмуд остави брадата си на мира и се усмихна на великия си везир.

— Така е, каква сладка обида, нали, добри ми везире? Сега вече си спомням защо те избрах за мой най-доверен съветник!

Когато се върна в двореца, Иван Постивич бе принуден да си проправя с мъка път сред каруците и количките, пълни с храна и провизии за тържествата на следващия ден. Работниците разтоварваха щайгите с живи птици и псуваха неудържимо, защото непрекъснато някой от тях беше изкълваван по пръстите.

— Дано Аллах прокълне човките ви! — изрева един турчин и срита съскаща гъска, която бе откъснала късче кожа от ръката му. Останалите работници се разсмяха на кървящия човек, но само до момента, в който те също получиха своята порция хапане от гъската и започнаха масово да я псуват.

Готвачите и пекарите надзираваха разтоварването на провизиите и също псуваха.

— Повреждате стоката! — се чуваше от другата страна. — Погледнете какво сте направили с мръсните си селски ръце — съсипали сте безценната маруля! Глупаци, не знаете ли колко са скъпи тези провизии? Повече от живота на десетима от вас, взети заедно!

— Къде е сметаната? Слънцето ще я съсипе! Трябва да сложите сметаната веднага в хладния килер, преди да се е пресякла! Да знаете, че няма да купим и капчица повече от вашата мандра, ако киселото ми мляко се окаже вкиснато заради вашия мързел!

Портите на двореца бяха разтворени доста по-широко от обичайното заради стадото овце, карано от десетина босоноги пастирчета. Екип красиви пажове събираше стриктно след тях барабонките, които пускаха овцете. Макар да изглеждаха твърде красиви за подобна мръсна работа, те избутваха екскрементите от плочите към страничните канавки и ги миеха с вода от сребърни кофи.

Въпреки сипещите се срещу тях проклятия от страна на готвачи и евнуси, доставчиците спряха за момент, за да погледат момчетата, защото те бяха красиви като самите жени от харема.

Когато един русокос младеж се приведе с четката си, за да почисти камъните, якият каруцар наблизо му подсвирна. Работниците се засмяха и започнаха да подкачат красивия младеж, който обаче се изправи и захвърли към тях шепа овчи барабонки.

Друг от доставчиците започна да се опипва по гениталиите и да прави неприлични жестове към пажовете.

— Престанете веднага с това вулгарно поведение, иначе никога повече няма да купуваме от вашите господари! Тогава и те, и вие ще се превърнете в просяци и ще разчитате само на супата от „Ая София“! — извиси се над насъбралото се множество женски глас, ясен като призива на мюезина. Беше Назип, любимата прислужница на Есма Султан. Лицето й беше непокрито, а луничавите й бузи — зачервени от възмущение.

Мъжете застинаха по местата си в мига, в който видяха голото лице на красивата Назип. С ръце във въздуха или гъски, все още хапещи пръстите им, те се вцепениха пред красотата й.

Тя се изплю в тяхната посока. А после, без да сваля очи от тях, извади дантелена кърпичка от пазвата си, избърса деликатно останалата по устните си слюнка, обърна се с високо вдигната глава и влезе обратно в двореца.

— На работа, животни мръсни! — изрева готвачката Мария през яшмака си. Тя беше едра, дебела жена, която им се струваше широка колкото каруците им, а гласът й през тънкия воал буквално гърмеше. — Вие, презряно семе на курви, мечтайте си за невъзможни неща по друго време! — продължи да реве. — Ръцете обратно на работа, сега не е време да се опипвате!

Едно момче прошепна:

— Случвало ли се е някога жена да се осмели да крещи подобни мръсотии срещу мъж?

Турчинът до него отговори:

— В уединението на дома не мога да се преструвам, че подобни обиди не се чуват понякога — захвърли един пъпеш по посока на момчето и добави: — Само се моли на Аллах тая, дебелата, да не си свали яшмака!

От другата страна на двореца майсторът на леда и хората му разтоварваха сняг и лед от баржата си — студени съкровища, докарани чак от планините на Гърция. Сорбетите на Есма Султан се радваха на огромна почит из цяла Европа и Азия, най-предпочитаните сред тях бяха с лимон и бадеми, пресни пъпеши, ревен, рози, есенция от лешници и аромати от Ориента. Мълвата твърдеше, че онези, които я посещават лично в покоите й, получават най-върховния сорбет — някаква фантазия, включваща смес от кокосови орехи, амбра и сметана, посипана с опиум.

По брега на Босфора се беше подредила цяла флота от баржи, пълни с червена и жълта коприна, свещи, тамян, парфюми и безценни подправки. Малък британски кораб причини опасни вълни, когато приближи доковете, за да разтовари щайги с френско шампанско. Цялото пристанище се огласяше от псувни и проклятия, докато търговците се бореха за място да разтоварят стоките си.

— Хей, ти, хайвер от гръцка курва! — провикна се британският морски капитан на поносим турски. — Помести коритото си от пътя ми, защото доставям изискани вина!

— Дръж си неверническите ръце върху мръсния си кур и си чакай реда! — провикнаха се в отговор турците, докато приближаваха лодките си до доковете и разтоварваха стоките си. — Ние бяхме първи, нещастна брадавица от жабешки задник такава!

Чу се пляскане, когато първият помощник на капитана на британския кораб се хвърли във водата и заплува към турците. Само след секунди беше на доковете, изтърсвайки с примигване солената вода от очите си, когато един турски работник замахна към него. Англичанинът се приведе, но после отговори с юмрук, забит в корема на турчина, последван от ритник, който разкървави носа му.

— Ха така, Чарли, дай урок на мръсния турчин! — провикна се от кораба капитанът и екипажът му се развика поощрително.

Турчинът се обърна, за да повърне от удара в корема. Но после, без да спира, за да избърше устата си, той се завъртя и налетя на първия помощник с нож, чието острие проблесна под утринното слънце.

Британецът обаче също извади нож и започна да обикаля турчина по дъските на дока. Въздухът се изпълни с ревове на смесица от половин дузина езици, които привлякоха вниманието на охраняващите наблизо солаци.

— Хвърлете ножовете си! — изкрещя командирът им, разбутвайки бързо насъбралата се тълпа. Вдигна високо ятагана си и извика: — Хвърлете оръжията си или ще изпратя главите ви в Топкапъ!

Турчинът веднага разбра предупреждението и захвърли ножа си, като с отворена длан направи знак на противника си да стори същото. Британецът стоеше и се озърташе като подплашено животно, все така стискайки камата в юмрука си.

— Какво каза тоя? — извика.

— Каза да си хвърлиш камата! — провикна се в отговор обгорен от слънцето моряк откъм борда на техния кораб. — Хвърли веднага камата, Чарли, иначе султанът ще набие главата ти на кол!

Без да откъсва поглед от турчина и солака, англичанинът се провикна през рамо:

— Но ако хвърля ножа си, той ще ме погне с този негов извит меч, нали?

— Ако не пуснеш ножа си, всички ще те погнат, идиот такъв! Хвърляй ножа и приключвай!

Чарли огледа притеснено хората наоколо и захвърли ножа си на дока. Той се заби в изкривените дъски.

Солакът извади ножа, прибра го и изръмжа на работниците да продължават работата си под неговия надзор и на ятагана му.

— Мръсни турци! — промърмори капитанът, докато закотвяше кораба си на доковете на Есма Султан.

В двореца цареше истинска суматоха. Накъдето и да се обърнеше, Ирина виждаше хора, понесли каси с вино и щайги с храна, подреждащи цветя или почистващи килимите. Богатите ухания откъм кухнята изпълваха коридорите с обещания за неземни блюда.

Есма Султан се разхождаше наоколо, следеше работата и правеше необходимите забележки. От властния й тон ставаше ясно, че не би приела нищо друго, освен най-доброто.

— Какъв кон си е избрал? — обърна се Ирина към господарката си.

— Твоят любимец, разбира се — отговори с усмивка принцесата. — Каквато сестрата, такъв и братът!

Ирина плесна с ръце като малко момиченце, когато си представи, че от стотиците коне в конюшните Иван ще язди именно Избора на султана! Тя бе наясно, че той язди предимно кобили, но очевидно сега предизвикателството и потенциалът на този жребец го беше спечелило.

— Знаех си! — възкликна щастливо.

Прислужниците се стрелкаха пред очите им — притеснени, енергични, възторжени. Мъжете се потяха под тежките товари и псуваха, а входната зала миришеше на студена морска вода и пресни стриди, донесени направо от Балтийско море в огромни метални контейнери.

Бяха минали много месеци, откакто Ирина за последен път бе наблюдавала турнир по джирит и сега бе по-развълнувана от всякога. Да види най-сетне брат си на полагаемото му се място — върху гърба на кон — караше сърцето й да пърха от вълнение.

Лицето на Есма Султан сияеше. По него вече нямаше и сянка от болестта, която я бе сполетяла напоследък.

— Благодаря на Бога! — помисли си Ирина.

Брат й бе успял да възвърне здравето на Есма Султан, но най-вече — духа й. Или поне дотолкова, че да подмами и закове Махмуд, както винаги бе правила. Никога досега Ирина не я бе виждала толкова възторжена.

Единайсета глава

Трета вечер подред Иван Постивич оставаше неповикан в покоите на Есма Султан и сега той крачеше неспокойно из градините. Втора вечер подред друг евнух, а не Смарагд, го обслужваше в хамама. Напоследък еничарят изобщо не беше зървал месестото лице на белия евнух.

Накрая се появи Шафран. Белият му тюрбан се поклащаше над черната му глава подобно на призрак в тъмната нощ.

— Ахмед Кадир, почини си преди утрешната игра. Принцесата спи спокойно, лицето й е отпуснато в приятни сънища. Няма нужда от теб тази нощ.

Иван Постивич кимна сковано. Евнухът огледа лицето му и отбеляза:

— Какво е това, еничарю? Да не би да виждам разочарование по лицето ти?

Иван стисна устни и отсече:

— Разочарование ли? Какво по-хубаво от това да бъда освободен от задълженията си, за да се отбия в кръчмите, които отдавна ме подканят, и при курвите, които не са ме виждали вече цял месец? Ще бъда разочарован да изпълня дълга си към принцесата, когато прасетата се изкатерят по тополите!

Евнухът не се усмихна.

— Не забравяй на кого служиш, еничарю! — рече. — Всеки мъж, който види Есма Султан в роля, по-различна от тази на благородна османска принцеса, се осъжда на смърт! Знаеш го! Моля те да не го забравяш, дори и някоя нощ това да убегне от вниманието на султане!

Иван Постивич се обърна, тръгна напред и подвикна през рамо:

— Не мога да престана да бъбря глупости, Шафран. Извинявай, но ме чакат чаши за изпиване и дебели курви за прегръщане! — и се отдалечи, скърцайки със зъби.

Лодкарят откара Постивич през Златния рог към квартала „Галата“, където светлините на таверните примигваха подканващо над спокойните води.

Улиците воняха на евтино вино, пържени стриди, чесън, печен патладжан и зехтин. Пред всяка от кръчмите стояха християни или евреи и на висок глас хвалеха качеството и добрата цена на вината си и красотата на момчетата, които танцуваха под воалите.

Повечето от клиентите в мръсните таверни бяха еничари. Помещенията смърдяха на вкиснато вино и мръсни, потни мъже.

Иван Постивич избра една кръчма и брадатите мъже на входа бързо го въведоха в сумрака. Гръцко момче му направи знак към свободна маса.

— Донеси ми една боза! — отсече Постивич, спомняйки си турнира по джирит на следващия ден.

Гръцкият сервитьор се върна почти на мига с голяма халба вкусна боза. Постави пред клиента си купичка фъстъци и изчезна, за да обслужи друг клиент.

Напоследък Постивич рядко посещаваше кръчмите. Беше установил, че поведението на еничарите граничи с варварщина и кара стомахът му да се преобръща от отвращение. Не одобряваше момчетата, облечени в женски коприни, и се мръщеше на опитите им да флиртуват, подръпвайки ръкавите на туниката му, за да привлекат погледа му.

— Махай се! — извика и сега и тръсна ръкава си, а после направи знак с ръка на момчето с прасковения воал да го остави на мира.

Момчето сви рамене, но без да се бави, започна да поклаща бедра и плосък корем по посока на група еничари, седнали на съседната маса. Те се зарадваха на танца му и възнаградиха дългите му опипващи пръсти с монети.

Красивите създания превръщаха в глупаци пияните войници, които въздишаха след тях. И макар лично да не намираше момчетата за привлекателни, Постивич разбираше как похотливите движения и забулените лица са в състояние да провокират дори най-големите любители на жени. Но да слуша как войниците подвикват мръснишки и опипват гениталиите на друг мъж, при това на публично място, го караше да извърне очи, отвратен от предателството им спрямо достойнството на еничарския корпус и неговата стара, но вече твърде протрита чест.

— Всичко идва от това, че отделят мъжете от жените — отбеляза един бекташ, който съвсем незабелязано се бе наместил неканен на масата на еничаря. — Ние, суфите, сме убедени, че жените не трябва да се изключват. Винаги ще има мъже, които обичат мъже, но при липса на избор ситуацията вече става по-различна, неестествена. Ако една жена танцува по този начин публично, ще бъде пребита с камъни. Но какво ще стане с момчето? Нищо. Така лицемерните традиции на сунитите и шиитите държат жените в клетки като кучета шампиони в горещината.

Дръпна си продължително от лулата с опиум и допълни с намигване:

— Заповядай в нашето теке, приятелю, и там ще ти покажа истински жени! Такива, които знаят как да обичат един мъж без воали и вещерски съблазни, а със сърцата си!

Еничарят задъвка фъстъците си, обмисляйки предложението на дервиша.

— Ти си Ахмед Кадир — изрече дервишът след минута. Това не беше въпрос, а факт, изречен от дълбините на опиумния му ступор.

— Така е — кимна Постивич, отпи от бозата си и схруска още един фъстък между зъбите си.

— Великанът — допълни дервишът, поклащайки глава. — Кавалеристът от Капъкулу, който вече не язди по заповед на султана.

Иван Постивич се обърна, за да изплюе обелката на пода, който вече беше препълнен с такива. Знаеше, че няма никакъв смисъл да си хаби думите за този опиянен суфи, но все пак му отговори:

— Утре можеш да ме видиш пак на кон, дервиш. Ще играя джирит в Топкапъ за Есма Султан с част от моята орта!

— Есма Султан — припя дервишът, вдигнал лаконично ръка във въздуха. — Есма Султан. Тя охлажда страстите на любовниците си в нощните води на Босфора. Ти не си ли нейният палач, чорбаджи?

Иван едва устоя на изкушението да удари събеседника си, но накрая отвърна:

— Вече не разполагам с тази чест.

— О, да! — кимна дервишът с мътен поглед. — Разправят, че сега тя всяка нощ си признавала греховете пред теб. Ти успокояваш душата й и затова вече повече от месец не е давила никого. Някои твърдят, че ти си нейният свещеник. Други — че си любовникът й.

— И кои са тези „някои“?

— Онези, които може би знаят, онези, които също служат на султане. Но не ме разбирай накриво, еничарю, сплетните мен не ме интересуват, мен ме интересува любовта! Защото именно в любовта откриваме божественото начало в себе си и в останалите! Това е върховният акт на суфизма, начинът, по който се съчетаваме с нашия бог и създател!

Иван Постивич се изхили на дервиша и поклати глава. Погледна бозата, останала на дъното на чашата му, и щракна с пръсти да му донесат друга. После отбеляза:

— Дервиш, ти си пиян от божественото начало на белия мак!

Макар и с огромно усилие, светият човек фокусира погледа си върху Постивич и отбеляза:

— Твоята съдба е в любовта, чорбаджи! В името на Аллах, това е самата истина!

— Аз вече не съм чорбаджия, а любовта познавам само от петминутни срещи с курвите в бардака.

— Ти си онова, което си роден да бъдеш. Това също е твоят късмет, съдбата ти. Утре играй здраво, а в дните след това се бори. Тялото ти е родено за борба, а сърцето си — за любов!

— От къде знаеш толкова много за мен, дервиш? Аз нямам никакви връзки с бекташите.

Дервишът дръпна спокойно от лулата си и отбеляза:

— Ние, суфите, си имаме уши за истината. Има един гръцки доктор, който ни моли да пазим великана от свързване с бунта на еничарите. Трясъкът на казаните за пилаф предстои, а този стар доктор се страхува за твоя живот, чорбаджи. Тъй като си роден християнин, той те смята за една от своите изгубени овце.

— Докторът нали си дава сметка, че над двеста жени бяха удавени онази нощ?

