Няма хък-мък ((Първа книга от Истории за Нищото))

19. Човекът от „Латинка“

След поредния завой Скарлати взе да проклина на глас тази плетеница от софийски улички. Не стига, че бяха толкова тесни, ами носеха направо убийствени имена: „Незабравка“, „Латинка“, „Теменужка“… Езикът му се връзваше на фльонга, докато сричаше латинските транскрипции по табелките, и изобщо не можеше да ги запомни, камо ли да се ориентира къде се намира.

Имаше досадното чувство, че е попаднал в Русия. Парк-хотелът, където отседна, се наричаше „Москва“, а улицата, по която сега минаваше, беше кръстена на Гагарин — онзи руснак, дето смачка самочувствието на американците, чак докато стъпиха на Луната. Бъркотията допълнително се усложняваше от стълпотворението по ъглите и тротоарите на кварталчето.

Наоколо направо бъкаше от професионални убийци.

На първия ъгъл в един „баварец“ с тъмни стъкла, които официално уж бяха забранени в България, Скарлати мярна на монитора, че скритата камера в колата му запечата през полуспуснатия прозорец на задната врата на „бавареца“ кривоносата физиономия на Мехмед — племенника на Орал Челик. Скарлати знаеше, че той сега работеше за турската енергийна мафия. Шефовете му искаха да пренасят руска електроенергия през България за Турция, като щяха да печелят по един цент на киловат или скромните петстотин милиона долара годишно. Но човекът от „Латинка“ им пречеше.

Конкуренцията им от българската енергийна мафия беше заела място на другия край на късата уличка „Латинка“ в служебен микробус. Тя не искаше да пусне турците на своята територия и в краен случай предлагаше да делят по равно парсата, ама половин милиард за кого щяха да стигнат по-напред! Като не се разбраха с турците и дори дадоха няколко жертви, българите взеха да изнасят петрол и електроенергия за Сърбия въпреки ембаргото или по-скоро баш заради него. И тъкмо взеха да печелят повече от турците, човекът от „Латинка“ взе, че вкара в играта руската енергийна мафия, като създаде и оглави смесено дружество.

Сега, когато ембаргото беше паднало, руската енергийна мафия се бе разположила в централната ложа на първия етаж, точно срещу къщата на човека от „Латинка“. Скарлати разпозна две лица от охраната на някогашните си посредници в Афганистан. Базуките в ръцете им сигурно щяха да влязат в действие само в краен случай, защото бяха в състояние да сринат до земята половината улица, а шефовете им не желаеха чак такава публичност.

След като най-сетне се ориентира криво-ляво в гъстата мрежа от улички, Скарлати реши да обиколи още веднъж, за да разбере дали не е пропуснал някой от участниците. И без това беше още осем часа, а всички отлично знаеха, че човекът от „Латинка“ няма да излезе преди девет без петнайсет. Пък и октомврийското утро се случи хубаво. Въздухът беше свеж, прохладен и почти прозрачен. Виждаха се дори причудливите очертания на местната планина Витоша, заради която някога тази малка балканска столица беше кандидатствала за домакин на зимните олимпийски игри. Скарлати се ухили, като си спомни какви големи пари се разиграваха тогава. Рушвети се раздаваха наляво и надясно. Дори и той намаза покрай останалите си далавери с Максуел.

Ужасният смог над София доста е намалял, помисли си Скарлати. Явно промишлеността им яко е закъсала. Но затова пък мръсотията се е увеличила, поклати глава той. И улиците са още по-изровени, а язвите по мазилките на сградите са станали повече от петната на неговите далматинци. Глупости! Само обиждаше далматинците си! Наистина любимците му още не бяха станали сто и един, но си бяха прекрасни расови животни, а фасадите наоколо приличаха повече на изроди с проядени от проказа лица. Но нещастните българи така бяха свикнали с мръсотията, че изобщо не я забелязваха. Бяха ги докарали дотам, че да мислят само за хляба си.

Още след първия завой Скарлати установи, че беше минал покрай гърците, без да ги забележи. Преди малко той като последния глупак се бе зазяпал в едно дванайсет-тринайсетгодишно момиченце с дълги крака и къса поличка. Гърците, както обикновено, се бяха спотаили край турците, явно за да ги държат изкъсо. Двойно щъкащите очи на Скарлати — по природа, а сега и по задължение — мернаха един тип, с когото беше имал вземане-даване покрай далаверите си с Щази. Сега шефът му се беше сдушил с хора от бившите български тайни служби, за да лапнат приходите от държавния хазарт и телекомуникациите. Това май бяха единствените сигурни легални сделки в държавата, защото Скарлати се беше убедил, че малцината богаташи в тази страна по цял ден говореха по своите мобифони и цитрони, а там, където нямаше връзка, и по обикновените телефони, а мнозинството от бедните имаше само една надежда — тотото.

