Нощите на османската принцеса

Шеста глава

В полунощ Иван Постивич бе приет във външните апартаменти на харема, където се намираше принцесата. Изписаните й с къна ръце оправяха нервно завесите на огромния прозорец, който гледаше към Босфора.

— Викали сте ме, ваше височество — изрече той и спокойно тръгна напред, като само маркира поклон, доближавайки неспокойната принцеса.

— Разбира се, че съм те викала, глупако! — сряза го тя, махвайки с ръка. Гривните с тежки рубини тръпнеха на ръцете й. От спокойствието и непринудеността, с които я бе оставил сутринта, не бе останала и следа. — Никой мъж не би посмял да влезе в царския харем без изричното съгласие на султане.

— Не знам за другите мъже, които са били приемани в харема ви.

Тя се завъртя рязко на пети и го погледна право в очите.

— Чист ли си? — попита властно. Иван забеляза капчици пот по бледото й чело. — Шафран, кажи ми, еничарят беше ли измит внимателно?

— Смарагд извърши лично необходимото ритуално измиване — отговори главният евнух.

Тя подуши въздуха и отсече:

— Около него се носи някаква крайно неприятна миризма на мъж, която мърси харема с вонята си!

— Мога да го отведа лично обратно в хамама, ваше височество…

— Не, остави го тук! Ще изтърпя присъствието му и отвратителната му миризма. Запалете благовония и ни донесете ментов чай, за да прочистя гърлото си. Седни, еничарю!

Иван Постивич приседна върху огромна копринена възглавница и кръстоса крака.

— Отново имах кошмари и отново усетих смрадта на загниваща плът — каза тя, притиснала белите си ръце до бузите си. — Зейнали мъжки челюсти, разкриващи жълти зъби, които се рушат и ми пищят, но от вонящите им усти не излиза и звук.

Султане въздъхна и покри носа и устата си с ленена кърпичка, напоена с лавандулово масло.

— Не я ли усещаш? Отвратителната смрад на гнилост?

Иван Постивич постави ръце върху бедрата си и подуши демонстративно въздуха. После театрално си пое дълбоко дъх, издувайки големите си гърди. Накрая издиша бавно, като се усмихваше.

— Не усещам нищо друго, освен сладките женски аромати на талк и жасмин. Може би и малко мускус. Топлото ухание на къпани жени, жадни за мъж между краката си.

— Безочието ти не познава граници — отбеляза султане, но веднага след това й се повдигна и тя скри лице с ръцете си.

— Не мога да понасям и минута повече тази отблъскваща воня! Извърши християнските си чудеса, които направи снощи! Прогони веднага демоните, еничарю, заповядвам ти!

Иван Постивич погледна слисано османската принцеса. Вече знаеше, че никога няма да забрави този момент — сестрата на султана да моли за помощ от човек, взет в робство още като невинно момче. Една мюсюлманска по рождение османска принцеса да търси утехата на изповедта, свещения ритуал на християнството!

— Аз не върша чудеса и вече не съм християнин. Бях обрязан и помохамеданчен изцяло още като момче, принуден да се откажа от вярата си, от родината си и от семейството си. А снощи просто седях, както правя и сега, и ви слушах любезно — като верен слуга на една османска принцеса. Ако се е случило чудо, което ви е изцелило, то тогава то е дар от Аллах, защото аз не съм способен на подобно дело.

Султане свали ръце от лицето си и изпъна гръб. Никога повече нямаше да си позволи да показва слабост.

В този момент на вратата почука главният евнух и влезе, следван от две черкезки робини. Златните им къдрици бяха сплетени на плитки и вдигнати на главите им, покрити с малки алени шапчици.

Едната сервира чай със замах, изливайки го от голяма височина в чашата. Другата поднесе чашата на султане, преди което я опита лично за отрова.

— Не! — отсече раздразнено принцесата. — Първо сервирайте на госта ми!

Изненаданата робиня отнесе чашата на еничаря, който огледа красивото й лице с гладния поглед на мъж.

— Тя май ти харесва — отбеляза принцесата, забелязвайки прикования му в момичето поглед.

— Разбира се — кимна Постивич, без да отлепя очи от красивото й лице и голия й врат. — Аз съм мъж. Как тогава да не се впечатля от една красива жена? Особено от такава без яшмак, който да скрива красотата й!

Робинята се изчерви, но показа удоволствието си от вниманието, което й беше оказано от почетния гост на султане с една сладка усмивка, която разкри и трапчинките й.

— Воалът е измислица на мъжа, за да пази онова, което смята за своя собственост. Никоя от моите робини не носи яшмак — ние показваме лицата си на Аллах без никакъв свян.

Еничарят все още съзерцаваше прехласнато момичето.

— Това е достатъчно, Лейла! Свободна си за тази вечер! — отсече султане. — Искаме уединение!

— „Лейла“ означава „черна“. Защо я наричате така, когато е толкова бяла и руса?

— „Черна и изобилна като нощта“ ми се стори подходящо име за една руса черкезка. И ние в харема си имаме нашите приумици и капризи.

Иван Постивич сви рамене. Той не разбираше глупавите забавления на жените, нито имаше желание да ги обсъжда. Мислеше си само дали би имал възможността да положи грубите си ръце върху сметановата кожа на младата жена и да я обладае. Иначе изобщо не го интересуваше какво правят жените в свободното си време.

Султане изучаваше внимателно реакцията му. Среса кестенявата си коса с натежали от пръстени пръсти и отбеляза:

— Виждам съвсем ясно презрението ти, Ахмед Кадир. Ти ме презираш и ненавиждаш отношението, което получават жените в моя дворец, защото смяташ, че жените са поставени на земята, само за да доставят удоволствие на мъжа. И като мислиш така, си глупак!

Иван Постивич започна да сърба чая си, загледан право в чашата. Беше вярно — Есма Султан си играеше с властта си, преструвайки се, че жените са равни на мъжете. Поведението й беше светотатствено и обида за Аллах, който чрез думите на Мохамед е постановил, че мъжете са силният пол, който трябва да защитава и пази жените.

— Какво желаете да ми разкажете тази нощ, султане? — попита.

Есма Султан се загледа във фината порцеланова чаена чаша и се замисли. Вдигна бавно очи към очите на еничаря — той видя, че под светлината на свещите очите й стават шоколадови. Облиза устни и заговори:

— Ще ти разкажа една приказка, която ще ме успокои. Приказка за детство и невинност.

Иван усети, че нещо го пробожда в сърцето — бързо отлитащ спомен за собственото му кратко детство.

— Ще ти разкажа за едно момиченце, което някога живееше в харема. Името й беше Софи и беше приета в сарая, когато аз бях на девет години.

Есма Султан млъкна внезапно и се огледа, сякаш търсеше шпиони. После плесна с ръце и на вратата се появи Шафран.

— Подсигури вратите и отвори всички шадравани! Не искам никой да чува разговора ни, Шафран!

Главният евнух се поклони дълбоко и заотстъпва назад с все така сведена надолу глава. Не след дълго се чу плясъкът на водата в шадраваните — и вътре, и извън двореца.

— Разказът ми е само за теб, Ахмед Кадир — рече тя. — Султанът има уши навсякъде, а най-много — в моя дворец!

— Когато пристигна, Софи не можеше да говори нито османски турски, нито арабски, нито персийски — само някакъв гърлен език на една от Северните провинции. Първоначално дори си мислех, че тя изобщо не може да говори, а само мучи, докато търка сините си очи с кокалчетата на ръцете си, за да си изтрие сълзите. Доколкото можех да преценя, тя беше някъде на моята възраст, може би малко по-млада. Майка ми веднъж поясни, че тя била доведена от земи, които са прекалено на север, за да достави удоволствие на баща ми, султана. Затова трябвало да остане под надзора на майка ми и да получи образование като принцеса. Тя беше най-красивото създание, което някога съм виждала!

Султане се замисли, а после продължи:

— Майка ми казваше: „Трябва да бъдеш любезна с нея, Есма. Но гледай да не се сприятеляваш много с нея, защото това само ще те натъжи!“ Тогава не разбирах думите на майка ми. Бях във възторг от мисълта, че това момиче с руса коса ще ми стане другарче в игрите и ще спи в същата стая, в която спим аз и майка ми. Седях до нея, когато тя лежеше в леглото си, изтощена от сълзите, галех златната й глава и тананиках приспивни турски песнички, за да успокоя страховете й. „Не плачи, кючук28!“ — казвах й, защото тя наистина беше по-дребна и по-млада от мен.

И макар тя да не разбираше и дума на турски, вдигна глава и се втренчи в мен. Мисля, че бързо видя, че в харема съществува доброта и че вече няма да бъде опипвана от груби мъжки ръце, чиито пръсти са докосвали детските й гениталии, за да се уверят, че е девица и че може да бъде допусната в светостта на харема ни.

Но тогава беше време на пълна невинност, когато нямах никакво понятие от истинската цел на харема. За мен той беше детски рай, където бях глезена от всички и където всички ми угаждаха. Въпреки предупрежденията на майка ми двете със Софи станахме големи приятелки. За мен тя бе много по-близка, отколкото братовчедка ми Хатидже, сестрата на Селим. За него се говореше, че ще бъде следващият султан след баща ми и аз се наслаждавах на мисълта, че моят добър и мил братовчед някога ще управлява империята. Но тогава това изглеждаше по-скоро като далечна надежда, защото него го държаха затворен в клетката за принцове. Виждахме го само в празнични дни и аз очаквах с нетърпение възможността да го видя седнал вдясно на баща ми. Но сестра му Хатидже беше вечно нацупена и мързелива, затова много повече предпочитах компанията на новата ми руса сестричка.

Моята Софи ме придружаваше навсякъде, функционирайки като моя, макар и често непокорна прислужница. Най-жадуваните ни разходки бяха с имперските карети, ескортирани от евнусите. Беше ни позволено да гледаме през дупките между дъските на каретите игрите на джирит и поло, в които моите братя се състезаваха срещу елитните Капъкулу еничари.

Тук Есма Султане се усмихна тъжно на госта и продължи:

— Точно там те видях за първи път, чорбаджи, както и подвизите ти на гърба на конете. Ти беше най-младият от играчите, но господарят на конете те смяташе за много кадърен. А аз бях една от многото турски принцеси, надничащи иззад тежките кадифени завеси на имперските карети, докато млади роби ни вееха с щраусови и паунови пера в нещастен опит да намалят непоносимата горещина около нас. Каретите бяха заобиколени със солаци, а пред вратите им стояха по двама евнуси.

Иван Постивич внезапно изправи гръб и възкликна:

— Гледали сте игрите?

— Да, джирит и поло бяха любимите ни занимания. На света нямаше нищо друго, което да успокои повече душата на скъпото ми другарче от гледката, та дори миризмата на коне. Въпреки че не ни се позволяваше да напускаме пределите на каретите, тя притискаше очи и уста в решетката на лакираната стена и се опиваше от миризмата на тези животни, които очевидно зареждаха духа й. И винаги поддържаше отбора на Капъкулу, което ме вбесяваше, защото безсъмнено беше държавна измяна да предпочетеш някой друг, освен османския двор. Ала въпреки упреците ми тя вдигаше малкия си бял юмрук във въздуха при всяка точка, която отбелязваше вашата орта, а след това дни наред не говореше за нищо друго, освен за коне и за уменията на ездачите. Тогава за първи път я чух да говори за мъж по начин, напълно освободен от страха.

Постепенно осъзнах, че бих могла да я успокоявам с легенди за коне, така че започнах всяка вечер да й разказвам нова приказка за приспиване. Тя предпочиташе истории за жени, затова прерових всички наши библиотеки в Топкапъ за истории за подвизи с коне. Наредих на всичките си учители да преровят целия Константинопол за разкази за жени с коне, с които да радвам малката си приятелка. От Персия, Египет и Афганистан започнаха да пристигат книги и пергаменти — от благородници, надяващи се да получат благоволението на султана, като задоволят един каприз на любимото му дете.

Четях на Софи приказки от нашия велик турски поет Деде Коркут. Любимата приказка на Софи беше историята за принц Бамсъ Бейрек, синът на принц Бай Бюре, който отива да иска ръката на принцеса Чичек. Но не царските особи привличаха вниманието й — всъщност тя ме молеше да прескоча тази част, за да стигнем до мястото, където прислужницата на принцеса Чичек предизвиква принца на три дуела — по стрелба, борба и езда, преди да го пусне да види принцесата за първи път. Аз се опитвах да разигравам конните състезания и тези по стрелба от кон между прислужницата и принца и Софи пляскаше щастливо с ръце. Безименната слугиня държеше юздите на коня със зъби, управлявайки го само със седалищните си части и краката си, докато хвърляше копието в джирит. Според поета жената търпи поражение едва в третото състезание — по борба, когато принцът стисва една от гърдите й и я сваля под себе си, с което побеждава.

Еничарят се разсмя, но после бързо прехапа устни. Есма Султан го изгледа с повдигнати вежди, а после продължи:

— Софи мразеше края на тази приказка, затова аз повтарях после частите, където прислужницата следваше веруюто на древните турци, посветили се изцяло на култа към конете. Исках да я накарам да мисли, че ние, турците, които я бяхме пленили, не сме толкова лоши. И само историите за коне бяха в състояние да прогонят страха и омразата й. „Софи, сигурно си чувала древната турска поговорка, че турчинът се ражда в колиба, живее на свобода и умира на гърба на коня сред полето“ — повтарях често. „Свобода“ — прошепваше тя, отпускаше глава върху възглавницата и заспиваше. Забелязвайки насладата й от древните легенди за конете, аз заповядах на евнусите да потърсят на пазара дървени статуетки на коне, за да може тя да си играе върху плочките в сарая и да изгуби страха си от мъже и от втората си родина. И наистина, докато играеше, всеки евнух вече можеше да се приближи до нея, без да събуди в душата й страх — тя просто го пропъждаше от мислите си, докато пръстите й не преставаха да местят по плочките красивите дървени статуетки на любимите й коне.

Особено голямо внимание й направиха древните приказки на Шехеразада. Разказах й онази за двамата принцове и принцесата, които били пуснати в лодка по реката от завистливите си лели и как тримата пораснали и се превърнали в умели стрелци и ездачи. В крайна сметка именно уменията на принцесата и мъдростта й спасяват живота на братята й и спомагат за успешното им завръщане в двореца на техните родители. Софи обожаваше историите на древността, когато турските, персийските и арабските жени са яздели коне като воини. Често й ги изброявах на пръстите си: Зенобия, съпруга на Оденат, царя на Палмира, която яздела рамо до рамо със съпруга си в битките срещу персийците и готите. Шарифа Фатима — дъщеря на имам, която завоювала Сана. Царете на Персия са наемали за охраната си жени. Великата поетеса Ел-Хаанса, живяла по времето на Мохамед, оставила перото си и спечелила репутация на велик воин. И накрая — най-младата съпруга на Пророка, Айша, която яздела начело на армията си и навлизала в битка със страховити писъци. „Но защо тогава ние седим тук затворени, като животни в клетка? — питаше Софи. — Щом жените могат да яздят и да се бият, защо и ние да не можем? Защо да не яздим конете си през полята и да живеем и умираме свободни, както сестрите ни преди нас?“ Аз не разполагах с отговори на тези нейни въпроси. Затова, преглъщайки, промърморвах: „Такова е желанието на баща ми. Не трябва да поставяш под въпрос желанията на султана, малка сестричке!“

Но не можех да позволя духът й да бъде убит напълно. Тя беше непокорна и разглезена като всяка принцеса и аз й угаждах. Рано сутрин тичах след нея из коридорите на сарая и я гонех, а тя се носеше с красивата си нощница — докато я оставеха, разбира се. Презираше издутите шалвари, които жените в харема трябваше да носят през деня. Робите я причакваха и събличаха веднага нощницата й, докато тя риташе и виеше в знак на протест. Една сутрин успя да се измъкне на прислугата, преди да й нахлузят шалварите. Златните й къдрици се вееха зад нея, докато тя обикаляше чисто гола мраморната зала. Аз тичах след нея и се кикотех толкова силно, че по бузите ми се стичаха сълзи. Виках след нея: „Спрете славейчето! Избяга от клетката си и сега отказва да навлече оперението си!“ И докато си тичаше така по коридора, тя се натъкна право на баща ми — султана. Като я видя, той ахна слисано. Аз веднага прегърнах Софи и я избутах зад гърба си. Откакто похитителите й я бяха опипвали така нагло, тя се ужасяваше от мъже. Усещах я как трепери зад мен. „Скъпи татко, прости й, това беше случайно. Софи не е искала да обиди никого!“ Но преди някой друг да каже каквото и да било, до нас застана майка ми, метна завивка около голото тяло на Софи и извика властно: „Есма и Софи, веднага в нашите стаи!“ Баща ми обаче вече бе дошъл на себе си. Усмихна се строго и рече: „Почакайте! Нека огледам това малко славейче, което е дошло да живее в двореца ми!“ Майка ми присви очи и ме дари с поглед, който щях да разбера едва години по-късно. Оттогава нататък тя винаги щеше да вини мен за тази случайна среща, въпреки че малката Софи бе вече собственост на баща ми. „Ела, Софи! — подканих я аз. — Поздрави моя баща, султана!“ Софи се приближи към него с приведена глава. Той докосна русите й къдрици и тя моментално се отдръпна, цялата разтреперана. Баща ми като че ли не забеляза нищо. Само пъхна обсипаната си със скъпоценни камъни ръка под брадичката й и я вдигна. „Каква е възрастта й?“ — попита главния евнух, без да сваля очи от момиченцето. „Малко повече от осем, султане мой. Но не повече от девет.“ „Малко славейче, много се радвам, че те имам в харема си — изрече баща ми, погали нежно брадичката й и свали ръката си. — Ще бъде добре да се научиш да танцуваш.“ После, на тръгване, се обърна към майка ми, но вече далеч по-официално: „И, Салиха, погрижи се принцесата да бъде управлявана с по-твърда ръка, за да не се носи из целия Топкапъ сарай, пищейки с все сили като варварин! Все пак я оставих на грижите ти, за да я научиш да се държи нежно като жена!“ Майка ми сведе поглед към краката си и промърмори: „Разбира се, ваше величество, султане мой. Ще се погрижа това никога повече да не се случва!“ „Но нека кажа и още нещо — допълни баща ми. — Възхищавам се на духа на принцеса Есма! Видно е, че във вените й текат османската сила и огън. Може би ще зареди със същата радост и желание за живот и малката Софи!“ Майка ми сведе още по-ниско глава. „Както заповядате, султане мой!“ Баща ми се обърна, за да продължи по коридора, но внезапно спря и през рамо изрече: „И гледай да хранят по-добре славейчето! Тя наистина прилича на птиче. Малко охранване ще й се отрази добре.“

От този момент нататък животът се промени. Вече не ми позволяваха да играя шумно из дворовете на двореца, а от майка си получих изрична забрана относно проявите на непокорство и независимост. Тя започна да се мръщи постоянно на Софи, защото смяташе, че именно момиченцето е виновно за забележките към нея от страна на султана и за това, че загуби благоволението му. А що се отнася до Софи, с всеки изминал ден тя овладяваше все по-добре и по-добре османския турски език, защото беше умно момиченце. Валиде султан започна да я изпитва лично какво е научила. Забравих да вметна, че майката на султана започна да проявява жив интерес към Софи след сблъсъка на момиченцето със сина й. Тя се погрижи Софи да започне да учи танци и лично следеше всеки неин урок.

Когато станах на десет години, баща ми, султанът, организира в моя чест царско празненство с театър на сенките, жонгльори и актьори. Актьорите — зухури колу, донесоха изрисувани топки, които завързаха за клоните на чинарите в двора. Играеха и мъжките, и женските роли, а брадатите им лица под прозрачните тюлени яшмаци ни караха да се заливаме от смях — крайно неподобаващо за принцеси. Ала най-важното от целия този ден — нещо, което накара всички в двора и сарая да затаят дъх от изумление, беше подаръкът, който ми поднесе моят баща, султанът — мой собствен дворец на Босфора! Това е същият този дворец, в който се намираме сега, и макар че оттогава насам се сдобих с редица други дворци, този си остава любимият ми.

— „Твоят интелект и обноски са гордост за цялата Османска империя! — обяви пред всички султанът. — Учителите ти и дори паша ефенди непрекъснато повтарят, че никога досега не са имали по-умен ученик по езици, философия, калиграфия и изучаването на Светия Коран. Ти определяш много високи стандарти за роднините ти от мъжки пол, които един ден ще управляват в моя дворец!“ Тези думи оказаха много особено въздействие върху целия двор. Майка ми, разбира се, беше много доволна, че ще си имам собствен дворец и съм най-любимата дъщеря от целия харем, но намекът, че моят интелект и постиженията ми са над тези на братята ми Мустафа и Махмуд, и дори над тези на Селим, беше обида и при това много опасна обида.

Майка ми, от която съм наследила всичкия ум, с който мога да се похваля, се разсмя и подкани всички около нея да сторят същото — да вдигнат белите си ръце и да започнат да ръкопляскат. „О, славни султане! Лееш твърде щедро поощрението си върху принцеса Есма. Твърде мил си, за да споменеш непохватните й пръсти с лирата или как брадичката й се бори с цигулката, на която учителят по музика се мъчи да я научи. А що се отнася до танцуването — е, това е изкуство, в което тя със сигурност няма да стане прима!“ — занарежда майка ми. Гледах как другите се смеят и затворих очи с надеждата, че коментарите на майка ми ще ме защитят от завистта, която ще плъзне като пожар из целия сарай. После си поех дълбоко дъх и вдигнах усмихнато глава. „О, Салиха — отвърна султанът, — очевидно е, че никога няма да ми позволиш да редя възхвали за друга жена в твое присъствие, ако ще и тя да е собствената ти дъщеря!“ Това вече нарани майка ми — не беше викана в покоите на султана вече над два месеца. И въпреки това тя се усмихна сладко, като кученце, което е било сритано, но се влачи обратно по корем, за да спечели любовта на господаря си. А после зачака баща ми да продължи, като сведе почтително глава.

Той ме повика при себе си и повдигна брадичката ми. „Ела тук, кючук — рече. — Сега ще имаш лична аудиенция при султана!“ Аз се изкатерих на коленете му и все още си спомням мекотата на робите му от хермелин и кадифе. Беше голямо събитие някое от децата да бъде поканено в скута му. „Само ако беше мой син — прошепна той в ухото ми, — щеше да имаш много повече от дворец!“ След тези думи вдигна ръка — знак, че ще направи официално обръщение, при което царските писари наточиха перата си, за да записват думите му. „Говоря ви като султан! Тази принцеса е розата на Османската империя и всеки, който дойде след мен, трябва да й демонстрира същата почит, която й оказвам аз, или ще бъде сполетян от моето проклятие, изпратено от гроба!“ Братовчед ми Селим сведе веднага глава при тези думи, сякаш току-що бе говорил самият Пророк, а полубрат ми Махмуд ме погледна в очите и се разтрепери. Тогава той беше много млад и гръмовният декрет на баща ми го беше изплашил, особено като се има предвид, че открай време се е страхувал от джинове и ифрити.

След това баща ми ме остави на земята, за да отида да си играя при другите деца, като направи знак на майка ми, че е приключил с аудиенцията. После обсипа децата със златни монети, които хвърли безгрижно на пода. Ние се втурнахме да си хванем кой колкото може, блъскайки се в коленете на достопочтените големи, което ни накара пак да се залеем от смях. Аз хванах Софи за ръка и двете побягнахме и се скрихме зад дърветата, откъдето с кикот започнахме да хвърляме орехи по тюрбаните на евнусите.