— Знае го — кимна дервишът. — И душата му е в агония заради техните. Но това не му пречи да се тревожи за твоя живот.

Гръцкият сервитьор донесе втора боза с думите:

— Платено е от мъжете ей там — и кимна по посока на еничарите в тъмните кътчета на таверната, далече от музиката и танцуващите момчета. Един от тях направи знак на Постивич да се присъедини към тях.

— Моята орта! — възкликна еничарят и за първи път от месеци се усмихна. — Момче, донеси на този добър човек тук едно кафе, ама да е толкова гъсто и силно, че да стои на масата без чаша! — отсече и хвърли монета на масата. — Благодаря ти, дервиш, за хубавата компания и съветите. Но ме съдиш твърде благородно. Аз обичам да се бия, това е вярно, но това е единствената ми любов. И единственият ми късмет, суфи.

Плесна по гърба унесения в опиума човек и едва не го събори от дървения стол, който се разклати.

— Ахмед Кадир, сръбска свиньо такава! — посрещна го първият Капъкулу, който се изправи, за да му стисне ръката. — Защо минаха толкова седмици, откакто не сме те виждали? Да не би Есма Султан да те държи в окови?

— Държи ме зает — отговори той.

— И ние така чухме — обади се нисък албанец с яки, мускулести крака, закалени от битките на кавалеристите. — Но не знаеш ли за предателството й? — допълни с шепот. — Какво правиш, човече? Дръж се на разстояние от тази вещица, иначе ще бъдеш убит като християнин!

— Слушам историите й — отговори Постивич, отпивайки от бозата си. — Това е всичко, което правя.

— В името на Аллах, какви ли низости чуваш от устата на тази курва! — прошепна друг.

Ръката на Постивич се сви в юмрук и най-добрият ездач в ортата — червенокос татарин на име Алтуг, го забеляза. Но нищо не каза. Протегна ръка и я постави на рамото на своя стар чорбаджия. Забеляза, че едрият мъж се опитва да се отпусне при досега на свой другар.

— Нали знаеш, че ще те убие, само за да угоди на брат си? — изрече турчин на име Арас. — Той иска главата ти. Говори се, че умира от завист към теб.

— Тя и брат й в момента не са много близки. Не се страхувам от нея.

— Кадир, не бъди глупак! — просъска Арас. — И двамата са османци и ще пролеят кръвта ти, само за да видят как кърви един еничар! Казват, че Махмуд бил влюбен в сестра си, вярно ли е?

Татаринът вдигна ръка, за да прекрати приказките. А в очите на Постивич зърна блясък, който не му беше познат.

— Достатъчно! — отсече. — Да вдигнем чаши за събирането си!

Арас вдигна чашата си и извика:

— За утрешния турнир по джирит! Може и да играем срещу теб, но сме от една орта!

Кавалеристите изпиха чашите си до дъно и подканиха Постивич да стори същото. Той се опита да изпие чашата си с боза, но спря.

— Срещу мен ли? — възкликна. — Няма ли утре да яздя с половината от нашата орта срещу другата половина? Беше ми казано, че кавалерията Капъкулу ще прави показно!

Татаринът Алтуг поклати глава и отвърна:

— Днес султанът те е видял да тренираш на игрището за джирит с конярите и момчетата на Есма Султан. Бил толкова бесен, че заявил, че утре можеш да играеш само ако се появиш със същите съотборници.

Иван Постивич тресна чашата си на масата и половината боза се разля по изпъстрената с петна от мухи маса.

— Но тези нещастници не разбират нищо от джирит! Басирам се, че на повечето от тях никога не е било позволявано да излизат на игрището! Та те са едни сукалчета, наскоро отскубнати от гръдта на майка си! Те са просяци и сираци, които обикалят сергиите, за да сложат някоя троха стар хляб в устата си!

— Султанът издаде указа си тази вечер — каза Алтуг. — Ние ще вземем едно от момчетата в нашия отбор заради теб. А утре ти ще играеш срещу нас с децата и старците от конюшните на Есма Султан. По заповед на султана.

С тези думи татаринът се усмихна на чорбаджията, плесна го дружески по гърба и извика:

— Нали знаеш, че аз ще се страхувам от теб, Ахмед Кадир, ако ще и след теб да яздят обучени маймунки! Хайде, пийни си сега и да си спомним нашите битки и честта на Капъкулу!

Всички пиха до дъно, а после червенокосият кавалерист прошепна в ухото на чорбаджията:

— Но имаме по-важни неща за обмисляне! Трябва да поговорим за този предател — султана, който е решил да разпусне всички ни, даже Капъкулу! Ще ни вземе конете всеки момент, точно както взе твоя, за да ни направи безсилни срещу него. Опасявам се, че мнозина от нашата орта ще застанат на неговата страна, защото какво сме ние без конете си?!

— Бихте ли се били наистина срещу султана? — попита Постивич. — Капъкулу винаги са били стражи на Топкапъ, най-верните сред всички военни подразделения.

Алтуг се загледа в чашата си. Други двама промърмориха нещо, но не отговориха ясно.

— Е, значи предстои да видим какъв път ще избере всеки от нас — рече Постивич. — Нека по-добре си говорим за джирит и за коне. Наздраве, братя!

Дванайсета глава

Постивич прекоси обратно Златния рог далеч след полунощ. Макар да пи само боза, остана до късно със своята орта. И въпреки това не можа да си отговори категорично на един въпрос — дали без неговото водачество бойците Капъкулу ще застанат рамо до рамо с обикновените войници от корпуса, или ще подкрепят султана, който притежаваше и гледаше конете им, и им оказваше великата чест да принадлежат към неговата елитна кавалерия.

Черните води на Босфора проблясваха като счупени диаманти под светлината на пълнещата се луна. Иван вдигна очи към небето и установи, че тънкото резенче на ятагана на султана се бе превърнало в дебел полумесец, набъбнал с млечна светлина. Преброи дните до нощта, когато то щеше да се превърне в пълна луна, а после щеше да започне да намалява, губейки властта си над приливите и жените.

Беше изминал цял месец, откакто за последен път бе изпълнил омразния си дълг към Есма Султан. Но фактът, че сега бе навън, сред водите на Златния рог, му върна спомените за невинните мъже, които беше удавил. Плъзна ръце във водите, сякаш искаше да ги измие, и лодкарят се обърна, за да провери какво задържа коритото му. Иван Постивич бързо вдигна капещите си ръце, но отказа да погледне лодкаря в очите.

Доковете под двореца Топкапъ бяха безлюдни, с изключение на няколко рибари, които приготвяха такъмите си за сутрешния улов. Кучетата не се раздвижиха, защото си знаеха, че в мрака няма нищо за ядене. Някъде, откъм някой далечен сокак, се чу скимтене на дребно пале, на което майка му очевидно бе отказала бозка.

Иван Постивич скочи на дока почти без да раздвижи лодката. Хвърли една монета на лодкаря и изсумтя за довиждане. После се отправи бързо към портите на двореца, помоли се при призива на мюезина и посвети следващите няколко часа на сън.

Когато се събуди и изплакна лицето си, видя, че султане му бе подсигурила чиста униформа на ортата Капъкулу, нови ботуши, които сякаш бяха правени точно за него и колосан тюрбан за игрите. Той се облече и се отправи към градините на двореца, където установи, че всичко бе трансформирано за предстоящите празненства за рождения ден на султана.

Робите бяха издигнали пищни сенници, под които бяха изнесли копринени дивани и килими. Масите се застилаха с фини бродирани покривки и навсякъде се ветрееха знаменца в червено и златно. Имаше и подиум за представления, както и още два за музикантите. Под сенките на дърветата бяха поставени ракли от кедър и слонова кост, пълни с изящни копринени шалове и чадърчета за дамите.

В кухните кипеше трескава дейност. Готвачите създаваха истински шедьоври от различни видове хайвери, ваяха скулптури от пастет и студени меса и пълнеха плато след плато с туршии. Имаше задушени и студени едри скариди, агнешки кебапи и печена риба, яла чорбасъ — супа с кисело мляко и мента, гърнета с различни пилафи, салати от патладжан и леща, сардини и миди, плуващи в зехтин. Пекарите се суетяха около питите и халвата си, проклинайки Аллах заради неравномерната топлина на пещите си и аромата на сусама, който очевидно не беше много добър, защото бил купен от някаква арменска сергия.

Имаше и огромни бидони с айран и бутилки френско шампанско, бурета с бира и вино, от които едно беше направено от грозде, растящо долу, на Босфора.

Иван Постивич се опиваше от вкусните аромати откъм кухните и неволно стана свидетел на пререканията между двете главни готвачки — гъркинята и туркинята.

— Не можеш да използваш голямата пещ! Аз трябва да опека агнето!

— Агне в пещта ми за сладкиши?! Че миризмата му ще съсипе моята баклава! Виеща дъще на помияр, няма да сториш подобно нещо! Месото и сладкишите не могат да се готвят в една и съща фурна, неверница такава!

— Нямаме време! Това агне трябва да бъде опечено още сега! Не мога да те чакам, докато ти си рецитираш сурите, при това по време, когато имаме толкова много работа! Отдръпни се, майко на езически козли! Есма Султан ме доведе от Македония заради готварските ми умения, а не за да споделям една кухня с някаква си турска селянка!

— Мръсна курва такава!

— Кучка на кучките!

— Аллах да прокълне брадата на баща ти, дърт сводник такъв!

— Дано Аллах стори същото с майка ти, която със сигурност има точно такава грозна брада като твоята, пачавро гадна!

Последва трясък на съдове и писъци на минимум два езика. Пред вратата на кухнята обаче предвидливо бе разположена група солаци точно за този момент, защото бе третият случай на бой за два дена.

— Дано гориш в ада, неверница такава!

— Мръсна езичница, осквернителка на всичко свято!

Иван Постивич си даде сметка, че бе крайно невероятно точно в този момент да получи някаква закуска. Затова реши да се поразходи до Пазара на подправките, да влезе в някое кафене и да похапне хляб с чай.

Пазарът на подправките не беше толкова величествен като Големия пазар, но притежаваше един неповторим чар, който допадаше особено много на Постивич. Обичаше красивите, наситени цветове на подправките — огненочервеното на червените пипери, зеленото и ръждивото на къната, петнистия жълтеникав блясък на шафраните. На пазара винаги можеше да се чуе истинска какофония от езици, сякаш цели ята папагали си крещяха едни на други — основният беше турският, разбира се, но се чуваха също така и персийски, арабски, френски, ладино, сръбски, български и всички останали езици на северните територии.

Под навесите на сергиите за подправки се криеше красота, която отдаваше почит на земята, смесица от култури и цветове, отразяващи богатата палитра от народи и истории, включени в Османската империя.

И въпреки това преобладаващият цвят беше червеното — турско червеното.

Постивич откри масичка и приседна. Към него се приближи мъж с огромен бидон за чай, прикрепен на гърба му. Забърса чашата пред госта, наля му от хубавия силен чай и плесна с ръце на момчето от близката пекарна, за да вземе поръчката на клиента.

Момчето донесе плато с хляб, бучка бяло сирене и няколко резенчета краставица — лятна закуска. Хлябът беше покрит със сусамова коричка, мазна и още топла, право от пещта.

Иван Постивич си даваше сметка, че хората по пазара го зяпат — нещо, на което беше свикнал заради ръста си. Но сега към тези погледи се добавяше и онова неповторимо уважение, което съпътстваше всеки човек в униформа на Капъкулу, а и чисто новите му кожени ботуши буквално блестяха изпод масичката за кафе. Почувства се още веднъж горд, че е Капъкулу — елитни войници, подбирани измежду най-добрите еничари.

Докато отпиваше чая си, видя, че към него се приближават двама еничари, патрулиращи из пазара. Двамата крачеха със смръщени погледи и гледаха всички враждебно като диви животни. И двамата носеха яки тояги, които размахваха към всеки и всичко, което се осмелеше да прекоси пътя им.

По-едрият от двамата — нисък, набит мъж с дебел мустак, се спря до сергиите с подправки, сграбчи един от търговците за ръката и изрева:

— Евреино, имаш ли вече парите, които ни дължиш?

Очите на мъжа се разшириха от ужас и той запелтечи:

— Казах ви, вече не мога да ви плащам! Трябва да храня семейството си и да се грижа за болното си дете!

— Или ще ми платиш, или ще те пребия заради отвратителната ти муцуна! — извика еничарят, свали от гърба си късия си лък и с тетивата му стегна краката на евреина.

— Не ме бийте, господине! — проплака мъжът. — Тази седмица наистина не мога да ви платя повече! Джобовете ми са празни!

Еничарят се ухили презрително и дръпна лъка си така, че мъжът падна на земята. После направи знак на другаря си, който извади пръчката си и започна да налага босите ходила на жертвата, която се разпищя от болка.

— Престанете! — не издържа Иван Постивич, скочи и преобърна масичката заедно със закуската си. — Какво ви е сторил този човек?

Двамата еничари зяпнаха ужасено, когато видяха кой се приближава към тях, но първият бързо върна самообладанието си и каза:

— Не се меси, Ахмед Кадир! Това си е нашият регион, ти нямаш никаква работа тук. Този човек ни дължи пари и отказва да ни ги даде. Той е еврейски мошеник, цирей на тази земя!

Мъжът на земята се надигна и със сетни сили изломоти:

— В името на Аллах, не дължа никакви пари на тези мъже!

— Освободете го! — изръмжа Постивич със звук, излизащ някъде от недрата на гърлото му.

— Казах ти да не се намесваш, Капъкулу! Връщай се при своите!

— Освободете го веднага! — повтори Постивич. — Вие носите позор на еничарския корпус с исканията си за бакшиши! Вземайте си почтено надниците от султана и не крадете повече от невинните граждани!

— Но ние пазим този човек и неговото мръсно котило еврейчета! Той ни дължи за работата ни!

— Бакшишът си е бакшиш и нито един гражданин на Константинопол не трябва да плаща подкуп за защита!

— Не ги провокирайте! — изрева мъжът, който се гърчеше върху мръсните плочки на пазара. — Няма да понеса още един бой! Само ги убедете да приемат плащането другата седмица и така ще изпълните волята на Аллах!

— Вслушай се в думите на този гражданин — обади се мъжът с тоягата. — Моли те да го оставиш на мира и да си гледаш работата! Връщай се при Есма Султан, за да забавляваш харема, великане!

За огромна изненада на евреина, който се намираше на земята, тетивата на лъка се отпуснаха — точно в мига, в който Постивич стовари юмрука си върху черепа на еничаря. Главата на войника се килна назад като счупена глава на кукла и той падна в безсъзнание върху горещата скара пред кафенето.

Бузата му залепна за скарата и раздиращата болка автоматично го върна в съзнание.

— В името на Аллах, помогнете! — развика се той. Собственикът на ресторанта неохотно хвърли в лицето му тиган със сапунена вода за чинии, съжалявайки дълбоко за загубата на ценната течност.

Войникът, който държеше тоягата, извади камата си и зае отбранителна позиция.

— Вадиш нож на другар от корпуса? — възкликна Постивич, но веднага зае същата поза. — Значи не си по-добър и от муха месарка!

Мъжът метна острието си към Постивич, но той го избегна умело, сякаш играеше джирит, извади собствената си кама и се престори, че също я хвърля.

Изведнъж еничарят се уплаши от гигантската осанка и репутацията на колегата си Капъкулу, отскочи назад и падна право върху сергия с подправки. Над главата му избликна огромен многоцветен облак, който го накара да се разкашля, докато се изправяше и се озърташе за камата си.

Иван Постивич срита камата настрани. Грабна я момчето, което му беше донесло закуската, и хукна веднага към по-мрачните сокаци на пазара, за да я продаде на добра цена.

— Още ли искаш да се биеш, презряно псе? — изрева Постивич.

— Мир, чорбаджи! — изскимтя еничарят. — Мир!

— За еничарите никога няма да има мир, докато из редиците им пълзят такива влечуги като теб! — изкрещя великанът. А после погледна към прекрасната си униформа и осъзна, че е покрита цялата с червени, зелени и кафяви петна.

Стисна зъби и срита еничаря, който още лежеше върху червения пипер и хленчеше.

— Заради теб сега ще трябва да играя джирит като просяк! — изръмжа и започна да трие съсипаната си туника.

— Точно така те иска да изглеждаш и султанът — изрече нечий глас.

Беше някакъв старец, очевидно някога красив и напет, но вече болен и прегърбен. Но Иван Постивич моментално го разпозна.

— Ага! — извика, вторачен изумено в стария си господар на конете. — Да не би да си призрак?

