Нощите на османската принцеса

Двайсет и първа глава

В двора на Есма Султан не остана и един слуга, който да не бе повикан да разтоварва цветята от волските каруци. Хиляди деликатни цветове бяха пакетирани между листове пергамент, редуващи се с пластове безценен стърган лед от планините на Гърция. Воловете мучаха и тръскаха глави в отчаяни опити да се отърват от вездесъщите мухи.

Голите ръце на пажовете преливаха от плътни зелени стъбла, цветовете скриваха лицата им. Пчелите жужаха около тях, нежелаещи да напуснат уханния нектар.

Есма Султан седеше, облегната на възглавници. Лицето й бе изпито, скулите й почти пробиваха кожата й. Изведнъж тя сбърчи отвратено нос.

Този път обаче вонята не беше само в ума й — отвращението и гаденето й бяха споделени от целия харем. Водите на Босфора бяха докарали в плитчините стотици разлагащи се трупове на еничари, които се носеха по течението, издигаха се и падаха надолу с вълните.

Назип си бе сложила пред носа зелена копринена кърпичка. Въпреки старанието си да избегне зачатието, утробата й бе започнала да се издува с детето на султана и непоносимата смрад на разлагаща се плът я запрати отново над купата за повръщане.

— Помогни ми, Безмиалем — простена безпомощно тя, сваляйки кърпичката от лицето си.

Русата жена сбърчи съчувствено чело, докато държеше главата на приятелката си над фината порцеланова купа. Обезобразените й устни зяпнаха ужасено, когато Назип не изкара нищо друго, освен жълта слюнка.

— Очевидно вече нищо не ти е останало за повръщане — изрече тихо, докато попиваше лицето на Назип с хладна влажна кърпа.

— Какво по-голямо наказание от това да си трудна през август, особено когато жегата е толкова непоносима, а по морето се носят трупове! — простена Назип.

Дочувайки разговора им, принцесата се размърда и направи опит да се надигне.

— Къде отивате? — обади се веднага Шафран. — Лежете си спокойно и оставете слугите да ви донесат успокояващ чай или лед!

— Отивам да го търся — отрони Есма Султан и с мъка се изправи на крака. — Сигурно е сред труповете, пристигнали пред моите докове.

— О, принцесо! Не трябва да виждате тази касапница! Оставете мъжете да освободят телата от коловете и да ги изтикат навътре в морето! Почивайте си, умолявам ви!

— Да не мислиш, че ми спестяваш някаква особена гледка? Че аз я виждам съвсем същата всяка нощ, в сънищата си! Да не смяташ, че този път ще бъде по-ужасяващо от преди?

Към този момент Есма Султан бе отворила вратите към градината и бе поела през тревата към брега. Макар и неохотно, прислужниците и жените от харема я следваха, но никоя не изгаряше от желание да зърва гледката, която ги очакваше.

— Шафран, трябва да я спреш! — провикна се главният солак.

Ала беше твърде късно.

Очите на принцесата се ококориха, тъмните ириси — обгърнати от снежнобяло. Защото там, във водата точно под нея, се полюляваха издутите трупове на десетки мъже, видими само частично заради накацалите върху тях чайки. И сега тя разпозна в писъците на чайките звуците, които я бяха събудили сутринта.

— Ето, виждате ли, принцесо? — промърмори тихо евнухът и я дръпна назад. — Не може да става въпрос за „разпознаване“. Тези мъже са отдавна при Аллах, който брои душите им в небесата.

— Но той би могъл да е сред тях! — извика тя. — Ахмед Кадир може да се носи из Босфора без гроб, без погребална молитва!

Ирина затвори очи.

— Не страдайте, султане! — прошепна бързо Шафран. — Великанът е жив, сигурен съм!

Есма Султан вдигна глава, провокирана от убедеността в гласа му.

— Какво ти е известно, евнух? Кажи ми веднага какво знаеш! — изкрещя.

Шафран се огледа внимателно, за да провери чие ухо преследва тайно гласа му. Може би моментът беше сега, може би нямаше никакъв смисъл да чака завръщането на здравия й разум.

— Той е жив, султане! Жив е!

Изцъклените й от делириума очи се впиха в него.

— Покажи ми веднага живото му лице! — отсече Есма Султан. — Ако е жив, силите ми ще се върнат!

И с тези думи тя се срина в безсъзнание в ръцете на главния си евнух.

Принцесата бе все така в безсъзнание, когато Шафран направи знак на останалите евнуси да й оправят кадифения диван. Дребните ръчички на момчетата работеха бързо, за да напъхат добре краищата на чаршафите и да изпънат всяка гънчица, която би могла да обезпокои покоя на тяхната господарка.

Из стаята бяха подредени купища цветя, а момичетата от харема раздвижваха въздуха с огромни палмови листа.

Шафран попи чело и се загледа в принцесата, въпреки че това бе сериозно нарушение на протокола. Когато принцесата се събудеше — стига изобщо да си спомнеше нещо — щеше да иска да знае местонахождението на своя палач. Той би могъл да заяви, че не е казвал нищо подобно, че тя си е измислила този спомен в бълнуването си. Но дори и в бълнуването си тя си оставаше наследничка на османската династия, следователно нищо не можеше да й бъде отказано.

Защо изобщо се беше изпуснал?!

А после си спомни за мъртъвците, как телата им се движеха неспокойно под пърхащите криле на чайките, като че ли самото море се опитваше да се издигне във въздуха.

Бе искал да й спести — както на нея, така и на себе си — гледката от преобръщането на всяко тяло и преглеждането на издутото му от водата лице, което чайките с удоволствие щяха да приветстват като нова плът.

А сега тя лежеше на дивана и нежните ръце на момичетата разплитаха тъмната й коса. Есма Султан изглеждаше почти в мир.

— Постарайте се принцесата да получава достатъчно свеж въздух, за да може да спи и да не бъде тревожена от вонята откъм доковете — изрече високо главният евнух. — Вие, които й веете — част от вас да насочват аромата на цветята към нея, а друга част да отблъскват смрадта откъм Босфора!

Накрая, след като кимна на Назип и Безмиалем, той се обърна и излезе. Отправи се бързо към кухните, за да изпрати съобщение до дълбините на цистерните.

Двайсет и втора глава

Султанът отказваше категорично да приема министрите си и се радваше единствено на компанията на евнуха си Смарагд, който не спираше да кудкудяка щастливо по повод касапницата и ликвидирането на еничарския корпус.

— Вие сте брилянтен, султане мой! Успяхте да сложите край и на еничарите, и на бекташите само с един величествен удар на могъщата си ръка! Куражът и силата ви ще породят безкрайната почит на поданиците ви и най-вече на враговете ви! Светът се прекланя пред силата, а вие я използвахте по великолепен начин! Мъжете ще възхваляват подвизите ви!

Султанът обърна гръб на евнуха и примижа към слънцето.

— Какъв е този адски шум? Да не би да си имаме още бунтове за потушаване?

— Това са жените на града, сине мой — обади се Накшидил с треперещ глас. Вече дни наред тя не можеше да стане от леглото си, съсипана от всичките тези убийства.

— Великолепна моя майко! Как така се появяваш, без да предупредиш? — възкликна Махмуд и направи знак на евнуха да донесе стол.

— Помолих да стане така. Доволна съм, че и една жена все още може да има някаква власт в това прокълнато ъгълче на света! — простена тя, подпря се здраво на бастуна си и се строполи тежко на стола, едва поемайки си дъх.

Махмуд махна с ръка и освободи евнуха.

— Какво искаш да кажеш, майко? Ние извоювахме голяма победа над врага! Предателите, които се опитаха да ни лишат от управлението, бяха сразени!

— Победа ли? Вслушай се във воя по улиците, сине мой! Според теб това звукът на победата ли е? Това, сине, е воят на вдовиците, на майките, които оплакват синовете си, на съпругите за техните мъже и на сестрите за братята им!

— Те бяха предатели!

— Те бяха мъже, които бяха обичани от поданиците, които управляваш! Само с убийства и пожари ли ще разрешаваш конфликтите? Улиците са потънали в кръв, светите бекташи бягат от града, даже еврейският уличен метач отказва да се покаже! Какво се случи с нашия Имперски град, който доскоро беше безопасен рай за всички секти и прочут с толерантността си?

Махмуд се приведе от прозореца си в Топкапъ и видя една майка, която се опитва да извади главата на сина си от портите на двореца.

— Хей, ти там! Това е собственост на Османската империя и на вашия султан! — изръмжа стражът.

— Това е собственост на утробата, която я е носила! — изкрещя жената и уви кървавата глава в гънките на престилката си. По мръсното й лице се стичаха сълзи.

— Върни я на мястото или твоята глава ще бъде следващата! — предупреди стражът.

— Нека си я вземе, солак! — провикна се султанът от прозореца. — Освободи я!

— Дано отговаряш пред Аллах! — изкрещя жената от улицата. — Чудовище!