Въпреки че вече си имах собствен дворец, двете с майка ми не прекарвахме много време там. Аз предпочитах да живея в Топкапъ, в нашите царски апартаменти. Макар и много горда с моя нов дом на Босфора, майка ми не обичаше да остава за дълго далече от султана и от харема. Имам чувството, че е смятала отсъствието си от харема за доста подобно на прогонване в Двореца на сълзите, където пращат жените на починалите султани или онези, които са изгубили благоволението им. За двете ни със Софи Топкапъ сарай беше нашият специален свят. Аз бях любимката на султана, а Софи — моята любимка. Двете се гонехме по коридорите и из вътрешните дворове, като понякога успявахме дори да се скрием от непрестанното наблюдение на прислугата. Проучвахме всяко ъгълче и откривахме тайни проходи, някои от които бяха толкова прашни и потънали в паяжини, че бе ясно, че в тях години наред не бе стъпвал никой. Проправяхме си път към места, където знаехме, че не трябва да ходим, и затаявахме дъх от страх да не ни намерят, защото знаехме, че последиците ще бъдат страшни. Това бяха най-специалните мигове за мен и Софи. Обичахме да играем в нашата „тронна зала“ — малко разчистено пространство насред сърцевината на огромен храст, който растеше в градините на двореца. Бяхме го открили по време на една игра на криеница, а после ходехме често там, за да оставаме насаме.

В глинената почва открихме чудни светещи червеи. Тези червеи пулсираха със синя светлина, а ако ги стиснеш, блестящата течност изпълва дланта ти с магическа светлина, която блести в тъмното. Така започнахме да плашим старите кадъни29 и евнуси, размахвайки ръце в тъмнината на коридорите из харема. Направо изкарахме акъла на горката валиде султан, която реши, че из Топкапъ вече бродят духчета пери30. А после си натискахме устата с възглавниците, за да не ни чуят как се кикотим и да ни открият.

Един ден, отново в нашия храст, ние започнахме да копаем за заровено византийско съкровище. Направихме го със златните лъжици, които бяхме откраднали от подносите си за вечеря. За изчезването им беше набит един евнух, обаче никой не смееше да обвини, в каквото и да е любимата дъщеря на султана. Обаче златните лъжици се огънаха. Оказаха се безполезни за копаене. Софи започна да рови в пръстта като куче, докато пръстите й не напипаха стара изгнила дъска. После се присъединих и аз и така с изрисуваните си с къна ръце ние копаехме, събирайки черна пръст под ноктите си, докато не открихме тайна вратичка. Дръпнахме дружно халката и я вдигнахме. Дупката отдолу се оказа дълбока и мрачна, а стълбата, която отвеждаше надолу, изглеждаше готова да се разпадне. Изминаха няколко дена, докато успеем да се подготвим за спускането — всяка вечер събирахме остатъци от свещи, за да осветяваме мрачния тунел, когато най-сетне се втурнем в приключението си.

„Искам да мина първа!“ — изписка Софи, когато настъпи моментът, и предпазливо смъкна единия си крак върху първата пръчка на изгнилата стълба. „Не! — отсякох аз. — Аз съм османката, аз ще водя!“ Изтеглих я за колосаната яка на блузата й — беше лека като колибри. А тя ме наруга на някакъв селски език, когато се просна в храстите. „Престани с тези варварски приказки! — заповядах. — Солаците ей сега ще пристигнат!“ Това беше единственият начин да я накарам да млъкне. Тя знаеше, че заплахите ми са безобидни, но дори самата мисъл, че стражите могат да я хванат, я накара да напъха мръсните си пръсти в устата. После аз заслизах по стълбата със затворени очи. Не смеех да запаля свещта, докато не усетя твърда земя под краката си. Когато стъпих и запалих свещта, плъховете около мен се разбягаха и се скриха върху изгнилите греди, опасващи коридора. Софи вървеше точно зад мен с ококорени очи, макар и не от страх. Даже на няколко пъти се опита да мине пред мен, но аз не я пуснах. Накрая проходът зави нагоре и се стесни. Стените, покрай които минавахме, вече не бяха от пръст, а от гладък камък. Накрая забелязах миниатюрна точица светлина пред нас. Запътих се бързо към нея, следвана от Софи. Проходът завършваше с една гола стена. А точицата светлина се оказа дупчица, не по-голяма от пръста ми. Притиснах око към дупчицата и осъзнах, че гледам право в спалнята на баща ми.

Гледката, която зърнах, ме накара да се вцепеня от ужас: баща ми, гол, застанал на четири крака над една чернокоса красавица от нашия харем — съблазнителната, но празноглава Рушда. Бледата кожа на баща ми беше увиснала на корема, а гънките на бедрата му приличаха на гънките на слона в зоологическата градина на нашия дворец. Над него стоеше главният евнух със златен поднос и ленена кърпа. „Може ли вече да ви обслужа, о, султане?“ — прошепна евнухът. Баща ми се заклати назад, бутовете му се залюляха над тънките му като пръчки пищяли и органът му излезе спаружен и изхабен измежду краката на Рушда. Евнухът бързо протегна под него златния поднос и от члена на баща ми паднаха няколко капки гъста течност. Евнухът направи знак и от нищото изскочи паж със стъклена купа вода, в която плуваха листенца от рози. Баща ми започна да грухти доволно, когато евнухът топна една гъба във водата и започна да почиства тялото му. А Рушда вдигна високо краката си и ги изви назад, отчаяно опитвайки се да съхрани семето на баща ми, за да зачене османски принц.

Насилих се да се дръпна от дупката в стената, отчаяно мечтаейки си да не бях видяла гледката, която се бе запечатала завинаги в съзнанието ми. „Какво видя?“ — прошепна Софи. „Нищо, което трябва да виждаш — отговорих. — И никога повече не ме питай за това, иначе ще накарам да те набият с пръчка!“ После двете безмълвно се върнахме обратно по коридора и излязохме от нашата дупка, и чухме, че Смарагд ни вика за молитва.

— А сега слушай внимателно, еничарю, защото ще ти разкажа тайни от харема, които никой мъж не трябва да знае! Баните на сарая бяха място за събиране и клюки. Жените прекарваха часове наред в хамама, отпускайки се в пълните с пара зали или охлаждайки се в тепидариума. Водеха и любимите си слугини, за да решат косите им и да масажират телата им с етерични масла. Имаше и множество масички и подноси с лакомства, както и домашни любимци, които да ни развличат в безкрайните протяжни часове. Но не всичко в хамама беше удоволствие. Лично валиде султан държеше да се увери, че спазваме свещеното слово на Корана и традициите по нашето очистване. Затова помощничките ни старателно премахваха всички косъмчета от телата ни, при това ежеседмично. Бастунът на валиде се насочваше често към мишницата на някоя наложница или към интимните й части, за да бъде сигурна, че нито едно косъмче не е останало неоскубано. Когато посещавах стаите за депилация, ми се искаше и Софи да е с мен. Но засега тя нямаше абсолютно никакви признаци за влизане в пубертет. Беше станала по-висока, но тялото й си оставаше детско. Както бе заповядал султанът, тънките й бедра вече се учеха да се въртят и тресат под звуците на персийски и турски любовни песни, но жените се смееха, когато виждаха едно хилаво дете да имитира движенията на жена. Когато се връщах от баните, Софи ме молеше да й позволя да погали чистата ми кожа — розова и без нито едно косъмче. „Кожата ти е като на новородено! — дивеше се тя. — Някой ден аз също ще бъда в хамама и ще ми махат космите като на моята сестра Есма!“ Аз се смеех и пощипвах бузите й с думите: „Ти си още дете, Софи! И няма да станеш жена още дълго време! Нали така, майко?“ Обърнах се, за да включа и майка ми в тази шега, но тя само сбърчи вежди и ми обърна гръб, фокусирайки се върху бродерията си. Но се разсея и се убоде с острата игла и голяма капка кръв обагри бялото ленено платно, което бродираше.

Някъде по това време започнах да научавам тайните на харема. Като дете бях сляпа за интригите и клюките, защото предпочитах да тичам из градините и да се катеря по чинарите в двора. Но когато поотраснах, майка ми прецени, че е време да започна да разбирам от политика, и така бавно, но редовно започна да ми разкрива истината за харема. До този момент не си бях давала сметка колко важна задача изпълнява главният евнух, когато гласът му гръмне из целия харем със съобщението, че султанът идва. Като малка си спомнях, че майка ми ме грабваше на ръце при този вик и бързаше да се прибере в нашите апартаменти, където седяхме, докато султанът не напуснеше харема. Тогава си представях, че той проверява жилищата, защото иска да се увери, че всичко в харема му е наред и всички са здрави. А сега разбрах, че целта на тези негови визити е да посети някоя от наложниците или жените си в нейните покои. „Какво прави баща ми там? — попитах майка ми. — Може ли да отидем да го видим и ние?“ Майка ми се усмихна тъжно и отговори: „Тези аудиенции са съвсем лични, дете. Баща ти ще побеснее, ако се появиш неочаквано. Никоя жена, та била тя и принцеса, не би могла да отиде при султана, без той да я повика!“

Разбрах също така, че евнусите не са така непорочни, колкото би му се искало на султана. Веднъж видях как един евнух бе притиснал към колона в хамама една дебела наложница. Намираха се в сенките на хладната зала и не знаеха, че някой ги наблюдава. Тогава изучих много внимателно анатомията на евнуха. Вече бях виждала мъжките части на малките ми братовчеди, но те бяха миниатюрни и безобидни. Не бяха и като сгърчения пенис на баща ми, който бях зърнала през онзи ден в тайния проход със Софи. Обаче този етиопски евнух имаше огромен пенис, върху който белезите от кастрацията му изпъкваха съвсем ясно в бледорозово. И въпреки кастрацията органът му беше изправен и твърд и той го тласкаше отново и отново между бедрата на наложницата. Евнухът очевидно се наслаждаваше на преживяването, а наложницата му шептеше думи на поощрение и наслада. Търкаха влажните си тела едно о друго, докато накрая по бедрата на жената не потече нещо.

Потърсих майка си, за да обсъдя с някого видяното. Когато ме чу, тя постави ръка на устата си и се разсмя. „Бях чувала за този евнух — каза после. — Говори се, че въпреки кастрацията си можел да прави любов като бик! Сигурна ли си за онова, което си видяла?“ „Разбира се“ — отговорих, раздразнена, че тя поставя под въпрос достоверността на разказа ми. Защото в онези години това бяха за мен чисто научни наблюдения — нали се смятах за велик млад учен! Освен това, въпреки че никога не бих си признала пред нея, това не бе първият, а вторият път, в който ставах свидетел на правене на любов. На следващия ден хамамът жужеше от смях и дебелата наложница ни напусна рано, изчервена като рак от срам. Не мина и седмица и я омъжиха за един стар паша, и тя напусна харема завинаги, макар че по-късно научих, че се оплаквала непрекъснато от сексуалните способности на мъжа си в сравнение с тези на евнуха и затова бързо й дали развод.

Софи ме помоли да й разкажа историята за евнуха и жената в най-малки подробности. Очите й се ококориха, когато й казах за дължината и дебелината на мъжкия пенис и как го е набутвал отново и отново между бедрата на жената. „Но защо тя е търпяла това?!“ — възкликна Софи и лицето й се сгърчи като на стара смокиня. „Изглеждаше доволна — отвърнах замислено. — Дори го окуражаваше.“ „Не може да бъде!“ „Софи!“ Тя се спусна към градината и се изкатери на най-високия чинар във вътрешния двор, достигайки клони, където дори аз се страхувах да я последвам. Започнах да обикалям дървото, без да свалям очи от нея. „Софи, слез веднага!“ „Не и докато не признаеш, че си лъжкиня!“ „Аз не съм лъжкиня! — провикнах се нагоре през листата. — Аз съм османска принцеса и се подчинявам на истината и честта според думите на Корана!“ „Само мюсюлмани биха се държали толкова отвратително! — провикна се в отговор тя. Обърна се и се загледа в Босфора, а после в обратната посока — към родината си. — Знам, че нашите мъже никога не биха се държали по този начин! Виждала съм брат си гол и пенисът му изобщо не нарасна! Всички турци са зверове, диви и мръсни животни!“ В този момент осъзнах, че като нищо ще ни чуят, и затова изсъсках отдолу: „Софи, заповядвам ти като твоя принцеса Есма Султан да слезеш моментално от дървото! Ако не го направиш веднага, ще извикам някой от солаците да те хване! И няма да бъде много мил с теб, обещавам ти!“ Очите на Софи се разшириха от ужас. Освен на игра, никога досега не я бях заплашвала така, но тя отлично си даваше сметка, че аз съм любимото дете на султана. И тъй като дори самата мисъл за мъж, който я докосва, я ужасяваше, тя се разтрепери толкова, че и листата около нея се разклатиха. После заслиза бавно, клон след клон, докато накрая не се озова обратно на калдъръма в двора. Сведе очи към босите си крака — беше свалила пантофките си, за да се изкатери на дървото. „Ето ти пантофките, глупачка такава! — извиках и ги захвърлих по нея. — Вие, неверниците, сте невежи глупаци! Всичките!“ Една от червените пантофки я удари по бузата и тя моментално се хвана за нея. Очите й се напълниха със сълзи и аз се втурнах да я прегърна. „Не плачи, малка сестричке! — занареждах, галейки русата й коса. — Не исках да те нараня!“ „Не е заради пантофката — изхълца тя. — Плача заради жестокостта на мъжете и безпомощността на жените!“

Замислих се над този въпрос. Вдигнах очи към стените около харема, завиждайки й за гледката към Босфора, която току-що бе видяла. „Сетих се! — възкликнах и я бутнах леко назад, за да я виждам по-добре. — Вече знам какво ще направя! Ще помоля баща ми да те освободи от харема и ще дойдеш да живееш с мен в новия ми дворец!“ „Какво?“ — извика Софи, търкайки зачервените си очи. „Ти и аз ще живеем в двореца и няма да допускаме нито един мъж, който да ни пречи! Ще си подбираме внимателно гостите, а аз ще си имам собствен харем!“ „Жените нямат хареми. Те са само за мъжете. Това го знам дори и аз, така че не ме залъгвай излишно!“ „Чуй ме сега, Софи! Аз ще си имам собствен харем и жените ще живеят с радост зад стените на моя дворец! Познавам много добре Корана и ти гарантирам, че в него няма нищо, което да забранява на една жена да си има харем, сигурна съм! Просто трябва да говоря с баща ми. И ще го направя в петък, преди обедната молитва. Ще бъде прекрасно, не мислиш ли? Ще си имам собствен харем и най-добрата библиотека в цялата огромна империя на баща ми! Ще напълня двореца си с терариуми, аквариуми, телескопи и книги! Ще го превърна в убежище за нас, жените, и в място на науките и познанието! Единствените мъже, които ще допускаме около себе си, ще бъдат само онези, които ни прислужват!“ „Ами коне?“ — подсмръкна с надежда Софи. „Задължително! Ще си имам собствени конюшни, най-добрите в цял Константинопол!“

Небето, което се виждаше през прозорците на двореца, бе започнало да поруменява. Есма Султан си пое дъх и изгледа строго Постивич.

— Ти ми се смееш, Капъкулу! — рече. — Имаш варварската наглост да се подиграваш на една османска принцеса, сръбско животно такова!

— Не съм се смял — отвърна Иван Постивич. — Просто не мога да си представя, че една османска принцеса може да бъде толкова невинна, колкото я описвате.

— Но вътрешно се смееш, знам го! Какво си мислиш, а? Две невежи момиченца как да разберат, че мъжете са по-силният пол с тяхното великолепно оръжие, превърнато в свещено в очите на Аллах чрез обрязването?!

Великанът замълча.

— Такова е мнението ти, защото си мъж! Но забравяш, че съм отгледана в харем, където ласките и интимните докосвания се ограничават само до други жени! Ръцете ти редовно докосват гениталиите ти и ти им се възхищаваш и наслаждаваш. Защо тогава на една принцеса, любимата дъщеря на султана, да й е отказана подобна чест?!

С тези думи Есма Султан повика със звънчето Назип, за да й донесе тютюн и опиум. Робинята смеси черния като катран наркотик с тютюна, напълни лулата и я запали. После дръпна първа, тъй като всичко, което докосваше устните на османски турчин, трябваше да бъде пробвано от някой друг. След няколко секунди подаде лулата на господарката си. Есма Султан пое дълбоко дима и притвори очи.

— И успяхте ли в крайна сметка да спасите младата Софи от ужасите, които причиняват мъжете? — обади се Постивич.

— В известен смисъл — отговори султанката и очите й започнаха да се затварят. — А сега ме остави, Бисквитко. Мисля, че в крайна сметка ще бъда благословена със сън.

Огромният мъж се вцепени, когато чу омразния си прякор от първите дни в Топкапъ сарай. А тя добави:

— Върни се довечера и ще ти доразкажа цялата история.

Седма глава

Когато Иван Постивич напусна покоите на принцесата, оставаше още цял час до изгрев-слънце. Щурците изпълваха нощния въздух със страстните си песни, излъчвайки енергия, която беше заразна дори и за онези, лишени от нормален сън.

Все още не му се лягаше. Предпочете да се разходи из уханните градини на двореца.

Мислеше си, че досега щеше да е чул множество разкази, изпълнени с ужас — за пороците и греховете на принцесата, която търси успокоение чрез изповедта, преструвайки се на разкаяна. Вместо това разказите й се оказаха почти невинни и го запознаха с едно чувствително, макар и разглезено дете, предпочитано пред всички останали деца от покойния султан Абдул Хамид.

Но кога ще му разкаже за това, как съблазнява и убива християнските си любовници? Какво общо има историята за една робиня, образована в царския дворец, с последвалите убийства? Приказките й му се струваха без каквато и да било връзка със смъртта на толкова много мъже.

Като че ли една османска принцеса би могла изобщо да бъде невинна — или невинността на младостта вече имаше някакво значение… Започваше да му писва от момичешки истории, разказвани от една убийца.

Не можеше да не се запита обаче дали не е съществувала и някаква кръвосмесителна любовна връзка между управляващия Махмуд Втори и неговата полусестра Есма, въпреки че подобни отношения бяха стриктно забранени от ислямския закон. Или може би просто любовта на баща им Абдул Хамид към Есма Султан да е успяла да убеди Махмуд да я обожава и да угажда на всяка нейна прищявка.

И ако някога Махмуд Втори е обичал сестра си плътски, интересно беше дали все още го прави. Принцесата безсъмнено беше по-стара от всичките му съпруги и от момченцата, които той държеше като любовници. И въпреки това Постивич долавяше у Есма Султан нещо могъщо и неустоимо, което я правеше привлекателна — при това не само като жена, а и като управник. Махмуд очевидно също си даваше сметка за това и се прекланяше пред царствената осанка на сестра си, както и пред позицията й на любимка на техния баща.

Докато разсъждаваше върху политиката на османския двор, Постивич чу изсъскване откъм близкия храст. Измъкна веднага камата си и мускулите му се напрегнаха в готовност.

— Кой шпионира Ахмед Кадир? — извика.

— Не съм шпионин — прошепна нечий глас и иззад храстите се показа руса глава. — Аз съм Абдул Реджид, от еничарската стража. Трябва да обсъдя нещо с теб. Прибери камата си, аз съм от твоите братя!

Еничарят свали шапката си и я пъхна под мишница. Постивич веднага позна в него войника, който бе отказал да се подчини на призива на мюезина и бе хъркал по време на цялата молитва.

— От корпуса искат да знаят дали си с тях или не — започна Реджид. — Новите гвардейци — онези неверници, натруфени с клоунските костюми на западните лекета, вече тренират на полигоните на „Ат Мейдан“. Онова псе — султанът, хвърли велик позор както върху нас, така и върху свещената мюсюлманска държава на Мохамед! Кълне се, че ще ни реформира по образ и подобие на европейските свине и че еничарите ще престанат да съществуват!

Иван Постивич го изслуша внимателно, но тъй като знаеше, че в двореца със сигурност има шпиони, изрече на висок глас:

— Това, което говориш, е държавна измяна, еничарю! — а после, много тихо, прошепна: — Сигурен ли си за онова, което твърдиш?

— Видях ученията им с очите си тази сутрин! Кълна се в Аллах, че това е първата стъпка към унищожението на еничарския корпус. Из кръчмите вече се говори за бунт. Султанът е обявил, че промените в униформите ни били одобрени чрез фатва на мюфтията, но нашите братя отказват да ги облекат. Чуват се призиви за нахлуване в Топкапъ…

— Млъкни, войнико! — изсъска Постивич. — Не забравяй къде се намираш! Това е дворецът на любимата сестра на султана. Говориш за бунт така, сякаш само на две крачки от нас не се намират стотина солака! Ще изгубиш главата си за подобни приказки.

— Няма да мълча само защото ме е страх. Сигурен съм, че твоята орта ще отдаде кръвта си в защита на традициите на еничарите и няма да позволи да бъде превърната в марионетка на султана — стига момчетата да знаят, че ти ще ги водиш. Но ако Капъкулу се поколебаят и застанат срещу корпуса, работата ни е свършена. Хайде, Ахмед, присъедини се към нас!

Сърцето на Иван Постивич претупа при споменаването на неговата орта. В ума му връхлетяха обратно спомени от битки в защита на Османската империя. Точно това е каузата, за която еничарят дава живота си — за честта на битката в името на Аллах. А не да се прави на бавачка на една болна принцеса.

— Всички ли еничарски орти са готови на бунт? — попита тихо.

— Само няколко ще останат верни на султана. Сред тях, разбира се, че самите солаци в двореца. Останалите от нас, които в Константинопол сме над трийсет хиляди, ще принудят султана да се откаже от плановете си да нанесе позор върху еничарския корпус с тези труфила на неверниците.

Постивич го изслуша внимателно, но дори само представата за касапницата, която би последвала, го накара да потръпне от отвращение. Еничар срещу еничар, поредният заклан султан. Това щеше да бъде третата смърт на султан, откакто той бе тук, и това бе достатъчно, за да накара сърцето му да се свие от ужас.

— Трябва да обмисля думите ти. Пътят със сигурност е кървав. Ще умрат стотици и хиляди.

— Както ти е угодно, чорбаджи Кадир. Но помни, че ако не си с нас, значи си против нас, което ще рече, че главата ти скоро може да се озърта за раменете ти! Ще се върна след няколко нощи, за да чуя решението ти, защото държим да знаем кой е враг на османските еничари и кой — приятел!

— Благодаря, че си поел риска да дойдеш — рече Постивич. — А сега се връщай в казармите, докато не са забелязали отсъствието ти!

— И още едно нещо — добави войникът и придърпа Постивич към себе си. — Пази се от белия евнух, който те обслужва! Много по-хитър и подъл е, отколкото допускаш!

Иван усети веднага вонята на риба и чесън в дъха на войника, но думите му бяха толкова искрени, че той не се отдръпна.

— Имай едно наум за него! — предупреди го русият войник, докосна за поздрав слепоочието си и изчезна в гъсталака. Цветовете на жасмина потрепнаха, затваряйки се след него, и изпълниха въздуха с благоухание.