— Слава на Аллах, не съм чак толкова близо до смъртта, колкото би му се искало на султана! Ела, нека седнем. След като прекарах целия си живот на гърба на коня, отдавна вече не мога да стоя дълго прав, но сега, на тази възраст, не мога да се задържа и секунда на крак.

Двамата се загледаха след заслепения от подправките еничар, който най-сетне успя да се изправи и се запрепъва като пиян през пазара.

— Минаха много години, Ахмед Кадир, но аз следя всичките ти приключения — обади се старецът.

Иван Постивич обори глава на гърдите си и промърмори:

— В такъв случай ме е срам да погледна уважаемите ти очи, учителю, защото наскоро бях лишен от ранга си на чорбаджия на кавалерията.

— Да, сине мой. Знам това. Опасявам се, че знам и много повече.

— Къде беше през всичките тези години? Мислехме, че си изчезнал и умрял в Македония. Казаха, че издирвали тялото ти дни наред, след като конят ти се върнал без теб.

— Вярно е, че прекарах много години в Македония, но не съм умрял. Бях просто прокуден от Имперския град. Така ли ви казаха наистина?

— Така се говореше. Никой не е намерил тялото ти.

— Защото това тяло, което сега е много старо, беше пропъдено от Топкапъ и Капъкулу. Когато Махмуд стана султан, оповести, че аз вече не съм полезен за корпуса и няма да ми дава коне. Да, наистина си тръгнах след една аудиенция при него, а после, в навечерието на кампанията, ме беше срам да си призная истината. Прости на един старец суетата му!

Постивич поклати глава. Още не можеше да повярва, че господарят на конете седи срещу него съвсем жив.

— Днес ще имаш възможността да ме гледаш как играя джирит. Но вече го знаеш.

— Знам много повече, отколкото мога да кажа, иначе ще ми отрежат езика.

— Какво да правя, ага? Разполагам само с парцалив отбор просячета — циганчета, турчета от Анадола, всички до едно без никаква подготовка! Те са деца от сиропиталището, които Есма Султан е приела в щедростта си да работят в конюшните й.

— Но можеш ли да си представиш по-добри ездачи на този свят, Ахмед?! Отбор от просячета, които обаче могат да яздят конете без седла като нашите древни племена, и застаряващ турски коняр, който е посветил целия си живот на конете. Перфектно! Стига да са сърцати, спокойно можеш да спечелиш или поне да изгубиш с чест! Спомни си времето, когато и ти беше момче. Спомни си колко си мечтаеше да бъдеш удостоен с честта да яздиш на игрището за джирит! Та тези деца от бордеите имат същата светла мечта, а светът още не е успял да ограби илюзиите им!

Господарят на конете посочи към изцапаната униформа на Постивич с трепереща ръка и допълни:

— Спомни си корените, Ахмед! Спомни си сълзите си, защото те бяха искрени, извираха от сърцето ти! А тази чистота може да се открие само в сърцата на децата!

Постивич извърна поглед към сергията на продавача на подправки и видя, че жена му плаче заради изгубената стока. Ревът й се издигна до нива, които накараха уличните кучета да завият.

После жената се приведе и започна да пълни дървените кутии с безценните подправки. Известна част от тях можеха да се спасят, но повечето се бяха смесили с мръсотията по земята и бяха безполезни.

— Жено — обърна се към нея Постивич, — бих искал да купя от теб всичко, което събереш от земята!

Жената на продавача зяпна слисано срещу еничаря, неспособна да каже каквото и да било. После размаха изпоцапаната си с подправки ръка към мъжа си, подканяйки го да се захваща с пазарлъка.

Продавачът ококори очи, но после ги присви и изрече:

— Ти да не би да си пиян от ранни зори, еничарю? Вече си платихме подкупите, оставете ни на мира да се борим за насъщния си!

— Не, господине, не се шегувам — отсече Иван Постивич, извади няколко монети и ги остави на малкия тезгях до сергията. — Сложете подправките в торбичка, ако ще и да са смесени с прах, и аз ще ги взема на тази цена!

Жената на продавача промърмори някаква сура и опря едни от други пръстите на ръцете си в знак на благодарност.

Постивич се върна при своя ага.

— Донеси и на двама ни по едно кафе! — подвикна на момчето, което кръжеше наблизо. После се обърна към господаря на конете и допълни многозначително: — Имаме да съставяме планове.

Тринайсета глава

Когато Иван Постивич се появи в конюшните на Есма Султан, момчетата възторжено се втурнаха да го посрещнат, а старият главен коняр закърши ръце.

— Турнирът започва след по-малко от час!

— Идеално! — възкликна Постивич. — Виж ги само какви красиви дрехи носят нашите войничета!

Беше напълно вярно. Мръсните, парцаливи хлапета бяха трансформирани в чисто новите си бели туники и кожени ботуши — униформи, които не бяха чак толкова изящни като на кавалерията Капъкулу, но все пак дрехи, които караха очите им да блеснат от гордост.

Когато зърнаха изцапаните дрехи на великана, момчетата започнаха да крещят едно след друго:

— Но какво се е случило с теб? Изглеждаш така, сякаш си се бил, чорбаджи!

— Приличаш на просяк! Виж се само какви дрипи носиш! — обади се сръбското момче Николас и вирна отвратено брадичка.

— Затваряй си устата! — скастри го най-малкото — циганче. — Не забравяй, че говориш с Ахмед Кадир!

— Не съм се обидил — отговори Постивич. — Всъщност поласкан съм. Защото желанието на султана е да изглеждам като просяк. Разкъсани панталони, разкъсана риза, покрита с мръсотия — многоцветно, като циганин.

— Но той защо ме обижда? — промърмори циганчето.

Постивич го чу, протегна голямата си ръка и разроши сплъстените къдрици на момчето.

— Не, това е почит към теб! Всички ще изглеждаме като цигани, монголи, турци, сърби, босняни и татари, които са побеждавали и са били побеждавани в тази империя и й придават железния гръбнак, за който целият свят ни завижда! Имам план за днес, моя невръстна кавалерия! Съберете се сега около мен и слушайте как един отбор от помияри може да победи елитната кавалерия на султана!

Барабаните забиха, обявявайки на хилядите насъбрали се на игрището за джирит, че турнирът започва. Онези, на които не беше позволено да влизат, висяха по клоните на близките чинари или се изкатерваха по стените наоколо всеки път, когато солаците и конните спахии им обърнеха гръб.

Есма Султан надникна през шпионката на каретата си и не зърна никъде Постивич и отбора му.

— Но къде е той? — прошепна на забулената Ирина.

Очите над воала светнаха ярко, за да успокоят тревогата в погледа на султане.

— Ще дойде — прошепна Безмиалем.

Султанът и великият везир седяха на дивани под сянката на огромните сенници, поставени точно в центъра срещу терена. Отпиваха шампанско от кристални чаши от Виена — градът, който бяха обсаждали два пъти.

— Излез от каретата си, скъпа ми сестро, сърце на моето сърце! — провикна се внезапно султанът. — Или искаш да се оттеглиш незабелязано, след като твоят любим палач не се появи?

— Не го наричай така, братко! — провикна се принцесата, показвайки се от каретата. — Кълна се, че той никога повече няма да удави човек по моя заповед! И ще се появи!

Султанът се засмя и кимна на пажа да му налее още шампанско. Но не миряса.

— Може би няма куража да се изправи срещу старата си орта, а? — подвикна. — Или е наясно, че легендата за живия великан е само това — легенда, която децата обичат да си разказват?

Есма Султан примигна срещу слънцето, от което изящната кожа около слепоочията й се сбръчка. Протегна ръка към лакея си, който побърза да й помогне да слезе от каретата.

— Легенда за децата, така ли? — изрече, внезапно усмихната. — Да, напълно си прав. Ето и децата, които го придружават!

Тълпите са разделиха като море, когато на терена се появи Ахмед Кадир в пълен галоп на гърба на мощен черен жребец. Хиляди гласове започнаха да мърморят, докато цял Константинопол оглеждаше разпокъсаната му туника и униформата с цветовете на дъгата.

— Но с какво е облечен, за бога? — промърмори султанът.

След него се появиха момчетата и застаряващият коняр. По-скоро влетяха на Хиподрума, притиснали гърди към главите на кобилите си, размахващи умело камшици. Те не яздеха изправени и неподвижни като обучените кавалеристи — галопираха като волни деца, яздили коне през целия си кратък живот.

Тълпите зареваха, поздравявайки шумно босоногите деца в дрипи, които започнаха да обикалят игрището като диваци — свободни воини от степите на гърбовете на изящните коне на Есма Султан.

— Ти не им ли даде ботуши, Есма? — обърна се към нея султанът. — Как ще играят без обувки? Казах ти да ги снабдиш със съответните униформи! Та това е позор! Посланиците и величията на цяла Европа ни гледат от другата страна на трибуната! Ще си помислят, че Османската империя е съставена от диваци! Та тези момчета изглеждат като хуни!

Принцесата поклати изумено глава и отговори:

— Дадох им всичко — ботуши, чисто нови бели туники и колосани тюрбани — и притисна хладната си ръка към горещата си буза.

— Глутница диви просяци! — продължи да нарежда султанът. — Погледни им само дрехите! Какво, по дяволите, имат по туниките си? Какви са тези цветни сажди?

Барабаните вече биеха толкова силно, че тълпата започна да ги усеща със стомасите си. Иван Постивич направи знак на момчетата да се подредят — първа линия, втора и трета. Той застана на първата.

— Че каква е тази стратегия? — извика султанът и махна презрително с ръка. — Най-слабите играчи трябва да бъдат най-отпред! Той да не би да си е изгубил ума?

Есма Султан сведе очи и по устните й премина сянка от усмивка.

— Но той е луд! — изкрещя султанът. — Да не би да си му давала опиум? Какво е това поведение?!

Чавушът33 излезе с коня си в центъра на игрището и първо обяви ортата Капъкулу. Работата му беше да запознае тълпата с всички почести, ранг и подвизи на всеки един от играчите.

Един по един представи всеки от офицерите Капъкулу и изброи битките и победите, почестите и наградите, които всеки от тях бе спечелил от Египет през Македония, та чак до портите на Виена.

Когато се обърна, за да обяви Ахмед Кадир, се поколеба, но започна да рецитира:

— Ахмед Кадир е почитаемият чорбаджия на елитната султанска кавалерия Капъкулу!

— Спрете го! — провикна се султанът, скачайки на крака. Направи знак на един от спахиите и допълни: — Този човек не е член на нашата кавалерия Капъкулу! Накарайте чавуша да си върне думите назад!

Конникът се отправи в галоп към центъра на игрището.

— Защо трябва да го унижаваш така? — обади се Есма Султан, като затвори очи.

— Защото той… — започна Махмуд и се обърна към нея с трепереща от ярост уста — той е предател, еничарско куче!

Сред тълпата се надигна жужене, когато стражът на султана прекъсна чавуша.

Спахията прошепна нещо на чавуша, който кимна притеснено и извика:

— Султанът държи да поправя казаното от мен. Ахмед Кадир е само еничар, който вече не е част от елитните Капъкулу! Съжалявам за грешката си и моля султанът да ми прости невежеството!

След тези думи чавушът отправи един нещастен поглед към великана. Иван Постивич се усмихна мрачно и рече:

— Не ме обиждаш, чавуш! Само ми позволи да говоря!

След това извиси глас и се обърна към тълпата:

— Тъй като това са специални обстоятелства и тъй като почитаемият чавуш не знае нищо за репутацията на моите съотборници, имам честта да ги представя лично на цял Константинопол!

Постивич посочи своите играчи, подредени на подскачащите си коне, нервни като самите тях.

— Първо, с циганска кръв и леки пръсти…

Циганчето зяпна.

— … извинете, с най-леките пръсти върху юздите и с вродено усещане за природата на коня, представям Абдул!

Тълпата зарева, когато момчето направи в галоп един кръг около Постивич и отбора му, размахвайки гордо камшика си във въздуха.

— Хамид, от помиярско потекло, ще играе втори!

Момчето се вцепени и промърмори:

— Ще го убия! И после пак ще продължа да забивам ножа си в трупа му отново и отново!

— О, „помиярско“ ли казах? — провикна се Постивич. — Не, в името на Аллах, от монголско потекло — най-свирепите войни на коне и кръвна линия, от която османците черпят с пълни шепи! Хамид!

Момчето се усмихна неуверено, но другите ездачи започнаха да го пляскат весело по гърба и накрая то извика гръмко: „Аллах!“ и се втурна в буен галоп покрай едната страна на трибуните, а после се върна покрай другата. Вдигнал юмрук във въздуха, той скочи на гърба на коня и остана там през цялото време като цирков играч.

А тълпите, които вече си бяха дали сметка, че този път ще станат свидетели на нещо много повече от обикновена игра на джирит, размахаха кърпички и започнаха да крещят, приветствайки ездача.

— А кой би могъл да забрави легендарните анадолски ездачи, които са дали кръвта си за удоволствията на нашия султан!

Махмуд се изправи гневно.

— Но какво прави той, Есма? Какви са тези глупости?

Есма Султан се усмихна, но не отговори. Просто не откъсваше очи от великана.

— Ами старият? — продължаваше Постивич. — Дали войникът спира да мечтае за война и за полето за джирит, когато се е сдобил с повече бръчки и от слонски хобот? Не и ако има благородно сърце и е турчин!

Тълпата избухна в див рев. Главният коняр излезе в лек тръс към център-линията, спря коня и се поклони дълбоко на всички.

Отборът на Капъкулу чакаха, нетърпеливи да се състезават, но горди с куража на своя чорбаджия. По лицата на всички бяха разцъфтели усмивки и те, заедно с публиката, поздравяваха шумно пъстрия отбор срещу себе си.

— Игрите да започнат! — изкрещя султанът. — Игрите да започнат!

Изтри чело с бродираната кърпичка на нова наложница и просъска:

— Този човек е решил да изкара султана си глупак! Ще уредя главата му да кацне на кол в моя двор още преди слънцето да е залязло!

— Не, няма!

— Ще правя каквото си искам, Есма! Аз съм султанът на Османската империя и ако ми е угодно, мога да раздам трупа му на парчета на всички кучета в Константинопол!

Сега беше неин ред да се наведе към него и да просъска:

— Тогава ще се наложи да те предизвикам в името на нашите предци и на османската чест и да видим тогава кого ще изберат еничарите, скъпи ми малък братко! Нали знаеш, че си търсят султан, който да ги подкрепи?

— Турците никога няма да направят една жена техен султан!

— Не… но ако съм омъжена?! — попита тя. — Независимо за кого ще се омъжа! — отсече. — А аз имам точно толкова османска кръв, колкото и ти!

— Няма да посмееш!

— Да проверим ли? Да проверим ли дали любимата дъщеря на нашия баща и нейният съпруг няма да бъдат преценени за достойни да управляват — точно както шиитите са избрали Али, съпруга на дъщерята на Мохамед — Фатима, за приемник на Пророка?! Да проверим ли дали няма да те удушат, точно както стана с брат ни и братовчед ни? Да проверим ли всичко това, скъпи ми братко?

— Започнете игрите! — изкрещя за трети път султанът, избягвайки погледа й.

— Започнете игрите! — повтори чавушът.

Пръв излезе напред циганчето Абдул и хвърли копието си към гърдите на кавалериста отсреща. Алтуг татаринът го избегна лесно и се изсмя презрително на слабия опит. Пришпори коня си и се втурна в галоп след момчето.

Но момчето бе запомнило добре инструкциите на Ахмед Кадир и увисна откъм дясната страна на коня като маймунка. Копието на кавалериста отзад прелетя над главата на коня и се приземи пред него.

Напред излезе Иван Постивич. Жребецът му буквално изрина настилката с копитата си. И той хвърли копието си толкова бързо, че отстъпващият ездач бе закован на място.

Тълпите се разкрещяха от радост, а съдиите отбелязаха точка.

Дойде ред на отбора на Капъкулу. След великана се спусна албанецът. Постивич закова коня си на място насред галопа и се гмурна под него, а после пресече линията, далече от копието на противника.

Играчът от Капъкулу се обърна, за да бяга към своята територия, но не бе изминал и две крачки, когато почувства острието на копието отзад в лявото си рамо.

Постивич, който най-неочаквано се бе върнал в нападение, се обърна пак, галопира обратно до център-линията и се втурна към своите съотборници.

— Фал! Прекратете играта! — изкрещя султанът. — Нечуван фал!

Съдията наду рога си, за да прекрати играта.

— Дайте ми моя кон! — заповяда султанът. Избута конярите, метна се на коня си и се насочи в галоп към центъра на игрището.