Очите на Махмуд се разшириха от това безочие и сините вени на врата му се изпънаха под бялата му кожа.

Накшидил се изправи с мъка от стола си и дръпна сина си за ръкава.

— Направи каквото те молят! — простена. — В името на Бог и на милостта, направи каквото те молят!

Махмуд вдигна ръка, като че ли се канеше да удари майка си, а после се втренчи объркано в ръката си.

— Прости ми, майко! — прошепна.

— Кога забрави доброто си сърце и състраданието си и ги замени с тази брутална агресия и омраза, сине мой?

— Когато станах султан на Османската империя — отговори той, обърна й гръб и се загледа към Босфора.

Двайсет и трета глава

— Ще изпратя кухненския паж до подземието с твоето съобщение — прошепна гръцката готвачка Мария на Шафран. Тя беше член на Православната църква на гръцкия лекар и бе негово доверено лице. — Той е добро християнско момче и е от родината на великана. Все още е верен на религията си и на нашите народи. По-скоро би умрял, отколкото да ни измами.

— Кога идва това момче?

— Преди вечерната молитва. Тогава приготвям вечеря за принцесата и харема й и отделял малко за Ахмед Кадир. Значи момчето трябва да се появи след час. Какво точно да му кажа?

— Че е настъпил часът да види принцесата, а след това завинаги да напусне империята — прошепна Шафран. — Кажи му да ме чака на доковете край стената на харема!

Готвачката кимна и затвори за миг очи, сякаш запаметяваше рецепта и не искаше да изпусне нито една съставка.

— Добре тогава. Доковете край харема.

— Ще се появя, когато мога. Той трябва да прояви търпение.

— Да, търпение.

— Това е всичко! — изрече с висок, официален тон, когато видя, че в огромната кухня се появява гладен солак. — Есма Султан има нужда от специално внимание към нещата, с които се храни, затова ще те помоля да се консултираш с доктора от Топкапъ, за да разбереш какво точно да й приготвяш. Засега можеш само да подправиш киселото й мляко с прясна мента! — После се обърна към солака и извика гневно: — Не бях ли пределно ясен, че това е царската кухня? Да не би да искаш готвачката на Есма Султан да се бави със задълженията си към нея, за да угажда на празния ти стомах?!

Солакът сведе покорно глава и се изнесе на заден ход от кухнята. Шафран хвърли бърз поглед към готвачката, която кимна, за да му подскаже, че е схванала задачата си.

Ала момчето не дойде. Готвачката беше приготвила хлебчета, кисели млека, риба и туршия за затворника и ги бе скрила на поднос в един шкаф. Когато настъпи часът да изпрати храната за харема, установи, че челото й е набраздено от пот — дотолкова, че прислужницата от харема отбеляза, че горещината и потискащата воня сигурно са стигнали и до нея, но не и до гозбите й, слава на Аллах. Препоръча й да си полегне на дивана в края на коридора, където хладината на шадраваните ще я поуспокои.

Готвачката се съгласи, усетила в това предложение прекрасна възможност сама да предприеме необходимите действия. Обеща на момичето от харема, че със сигурност ще си полегне или може би дори ще се разходи във вътрешните градини, за да възвърне силите си.

Даде инструкции на трите миячки на чинии да се погрижат, ако пристигнат някакви допълнителни искания, с което им достави огромна радост, възлагайки им такава голяма отговорност в кухнята.

В сенките на кипарисите, около които жужаха всякакви насекоми, готвачката откри стария градинар, който си остреше инструментите. Старецът я изгледа с беззъбата си усмивка и възкликна:

— Какво ми носиш за хапване, жено?

Мария се огледа на всички страни и след като се увери, че никой не я гледа, извади от пазвата си мазен агнешки салам с риган и мента, който бе увила в кърпа. Държеше подобни мръвки и сладки, за да подкупва пажовете за някоя клюка, пътуващите търговци за бонуси и касапите за най-добрите части от месото.

Устата на градинаря веднага се изпълни със слюнка — тази жена бе прочута с майсторството си в кухнята и особено с умението си за приготвяне на салами. Кълцаното агнешко изпълни въздуха с прекрасния си аромат и гладният старец протегна нетърпеливо ръка.

— Още не, градинарю! — отсече Мария и дръпна салама изпод носа му. — Това е направено от най-добрите овце от хълмовете на Анадола! Никога повече няма да опиташ по-вкусен салам, ако ще и да живееш още сто години!

— Няма ли да ми го дадеш? — простена нещастно градинарят.

— Не съм казала подобно нещо — изсъска тя и пак се огледа, за да провери дали някой не ги шпионира. — Но първо трябва да ми направиш една малка услуга!

— Говори, жено!

— Покажи ми входа към цистерната откъм градината и веднага ме отведи там!

Очите на стареца се плъзнаха към потния врат на готвачката, а ръцете му се насочиха похотливо към слабините му.

— Не ме обиждай така, стари глупако! — сряза го тя. — Да не си въобразяваш, че ще заменя това мое произведение за твоя увиснал макарон?! Ти май наистина си луд, както разправят!

— Тогава какво искаш?

— Да ми покажеш стария вход към цистерната, глупако! Знам, че има такъв тук, откъдето акведуктите отвеждат вода за шадраваните!

Градинарят най-сетне схвана какво се иска от него. Ухили се и облиза устни.

— И обещаваш пред Аллах, че после ще ми дадеш салама, нали?

— Нямам време за губене с твоя Аллах. Къде е входът?

Градинарят я поведе към бараката, мина зад нея, а после навлезе в дълбоките сенки на кипарисите.

— Ето тук! — рече и изрита сухите иглички от дървената врата.

— Хубаво! — отсече тя и пъхна салама в алчните му ръце. — А сега върви в кухнята и кажи на миячките да ти дадат малко кисело мляко и мед от килера! Вчера направих към тях и бисквити със сусам. Кажи им, че си почивам и че не желая да бъда безпокоена, иначе тази вечер никой повече няма да яде! Хайде, върви сега!

Градинарят й се ухили и започна да ръфа салама. По лицето му се разля истинска наслада. Притвори очи, а после се обърна и пое с куцукане към двореца, предвкусвайки десерта си.

Готвачката повдигна тайната дървена вратичка. Хладният въздух я приветства като котка, която се свива около краката й и я кара да въздъхне облекчено. Мария запали свещ, слезе по стълбата, направи няколко крачки, но после пак се закова на място. Някой ръмжеше бясно.

— Какво искаш да кажеш с това, че е избягал? Ти къде си бил, глупако? — достигна до ушите на готвачката.

— Той ме хвана неподготвен! — изви нещастно втори мъж. — Мислех си, че е заспал! Не беше помръдвал от няколко дена!

— Безнадежден глупак! — чу тя пак първия мъж.

Този глас й беше почти познат, писклив и дразнещ, безкрайно надменен. Образован мъж. Мария потърси в ума си, питайки се кой ли ще да е този учен човек, намерил пътя до това място без помощта и съгласието на Есма Султан.

— Ще умреш заради предателството си, солак, но първо ще живееш, за да бъдеш подложен на мъчения заради некомпетентността си!

Към този момент готвачката вече беше достигнала тихичко до края на влажния коридор. Сложи свещта зад гърба си и погледна иззад ъгъла. Пламъците на факлите осветяваха огромния басейн, едно импровизирано легло и трима мъже.

Жертвата, застанала на колене, изви високо:

— Но аз не съм пил нищо!

— Лъжеш! — отсече дребния мъж с образования глас и го цапна по главата с дръжката на меча си. В мига, в който той вдигна ръката си, готвачката зърна бледата му кожа и най-сетне свърза гласа с името му.

— Смарагд! — ахна ужасено.

Мъжът, който беше на колене, падна назад — толкова силен бе ударът с дръжката на меча. Буквално се срина върху неравните плочи.

— Вържи го и го отведи право в Топкапъ! — извика евнухът на третия мъж, също солак като онзи, който лежеше в безсъзнание на пода. — Но когато стигне до Портите на блаженството, се постарай нелепата му глава да се раздели с врата му! Така ще се научи да демонстрира уважение пред нашия султан!

Няколко мига по-късно, останал съвсем сам в подземието, дребният бял евнух се вторачи в празното легло и намачканите чаршафи, и тихичко занарежда:

— Трябваше да се сетя! Трябваше отдавна да съм го открил! Трябваше!

Двайсет и четвърта глава

Евнухът Смарагд се отправи светкавично към Топкапъ сарай и поиска да види веднага султана.

Когато му донесоха съобщението, Махмуд тъкмо извършваше отдавна планирано посещение при една от съпругите си. Извини й се, отказа чая и сладките и веднага напусна.

— Какви новини ми носиш толкова, Смарагд, че ми прекъсваш удоволствието?

— Великанът е жив, султане мой!

— Къде е? Кои са предателите, които го укриват?

— Той… Бил е скрит в цистерната на вашата сестра Есма Султан!