Иван Постивич остана сам насред ароматните цветя в градината на Есма Султан, дълбоко замислен. Само преди пет години, по време на потушаването на бунта на гърците, улиците на Константинопол бяха изпълнени с трупове и кръв. Тогава бяха убити мнозина, които не бяха нито войници, нито предатели на империята, а просто лесно разпознаваеми мишени и жертви на гнева на еничарите. Постивич бе видял гръцки жени и дори момиченца и момченца обезчестявани от мародерстващите войници, жадни за кръв и за плячките на победата. Иван ненавиждаше низостта на мъжете, които изнасилваха и убиваха невинни. В такива моменти многовековната османска армия бе сведена до животинска бруталност, не по-различна от тази на глутниците кучета, които обикаляха по улиците на Истанбул.

Човек изяждаше човека.

А държани в леност, без война, без цел и без чест, еничарите като нищо можеха да се обърнат срещу собствения си господар и да разкъсат трупа му.

Безмиалем обикаляше около градината с надеждата да зърне палача, докато напуска двореца. И така съвсем неволно забеляза нещо крайно необичайно. Един русокос мъж прекоси бързо полянката и се скри зад огромните розови храсти и калиите, където луната не го достигаше. Безмиалем се престори, че не го е видяла. Спря и макар с разтуптяно сърце, се приведе уж да помирише розите. После се отдръпна назад към харема с бавни, премерени стъпки, докато накрая остана извън обсега на нежелателни погледи. И от там заобиколи приведена в мрака и зачака чорбаджията да излезе от двореца.

Когато великанът излезе в градината, русият изсъска и прошепна името му. Безмиалем се прокрадна по-близо и приклекна зад един счупен шадраван. И въпреки че не можа да чуе целия им разговор, чу по-голямата част от думите на русокосия.

Той говореше за предателство, за бунт, за убийството на султана. Точно такава клюка носеха в последните дни и кухненските помощници от пазара — за нов бунт на еничарите като онзи, който завърши с убийството на братовчеда на Есма Султан — Селим Трети. Значи този голобрад мъж беше участник в завера и си търсеше съюзници.

И смяташе да привлече в заговора и чорбаджията.

Безмиалем опря буза о хладния изгладен камък и се заслуша. Вонята на гниещи водни лилии и неподвижната вода я изпълни със страх от джиновете, които обитаваха пространствата с неподвижна вода, но тя се насили да преодолее страха си.

Не й беше много ясно дали великанът одобрява бунта или не, макар че той си имаше много повече причини от всички останали да мрази султана. Но Безмиалем знаеше също така, че еничарите изискват вярност от събратята си и да им се опълчиш, беше точно толкова опасно, колкото и измяната към султана. Но не ставаше много ясно кой стои в основата на бунта. Еничарският корпус беше като здраво навита около себе си гигантска змия. Главата й се виждаше изключително трудно.

Робинята бързо намрази русокосия непознат в тъмнината. Той искаше да върне чорбаджията обратно в мелето, в смъртоносния план, който ще подпечата веднъж завинаги съдбата му. И ако изречеше дори само една предателска дума, султанът най-сетне щеше да разполага със съвсем законна причина да го издири и убие. Може пък този рус човек да е бил изпратен от Топкапъ, за да въвлекат Ахмед Кадир в заговора. А после той ще бъде хванат от солаците и обесен на големия чинар на Хиподрума — като предупреждение към всички еничари.

Призляваше й от призива за война, от мисълта за смъртта. В тази империя щеше ли да има дори и един миг живот без миризмата на ужаса и на смъртта? Цялата империя вонеше на смърт, на омраза и отмъщение, на хора, жадуващи кръвта на останалите. Земята се бе разтворила, зейнала в червено от смърт след смърт. Жените плачеха и не виждаха нито полза, нито чест в смъртта на близките си — само пропастта на болезненото отсъствие, което продължаваше цял един живот.

На момичето от харема му се искаше да защити този великан, който стоеше в мрака и който сигурно щеше да бъде привлечен към заговора и в замяна на това — убит.

Тогава се сети за суфистите бекташи. Те говореха за мир и за единение на вярващите с Аллах, но същевременно бяха неразривна част от Корпуса. Ако еничарите действително планираха бунт, бекташите нямаше как да не знаят. Освен това, като съветници и духовни водачи на еничарите, те също щяха да бъдат изложени на огромна опасност.

В мрака преди зазоряване Безмиалем си обеща да се посъветва със суфистите. Може би те биха могли да се намесят в късмета на палача край Босфора.

Следващият ден беше петък и по-голямата част от Истанбул беше в джамиите за петъчната молитва. Иван Постивич се отправи към червеникавото кубе на „Ая София“, издигащо се високо над града.

Днес султанът бе решил да присъства на молитвата в „Ая София“, а не в предпочитаната от него джамия „Фатих“. За тази специална визита агата на еничарите повика подкрепления. Пред джамията щяха да застанат не по-малко от две хиляди еничари като част от царската процесия. Изпратиха заповед и на Иван Постивич да се върне в поделението си. При официални случаи задължително го поставяха в първата редица на строя — импозантната му фигура даваше престиж на събитието и неизменно впечатляваше местните и чуждестранни величия.

Призивът на мюезина отекна из улиците на Истанбул.

Бог е най-велик. Свидетелствам, че няма друг бог, освен Аллах.

Свидетелствам, че Мохамед е Пророк на Аллах. Елате на молитва! Елате, за да се спасите! Няма друг бог, освен Аллах!

Постивич зае мястото си сред редиците на еничарите пред джамията в очакване пристигането на царското семейство. Застанал точно пред вратите на „Ая София“, той съвсем скоро видя колоните солаци — личната охрана на султана, които го предшестваха на крак. Никой нямаше право да влезе в джамията, докато султанът и неговият двор не влезеха и не заемеха запазените си места.

Селямлъкът — царската религиозна процесия към джамията, представляваше публичен спектакъл, който се разиграваше всеки петък. Предвид нарастващото недоволство сред редиците на еничарите точно този селямлък беше изпълнен с напрежение — еничарите стояха неподвижни като камъни пред джамията, мълчаливи и мрачни.

Солаците огледаха тревожно редиците на еничарите — вече бяха чули слуховете за брожения сред армията извън стените на Топкапъ сарай. Бяха наясно, че зад свещените стени на „Ая София“ не се допускаше никакво насилие, тъй като светостта на Аллах бе над всичко, но въпреки това очите на солаците се стрелкаха неспокойно изпод шапките им с бели пера, ръцете им стояха в готовност върху кинжалите.

Султанът беше предшестван от двайсет коне, водени от спахиите на феодалната кавалерия, защото в този момент никой друг нямаше право да язди, освен Сянката на Бога на Земята. Конете имаха наочници, инкрустирани с диаманти, сапфири, тюркоази и перли, кожените им седла бяха покрити с пищно алено кадифе. Двама пажове тичаха напред, понесли златна бутилка ароматизирана вода и купа със скъпоценни камъни, за да може султанът да се измие преди влизане в джамията.

Постивич се загледа в единствения ездач в далечината — юздите от злато и сребро проблясваха под слънцето. За султана беше крайно необичайно да язди нещо друго, освен чисто бял жребец, но този път бе яхнал петнист кон. Иван ококори изумено очи срещу яркото турско слънце.

Султанът яздеше неговия кон, неговата Пери!

Постивич се спусна напред, но една силна ръка веднага хвана неговата, а след нея още една, и още една. Някой го сграбчи за кръста и прошепна строго в ухото му:

— Да не си мръднал! Султанът нали на това се надява — да те предизвика към предателство, за да се отърве от теб! Не попадай сам в клопката му! Когато настъпи моментът, ще застанем рамо до рамо! Но сега не е моментът, братко!

Иван Постивич кимна бавно и ръцете една по една го пуснаха. Той преглътна жлъчта си и се загледа в султана как приближава към джамията.

— Но този момент ще дойде съвсем скоро! — довърши шептящият глас в ухото му.

Преди да слезе от коня, султан Махмуд Втори огледа фалангата от еничари. После дръпна юздите на кобилата толкова силно, че Пери се вдигна на задни крака и едва не го изхвърли назад. Възвръщайки самообладанието си, той чу смях откъм турците, които обичаха неочакваното, особено от страна на владетелите си. Вдигна камшика си и удари кобилата така, че тя заподскача и започна да рита недоволно, разчиствайки широко пространство около султана и предизвиквайки мърморене сред тълпата. След това султанът отиде право при Постивич и каза:

— О, великане, виждам, че не си обучил тази кобила достатъчно добре за един султан. Старият господар на конете щеше да те гледа със срам, ако беше още жив! Но да знаеш, че тя или ще се подчинява на ездача си, или ще се превърне в закуска за кучетата на града!

Еничарят отвори уста, за да каже нещо, но пак я затвори.

— Какво ти става, Кадир? Да не би да си загубил управлението над езика си? Може би така, както изгуби управлението на кавалерийската си орта?

Кобилата се разцвили и започна да се озърта, търсейки останалите коне от ортата Капъкулу.

— Не, султане мой — отвърна еничарят. — Но докато съм на пост, ми е забранено да говоря. Простете ми, ако изпълнявам покорно дълга си да ви пазя от враговете!

Султанът го огледа с надеждата да забележи наглост в изражението му, но той стоеше неподвижен и безразличен като самата „Ая София“. Махмуд Втори изсумтя и насочи кобилата към центъра на еничарския корпус, за да направи обръщението си.

— Мои лоялни еничари — изкрещя, — защитници на Османската империя, Корана и на самия султан, днес сме дошли, за да се помолим на Аллах за благословията му! Заповядайте, влезте в свещената джамия „Ая София“, в храма, който Мехмед Завоевателя изтръгна от неверниците и превърна в свещен за Аллах! Молим се, за да подсилим нашата свещена Османска империя с една обща кауза — да се преклоним заедно пред Аллах в мир и в братството на нашата вяра! Да бъде проклет онзи, който предаде доверието на Бога и божественото право на султана и се осмели да подбуди бунт сред сенките на свещените стени на Аллах.

И изгледа Иван Постивич, свил презрително устни под мустаците си.

Накрая слезе от коня си и остави неспокойната кобила на един коняр. Извърши задължителното измиване с помощта на пажовете, които изливаха ароматизираната вода от тежката гарафа над ръцете и краката му. След това влезе в специалното място за преклонение, отредено за него — високо над пода на джамията, оградено с паравани с решетки. След като той се настани, долу започнаха да влизат и останалите вярващи.

Иван Постивич напусна за момент редицата си и се насочи към коняря, който държеше кобилата.

— Назад, Ахмед Кадир! — извика му един солак от Топкапъ.

— Искам да видя кобилата си!

— Тази кобила принадлежи на Топкапъ сарай! Султанът е заповядал изрично да не се приближаваш до нея!

Иван подвикна няколко успокояващи думи на сръбски. Кобилата изви глава, погледна го с ококорени очи и изцвили щастливо.

— Махай се, Капъкулу! — заповяда солакът, като вдигна ятагана си. — Твоят дяволски християнски език е светотатство за околията на свещената джамия!

— Нали именно християнски ръце са изградили този Божи храм, невеж и тъп турчино! — изръмжа Постивич. — Не си достоен даже да събираш изпражненията на кобилата ми! Дано вгорчи максимално дежурството ти с фъшкиите си! — с тези думи Иван изгледа презрително солака от висотата на ръста си и видя, че стражът се изчервява от срам. За да го довърши, добави: — Да знаеш, солак, че изобщо не смятам да се моля за мизерната ти душица!

Обърна се и се насочи към двора на джамията.

Преди да влязат в свещения дом на Аллах, войниците събуха обувките си. В двора на джамията имаше редици шадравани, където всички измиха вмирисаните си крака и прашните си ръце, за да се подготвят за сутрешната молитва. От другата страна на шадраваните се долавяше миризмата на курбана от месо и зеленчуци, който се сервираше на бедните и болните в Истанбул. Тълпи от бедняци се стичаха в тези безплатни кухни — турците никога не забравяха съгражданите си с по-малък късмет и всеки ден им поднасяха хиляди порции храна.

Дори пристъпването в „Ая София“ си бе само по себе си истинско преживяване. Тълпи вярващи мюсюлмани бяха коленичили рамо до рамо под покрива й, а вселената под огромното й кубе представляваше истински водовъртеж от светлина, безсъмнено идваща от самия Аллах.

Но докато коленичеше и се простираше напред за молитва, Иван Постивич не можеше да не огледа стените и да не види джамията такава, каквато всъщност бе — великият византийски храм „Света София“ в Константинопол. Погледът му обгърна обширното пространство под купола. Въпреки че по-ниските стени бяха изрисувани отдавна, почти веднага след падането на Константинопол в ръцете на турците, мюсюлманските майстори бяха оставили един съвсем дребен фрагмент от оригиналните рисунки високо горе на сводестия таван.

Две малки крилати ангелчета, поднасящи нещо на фигура, която Иван си представяше като Богородица — но от нея се виждаше само един протегнат пръст и част от златния ореол, останалото беше обилно покрито с пластове бяла боя. Свеждайки глава към пода, еничарят се замисли над това.

Коранът и законите на исляма не позволяваха изобразяването на хора и животни в изкуството, а какво остава в джамиите. Но незнайно защо турските майстори не бяха заличили тези две ангелчета в това място на поклонение пред Бога.

Иван Постивич се замисли за поколенията християни, които бяха коленичили на същия този под, прекланяйки се пред своя бог. Стори му се чудно как едно свещено място може да бъде плячкосано и завоювано и на същото място, между същите стени с един замах да бъде осветено друго свещено място, само че този път със сурите на Корана.

Дали призраците и светците на миналото не се носят над главите на османските турци и в този момент? Дали тези духове не проклинат мюсюлманите? Или пък не ги закачат, тъй като, макар и на друг език и чрез друга религия те също продължават традицията на преклонението пред Бога?

Нали самият Коран наричаше Дева Мария „жена светица“? Нали и там наричаха Исус пророк? Може би мощите и реликвите на светците почиваха спокойно въпреки арабските и турските думи, изричани над прашните им останки.

От друга страна, дори византийците някога бяха включили езическо изкуство в катедралите си, посветени на християнския бог. Точно до еничаря се издигаше древната колона от Храма на слънцето в Атина. Юстиниан Завоевателя очевидно не е имал никакви угризения относно включването на това съкровище в храма си, коронясвайки го с особено изящен капител, за да поддържа християнските стени със слава, някога принадлежала на Древна Гърция.

Но Иван Постивич се чувстваше в странен мир със смесицата на култури и религии в този храм. И въпреки това, докато съзерцаваше онова, което си представяше, че е било изображение на Богородица, почувства дълбоко в себе си някакво ново вълнение, което нямаше нищо общо с напевните молитви от Корана.

Зачуди се какво ли се е случило със сестра му.

От еничари, изпратени да служат във външните провинции, знаеше, че майка му бе починала скоро след обрязването му — въпреки че новините достигнаха до него две години след смъртта й. По думите на техен съсед била умряла от мъка. Иван се чудеше дали сестра му е жива и ако е така, каква е съдбата й. И не усети как очите му се насълзиха.

Без да си дава сметка какво прави, той вдигна лице от земята, върна се обратно на колене, вдигна очи към двата ангела под купола и се прекръсти.

Когато си даде сметка какво бе направил, вече беше прекалено късно. Морето от мъже, вълна след вълна, бе перфектно синхронизирано в преклонението си, докато той стърчеше над всички и пръстите му докосваха устните му, извършвайки прекръстването, което бе най-естественото нещо за него, преди да бъде отвлечен от селото си.

Еничарят вдясно на него го погледна. Дари го с неразгадаем поглед, после затвори очи и притисна чело о мраморния под, обърнат към Мека.

Постивич побърза и той да сведе глава към земята — великан, опитващ се да поправи грешката си, опирайки длани о пода — един езичник сред хиляди правоверни.

Есма Султан изгледа с унищожителен поглед Безмиалем. Тъмните й очи сякаш пълзяха по лицето на младата жена. Момичето от харема вирна брадичка и задържа смело погледа на господарката си, отказвайки да се поддаде на съжаление за стореното или чувство на унижение.

— От къде на къде ти хрумна да ходиш в Бекташи теке31, Безмиалем? Да не би да се плете някакъв заговор?

— Просто искам да се консултирам с някой деде. Нали винаги сте казвали, че суфите проповядват вселенска любов и към мъжете, и към жените? Че признават, че жените са равни на мъжете и могат да се прекланят на бога редом с тях? Искам да видя този орден, да чуя молитвите им. Искам да разбера с какво се различават от сунитите и шиитите.

— Няма да ти го позволят. Пазят зорко ритуалите си от външни лица. И нищо няма да разбереш.

— Но някой деде може да се съгласи да говори с мен. Особено ако ме придружите и вие като сестра на султана! Не биха ми отказали също така, ако отида с вашата благословия, нали така?

Есма се усмихна като човек, който знае много повече, отколкото казва — почти като майка, която винаги угажда на детето си, дори когато го кори за нещо.

— Безмиалем, не ми казваш истината! Търсиш нещо друго, а не просто познание за бекташите и техните ритуали!

— Свързано е с чорбаджията — призна си накрая момичето.

Есма Султан си пое дълбоко дъх, издиша бавно и отвърна:

— Така и подозирах. Казвай, слушам те!

— Рано тази сутрин някакъв друг еничар го причака във вашите градини и започна да му говори за… бунт срещу Топкапъ!

Есма Султан повдигна вежди, а после плъзна бавно поглед към прозорците, гледащи към Босфора.

— Разбира се. Беше просто въпрос на време кошмарът отново да се повтори. А и брат ми не прави нищо, за да избегне касапницата. Имам усещането, че очаква с нетърпение този конфликт. Открай време е мразел еничарския корпус. И няма да миряса, докато не види улиците на Константинопол зачервени от кръвта на еничарите!

— В момента еничарите броят съюзническите им орти, които ще се възправят срещу султана. Есма Султан, вие в опасност ли сте?

— Не — отговори тихо господарката й. — Аз съм любимата дъщеря на Абдул Хамид и ако бях мъж, еничарите щяха да убият брат ми и веднага щяха да ме сложат на трона като султан. Но като жена с благородната кръв на османските владетели единственото, с което разполагам, е имунитетът си срещу тлеещата омраза на еничарите към Топкапъ сарай.

Есма Султан почука с нокът върху рубинения си пръстен, а после заразглежда изрисуваните си с къна ръце, обръщайки ги на всички посоки под следобедната светлина на слънцето.

— Добре — изрече накрая. — Имаш благословията ми. Консултирай се с някой деде. Виж какво ще можеш да научиш от бекташите.

— О, благодаря ви, султане! Много благодаря!

— Но при едно условие — допълни принцесата и я изгледа с присвити очи. — Шафран трябва да те придружи, иначе няма да ти разреша да напуснеш двореца ми!

Шафран седеше с изпънат гръб на седалката срещу Безмиалем. Каретата се поклащаше и подскачаше по черните пътища и те се люлееха мълчаливо в синхрон с движението й. Евнухът избягваше погледа на девойката, взрян в някаква точка право пред себе си.

Главният евнух на Есма Султан бе прочут с безупречните си маниери и с абсолютната си лоялност към нея. Безмиалем беше сигурна, че той не одобрява това пътуване до Бекташи теке. Официалната му задача бе да пази и защитава робинята на Есма Султан, но освен това като представител и довереник на принцесата трябваше да следи момичето да не каже или направи нищо, за което после всички ще съжаляват.

Порталът на кръглото теке бе отворен от прегърбена старица с непокрита глава. Беше облечена в избеляло синьо, а бялата й коса бе сплетена на дълга плитка на гърба й.

— Мерхаба! За нас е чест да приветстваме с добре дошли представители на Есма Султан в нашето теке! — изрече тя, усмихвайки се през счупените си, почернели зъби.

Показа на гостите мъничката баня за миене на крака на входа, където те събуха обувките си, измиха се и нахлузиха чисти пантофки.

В момента в кръглия двор се провеждаше някакъв ритуал — мъже и жени, всички заедно, се поклащаха като залюлени от вятъра житни класове, водени от ритъма на музикантите, които на свой ред също се движеха. Изглеждаха в пълно неведение един за друг, свързваше ги единствено музиката.

— Какво правят? — обърна се шепнешком Безмиалем към Шафран.

— Общуват с Аллах.

Безмиалем се втренчи като хипнотизирана в гледката. Проследи удивено как телата им се издигат и падат заедно с ритъма и тоновете на мистичната музика.

— Елате, да вървим след домакинята си — дръпна я лекичко евнухът.

Безмиалем обаче не бе в състояние да откъсне очи от този спектакъл. Бе виждала въртящите се дервиши суфи, но този танц тук беше различен. Беше с по-нежни, някак си по-интимни движения и лицата на танцуващите излъчваха блясъка на радостта, а не огнената енергия на дервишите, които бе гледала.

— Ще се срещнете с деде в общата трапезария — изрече старицата, като се поклони. — Приготвили сме ви малка почерпка.

Дългата маса беше отрупана с храна. Печени пилета, агнешки кебап, пилешки пилаф, пълнени патладжани с агнешко, лозови сарми. Върху богатите салати със сирене, пресни домати, сладки краставици и свежи ментови листа проблясваше златистозелен зехтин. Стъклените купи бяха пълни със захаросани бадеми и сушени дюли.

Но блюдото, което прикова автоматично погледа на Безмиалем, беше покритото със стафиди и нар зерде, поставено в голяма медна купа. Зердето бе ястие с ориз, сварен с мед, розова вода и канела, и по принцип се считаше за празнично, обикновено за сватби и други официални празненства. Домакинята суфи се усмихна доволно, а загорялото й лице се покри с килим от бръчици.

— Ние, вярващите, храним всеки ден бедните в трапезарията си. Поднасяме им яхнии и супи, плодове и хляб, но за вас, Безмиалем, сме приготвили специално блюдо!

— За да почетем именитата ни гостенка! — допълни мъжки глас. От съседната стая се появи дребен възрастен мъж със зелена шапчица, избеляла до сребристо. Насочи се към тях, подпирайки се на бастунчето си.

— За нас е голяма чест да ви приветстваме с добре дошла сред нас! — изрече старецът. — Приятно ми е, аз съм деде Мустафа.

— Есма Султан ви изпраща най-сърдечните си поздрави и от нейно име ви благодаря за гостоприемството! — отговори любезно Безмиалем, но после сниши глас и добави: — Дойдох, за да ви задам няколко въпроса насаме, деде!

— Разбира се, както желаете! — кимна той, опирайки пръстите на ръцете си едни към други. — Но не бихме ли могли първо да ви изкушим с някои от деликатесите на бекташите? Може би малко вино?

Безмиалем ахна под воала си и тюлът се залепи за устните й.

Вино?

Вярно, че репутацията на Есма Султан се знаеше в цялата империя, най-вече нейните пороци. Но тук, в текето, в духовната ложа на бекташите беше богохулство да й предлагат упойващи вещества, които Пророкът изрично бе забранил. Този деде очевидно я мислеше за пратеник на самия дявол.

Зад гърба й Шафран направи крачка към нея и прошепна в ухото й:

— За бекташите е нормално да пият вино. С поканата си той не обижда нито теб, нито Есма Султан! Такива са обичаите на суфите.

— Благодаря ви за любезното предложение — изрече Безмиалем, възвърнала самообладанието си. — Но само една чаша ечемичена вода би била напълно достатъчна. И, разбира се, как бихме могли да не почетем такава обилна трапеза!

Безмиалем се отпусна на големите възглавници и бе обслужена от незабулена жена, която й се усмихваше, докато й поднасяше купички пилаф и месо. Момичето от харема рядко ядеше ястия на публични места, тъй като й бе крайно неудобно да набутва храната под воала си. Освен това самият тюл често поемаше от миризмата на ястията и продължаваше да й мирише и часове по-късно.