— Какво е това предателство? — изкрещя. — Правилата на джирита не са такива! Ти позориш този спорт с измамата си!

В този момент откъм трибуните към него се понесе друг кон. Ездачката му беше обгърната с летящи коприни, които се издуваха и спадаха около нея като небесни криле.

— Есма — скръцна със зъби султанът.

Тя дръпна юздите на коня си, вдигна ръка и извика високо, така че всички да я чуят:

— Моят ангелски брат говори грешно!

Всичко замлъкна изведнъж. Изумлението от чутото изпълни цялото игрище с невъзможна тишина. Принцесата вдигна предизвикателно брадичка и заговори бавно и ясно на тълпата:

— Правилата на джирит изискват един играч да тръгне напред, да хвърли копието си и да се размени, за да премине в отбрана в мига, в който копието му е хвърлено. Това ми го обясни моят баща, султан Абдул Хамид, и ми позволи да науча за джирит още много други правила от господаря на конете, докато седях на коленете му! И ви казвам, че макар и необичайна, тази стратегия днес не е против правилата!

Дръпна юздите на коня си и се завъртя, за да огледа цялата тълпа. Конят й започна да подскача от възбуда.

— Не бих поправила брат си, султана, ако грешката му не петнеше паметта на моя баща, великия Абдул Хамид Първи, който почиташе дълбоко еничарите и народа на Константинопол!

— Слизай от коня, веднага! — просъска Махмуд на сестра си. — Грях е против Аллах жена да язди на кон!

— Търпях те достатъчно, братко! — прошепна му тя през стиснати зъби. — За днес ми обеща игра на джирит. Натовари Ахмед Кадир с този разпасан отбор, за да му се присмееш, и аз ти угодих в това. Но ще изглеждаш като глупак, ако не оставиш играта да продължи! Народът копнее за лидер, за водач, а не за страхливец! — След това пак извиси глас и се обърна към тълпата: — Брат ми султанът не е искал да поставя под въпрос играта. Да живее султанът и любовта му към този благороден спорт!

И се върна обратно с коня си към шатрата на султана, следвана от възхитените погледи на тълпата, която не можеше да повярва, че вижда една жена, при това османска принцеса, яхнала кон.

— Тя изглежда точно като султан Абдул Хамид, Аллах да спаси душата му! — изрече един стар паша сред тълпата. — В нея живее духът на баща й!

— Наистина! — провикна се друг по-нататък. — Тя е прероденият султан Абдул Хамид!

— Слава на Аллах! — викна трети.

Султан Махмуд Втори вирна брадичка, сви презрително ноздрите на орловия си нос и отсече:

— Нека игрите продължат! — а на чавуша просъска: — Гледай великанът всеки път да пресича линията, иначе ще бъде дисквалифициран моментално!

Отборите се подредиха и играта отново започна.

Капъкулу си дадоха сметка, че уменията им действително ще бъдат преценявани по изхода от тази игра, затова стискаха все по-здраво зъби, когато великанът отбелязваше точка след точка срещу тях.

— Нападайте по-бързо! — изрева чорбаджията татарин на отряда си. — Следете ръката му!

Иван Постивич обикаляше игрището, хвърляше копието си и се оттегляше. Жребецът му беше целият плувнал в пот, която ездачът усещаше всеки път, когато се гмурваше под него, за да избегне поредното копие на противника.

Внезапно коланът на седлото се плъзна и великанът увисна нестабилно настрани, неспособен да оправи седлото в движение.

— Нека заема мястото ти! — провикна се сръбското момче Николас, което преди го бе гледало с такова презрение. — В името на Аллах, ще се справя, кълна се!

— Давай тогава, сънароднико! — извика Постивич.

Сръбското момче се втурна напред след оттеглящия се от другия отбор ездач. Изпод копитата на кобилата му хвърчаха искри. Изправи се толкова високо в стремената, че заприлича на великана и захвърли копието си във висока траектория. То профуча във въздуха и директно уцели ездача от Капъкулу.

В това време Постивич вече беше на земята, оправяше седлото и стягаше колана му. Но не пропускаше да държи под око и играта. И когато Николас залепна върху гърба на коня, за да избегне копието на противника, великанът се метна на своя жребец и се върна обратно на терена.

Есма Султан не бе в състояние да седи на мястото си. Стоеше в края на шатрата, свиваше юмруци всеки път, когато отборът й печелеше точка, и се сковаваше от ужас всеки път, когато Постивич избягваше поредното копие. А лицето на султана се превърна в градоносен облак и по бузите му се очертаха две дълбоки бръчки, когато забеляза искрената радост в очите на сестра си.

Докато отборът на великана отбелязваше точка след точка, тълпите ревяха, а околните чинари се клатеха от размахващите се ръце на обикновените турци, които бяха накацали по клоните им като скакалци. Накрая рогът гръмна за края на играта, а чавушът излезе напред и обяви, че парцаливият отбор на просяците е победил елитните Капъкулу на султана.

— Позор! — просъска султанът.

Но Есма Султан не му обърна внимание и с широка усмивка прошепна:

— Напротив, това е почит към теб, скъпи братко! А сега да отидем в моя дворец, за да се радваме на този специален ден!

Четиринайсета глава

Мракът бе изпълнен с чудните ухания от кухнята. Отвъд стените на вътрешния двор се чуваше гръмотевичният глас на британския посланик и Иван съжали, че не го разбира какво казва.

Беше заспал дълбоко още в ранните часове на вечерта, заслушан в звуците от пиршеството. Като еничар и слуга той, разбира се, нямаше право да присъства, но смехът и радостните викове отвъд стените на градините събудиха любопитството му. Реши да провери доколко са верни приказките за похот, разврат и пиянство, които бе чувал. Така и така вече не можеше да заспи, той се престраши да надникне и да провери какво всъщност правят пируващите.

Като избегна умело обикалящите наоколо стражи, Постивич се качи в клоните на едно от дърветата, надвиснали от другата страна на стената. Изкатери се по големия кипарис, който се залюля под тежестта му.

От тази наблюдателна точка, която се намираше само на няколко стъпки от стената, той виждаше отлично моравите, павилионите и градините, осветени от висящи фенери и ярки факли.

Жените от харема се разхождаха под ръка — косите им бяха сплетени с перли и вдигнати нагоре с панделки, обсипани със скъпоценни камъни или гребени от слонова кост. Отпиваха от чаши шампанско, сякаш бяха европейски величия, и се чувстваха отлично покрай посланиците и техните съпруги. И макар че нито една от тях не говореше английски, мнозина разбираха френски, което доставяше голямо удоволствие на европейците, не знаещи нищо особено за харема, освен сладострастните приказки, циркулиращи из посолствата.

— Но, разбира се, че не споделяме ложето на султана! — възкликна ужасено една от жените от харема на Есма, помолена да потвърди скандален слух. — Ние сме харем на Есма Султан! И сме под нейна защита като нейни осиновени дъщери!

— Но султанът не ви ли посещава все пак — всичките де, за да споделя удоволствията ви? — продължи да разпитва особено пияният руснак.

— Съпруг, който приема по две съпруги в леглото си едновременно? Това ли правите вие в Европа? — ахна Назип, постави ръка на устата си и смехът й звънна из градините. — Хайде, разкажете ни за тези ваши странни обичаи, защото тук, ако някой мъж се държи така с нас, по ислямския закон имаме право да го осъдим и да се разведем с него! Какви други традиции имате в Европа? Интересно ми е да знам!

Съпругата на британския посланик — колкото достолепна, толкова и дебела — отговори:

— Но, скъпа, разбира се, че ние не вземаме в леглата си по две любовници едновременно! Очевидно не сте ме разбрали правилно! Просто питаме за вашите обичаи. Все пак сме християни, моля ви се!

Самият султан се бе разположил под огромна червена шатра, открита към лятната нощ и проблясваща под светлината на стотици полилеи и свещници. Пушеше лула и не приемаше почти никакви посетители. Никой не смееше да се доближи до султана, без да е бил повикан.

Османският владетел отпиваше раздразнено от кристалната си чаша и чоплеше неохотно хайвера от белуга, изпратен му в сняг от границите с Русия. Наблюдаваше сестра си Есма как се движи от група към група, приемайки изящно похвалите на своите гости за празненствата през деня. После тя настоя британският посланик да танцува с нея и харема, което доведе публиката до възторг — особено когато той свали сакото си, завърза краищата на ризата си и изложи на показ огромния си бял корем, от което гостите се запревиваха от смях. Руското аташе, който бе приел твърде много опиум и водка, погледна изумено колегата си и избухна в неистов смях, разпръсквайки навсякъде слюнка от устата си.

След това гостите започнаха да играят игри от харема, които Есма обясни на перфектен английски и френски. Една такава игра беше „Красиво или грозно“, при която „съдията“ затваря очи и извиква на играчите да застинат в смешни пози, като изисква от тях или елегантност и красота, или ужас и идиотщина.

Дори и най-скованият от посланиците беше включен в играта, което след консумацията на неизброимите количества шампанско и вино не беше никак трудно за постигане. Мъже и жени започнаха да застиват като красиви статуи на гръцки богове и богини или като грозни гаргойли, чиито разкривени черти предизвикваха буйния смях на зрителите.

Султанът подаде чашата си, за да му налеят още шампанско, но нито за момент не свали очи от сестра си.

— Може би няма да е зле да я помоля още тази нощ да подпише мирни договори с френския и британския посланик — промърмори. — Виж ги само тези дърти козли как я гледат похотливо! Та тя би могла да ги накара да лишат от наследство собствените си синове само за едно надникване зад стените на харема!

Султанът стисна чашата си толкова силно, че столчето й се отчупи.

— Ваше величество, добре ли сте? — извика везирът. И веднага се провикна на един слуга: — Бързо, донесете чиста кърпа, напълнена с лед!

От ръката на Махмуд бликна обилно количество кръв и бялата колосана кърпа с лед стана червена. Той погледна раздразнено наранената си ръка, а после пак прикова поглед в сестра си и нейния антураж, придружавани неизменно от няколко евнуси.

Беше ред на Назип да играе съдия в „Красиво или грозно“. Тя постави ръце върху луничавото си лице и започна да брои до десет на чуруликащ френски с много лек турски акцент. Но изрецитира числата в погрешен ред, а после се заля от смях заедно с Есма Султан, която я целуна по бузите и я подкани да опита пак. Ръката на султане не се помести от голите рамене на младата жена, докато двете брояха заедно на френски: „Ан, дьо, троа, катр…“.

— Пратете за нея! — извика внезапно султанът. — За Назип, личната прислужница на сестра ми. Тази вечер ще я взема в ложето си! Кажете на сестра ми, че това е… подарък за рождения ми ден, който си правя, и че аз ще развържа панделката й!

Един слуга се насочи с тази вест към Есма Султан, която в този момент забавляваше принц Дьо Жоанвий с анекдот за харема. После отметна назад белия си врат, смеейки се и сочейки към Назип, която най-сетне приключи трудното си броене.

— Жоли! — изкрещя Назип и всички играчи заеха най-грациозната си или най-смешна поза. Шведският посланик хвана под ръка един висш сановник от Египет и двамата се направиха на летящи ангели. Принц Дьо Жоанвий се усмихна, но не се засмя — не откъсваше поглед от Есма Султан.

Махмуд се смръщи, докато гледаше принца как изпива с очи красотата на по-голямата му сестра.

— Би могъл да има всички красавици на Европа, но насочва алчните си очи към една османска жена, която е с повече от десет години по-стара от него! — промърмори султанът на великия си везир.

— Да, наистина изглежда запленен от нея и нейния харем — отговори везирът. — Тази вечер всички момичета са много красиви, всяка е като блестяща звезда в нощното небе.

— Непочтително е от негова страна да се втренчва в Есма по този начин, сякаш тя е някаква обикновена жена, а не сестра на султана!

— Доколкото видях, човекът си пийна повечко — отбеляза везирът. — Както и всички останали, султане мой.

Накрая Есма Султан завърши анекдота си и се обърна към слугата, който чакаше почтително и търпеливо встрани. Лицето й се смръщи, когато чу искането на султана и веднага погледна към брат си. И съвсем бавно поклати отрицателно глава, но по турския начин.

— Аллах да я прокълне! — промърмори султанът, и започна ядовито да търка кръвта от ръката си.

Везирът го погледна изненадано.

— Какво има, султане мой?

— Моята сестра е мой враг!

— Но, добри ми султане, вижте само какво празненство ви е устроила днес! Трябва да й е струвало колкото съкровищницата на паша!

— Уредила е празненството, за да забавлява себе си и харема. Това не е пиршество за мен, не виждаш ли? Цял ден ме прави на глупак, а сега възнамерява да ме направи глупак и в леглото ми в Топкапъ! Аз кой съм? Не съм ли султанът? Не мога ли да си избера всяка жена от моята империя, за да я взема като моя наложница?!

Плесна с ръце за стражата и леко примижа от болка, удряйки раната си.

— Погрижете се тази вечер Назип да бъде ескортирана до Топкапъ! Не позволявайте на сестра ми да се противопостави на моята заповед! Тази жена трябва да бъде доставена в покоите ми, подготвена със съответните измивания, готова да служи на своя султан! Извикайте каретата и я подгответе за тръгване!

Обърканият везир се огледа и побърза да изпие пунша си, съжаляващ дълбоко, че си тръгва, преди да са сервирали прочутите сорбети.

Целият дворец на Есма Султан знаеше, че Назип бе отказвала неведнъж на султана. И всички се гордееха, че луничавата им господарка може да кара султана да я чака толкова дълго. Един ден тя самата им бе споделила, че когато се отегчи от свободата, ще отиде, разбира се, при него, така че синът, когото ще зачене, да бъде един ден османски владетел.

— Просто не бързам да стана бременна и дебела! — бе допълнила през смях, защото въпреки свободното си държание си оставаше девица. — Освен това, след като легна със султана, той ще ме затвори в харема си. А как бих могла да преживея да бъда затворена под ключ в Топкапъ сарай, след като съм била вече в харема на Есма Султан?!

Но сега, докато празненството продължаваше по вълните на смеха, един солак от Топкапъ се приближи до Есма Султан и я помоли да говорят насаме. След като тя го изслуша, очите й се стрелнаха към червената шатра на султана и тя видя, че почетният гост наистина си е тръгнал.

— Можеш да кажеш на брат ми, нашия султан, че Назип е заета да ми помага и тази вечер не може да го обслужи!

Капитанът на дворцовата охрана вдигна брадичка. Беше подготвен за този отговор.

— Най-смирените ми извинения, ваше височество, но султанът ми е дал заповед, която аз не мога да не изпълня!

Очите на Есма Султан проблеснаха. Постави хладната си ръка върху рамото на солака, одрасквайки го с пръстените си.

— Почакай, солак! Не излагай султана, който изпи твърде много шампанско, като правиш сцена на собственото му тържество! Обещавам ти, че ще говоря с Назип насаме и до час ще я придружа лично до Топкапъ под твоята охрана. Изпрати вест в двореца, че тя ще дойде, въпреки че първо трябва да се погрижа за гостите си!

— Аллах ме благослови с вашата милост! — изрече солакът и се поклони доземи, благодарен, че нямаше да му се наложи да изпълни със сила заповедта, която му беше дадена.

— Да сменим игрите! — плесна с ръце Есма Султан, връщайки се на празненството. — Този път криеница! Лейди Уортли, бихте ли ни направили честта да бъдете нашият търсач? Ще играем около трийсет минути, а после ще бъдат сервирани сорбетите и кремовете с още шампанско!

Гостите й приветстваха идеята и тя се усмихна на всички.

Когато Назип мина покрай нея, Есма Султан я хвана за ръката и докато лейди Уортли броеше на английски и френски, домакинята прошепна:

— Ела с мен! Веднага трябва да говоря с теб!

Султанът поизтрезня донякъде, докато евнухът му помагаше в ритуалното измиване.

— Пристигна ли вече? — попита, докато евнухът изливаше вода върху него.

— Не, султане мой.

— Ако не се появи, ще поискам да ми сервират главата й за закуска!

— Ще дойде — рече евнухът. — Никоя жена не би могла да ни откаже, ваше величество, защото много добре знае какво ще бъде наказанието й!

Султанът прехапа устни. Щеше му се евнухът да бе заговорил по-скоро за страст и огромна чест, отколкото за принуда чрез сила.

Накрая евнухът изтри гърба на господаря си и му помогна да облече нощницата си.

— Не мога да чакам още дълго. Къде е тя?

Евнухът вече започна да кърши ръце, но точно тогава солакът при вратата даде знак с ръка — съществена част от речника на османския двор от времето, когато първите султани не са можели да понасят около себе си обикновена човешка реч.