Махмуд изтри лице с бледите си бели ръце и извика:

— Не мога да повярвам! А казват, че била болна, че имала кошмари! А тя да укрива великана, мръсницата! Ще й дам аз едни кошмари, такива, каквито никога няма да забрави!

— Не е точно така, султане мой. Трябва да има някакъв заговор зад гърба й, защото никога не съм я виждал с него, а я наблюдавам денонощно!

— Оседлайте коня ми! Отивам да посетя болната си сестра!

Към момента, когато султанът и личната му охрана се появиха в двореца на Есма Султан, готвачката вече беше разказала на Шафран за случилото се и бе изпратила вест на гръцкия доктор чрез арменския си кухненски помощник.

Щом се озоваха зад стените на двореца, султанът и придружителите му завиха надясно от входа и поеха по тучната морава, оглеждайки внимателно за стъпки. Когато султанът се изправи, устата му беше разкривена в животинска усмивка, която разкри снежнобелите му зъби на фона на лъскавата черна брада.

Но макар да претърсиха подробно навсякъде, никой не успя да открие Ахмед Кадир. Момчето, което му беше прислужвало в подземието, беше отдавна на път към родината си. Още преди залез то се бе качило на руски търговски кораб с достатъчно злато в торбичката си, за да започне нов живот — и със съзнанието, че за разлика от мнозина други все още имаше пред себе си целия живот.

Султанът влетя в коридорите на двореца и изрева:

— Есма, ти ме предаде!

Хукна право към вратата на царския харем на сестра си, следван от солаците, и поиска веднага да бъде приет.

Есма Султан се надигна от дивана си, отмятайки кестенявата си коса от очите си. Беше отслабнала много през седмиците, откакто той я бе видял за последен път, и изглеждаше почти като дете в бялата си ленена туника.

— Искам да знам къде е той!

— Какво е значението на всичко това, скъпи ми братко? — попита тя, без да обръща внимание на искането му. — От кога нахлуваш неканен в двореца ми, подарен ни от нашия славен баща, султана, когато на теб все още ти растяха първите зъбки?

— Беше ми съобщено, че в двореца си криеш предателя Ахмед Кадир!

— Ахмед Кадир ли? Но, мой ангелски братко, не съм виждала великана, откакто го освободих в деня преди въстанието, кълна ти се в името на Пророка!

— Забелязах конски фъшкии зад стените на твоя дворец!

— И какво от това? Каретата ми постоянно стои в готовност, за да ме откара до Галата, където да си избера любовник за нощта. Но напоследък съм толкова болна…

— Не си играй с търпението ми! Има множество следи от копита, десетки всъщност, които водят към вътрешните ти градини! Да не би да криеш тук цял легион еничари?

— О, братко мой! — усмихна се бавно принцесата. — Сигурно имаш предвид следите от понитата за поло!

— Поло ли? Че какви мъже имаш тук, та да играят поло? Да не би евнусите ти да играят поло?

— Нямам никакви мъже. Това е едно от забавленията на дамите от моя харем!

Махмуд се приближи с широки крачки към сестра си и я сграбчи за раменете толкова силно, че Шафран инстинктивно направи крачка напред да й помогне, но тя вдигна ръка и го спря.

— Не си прави шеги с мен! — изръмжа султанът на сантиметри от лицето на сестра си. — Мъжът, който искаше да ме убие, е бил видян в твоя дворец! Криеш змия в пазвата си и наричаш това забавление?

Есма вдигна брадичка, за да погледне над главата на брат си. И сбърчи отвратено нос, когато зърна Смарагд, очакващ заповедите на султана.

— Очевидно ти знаеш повече за местонахождението му от мен — отговори спокойно. — Но аз се кълна, че нито съм го виждала, нито съм говорила с него още отпреди въстанието. Платих му дължимото и го освободих много преди онова, което ти наричаш „благословено събитие“ — ако морето от удавени мъже и реките от кръв биха могли да бъдат наречени „благословени“ в очите на Аллах!

— Значи имаш предател в този дом — отсече султанът.

— О, това е повече от сигурно! Най-малко един — кимна тя и изгледа презрително Смарагд. — Но ние, османците, сме свикнали на предателствата. Въпросът е как да се справяме с тях по царствен начин.

— Кажи ми за онези коне! — заповяда султанът. — Как така аз не знам нищо за вашите предполагаеми игри на поло?

— И аз си имам своите тайни, братко — отговори тя и отметна спокойно коса от очите си. — Играем нощем. Ако искаш, заповядай тази вечер след мръкване, но води и свои играчи. Ще играем на отбори и сам ще видиш как играем ние. Аз няма да бъда в най-добрата си форма, но жените от моя харем ще ти предложат истинско представление!

Очите на Махмуд обходиха лицето й. И видя единствено ясните й кафяви очи, които му се подиграваха. Пусна раменете й.

— Благодаря ти за това, братко. Това стискане вече бе започнало да става досадно. Надявам се, че не прегръщаш с такава ожесточеност и любовниците си, защото това със сигурност няма да повлияе добре на правенето ти на любов и ще остави на жената белези, заради които няма да те помни с добро. Само лоши маниери и още по-лоши спомени.

Точно в този момент покрай тях мина момиче от харема с роба и бял воал пред лицето.

— Нали непрекъснато ми се хвалиш, че жените ти не носели воали! — подхвърли ядовито Махмуд.

— Всички, с изключение на една.

— И коя е тя? Защо само тя се крие зад воал?

Есма Султан наклони глава, сви рамене и отбеляза с добре отиграна небрежност:

— Ами, скъпи ми братко, това е твоята първа любов, малката Ирина.

Султанът онемя. Вцепени се. Очите му се плъзнаха изумено по лицето на сестра му в търсене на признаци за шега.

— Ирина? — прошепна накрая.

— Да. Но сега е моя осиновена дъщеря. И е недосегаема, защото е под моя защита. Впрочем сега тя се казва Безмиалем. А с воала прикрива белезите си от… Знаеш.

— Трябва да я видя на всяка цена! Не ме интересуват белезите й! — извика султанът и разтвори длани, свити допреди малко в юмруци. — Трябва да говоря с нея!

— Е, значи имаш късмет. Тя е капитан на нашия отбор по поло. Довечера ще играеш срещу нея.

— Шегуваш се!

— Ни най-малко! Тя е много опитен ездач. Всъщност невероятен ездач, точно като брат си.

— Брат й ли?

— Мъжът, за чиято глава копнееш. Да, Ахмед Кадир е неин брат така, както ти си мой!

Махмуд зяпна.

— Хайде де, кючук! — засмя се нежно Есма Султан. — Не се прави на глупак пред прислугата! Не мислиш ли, че има същия огнен характер и гордост като брат си, а? Трябва да я видиш на коня! И тогава сам ще се увериш!

— Направо не мога да повярвам, че тази прекрасна жена и онова предателско псе са брат и сестра!

— Така ли? Не говори ли целият Константинопол същото и за нас двамата?!

— Есма…

Смехът й беше толкова жив, сякаш болестта й изведнъж си беше заминала.

— Хайде, ела довечера да поиграеш поло с нас! Може би нейният талант за езда ще те убеди, че казвам истината, а?!

— Не мога да играя срещу жени!

— И защо не? Коранът не го забранява!

— Мъже срещу жени?

— Да не би да се страхуваш, че ще те победим?

Султанът се изсмя сконфузено и промърмори:

— Не, просто се опасявам да не би вие, жените, да се нараните. Какви глупости ми приказваш, сестро?

— Никакви! — вирна брадичка Есма Султан. — Довечера те чакам, скъпи ми малък братко! Но остави шпионите си у дома! Искам само теб и твоя отряд от Капъкулу, никакви солаци! Ще играем под светлината на пълната луна!

— Така да бъде! Междувременно моля за позволение да претърся двореца ти!

— Разбира се. Ще кажа на Шафран да издаде съответните заповеди и да те придружи, ако се налага. Но ако до пет минути не изгониш от двореца ми онзи дребен звяр Смарагд, ще накарам собствените ми солаци да му резнат гърлото!

Махмуд забеляза лек трепет на бял яшмак от другата страна на решетката и отсече:

— Добре! До довечера, Есма!

— Ще бъдем готови за срещата, султане мой!

Обръщайки се, за да излезе, султанът забеляза персийската картина на стената, изобразяваща жени, играещи поло. Огледа я внимателно и видя, че сестра му се усмихва откъм дивана.

— На съкровище като това мястото му е в Топкапъ! — промърмори той.

— Нашият баща я подари на мен. И картината ще се върне в Топкапъ чак след смъртта ми. Дотогава, щом желаеш да я гледаш, можеш да ме посещаваш — вече я знаеш къде стои.

Султанът изсумтя и напусна харема на сестра си.

Иван Постивич чу целия разговор. Сестра му Ирина го бе облякла в шалвари, туники и воали, но го бе помолила по-скоро да седи, отколкото да стои, защото височината му със сигурност би привлякла вниманието на Смарагд, ако реши да влезе в харема.