Ала тя категорично отказваше да го свали.

Деде седна на възглавниците срещу нея, взе си една краставица, започна да си я бели с нож и да я похапва като плод.

— Нашето теке обслужва по четиристотин души на ден — каза. — Никого не връщаме гладен. Никога. И това се дължи на такива благодетели като Есма Султан, които подкрепят ложата ни и дават щедра милостиня, която ни позволява да помагаме на нашите пренебрегнати от съдбата братя и сестри.

Шафран кимна на Безмиалем, когато старата жена й поднесе хладна чаша ечемичена вода.

— Деде, вашият орден помни множество султани, а и бекташите открай време са били братя и духовни водачи на еничарите — започна гостенката.

Шафран се вцепени.

Деде Мустафа изпъна гръб, както си седеше на възглавниците. Спокойното му, усмихнато лице се изпъна и той плесна три пъти с ръце. Старицата се показа тичешком откъм кухнята, бършейки мокрите си ръце.

— Айла, кажи на Абдул да подсигури входовете. Погрижи се никой да не влиза тук и да не ни безпокои! И помоли музикантите да продължат да свирят, докато Безмиалем не си тръгне!

Шафран повдигна одобрително вежди, но тялото му си остана все така напрегнато като преди, а очите — нащрек.

— Прощавайте за прекъсването, Безмиалем, но споменаването на еничарите в подобни напрегнати времена може да бъде твърде опасно!

Безмиалем чуваше ясно дълбокото и равно дишане на Шафран, седнал до нея. Евнухът не помръдваше, приковал очи в ястията пред себе си.

Деде Мустафа поясни, че именно смесицата от култури и религиозни традиции бяха направили бекташите толкова привлекателни за корпуса на еничарите. Чрез данъка девширме в Константинопол прииждаха момчета от всички части на империята — от Египет до земите на Балканите и дори от границите с Русия, за да бъдат обучени за войници и да служат на султана. Някои от тези момчета пристигаха безмълвни и треперещи, други пищяха и плачеха, трети умираха от скръб по семействата си. Но независимо от емоционалното си състояние при пристигането онези, които оживееха, ставаха до един еничари или биваха продавани като роби.

Момчетата бяха откъсвани от техните домове, тяхната култура, език и вяра. И тъй като повечето от тях бяха християни, те копнееха за традициите на Богородица, която да ги обича и защитава така, както някога са ги пазели майките им. Душите им просто плачеха за грижите на жена.

А традицията на бекташите се прекланяше както пред Фатима — дъщерята на Мохамед, така и пред Дева Мария, с което даваше на тези самотни деца утехата на една благословена майка в чужда земя.

— Мнозина от тях биват привлечени от нашия мистицизъм заради приликите му с християнството — каза деде. — Те намират утеха в изповедта на греха, в пиенето на вино и в споделянето на хляба. Освобождаването от задължението на петте молитви също се превръща в привлекателен елемент за онези, които често ходят на война и не могат да коленичат към Мека по пет пъти на ден, призовавайки името на Аллах.

— В такъв случай — осмели се да се намеси Безмиалем — имате ли някакво влияние върху еничарите като техни духовни наставници?

В тъмните очи на деде Мустафа проблесна разбиране.

— Ако имате предвид дали притежаваме властта да се намесим в пътя им към неизбежното и тотално унищожение, то тогава отговорът е не — отговори. — Тук вече става въпрос за техния късмет и за този на султана. Ние не можем да се намесваме в съдбата — допълни и вдигна ръце с длани нагоре към небето. — Дори и това да влече големи страдания за всички нас.

Тихите му думи и жестът му подсказваха на гостите, че разбира напълно мисията им. А те схванаха, че няма никакъв смисъл да продължават с този разговор и по този начин да излагат на излишни рискове деде Мустафа и неговото теке.

— Шафран, би ли предал на лакея, че сме готови да се върнем в двореца? — изрече Безмиалем, като се изправи. После пое в ръцете си ръката на деде. Тя беше топла и мека, много по-мека от нейната.

Този жест й напомни за баща й, който бе починал, когато тя бе още съвсем малка. И оттогава насам никога не бе срещала добър мъж.

Деде Мустафа не отдръпна ръката си. Тя усети как пръстите му се задвижват предпазливо срещу дланта й, сякаш я изучаваха.

А после очите му се ококориха изненадано. Безмиалем се запита дали бе заради докосването или той е усетил контраста между собствената си мека кожа и нейните мазолести ръце, които изобщо не приличаха на ръце на жена от харем. Сигурно още дълго ще се пита какво е направило ръцете й груби като на селянка и какво я е накарало да му подаде ръка.

Той огледа внимателно лицето зад воала и се взря дълбоко в очите й.

— Виждам, че имате необичаен късмет — изрече бавно. — Знайте, че няма да забравя нито вашето гостуване в нашето теке, нито притесненията ви! Имате думата ми за това! Вървете в мир и нека Аллах ви закриля, бъдете благословена в името на Пророка!

Тази нощ, когато бе приет в личните покои на принцесата, Постивич моментално долови в настроението й някакъв всепоглъщащ мрак. Спомни си как само преди два дена тя се бе усмихвала и с изненада установи колко копнее да види устните й отново да се извиват в усмивка, за да повдигнат духа му.

Но тази вечер беше различно. Тя се бе втренчила през прозореца, оглеждайки небето за тънкия сърп на новата луна. На влизане еничарят се размина с евнуха Смарагд, по чието лице бяха изобразени неподправена омраза и ярост. Дребосъкът не каза нищо. Без да вдига очи към него, побягна към коридора.

— Това е луната на султана — отбеляза принцесата, когато Постивич се появи. — Тънкото острие на ятагана, което разсича вселената.

Иван остана прав, чакайки поканата й за сядане.

— Какво ще кажеш да прекараме тази нощ в градината? — предложи тя. — Не бих издържала да бъда затворена в тази задушна стая в такава прекрасна вечер!

Солаците се втурнаха напред, за да заемат позиция на равни интервали един от друг около цялата градина. Подсвирнаха на часовите горе по стените, за да ти предупредят, че принцесата е в градината и че сега повече от всякога трябва да бъдат нащрек за убийци.

Две млади момичета се втурнаха напред, носейки запалени факли и фенери. Коридорите се изпълниха със слуги, носещи постелки, шалове и кани с лимонова и ечемичена вода, в случай че на султане й се допие. Диригентката на женския оркестър бе предупредена, че хората й трябва да бъдат в готовност. Лодкарите бяха събудени, защото бе напълно възможно да се проведе среднощно плаване из Босфора.

Целият дворец бе вдигнат на крак заради тази прищявка на султане. В домакинството на османските владетели действително нямаше нищо простичко.

Но Есма Султан отказа с махване на ръка предложенията за музика, освежаващи напитки и прислужници.

— Искам само солаците да бъдат на достатъчно голямо разстояние от мен! — предупреди тя Шафран. — Искам да говоря насаме с Ахмед Кадир!

— Разбира се, ваше височество — изрече евнухът и се поклони. — Но за ваша защита ще ви придружа аз…

— Нищо подобно няма да правиш, Шафран! — сряза го тя.

Високият мъж пак се поклони и отстъпи назад.

— Ако имам нужда от нещо, ще плесна с ръце — допълни тя, но вече доста по-мило. — Моля те, и ти, и останалите да бъдете на разстояние от не по-малко от двайсет крачки от нас! Хайде, еничарю! Не бъди толкова муден!

Постивич се изненада, като видя колко бърза и дълга е крачката й.

Докато слизаха към градините под арката от жасмин и лози, Постивич рече:

— Простете, султане, но ми се виждате притеснена от нещо.

Тя не отговори, докато не стигнаха голям шадраван, осветен от игривия блясък на факлите. Натопи пръсти в посипаната с листенца от рози вода и едва тогава отговори:

— Еничарю Кадир, имам причини да вярвам, че в двореца ми има шпиони. Шпиони от Топкапъ, които желаят смъртта ти!

— Отдавна имам усещането, че османските владетели не ме считат за свой приятел — изрече той, като приседна срещу нея на ръба на шадравана. Загледа се в пръстите й, които гонеха едно листенце от роза, и попита: — А вие защо се притеснявате от онова, което шпионите ще кажат на брат ви?

Принцесата го погледна под меката светлина на фенерите и отговори:

— Обещах ти защита и ще използвам цялата си власт, за да удържа на думата си. Такава е думата на един османец! — поколеба се и допълни: — Не знам какво точно чувствам към теб, Ахмед Кадир. Но знам, че съм ти се доверила, защото в омразата ти към теб има истина. Ти дойде при мен, изпълнен с омраза и отвращение. И в това аз зърнах честност. И все още я виждам в очите ти. В мига, в който решиш да ме предадеш, ще го видя!

— От къде сте толкова сигурна?

— Защото сините ти очи са със същия цвят и дълбочина като на майка ми. По отражението на нейните винаги познавах дали ме лъже, или ми казва истината. Разпознавах лъжата по бързата смяна на цвета, която беше като облак, преминал над сините води на Босфора. Очи като вашите не могат да ме излъжат, дори и да опитват.

Очите й потърсиха неговите в полумрака и той за първи път зърна дълбините им.

Протегна ръка към лицето й със същия импулс, който го бе накарал да се прекръсти тази сутрин. Пръстите му докоснаха кожата й и той хвана нежно брадичката й в дланта си.

Тя не се отдръпна, само затвори очи. По гърба му пролазиха студени тръпки, гърлото му се стегна и той издиша тежко.

— Спри, Ахмед Кадир! Моментално свали ръката си! — прошепна тя.

— Само ако вие ми заповядате — каза той.

Тя извърна глава и остави ръката му увиснала във въздуха зад себе си.

— Да, заповядвам ти, ако ще и само заради теб самия! Не си струва да умираш заради един импулс!

Той свали ръка и се опита да овладее тялото си. Веднъж влязъл в битка, много трудно излизаше психически от нея. Цялото му тяло трепереше и единственото, за което бе в състояние да мисли умът му в момента, бе как притиска меката й гръд с устата си. И в този момент осъзна, че всъщност няма представа как да прави любов с жена — знаеше само как да я грабне и максимално бързо да удовлетвори желанието си.

— Тази вечер искам да ти разкажа какво се случи с малката Софи.

Иван Постивич се загледа в ръцете й, които продължаваха да си играят с розовите листенца във водата. Не му пукаше за момиченцето от харема — тялото му щеше да се пръсне от похот и точно в този момент женските приказки бяха за него като досадни мухи, които го разсейваха от най-важното — физическата му нужда.

Тя вдигна очи, за да се увери, че той я слуша, сякаш изобщо не си даваше сметка за страстта му.

Той допусна, че тя започва да си играе с него, особено след като се премести малко по-назад от него по ръба на шадравана.

— Направих онова, което бях казала, че ще направя — започна. — Помолих баща ми да освободи Софи от харема си, за да остане завинаги моя прислужница.

— Не можеш да си представиш колко трудно беше да си уредя среща с баща си насаме. Жените от харема са винаги на негово разположение за удоволствие. Ако иска да посети децата си, ще влезе в самия харем. Но една млада жена да поиска лична аудиенция с османския султан — невъзможно!

Ето как започна и познанството ми със Смарагд. Той бе един от множеството млади евнуси, които ни надзираваха и обслужваха. Знаех, че точно той обслужва редовно и мъжкия хамам, което ще рече — моя баща, братята и братовчедите ми. Затова се възползвах от първата предоставила ми се възможност и му казах: „Смарагд, трябва да ти поискам една услуга“. „Желанието ви е заповед за мен“ — отговори той. Той си беше амбициозен още от самото начало, така че благоразположението на баща ми към мен автоматично бе събудило интереса му. „Искам да ми уредиш лична аудиенция с баща ми!“ Той повдигна вежди и дебелите му устни възкликнаха: „Но как да го сторя?“ „Когато обслужваш баща ми в харема, ще го попиташ мило дали има нещо против да си помисли по този въпрос. Кажи му… Кажи му, че имам тайна, която не мога да споделя с него пред майка ми! Мисля, че той ще уважи това или най-малкото — ще събудя любопитството му!“ Смарагд кимна, въпреки че по лицето му се четеше неувереност. „Ами ако ме сметне за твърде безочлив, като му кажа това?“ „Просто ще му отговориш, че си бил принуден да го направиш от моята царствена ръка, от неговата любима дъщеря! И тогава той ще ти прости всичко!“ Евнухът пак кимна, но ме погледна и изрече предпазливо: „Султане, ще изпълня заповедта ви, но е възможно да ви се наложи да научите един болезнен урок.“ „Какво имаш предвид?“ „Че любовта на бащата може и да е безрезервна, но на султана — не!“ С тези думи той се поклони и поиска разрешение да напусне.

Въпреки предупреждението си към мен, Смарагд все пак предаде моето съобщение на баща ми, докато бяха в хамама. Първоначално султанът, разбира се, се разгневил много и Смарагд се уплашил не на шега за главата си. Но малко по-късно султанът се възрадвал, че искам да се срещна с него, за да му поискам — според неговите представи — съвет. „От нея щеше да излезе великолепен принц! — рекъл на везира, при това пред евнуха. — Тя е наясно какви клюкарки са жените в харема и затова идва при мен, за да я даря с мъдростта си! Ако беше родена момче, щеше да управлява империята с железен юмрук!“ Та затова, когато чу молбата ми, султанът се изпълни с объркване и разочарование. А аз вече бях твърде голяма, за да се качвам в скута му. Затова останах права и му се поклоних ниско, както ме е учила майка ми. „Говори, дъще моя! — кимна той. — Удостоена си с лична аудиенция!“ „Но солаците са тук! — възкликнах негодуващо. — И великият везир също! А аз исках да говоря с теб насаме!“ „Колко малко знаеш за царските дела! — разсмя се искрено баща ми. А после направи знак на великия везир, който кимна, за да му угоди, макар да се виждаше ясно, че везирът не е никак доволен от моето присъствие в тронната зала, която по принцип е територия само за мъже. — Говори, Есма! — заповяда баща ми. — Имай предвид, че днес съм много зает с посланиците на Франция и Русия и не мога да ги карам да ме чакат още дълго, без да изложа империята на риск от война!“ „Султане, татко мой, моля те да освободиш Софи!“ — изстрелях, без да се замислям. „Какво?!“ „Ако не точно да я освободиш, да ми я подариш за лична прислужница!“ Баща ми си пое дълбоко дъх и за момент се уплаших, че няма да успее да издиша. Накрая обаче той се усмихна и ме погледна така, както ме бе гледал винаги. За него аз бях само едно очарователно, крехко дете. Просто едно момиченце, подобно на красив талисман върху гривна. Очите му изглеждаха стари, но щастливи, че откриват невинност в моите очи. „Не съм ли ти дал достатъчно подаръци, дъще моя? — попита меко. — Софи е част от моя харем, Есма. Нямаш право да отправяш към мен молба, която не мога да удовлетворя!“ „Но тя е моя приятелка! — казах. — И е ужасена от това място.“ „Тогава трябва да й помогнеш да се отпусне. Вие, жените от харема, трябва да я успокоите, защото аз държа в моя харем да цари хармония! Ще говоря с майка ти за това.“ Но това беше последното нещо, което исках да се случи, затова продължих да опитвам: „Но ти си султанът! Само в твоя власт е да освободиш Софи! Моля те да помислиш по този въпрос! Ако трябва, бих могла да я откупя от теб, татко!“

Тогава бях само на тринайсет и въпреки предупреждението на Смарагд наистина не правех разлика между султана и бащата, който би ми у годил за всичко. Та през онзи знаменателен ден наистина получих много важен урок — че моят баща ми бе угаждал толкова, само за да угоди на себе си. Подарил ми е дворец, празненства и красиви дрехи, защото така му е харесвало. Но очевидно нямаше никак да му хареса да изгуби красива девица от харема си. „Есма, време е да пораснеш! Дъще моя, разбери, че харемът не е нещо, за което съм готов на размяна, дори и с хора от собствената ми кръв! В името на Мохамед, аз съм се клел да се грижа за тези жени! Гарантирам ти, че нищо лошо няма да се случи на Софи. За нея ще се грижат много добре, а някой ден ще се радва на богатствата и престижа, на които днес се радва майка ти. Тук бъдещето й е далеч по-добро, отколкото би било в дивите региони на Севера! А сега се върни веднага в харема! Смарагд, придружи Есма Султан обратно в апартамента й!“

През същата нощ Софи беше преместена от нашите апартаменти в крилото на валиде султан. „Така ще бъде по-добре“ — опита се да ме успокои майка ми. Аз погледнах в ясните й сини очи и зърнах сянка да преминава в дълбините им. И разбрах, че тя лъже. Но разбрах също така, че и тя бе обикнала Софи въпреки усилията й да не се обвързва.

Седмица по-късно в харема бе организирано специално празненство. Аз трябваше да седя вдясно на баща си, заедно с всички останали принцеси и валиде, а брат ми Махмуд и братовчед ми Селим щяха да стоят вляво на султана. Няколко жени от харема започнаха да свирят старата турска музика, която днес не може да се чуе почти никъде. Пръстите им извличаха от струните на ситарите нежни мелодии, които бяха толкова прочувствени, че очите на повечето присъстващи се изпълниха със сълзи. После дойдоха танцьорките. В двореца се говореше, че баща ми би предпочел да гледа по-скоро страстните танци на момченца, отколкото на жени от харема си, но както скоро щях да науча, той бе почитател и на двата пола и въпреки напредналата си възраст никога не се отказваше от нови завоевания. Той беше султан, който обичаше изкуствата, танците, музиката — въобще всичко, което съдържаше грация и красота. Надзирателка на танцьорките беше старата валиде султан — моя баба и майка на султана. Тя имаше безупречни стандарти. Именно тя избираше коприната и бюстиетата, които те трябваше да носят, и душеше всички парфюми, докато попаднеше на най-чувствения. Посещаваше всеки ден обучението по танци и не пестеше гнева си за онези от момичетата, които не даваха всичко от себе си. Така момичетата се трудеха час след час. Най-добрите вече можеха да поклащат леко гърдите си едновременно с пулсациите на коремите си и сложните извивки на бедрата си.

Изживях истински шок, когато видях колко много бе научила Софи. Въпреки хилавото си момичешко тяло тя бе овладяла турския танц със свой собствен стил, който изуми всички ни. Може би именно защото бедрата й бяха толкова тънки, тя бе в състояние да ги движи насам-натам, поклащайки ги с невинност, която на по-големите момичета просто не се отдаваше. Бюстието й беше натъпкано с памук, драпиран дискретно с коприна, защото гърдите й бяха не по-големи от орехчета. Тази нощ очевидно тя бе предвидена да покаже какво обещава за бъдеще, когато ще стане жена. Най-пищната танцьорка бе една черкезка красавица на име Рушда с виолетови очи и повдигнати, твърди гърди. Тя беше на осемнайсет и танцуваше с поглед, който подсказваше, че вече знае всичко — ясен и директен поглед даже над яшмака. В края на танца го свали съблазняващо пред султана и задържа погледа му чак до вратата на стаята.

Валиде султан гледаше с гордост танцьорките си, като от време на време поглеждаше крадешком към сина си. Нейната главна задача беше да осигури колкото е възможно повече наследници на трона. Не й беше трудно да забележи как малкият ми брат Махмуд гледа Софи, която доскоро му беше другарче в игрите — до обрязването му. Валиде султан се засмя щастливо на интереса на своя внук, защото виждаше, че взискателността й се отплаща — това малко селянче бе на път да се превърне в красива жена с обноските на знатна наложница и може би дори на съпруга. Но пък по онова време Махмуд беше все още момче и едва трети в линията на унаследяване на трона. Първи беше братовчед му Селим, а после неговият полубрат Мустафа. Та тогава валиде прецени като крайно невероятно младият Махмуд някой ден да се установи за постоянно в Топкапъ сарай и да се радва на такъв приказен харем.

Да, в онази паметна нощ и аз, и валиде сгрешихме. Много. Тя сгреши за Махмуд, а аз — за баща ми и любовните му импулси. „Хатидже! Ела при мен, дъще моя! — извика султанът, въпреки че тя всъщност не беше негова дъщеря. Беше моя братовчедка, сестра на Селим. — Сега е твой ред да играеш моя любимка!“ Аз се вцепених. Не можех да помръдна дори ръцете си, за да скрия устата си и изражението си на изумление и истински ужас. Нали аз щях да бъда негова любимка завинаги? От друга страна, Хатидже беше моя братовчедка, а баща ми винаги се бе отнасял любезно с племенниците и племенничките си, нищо че Селим почти през цялото време се намираше в клетката за принцове. Дори баща ми, който обичаше искрено сина на мъртвия си брат, не би позволил каквито и да било бунтове, затова държеше племенника си на сигурно място в този своеобразен затвор, като го пускаше само за специални случаи. Той знаеше отлично как да управлява империята си и как да контролира семейството си — точно затова сега бе решил да ми даде урок за смисъла на любовта и значението на властта.

„Есма, веднага си затвори устата! — просъска майка ми. — Приличаш на глупачка!“ „Ела, Хатидже, седни до мен — продължи баща ми. — Ще изгледаме още един танц и заедно ще изберем най-добрата танцьорка, нали?“ Хатидже беше глупаво момиче и това безпрецедентно внимание я замая. И както можеше да се очаква от глупачка като нея, тя изобщо не се сети, че решението, което вземе, ще реши съдбата на наложниците и благоволението на султана. Мислеше си, че това е само игра и събитие, което е предвидено изцяло за нейно удоволствие. И изобщо не разбра, че с решението си ще определи коя танцьорка ще спи в леглото на баща ми. Главната кадън на танцьорките плесна с ръце и събра отново трупата си. Само след броени секунди музиката започна отново и танцьорките се завъртяха по пода. Хатидже започна да пляска с ръце в такт с музиката, а баща ми — да кима с глава. „Приближете се! — даде знак на танцьорките, защото с възрастта очите му бяха започнали да отслабват. — Искам да видя грациозните ви движения отблизо!“ Танцьорките закръжиха точно пред него, така че той да може да огледа стегнатите им тела и да види капчиците пот по коремите им. Черкезката Рушда владееше мускулите си толкова добре, че само с едно движение на бедрата запрати потта си право в лицето на баща ми. Нахалството й беше възнаградено от бавна усмивка, когато султанът извади бялата си носна кърпичка, плъзна я сластно по лицето си и я поднесе към носа си. А после пусна кърпичката си в краката й, с което й даде знак за желанието си тази нощ тя да сподели леглото му. Хатидже го погледна възмутено и извика: „Нали аз щях да решавам коя е най-красивата танцьорка, чичо?“ — изписка тя. „Прости ми, дъще, забравих за обещанието си“ — рече той и махна на слугата си да му даде друга кърпичка, която връчи на глупавата ми братовчедка. „Вярно е, че те лиших от удоволствието да избираш, но така пък ще удвоиш удоволствието ми!“ — разсмя се баща ми и кимна към принцовете Селим и Махмуд, за да им покаже как трябва да се държи един султан.

Хатидже прие кърпичката с огромен ентусиазъм и огледа стаята и двайсетината танцьорки. Да бъдеш предпочетена от султана, бе най-голямото желание на всяка от жените в харема. Да бъдеш пренебрегвана продължително време, почти със сигурност означаваше прокуждане от Топкапъ и неизвестна съдба. Забелязах как всички жени започнаха да умоляват с очи принцесата. „Моля те, моля те“ — сякаш напяваха и тази молба зазвуча сякаш като напев на мюезина от минарето. Възможността да доставят наслада на султана в леглото му би могла да реши завинаги съдбата и бъдещето им. Но ако не бъдат предпочетени, повечето момичета щяха да станат прислужници, перачки или просто да сервират храна до края на живота си.