— Султане мой, сестра ви иска да ви посети. Чака пред вратата.

— Красивата Назип придружава ли я?

— Да. Но тя държи първо да говори с вас, преди да ви представят Назип.

— Сега? Докато лежа в леглото си, готов да приема наложница?! — изрева султанът. — Ама какви са тези маниери, за бога?!

— Много съжалявам, ваше величество. Желаете ли да говорите с нея?

— Какво значение има дали желая да говоря с нея или не? Дори и след като умра, тя пак ще седи на ръба на саркофага ми и няма да ми дава мира! Хубаво. Поканете я, но подгответе девицата по всички изисквания на Аллах! Изкъпете я в розова вода, намажете я със сандалово масло и я доведете в леглото ми!

Солакът се върна заедно с Есма Султан, която, за разлика от онова, което очакваше да види в нея брат й, изглеждаше бляскава и красива. Сплетената й с перли и лазурити коса проблясваше под светлините на свещите.

— Мой ангелски братко — започна тя, — твърде необмислено! Погледни се само! — и посочи към френското му легло с балдахин. — Така ли лежиш, докато чакаш девица?

— Защо си играеш с мен? Ще имам хубавата Назип още тази нощ и нито една от хитрините ти няма да ми попречи за това! Тя вече ми е отказвала три пъти, но днес вече изгубих търпение!

Есма приседна на ръба на леглото му и заопипва тежкия червен брокат на завивката.

— Да, става. Удобно е. Но е европейско, не турско.

— Първата ми майка го е донесла от Париж. Наследих го след смъртта й.

— Но за вземане на девственост не е толкова удобен терен като дивана например. Може би е приемливо, ако жената лежи под теб и не се движи особено, но си мисля, че един султан ще се отегчи да прави любов на толкова висок пиедестал. Тук няма място за грешки, а ако се прекатурите… Представи си какъв срам за един османски владетел да се нарани, докато пада от леглото с девица! По-добре да се преместите на възглавниците на дивана, така, както са правели предците ни! Очевидно европейците са доста кротки в любенето си — вижда се по тесните им легла!

— Какво си дошла да ми кажеш, о, сестро? — обади се султанът. — Със сигурност не за да критикуваш мебелите ми!

— Така е. Познаваш ме много добре, мой ангелски братко — изрече тя, хвана ръката му и започна да я гали с връхчетата на двата си пръста, които пазеше само за ядене. Пряко сили той потрепери от докосването й. — Наистина ще ти дам любимката от моя харем, но при едно условие!

— Условие ли?

— Назип е моя лична робиня, която просто споделям с теб, скъпи ми братко. Тя е моя собственост, за която съм платила добри пари. Бих могла да се обърна към Улемата и да породя слухове из града, но ти и без това си знаеш, че тя е моя. А тъй като е моя собственост, тя е свободна да взема сама решенията си като моя осиновена дъщеря! — Погледна брат си право в очите и отсече: — Назип, девицата, ще легне с теб само при едно условие — утре сутринта трябва да й позволиш да се върне в моя харем, както и всяка друга сутрин след нощ, в която си я повикал!

Султанът се изсмя изумено.

— Не мога да сторя подобно нещо! Много добре знаеш, че след като е била с мен, семето й става свещено! Трябва да бъде охранявана от евнуси, за да защитават утробата й от други, освен мен!

— Скъпи ми братко, както добре знаеш, аз не притежавам мъжки органи и не съм твой съперник. Същото важи и за дамите от моя харем!

— Но ако тя роди дете и то е син, Османската империя трябва да бъде сигурна, че то не е копеле, че тя не е сложила рога на султана!

— Значи ще изпратиш най-зоркия си евнух, за да я пази от твое име! Той ще я придружава навсякъде, докато тя не роди, и така великата Османска империя ще може да си отдъхне спокойно от новината, че тя е целомъдрена и не ляга с никого другиго, освен с теб! Но аз няма да я хвърля в затвора на харема в Топкапъ, където би живяла в изолация и под господството на мъжете! За онези, които не знаят по-добро място, там е рай, но след като вече е живяла с мен, не мога да й позволя да прекара от тук нататък дните си в нещастие, дори и един ден да стане валиде султан!

Султанът разтри слепоочията си, опитвайки се да прогони главоболието, което любимата му сестра му бе причинила.

— А тя ще те дари с удоволствия, които никоя друга девица на земята не би могла да ти дари, скъпи братко, гарантирам ти го! Познавам си моята Назип! — изрече тя, като се усмихна лекичко. — Тази нощ ти ще бъдеш най-щастливият мъж на света! Но само ако приемеш условията ми!

— Есма, играеш си за пореден път с мен! — промърмори Махмуд, усещайки как пенисът му нараства и избутва нагоре бялата му туника. — Това доставя ли ти удоволствие, моя ангелска сестричке?

— Прескъпи братко — изрече Есма Султан усмихнато и стана от леглото, — обмисли това наше споразумение! Ще преживееш една нощ на велика страст, но утре Назип се връща при мен! Помисли си! — повтори и дръпна игриво завивката му, за да го открие. — Ще чакам пред покоите ти, за да ескортирам Назип или до леглото ти, или обратно в моя дворец!

Махмуд усети хладния въздух по кожата си, когато сестра му дръпна завивките. Въпреки възрастта й той се опияняваше от красотата й и усети, че потръпва от нова възбуда.

— Веднага ми изпрати Назип! — промърмори на сестра си. — Трябва веднага да имам жена в леглото си, още на мига!

— Значи си съгласен, мой ангелски братко. По ислямския закон тя е станала моя осиновена дъщеря в мига, в който я взех за моя робиня. Само аз имам правото да ти разрешавам да я вземаш в леглото си — както знаеш много добре, такива са законите на шериата.

Султанът внезапно сграбчи ръката на сестра си и прошепна:

— Обещавам ти, че утре сутрин тя ще се върне при теб, а сега, докато я приемам в леглото си, ще знам, че тя е личен подарък от теб! Ще си я делим, скъпа сестро!

Есма измъкна бавно ръка изпод ръката на брат си, изправи се и му се поклони. На излизане подхвърли през рамо:

— И не се тревожи, че Назип може да изпадне от френското ти легло! Тя вече има опит от моето английско легло и ти гарантирам, че е доста пъргава и има добро чувство за баланс и грация. Приятна нощ с нея, скъпи малък братко, и ми я върни щастлива и пълна с истории за твоята неповторима мъжественост, които да разказва в моя харем!

Преди да изпрати Назип, принцесата я целуна четири пъти по бузите и й прошепна нещо в ухото. Назип се засмя звънко и тихите коридори на двореца Топкапъ се изпълниха с птичи трели.

Ирина бе забелязала внезапното тръгване на Махмуд, както и повечето от гостите, които не се наливаха до припадък или не пушеха опиум. Тропотът на конски копита по калдъръма в двора им подсказа, че царската карета напуска с гръм и трясък двореца. Да не би да имаше някакъв спешен случай — обявяване на война или въстание, които да са накарали султана да се измъкне толкова рано от собственото си празненство?

Малко по-късно тя забеляза и отсъствието на Назип, най-вече по липсата на звънкия й смях. Първоначално реши, че Назип е с принц Дьо Жоанвий, но скоро разбра, че на него му правят компания Лейла и други жени от харема.

Даже Есма отсъстваше за известно време, въпреки че се появи отново точно преди сервирането на сорбетите. Лицето й изглеждаше спокойно и царствено, без капчица тревога. Веднага заговори гостите си и настоя да пийнат още френско шампанско. Френският посланик щеше да се пръсне от гордост, докато слугите отваряха каса след каса от пенливото вино и всички вдигаха тостове за здравето и просперитета на Франция — страната, която е успяла да произведе тази великолепна напитка.

Накшидил също се усмихваше на възхвалите, които се сипеха за нейната родина, и по едно време заяви, че ще предаде комплиментите на братовчедка си императрица Жозефин и нейния съпруг Наполеон. Тези думи породиха нова вълна от възбуда сред гостите, които до този момент не си бяха давали сметка за роднинските й връзки, и така последва нов тост, този път за здравето на Накшидил.

Порив на топъл вятър раздвижи листата на чинарите наоколо и започна да повдига меките рокли на жените. Безмиалем сграбчи воала си, за да не се повдигне.

Когато Есма Султан се обърна, за да се насочи към градината, Безмиалем я хвана за ръка и я издърпа далеч от тълпата в сенките на лозите.

— Простете, о, султане, но къде е Махмуд? — попита.

Есма Султан започна да казва нещо, но прехапа устни.

После видя надеждата в очите на момичето, чакащо отговор, и отговори директно:

— Взе Назип в леглото си.

Безмиалем бе израснала в харем, така че принципно не трябваше да се изненадва от тази новина. Назип бе отказала три пъти на Махмуд, така че за всички беше ясно, че рано или късно той щеше да я има.

— Разбирам — изрече, но колкото и да се сдържаше, беше ужасена. Знаеше твърде много, за да се чувства по този начин, но все още пазеше искрица любов за онова младо момче, голямата любов на детството й, което сега вече беше султан Махмуд Втори. И я заболя, когато си го представи с Назип.

Есма Султан хвана брадичката на най-добрата си приятелка и й заповяда с леден глас:

— Погледни ме!

Очите на Ирина бяха изпълнени с объркване. Опита се да сведе поглед, но господарката й стискаше здраво брадичката й — така, както правеше, когато Ирина беше малко момиченце, а османската принцеса искаше вниманието й.

— Брат ми е убиец! — изрече Есма Султан. — Крайно време е да го осъзнаеш и да забравиш за него! Всеки знак на привързаност, който ти е дал в детството си, вече е забравен така, както е забравено и името ти Ирина! Това са детски спомени, отдавна отминали. Той вече не е малко момче, а мъж, отровен от властта! Случва се с всички султани!

Безмиалем се отдръпна и отрони:

— Но в момчешкото му сърце някога имаше нежност!

Есма въздъхна раздразнено и отсече:

— Но това сърце вече го няма! Той удави повече от двеста жени! Иска да убие собствения ти брат! А ти си глупачка, за да храниш към него чувства, различни от омразата!

В този момент близо до тях заговори друг глас — турски, но с френски акцент:

— Де да можехме да съхраним по някакъв начин невинността и състраданието на момчешките сърца!

На стълбите над тях стоеше Накшидил, изплувала от сенките.

— Винаги съм обичала сина си, но баща ти не ми позволяваше да се намеся — каза на Есма Султан. — Ако можех да прекарвам повече време с него, ако не беше изпратен в затворените апартаменти на принцовете, щях да успея да съхраня поне част от добротата му, кълна ти се! Той беше добро момче. Спомням си добре нежността му така, както си спомня и Безмиалем.

Есма Султан се приближи към Накшидил и хвана ръката й, защото майката на султана трепереше на най-горното мраморно стъпало. Внезапно коленете на валиде султан омекнаха и тя се отпусна безцеремонно върху твърдия камък.

— Добре ли сте, валиде султан? — втурна се към нея Безмиалем.

— Възрастта и болестите не позволяват достойнство на никого, даже на майката на султана — отговори тя, докато разтриваше безпомощно бедрото си. — Но не бих искала братовчедка ми Жозефин да ме вижда толкова стара и неспособна.

— Ще накарам готвачката да ви направи малко кафе с кехлибар, за да прочисти кръвта ви и да ви направи по-бодра — каза Безмиалем.

— О, не, в никакъв случай! Вече съм свикнала със замаяността, а и не искам да развалям хубавия вкус от френско шампанско върху езика си. Тези пристъпи ми минават бързо — отвърна валиде, потупвайки нежно ръката на момичето.

Есма Султан забеляза този жест.

Втората майка на султана погледна към домакинята под проблясващите светлини на факлите и изрече:

— Есма, ти не вярваш ли, че един мъж е способен на състрадание, че в мъжкото му сърце има някаква малка част, която е женска?

Лицето на принцесата замръзна като мрамора, който ги обграждаше, и тя отсече:

— Не! Мъжкото и женското не могат да съществуват съвместно! Мъжете винаги ще бъдат прогнили от поквара и власт — просто не могат да устоят на изкушението. Даже една женска ръка не може да промени съдбата им!

— Тук грешиш, Есма Султан — каза Ирина. — Винаги си грешала!

Накшидил ахна, че едно момиче от харема може да съди по този начин принцеса, сестрата на Махмуд. Очите на Есма Султан се разшириха от изненада.

— Не всичко е луна, не всичко е слънце — продължи Ирина с очи, проблясващи в мрака. — И двете съществуват съвместно в човешкото сърце, независимо дали то е мъжко или женско. Ако някога имам синове, кълна се, че преди всичко ще ги науча на състрадание!

— Ти си глупачка! — извика Есма Султан. — Как е възможно да простиш на мъжете след всичко, което изстрада от ръцете на баща ми?!

— Да, вярно е, че изстрадах много от ръцете на твоето височайше семейство, но познавам и прошката. Ако имам деца — въпреки че кой би ме дарил с дете с това обезобразено лице, — ще ги науча с цялото си сърце на състрадание и прошка!

— Изобщо не разбираш що е това властта! — отсече Есма Султан. — Никой не може да промени мъжете. Говориш като дете, а не като жена! Какво знаеш ти за мъжете и за техните амбиции?!

— Напротив, много добре разбирам мъжете, властта и особено османците! — възрази Ирина. — Много по-добре от теб, Есма Султан, чието лице е все още красиво, а моето — кошмарно!

— Скъпо момиче… — опита се да се намеси Накшидил.

— И въпреки това все още мога да прощавам, макар ти да не можеш — продължи Ирина — Безмиалем, без да изпуска от поглед очите на принцесата. — Аз не давя мъжете, сякаш са същества без душа!

Принцесата зяпна шокирана. Безмиалем беше достатъчно близо до нея, за да й зашлеви шамар, но сестрата на султана бе прекалено слисана, за да стори каквото и да било.

По лицето на Накшидил грейна усмивка. Старите й зъби проблеснаха под лунната светлина. И когато Безмиалем напусна с гръм и трясък компанията, тя изрече:

— Ето това е жената, която трябва да стане валиде султан, Есма! С такава жена за Османската империя и за мъжките души все още има надежда!

Петнайсета глава

Утробата на луната се бе изпълнила, бременна със светлина, и заливаше имперския град Константинопол с призрачния си блясък.

Иван Постивич не можеше да заспи. Въпреки че всяка вечер се къпеше, все още не бе викан в харема на Есма Султан — вече седмица. Чуваше смеха й и празненствата й в градините, виждаше процесията от подноси, които се изнасяха от кухните, и чуваше готвачките да се карат за някоя рецепта.

Струваше му се, че е забравен, откъдето дойде и все по-нарастващото му неудобство от неговия пост.

Една сутрин, след почти безсънна нощ, едно почукване на вратата доведе при еничаря неочакван посетител.

— Докторът на султана — Стефан Каратеодори, би желал да има честта да сподели компанията ви! — съобщи официално един паж. После се поклони и отстъпи, разкривайки зад себе си възрастен мъж с тюрбан, подпиращ се на бастун.

— Ахмед! — възкликна лекарят и се усмихна, разкривайки фалшиви зъби от чиста слонова кост, подарък от султана. — Ще предложиш ли на един старец възглавница, за да отпусне изморените си кости?

— С удоволствие, но моля ви, елате с мен, уважаеми лекарю! Ще говорим в градините! — Постивич не сметна за необходимо да добавя, че шадраваните там ще попречат значително на ушите на шпионите. Докторът не беше глупак.

Постивич взе няколко възглавници от казармите и придружи стария лекар в градините, където в сенките на кипарисите имаше малък шадраван.

— Чух, че вече си излекувал Есма Султан — каза докторът и простена, докато свеждаше болните си крака към земята, за да се настани на възглавниците. — Това го знам лично от нея и тя ми сподели, че ти, ако не се лъжа, си нейният изповедник.

— Щом така ви е казала, така да бъде — рече Постивич. — Кой съм аз, че да споря с турците? Но аз просто й правех компания и слушах, нищо повече. Не съм нито доктор, нито свещеник.

Докторът кимна и се загледа в градинските цветя, попивайки аромата на орловите нокти край стените на двореца. После изрече:

— Съмнявам се обаче, че ти е казала всичко. Говори ли за убийствата?

Иван Постивич тъкмо бе решил, че харесва доктора, когато този директен въпрос накара мускулите му да се свият.

— Защо да ти казвам, византиецо?