Жените от харема се съюзиха, за да скрият великана, и с много кикот и веселие започнаха да го отрупват с дълги роби и бижута.

— Ще го придружа лично до хамама! — прошепна Назип.

— Крайно неуместни приказки за бъдеща майка на принц!

— Няма нищо по-досадно на този свят от това да си бременна! — възропта луничавото момиче, което вече се бе закръглило значително и бе станало още по-красиво. — Освен да си бременна с наследник на османската династия, разбира се.

— Ирина, трябва да ме махнеш от тук! — прошепна Постивич. — Не мога да издържам повече тези женски ласки! Ще изгубя контрол над себе си!

— Може би си по-подходящ за цистерните, отколкото за харема, а? — изгледа го весело сестра му. — Не им обръщай внимание, безобидни са. Остави ги да се суетят около теб!

— Те може и да са безобидни, но аз не съм! Не съм имал жена от месеци!

— Горкото ми братче! Научи се на въздържание! Това ще вкорави характера ти!

— Но сега май се вкоравява нещо друго!

Ирина сведе очи към мястото под кръста му, където той й сочеше.

— Скривай го веднага! — прошепна му. — Крайно неприлично е под тези коприни! Не забравяй, че тук е единственото място, където султанът няма да може да те намери! Забранено му е да докосва жените на Есма Султан без нейното лично разрешение! Даже аз бях спасена от това обещание.

— Ако някога те докосне, ще му отрежа ръката, а след това и главата!

— Хубави приказки за беглец, облечен в женски дрехи и воали!

След като претърсиха двореца и прилежащите му градини и постройки, Махмуд и хората му се върнаха обратно в Топкапъ сарай. Покрай пътя им се бяха скрили мъже, които започнаха да ги засипват с обиди и ругатни:

— Убиец! Предател!

— Кървави са ръцете на нашия султан!

— Да живее Ахмед Кадир!

Султанът изпрати двама солаци да открият източниците на тези обиди, но си знаеше, че в този зайчарник от сокаци виновникът никога няма да бъде открит. Ездачите бяха посрещнати само от глутница кучета, които започнаха да ръмжат и да хапят краката на конете, принуждавайки ги бързо да се оттеглят.

— Не можем да убиваме всяка душа, която мрази султана — промърмори един от солаците. Вече беше обезглавил един дервиш, който бе обиждал султана, докато солакът си яздеше покрай Златния рог.

— Султанът е неверник! — беше крещял дервишът. — Ще отговаряш пред Аллах за престъпленията си!

— Дервиш, трябва да си луд, за да обиждаш султана!

— Кой е луд? Аз ли? Ти си този, който е изгубил разсъдъка си! И ти ще отговаряш пред Аллах! Да живеят еничарите! Нещастните им духове викат за справедливост!

Дервишът беше екзекутиран на място, но веднага след това бе обявен от народа за мъченик. Малко след погребението му се роди легенда за светлина, която излизала от гроба му.

Ахмед Кадир трябва да бъде открит и да умре! — гласеше изричната заповед на султана. Никой по-добре от него не разбираше колко опасни могат да бъдат легендите.

Но с това нещастията на султан Махмуд за този ден не бяха приключили. Майка му Накшидил бе извикала при себе си православен свещеник. Тя се бе върнала съвсем открито към рождената си религия и изискваше в Топкапъ да има и дежурен свещеник християнин.

— Майко, та ти допускаш вярата на неверниците под покрива на самия ни дворец! И без това хората ни в джамията вече започнаха да забелязват отсъствието ти!

— Нека забелязват. И без това скоро ще умра, но това ще стане само с благословията на християнски свещеник! Обещай ми!

— Майко, знаеш, че не мога да ти откажа нищо. Но те моля да не говориш повече за умиране. Искаш ли да ти разкажа новините от Есма Султан?

Накшидил се усмихна доволно, защото си знаеше, че в двореца на Есма Султан винаги има нещо интересно и необичайно.

— Как е нашето скъпо момиче? — попита валиде султан.

— Остава си все същият трън в задника ми, но се говори, че криела някъде из двореца си Ахмед Кадир!

— Великанът от игрището по джирит?

— Моят смъртен враг, майко!

— Нещо друго?

— Освен това Есма ми каза, че нашата скъпа Ирина е негова сестра!

— Сериозно? Красивата Ирина?

— Да. При това тя се намирала в харема на Есма, представяш ли си?! И само тя от целия харем ходи забулена.

— Ами да! — плесна щастливо майката на султана. — Жената, която наричат Безмиалем! Та аз я познавам много добре! И значи била сестра на великана? Колко приятно!

— Били са взети по законите на девширме в един и същи ден — поясни Махмуд.

— И как е нашата сладка Ирина?

— Не й е позволено да разговаря с мен, защото е приета официално в харема на сестра ми.

— Така е и Назип, но ето че вече носи успешно хубавото ти дете!

— Ирина си остава защитена.

Майката на султана кимна бавно и се умълча. По едно време изрече тъжно:

— Спомням си раните й. Аз бях една от малцината, на които беше позволено да огледам изгарянията й. Горкото дете!

— Толкова много ли беше обезобразена, майко?

— Ужасно — въздъхна Накшидил.

Махмуд се вторачи в майка си.

— Все пак тя демонстрира много повече кураж от всички нас — изрече тя. — Спомням си добре решимостта й, огъня в очите й, усещането, че е родена свободна и никога няма да се предаде в душата си! Белезите изкривиха устните й в постоянна иронична усмивка, сякаш непрекъснато се подиграваше на баща ти и на османците. — Накшидил потърси ръката на сина си и допълни: — Но духът й е непобедим! Беше много смело момиче. И сега е смела жена!

— Много бих искал пак да видя очите й, но Есма не ми позволява.

— Разбирам я. Сигурна съм, че Ирина би предпочела да не й се напомня за мъже, особено за сина на султана, който я подложи на такива изтезания!

Махмуд се вторачи в мангала и въглените му.

— Аз я обичах, майко — изрече тихо.

— Да, така е, но тогава беше в онази крехка възраст, когато дори един бъдещ султан си мисли, че може да обича. Беше сладко, но мимолетно чувство.

— Не, не ме разбра. Обичам я и до днес!

— Невъзможно! — възкликна Накшидил. — Та ти дори не я познаваш! Мислиш си, че обичаш жената, която си представяше, че е! Това са детски фантазии, скъпи! Освен това един османец не може да си позволи лукса да обича когото и да било другиго, освен империята си! Остави я при сестра си, която умее да се грижи за наранени жени, за такива, които не са познали нищо друго, освен болка от страна на мъжете. Това е максималната доза любов, която можеш да покажеш в твоето положение.

— Тази вечер ще играя с нея поло. Под пълната луна.

— Поло ли? — вдигна глава валиде султан.

— Точно така. Есма предложи среща между нейния харем и моя отряд. Обещавам, че ще се държим мило с тях. Приех предложението само защото ще имам шанса да зърна очите на Ирина!

Майка му се засмя, като че ли трагедията на Ирина изведнъж се бе изпарила от главата й.

— О, да, наистина трябва да ходиш по-често на гости на сестра си! Новините, които ми носиш от двореца й, винаги ме забавляват! Колко божествено! Игра на поло с харема, точно като персийските принцеси! Трябва да пиша на братовчедка си Жозефин — сигурна съм, че в техния двор в Париж си нямат толкова приятни забавления за дамите! Ще позеленее от завист! Ще включа в писмото си и обещанието ти да ми позволиш присъствието на свещеник, който да ми даде последно причастие, когато умирам — допълни сякаш небрежно, но погледна косо сина си, за да се увери, че той е наясно, че за неговото обещание ще научи цяла Европа. А после все така безгрижно допълни: — Жозефин ще ми завиди много, когато си даде сметка, че е принудена да живее с онзи досадник Наполеон, когато тук, в Константинопол, стават толкова интересни неща! Харем, играещ поло!

С тези думи Накшидил се извини и се върна в апартаментите си, за да напише писмото до братовчедка си. А Махмуд задъвка края на мустака си, чудейки се как да подходи към отдавна изгубената си любов Ирина и дали ще успее да понесе белезите, които тя сама си бе причинила.

Есма Султан отиде на инспекция в терариумите си, където се отглеждаха редки цветя за градините й. Градинарите там поддържаха винаги солидно количество земни червеи, за да подобряват качеството на пръстта. Принцесата избра няколко червея и даде прецизни инструкции на момчето, което се грижеше за тях:

— Знаеш ли къде държим върбовите топки за поло?

— Да, султане.

— Трябва да ги варосаш и да ги оставиш да изсъхнат на слънцето. После, когато започваме играта, смачкай един червей и намажи със слузта му топката. И повтаряй това на всеки няколко минути, така че по страничните линии винаги да има нови топки. Ще трябва да снабдяваш съдията с нови топки и да вземаш от него старите. Разбра ли какво ти казвам?