Хатидже обаче захвърли кърпичката надалече в стаята. И тя падна върху задната редица танцьорки, точно в краката на Софи. „Тя е най-добрата, татко — каза братовчедка ми. — Нито една от другите жени няма нейната грация!“ Сред харема настана истинско брожение и главният евнух трябваше да удари два пъти с жезъла си по земята, за да въдвори ред и тишина. Султанът кимна. „Ще се вслушам в мъдростта на принцеса Хатидже — рече. — Софи, вдигни кърпичката си, дете!“ Софи остана неподвижна като камък, загледана в бялото парче плат в краката си така, сякаш беше отровна змия. „Направи каквото ти се казва!“ — заповяда й валиде султан със зачервено от гняв лице. Софи се приведе и вдигна кърпичката с треперещи ръце. После я пъхна в бюстието си и ми хвърли един поглед — таен и изпълнен с неподправен ужас. А аз стоях втрещена и сърцето ми биеше в гърлото ми. Майка ми направи знак да не казвам нищо и за първи път през живота си я послушах. Но в главата ми закръжи мисълта: „Не, татко, не и тя! Недей!“, ала не можех да сторя нищо. В мечтите си я спасих. Спасих Софи, преди баща ми да е успял да я докосне, и я доведох в този дворец, където сме сега, където тя и всички останали като нея няма да бъдат опипвани и позорени от похотливите мъжки ръце. Но онова бяха само детски мечти и след онази нощ аз бях принудена много бързо да порасна.

Майка ми започна да ме гали и се опита да се усмихне, макар че и тя бе разтърсена до дъното на душата си. И тя също смяташе, че на десет години Софи е все още твърде малка, за да забавлява баща ми. Реакциите в харема бяха различни.

Жените, особено по-старите, бяха виждали какво ли не през годините, затова въпросният избор за тях не бе нищо особено и скоро беше забравен. Всяка беше на различно мнение: „Но бедрата на Софи са твърде тесни, за да дадат удоволствие на който и да било мъж, а гърдите й са като розови пъпки. Няма да му бъде приятно с нея!“. „Напротив, султанът ще се зарадва. Той взема за любовници момченца, даже по-малки от Софи. Сигурно дребните гърди и бедра му харесват.“ „Но тя още няма мензис! По-добре е да остави това цвете да разцъфти и тогава да се радва на нектара му!“ „Да де, но нали и светицата Айша, съпругата на Пророка, е била омъжена още на шест! Мохамед я е приел в леглото си, когато е била едва на девет. Щом това е правилно според онзи, който ни е дал Корана и Божието слово, защо да не е пример за султана? Кой има право да критикува Пророка?“ Майка ми се опита да отговори на някои от въпросите, но после стисна здраво устни. Очите й потърсиха тези на Накшидил. И двете жени си предадоха някакво тайно съобщение, въпреки че нито една от тях не изрече и думица. И така, разговорът утихна и аз не чух нищо повече.

Останах сама в нашите царски апартаменти, в леглото, в което доскоро бях спала с доведената си сестра. Лежах и плачех под възглавниците, когато най-неочаквано на вратата ми почука Смарагд и рече: „Ваше царско височество, нося ви писмо! Излагам се на голям риск, като идвам тук, но изпълнявам специалната молба на принц Махмуд, който ме помоли да изчакам отговора ви!“ Пуснах Смарагд и отворих сгънатата и запечатана италианска хартия с печата на принца.

Аз знаех, че Махмуд е тайничко влюбен в Софи. Младото му сърце го болеше от любов и той се чувстваше съсипан, когато си представяше, че баща му ще докосва обекта на обожанието му. И въпреки това не можеше да стори нищичко.

Тогава все още не знаех, че брат ми ще бъде прокълнат да бъде обсебен от Софи до края на живота си.

На следващата сутрин се събудих от птичите песни пред прозореца ми. Въздухът ухаеше от свежестта на пролетта и си помислих, че баща ми може би е размислил през нощта и ще благоволи да позволи на Софи да съзрее и да отложи появата й в неговото легло. Но когато наближих хамама, веднага проумях, че съм се лъгала. Софи бе отведена там лично от валиде, която щеше да надзирава продължаващия цял ден ритуал по ритуално измиване, депилация и татуиране с къна, който беше задължителен преди поява в покоите на султана. Лицето й беше изрисувано, а веждите й бяха издължени над носа й, за да изглеждат като сключени — каквито бяха стандартите за красота в харема. Докато прислужниците къпеха Софи, валиде заговори на майка ми: „Това е просто каприз от страна на сина ми. Позволи ми да приседна до теб, защото старите ми крака ме болят. Твърде стара съм вече за подобни глупости.“ С тези думи валиде султан се отпусна на мраморната пейка до майка ми, а прислужниците поднесоха ечемичена вода с лед и лимон на двете дами. „Бях на тринайсет, когато султанът ме взе за първи път в леглото си — продължи старата жена. — Но онова беше различно. По онова време вече имах за четвърти път менструация. А Софи е само на десет и още не е станала жена. Което ще рече, че това е абсолютна загуба на семето на сина ми! Това момиче не може да зачене дете! Това е само каприз от негова страна! — повтори. — Не бях ли най-добрата майка, като му осигурявах най-хубавите жени на империята? Защо сега реши да вземе това сукалче в леглото си?! Онова, което се излее на чаршафите, би могло да бъде употребено по-добре за по-зрелите момичета! А това момиче просто ще открадне мъжествеността на сина ми, ще ми открадне внуците!“ Тук валиде се почеса съсухрените си ръце. „Говорихте ли вече със Софи за поведението, което се очаква от нея тази вечер?“ — обади се майка ми. „Не — отговори валиде. — Моля те ти да изпълниш тази задача. Опасявам се, че може да я уплаша с приказки за задълженията й в спалнята. Вие с Есма сте й като семейство, затова може би ще бъде най-добре ти да й кажеш. Само й напомни да не докосва белега на дясното му бедро! Все още го боли от време на време. Но всъщност май ти казвам нещо, което ти знаеш по-добре от мен. Ето, виждаш ли? Вече съм твърде стара, за да надзиравам харема на сина си!“ Майка ми се поклони. Да, тя щеше да подготви Софи.

През този ден Иван Постивич не успя да мигне. Беше изпълнен с някаква странна тревожност, като червей, дълбаещ в душата му — тревожност, която не позволяваше на ума му да се успокои и да се отпусне за сън. Обвини момчетата, които метяха стаите, сякаш те бяха виновни за неспособността му да заспи. Проклинаше сламеника, проклинаше горещината. Потта избиваше непрекъснато по челото му и се стичаше на вадички към очите му.

Не бе в състояние да спре да мисли за Софи. Затова на вечерта пристигна по-рано в покоите на Есма Султан и зачака да бъде повикан.

Принцесата забеляза измъченото му изражение още в мига, в който той пристъпи прага й. Гостът въздъхна и коленичи на четири крака, за да се приближи към нея.

— Изправи се, чорбаджи Кадир! Няма да понеса да те гледам как пълзиш към мен като насекомо!

Иван Постивич кимна и се изправи на крака.

— Днес имах много работа във връзка с подготовката на празненствата по случай рождения ден на брат ми, султана. Тържеството няма да има равно на себе си! А джиритът…

— Джирит ли? — ококори се веднага Иван.

— Ето че привлякох вниманието ти. Да, една игра на джирит сред кавалерията Капъкулу, с нея ще положим началото на тържествата!

Есма Султан видя как лицето на нейния палач посърна, когато осъзна, че той няма да може да участва.

— Какво би дал, за да можеш пак да играеш джирит? — попита го тя.

— Простете, султане, но вие си играете с мен като котка с мишка!

— Всичко е възможно, ако аз го поискам! — отговори тя, загледана в лицето му. А после извърна глава към картината на персийската принцеса и момичетата, играещи поло. — Отегчавам ли те с историите си за момиченца? — попита.

— Не — отговори тихо той. — Ни най-малко.

Есма Султан си пое дълбоко дъх и бавно издиша.

— Радвам се — рече. — Не мога да кажа защо, но докато облекчавам паметта си от подобни болезнени спомени, вече дишам по-спокойно и пак започнах да спя като дете.

После отпи от ечемичената си вода и продължи да разказва за Софи.

— Когато Софи се появи от хамама, китките и ръцете й бяха покрити с красиви извиващи се линии и точици къна. Облякохме я в коприна и сплетохме дългата й руса коса с перли, след което я вдигнахме с щипки с диаманти и сапфири. От време на време тя потреперваше и перлите звънваха. Да, тя беше красива, но все още беше дете.

„Есма, отпрати прислугата и включи шадравана! — заповяда майка ми. — Трябва да говоря с нея насаме!“ Заповядах на евнуха и на слугите, които ни обслужваха, да излязат. И тъй като те вече знаеха, че майка ми трябва да говори с момичето за ложето на султана, се изпариха по най-бързия начин. А аз лично отворих тръбите на шадравана, за да не може никой да ни подслушва. И веднага след това реших да връча на майка ми бродираната кърпичка. Тя я притисна до сърцето си и благодари мислено на Накшидил, сякаш бяха сестри. „Това ще дари сили на всички ни“ — промърмори, докато проследяваше с пръсти фините извивки на бродерията. После седна до Софи и започна: „Успокой се, дъще! Изобщо не е толкова лошо, а и старият султан не се бави много с изпълнението на задачата си. Ще свърши, преди да си успяла да свършиш броеницата!“ „Майко! — възкликнах ужасено. — Какво светотатство! Бързо кажи една молитва към Аллах, преди завинаги да бъдеш прокълната!“ Очите на майка ми проблеснаха така, че зърнах дълбините им. Как бе възможно да съм живяла цял живот с тази жена и да не я познавам?! Тя се усмихна тъжно, но и като че ли с облекчение, че най-сетне може да разкрие тайната си: „Есма, аз бях прокълната, когато бях отвлечена от дома си в Черкезко, когато бях на твоята възраст! Отгледала съм те като добра мюсюлманка и османска принцеса, но те моля сега да ми позволиш утехата на моята собствена религия! А това момиче сега е принудено да стане жена преди времето си, което е грях в очите на всеки бог, независимо какво е правел неговият Пророк! Така че тя или ще се въоръжи дълбоко в себе си със своята религия, за да намери утеха, или ще умре от срам! Ако ме обичаш и ако обичаш и нея, ще ни позволиш да си говорим за нашия Бог по рождение и по кръщение!“

И така аз, която бях възпитана да рецитирам сура след сура от Корана наизуст, просто зяпнах. Разкъсвах се между любовта си към Софи и религията, която вече бе станала част от мен, подобно на костите и плътта ми. Не можех да повярвам, че майка ми все още се държи за своята езическа вяра и се почувствах смутена заради невежеството й, но същевременно жадувах да науча тайните, които тя бе държала толкова дълго в сърцето си. „Но, майко, няма да те приемат в рая!“ — проплаках. „И какъв рай предлага на една жена турската вяра, а? Аз ще умра християнка, каквато съм се родила, и друга жена — Богородица, пък била тя девица или не, ще ме утеши в смъртта ми така, както никой досега не е успял!“ и без повече колебание майка ми хвана ръката на Софи и занарежда: „Когато влезеш в покоите на султана, трябва да започнеш да се събличаш бавно и грациозно, за да може той да те огледа добре. Очите му са слаби, затова стой близо до него, но не достатъчно близо, така че да те хване! Когато накрая си напълно съблечена, поклони се и целуни краката му. Позадръж се там, защото той много обича това докосване и като нищо ще свършиш набързо работата по възбудата му. Той може да започне да те моли да тръгнеш нагоре по тялото му, но не му обръщай внимание, докато не те сграбчи за косата.“ После майка ми продължи да обяснява на Софи какво да прави по-нататък в ложето на султана. Обясняваше тайни, които никое дете не би трябвало да чува. Чух я да казва например: „Трябва да го поемеш в устата си“. Застинах на мястото си, едновременно отвратена и прехласната. „Оттам нататък трябва да започнеш да го движиш между устните си така, сякаш ближеш сорбет. Това ще го възбуди много бързо, така че и най-грозната част ще свърши бързо.“ Софи беше пребледняла като платно, но слушаше внимателно, без да мига. Гледах я ужасено, дивейки се на самообладанието й и на вниманието й към думите на майка ми. „Знам, че това ще те отврати, дори ужаси — продължи майка ми. — В този момент започни да казваш наум молитвата по броеницата. Само това е силата, която ще ти помогне да преживееш този кошмар! Представи си, че Светата майка е над теб, че ти прощава и те благославя, защото тя обича най-много жените в отчаяна нужда! И ще издържиш, Софи. Всички издържаме. Когато се върнеш, обещавам ти, че лично ще те изкъпя!“

Аз покрих с ръка устните си. Прошепнах „Аллах“, но в този момент стомахът ми се преобърна и аз се вторачих отчаяно в собственото ми повърнато върху мраморния под.

Осма глава

Еничарят слушаше разказа на Есма Султан със смесица от възбуда и объркване.

— Значи жените от харема влизат при султана като проститутките в бардака?

Принцесата вирна брадичка, погледна го предизвикателно и възкликна:

— Защо? Не го ли очакваше? В крайна сметка те са робини, независимо с колко скъпоценни камъни са окичени и колко евнуси им прислужват. Робини на мъжете! До този момент познанията ми за секса се свеждаха единствено до клюките и до онзи път, когато зърнах евнуха и дебелата наложница в хамама. И не можех да си представя малката ми приятелка Софи да бъде подложена на такава гнусотия, при това от ръцете на собствения ми баща!

Иван Постивич изсумтя и попита:

— И какво стана после с момиченцето?

Есма Султан повдигна вежди и отбеляза:

— Най-сетне спечелих наистина вниманието ти, Бисквитко! Ами Софи просто седеше втрещена, ококорила очи, като че ли вече бе осъзнала напълно ужаса на всичките си кошмари. Но само кимна и изобщо не заплака, когато майка ми приключи с инструкциите си. А после майка ми направи още едно нещо, което ме удиви. Коленичи на килима в стаята ни и започна да търси пукнатина в една хлабава плочка близо до шадравана. Извади плочката, а след нея и парчета глина и хоросан. Накрая извади от дъното малко късче червена коприна. Разви вързопчето и извади оттам миниатюрно разпятие, окачено на верижка от чисто злато. „Това е за теб, Софи — рече. — За мен вече е излишно да си спомням вярата си, но ти може и да имаш нужда.“ Върна плочката на мястото й и топна пръсти в шадравана, за да изтрие мръсотията от снежнобелите си пръсти. После вдигна бялата ленена кърпичка от Накшидил и заговори на сръбски, така че Софи да я разбере: „Много отдавна вярата на езичниците араби, перси и турци е приемала с отворени обятия жените и тяхната нежна природа. Някои от божествата дори са били жени. Мохамед е имал много високо мнение за жените. Почитал ги е и е накарал арабските мъже да се закълнат, че ще ги защитават и пазят. Пророкът бил роден в Мека, но там го отхвърлили. Избягал в Медина, където сформирал своя собствена религия с много последователи. Но сърцето му винаги принадлежало на родината му. След успеха си в Медина Пророкът копнеел да успее да убеди народа на Мека да изостави преклонението си пред Диана — Слънцето, и Алилах — Луната, и да приеме Аллах. Арабите на Мека обаче били упорити в преклонението си пред женското начало и особено към трите звезди, придружаващи Луната, трите нежни дъщери на Диана и Алилах. Именно звездата Аллат се застъпвала за тях в молитвите им към Алилах.“

„Полумесецът и звездата“ — мислех си тогава аз. И едва тогава осъзнах, че в бълнуванията на майка ми има голяма доза истина. Късчето луна и съседната на него звезда са символи на нашата земя и до ден-днешен въпреки всички религиозни опити да бъдат премахнати. После майка ми се обърна към мен с онези свои ясносини очи и разбра, че най-сетне съм започнала да я разбирам. След това продължи да говори на Софи, макар вече да знаех, че тя говори и на мен. „Народът на Мека изхвърлил Мохамед, защото подбуждал размирици. Бил прокуден завинаги от Мека, затова се установил в Медина заедно с последователите си. И въпреки това не бил в състояние да понесе загубата на родината си и копнеел да привлече народа на Мека в лоното на новосформираната от него религия, за да могат и те да чуят словото на истинския бог. Именно в онзи момент при него се появил Гавраил и му заговорил с думи, възхваляващи жените. Ангелът казал — и тук тя зачете надписа на кърпичката: Това са високопоставените жени и трябва да се надяваме на тяхното застъпничество. Когато Мохамед изрекъл тези добри думи на Гавраил пред народа на Мека, те се възрадвали, защото им се сторило, че неговата вяра приемат и техните собствени свещени дъщери, и самата Диана. Нали самият ангел господен го е казал?! И настанали буйни тържества, и те целунали земята, заклевайки се във вярност към него, защото този пророк със сигурност повтарял думите на Бога. А един старец, който бил твърде немощен, за да се простре в прахта, грабнал прах в шепата си и натъркал с нея гърдите си, заклевайки се във вярност към Аллах. Когато Пророкът се върнал в Медина и казал на хората си за срещата си с Гавраил и за думите на Аллат, които той бил изрекъл, те се ужасили. Вярно е, че се били заклели във вярност към Мохамед, единствения Пророк, и в единствения истински Аллах, но идеята за жени, намесващи се в делата на мъжете, не им допадала ни най-малко, защото застрашавала войнстващия им патриархат. Преди явяването на Гавраил пред Пророка не е имало никакви приказки за богиня, която да застане между тях и Аллах, Отеца. Какви били тези неща за жени, за женска намеса? За тях нямало съмнение, че думите, които Мохамед бил чул, били номер на дявола, думи не на Божия ангел, а на самия Сатана. За случилото се по-късно няма сведения. Но е повече от ясно, че мъжката гордост и негодувание покварили думите на Гавраил! Ние сме убедени, че мъжете, обкръжаващи Пророка, са го убедили да оттегли собствените си думи въпреки огромната си любов към жените и съпругите на този свят!“

Есма Султан го погледна, усмихна се презрително и отбеляза:

— Ето, еничарю, виждаш ли как натискът на политиката може да промени не само хода на историята, но дори и Словото Божие!

Пое си дълбоко дъх и продължи:

— Майка ми каза: „Не минало много време и Мохамед оттеглил думите си, като заявил, че е бил подмамен от Сатаната, защото как така жените ще бъдат равни на мъжете?! Жените определено трябвало да останат под ботуша и капризите на мъжете, да бъдат ръководени и напътствани от тях! Така приелите тази религия в Мека били принудени да изтрият тези слова от сърцата си и да забравят за нежната звезда Аллат. Нямало друг бог, освен Аллах и женските божества трябвало да бъдат прочистени с огън. След като се поклонили на бога на Мохамед, хората били принудени да приемат тази стъпка назад, защото вече били от правоверните и се били заклели във вярност на новия бог. Така думите, възхваляващи добродетелите на жените, били премахнати завинаги от повечето версии на Светия Коран и прошепвани само от майка на дъщеря, от поколение на поколение. А светите хадити, които съхранявали живота на Мохамед и включвали неговите слова, били определени като светотатствени.

Така в онзи далечен ден определен брой амбициозни мъже спуснали тъмен воал над всички жени по света, отхвърляйки словото на Гавраил и на собствения си Пророк Мохамед. Все пак Пророкът направил всичко възможно жените от арабския свят да съхранят своята сигурност и да запазят някои юридически права. Но вече не можел публично да огласи истината за бляскавата звезда Аллат и за застъпничеството на жените. Старите вярвания и обичаи били погребани дълбоко под новия код на исляма, Жената се превърнала в обект на милостта на Мъжа и патриархалността завинаги.“ Тук майка ми се усмихна тъжно, а после продължи: „Тези думи, които биха могли да дарят с такава утеха всички жени, били жигосани като «Сатанински слова», за да отблъснат всеки мъж или жена, които се осмелят да ги приемат. И въпреки това именно те са утехата и мъдростта, които всички така неистово търсим, когато мъжете отведат синовете ни на бойното поле и равнодушно започнат да проливат кръвта на нашите утроби, водени от омраза и желание за насилие! Каква ирония, че Гавраил — същият ангел, е съобщил велики новини на Мария от Витлеем шестстотин години по-рано! Но сега мъжете на Медина започнали да се кълнат, че Сатаната е бил онзи, който е говорил чрез гласа на Гавраил, когато Пророкът за първи път чул сурите, възхваляващи жените като равни на мъжете. Може би само жена е в състояние действително да чуе и да приеме с радост добрите новини на един ангел!… Но правоверните и до ден-днешен продължават да обикалят големия лунен камък в Мека!“

Иван Постивич наклони глава и започна да свива и отпуска юмрука си. Накрая изрече:

— Но какво в крайна сметка стана със Софи?

Есма Султан кимна и продължи:

— Майка ми предаде кърпичката в ръцете на Софи и сви около нея малкия й юмрук. „Помни следното, дете мое, и помни истината! Ние, жените, сме тук, за да те утешим и да се намесим, колкото можем, в твоя защита. Защото вече ти си една от нас!“ И така, малко след полунощ Софи беше ескортирана до спалнята на баща ми. Изглеждаше спокойна и с ясен поглед. Докато я отвеждаха от харема, аз поставих любимото й дървено конче в гънките на туниката й и отвърнах очи. Тогава за последен път зърнах красотата й.

Настъпи продължително мълчание. Накрая принцесата отрони:

— Уморих се, Ахмед Кадир. Толкова много тъга ме изтощава!

— Тогава да си вървя?

Есма Султан се усмихна тъжно и отбеляза:

— Утрото наближава. Струва ми се, че краят на тази история ще трябва да почака за друга вечер, защото в момента не намирам в себе си кураж да я довърша.

Огледа го внимателно, изучавайки погледа му.

Иван Постивич не каза нищо. Само отвърна на погледа й. „Само какви очи! — помисли си тя. — Синьото на свободата!“

— Обещавам ти, че ще довърша историята на Софи някоя друга вечер. Ще намеря време, нищо че трябва да се подготвяме за празненствата по случай рождения ден на ангелския ми брат, за денонощните тържества, примесени с пиршества и спортни игри. Просто сега сърце не ми дава да продължа, особено в такава прекрасна нощ. А и сега ти трябва да си почиваш, иначе няма да бъдеш в най-добрата си форма на игрището по джирит в петък.

Очите на чорбаджията проблеснаха.

— Джирит ли? Но султанът ми забрани да…

— Той те прокуди от твоята орта в моя дворец. Но аз ти заповядвам в петък да играеш джирит, за да почетеш празненството му. Ще присъстват стотици гости, така че ще имаш ентусиазирана публика за подвизите си!

Преди Иван да успее да каже каквото и да било, султане плесна с ръце и на прага се появи главният евнух.

— Погрижи се на Ахмед Кадир да бъде поднесена закуска, а след това да бъде ескортиран до казармите. А на Назип кажи да ми приготви една вана с жасмин. Лека нощ, Ахмед Кадир! Очаквам с нетърпение да те видя на игрището след два дена!

През този ден Иван Постивич сънува Пери. Яздеше я на бойното поле, избягвайки умело стрелите и копията на противниковата армия, докато се спускаше напред в мелето. Вратът на кобилата беше изпънат, мускулите — напрегнати. Той се усмихваше, загледан в силните й крака, които напредваха два пъти по-бързо от всеки друг кон.