— Аха, значи вече съм „византиец“! — сряза го Стефан Каратеодори. — Но не забравяй, че ти самият си сърбин, а не турчин, Капъкулу! Аз съм вече стар, така че трябва да ми простиш — обичам да отивам директно на въпроса, като хвърлено копие. Дойдох, за да ти дам съвет, твърдоглав сърбино! Покажи ми или уважение, или вратата!

Иван Постивич си пое дълбоко дъх и издиша силно.

— Съветите към мен обикновено са безполезни, докторе. Моля, простете липсата ми на маниери и твърдоглавието ми!

— Е — усмихна се докторът, — тормозих старите си кости в карета чак от Топкапъ, за да дойда и да говоря с теб, така че няма да се предам толкова лесно. Не съм готов да се подмятам надолу по хълма, преди да съм си починал достатъчно.

Лекарят си пое дълбоко въздух и започна:

— Да опитаме с една аналогия, Ахмед Кадир. Вероятно познаваш добре затишието пред буря, преди зимните вихри да залеят бреговете с вода и да изтръгнат дърветата от корените. Точно като бурята, така и това затишие откъм Есма Султан няма да продължи много.

Постивич се загледа в лекаря и зачака да чуе повече.

— Принцесата е радостна, много по-спокойна, отколкото съм я виждал от години насам. Тича като луда от едно празненство към друго, отрупвайки с пари роби, гости и домакини. Снощи я видях в Топкапъ. Седеше до султана, галеше ръката му и го хранеше със златни фурми!

— Тя и султанът са брат и сестра — промърмори Постивич. — Обичат се.

— Така е, сине мой, така е — кимна докторът, загледан в играещите води на шадравана. После се обърна към еничаря и продължи: — Ти си бил в покоите на Есма Султан — един от малцината некастрирани мъже, които са били там и са оживели, за да разказват. Братството ни е малко, приятелю!

— Защо подхвана този въпрос? — попита Постивич и раменете му се стегнаха.

— Защото може би си имал възможността да забележиш красивата калиграфия на нашия султан Махмуд там, край леглото на султане.

— Никога не съм се доближавал до леглото й, докторе — отговори Иван. — Тя разговаря с мен, отпусната върху възглавниците на дивана. Онова европейско чудо е далече от мястото, където ме приема, скрито зад тюлени драперии.

— Разбира се. Е, жалко, че не си виждал калиграфията. Великолепен образец на труд и отдаденост.

— Отдаденост?

— На Аллах. Султанът е преписал целия Коран с най-изящния калиграфски стил, който си виждал някога! Сигурно му е отнело месеци, по-скоро две години отдаденост.

Иван Постивич сви рамене. Много специален подарък за една сестра, но жестът не му се стори необичаен.

— Коранът е дълъг документ — каза, — а от годините си на обучение в Топкапъ поназнайвам нещо и от калиграфията. Но две години за преписването му? Вероятно, докторе, просто преувеличавате привързаността и даровете, с които султанът е обсипал сестра си.

Докторът поклати глава толкова енергично, колкото му позволяваха старите кокали.

— Не, Ахмед Кадир, не мисля така! — отсече. — Ако беше завършил преписа твърде бързо, това щеше да го убие! Защото е написано със собствената му кръв, кръвта на султана!

Еничарят подскочи и обърна гръб на стария лекар.

— Е, виждаш вече, че знам някои неща за османците — приведе се, снижи глас и допълни: — И знам, че ти може би си в голяма опасност… Иван Постивич!

При звука на истинското си име Иван се завъртя рязко и погледна доктора право в очите.

— От къде знаете християнското ми име?

— Забравяш, че съм в двореца Топкапъ от много, много години. Служил съм на трима султани, а баща ми преди мен — на други двама. Бях там, когато беше доведен в Топкапъ. Именно аз бях онзи, който те прегледа за болести, преди да бъдеш представен на султана. Прегледах те също така преди и след обрязването ти. Ти ми каза името си на сръбски, а аз обещах да се моля за теб и душата ти в нашата Църква. Помня всяко християнско име, което ми се каже, и си го записвам в моята Библия. На повечето вече им изгубих следите, но не и на теб, Иване. Продължавам да се моля за душата ти в Свещената Божия църква!

— Достатъчно! Нямам нужда от молитвите ти, докторе! Нашият християнски бог ме изостави в деня, в който ме откъснаха от обятията на майка ми и ме подложиха на толкова много унижения!

— Бог никога не изоставя последователите си, сине мой, въпреки че направлява късмета ти. Но да оставим този богословски дебат — дойдох да те предупредя и да спася живота ти!

— Говори тогава!

— Ще бъдат кратък и ще служа бързо на Бога. Ако принцесата наистина не ти е говорила за убийствата на любовниците си, значи не е „излекувана“, както се представя. Убийствата може и да са били по заповед на брат й, но тя е съучастничка в този грях. Тя трябва да признае вината си пред Аллах, но ако продължи да я крие, Сатаната ще обладае душата й и ще започне да я измъчва. Следи луната! Тази нощ е препълнена. Помни ми думата, че отслабването на светлината ще я уплаши и тя ще установи, че само се е лъгала, че е добре. Лицето на Аллах няма да се обърне към нея и ще остане глухо за виковете й — погледна еничаря многозначително и продължи: — И ако тя не е изповядала убийствата, ако не ти е говорила открито и напълно за тях, сега не се приближавай до нея, защото се опасявам, че вече е твърде късно. Колкото и да те умолява, не влизай в харема й! Там се крие унищожение за теб! Султанът държи да удовлетворява всяка нейна прищявка и ще стане още по-ревнив към теб, ако продължаваш да й правиш компания. Остави я да си намери друг, с когото да говори!

— Но тя казва, че никой друг не може да я слуша така, както я слушам аз, защото никой друг не я мрази като мен.

Лекарят се почеса по слепоочията и погледна тъжно еничаря.

— Както се променя луната, така се променяме и ние. Сега наистина ли я мразиш, както твърдиш, или тези думи са просто екот от миналото?

В краката им падна малка шишарка и Иван Постивич вдигна глава нагоре към клоните, полюшващи се от морския бриз. Замисли се за стария доктор, който седеше на земята точно до него, рискувайки живота си, за да го предупреди за предстоящата катастрофа. Замисли се и за християнското си име, написано с европейски букви върху страниците на Библията на този старец — единственото място на земята, където това име все още съществуваше.

— Кажи ми, докторе — изрече тихо, — какъв е този свят, който ме кара да извърна сърце от Бога на моите деди и да бленувам за обятията на моя враг?

Обърна се и коленичи пред стареца.

— Вярвах в християнския Бог, а същият този Бог ме изпрати в ръцете на друга вяра, в други земи. Вярвах в Аллах и в честта на еничарския корпус, но зърнах корупция и грях, чест, потъпкана от мръсотията на човешките грехове. Вярвах в Божиите заповеди, които Мойсей е донесъл от планината, а съм омагьосан от вещица, която убива любовниците си. Всъщност вече не знам в какво точно вярвам, защото винаги, когато повярвам със сърцето си, някой ме прави на глупак!

Гръцкият лекар постави треперещата си ръка върху главата на великана и с бавно движение на палеца си направи знака на кръста.

— Ти не си глупак, сине мой. Ти си човек, който е преживял повече изпитания от мнозина други. Когато умреш, ще бъдеш веднага приет в обятията на Всемогъщия Бог, независимо дали се нарича Аллах или Йехова. Както и да го наречеш, той ще познае гласа ти и ще ти дари покой! Върви с мир, сине мой!

Иван Постивич помогна на стареца да се изправи на крака и го придружи до портите на двореца.

Иван влезе в двореца и се отправи директно към харема. Подметките на ботушите му скърцаха по персийските килими.

— Кой е там? — извика солакът, когато Постивич наближи главната врата на харема.

— Ахмед Кадир.

— Кадир? Главният евнух не те е викал — отсече стражът.

— Искам да говоря с Есма Султан — изрече безцеремонно Постивич. — Уведомете я за присъствието ми!

Солакът се приближи и го изгледа с присвити очи. Иван усети дъха на войника — вонеше на месо.

— Прави каквото ти се казва, солак! — заповяда Постивич. — Есма Султан ще се ядоса, когато разбере, че ме държиш на вратата!

Солакът сви устни. В очите му проблесна омраза. Мина покрай еничаря, отвори вратата на харема и я затвори тихо след себе си.

Иван Постивич си представи изненадата по лицето на принцесата. Не бе изпратил никакво съобщение, никакво предварително уведомление за появата си. Даже самият султан би изпратил вестител, преди да се появи пред вратите на сестра си.

Вратата се разтвори отново и Иван усети как го лъхва нежният аромат на парфюми — нежен като жените вътре. Солакът държеше в ръка клонче мента и го дъвчеше намусено.

— Нейно височество Есма Султан ще ви приеме веднага! — изрече официално.

— Не е могла да изтърпи вонящия ти дъх, нали? — подметна иронично Иван.

Докато еничарят минаваше покрай стража, чу злобно просъскване:

— Кой би си помислил, че великият Ахмед Кадир ще прекарва нощите си в харема на султане, а?! И ти ще умреш като останалите, да знаеш! В чувал на дъното на Босфора!

Постивич бутна мъжа настрани и отбеляза хладно:

— И цяло поле мента няма да бъде достатъчно да изчисти мръсната ти уста!

И влезе в харема, затваряйки с трясък вратата.

Есма Султан тъкмо вечеряше с плодове и чай. Повдигна вежди и попита:

— Какво те води тук, еничарю? Тази вечер не съм те викала.

Иван Постивич се загледа в устата й, която точно в този момент дъвчеше парче смокиня, но предпочете да си мълчи.

— Да? По каква работа си тук? — повтори въпроса си тя. Очите му, този път буреносно сини, се фокусираха върху лицето й и той изрече:

— Кошмарите ви, султанке. Вече не ви ли преследват?

Есма Султан едва не се задави. Устните й се стегнаха.

— Моите сънища ли? — смотолеви, триейки деликатно устните си с кърпа. Печелеше време. — Те ли са спешният случай, който е накарал един еничар да наруши всички правила на протокола в османските палати?

— Да — кимна Иван, без да сваля очи от нейните. — Точно те.

Забеляза, че брадичката й леко потреперва. Лявата й ръка се вдигна към устните й, изтривайки невидими капчици сок от смокиня.

— Не ме преследват — отсече накрая и извърна очи. — Нощите ми са спокойни. Вече се радвам на спокоен сън, без сънища.

Иван Постивич веднага разбра, че тя лъже. Но не каза нищо.

— Мисля, че ти успя да ме излекуваш — продължи тя. — И ти благодаря. Ще бъдеш възнаграден.

— Не искам никакви благодарности, а още по-малко — награди — изръмжа Иван.

Забеляза, че гърбът й се стяга.

— Не съм те викала — повтори Есма Султан и насочи ръката си към следващия плод. — Можеш да си вървиш.

И го изгледа гневно.

— Значи не? — изрече. — Смееш да ми отказваш, еничарю?!

— Има нещо, което трябва да знам!

— Трябва ли? И какво е това трябва, което те кара да нахлуваш в моя свят, Ахмед Кадир?

За първи път, откакто беше момче, Постивич се дръпна леко при споменаването на ислямското му име. Но после приближи. Кожата й беше безупречна, свежа от кисненето в хамама, със съвсем здрав блясък. Косата й проблясваше с различни нюанси на къната, очите й бяха изписани с изящна черна очна линия. Осанката й беше изправена и благородна, както подобава на една османска принцеса.

Той направи още една крачка към нея.

И изрече тихо:

— Разказахте ми за жестокостта на мъжете към жените, на която сте станала свидетелка в детството си. А сега трябва да ми разкажете за собствената си вина!

Есма Султан изправи рязко глава като кобра и извика:

— Не смей да използваш тази дума пред мен!

— Вина! — повтори натъртено Иван Постивич. — Разказвахте ми нощни истории от детството си, но не изрекохте и едничка дума за участието на вашата ръка в смъртта на мнозина мъже!

Есма Султан зяпна изумено.

— Разказахте ми за животинския садизъм на мъжете, който сте видели през детството си. За саможертвата на моята сестра. Какво ще кажете обаче за собствените си убийства?

— Не казвай нищо повече! — просъска Есма Султан с отровен глас. — Свободен си, Ахмед Кадир! Веднага напусни!

— Знаете истинското ми име — продължи той, като направи още една крачка към нея. Усети топлината на тялото й, ароматичните масла по кожата й. — Използвайте го!

— Как смееш да се държиш така с мен?! — извика тя, като се надигна.

Иван Постивич сграбчи китката й. Масивната му ръка буквално приклещи нежните й кости.

— Вие знаете моите тайни, аз знам вашите — каза и я придърпа към себе си. Дъхът му разля топлина по врата й, когато заговори дрезгаво в ухото й:

— Съблазнявате млади мъже като курва от бордеите! Да, може и да са били давени в Босфора по заповед на султана, но вие сте били тази, която ги е осъдила на смърт! Вие сте ги подмамвали в леглото си, вещица такава!

— Ако не ме пуснеш, ще изпищя — сряза го Есма Султан. — Солакът с удоволствие ще пререже гърлото ти!

Иван Постивич я придърпа съвсем близо до лицето си. Пламенните му очи се впиха в нейните, кехлибарът се сблъска със синевата. Усети как бойните му инстинкти се надигат, сякаш беше на бойното поле. За миг като че ли долови миризмата на прах и пот, чу тропота на барабаните в ушите си.

— Тогава пищи колкото си искаш! — изръмжа, обгърна главата й и впи дивашки устни в нейните.

Есма Султан се опита да се измъкне, но целувката продължи въпреки приглушените й писъци и гърченето на тялото й. Той усети сока от плодовете дълбоко в устата й, вкуси от сладостта на кожата й.

И после нещо се пропука. Така както се пропуква ледът върху замръзнала река. И това невидимо пропукване продължи далеч отвъд тях.

Той погали нежно косата й и устните му се плъзнаха към врата й.

— Мъжете — прошепна.

— Да — отрони тя, едва поемайки си дъх, отметнала врат за устните му. — Виновна съм. Но не мога да живея без любов, Иван Постивич!

— Любов ли? Ти никога не си познавала любовта, Есма Султан! — прошепна, докато дъхът му изгаряше гърлото й. — Дори брат ти не може да измие греховете ти чрез Босфора!

Чуха почукване на вратата.

Есма Султан отблъсна Иван Постивич. Прокара пръсти през косата си, за да оправи прическата си.

— Влез! — изрече, без да откъсва очи от очите на Иван. Направи му знак да се отдалечи.

Влезе Шафран, но се закова на място, когато видя госта.

— Простете! Нямах представа, че сте повикали еничаря — изрече, вторачен в Постивич.

Есма Султан докосна леко лицето си, зачервено от наболата брада на Иван.

— Ахмед Кадир тъкмо си тръгваше — изрече принцесата, възвърнала царствената си осанка. — Ескортирай го от двореца до помещението за слугите, където му е мястото!

Шестнайсета глава

На следващата вечер Шафран съобщи на Иван Постивич, че ако желае, би могъл да излезе да се поразходи. Но Иван нямаше особено желание да напуска градините, където се разхождаше, обзет от копнеж да зърне отново Есма Султан. Ароматът на отварящия се през нощта жасмин му напомняше за вечерта, когато бе докоснал бузата й.

Но главният евнух не мръдна от мястото си — държеше да се увери, че еничарят напуска двореца. Постивич не беше много сигурен дали този човек го отпраща заради собствената му безопасност, или защото не може да търпи присъствието му, тъй като му напомня прекалено болезнено за удавените мъже.

Накрая, макар и неохотно, Иван напусна градините, излезе във външния двор и оттам напусна и двореца. Закова се на калдъръма отвън, заслушан в щурците, увиснали здраво по листата над главата му. През клоните видя издигащия се кръг на луната — първата нощ от нейното намаляване. Беше около час след залез и по смрачаващото се небе все още се виждаха бледорозови нишки.

Постивич се замисли за думите на гръцкия лекар. Макар и старец, той бе учен човек — може би разбираше и ума така, както разбираше тялото. Ако беше прав, Постивич съвсем скоро щеше да бъде повикан в покоите на Есма Султан. По устните на великана пробяга усмивка, когато си представи, че може да види османската принцеса още веднъж — въпреки опасностите.

Да зърне извитите й като кълъч34 високи скули.

Тропотът на конски копита извади бързо еничаря от мечтанието му. Откъм изток приближаваше карета.

В мига, в който луната се показа иззад облаците, Иван позна конете и звъна на обсипаните им със скъпоценни камъни юзди. Това беше черната карета на Есма Султан, връщаща се от вечерните й набези. Иван се скри в сянката на близкия чинар и проследи как кочияшът взема умело завоя към портите на двореца. Заради мрака завеските на прозорчето бяха дръпнати — фенерът осветяваше профила на принцесата.