— Да, султане!

— Хубаво. Дръж червеите във влажна земя, докато дойде момента да бъдат пожертвани. И гледай всяка топка за поло да бъде хлъзгава със слузта им!

— Да, султане!

В десет часа факлите около игрището за поло бяха запалени, а конете на Есма Султан — обяздени. Главният коняр и момчетата от сиропиталището ги пояздиха малко през голлиниите и ги прокараха няколко пъти между факлите, за да могат конете да свикнат с пламъците и с миризмата на горящо масло. И тъй като това бе игра, която се повтаряше на всяко пълнолуние, конете изпръхтяха само няколко пъти и бързо отпуснаха уши и вратове, опивайки се от прохладата на лятната нощ.

Султанът пристигна късно и върза конете си в двора. Тримата Капъкулу — все бивши колеги на Иван Постивич, които го придружаваха, бяха изпълнени с презрение към перспективата да играят срещу жени и в знак на отношението си се изплюха възмутено.

— Заповядайте насам! — посрещна ги Назип, яхнала здрава кобила.

— Назип, ти няма да играеш! — смъмри я султанът. — Носиш детето ми в утробата си!

— С цялото ми уважение, султане мой, няма да играя, но не защото казваш ти, а защото аз не искам! — отговори звънко Назип. — Есма Султан вече избра отбора си, а аз съм само зрител. Надявам се, че срещата ще ти хареса! Само мога да съжалявам, че няма да играя срещу теб!

Кавалеристите посрещнаха неодобрително неподчинението й, но пък не можеха да не се възхитят на красивото й лице и пищната й фигура, които не бяха скрити нито под воалите, нито под тежките роби, каквито се носеха в Топкапъ.

— Хайде, елате! — подкани ги пак Назип. — Последвайте Шафран към игрището. Аз ще бъде в ложите и ще ви ръкопляскам!

С тези думи Назип изчезна с коня си в мрака. Появи се Шафран и отвори една порта, през която пусна метналите се отново на конете си Капъкулу, резервните им коне и конярите им в градините.

Махмуд не бе виждал тези вътрешни градини откакто беше момче. Когато и двамата бяха деца, Есма го бе канила на гости в случаите, когато братовчед им султан Селим му позволяваше да излиза от клетката за принцове под строгия надзор на охраната си. И затова не можа да не се удиви на великолепното игрище за поло, което си бе направила сестра му, на ложите за зрители встрани и на подиума за дамския оркестър, както и на официалната ложа, която се намираше в края на игрището и приличаше на красива беседка.

Страничните линии бяха отбелязани със специален варов разтвор, създаден в лабораториите на Есма Султан, и отразяваха светлината на луната и на факлите във всички цветове на дъгата.

Конете на султана изпръхтяха, когато зърнаха пламъците, и се надигнаха на задни крака върху меката трева.

— Чуш! — изкрещя Махмуд. — Нашите коне не са свикнали с огън!

Ноздрите на конете потръпваха и задниците им трепереха, докато оглеждаха странната обстановка. Веднага след това животните започнаха да бият с копита в земята, нетърпеливи да се отскубнат от юздите.

— Толкова по-зле за вас, скъпи гости — изрече Есма Султан, появявайки се с огромен тюрбан на главата си върху своя жребец. Пусна една топка за поло на тревата и я удари с дългия дървен чук. Топката експлодира в ярка синя светлина.

Конете на кавалеристите се изправиха на задни крака и се дръпнаха още по-назад.

— В името на Аллах, каква беше тази магия?! — извика единият, опитвайки се да обуздае коня си.

Към тях се приближи жена с воали изрече:

— Ще трябва да накарате конете си да се държат по-прилично или ще бъдете дисквалифицирани. Нали така, съдия?

Към тях се приближи друга жена в червена туника и отсече:

— Точно така! Конете ви излагат на опасност и двата отбора, затова трябва да ги овладеете! Предлагам ви да ги успокоите, като ги поразходите малко из игрището.

— Ама светлината…

— Това е едно от множеството открития на Есма Султан. Комбинация от материал от нашите родни, турски земни червеи и разтвор от корали от морето. Когато някой удари топката, тя светва със син огън. Красиво, нали?

Кавалеристите се спогледаха притеснено, промърморвайки по една бърза молитва срещу вещерството и молейки защитата на Аллах срещу тези странни жени.

— Но не трябва да ги измъчваме толкова много с тези трудни за тях науки! — обади се пак забулената жена. — Хайде, елате! Поразходете конете си да се отпуснат. Нямаме търпение да започнем срещата!

— Правете каквото ви казва! — заповяда Махмуд. Самият той беше първият от мъжете, който влезе с галоп насред игрището, демонстрирайки умения за езда, които бе научил още преди много години от стария господар на конете.

Кавалеристите последваха жената, въпреки че конете им се дърпаха като полудели пред странните гледки и миризми, странейки от блестящите бели странични линии и подскачайки високо от миризмата на камфор и горящо масло.

— Стройте се! — извика друг арбитър. Подобно на Ирина тя също беше забулена, но гласът й беше по-плътен.

Червенокосият татарин Алтуг насочи коня си към рамото на кон, язден от жена с гарвановочерни къдрици. Тъмната й коса се разливаше като водопад изпод тюрбана й. Той усети аромата на жасмин, излъчващ се от косата й, и се разсея дотолкова, че пропусна момента, когато арбитърът хвърли топката в игра.

Но чернокосата жена не пропусна този момент. Достигна топката насред насъбралите се наоколо коне и я метна през цялото игрище. Забулената участничка умело пое топката с бързо движение на пръчката си и я запрати високо към целта.

Есма Султан вече бе преборила играча от другия отбор и се намираше в позиция да подаде паса. Тюрбанът и копринената й туника се развяха в нощния въздух, когато тя се втурна без всякаква конкуренция към топката и я вкара във високата врата.

— Есма Султан една точка! — изкрещя реферът.

— Играйте, мъже! — изрева султанът. — Позорите ме с вялото си изпълнение!

Само след броени секунди отборът на Есма Султан беше готов и подреден в средата, а Капъкулу още се оправяха.

— Играйте! — изкрещя съдията.

Докато кавалеристите се чудеха и маеха, топката беше хвърлена в игра. Есма Султан подхвана топката с дългия си чук и я насочи към забулената си съотборничка. Тя удари топката и въздухът се изпълни със синьо сияние.

Махмуд удари коня си право в коня на забулената си противничка, докато тя летеше към топката. Макар и разтърсена от сблъсъка, Ирина обязди умело кобилата си и двете се плъзнаха бързо покрай жребеца на султана. Тя се изправи на седлото, протегна се високо над главата на коня и запрати топката към вратата много преди Махмуд да успее да я хване. А после, докато обикаляше в лек тръс наоколо, Ирина издаде вик, който султанът беше чувал само на бойното поле при сблъсък със сръбски въстаници.

— Но тя язди като богиня! — промърмори си под носа той.

И отново отборът на Есма Султан натика кавалеристите обратно в средата на полето, когато съдията извика:

— Почивка! Край на първи рунд!

Жените излязоха от игрището и без да слизат от конете си, се прехвърлиха на следващите, които държаха конярите.

Съдията наду свирката си.

Докато галопираше обратно към игрището със следващия си жребец, Махмуд не пропусна да смъмри съотборниците си:

— Играете срещу жени, Капъкулу! Какво извинение ще ми дадете?

— Моят кон подскача при всяка факла, господарю! — изрече единият.

— Съдията хвърля топката твърде бързо! — оплака се другият.

— Топката светва първо в бяло, а после в синьо! — изкрещя кривокракият албанец. — Не мога да овладея коня си, за да я ударя!

Изпод воала на жената, която яздеше до Махмуд, се чу тих смях.

— О, Ирина, очевидно се наслаждаваш на играта, а?

— Напълно, султане мой!

Той се загледа в очите й, осветени от факлите — зелени с искрици, които му се надсмиваха, както когато беше малко момиченце. И там, скрита дълбоко в тези очи, лежеше силата, успяла да хипнотизира и предизвика един султан — собствения му баща. Махмуд задържа погледа й толкова, колкото можа, но накрая първи сведе очи, сякаш се опасяваше, че магията й ще го ослепи.

— Султане! — изкрещя един от мъжете му и развали магията.

Топката беше хвърлена и Махмуд насочи коня си към рамото на забулената си противничка. Всеки от двамата се бореше за предимство, опитвайки се да мине първи. Топката лежеше на тревата между тях, затова те приведоха едновременно вратовете на конете си и тюрбаните си и те се докоснаха, и двамата усетиха дъха си, докато се бореха за топката.