И тогава една стрела се заби в сърцето й и тя се заклати. Строполи се на земята и кракът на Иван остана под тялото на цвилещото от болка животно.

Той вдигна очи и видя султана — ръцете му бяха покрити с кръв и той вече подготвяше друга стрела, този път за сърцето на еничаря.

— Ахмед! Ахмед Кадир! Събуди се!

Еничарят скочи на крака, оглеждайки се сънено за гласа.

— Аз съм, Реджид. Успокой се! Ще събудиш целия дворец с виковете си!

— Аз… сънувах.

— Това е ясно — изсумтя Реджид. — Кошмарите ти плашат целия град. Чуваш ли часовоя?

На прага се появи един солак.

— Каква е причината за тези писъци?

— Нищо особено. Просто великанът е сънувал.

— Следващият път го събудете по-бързо! Виковете му смутиха много Есма Султан! — скастри ги солакът и си тръгна.

Реджид плесна Кадир по рамото и отбеляза:

— Сигурно не може да се концентрира върху поредния си любовник, а?

— Какво? — изгледа го на кръв Иван Постивич и свали ръката му от рамото си. — Какви ги приказваш?

Челото на Реджид се сбърчи и той изрече:

— Успокой се, великане! Само се шегувам! Да не би вече ти самият да проявяваш интерес към султане или просто не искаш пак да давиш някого тази нощ? Това ли сънува?

— Не. Сънувах… умиращи коне.

— Коне, а? — скочи еничарят от съседното легло. — Майка ми смяташе, че те са духове. Когато идват в съня ти, конете са духове! И идват, за да те предупредят за нещо!

— Ръцете на султана бяха кървави. Опита се да ме убие, когато бях прикован под тялото на моята кобила — изрече мрачно Иван.

Еничарите наоколо се превърнаха целите в слух — сънищата бяха много важна част от живота.

— Ахмед, взе ли вече решението си? — прошепна многозначително Реджид.

— Имам нужда от още време, за да помисля.

— Мъжете ни стават неспокойни. Знаеш, че е опасно за всички нас!

— Още няколко дена няма да променят съдбата ни. Трябва да си помисля!

Когато Иван Постивич се появи в хамама за редовната си баня, Смарагд му донесе следобедния чай и лека закуска. Поздрави войника с усмивка, доста по-широка от обичайното.

Когато чорбаджията се отпусна в хладната стая след парата и изтъркването, евнухът заговори оживено. Дебелият му розов език облизваше с удоволствие устните му, предвкусвайки насладата от новините, които се канеше да съобщи.

— Предполагам сте чули какво стана днес на пазара, нали?

— Не слушам нищо, освен ако не идва от теб. Е, за какво става въпрос?

— Принцеса Есма Султан издаде декрет, с който забранява категорично робините да бъдат опипвани от евентуалните купувачи и изисква към тях да се отнасят с приличие!

Еничарят се разсмя и отбеляза:

— Но те са робини, нали така? Все пак за купувачите е съвсем естествено да поискат да прегледат зъбите и венците им, краката и ръцете и дори девствеността им, иначе няма да знаят какво купуват!

— Именно! Обаче султане обяви, че подобно оглеждане е обида към Корана и настоя Улемата да обяви този вид отношение като влизащо в разрез с учението на Мохамед!

— Вярно е, че търговците на роби третират жените като говеда — отбеляза Постивич със светнали очи. Винаги си бе представял какво ли е преживяла сестра му от ръцете на мюсюлманите, мръсните им ръце, които са я опипвали. — Да, принцесата действително управлява тази империя чрез ухото на султана!

— Така е — усмихна се Смарагд. — Ръката на султана се движи под нейната, а решенията й са абсолютни! Дори еничарите, контролиращи пазара, не успели да я удържат. Тя сритала и прекатурила щайгите, върху които търговците изправят жените за продан, и разкървавила окото на един мъж, който се осмелил да плъзне ръка над коленете на някакво младо момиче! Аз лично бях свидетел на всичко и ви се кълна, че тогава бях изключително благодарен на Мохамед, че не аз бях обект на нейния гняв! — отбеляза Смарагд и кимна леко. — Освен това тя купи лично над четирийсет гръцки робини и моментално ги освободи! Но голяма част й се примолиха да ги прибере в харема си, за да се присъединят към останалите, които сега се разхождат свободно в този дворец!

— Да не би да искаш да ми кажеш, че всички тези жени в харема тук не са робини на Есма Султан?

— Някои са, други не. Невъзможно е да ги запомня, защото твърде голяма част от тях получиха свободата си, но малцина избраха да си тръгнат. Те се радват на свободата да се разхождат из пределите на двореца без яшмаци, без съпрузи, които да изискват от тях подчинение, без побоища и без презрение. Жените тук действително се радват на живота си. Сигурно сте чували изпълнението на женския оркестър, нали? Говори се, че Есма Султан има най-добрите жени музиканти в целия свят. Една френска принцеса дори веднъж заяви, че най-красивото нещо на Константинопол било не „Ая София“, а харемът на Есма Султан и самата тя.

С това заключение Смарагд се облегна доволно на стената зад себе си и започна да отпива от чая си.

— Ти очевидно си много горд с твоята господарка — отбеляза еничарят. — Но как реагираш, когато тя заповяда някой невинен мъж да бъде удавен?

Усмивката на евнуха угасна. Той остави чашата в порцелановата чинийка и отсече:

— Никога не поставям под въпрос решенията на моята султане!

Цялото му излъчване се бе променило. Вцепени се и по месестото му лице заигра някаква грозна маска.

Единственото, което се чуваше в настъпилата тягостна тишина, беше съскането и скърцането на парата в тръбите на съседното помещение.

— Но откакто вие започнахте да й гостувате всяка вечер — изрече внезапно евнухът, възвърнал самообладанието си, — тя не е изпратила на смърт нито един мъж! Затова всички благодарим на Аллах за вашето присъствие!

— Мислиш, че аз съм допринесъл за това, че тя спря да убива, така ли?

Евнухът кимна. После отбеляза:

— Не можете да отречете, че макар новата луна отново да е с нас, тя не е приела нито един любовник в леглото си, нали? А от шпионите в двореца знам, че и двамата сте останали целомъдрени през тези нощи!

Еничарят изсумтя презрително и отбеляза:

— Разбира се, че сме останали! Да не мислиш, че копнея да бъда удавен?! В името на Мохамед, защо да произнасям собствената си смъртна присъда, а?!

— Изборът не е ваш, Кадир! Ако тя ви бе пожелала, щеше да ви има, гарантирам ви!

— Не бъди толкова сигурен, евнух! Познавам един, който й е отказал, въпреки че животът му не бе пощаден!

Очите на Смарагд се впиха в еничаря, бледосиньото в тях придоби жесток отблясък.

— Кой ви каза това? — извиси гневно глас дребосъкът.

Иван Постивич осъзна, че бе казал нещо, което не трябваше. Но вече беше прекалено късно. Неволно почти бе изплюл тайната на последната си жертва.

— Ами, така се говори из бардаците — изрече небрежно. — Жените там се кълнат, че някой си й бил отказал, и й се смеят. Казват, че тя била жената, която предложила чашата си с любов на някого, обаче се оказало, че той не е жаден.

Смарагд стисна зъби и в крайчеца на устните му се появи пяна.

— Кажи ми за кои бардаци става въпрос и веднага ще заповядам да им изтръгнат клюкарските езици от устата! До утре сутринта този бардак ще бъде сринат със земята!

— Стига, Смарагд, успокой се! Не мисля, че султане ще бъде очарована от убийството на толкова жени под претекст на някакви дребни клюки! В крайна сметка нали ти самият ми каза, че тя е защитничка на женската част от човечеството?! Освен това би ли искал Есма Султан да чуе с ушите си приказките, които се говорят за нея, а? Гарантирам ти, че това само ще я вбеси още повече и ще я подтикне към нови, още по-страшни убийства!

Смарагд издиша дълбоко, пое си отново дъх, но вече значително успокоен и отбеляза:

— Кадир, вие сте твърде умен, за да бъдете обикновен еничар!

„А ти си твърде горд и отмъстителен, за да бъдеш евнух“ — помисли си Постивич.

Всяка нощ Безмиалем изминаваше безшумно с пантофките си пътя до порфирния параван. Когато преценеше, че никой не я наблюдава, притискаше очи към дупчиците във филиграна, за да наблюдава Есма Султан и Ахмед Кадир.

Гладкият мрамор охлаждаше бузите й. Тя примигваше, забелязвайки как палачът на Босфора вече седи по-близо до господарката й, както седи особено доверено лице, и как кима от време на време с глава.

Безмиалем започна да мрази господарката си и магията, с която тя оплиташе Ахмед Кадир.

Жените в харема вече години наред бяха наблюдавали игрите на принцесата — понякога мъжете се страхуваха и се налагаше да бъдат изкусени, за да се представят на ниво. Други пък автоматично се възбуждаха и я обладаваха бързо върху рогозките, на дивана или в леглото.

Ала този мъж слушаше. Беше започнал да се успокоява в присъствието на Есма Султан, широките му рамене бяха отпуснати, очите му не изпускаха домакинята. Вече му сервираше чая — побързваше да освободи Назип и Лейла и тя лично се занимаваше с чайника. Дори първо проверяваше напитката на вкус и горещина, преди да му подаде чашата.

Безмиалем виждаше как той приема чашата и пръстите им се докосват. Дори само мисълта, че той може да стане следващият любовник на господарката й, я караше да забие дълбоко нокти в дланта си.

Ахмед Кадир обаче беше мюсюлманин и беше защитен от шериата. Въпреки това подлият Смарагд като нищо би могъл да докладва на султана, който пък въздигаше сестра си до ранг на богиня.

Махмуд Втори презира чорбаджи Кадир, така че не ми се мисли какво би сполетяло еничаря, ако неволно провокира гнева на султана! Трябва да предупредя чорбаджията! Не ме интересува, че мога да си навлека яростта на Есма Султан — ще рискувам, за да го спася!

Тази вечер Есма Султан заръча да доведат еничаря час по-рано от обичайното. Противно на очакванията, изобщо не беше превъзбудена от събитията, които бе причинила през деня — беше по-скоро енергична, но и спокойна.

— А, добре! Значи си тук!

— Повикали сте ме, султане.

— Така е, но не можех да бъда сигурна дали си вече тук, или още се мотаеш из града. В някоя кръчма или може би бардак?

Еничарят я изгледа и предпазливо отговори:

— Напоследък избягвам и двата вида заведения.

— Мъдро от твоя страна. Кръчмите са свърталища на предателски заговори, а бардаците са пълни с болести. Може би ще пожелаеш някое от момичетата в моя харем да сподели удоволствията ти?

Иван Постивич се замисли какво да отговори. Разбира се, че не би имал нищо против да изкара една нощ с някоя от красавиците в харема на принцесата. Но се питаше каква ли цена ще трябва да плати за това. И вместо това изрече:

— Чух, че тази сутрин сте се намесили много енергично в търговията на пазара за роби.

Очите на принцесата омекнаха и тя поклати глава.

— Сам ще прецениш. Но със сигурност ще се изненадаш. Първо обаче ще завърша историята за Софи. А тази вечер трябва да се погрижа за новите жени в моя харем!

Четирийсетте бивши робини се скупчиха в хамама на Есма Султан. Бяха ококорили широко очи от удивление, а неколцина сред тях — най-младите, потреперваха и плачеха, защото не бяха сигурни какво се е случило с тях. Коя е тази османска принцеса, която си има собствен харем?

Повечето от жените бяха гъркини от Хиос, така че гъркините от харема се заеха да ги утешават и успокояват на собствения им език. Изкъпаха ги, намазаха ги с ароматични масла от лавандула, рози и лимони и ги облякоха в красиви дрехи.

Готвачките, главната сред които бе гъркинята Мария, се потрудиха здраво, за да приготвят за момичетата вкусни храни от родното им място. Уханията от кухнята изпълниха целия дворец така, както някога, преди четиристотин години бе миришел целият Константинопол, но сега тези аромати се ограничаваха единствено до гръцкия квартал в Галата. Мария — зачервена от пот и цъфтяща от гордост заради готварските си умения, приготви истинско пиршество, с което да посрещне с добре дошли освободените робини от Хиос. Нареди предълга маса с деликатесите на своята кухня. Имаше златистокафяви кюфтенца от нахут, варен зелен фасул, богат асортимент от вкусни кебапи, салати от патладжан. Мария пълнеше чиниите със сардини, консервиран октопод, рибни салати и други морски деликатеси, които не бе приготвяла дори за трапезата на Есма Султан, ако ще и за най-пищните банкети. Бившите робини едва не припаднаха над вдигащите пара чинии с агнешко с картофи, поръсено обилно с кайсии, лимони и мента.

Но най-широки усмивки сред жените предизвикаха бадемовите сладки и превъзходната баклава. Чисти, нахранени и тотално объркани, гостенките пиеха узо, радваха се и се кръстеха толкова често, че погледите на останалите жени от харема се замаяха да гледат как ръцете им извършват ритуалните движения пред телата им.

От името на групата заговори Аделфа:

— Не можем да повярваме на късмета си да бъдем освободени от гнусните опипващи ръце на непознати мъже и от непосилното робство! Опиянени сме от радост и от вашето вълшебно гостоприемство, о, благословена Есма Султан, дано Бог чуе името ви! Есма Султан говори за свобода — и наистина, един грък не може да бъде истински жив без свободата си, по-скоро бихме умрели. Но по-голямата част от нас се дивим на света, който Есма Султан е сътворила зад стените на този дворец. И тъй като повечето от нас нямаме вече нито дом, нито семейства, при които да се завърнем, молим коленопреклонно да ни бъде позволено да останем да живеем сред жените тук!

Появи се женският оркестър и засвири и жените започнаха да му пригласят и не след дълго до бреговете на Босфора се насъбраха десетки кайъци, за да слушат красивите песни, които се носеха над водите.

Онези, които слушаха по-внимателно, можеха да чуят химни на друг език — безсъмнено гръцки и безсъмнено радостен.

На следващата вечер в хамама Иван Постивич настоя да го избръсне момчето. Смарагд застана зад рамото му и ръката на младия бръснар започна да трепери под погледа на евнуха от Топкапъ.

— Не ми позволяваш да избръсна лицето ти, чорбаджи. Защо? — запита Смарагд със стиснати юмруци.

— Добре е да позволим и на момчето да се упражнява. Как иначе ще се научи, а?

— Момче, бръсначът да е по-близо до кожата, под по-остър ъгъл! Оставяш необръснати петна! — смъмри го Смарагд.

А когато момчето неизбежно поряза леко лицето на еничаря, евнухът се усмихна широко и отбеляза:

— Ето, виждаш ли, чорбаджи, имаш нужда от по-опитна ръка! Ръка, която да е уверена и сигурна!

— Вече и аз не знам какво заслужавам — промърмори Постивич, докато изтриваше кръвта от лицето си с подадената му кърпа.

Есма Султан отново повика своя гост по-рано от обичайното. Покани го да вечеря заедно с нея в двореца. Пиха фини вина от Франция в чаши от шлифован кристал и хапнаха деликатеси от кухнята на Мария, които им бяха сервирани на подноси от Лейла и Назип.

Когато виното се издигна към главата му и разля по вените му мека топлина, Иван Постивич се отпусна. Облакъти се на възглавниците и се загледа в изящния профил на домакинята си, която му наливаше чая. И едва сега осъзна, че това бе лице, което бе започнал да опознава доста добре. Извивките му, настроенията му.

Есма Султан се усмихна, но не го погледна в очите. Поиска хартия и перо, надраска набързо някаква бележка и я връчи на Назип.

— Тази нощ ще ти разкажа последната глава от романа на Софи — изрече тихо. — И най-сетне ще разбереш каква е женската орисия!

Смарагд вече бе станал мой шпионин, защото бързо бе надушил престижа и привилегиите, с които ме обсипваше баща ми. Беше като някое от дивите кучета из града, лесно надушващи силните. По-късно, когато баща ми почина, Смарагд побърза да влезе в леглото на братовчед ми Селим, надявайки се на благоволението и на новия султан. Но в момента, в който се развива моята история, Селим все още беше в клетка, безобиден като бръмбарче.

Та Смарагд ми беше казал, че султанът си бил направил удоволствието с черкезката красавица по-рано въпросния следобед. И тя доста го била изтощила — все пак той вече не беше млад. Тази новина ми даде известна надежда, че Софи ще бъде пощадена, но тази надежда моментално умря, когато зърнах фенера на главния евнух да проблясва по коридорите на харема, идващ за Софи. Целунах сестричката си по устните и се втурнах към вратата. „Никога няма да те изоставя, кючук! — прошепнах. — Въпреки че съм безсилна относно съдбата ти тук!“ Закопчах мантията си чак до врата и се измъкнах през вратата. Отвън ме чакаше Смарагд. „Къде отиваш, Есма Султан?“ Нямах никакво време да измислям лъжи, а дори и да го направех, знаех си, че евнухът пак ще ме проследи. „Искам да подишам малко въздух на двора — рекох. — Можеш да ме придружиш.“ Така Смарагд ме придружи покрай останалите евнуси и двамата стигнахме градините. Вървяхме няколко минути, а после седнахме на пейките от мозайка под лунната светлина. „Знаете ли, че в испанските земи наричат първото тънко резенче на новата луна «ла луна султана»? — обади се по едно време евнухът, заприличал по белота на смъртник под светлината на луната. — Така я е нарекла Фатима от Кордоба, когато маврите са управлявали Испания.“ „Фатима ли?“ „Тя е била учен и суфи и са й угаждали дори повече, отколкото на вас. Но това е било преди много време, преди мъжете да обявят физическия и духовен свят за своя запазена територия и да изключат жените от правото да се занимават с наука.“ „От къде събираш такива познания, евнух? — попитах. — Аз никога не съм чувала подобни разкази.“ „Чета книги, султане.“ „Имаш големи мечти за евнух“ — отговорих, вбесена от наглостта му. „Както кажете — кимна той. — Вие пък имате големи мечти за жена. Не сме ли и двамата роби в определен смисъл?“ Извърнах се бясно, изведнъж извадена от мислите си за Софи. Как смее той да изрича подобни обиди, да ме приема за равна?! Той забеляза гнева ми и бързо заговори: „Простете импулсивната ми бележка. За момент забравих положението си“. Но думите му не само бяха събудили гнева ми — бяха докоснали и някаква странна струна дълбоко в мен. „Слушам те, евнух — кимнах. — Кажи ми в какъв смисъл една жена е роб.“ „Вие знаете по-добре от мен — прошепна той. — Кога сте свободна да правите онова, което желаете? Ето, дори и тази вечер трябва да ви ескортирам сред мрака на тази оградена отвсякъде градина, въпреки че солаците обикалят наоколо, за да се уверят, че никой няма да наруши светостта на султанския харем, но и… никоя жена няма да излезе от него. На една жена не може да се вярва, тъй като собствените й природни ритми са дяволско оръжие, насочено към самата й душа! Ето, тази нощ е султанската луна — най-настойчивите сексуални призиви на тялото, които са като проклятие за жената. Султанът го знае и затова се опитва да удвои графика си на посещения при наложниците, за да яхне вълната на естествените им страсти. По това време жената е в силата си.“ Аз се смръщих и отбелязах: „Това показва колко малко знаеш! В момента къпят малката ми сестра Софи, за да легне в леглото му! А тя си умира от ужас. И няма никакви страсти“. Евнухът махна небрежно с ръка на думите ми и на мен за пореден път ми мина през ума мисълта да заповядам да го обезглавят. Какъв нагъл жест пред една османска принцеса! „Софи е просто момиченце — каза. — Разбира се, че няма женски страсти. Това е някакъв каприз от страна на султана, защото нито едно момиче не трябва да бъде вземано в леглото преди първия му мензис! Улемата и мюфтията очевидно си извръщат главите настрани, за да задоволят странните прищевки на султана. Това е грях срещу Аллах!“

Въпреки самообладанието си аз ахнах, защото тези думи спокойно можеха да му струват живота. Но всъщност той изрече същото, което аз цялата вечер си мислех. „Е, защо не ми покажеш накъде си тръгнала, Есма Султан? Ако ми позволиш да те придружа, обещавам, че няма да кажа на никого!“ Осъзнах, че той така или иначе щеше да ме последва и изрекох: „Ще ти покажа, ако дойдеш с мен. Но ако чуя после само думица, ще се оплача, че си ми направил неприлично предложение и ще бъдеш обезглавен!“ Евнухът пое дълбоко дъх при тази заплаха и оправи излишно туниката си. После кимна, но очите му започнаха да проблясват пакостливо — беше наясно, че една принцеса, която се измъква от стаята си посред нощ, определено е намислила нещо. Така, без думица повече аз поведох евнуха към гъстите храсти и с помощта на високо вдигнатия му фенер двамата навлязохме в земните недра.

— Виждах баща си съвсем ясно през дупката в стената и същевременно долавях пикантния дъх на придружителя си. Смарагд миришеше на куркума и индийско орехче, едва поемайки си дъх след трудния път през мрачния тунел. Бях пристигнала тъкмо навреме, за да видя как главният евнух ескортира Софи в покоите на баща ми. Тя трепереше, но приближи към леглото му и коленичи, както й беше казано. „Кючук — рече той, — малката ми, няма нужда да приближаваш откъм краката ми. Ела тук, до гърдите ми и аз ще те успокоя.“ Софи се вцепени. Беше се подготвила за ритуала, който й беше описала майка ми, и бе готова да се подчинява, без да мисли и без да вижда какво прави. Виждаше се, че няма никаква представа как да реагира на любезността. И тя застана до него, но не помръдна. Той вдигна чаршафите си, а когато тя не помръдна, евнухът леко я хвана за ръка и я отведе в леглото му. „Ела, легни до мен и недей да трепериш толкова!“ Софи просто не бе в състояние да се овладее. Трепереше като лист, докато се качваше в леглото на баща ми.

Видях ръцете му, огромни, натежали от пръстени, петнисто кафяви на фона на бялата й кожа. Костите под кожата й бяха толкова деликатни, толкова фини! После ръцете му я преобърнаха по корем. Тя изчезна под него като плувец, потъващ под вълна, и я чух да изскимтява. Тихичко. Все още го чувам това скимтене. А по лицето на баща си зърнах чиста, неподправена животинска похот, докато я обладаваше отзад. И го намразих!

Усетих как евнухът хваща ръката ми и ми прошепва в ухото: „Виждаш ли какви животни са мъжете?! Е, кажете ми тогава, с какво е една жена по-свободна от евнуха? Дори принцесата?“ „Никога — прошепнах и установих, че гласът ми е станал толкова дрезгав, че се налага да преглътна, за да изрека и една думица. — Никога няма да позволя някой мъж да ме обладае като животно!“ Софи пак изскимтя, а баща ми се изсмя. Но не от радост, а от триумф. „Мъст за всички мъже! Дано всички да отидат в ада!“ — изрекох и захапах ръката си, за да не се разпищя. „Когато моментът настъпи, може да ме броите от онези, които налагат със сила волята ви! — обади се евнухът. — Ще ви служа добре, защото желанието ми за мъст ще намери утеха във вашето!“

Настана гробна тишина, през която Постивич огледа внимателно лицето на Есма Султан. И зърна в него нещо ново, някакъв нов вид тъга — някак си сладка и уязвима, и същевременно гневна.

После тя си пое дълбоко дъх и остана единствено гневът.