Беше наклонила глава към някакъв младеж — рус и със сигурност християнин. В ръка държеше плод, който поднасяше към устата му.

Кочияшът изпсува тихичко, когато водещият кон ритна със задни крака, а останалите се заковаха на място. От рязкото спиране Есма Султан изпусна плода, който се претърколи на пода на каретата.

Главата й се показа от прозорчето и Иван Постивич видя, че очите й са изписани с дебела черна очна линия, а устните й проблясват под лунната светлина.

— Глупак! — провикна се тя на кочияша. — Не можеш ли да управляваш коне?

— Простете, султане — промърмори кочияшът и замахна с камшика си по задницата на водещия кон. — Този звяр май трябва да бъде кастриран!

Жребецът отново ритна със задни крака и останалите коне се дръпнаха назад в поводите си.

— Той може да не е единственият! — подвикна ядосано принцесата. — Постарай се да не друсаш повече мен и госта ми, защото, в името на Аллах, ще извърша въпросната процедура върху теб!

Иван Постивич видя как каретата изчезва зад портите на двореца. И усети как гърдите му се изпълват с пареща болка, а гърлото му се свива.

Тази нощ никой не повика еничаря, а следващата сутрин си беше почти същата като всички останали през последния месец. Нежна роса бе посипала тревата и цветята в градината. Дори и някой да бе удавил любовника на Есма Султан тази нощ, то това не беше Иван Постивич. Той бе стоял буден през цялата нощ, очаквайки почукването по вратата. Но не се бе появил никакъв слуга, който да го изпрати на доковете, нито пък се бе чул някакъв среднощен писък, въпреки че Иван не бе престанал да си представя глухия плясък на тялото, стегнато в чувала.

Когато се запъти към кухните да си вземе закуската, зърна русокос мъж, едва прехвърлил двайсетте, да върви към хамама, придружаван от две от прислужничките на Есма Султан. Младежът бе облечен в туника в аленочервено и златно и се усмихваше сънливо на момичетата, които се кискаха от двете му страни. Следваше ги главният евнух, раздавайки отривисти заповеди на двамата пажове, които се втурнаха напред, за да осигурят кърпите, сапуните и гърненцата с масла.

Иван Постивич се запъти право към Шафран и без да го предупреждава, сложи ръка на рамото му и го спря.

— Това да не би да е новият любовник на Есма Султан? И ако е така, защо се усмихва?

Очите на Шафран проблеснаха предупредително. Направи знак на останалите да продължават и едва тогава се обърна към него.

— Какво ти влиза това в работата, Кадир?

Постивич се загледа в лицето на евнуха, в извитите му предупредително устни и отбеляза спокойно:

— Защо? Че не съм ли и аз слуга на Есма Султан, не съм ли нейният палач? Нямам желание да извършвам подобни грозни грехове посред бял ден, когато мога да видя сълзите в очите на обречените, молещи за пощада!

— Не си призован да извършваш никакви задачи, Ахмед Кадир, освен да държиш отвратителната си уста затворена и да се научиш на мълчанието, подобаващо на всеки добър слуга на османците! Този мъж е гост на Есма Султан и ще остане с нея толкова нощи, колкото тя реши. Брат й, султанът, му пощади живота, стига да успее да достави удоволствие на султане и да не излиза от пределите на двореца. И ако се съди по представянето му през изминалата нощ, предстои му дълго и щастливо гостуване при нас!

Иван Постивич преглътна и попита:

— Случвало ли се е някой мъж да посети харема й повече от веднъж и да оживее?

— Разбира се, чорбаджи! Като че ли забравяш, че ти самият си имал това удоволствие! Подозирам, че тъкмо това е причината, поради която султанът е благоволил да пощади живота на точно този млад човек — за да бъде твой достоен съперник!

Иван Постивич изруга под носа си и се изплю отвратено върху мраморния под. Само след броени секунди се появи млад паж, който веднага забърса плюнката с ароматизиран парцал.

Еничарят се обърна и се загледа обратно към двореца, където дебелите кадифени завеси все още бяха спуснати, изолиращи външната светлина.

— Мъж, обладан от страстите си, има кратък живот! — просъска Шафран. — Не бъди глупак, Ахмед Кадир! Есма Султан не обича никого и освен ако не се омъжи, никой, който я е обичал, няма да остане за дълго жив! Моли се на Аллах тя да не се отегчи от това красиво момче още много луни, защото ако излезе извън стените на нейния дворец, то ще бъде обречено — по заповед на султана. Той е безмилостно ревнив към всеки, който забавлява сестра му, дори и за една нощ. Дано Бог се смили над това гръцко момче, защото моята господарка обикновено се отегчава доста бързо!

Жените от харема стояха пред хамама и се кискаха. Назип се качи на гърба на една от по-яките, надникна през дупките на решетките и през смях започна да разказва на останалите картините, които вижда.

— Той лежи върху камъните, по гръб, Лейла. Ауу, де да можеше всички богатства на османците да бяха така сладки като онова, което се разкрива пред очите ми! Очевидно нашата господарка тази нощ е яхала божествената колесница към небето, защото досега не съм виждала по-надарен от онзи там!

— Ти просто не си виждала никого другиго, освен султана, Назип! Въображението ти се ограничава до една-единствена нощ с един мъж и знаеш, че никога повече няма да видиш друг! — подкачи я русата прислужница и й помогна да се изкатери по-високо на гърба на другарката им.

— Ти не знаеш тайните ми, Лейла! Есма Султан ми е позволявала да гледам любовниците й, дори понякога да ги докосвам! Просто пазеше девствеността ми за брат си, но съм имала удоволствието да видя не един и двама мъже, вече възбудени! Но този е най-добрият екземпляр, който съм зървала в двора й, и доколкото мога да преценя, е най-увереният в себе си!

Евнухът на султана, който отговаряше за всяка крачка на Назип, се втурна ужасен откъм градината.

— Господарке Назип! Веднага слезте от там!

Назип въздъхна и пое ръката му, която той настойчиво й предложи, за да й помогне да слезе от гърба на приятелката си, която въздъхна облекчено, когато се освободи от товара си.

— Но какво можех да видя, добри ми пазителю — обърна се Назип към евнуха с дяволити очи, — освен облаците пара, които се надигат от баните! Няма нищо за докладване, освен че мъжът беше обгърнат в пара като невидим призрак за смъртното око.

Усмихна се на приятелките си от харема и прошепна:

— Де да можех да имам свободата на девица! Колко досадно и уморително е да бъдеш наложница на султана — от какви забавления само се лишавам, за да пазя честта му!

Докато евнухът я ескортираше към харема, Назип зърна великана. Опита се да му се усмихне, но устните й изоставиха това усилие и тя го изгледа състрадателно.

— Скъпи великане, не тъгувай! — изрече. — Есма Султан беше излекувана от твоята компания! Радвай се за здравето й, което Аллах ти изпрати, за да се възстановиш!

Постивич се втренчи в нея, но не каза нищо.

Назип се обърна към входа на харема и изчезна зад стените му.

Седемнайсета глава

Иван Постивич излезе от двореца на Есма Султан, проклинайки всичко зад стените му. Но какво можеше да очаква? Разбира се, че тя няма да го извика, освен ако няма полза от него. Беше глупак да си въобразява друго и сега ругаеше сам себе си, че е бил толкова слаб, та да се надява на нещо повече.

„Какъв бе този джин, който ме облада, че да копнея за любовта на една туркиня?!“ — запита се мрачно.

Отвъд стените на двореца бе обгърнат от зловонната смрад на жужащия град. Денят беше горещ, не се усещаше и повей от вятър и прахолякът се бе отложил като кадифе върху листата на кестените, линеещи под яркото турско слънце. По пазарите жегата буквално унищожаваше плодовете и месата на търговците и миризмата на гнило се смесваше с вонята на топлите кучешки изпражнения. Продавачите използваха навлажнени кърпи, за да защитят суровото си месо, ала въпреки усилията им то вече бе станало кафеникаво и никой не бе в състояние да отпъди от него ятата дебели мухи.

На доковете рибарите заливаха с хладка солена вода улова си. Кучетата лаеха и нападаха легионите чайки, които се спускаха, привлечени от вонята. Продавачите на риба бършеха чела и проклинаха непоносимата жега.

Постивич се запъти към брега на Босфора и плати на стар рибар една монета, за да го закара нагоре по Златния рог, към реката Ликус, където би могъл да наблюдава тайно конете, пуснати по ливадите, и нищо чудно дори да зърне любимата си кобила Пери.

Когато лодката приближи към другия бряг, Постивич зърна в полето колегите си Капъкулу, които се упражняваха. Но не играеха нито поло, нито джирит, а провеждаха занятия по военна подготовка по методи, създадени от европейските кавалеристи. В далечината забеляза и членовете на старата му орта, които тренираха така наречената от европейците „прецизна езда“. Движеха конете си в продължителен тръс — позорна походка за турски воини, и правеха серпентини по утъпканата трева. От тази гледка стомахът на Иван се сви така, сякаш бе видял неговата орта да провежда уроци по танци.

— Да бъдат проклети брадите им! — промърмори великанът при тази гледка. — Но с какво, в името на Аллах, са облечени?

Иван Постивич примижа срещу яркото слънце, за да огледа новите униформи на полка Капъкулу — казашки панталони, черни ботуши и сини сюртуци — униформата на европейските армии. Вместо тюрбани носеха малки червени шапчици, които изглеждаха като кутии, кацнали върху главите им. Иван пак изруга и се изплю отвратено.

Ето това беше „новият ред“ на султана, така наречените от него ешкинджии35. Това беше неговият план да ликвидира еничарите в името на „реформите“. Султанът бе откраднал традициите им, гордостта им, даже униформите им. И в момента убиваше бавно корпуса.

Рибарят заслони набръчканото си лице с изпъстрените си с белези ръце, придобили наситен махагонов оттенък от слънцето и солената вода, и извика възмутено:

— Светотатство! Облечени са като неверници!

Постивич кимна ядосано. Рибарят изсумтя и се почеса по тестисите.

— Проклети неверници! Каква полза имаме ние от техните нрави, а?! — възкликна еничарят. — Виж ги само! Като обучени кученца! Любимци на султана, моля ти се! Носят се в тръс, при това в кръгове, без нито капчица страст във вените си! Нито един турски кон не би губил духа си в прахта на неверническите паради. Та тези коне са родени да галопират като вятър, за да се вклинят право в редиците на врага, да останат горди и храбри чак до смъртта си!

— Говори се, че европейците ги хранели с горещи трици от кофи — вметна рибарят и се изплю отвратено. — Знам го, защото лично братовчед ми веднъж доставил дузина чували с трици за царските конюшни. Били от някакъв британски кораб.

— Само защото европейците страдат от запек не означава, че и нашите коне трябва да понасят задниците им! — изръмжа Постивич. — Да си държат изнежените кашички за пищящите копелета и хилавите старци! Защото нашите коне могат да си серат върху ботушите им и без чужбински слабителни!

Рибарят се заля от смях и започна да пляска върху протритите колене на панталоните си. Светлокафявите му очи бяха обагрени с пълзящия воал на катарактата, която един ден щеше да го ослепи и да го изпрати да проси на стълбите на „Ая София“. Но засега той си оставаше един стар турчин, който е имал честта да закара великия чорбаджия Ахмед Кадир нагоре по Златния рог и да сподели с него една сочна шега на гърба на неверниците.

Рибарят вдигна веслата под прежурящото слънце и изви лодката към устието на Босфора, кимайки благодарно на Аллах за великолепния ден и за професията му, която го държеше на вода в подобни горещини.

— Дръж го далеч от очите ми! — изпищя гласът й.

Иван Постивич се закова на място. Филигранната дърворезба на стените на харема пропускаше хладния бриз навътре, а звуците и тайните — навън.

— Няма да му позволя да ме доближи! Не приемай от него никакви подаръци и му прати обратно тази кърпичка! Няма да я докосна за нищо на света!

— Но, ваше височество, той моли да ви види и отказва да приеме каквато и да било храна или напитки, докато не го удостоите с аудиенция!

— Нека тогава да умре от глад, неверникът му с неверник! Би трябвало да го изгоня от двореца си, но това би го обрекло на сигурна смърт. Не е ли достатъчно, че пощадих живота му, като му позволих да обитава двора ми?! Шафран, трябва да намериш начин да го върнеш тайно в Галата!

— Брат ви, почитаемият султан, ще го издири и ще го убие на място! Знаете, че се е заклел, че никой мъж, който е познал леглото ви, няма да остане жив извън нашето убежище!

Принцесата му обърна гръб и започна да се бие по главата.

— Докога ще бъда преследвана от указите на брат ми?! Прокълнат човек, който не може да ми позволи да обичам и да бъда обичана, без да убива!

Шафран не отговори нищо.

— Не, не мога да понасям повече присъствието на този неверник! — продължи Есма Султан. — Кошмарите ми се върнаха! И непрекъснато усещам вонята на християнската плът на този поглъщащ свинско грък върху чаршафите и по косата си! Момичетата от харема ги праха вече три пъти, но още не мога да се отърва от вонята му. Изгорете всичко, до което се е докосвал!

Започна да крачи напред-назад, но накрая спря и извика:

— Шафран, трябва да намериш начин да го изведеш от този дворец! Прекарай го през Босфора. Изведи го нелегално до Бяло море, където може да се чифтосва със собствения си вид. А на брат ми ще кажем, че сме правели среднощна разходка, когато лодката се е обърнала и той се е удавил!

— Но, султане, нали знаете, че той ще се върне при семейството си в Галата?! И султанът моментално ще изпрати своите солаци да го убият!

Принцесата скочи на крака, стисна юмруци и ги размаха под носа на слугата си като непокорно дете.

— Ако стане така, значи такъв му бил късметът! Аз не съм ли дъщеря на султан Абдул Хамид?! Нямам ли право да решавам кой да живее в двореца ми и кой не?! И защо трябва да търпя човек, когото ненавиждам?! Погрижи се още тази нощ да се отървем от него! А какво ще стане по-нататък, е в ръцете на Аллах. Извикай палача ми и му кажи да пренесе гърка на някой друг бряг! Заповядвам ти!

— Да, ваше височество.

— А сега ме остави. Трябва да си почивам. От три нощи насам не съм мигнала.

Когато евнухът излезе от харема, завари Постивич и един солак на ръба на сбиване.

— Ахмед Кадир, махай се! — крещеше солакът. — Тук вече нямат нужда от теб!

— И откога един солак може да ми дава заповеди, а?! — не му оставаше длъжен еничарят. — Нещастно псе такова, забравяш се!

— Давам ти заповеди, защото нямам нужда от теб! Ако те видя още веднъж да доближаваш входа на харема, ще ти рязна гърлото!

Иван Постивич направи мръснишки знак с ръка, сочейки гениталиите си.

— Що не пробваш още сега, а? Да провериш дали ще ти се получи, страхлив албанецо! Хайде де, ела! Нека проведем още сега тази твоя дискусия, та тъкмо да мога навреме да ти скърша врата като на пиле!

— Ахмед Кадир! — изкрещя Шафран. — Престани! А ти, солак, не забравяй, че получаваш заповедите си от мен! Чорбаджи, изчакай ме в стаята си! Нося ти поверително съобщение от султане!

През тази нощ една синя лодка проряза водите на Босфора с един-единствен фенер, висящ на носа й, и тъмна фигура, извисяваща се над него. Лодката приближи плавно към доковете пред двореца на Есма Султан.

Двама пажове и един евнух с тюрбан стояха до златокос младеж, облечен в красиви дрехи, който се взираше притеснено в тъмната неподвижна фигура при носа на лодката.

— Ти си първият мъж, който успява да избегне гнева на султана — прошепна му Шафран. — Благодари на Аллах за спасението на живота си! Имаш го благодарение на добрата воля на нейно височество Есма Султан. Не забравяй, че тя самата рискува с това необуздания гняв на брат си!

— Но… солаците на султана… Те ще ме намерят и ще ме извлекат от къщата на баща ми!

— Ако се върнеш в Галата, със сигурност ще бъдеш убит още преди първи петли, гарантирам ти! Затова потърси убежище в гръцката си родина или във външните територии на империята, където никой не знае историята ти!

— Ама… аз доставих удоволствие на султане по всички възможни начини! Всяка нощ се представях до максимума на мъжествеността си! Защо тогава сега тя ме прогонва от Константинопол — единствения дом, който познавам?!