Но с едно бързо движение Ирина овладя топката, насочи я към полето и хукна след нея в галоп. Махмуд й хвърли гневен, но и изпълнен с възхищение поглед. Направи опит да мине покрай нея, за да заеме позиция и да я прогони от топката, но не успя да накара коня си да бяга достатъчно бързо. Вместо това, докато яздеше до нея, видя как вятърът повдига воала й и го дръпва от лицето й. И там, под светлината на факлите зърна подигравателната усмивка, която бе обезобразила завинаги лицето й — белегът, който бе нанесла върху собствената си красота, за да се спаси завинаги от похотта на мъжете.

И с този единствен поглед Махмуд се влюби в нея за втори път — влюби се в белезите й, в обезобразеното й лице. Имаше в харема си стотици жени, всички до една красиви и с перфектни форми. Но в разкривената завинаги усмивка на Ирина той зърна белега на общата им омраза към баща му и… Какво още! Да, куражът! Тя беше символ на онази млада бунтарка, която беше първата му любов и която притежаваше много повече смелост от всичките султани, които той бе познавал.

— Велики султане, спънете я!

— Спънете я!

Двамата наближаваха заедно целта и тя се готвеше за силен удар, който да запрати топката към вратата. Махмуд дойде на себе си и хвърли дългия си чук, за да спъне нейния и да блокира удара й. Обаче нейният гъвкав чук се уви около неговия и се заби право в главата му.

Султанът падна от коня си, изгубил съзнание.

Играта спря, защото Ирина скочи от коня си и се провикна жалостиво:

— Махмуд, о, Махмуд! Не умирай!

Есма Султан пристигна с коня си до брат си и му подвикна иронично:

— Изправи се, о, велики султане! Не можеш да умреш от един лек удар от жена, нали? Не подобава на един османски владетел, не мислиш ли?

При тази обида очите на Махмуд побързаха да се отворят. Той протегна ръка и свали воала от лицето на Ирина. Просто не се сдържа и изтърси:

— Ти си все така най-хубавата, Ирина! Очите ти са като красиви звезди, лицето ти е истинска карта на куража!

— Братко, не сме се събрали, за да обсъждаме красотата! — сряза го Есма Султан. — Хайде, яхвай коня и нека довършим срещата!

Тази нощ кавалеристите Капъкулу и султанът претърпяха позорно поражение. Изгубиха мача с 4 на 2, въпреки че на загубата им нямаше други свидетели освен самите играчи и крайно развеселеният господар на конете, който бе играл арбитъра, облечен в женски дрехи. Иван Постивич също бе наблюдавал цялата игра от кулата и лицето му бе станало като градоносен облак, когато бе видял как сестра му се привежда притеснена над смъртния му враг.

— Ще го убия, преди да е имал възможността да вкара и нея в леглото си! — бе извикал високо.

Жените от харема си размениха притеснени погледи и побързаха да предупредят за това господарката си.

— Трябва да се качиш на каруцата час преди зазоряване — заяви Шафран, сключил абаносовите си ръце пред гърди, извисяващ се почти колкото великана. — Вече застрашаваш твърде дълго Есма Султан и домакинството й. Дервишите ще те изведат от Константинопол към морето, откъдето ще можеш да избягаш в някоя друга страна.

— Сега Константинопол е моят дом. Няма да напусна империята!

— О, ще я напуснеш и още как, Ахмед Кадир! Ако не тръгнеш още тази сутрин, лично ще докладвам за теб в Топкапъ! Няма да рискувам повече живота на моята господарка с твоите егоистични прищевки!

— Трябва да я видя!

— Все още забавлява брат си, нашия султан.

— Намери начин да я видя и после ще сторя това, което искаш от мен.

— Закълни се!

— Заклевам се в гроба на майка ми! Само ми дай малко време със султане!

Шафран въздъхна шумно и изчезна по коридора. До Иван Постивич достигна пеенето на момичетата от харема и акомпанимента на дамския оркестър. Откъм харема се носеше силната миризма на сандалово дърво — жените очевидно се бяха отпуснали по възглавниците си, хапваха плодове и пушеха опиум.

Евнухът се върна.

— Ще те приеме. Но трябва да изчакаш, докато брат й си тръгне.

Иван Постивич коленичи и възкликна:

— Дано Аллах те възнагради заради добротата ти!

— Благодари на сестра си и на бекташите! — отсече Шафран. А после се завъртя и дългата му бяла мантия се развя след него, докато се отдалечаваше по коридора.

Когато Шафран се върна, часовникът тъкмо бе ударил два часа. Той поведе Иван Постивич към вътрешните покои в апартаментите на Есма Султан. Леглото, което някога бе виждал само през полупрозрачния тюл, бе оправено и принцесата лежеше гола на възглавниците.

Иван Постивич установи, че е спрял да диша. Тя протегна ръце към него и точно тогава Шафран прошепна в ухото му:

— Дервишите идват след два часа! Не забравяй клетвата си или си мъртвец!

Еничарят стоеше и съзерцаваше голата жена пред себе си. Преглътна едва-едва, попивайки с очи гледката, за която бе копнял толкова дълго.

— Хайде, Бисквитко! — промърмори тя. — Ела при мен!

Постивич свали бързо дрехите си, измъкна туниката през главата си и притисна голата си плът о нейната. С периферното си зрение видя отворения Коран и кафяво-червените сури, написани с кръв върху пергамента.

Протегна ръка да го затвори.

— Не докосвай нищо друго, освен мен, о, чорбаджи! — заповяда Есма.

Той притисна устни към нейните, засмуквайки езика й. Ръцете му се плъзнаха към гърдите й и стиснаха все още розовите й зърна. После устните му последваха пръстите му.

— Искам да ми е хубаво! — простена тя.

Устните му се придвижиха към влажното място между краката й и той пое соковете му. Момичетата от харема бяха изскубали всяко косъмче от тялото й, с изключение на главата, така че кожата в гънките между краката й беше мека и ухаеща на розова есенция.

После премести тежестта си върху ръцете си, надвесен над нея. Очите му не се откъсваха от нейните. Тя задържа погледа му, без да мигне. Ръцете му потрепериха — но не поради липса на сила, а от страст. Тя видя треперенето на ръцете му и се усмихна.

— Иван Постивич — изрече тихо.

Той целуна устните, изричащи истинското му име. После пак целуна нежно гърдите й, галейки с ръка влажната кожа между бедрата й.

И проникна в нея. Тя затвори очи в екстаз.

Той надигна гръб, за да проникне още по-дълбоко, и точно тогава зърна сурата, написана с кръвта на брат й. „Истинска лудост!“ — каза си.

И отново тласна пениса си дълбоко в нея и тя простена, а той пренасочи вниманието си от Корана към жената под себе си.

Затвори очи и се задвижи бързо, а когато ги отвори, видя, че меките й кафяви очи търсят неговите. Претърколи я. Пръстите му потърсиха мекото и влажно местенце, а тя насочи с ръка пениса му натам.

Двамата се задвижиха в синхрон с ожесточение, родено може би от омраза, но вече трансформирано в страст за любов, отлагана твърде дълго. А може би и от нещо друго. Ритъмът се ускори, натискът се засили, а после дойде експлозията и един от тях изпищя, а после паднаха заедно на гърбовете си, изтощени.

Стаята се завъртя отново и отново и Иван Постивич установи, че не си спомня как да диша.

Палачът, който някога давеше, се давеше.

Мина известно време, а когато отвори очи, той отново видя Корана, изписан с кръвта на султана.

Думите бяха леко размазани, сякаш нечий пръст се бе плъзгал често по тях. Той се зачете, но макар да бе учил сурите много години, точно тези не беше виждал никога.

В името на Аллах, състрадателния и милостивия, чрез Звездата, когато тя залязва, вашият събрат Мохамед не греши, нито кривва от пътя си, нито говори необмислено.

Коранът не е нищо друго, освен откровение, което му се е разкрило:

Виждаш ли Ал-Лат и Ал-Узза, и Манат, третият идол до тях?

Това са високопоставените жени, небесните жерави, издигащи се все по-близо и по-близо до Аллах.

Това са високопоставените жени и трябва да се надяваме на тяхното застъпничество.

Двайсет и пета глава

Малкият френски часовник, подарък от Накшидил, отброи часа. Иван Постивич и Есма Султан все още лежаха с преплетени тела, движейки се като една-единствена вълна върху пясъка.

Шафран прочисти гърло и звънна с малкото сребърно звънче.

— Призовавам теб, Ахмед Кадир, да си спомниш клетвата!

Великанът дръпна устни от сладките устни на Есма Султан и го погледна.

— Защитавам принцесата, а не теб — добави евнухът. — Ти също се закле да я защитиш. Хайде, идвай с мен!

Иван Постивич потърси очите на любимата си и кимна с глава.

— Ще направя каквото съм обещал. Дай ми пет минути за сбогом и веднага идвам!

— Но не повече от пет минути! — отсече Шафран. — Ако трябва, ще те изкарам навън под острието на ножа, но за нищо на света няма да позволя да излагам на риск живота на господарката си и минута повече!

С тези думи той изчезна зад порфирния параван.

— Тези сури, които са с кръвта на брат ти — никога не съм виждал подобни слова на Пророка — прошепна той.