— Софи беше изнесена от леглото на баща ми от евнуха, защото беше твърде разранена и унизена, за да помръдне, а пък баща ми бе загубил напълно интерес към нея, след като си беше направил удоволствието. „Отведете я в харема! — заповяда той. — Нека Салиха я почисти. Момичето не трябва да вижда никого от харема, нито да получава поздравленията им, докато не се успокои!“ Евнухът я грабна в ръцете си като пеленаче. Тя покри лицето си с одеялото, с което той я бе увил, и започна да ридае тихичко в гънките му.

А аз се втурнах далече напред пред едва успяващия да ме настигне Смарагд, за да стигна по-бързо в харема. Мантията ми се вееше зад мен, докато пресичах двора и коридора. И пристигнах точно в мига, в който евнухът достави Софи на майка ми. Майка ми я пое по същия начин от ръцете му. „Аз ще приготвя хамама — рече той. — Трябва да бъде почистена изцяло. Ще използва частния хамам, а не общия.“ Аз стоях зад майка ми, докато тя притискаше главата на Софи към гърдите си. Лицето на момиченцето беше разкривено от плач и силно зачервено. От време на време тялото й се разтрисаше и аз се уплаших, да не би да се задави и да умре. „Тя ще се оправи, Есма. Повикай евнуха, за да я отнесе в банята.“ Само след броени минути се намирахме в частния хамам, запазен само за церемониални ритуални измивания. Свещите бяха запалени, а от тръбите в басейна се стичаше вода. Евнухът постави Софи върху дървеното столче и се опита да махне от нея одеялото. — „Не! — изпищя тя. — НЕ! НЕ!“ „Смирна — обърна се майка ми към евнуха, — засега й остави одеялото.“ „Но аз трябва да наблюдавам измиването!“ „НЕ! — изпищя отново Софи и пак започна да се дави.“ „Ако останеш в полезрението й, тя ще събуди всички жени от харема и ще навлече срам на султана. Послушай ме, знам какво говоря!“ Евнухът погледна притеснено хълцащото момиченце и кимна. „Но ще трябва да я прегледам, преди да се върне в апартамента“ — каза, отстъпвайки назад. После изчезна по коридорите на хамама.

Майка ми натопи гъбата в медната кофа и я притисна към гениталиите на момиченцето. Софи прошепна: „Не там!“ Майка ми я погледна невярващо. „Не там!“ — повтори Софи с треперещ гласец. Майка ми ахна, когато осъзна какво има предвид Софи. „Демон мръсен!“ — прошепна. А после, съвсем нежно обърна Софи, сякаш се канеше да я натупа по задните части, но просто мина внимателно с гъбата и когато я обърна, видяхме, че тя е подгизнала от кръв. „Върви да кажеш на евнуха да запали мангала и да подготви до него топъл диван — изрече майка ми с неузнаваем глас. — Трябва да говоря със Софи насаме!“ Майка ми отнесе Софи на дивана цял час по-късно. По миризмата на дрехите им разбрах, че тя бе дала на момиченцето опиум и като нищо и самата тя бе взела от него. В съня си Софи стискаше в ръце дървеното конче, което й бях дала. „Остави я да спи, Есма — отрони майка ми, галейки косата й. — Нека спи дотогава, докато ангелите й позволят да почива!“ На следващия ден валиде султан извика Софи. Майка ми се опита да я защити. „Моля, кажете на валиде, че момичето не е добре. Днес ще остане в леглото под моите грижи.“ „Валиде султан ми заповяда да й заведа Софи!“ — изрече само евнухът, без изобщо да помръдне от прага. „Налага се да й предадете, че момичето е много болно и би било огромна грешка да я караме да се движи!“ Макар и неохотно, евнухът напусна и час по-късно на нашия праг се озова старата валиде, подпирайки се на бастунчето си. Беше облечена в тъмносиня коприна и изглеждаше като стар паун, застанал на един крак. „Казаха ми, че Софи е болна. Трябва да я видя веднага!“ — озъби се тя. След това тръгна напред и размаха бастуна си, така че всички се отдръпнахме. Изкуцука през апартамента към малката стая с мангала, който все още гореше и въглените му топлеха момичето, което лежеше до него. Софи повдигна немощно глава, объркана от неочаквано нахлулия около нея хаос, съпровождащ валиде. Все още се възстановяваше от непробудния сън на опиума и сега примигна, опитвайки се да фокусира ставащото пред нея. „Какво те боли, момиче?“ — попита валиде. „Аз… аз…“ „Е, какво? Казвай!“ „Тя все още не е добре от снощи“ — намеси се майка ми и скръсти ръце пред гърдите си. Валиде султан се обърна намръщена към майка ми и занарежда: „Това момиче е провъзгласено за наложница и сега се очаква върху нея да бъдат изсипани поздравленията и възхвалите не само на харема, но и на целия град! Жените чакат в хамама, за да я срешат и да сплетат косата й с перли. Ръцете им са пълни с розови листенца, които да разхвърлят в церемониалните вани, за да приветстват новата си сестра, както вече приветстваха новата любимка Рушда, която беше изкъпана и сега си почива. А шивачката я очаква, за да й направи новите дрехи, подходящи за новия й статус!“ Гневът по лицето на майка ми се замени с объркване, когато бавно проумя чутото. „Но нали е наложница? А тази церемония е единствено за…“ „Султанът вече й е подготвил специалните апартаменти, които са в съседство на неговите. Да, тя е обявена за фаворитка заедно с Рушда и ще получи всички специални привилегии, подходящи за ранга й! Той ще я приема в леглото си много нощи, защото очевидно го е дарила с голямо удоволствие!“ Последното беше насочено към майка ми, която някога бе живяла в същите тези апартаменти, когато е била фаворитка на султана. Но майка ми беше много по-силна, отколкото допускаше валиде. Сега тя отметна назад кестенявата си коса, вече изпъстрена със сребристо, което дори и най-силната къна не можеше да скрие, и отсече: „Убедена съм, че Софи ще оцени този прием много повече, след като си почине добре. Трябва да кажем на жените от харема да я очакват, когато е готова да приеме поздравленията им довечера!“ „Шшшт! Ще им кажа, каквото си искам и нямам нужда от съвети от една безполезна чанта като теб! Той има намерение да я направи своя съпруга! Въпреки че не разбирам защо синът ми ще пилее силата си за едно момиче, което не е готово да го дари с дете! Една нощ е каприз, но да бъде направена съпруга, преди да е станала жена, е вече светотатство! Нощ след нощ пропиляно семе! Обучила съм толкова много жени да му доставят удоволствие и те са готови да заченат синове за Османската империя, а той — това момиче! Направо не мога да я гледам, мръсната малка вещица!“

А аз стоях и с ужас слушах баба си. Не можех да разбера как е възможно да бъде толкова сляпа за мъжката несправедливост, ако ще и да става въпрос за единствения й син и за султана на империята! И в този момент осъзнах, че една мъжка дума би могла да настрои жена срещу жена, ако тя се поддаде на жестокостта му, и тази жена би могла да се превърне в по-грозен звяр и от мъжа!

В този момент усетих, че Софи се раздвижва. Надигна се от дивана с прилепнала по тънкото си телце нощница. Лицето й вече не изглеждаше уплашено, а разкривено от гняв, от дива ярост, каквато никога преди не бях виждала и никога повече не видях. „Охо, значи ленивката в крайна сметка е събрала сили да стане от леглото, а?! — изсъска валиде и започна да боде злобно момичето в гърдите с бастуна си. — Искам да знам как е възможно синът ми да те предпочита пред Ирис, арменската танцьорка, която му заведох миналата седмица? Ти, която нямаш нито гърди, нито бедра, нито дори женственост! Не мога да приема това решение, но все пак той настоява да бъдеш преместена в апартаментите на фаворитката му! И неговото безценно семе ще пада нощ след нощ в пуста утроба!“ „Семето на султана не е проникнало в утробата ми, валиде султан“ — изрече Софи с все по-извисяващ се глас. „Какво?!“ Софи изпъна гръб и погледна валиде право в очите — най-непочтителният жест, който някога съм виждала в Топкапъ. Всички, с изключение на царското семейство гледат в земята, когато се обръщат към султана или семейството му. А после, с ясен и звънък глас въпреки пребледнялото си лице Софи отсече: „Аз все още съм девица!“ „Девица ли? Какви ги приказваш, глупачка такава?“ „Шшшт, момиче! — прошепна майка ми. — Не знаеш какво приказваш! Тя е огънят, а ти си съчката!“ „Разбира се, че не си девица, курва такава! — отсече валиде и се обърна към евнуха, който кимна утвърдително. — Вече видях чаршафите и те са подгизнали от кръвта ти!“ „Да, султанът действително ме разкървави. Но не там, откъдето кърви една девица, а там, където кървят момченцата — малките момченца, които той предпочита!“ Валиде тропна силно с бастуна си по пода и главният евнух побърза да й донесе стол. Тя се срина на него и се огледа замаяно наоколо. „Ти обвиняваш сина ми, султана, в животински актове? — ахна старицата. — Ти, гнидо мръсна, робиньо нещастна! Ще заповядам да те обесят, чу ли?!“ „Аз не съм момче и още съм девица. Онзи, който е защитник на Корана, Божията сянка на Земята, би трябвало да помни първите сури!“ „В името на Аллах и на Пророка ще бъдеш накарана да млъкнеш завинаги, кълна се! Евнух! Накарай я да млъкне!“ „Не мога, мадам! Обявена е за фаворитка на султана и не е в моите правомощия да…“ „Накарай я завинаги да млъкне, чуваш ли? Удуши тази неверница, не виждаш ли, че е обладана от демон?!“ „А аз знам първата сура, валиде султан, бях накарана да уча всички сури наизуст?“ И с тези думи Софи отвори уста и започна да изрича думите на арабски така, както е била учена от имама. Думите, които забраняват изрично акта, който султанът тази нощ бе извършил с нея. „Млъкни, демоне! — изпищя валиде, вече извън себе си. — Ще заповядам да изтръгнат езика ти!“ „Мълчание, а? Добра турска черта. Е, ще млъкна веднъж завинаги!“ И като каза това, Софи се приведе над пълния с нагорещени въглени мангал. Първата ми реакция беше да отскоча назад. Но майка ми веднага разбра и се втурна напред. Ала твърде късно — момичето се оказа по-бързо. Грабна един нажежен въглен и го напъха в устата си. Чухме изцвърчаването на плътта й и задушаващия писък — въпреки че и до ден-днешен не съм сигурна дали този вик на болка беше на Софи или на майка ми.

В стаята отново се възцари гробовна тишина.

Есма Султан гледаше право напред, но конкретно никъде. Очевидно бе вторачена в последните сенки на спомена, които постепенно избледняваха.

Накрая продължи:

— В онзи момент осъзнах с абсолютна сигурност, че наистина трябва да си създам собствен харем. Дом за жени, които не живеят в страх от мъжете. Гарантирам ти, че на света няма друго подобно убежище. Баща ми почина само няколко дена по-късно от парализа, която обхвана тялото и ума му — ще ми се да вярвам, че с това Аллах го наказа за стореното. И така, във вакуума на скръбта, която изпълни двореца, аз се сдобих със свободата да действам с благословията на братовчед ми Селим — новият султан. Именно той беше силата, която освободи жените от Двореца на сълзите и ми позволи да купувам красивите робини, с които се отнасят така жестоко по пазарите. Така аз им дадох възможността да си върнат свободата. Някои го направиха, други — не. Но Софи дойде при мен с радост, защото животът й отдавна беше съсипан. Красотата й беше опустошена, майка й беше починала, брат й — в неизвестност за нея. И затова тя остана при мен, дори след като й дарих свободата.

След като изрече това, Есма Султан протегна ръка към малкото златно звънче, което стоеше върху седефената масичка, и отбеляза:

— Виждам по изражението ти, че не вярваш на думите ми, нито на познанията ми за женските сърца. Но съвсем скоро ще се убедиш, че говоря самата истина!

Ръката й разтърси звънчето и звънът отекна във въздуха. Не повече от миг по-късно се появи Шафран.

— Прати да повикат Ирина!

Шафран погледна към Постивич, а после и към султане, но накрая просто се завъртя на пети и излезе.

— Ирина ли? Ирина не е турско име. И…

Опита се да каже още нещо, но Есма Султан го прекъсна:

— Да не би да си мислиш, че не се уча от поданиците си? — изрече тя на перфектен сръбски. — И какъв език според теб говореше моята безценна Софи?

Иван Постивич поклати огромната си глава, онемял от изумление, неспособен да повярва, че чува родния си език от устата на една османска принцеса.

Но тоталното му онемяване настъпи при следващата гледка. Защото, когато русокосата забулена жена се появи в стаята, той моментално разбра, дори само по очите й. Дори след толкова много години той нито за миг не се поколеба — това бяха очите на неговата сестра!

— Ирина, знам, че ти и брат ти се нуждаете от време, за да си поговорите. Ще ви оставя насаме. Ще се върна призори, за да имате достатъчно време да споделите всичко, което ви тежи.

— Спри! — извика Иван Постивич, когато Есма Султан се насочи към вратата. — Моля ви, спрете!

— Да, мой непочтителен еничарю, какво има?

— Вашият разказ… той беше…

Есма Султан се усмихна.

— Разказът ми беше напълно верен, с изключение на името, което промених на Софи, за да не я познаеш. Но името Ирина вече не ми допада за нея. Ирина означава „мир“32. Ха! А ти, Иван Постивич, не трябва да казваш на никого къде е тя, защото така ще изложиш живота й на огромна опасност! За външния свят тя ще си остане Безмиалем. Защото, ако брат ми узнае местонахождението й, ще стори всичко, за да я вмъкне в леглото си в Топкапъ! А според мен тя по-скоро би се самоубила, отколкото наново да се остави в мъжки ръце!

С тези думи султане изчезна от стаята, придружена от цяло ято прислужнички, които я ескортираха до красивите градини.

Иван Постивич се втурна към сестра си и я прегърна. И изобщо не се изненада, когато тя свали воала си и разкри перлено оцветените белези около устата си. Започна да я целува по бузите отново и отново, навлажнявайки ги със сълзите си.

— Иване, братко мой! — изплака тя.

И за първи път след толкова много години Безмиалем чу брат си да изрича името й на глас, на сръбски:

— Ирина! Ирина! — шепнеше той и гигантското му тяло се тресеше от радост.

Девета глава

Сестрата и братът прекараха цялата нощ заедно в апартаментите на Есма Султан. Сълзите на Иван къпеха белезите по лицето на Ирина.

Тя му разказа живота си, преминал през загуба на близки, през радости и болки. Есма Султан я спасила, прибрала я и се отнасяла към нея като към сестра. И накрая именно добротата на жените се оказала силата, която я успокоила, след като заменила физическата си красота за светостта да бъде недосегаема, защитена от раните си.

Иван Постивич галеше косата й с огромната си, подобна на лапа ръка и заравяше лице в пространството, където вратът й среща раменете. Вдишваше незабравимия дъх на дома и семейството си и плака неудържимо за мъртвата им майка. После и той й разказа живота си във всичките му етапи, които нахлуваха в ума му подобно на глави на роман, изпълващи мрака със странни слова.

Когато наближи зората и светлината на изгряващото слънце направи пламъците на свещите излишни, две черкезки прислужници влязоха безшумно в стаята, за да ги изгасят. Момичетата зърнаха фаворитката на Есма Султан в обятията на Ахмед Кадир и се усмихнаха вътрешно. Фактът, че великанът бе избрал за своя любима най-нещастната от всички жени в харема, подсказваше за тайни на душата, а не само за похот на тялото. И те благодариха на Аллах за благородството и щедростта на господарката им, която бе позволила мъжки ласки най-сетне да докоснат прегорената плът на любимката на султане.

— Слава на Аллах! — прошепнаха си една на друга те, докато тихо затваряха вратата, за да оставят шепнещата си двойка насаме.

Ирина и брат й си шептяха тайните не само след изгрев-слънце, но и през деня. Бяха изгубили родния си дом, езика си, религията си. Майка им бе починала от скръб и от непосилния труд, защото не й бе останал никой, който да й помага в суровите сръбски зими.

Братът и сестрата бяха изгубили всичко, но сега се бяха намерили отново един друг. Душата на Ирина вече беше пълна и също като водата, която прелива през препълнения шадраван, така и нейният дух преливаше от радост.

Когато слънцето се издигна по-високо в небето, към тях се присъедини и Есма. И категорично отказа каквито и да било благодарности. Дори не им позволи да си отворят устата. Предупреди ги, че няма начин тайната им да не достигне до ушите на султана. Прегърна нежно през раменете Ирина и изрече тихо:

— Мисля, че най-добре ще бъде, ако му кажеш сама. Тайните са като вятъра. Разпространяват се бързо и свободно, колкото и да ги пазиш. Ако Смарагд научи за нашата тайна, бъдете сигурни, че скоро ще умрем от задушаване. Така че най-добре би било да намериш подходящия момент, за да използваш тази информация в своя полза, преди да позволиш на евнуха да я отнесе лично до Топкапъ!

И се усмихна нежно — изражение, което Постивич никога досега не бе зървал по лицето й.

— Махмуд изобщо не те е забравил — допълни султане, — въпреки десетките съпруги и наложници, които си е взел!

— Но след като види лицето ми… — промълви Ирина. — Никой никога няма да обича това лице!

— Аз го обичам! — прошепна Есма Султан и погали майчински бузата на приятелката си, която се бе вторачила в сложните фигури, изрисувани с къна по ръцете на султане — Това е лицето на бунта и на решителността! Не показва нито възраст, нито страх, нито умора от досада. Застинало е във времето — в мига, в който ти се изправи смело срещу мъжа, който те поруга! То е символ на бунта срещу господството на мъжете, пък били те и османски султани! Кое лице би могло да бъде по-красиво от твоето, кючук?!

На следващата нощ еничарят не беше повикан в покоите на принцесата. Той се мотаеше из двора и похапваше фъстъци и докато се усети, мина полунощ. От време на време един прозяващ се паж премиташе обелките, които падаха върху мраморните плочи.

Изведнъж, сякаш от мрака, се материализира Смарагд и с необичайно високо вдигната брадичка го освободи.

— Връщай се в казармата, Ахмед Кадир! — отсече с официален, леден тон. — Принцесата си почива спокойно на втората нощ от новата луна. Вече нямаме нужда от присъствието ти!

Странна вълна на отчаяние заля душата на Иван Постивич. Когато пое напред към изхода, той се обърна назад и видя, че е съпровождан от самодоволната, презрителна усмивка на дребния евнух, кръстосал важно ръце пред гърдите си.

Но как е възможно тя да го прогони точно сега, когато му бе разрешила да узнае, че собствената му любима сестра е сред жените в харема й?!

След толкова много будни нощи еничарят си даде сметка, че няма да може да заспи чак до изгрев-слънце. Затова предпочете да излезе от двореца и да се разходи покрай Босфора.

Застана на брега и се втренчи във водата, почерняла под новата луна. В тези тъмни води той бе удавил повече от две дузини мъже — водните им гробове си оставаха небелязани сред необятното гробище на враговете на османските султани.

Потънал в мислите си, Иван Постивич предпочете да игнорира първия глух писък, защото си мислеше, че това е някаква злобна игра на неговия ум. Но после в мислите му нахлу агонизиращия вик на дете и той се провикна над вълните:

— Кой е там? В името на еничарския корпус на султана, съобщете името и заниманието си!

Някаква жена му отвърна с писък:

— Детето ми, детето ми! Убийци, не го докосвайте!

След това Постивич чу звук, който познаваше болезнено добре. Звук, който продължаваше да го преследва в сънищата му — плясък на тежък чувал и внезапно настанала тишина.

Иван се опита да успокои дишането си и напрегна очи в сумрака на нощта, за да открие убиеца. В далечината проблесна фенер.

— Приятелю еничарю! — извика някакъв глас. Бързо приближи лодка. Постивич я хвана за носа и я издърпа на брега.

— А, това си ти, великанът! — изрече войникът отпред. Ръкавът на шапката му се ветрееше отзад. — Лодкарю, спри! Трябва да говоря с този човек!

Лодкарят кимна и остави веслата, доволен и от кратка почивка.

— Ти си солакът на Есма Султан — каза еничарят, докато слизаше от лодката. Имаше русочервеникава коса и говореше на сръбски с акцент от североизточните провинции.

— Аз не съм солак — възрази Иван Постивич, като се изплю в прахта. — Бях изпратен на служба при султане, но не принадлежа на нейната орта!

— Не исках да те обиждам, братко — изрече младият войник. — Само исках да те предупредя — погледна подозрително турския лодкар, който се правеше, че съзерцава нощта. — Върни се в казармата си и си запуши ушите добре, защото онова, което ще чуеш, ще преследва ума ти до края на дните ти!

— Слушам те!

— Говори се, че си изстрадал множество нощи по заповед на Есма Султан. Но тази нощ ще бъде стократно по-лоша! Аз съм едва първият, който извършва твоя грях!

— Чух. Жена от харема.

— Да. И детето й. Малък принц, син на брата на Махмуд — Мустафа. Те са едва първите. Тази нощ ще бъдат удавени двеста човека!

В този момент Иван Постивич зърна десетки фенери, завиващи покрай Златния рог и насочващи се към центъра на Босфора.

— Султанът издаде указ всички жени на Мустафа да умрат и това да стане от нашите ръце…

Докато червенокосият еничар говореше, гласът му изведнъж се извиси с цяла октава, до фалцета на момче. Но побърза да преглътне сълзите си и по лицето му се изписа страх да не бъде помислен за женчо от легендарния Ахмед Кадир. После продължи:

— Видях гигантската ти осанка и те познах. В кръчмите все още се разказва за твоите подвизи и мъжете пеят хвалебствени песни за теб! Ти си истинска легенда за нас!

— Ако вече съм станал легенда, значи съм мъртъв. Върви с мир, братко! А аз нямам нужда от възхвали. По-добре да живеем, за да служим на Аллах!

Младият еничар сведе глава и смотолеви смутено:

— Не съм дошъл, за да те кича с фалшиви хвалебствия, Ахмед Кадир! Само преди няколко минути, докато стоях в онази лодка, си мислех да се хвърля и аз след двете невинни души, които изпратих на оня свят. После обаче те чух да викаш, разпознах непогрешимата ти фигура и го приех като знак от Бога! — Пое си дълбоко дъх и продължи: — Кажи ми нещо, което да успокои душата ми, защото писъците на онази жена и сълзите на малкия принц все още ме преследват! Но ако бях отказал да се подчиня на заповедта, щях да умра заедно с майката и детето. Сега обаче, когато съм още жив, не съм в състояние да понеса този спомен, дано Богородица прости на мен и на грешната ми душа!

Въпреки почти непрогледния мрак Иван Постивич виждаше доста ясно умолителния поглед в очите на младия човек. Носеше шапката си непохватно, оставил по нея червеникавите си къдрици, които се ветрееха от лекия бриз. Лицето му беше почти голобрадо, а устните му потреперваха. По едно време дори изтри носа си в ръкава на туниката си.

И в този момент откъм центъра на Босфора се разнесоха викове, писъци и плясъци във вода. Ужасените вопли на жените разкъсваха душата му. Защото и той като Есма Султан беше преследван от насилствената смърт в тези води.

Тези жени сега — като мъжете, които той бе удавил — бяха невинни.

Палачът на Босфора усети как нещо в него се раздвижва.