Главният евнух повдигна брадичка и направи знак на лодката, чийто нос почукваше леко по дървените дъски на дока. Когато пажовете наклониха факлите си, за да осветят пътя на гърка към лодката, светлината им разкри скованото от ярост лице на великана.

— Прогонва те, за да спаси мизерния ти живот, нещастнико! — отговори евнухът. — Хайде, качвай се на лодката и кажи една молитва за благодарност към господарката ми! — дръпна го и му прошепна в ухото: — И не казвай нищо повече в присъствието на великана! Желанието му да те убие, е не по-малко от това на султана и само споменаването на името на султане ще бъде достатъчно, за да събуди гнева му!

Русокосият младеж потрепери, когато погледна люлеещата се лодка, а после лицето на чорбаджията под потрепващата светлина на факлите. Горната устна на великана бе извита ехидно и в нея гъркът разпозна жаждата за кръв на сърбите — народ, който не отстъпваше с нищо по жестокост на турците.

— Палачът на Босфора! — разтрепери се гъркът. — Значи ме изпращаш на сигурна смърт!

Шафран го бутна напред. Гъркът се препъна и падна на самия док, на сантиметри от водата. Иван Постивич изобщо не помръдна, за да му помогне, и гъркът сам припълзя в лодката.

В суматохата никой не забеляза една друга лодка — царски кайък, който се плъзгаше по течението отвъд доковете на Есма Султан. Ако я беше забелязал, щеше да зърне в нея призрачно бялата кожа на някакъв дребосък с туника в бяло и аленочервено. Призракът направи знак на лодкаря, който тихо прибра весла и насочи лодката към тръстиките, които растяха покрай бреговете на Босфора.

Лодкарят Ахмед — този, който толкова често и толкова неохотно бе извеждал Иван Постивич в същите тези води за пътешествия, сходно на това — загреба здраво през устието на Златния рог. После насочи лодката към азиатския бряг на Босфора, където гъркът можеше да се скрие, докато си намери кораб за Бяло море, който да го откара до родината му.

Принцесата беше дала на гръцкия младеж злато, за да си уреди пътуването — злато, което беше скрито в подгъва на богато бродираната му туника. Сега той започна да опипва притеснено монетите си, изпълнен със страх от надвисналия над главата му палач на султане.

Когато стигнаха до дълбините на Босфора, точно в средата на пътя между Европа и Азия, Иван Постивич направи знак на лодкаря да спре. А след това се загледа продължително в мястото, където доскоро бе давил толкова много мъже.

— Защо спираме? — изписка притеснено гъркът. Изправи се и движението му разлюля лодката. — Нали беше инструктиран да ме откараш до азиатската страна?

Иван Постивич измести поглед от тъмните води към мъжа, а после отново се загледа в морето.

— Направи каквото ти е заповядала принцесата, еничарю! — примоли се отчаяно гъркът. — Нали евнухът ми гарантира безопасно прехвърляне на азиатския бряг?!

Лодкарят погледна към великана, който се извисяваше и над двама им.

— Да продължавам ли, Ахмед Кадир, или искаш да се позадържим още мъничко?

— Само още няколко минутки, Ахмед — кимна Постивич. — Просто искам да задам на затворника няколко въпроса.

Гъркът преглътна уплашено и изломоти:

— Ама аз не съм затворник! Аз съм гост на Есма Султан!

— И преди съм забавлявал нощните й гости — изръмжа великанът. — И не мога да разбера с какво толкова си по-различен от тях.

Младежът се огледа безпомощно и запелтечи:

— Ама тя ми даде злато, за да избягам! Даже ми пожела всичко най-хубаво!

— Не я забелязах да те придружава на доковете, за да ти пожелае приятно пътуване.

Пътникът рязна част от подгъва на туниката си с ножче, което бе втъкнал в пояса си, извади една монета и рече:

— Ето! Ще ти дам злато, но те умолявам да не противоречиш на заповедта на султане! Греби към брега, лодкарю, и за теб също ще има злато!

Златото улови светлината от фенера и проблесна в нощта. Иван Постивич удари ръката на пътника и запрати безценното парче метал във въздуха. Монетата се приземи с далечен плясък във водата.

— Погледни ме в очите, куче! Кажи ми какво прави със султане!

— Ахмед Кадир — прошепна лодкарят, — какъв е този въпрос?

Гигантският офицер не отговори. Само стисна гърка за врата и младежът започна да хленчи:

— Смили се над мен, Ахмед Кадир!

— Кажи ми как стана така, че се озова в леглото на Есма Султан, или още в тази минута ще умреш!

Гъркът започна да диша на пресекулки, докато великанът стягаше пръстите си все по-силно около врата му.

— Моля те, пусни ме и ще ти кажа всичко!

Великанът отпусна захвата си и запрати младежа на дъното на лодката така, сякаш беше перце. Лодкарят пусна веслата във водата, за да уравновеси лодката. Задържа я, но не каза нищо на чорбаджията, който продължи да стои прав въпреки клатенето.

— Говори, византиецо! — изръмжа Постивич. — От самото начало!

Пътникът разтри врата си, зачервен от пръстите на великана, и започна:

— Една вечер при мен, в Галата, дойде пратеник на султане.

— Името му?

— Не си го спомням. Беше бял евнух, дебел и алчен, с лавандулови устни, подпухнали като наденици, но беше облечен в царската туника в аленочервено и златно. Каза, че принцесата била чувала да се говори за моите… — не посмя да довърши.

— Твоите какво? — подкани го Кадир.

— За моята красота и мъжествеността ми — промърмори гъркът, без да смее да вдигне очи от ботушите на великана. — Точно така се изрази дребният бял евнух. Каза, че принцесата имала нужда от компаньон, че била останала вдовица и накрая била разбрала, че не може да живее без любовта на мъж.

— Ти глух ли си, та не си чул за мъжете, които Есма Султан е удавила? Не си ли чувал скръбния вой на десетки християнски семейства от Галата и Пера, които изгубиха скъпи сродници в дълбините на Босфора?!

— Евнухът ми обеща, че този път тя не искала такива работи. Била излекувана и търсела любовта само на един мъж. Увери ме, че ще бъда защитен под Знамето на Пророка и от султан Махмуд Втори!

— И откога Знамето на Пророка защитава неверници, които си лягат с османски принцеси?

Пътникът се опита да отговори, но устата му беше твърде пресъхнала. Единственият звук, който излезе от нея, бе дрезгаво грачене.

— Добре де, давай по-нататък — подкани го великанът. — Тя чакаше ли те в каретата?

Гъркът кимна, едва успя да преглътне, но гласът му се върна и той продължи:

— Бях инструктиран да се приближа до каретата със сведен поглед. Евнухът ми каза да се поразходя напред-назад край прозорчето, за да може тя да ме види отблизо. После ми заповяда да се оттегля в моята къща, където той ще ме изкъпе.

— Ти не се ли уплаши?

— Да се уплаша ли? Не, разбира се. Досега никоя жена не се е уморявала от моята любов! — извика за първи път гъркът с гняв, роден от гордостта. — Защо една османска принцеса да бъде по-различна? Освен това имах обещанието на евнуха, подпечатано с това…

Извади нещо от джоба си. Беше пръстен със смарагд, с полумесеца на намаляващата луна и диамантена звезда встрани.

— Евнухът ми подари този пръстен в знак на обещанието на султана да пощади живота ми, стига да остана верен на сестра му и да не напускам пределите на нейния дворец! Евнухът допълни, че принцесата била започнала да отдава душата си твърде много само на един мъж, който не бил достоен дори да оближе прахта от обувките й, затова аз трябвало да се превърна в негов заместител и да отвлека вниманието й от него. Така че служех на самия султан, когато приех!

Кръвта нахлу в главата на Иван Постивич и започна да бушува в ушите му.

— Евнухът е действал като сводник на сестрата на султана! — изръмжа.

Гъркът преглътна при тези думи, защото осъзна, че великанът трябва да е луд, за да изрича такива предателски слова. Само промърмори:

— Обещаха ми злато и имоти. Направих само онова, което ми беше казано, което ми бе заповядано да сторя!

Великанът се приведе към мъжа, хвана го отново за гърлото и наклони лодката толкова силно, че тя пое малко вода, преди лодкарят да успее отново да я уравновеси.

— Кажи ми как я съблазни, а? — изсъска.

— В името на Спасителя, изобщо не съм я съблазнявал! Всъщност тя бе тази, която ме съблазни!

— Разкажи ми всичко, грозно псе!

— Ахмед Кадир — намеси се лодкарят, — моля те, не измъчвай човечеца! Чувал съм много истории за съблазните, които използва султане. Така че в случая изобщо не става въпрос за чест, която трябва да се защитава! Дай да откараме този човек в безопасност и да забравим тази нощ!

Чорбаджията не отговори — само стисна още по-силно гърчещия се като червей грък.

— През първата нощ — прошепна — тя каза ли нещо в мига на екстаз?

Главата на жертвата му вече беше само на сантиметри от дълбините на Босфора. Писъкът му се понесе над водите и дивите кучета му отвърнаха с воя си.

— Кажи ми или ще умреш!

— Да! Викаше името на друг мъж!

— Какво? Подиграваш ли ми се? Ако е така, помириши морската вода, защото тук ще бъде гробът ти!

— Не, не! — изпищя гъркът. — Не ти се подигравам! Тя наистина викаше многократно името „Иван“ и по бузите й се стичаха сълзи като на ударено дете! „Иван“! Кълна се, това повтаряше! Някакъв руски любовник. Не знам друго!

Изхлипа жалостиво.

Иван Постивич бутна в лодката ужасения до смърт младеж и най-сетне се отпусна тежко на носа на лодката, едва поемайки си дъх. Накрая дрезгаво изрече:

— Греби, лодкарю! Откарай ни колкото е възможно по-бързо до азиатския бряг!

Синята лодка достигна азиатския бряг за по-малко от час. Никой не изрече и думица повече, докато дървеният й корпус не се удари в дъските на дока, събуждайки заспалия анадолски страж.

— Кой е там? — извика стражът.

— Слугите на Есма Султан. Водим пътник, който трябва да бъде предаден по живо, по здраво в твоята смяна. Помогни му да се качи на брега!

Гъркът не чака втора покана и изскочи веднага от лодката. В мига, в който обутите му в скъпи пантофки крака усетиха твърда земя, той побягна с всички сили надалече от брега. И започна да се катери по хълма, който се издигаше над водите, а под краката му се разхвърчаха дребни камъни.

— Но какво прави той? — извика слисано стражът. — Защо бяга?

Иван Постивич махна с ръка и отговори:

— Не му стига вътъкът за пътуване по море. Най-вероятно е трябвало да повърне в храстите.

— Че какво искаш — грък! — промърмори стражът и сбърчи отвратено нос. Прозина се, пожела всичко хубаво на оттеглящата се лодка и приклекна до близката черница, за да продължи да пие чая си. И изобщо не забеляза двете фигури, които се плъзнаха в мрака право след русокосия младеж, с проблясващи под лунната светлина остриета на извадените ками.

Лодкарят изчака да отдалечи лодката си достатъчно от брега и едва тогава попита:

— С какво е успяла да те омагьоса толкова силно, приятелю? Тази нощ се държа като побъркан!

Иван Постивич сви рамене и се загледа в движещите се след тях вълни. Мина доста време, докато отговори:

— Не мога да виня за поведението си Есма Султан.

— Ахмед Кадир, не забравяй какви бяха последните думи на осъдените, които заедно с теб сме давили! Благодаря на Аллах, че тази нощ не се налагаше да убиваме този русокос младеж!

— Аз едва не го убих.

— Да, видях смъртта му в очите ти. Какъв демон те беше обладал?

— Не съм много сигурен, лодкарю. Само знам, че демонът е много по-силен от мен!

Откъм гъстата мъгла на азиатския бряг се понесе писък и прониза неподвижния въздух на нощта. Иван Постивич и лодкарят Ахмед се обърнаха и наостриха слух. Но не чуха нищо повече освен плискащите се вълни на Босфора.

Ирина бе видяла как изпращат брат й на някаква нощна задача в морето. Беше видяла да извеждат и младия гръцки любовник на Есма Султан от двореца, но не беше нито вързан, нито със запушена уста.

Тя хукна към Шафран, без да обръща внимание, че копринените й пантофки шляпат неестествено по мраморния под.

— Каква е тази работа? — извика, едва поемайки си дъх. — Да не би палачът да се е върнал към задачата си на убиец?

Шафран се обърна, изгледа й примирено и отговори:

— Това зависи изцяло от Ахмед Кадир и неговата съвест. Ако гордостта му е по-силна от душата му, пак ще убие. Но този път кръвта му ще полепне само върху неговите ръце, а не на Есма Султан.

Ирина реши, че ще чака Иван да се върне, независимо от късния час. Разхождаше се в градината и слушаше плясъка на вълните в стените. Накрая забеляза светлината на фенера и помоли един паж да изтича и да доведе еничаря право при нея.

Нощта беше гореща, но след полунощ откъм Босфора нахлу лек бриз, който пораздвижи малко въздуха. Големите листа на чинарите започнаха да шепнат, раздвижвани от вятъра.

Ирина приседна на пейка до един от любимите фонтани на Есма — висока колона с поредица от няколко басейна с различна големина, от които водата преливаше като водопад.

Видя силуета му да влиза в градината откъм западната порта. Само един мъж в Османската империя би могъл да хвърля толкова огромна сянка под лунната светлина.

— Ирина, защо ме викаш толкова късно? — изрече той с глас, одрезгавял от изтощение.

— Уби ли гърка? — изрече директно тя с глас, студен като мрамор.

— Не. Оставих го по живо, по здраво на азиатския бряг, за да се върне в родината си.

Ирина предпочете да не спори с него, че родината на гърка бе тук, в Константинопол, в квартала Галата, където е роден и той, и неговите предци. Само се загледа в лицето на брат си, опустошено по-скоро от емоции, отколкото от физическо изтощение. Той приседна до нея и масивните му рамене се огънаха под някаква невидима, известна само на него тежест.

— Обичаш я — изрече простичко Ирина, галейки сплъстената му от соления морски въздух светлокестенява коса. Тежкото му тяло се отпусна в обятията й и тя долови тихо ридание, без сълзи.

— Не мога да си позволя да обичам една убийца. Виждаш ли как ме отхвърли, след като се поправи?

— Тя изобщо не е толкова добре, колкото си мислиш. Гъркът беше просто за развлечение. Престъпленията й отново започнаха да я преследват. Но не си вярва да остане насаме с теб и да ти го признае.

Настъпи тишина, в която Ирина усети лека промяна в емоциите на брат си, неуловима като първата вълна, която променя посоката на прилива и отново изтегля морето от брега.

— Дано виновният й труп гние в ада! — изрече той, изправи се, издиша дълбоко и изпъна гръб. — Станал съм мекушав като жена без възможност за участие в бойни действия! И няма да позволя на една жена да изпие мъжествеността ми!

Погледна сестра си право в очите и изсъска:

— Тя е османка, а брат й е мой враг! И той ще плати с живота си за измамата и хитростта! Ще му отмъстя заради унижението, на което подлага корпуса на еничарите! И за смъртта на повече от двеста жени и деца, които удави! И за всички грозни неща, които съм извършил в името на султана!

— О, не! — възкликна ужасена Ирина и се хвана за гърлото. — Не тръгвай по пътя на кръвта! Избери пътя на бекташите и загърби всичко! Помири се със султана и сложи край на тези кръвопролития!

— Не може да има мир при това положение! Той вече стигна твърде далече в злините си! Еничарите са кипнали от ярост!

Изправи сестра си на крака, придърпа я към себе си и я прегърна толкова силно, че едва не я задуши.

— Моли се за мен! — прошепна в ухото й. — Времето настъпи!

— Не! — изкрещя тя. Отвърна й кучешки лай.

И моментално се чу глас на солак:

— Кой е там?

— Трябва да вървя — прошепна дрезгаво Иван. — Моли се за мен на Богородица, сестро! Моли се и на мъртвата ни майка!

Ирина падна на колене и сплете ръце пред гърдите си, умолявайки го да спре. Но брат й не спря.

— Аз съм, Ахмед Кадир! — извика, за да успокои стража. — Помолих Безмиалем да предаде съобщение на Есма Султан и съдържанието му я стресна.

Солакът вдигна фенера и освети Ирина, която се изправи на крака, установявайки, че влажната трева е оставила петна по шалварите й.

— Добре ли си, Безмиалем? — попита той.

— Да — извика тя. — Върви си с Бога!

Останала отново сама в градината, Ирина приседна обратно на пейката и се вторачи в студените звезди над главата си. Незнайно защо си спомни за суфите бекташи — как вдигаха лица към небесата, люлеейки се като житни класове.