Добре че пообиколи, защото попадна на нова находка. Той обаче реши да не включва в официалния списък на тази импровизирана „Балканска среща на високо равнище“ сърбите и македонците, не толкова заради неизяснените имена на държавите им. Те не му изглеждаха въоръжени. Току-що пристигаха и вместо да заемат стратегическа позиция, веднага разпънаха едно платнище направо на улицата. Явно смятаха да оползотворят времето до девет без петнайсет, припечелвайки някой друг лев, защото вече нареждаха стоката си като на битпазар.

Леко озадачен, Скарлати внимателно ги огледа и се успокои едва когато различи сред тях и един албанец по мургавината. Не беше ясно дали този начумерен тип е от Косово или представляваше изконната си родина, но важното бе, че комплектът е пълен. Тъй като балканците от западната част на полуострова не даваха вид, че владеят някое от бойните изкуства, той предпазливо прие, че са само наблюдатели.

Дали пък не беше камуфлаж? Все пак от човека от „Латинка“ много зависеше, откъде ще минат новите петролопроводи и газопроводи за транспортиране на традиционните руски суровини към Западна Европа. От транзитните такси участниците щяха да печелят по двеста-триста милиона долара. Да, ама на сергията насред улицата имаше само водни пистолетчета. Нямаше с тях да убиват човека от „Латинка“, я! Откакто Сорос стъпи на полуострова, тия балканджии бяха станали големи отворковци. Изглежда бяха сигурни, че някой друг ще им свърши черната работа.

Скарлати паркира мерцедеса си на съседната успоредна уличка до някаква детска градина, раздаде по един долар на дечурлигата да му пазят колата, че наоколо се навъртаха много бандити, и побърза да заеме страничната ложа, вдясно от руснаците. Отляво видимостта беше по-добра, но „хората от Виена“ го бяха изпреварили. Зад тях стоеше набеденият за личен враг на човека от „Латинка“ негов бивш съратник от Централния комитет. През 80-те години те заедно управляваха партийните капитали в чужбина. Смъртта на Робърт Максуел обаче ги раздели или по-точно те не можаха да се спазарят как да си поделят неговите връзки и пазари. Скарлати с тъга си спомни какви хубави времена бяха.

След като се настани удобно и включи преносимата апаратура отново да записва, той погледна през визьора. Съсредоточи вниманието си върху клошаря, който ровеше отсреща в сметта. Ловко го маркира — не напразно три дни бе тренирал като луд да борави с тая сложна техника — и остави камерата автоматично да го следи. Клошарят беше главното действащо лице, което след половин час щеше да партнира на човека от „Латинка“.

Трябваше да признае майсторлъка на този клошар. Беше избрал най-добрата маскировка в момента. Вчера само за няколко часа Скарлати се убеди, че в България хората, които търсеха нещо за ядене в кофите за боклук, бяха по-обичайна гледка дори от пощальоните. Такъв е животът, философски заключи Скарлати, и си представи вълшебната гледка, която се откриваше от терасата на вилата му на Бахамските острови. Веднъж да свърши тази работа и щеше да се оттегли за известно време. Бая главоболия му създаде генералът в последно време… За миг той си представи как три карибски момиченца му отпускат нервите на брега на океана…

Скарлати тръсна глава да разкара сладкото видение, защото беше професионалист. Той провери дали апаратурата работи нормално, макар че беше доста скъпа и не можеше да се очаква, че точно в сублимния момент ще сдаде багажа. Замисли се, колко ли щяха да му платят от Си Ен Ен, ако им предложеше материала… Жалко, че записът не беше за продан. Онзи гаден генерал от КГБ си го искаше за собствена консумация.

Строго погледнато, на Скарлати никак не му се седеше на това място, което след малко щеше да бъка от полицаи, но беше длъжник на онзи тип. Как ли не се опитва да го уговори, но мръсникът отказваше да приеме всякакъв подизпълнител. Скарлати трябваше лично да заснеме събитието и пак лично да му предаде материала.