— Това са „Забравените стихове за жените“, изговорени от Пророка. Ние ги пазим и възхваляваме Аллах, че ги е споделил с Пророка. Те са точно толкова верни, както и всички останали думи, които е изрекъл той. — Тя се обърна и се загледа в картината на царския персийски харем, играещ поло. — Легендата разказва, че по-късно Мохамед си признал, че чрез тези негови нежни слова бил говорил Сатаната, затова трябвало да бъдат изтрити завинаги от Свещения коран — продължи тя. — Но според нас не Пророкът, а Мъжът и политиката на Медина са били тези, които са променили светите слова на нашия Бог, изтривайки състраданието на Пророка. Ал-Илах е бил Богът Луна, женен за Богинята на Слънцето Диана. Аллат, Алузза и Манат са техни дъщери. Било е така в дните преди Мохамед и макар днес да не смеем да изричаме публично тези имена, символът на Османската империя ги приема. Както знаеш, полумесецът се придружава винаги от нежната си дъщеря — звездата. Какво им е толкова демоничното на жените, че мъжете се страхуват от намесата им?

— Онова, което Светият Пророк и Аллах са ни дали в безкрайната си мъдрост, не трябва никога да се изтрива! — отбеляза Иван, галейки голото й рамо. А мъжете, които се стремят да погребат тези думи, изобщо не познават безкрайното състрадание на Аллах.

Шафран влетя в спалнята, сграбчи Иван Постивич за рамото и го измъкна от леглото.

— С мен, веднага! — извика. — Вече са в двореца!

Но преди Постивич да успее да реагира по какъвто и да било начин, в стаята влетя безцеремонно дребна бяла фигурка във веещ се зад нея ален кафтан.

— Арестувам те в името на султан Махмуд! — изпищя тъничък и злобен гласец.

При звука на този глас Постивич скочи на крака и установи, че стаята е пълна с войници на Топкапъ, водени от дребната фигурка на евнуха Смарагд.

Двама солаци се опитаха да свалят великана на земята, но той изрева и само с едно движение на ръцете си ги закова на пода, преди някой друг да успее да се намеси. После грабна ятагана на единия и започна да сече пътя си през войниците, които стояха между него и вратата.

— Хайде, Есма, идвай! — извика.

— Аз няма къде да бягам! — отговори тя. — Аз съм султане на Османската империя!

Когато осъзна, че тя няма да го последва. Постивич отпусна ръце. Беше веднага хванат от един солак, който завърза ръцете му с въже.

— Хвърлете някакви дрехи върху този звяр! — заповяда Смарагд, извил ехидно уста. — И го водете при султана за екзекуция!

Махмуд изобщо не си губи времето и заповяда веднага да приготвят бесилото. Изпрати двама солаци, за да разпространят из таверните, пазара и доковете, че предателят Ахмед Кадир е заловен и ще умре на залез-слънце на Хиподрума, при своите братя, еничарите. Целият Константинопол беше поканен да гледа екзекуцията.

Есма Султан сви пръсти около перото и примигна от болка. Ръцете й още я боляха от удряне по портите на Топкапъ. Султанът бе отказал да я приеме.

После притисна восъчния печат с пръстена си и изпрати вестоносец с писмото до Топкапъ. Момчето не трябваше да се връща без отговор.

— Той ще ми отговори! — обърна се Есма Султан към Ирина.

Ирина поклати глава.

— Не мисля, че ще бъде отговорът, на който се надяваш! Лично аз не бих заложила на едно писмо. Хайде, ела! Имам друг план!

С тези думи тя поведе господарката си в градините.

— Отворете тръбите! — заповяда Есма Султан на един евнух. — Погрижете се да не ни безпокоят!

— Моля те първо да ме изслушаш, а тогава да говориш! — започна Ирина. — Онова, което предлагам, е фантастично като игрите, които играехме някога из харема в Топкапъ. Само че този път залогът ще бъде животът ни!

— Какво си намислила, мила Ирина? — попита Есма Султан и се загледа тъжно в нея. — Знаеш, че нищо не е в състояние да отмени заповед на султана!

— Ти наистина ли си недосегаема?

Есма Султан вирна гордо брадичка и отсече:

— Баща ми, султан Абдул Хамид, постанови официално, че аз съм любимата му дъщеря. И съм точно толкова важна, колкото и брат ми!

— Значи султанът няма да посмее да те нарани, нали?

— Разбира се, че не. По-скоро би убил всеки друг, който се опита да го направи.

Ирина се усмихна и заяви:

— В такъв случай чуй плана ми!

Час по-късно вестоносецът се върна с увесен нос.

Есма Султан се надигна от пейката, където двете с Ирина си шептяха.

— Отговор от султана — промърмори момчето, без да смее да вдигне очи от земята.

Подаде писмото на господарката си и се оттегли заднишком.

— Какво пише? — надникна Ирина.

Есма Султан разгъна пергамента и се хвана за сърцето.

Писмото гласеше:

Главният солак на султана изведе Иван Постивич от вонята и мрака на тъмницата под двореца Топкапъ. Ръцете на затворника бяха завързани здраво зад гърба му и той отдавна бе изгубил чувствителността си.

Безпомощният великан примигна, заслепен от слънчевата светлина. Пое дълбоко въздуха в двора, подобно на удавник, поемащ си за последен път дъх. Но по едно време се закова на място. Беше усетил позната миризма, пикантна и топла.

Кон.

Първо чу цвиленето й. Едва после я позна.

— Пери! — прошепна. — Пери, красавице моя!

Обяздената кобила се приближи към господаря си, но беше бързо дръпната назад от коняря си. Постивич забеляза, че върху кобилата няма седло.

— Султанът заповяда да бъдеш обесен на най-големия чинар! — занарежда тържествено солакът. — Ще бъдеш качен на коня си. После ще ти сложат примката на врата. По заповед на султана конят ти ще бъде пришпорен напред, а ти ще останеш да висиш на дървото.

Иван Постивич не отговори. Насочи се с клатушкане към любимата си Пери, оглеждайки бързо белега в рамото й, където беше ранена.

— Господарят на конюшните се е справил отлично с раните й — прошепна. Ръцете му копнееха да погалят зарасналата й плът. Очите му се напълниха със сълзи — първото чувство, което бе показал, откакто солаците го хвърлиха в затвора.

Главният солак вдигна ръка и извика:

— Сложете затворника върху коня!

Двама мъже хванаха Постивич и го вдигнаха върху кобилата. И поведоха затворника към Хиподрума и към неговата екзекуция.

Когато следобедният прах и горещина се уталожиха и хладният бриз откъм Босфора сложи край на песента на щурците, цялото население на Константинопол се събра на Хиподрума. През най-големия клон на най-големия чинар бе преметнато дебело въже, в чийто край се виждаше примка. Клонът белееше на фона на останалите, оголен от кората си от толкова много обесени.

Мъжът, когото Константинопол наричаше Ахмед Кадир, беше доведен под чинара. Главата, раменете и гърдите му бяха покрити с чувал, почти същия като чувалите, в които бе давил своите жертви.

— Вижте, вижте! — провикна се майсторът на въжета, засрамен, че най-доброто му произведение ще бъде използвано за екзекуцията на великия Ахмед Кадир. — Великанът язди любимата си кобила Пери!

— Конят очевидно се е възстановил от раните си — обади се мъжът до него. — И сега са го принудили да участва в убийството на любимия си господар!

— Какво искаш да кажеш? — намеси се трети, заслушан в разговора.

— След като метнат примката на врата на великана, султанът ще даде знак да пришпорят кобилата, а Ахмед Кадир ще увисне на примката!

Войниците от Новия ред на Топкапъ, пременени в новите европейски униформи, се оглеждаха сконфузено, защото убийството на храбър войник не бе по вкуса на никой почтен боец. Откъм тълпата се чуха викове, както и проклятия от суфите, които единствени имаха куража да крещят обиди към султана.

Когато отведоха Пери под големия чинар и махнаха чувала от главата на Постивич, палачът изломоти една молитва към Аллах и поиска прошка от жертвата си.

— Ти си длъжен да служиш на своя султан — беше отговорът на великана. — Действай и изпълнявай дълга си храбро!

Палачът метна дебелото въже на врата на Постивич и го подпъхна внимателно под брадичката му, като че ли майка му оправяше яката му, преди да го прати на училище.

— Благодаря ти за милостта — изрече обреченият.

Султанът наблюдаваше с неодобрение вниманието, което палачът оказваше на жертвата.

Но къде е Есма Султан? Защо не е тук, за да гледа смъртта на този предател?

Тълпата обърна колективно взор към султана, очаквайки заповедта му.

Къде е сестра ми?

В мига, в който султанът вдигна ръка, за да даде началото на екзекуцията, сред тълпата се понесе ропот.

Две забулени жени се появиха в галоп на Хиподрума, с развяващи се зад тях мантии.

Тълпата затаи дъх.