— Братко, не мога да ти предложа думи за утеха, защото не разполагам с такива — изрече високо. — Но след като ставам свидетел на нивото, до което е сведен насилствено еничарският корпус, и преди всичко на удавянето на стотици невинни жени и деца, мисля, че вече съм готов да отсека главата на змията! Единственото, за което можем да говорим от този момент нататък, е отмъщението, което ще измие тези петна от ръцете и душите ни! Отмъщението и справедливостта са едни от най-светите думи в Корана. Затова ще накараме онези, които стоят начело на сегашното зло, да си ги припомнят!

През следващите няколко часа мрак и дори през по-светлите часове на утрото Босфорът бе изпълнен с нещастните вопли на жени и деца. Когато Иван Постивич се върна в двореца на Есма Султан, видя, че всички факли са запалени и че всички жени се щурат наоколо като обезумели.

Царският кайък вече чакаше на дока и прислугата тичаше напред, за да подготви качването на принцесата.

— Къде отива принцесата в този странен час? — обърна се Постивич към слуга, когото познаваше от двореца.

— Отива право при брат си, нашия султан. Чула е слуховете за давенето и сега бърза, за да го помоли да спре с тези зверства!

Точно в този момент султане се появи на върха на стъпалата и се спусна като вихър надолу с развяваща се след себе си мантия. Обичайното ято прислужници след нея едва успяваха да я настигнат.

— Към Топкапъ! — извика властно тя и дванайсет весла като едно удариха водата.

Към първите часове на деня всички жени от харема на Мустафа бяха мъртви. Султан Махмуд нарочно отложи аудиенцията на сестра си, докато не му съобщиха, че еничарите са изпълнили докрай заповедта му. Едва тогава я допусна в тронната си зала. Приемаше я тук изключително рядко, но точно сега бе настоял да я види на официално ниво, а не сред обичайната небрежна обстановка в неговите покои в Топкапъ.

— Сестро, какво те води толкова рано в моя все още спящ дом?

Есма Султан стисна юмруци и заудря с тях коленете си — древен турски знак за дълбока скръб.

— Разбитото ми сърце, братко мой! Босфорът вече стене от толкова много сеч от твоята ръка!

Махмуд я изгледа царствено от висотата на трона си и отвърна:

— Скъпа ми сестро, Есма, светлина на душата ми, не забравяй, че си османка, преди да си посрамила и двама ни! Как можех да оставя тези жени живи, когато сред тях би могло да има дете на Мустафа?! Всяко от тях би могло да бъде момче и да поиска трона на баща си! А еничарите отново се разбунени и мечтаят за нов османски султан, когото да могат да контролират като куче на каишка! А жените на Мустафа биха могли да им помогнат с плодовете на утробите си!

— Но ти уби всичките! Убил си дори безплодните, дори момичетата! Даже Ася, валиде султан, с която израсна! Не си ли спомняш на какви игри ни учеше тя из двора, какви бадемови сладкиши ни приготвяше като деца?!

— Тя беше най-опасната сред всички тях! Би била най-доволна да види кръвта ми по плочите в двора и собствения си син начело на империята! Нали вече се опита да ме убие или си забравила?!

Есма Султан се вторачи изумено в брат си и възкликна:

— Но нали утоли справедливия си гняв с отмъщение, като уби нейния син Мустафа, нашия брат?! А тя беше просто една старица, чиято утроба е пресъхнала преди много години и от която вече никога не можеха да се появят плодове!

— Тя отдавна просрочи късмета си. Трябваше да умре още с брат ни!

— Но какво право имаш да убиваш тези жени? Нищо ли не си научил от баща ни, от преживяното в детството?

— Аз съм султанът! — извика с гръмовен, неприсъщ за себе си глас Махмуд. — А ти никога няма да бъдеш!

Есма Султан вдигна лявата си ръка към бузата си, сякаш й зашлевиха шамар.

— И как изобщо смееш да ме разпитваш? — вече ревна брат й. — Отлично знаеш, че без моята благословия никога не би могла да водиш живота, който имаш, а?! Можех да ти иззема дворците, а жените ти да приема в моя харем! Но аз си удържах обещанието пред баща ни във всяко отношение, а твоите поданици те наричат богохулница!

— Да не би да съм сторила нещо по-различно от теб, а?! — изстреля принцесата. — Не ти ли угаждам достатъчно? Не ти ли водя красиви жени? Че даже и красиви мъже!

— Довела си ми само онези, които са се съгласили да дойдат при мен! Но ето че вече три пъти моля за благоволението на твоята прислужница Назип, а курвата ми отказва! На мен, султана! На кой султан досега някога е отказвано, а? И всичко това е само твое пъклено дело!

— Тя ще дойде при теб само ако това й доставя удоволствие — отговори Есма Султан. — Тя е сред фаворитките ми и моя осиновена дъщеря! Ще й дам позволение само ако тя пожелае твоите ласки!

— Да, така приказваш ти, знам те! Сякаш никога не си чела Корана и не знаеш, че е свещен дълг на жената да се подчинява на мъжа и на султана!

— Там не се говори за подчинение на султана, а само на Аллах!

— Но това е наша религиозна традиция, сестро! Жените са родени, за да обслужват мъжете! А ти им пълниш ушите с богохулства и непокорство! Да, чух вече за превземките ти на пазара за роби. Мъжете вече са се оплакали на имамите, че ти публично си ги лишила от законното им право да проверят качеството на стоката си! Та ти клатиш самите основи на принципите и традициите, които нашите предци са следвали и почитали цели четиристотин години!

— Да вървят по дяволите мъжете и тяхното право на собственост! Тук говорим за жени, а не за добитък! Вие, мъжете, изкривявате думите на Аллах така, както е угодно на похотта и пороците ви! Мохамед не би желал да спаси половината от човечеството, а останалата половина да хвърли на боклука! Онези жени на пазара също са деца на Аллах!

— Сестро, те са неверници и роби! Те са собственост на империята, а твоето поведение подбужда хората към бунт! Разбрах също така, че си допуснала до най-интимните си покои еничаря, който презира нас в Топкапъ и който най-много презира теб!

Есма Султан примигна и кимна:

— Слушам те.

— Приемаш в покоите си предател, който би убил и двама ни в съня ни само с едно движение на ръката си! Казват, че не те е докоснал, въпреки че, познавайки склонностите ти, просто не мога да го повярвам!

— Аз имам множество компаньони в двореца си, братко. И не всички са за удоволствие. Наслаждавам се на някои заради компанията им, ума им и приключенията им.

— Но точно този е мъж, при това много опасен. Прогоних го от неговата орта, за да не подбужда предателство. Но казват, че все още имал влияние върху хората си, макар да е изолиран в твоя дворец. Къде ходи, когато не е в харема ти?

— Нямам никаква представа. Ахмед Кадир е свободен да прави каквото си иска, без да го следя.

Султан Махмуд Втори вдигна изумено ръце и възкликна:

— Това Есма Султан ли е? Моята сестра, която обича мъжете, защото знае, че до зазоряване ще срещнат смъртта си?!

— Това е твое дело, братко, не мое. Ти изпращаш онзи чакал Смарагд да души чаршафите ми, така че да убива любовниците ми. Кръвта им е по твоите ръце!

И се извърна, за да си тръгне.

— Но какво е сторил този мъж, този езичник, за да заслужи такава свобода от твоя страна? — подвикна султанът.

— Просто му имам доверие.

— Ти си полудяла, сестро! Съвсем скоро този човек или ще умре от ятагана на някой от моите солаци, или ще донесе собствената ми смърт! Не разбираш ли какво държиш зад стените на двореца си? Най-големият враг на османските турци! А ти го наричаш приятел!

— Достатъчно! — извика Есма Султан. — Кълна се, че и аз лично мога да те убия заради убийството на двеста невинни жени! Да знаеш, че водите ще затрупат бреговете на Европа и Азия с изгнилите им на дъното на Босфора тела! А ти извърши това ужасно злодеяние, без да се посъветваш с мен! Ти опорочи паметта на нашия баща, който те накара да обещаеш…

— Достатъчно! Обещанията са вече в миналото! Само аз знам пред какви предизвикателства е изправен един султан! Съветите ти бяха мъдри, сестро, но само докато не приюти един враг! Известявам ти, че от тук нататък ще вземам решенията си без твоите напътствия! Жените са вече мъртви, Есма. Връщай се в двореца си и скърби за тях, колкото си искаш, успокоявай изнервения си харем! Това е работа за жени, а не за султан!

Есма Султан стегна връзките на мантията си и се обърна цялата разтреперана. Никога досега не бе мразила мъж толкова, колкото сега мразеше брат си.

Новината за стотиците удавени жени и деца отне от сърцето на Ирина радостта от намирането на брат й. Тези жени някога бяха нейни приятелки и другарки. Познаваше всяка една от тях.

И сега, също като всички останали жени в харема на Есма Султан, тя се разхождаше онемяла из градините на двореца, изпълнена с презрение към султана и с омраза към Босфора, който бе отнел толкова много човешки живот. В момента виждаше чайките, които кръжаха над водите, като предатели, като лешояди на морето, които ще започнат да ръфат плътта на жените в мига, в който телата им изплуват от дълбините.

Но истинският предател бе султанът, Махмуд Втори. Когато бяха деца, тя го бе виждала съвсем рядко. Тогава той се намираше предимно в клетката за принцове, заключен заедно с братовчед си Селим, така че да не се и опитват да организират бунт за свалянето на баща си от трона.

Но султан Абдул Хамид позволяваше на младите принцове да присъстват на специални случаи и да гледат танците на харема. Ирина бе забелязала как Махмуд я гледа, бе усетила копнежа в сърцето му.

Тогава никой не би се съобразил с мнението й за него, защото то не беше важно. Но за малката тогава Ирина това също беше любов от пръв поглед. Ала днес тази стара любов се бе превърнала в чувство за вина и огромен душевен смут. Само като си помислеше, че бе обичала мъж, който бе в състояние да изпрати на смърт двеста жени, без да му мигне окото, и което беше още по-лошо — да бъде обичана от него…. Какво у нея би могло да привлече подобен демон? И въпреки това не можеше да забрави как той бе питал и как се бе тревожил за нея след онази кошмарна нощ с баща му, когато тя… Но не, дори след толкова време не искаше и да си помисля за онзи изпепеляващ миг, когато завинаги се обезобрази.

Дори през мрака на този болезнен спомен Ирина си спомняше с нежност за младия принц. Есма Султан й беше показала писмата, които той бе написал, опитващ се отчаяно да разбере къде е, след като изчезна от харема. Беше я търсил години наред. Докато самият той не стана султан. Още с коронацията си стана жесток и безмилостен — като всички останали, и детската му любов беше скоро забравена, заменена от желания за войни и имперски амбиции.

Или пък тя бе зърнала нежност там, където никога не е съществувала? Възможно ли е едно сърце да бъде обезобразено дотолкова от жестоките актове на сила и власт, че да престане да бъде способно на любов? Или за такива като Махмуд любовта по принцип бе невъзможна?

И същевременно — защото толкова голямо беше объркването й — част от нея продължаваше да се пита дали няма да има някакво спасение за прокълнатите. Не може Бог да не е чул писъците на жените и децата, докато ги давеха в Босфора, дерящи отчаяно с нокти дебелото зебло на чувалите! Тя не би могла да прости? Ами Бог?

Ирина се изпълни със страх от бъдещето. Дали някога нещо би успяло да прекрати тези кръвопролития след толкова много столетия и да прогони демоните от това чудовище — Османската империя?! Да сложи край на жестоките амбиции на мъжете, които убиваха братята си, давеха децата на сестрите си и които биха удушили и собствените си майки, само и само да задържат властта си?

Накшидил би трябвало да има по-голямо влияние върху сина си, отколкото неговите везири и министри. Майчински съвет — ето от какво имаше нужда Махмуд в този момент. Но дали ушите му нямаха да се окажат оглушали за женския глас? Оглушали за спасението?

На залез-слънце не Смарагд посрещна Иван Постивич пред хамама. Кърпите му подаде главният евнух Шафран.

— На какво дължа тази привилегия да бъда посрещнат от началника на царския харем? Къде е евнухът Смарагд? — попита еничарят.

— Изпратих го по няколко задачи, които ще отнемат време.

Иван Постивич сви рамене и пое кърпите.

— Но ти безсъмнено имаш по-важни задачи, отколкото да обслужваш един войник, нали?

— Не съм тук, за да те къпя, Ахмед Кадир — отговори евнухът и вдигна ръка, за да посочи друг мъж. — За това ще ти помогне Али. Но първо трябва да поговоря за нещо с теб.

Шафран плесна с ръце и освободи прислужника в хамама с думите:

— Изчакай в хладните стаи. Ще изпратя да те повикат.

Слугата се поклони и изчезна.

Иван Постивич приседна на гладката мраморна пейка в хамама и зачака главния евнух да заговори.

— Еничарю, животът ти е в огромна опасност! — прошепна Шафран.

Иван го погледна в очите и разбра, че чува истината.

— Такъв е животът на всеки еничар — отговори.

Евнухът обмисли отговора му, но после очите му проблеснаха и той продължи:

— Когато се появи за първи път в двореца, аз не можех да ти имам доверие. Беше твърде очевидно, че ненавиждаш господарката ми, затова единственото, на което можех да се надявам, бе твоята смърт. А сега рискувам собствения си живот, за да те предупредя.

— Оказваш ми огромна чест!

Евнухът приседна до еничаря и пак зашепна:

— Човекът, който ти прислужва — Смарагд, е шпионин на султана! Той е съобщил на султана за предателските ти приказки. Твърди, че ти си част от заговора, който ще донесе позор на Османската империя. Тези думи на евнуха подсигуряват смъртта ти, Капъкулу!

— Смарагд е шпионин на Махмуд? — изрече бавно Постивич. — Как можах да бъда такъв глупак, че да не го разбера досега?

Шафран кимна сковано, като че ли това се разбира от само себе си.

— Същият вече е донесъл на султана версията си за твоето съучастие в заговора на еничарите, с което да подсигури арестуването ти. Съвсем скоро ще бъде издадена заповед да бъдеш хвърлен в затвора и обезглавен.

Иван Постивич кимна и изтри с кърпата избилата по врата му пот. После отбеляза тихо:

— Ако султанът поиска смъртта ми, не мисля, че мога да направя каквото и да било, за да променя това.

— Можеш да избягаш, Ахмед Кадир! Да се върнеш в родината си! Или да отплаваш за Венеция, а защо не и по Дунава към Виена, където веднага ще те защитят от османските турци!

Иван Постивич захвърли кърпата върху влажните плочки в хамама и отсече:

— Независимо дали някога съм искал или не, вече съм еничар! А еничарят никога не бяга, особено когато залогът е животът му! Това е най-важното, което съм научил в живота си, и единственото, което ми е трябвало да науча!

Постивич усети как очите на евнуха го проучват, изучават го.

— А ти? Защо ти не си избягал, Шафран? — бе ред на Иван да попита. — Сигурен съм, че Есма Султан не би възразила, ако избереш да се върнеш в родината си.

— Моята родина е завинаги изгубена за мен. Защото се отказах не само от мъжествеността си, но и от вярата си. И вече няма връщане назад. За мъжа, който съм станал, домът вече не съществува.

— В такъв случай сме братя — отбеляза еничарят. — Защото и на мен изтръгнаха вярата от сърцето ми, дръпнаха и нафората от отворената ми уста. Липсва ми състраданието, което е характерно за вярата на майка ми. Да, някога имаше дом, в който копнеех да се върна, но той е отдавна погребан под въглените и пепелта на детството ми. Завинаги.

При тези думи Иван Постивич сведе очи към земята. После бавно вдигна глава, стисна юмрук и продължи:

— Но сега се радвам с познанията си за Корана, защото с мъжки глас и еничарско сърце ще отговарям пред Аллах и ще нарека светотатство делата на нашия султан! Думите на Пророка докосват сърцето ми и крещят за отмъщение!

— Ако си спомниш прошката и любовта на вярата, която са ти откраднали — изрече тихо Шафран, — късметът ти ще бъде по-сладък, отколкото вкусът на сигурната смърт!

С тези думи главният евнух стана, за да си върви, и даде специални инструкции на слугата, който чакаше в тепидариума.

Никога досега от двореца на Есма Султан не се бе чувал по-скръбен и неистов звук от воя на всички жени около нея за удавените жени от харема на мъртвия й брат. Солаците поглеждаха ужасено към стените на харема, усещайки, че ятаганите им са напълно безполезни.

На свечеряване Есма Султан поведе плачещите жени — харемът й вече наброяваше повече от сто — към брега на Босфора и от там към най-дълбокото му място, където сестрите им бяха убити. Всяка от жените запали по една свещичка в памет на душата на мъртвите жени, а после коленичиха на молитвените рогозки и заприпяваха сура след сура от Корана, потънали в дълбока скръб.

Когато жените накрая се върнаха в двореца, Есма Султан се запъти право към покоите си, хвърли се разплакана върху аленочервения диван и започна да удря безсилно с юмруци по копринените възглавници. Очите й бяха толкова подпухнали, че едва видя белия евнух, който се приближи към нея.

— Простете, султане, но ще имате ли нужда от присъствието на Ахмед Кадир тази вечер?

Есма Султан се надигна от дивана, изтри сълзите си във вече достатъчно почернената от очната линия кърпичка и извика:

— Как смееш да нарушаваш уединението ми, евнух?! Никой не съобщи за теб, нито пък си получил разрешение да влизаш в покоите ми! Ще заповядам да ти ударят сто пръчки на голо!

Смарагд не демонстрира никакъв страх — по-скоро обратното. Изпъна грозното си дребно тяло в опит да се направи на по-висок и по лицето му се разля презрителна усмивка.

— Значи тази вечер не сте склонна да приемате който и да било мъж — рече. — Ще му кажа, че трябва да си върви.

— Не, спри! — заповяда принцесата. — Кажи му… Ще приема Ахмед Кадир по-късно. Непременно трябва да го приема!

Устните на Смарагд се свиха злобно при тази забележка. После разтвори дребните си подпухнали ръце в жест на подкана и отбеляза:

— Знаете, че обикновено предвиждам желанията ви. Сигурен съм, че не Ахмед Кадир е мъжът, който ви трябва тази вечер, защото като мюсюлманин е недосегаем! Един нов християнин от Галата ще обслужи по-добре нуждите ви! Да изпратя ли каретата? Чувал съм за някакъв младеж, чиято коса била руса като пшеница, а тялото му — твърдо и жилесто като въже! Ръцете му били големи като конски копита, но иначе с елегантни пръсти, издължени като френски свещи!

Есма Султан се изправи, събра сили и отсече:

— Никога повече няма да позволя да бъда изкушавана от теб, Смарагд! Току-що си изплаках очите по моите посестрими жени, които са там, във водите точно под двореца ми! Не искам повече смърт върху ръцете си!

— Но тези ще бъдат мъже, султане! — продължи да я увещава евнухът. — Те са зверове, както знаете. Можете да си получите отмъщението и друга нощ, защото луната все още се пълни, а аз познавам ритмите на желанията ви! — гласът му беше хипнотизиращ, мазен като олио. — Помислете си само за влажните целувки на нечии млади устни върху неспокойното ви тяло, пресъхнало от тази жега, за тежестта на здравото мъжко тяло върху вас, навлизащо отново и отново в жадната ви плът…

— Достатъчно! — изпищя султане, чието тяло неволно се поддаде на нарисуваната от подлия евнух картина. — Отровата ти вече няма да ме засегне! Всъщност ти търсиш собственото си отмъщение и затова изцапа царствената ми ръка с убийствените си желания. Не, аз отказвам да добавям нови трупове към тези води! Похотливите ти идеи достатъчно омерзиха душата ми!

Тук принцесата си пое дълбоко дъх, овладя се и продължи:

— А сега ми кажи какво стана с последния! Умолявах брат си да го пощади. Оставих го непорочен, за да бъде освободен! Но еничарят признава, че го е удавил. А от доковете до ушите ми достигнаха слухове, че преди да бъде изпратен в Босфора, е бил покрит с рани и ухапвания. Това е от твоята ръка, Смарагд! Твоята зла омраза го е убила и отново тя трови ума на брат ми да продължава с това проливане на кръв!

Смарагд отвърна нагло на погледа й и ъгълчето на устните му потрепна, прикривайки усмивка.

Очите й го пронизаха.

— Ти излъга, Смарагд! Момчето беше убито, нищо че беше целомъдрено! Нямаше никаква причина да умира!

— Аз служа на моя господар султана. Такова беше неговото желание.

— Да, той се е заклел да дави всички, които споделят леглото ми. Но нямаше никакво право да отнема живота на този човек, ти също нямаше! Оставих го недокоснат, за да се върне в селото си и да стане свещеник!

— И какви разкази щеше да отнесе той към северните земи? За слабостта на турците, за една принцеса, която не може да съблазни любовник дори от най-нисшите прослойки? Представяте ли си какъв срам щяхте да нанесете на брат си и на османското име?!

— Но аз му позволих да си тръгне. Той ми каза, че е свещеник и аз изобщо не го докоснах! Нямаше никаква съблазън нито от моя, нито от негова страна!

— Смъртта му бе по заповед на брат ви, султане. А аз съм на тази земя, за да изпълнявам заповедите му.

Принцесата грабна една инкрустирана със скъпоценни камъни четка за коса и я метна към евнуха.

— Ако можех да уредя да те убият, щях да пея при вестта за смъртта ти!

— Дано господарят ми Махмуд Втори живее дълъг живот, за да ме пази от вашата нетърпелива ръка!

— Доведи ми Ахмед Кадир!

— Но, господарке…

— Изпрати ми еничаря, казах, и повече не ме занимавай със злите си приказки!

Кожата по лицето на белия евнух се опъна и той се вторачи право в султане.

— Но вие ще продължавате да ме търсите, Есма Султан! Апетитите ви никога няма да бъдат задоволени, дори и с помощта на Ахмед Кадир! А ако той някога стане ваш любовник, ще го ескортирам, подобно на всички останали, към гроба му. И в този ден ще бъда най-щастливият човек на света!

В мига, в който влезе в стаята, Иван Постивич зърна зачервените очи на султане. Кимна безмълвно, за да й покаже, че разбира всичко.

— Нищо не можах да направя — отрони тя.

— Но защо? — попита той. — Защо сега?

— Брат ми подозира нов преврат. Казва, че еничарите са се разбунили и той бил длъжен да се увери, че не е останала нито една следа от семето на брат му, нито една наложница, която внезапно ще роди таен наследник, когото еничарите биха могли веднага да поставят на трона.

— Къде е Ирина?

— С другите жени в градината. Скръбта я е обзела напълно. Нека я оставим с жените, за да я утешат.

Иван Постивич кимна.

— Но утре сутринта ти трябва да отидеш в конюшните ми и да си избереш конете за игрите в петък!

Еничарят я погледна неразбиращо.

— Празненствата за рождения ден на брат ви? — възкликна. — Ще се състоят, въпреки че въздухът все още кънти от предсмъртните вопли на жени и деца?

Есма Султан се усмихна, но усмивката й приличаше по-скоро на озъбване.

— Да не би да смяташ, че ще отложа празненство в двореца си и ще разочаровам гостите си? Планирала съм го месеци наред! Освен това брат ми няма как да не се появи, а така ще те види да се състезаваш! Тази нощ ще скърбя за сестрите си и техните деца. Ще остана на бдение заедно с жените от моя харем. А ти трябва да си починеш, за да можеш утре рано да си в конюшните и да си избереш коне за турнира. Ще пратя слуга да предупреди главния коняр за посещението ти!

— Благодаря ви, султане!

Есма Султан вирна брадичка и с непоколебим глас отсече:

— Никога досега не съм очаквала с такова нетърпение един турнир по джирит!