Едната се приближи до султана, грабна ръката му във въздуха и го повали на земята, преди да бе успял да даде сигнал за екзекуцията. Другата се втурна към Пери и коняря, който държеше юздите. С вик от полетата на сръбските равнини тя извади ятаган, чието острие премина през въжето, а острието му се заби директно в гърдите на тлъстия бял евнух, който стоеше до палача и го надзираваше.

— Есма! — изкрещя султанът. — Предателство!

Единственият отговор бе смехът й, който разтърси въздуха на Хиподрума и продължи да звъни, докато жените напускаха в същия галоп Хиподрума, следвани от Пери. Ездачът й едва се държеше върху гърба й със завързани на кръста ръце.

Махмуд се поколеба. Капитанът на Капъкулу заговори:

— Заповедите ви, султане мой?

— Заловете жените и ги доведете живи! Но не ги наранявайте по никакъв начин, иначе ще бъдете екзекутирани! За миг не забравяйте, че сестра ми е султане!

— Ами Ахмед Кадир?

— Убийте го на място!

Наближаваше залез-слънце и жените яздеха бързо към хълмовете на изток от града. Копитата на конете им тракаха по калдъръма и преминаха с гръм по изсъхналата пръст. Дивите кучета се опитаха да ги преследват, но бързо бяха надбягани. Момчетата от сиропиталището се развикаха радостно, когато тримата ездачи преминаха покрай конюшните, а после преобърнаха една каруца с пъпеши, за да забавят отряда Капъкулу, който ги преследваше.

Едно сръбско момче се метна на кон и направи знак на други две момчета да сторят същото. Тримата се спуснаха покрай реката, а после се върнаха обратно към конюшните — голобрадите им лица просветваха на залязващото слънце. Солаците видяха силуетите им, помислиха ги за жени и се втурнаха след тях, а тримата бегълци пресякоха реката Ликус и навлязоха в хълмовете отвъд.

Когато капитанът на Капъкулу най-сетне осъзна грешката си, изруга момчетата и бързите им жребци и вдигна ятагана над главата си.

Старият главен коняр излезе напред, останал без дъх от гонитбата, и изрече:

— Господине, от нас се изисква да тренираме конете за поло и джирит на максимална скорост, при това всеки ден. Защо ни преследвате? Да не би да имате фатва за тези сирачета, които живеят благодарение на милостта на „Ая София“ и Есма Султан?

Три дена по-късно все още нямаше никакви вести нито от жените, нито от Ахмед Кадир. А имаше много граждани, които мразеха султана заради поголовната сеч над еничарите, която считаха за зла поличба. Имаше и много скромни домове и овчарски колиби, които бяха винаги отворени за герой, избягал от гнева на жестокия султан.

В двореца Топкапъ, при залез-слънце на третия ден, болната валиде султан Накшидил помоли да получи последно причастие. И целият град потъна в дълбока скръб за жената, известна с доброто си сърце и безкрайната си щедрост към бедните.

Един евнух придружи доктор Стефан Каратеодори и неговата помощничка в стаята на валиде. След като вратата беше затворена, а евнухът — изпратен да пази външния вход, сестрата свали воала си и показа на Накшидил покритите си с перлени белези устни и разкривената си завинаги усмивка.

— Значи най-сетне се върна, Безмиалем!

— Ирина. Аз съм твоята Ирина. А ти ще почиваш в мир в обятията на Светата Дева!

— Бих приела с радост една женска прегръдка — прошепна Накшидил. — Моля те, дай прошка на сина ми! Той има в себе си твърде много от Алилах и не достатъчно от Диана!

— Неговите синове няма да бъдат такива! — отсече Ирина.

— Ще родиш синовете му?

— Надявам се, че нямаш нищо против. Може би тогава ще успея да сложа край на това кръвопролитие и на прокобата, тегнеща над Константинопол!

Накшидил се закашля.

— Легнете, валиде султан! Тези емоции ви изтощават! — обади се докторът, като даде знак на Ирина да замълчи.

— Не, не! Нека говори! — извика умиращата жена, стиснала юмруци от болка. — Къде е Есма?

— Върна се в двореца си в Ортакьой. В момента има среща с брат си, за да преговаря за мир между тях. Той не би могъл да забрави, че двамата цял живот са се обичали. Като част от споразумението им аз ще се върна в Топкапъ като негова съпруга и ще родя синовете му. И след твоята кончина ще бъда следващата валиде султан!

Накшидил сграбчи ръката на Ирина и извика:

— О, дъще моя! Внуците ми най-сетне ще бъдат състрадателни!

— Да, кълна ти се! Ще ги науча на състрадание и милост, а освен това ще ги запозная и с Женските стихове на Пророка!

Накшидил се усмихна невиждащо към тавана.

— Де да можех да пиша на братовчедка си Жозефин… — прошепна.

Ирина се приведе над умиращата жена и я целуна нежно по челото.

— Вече можете да склопите очи, султанке моя! Почивайте в мир!

Двайсет и шеста глава

Пирот, Сърбия,

март 1831 година

Пет години след ликвидирането на еничарския корпус и поголовната сеч един стар приятел се отправи в търсене на личния палач на Есма Султан. Пътят на север беше труден и покрит с лед. Вятърът свиреше между заскрежените клони на дърветата, плашейки коня му. Ездачът прошепна успокоително на животното: „Чуш, чуш!“, но му се приискала беше ранна пролет, а не тази студена зима насред непознат път в най-отдалечените краища на империята.

Нямаше никой, който да му покаже пътя, но лодкарят Ахмед, вече четвърта година офицер в османския флот, беше умел навигатор. Вдигна очи, откри Полярната звезда, която се виждаше лесно в нощта на новата луна, и чу отново думите на мъдреца суфи, изречени по време на приглушения разговор, който бе изпратил Ахмед в нощта. Върви на север! Така му бе казал светият човек. Великанът живее на север! Жив е!

И ето го сега тук, на този студен и самотен път на сръбската граница. В мрака на нощта единствената топлина идваше от коня му, който напредваше храбро през северната пустош.

„Селото трябва да е наблизо“ — каза си Ахмед. Набързо надрасканата карта на мъдреца беше прибрана в дисагите му, но Ахмед отдавна бе запаметил пътя и основните знаци по него.

Сякаш усетила мислите му, кобилата премина в тръс и изцвили. Пискливият звук стресна Ахмед и запрати като че ли стрела през гърба му.

В същия миг зад него се появи черна карета. Тракането на колелата й се смесваше с тропота на конски копита, страничните й фенери осветяваха красивите фигури на скрежа по дърветата наоколо.

Ахмед поздрави, защото не закъсня да забележи червения полумесец и звездата на страничната вратичка, по което позна, че това е царски конвой. Кочияшът с огромен тюрбан изобщо не му обърна внимание и едва удържа конете да не се сблъскат с неговия. Стоеше с мрачна физиономия на капрата, гледащ право напред, изтощен от десетдневното пътуване от Константинопол. Тюрбанът му беше мръсен, опръскан със замръзналата кал, която изхвърляха колелата на каретата.

Докато каретата минаваше на косъм от него, кадифените алени завески се разделиха и Ахмед видя вътре орловия профил на жена. Побърза да пусне качулката над главата си, а с другата ръка задържа здраво коня си. Нямаше желание да го разпознаят.

Когато царската карета мина, той срита коня си и пое в лек галоп след нея, но се постара да не се приближава твърде много.

Стигна до върха на хълма и огледа селцето под себе си. Най-обикновено селце край поточе, опасано отвсякъде с овощни градини. В момента дърветата бяха като бели скелети, замръзнали и проблясващи под светлината от фенерите на каретата.

Ахмед закова коня си на място и се загледа в каретата. Тя спря пред колиба със сламен покрив в края на овощната градина. Кочияшът разтри замръзналите си ръце и едва тогава слезе, за да помогне на пътниците си.

Откъм колибата изгря лъч светлина — вратата се отвори и на прага й застана един великан. Закова се на място и зачака.

От каретата слезе жена. Носеше полупрозрачен воал. Тя се обърна и огледа къщичката, потока и овощната градина. Огромният мъж я пресрещна на средата на пътя между колибата и каретата, свали нежно яшмака й и я целуна по бузите, но така, както брат целува сестра си. Лицето на жената проблесна като перлено под светлината на фенера.

Миг по-късно се появи втора жена, поемайки ръката на кочияша. Изправи се и огледа с царствена осанка зимната картина около себе си. Направи няколко отмерени стъпки към великана, но миг по-късно забрави величието си и се втурна в прегръдките на любимия си. Той я притисна към себе си и двамата се сляха и се скриха от погледа на Ахмед, който гледаше от хълма. Кочияшът и другата жена побързаха да извърнат погледи. Това беше страстен миг, който никой друг не трябваше да вижда, миг, предназначен само за двамата влюбени.

Ахмед се усмихна, мислено им пожела дълъг живот и щастие и насочи коня си обратно по посока на Константинопол.