Клошарят намери само една огризка от ябълка и доволен се премести на следващата кофа. Скарлати си сложи слушалките и насочи за миг чувствителния микрофон към стената. Руснаците бяха хора от занаята — изобщо не разговаряха. Не смееше да го обърне към балканджиите на улицата, защото щяха да му проглушат ушите. И без микрофона се чуваше как се пазарят с някаква лелка за цената на бутилка олио. По-нататък, на ъгъла, турците бяха усетили гърците и сега двете страни взаимно се дебнеха, забравили за малко за какво са дошли. Българите в далечния край на уличката обсъждаха по мобифоните си качествата на някакъв травестит, който вече си сменил пола и сега бил най-добрата танцьорка в държавата.

Всичко беше наред. Сякаш и природата се бе стаила в очакване на чудото. Участниците в спектакъла просто изчакваха на сцената да се появи човекът от „Латинка“. Май едва ли не целокупното човечество нямаше търпение да стане девет без петнайсет.

Скарлати свали слушалките и с крива усмивка огледа тавана на временното си убежище. Главните действащи лица всъщност седяха буквално на главата му — те заемаха по-горните етажи на същата сграда. Генералът му беше разиграл цял театър, докато му обясняваше кого трябва непременно да запечата на видеокасетата и кои действащи лица така и няма да види.

Всички кланове в управляващата партия на бившите комунисти имаха представители на „балкона“. Те здраво дояха държавната икономика чрез частните си банки и финансово-брокерските си къщи, като водеха толкова яростна борба за рефинансиране от държавата, та централната банка не смогваше да печата пари без покритие. По главните, т.е. несъществените за тях въпроси, клановете се деляха на две групи открай време. Начело на едната беше именно човекът от „Латинка“. По дребните проблеми на битието обаче непрекъснато възникваха различни обединения по интереси. Най-важните от тях доскоро бяха свързани със сладките далавери по заобикалянето на ограниченията за трансфера на западни технологии.

Правителството играеше отделно от партийната върхушка, заради министър-председателя, обясни му генералът. Бившият комсомолец още не бе дорасъл за никоя групировка. Така че един от съветниците му и пратеникът на приятелския му кръг се бяха настанили на „втория балкон“ при „мутрите“ на останалите „безпартийни“ кредитни милионери и дребния чиновник от централната банка. Представителят на банката бе попаднал в тази неподходяща компания, защото човекът от „Латинка“ даде съгласието си в България да бъде въведен валутен борд, който щеше да изземе функциите й.

Докато по липса на друго занимание отново надяваше слушалките, Скарлати с въздишка се почеса по носа. И той имаше личен мотив да вземе участие в драмата. По съвета на един стар приятел от „Кинтекс“ беше обърнал в левове цялата си комисионна и надбавката от последната сделка с генерала, защото тукашните банки даваха баснословни лихви като най-обикновени пирамиди. Да, ама след като човекът от „Латинка“ и премиерът люто се скараха, апокалиптично настроеният дърводелски метър пак кривна и започна да закрива банките. Те взеха да се срутват като зрели круши и Скарлати загуби сума пари от спешната обмяна на инфлационните левчета за долари при главоломното покачване на разменния курс. Добре, че генералът обеща хубавичко да го компенсира, ако свърши както трябва сегашната работа.

Скарлати трепна, трескаво намести по-добре слушалките и се залепи за визьора на камерата, защото клошарят изостави поредната кофа за смет и тръгна бавно към къщата на човека от „Латинка“. Представлението започваше. На Скарлати му хрумна, че въпреки богатия си опит, май не беше присъствал на убийство с толкова много зрители. Той за миг отвори примижалото си око и погледна часовника. Окото му играеше на лошо. Стига глупости, помисли си той, планът върви като по вода. Навярно всички действащи лица сега гледат колко е часът. След малко човекът от „Латинка“ щеше да умре. Толкова много влиятелни сили желаеха това, че и лондонските букмейкъри вече не приемаха залози за смъртта му. Дори залезът на слънцето тази вечер не беше толкова сигурен, колкото предстоящото убийство.

Външната врата се отвори и човекът от „Латинка“ излезе спокойно от дома си. Той се огледа и явно остана доволен от приятната и спокойна есенна утрин, която се стелеше на тихата софийска уличка. Личният му шофьор и автомобилът го чакаха пред гаража. Човекът от „Латинка“ тръгна бавно към тях. Беше набит, възпълен човек и ходеше бавно, с достойнство. След няколко секунди той щеше да се размине с клошаря. Вариото поддържаше среден план, така че добре да се открояват действията и на двамата.

Пет, четири, три, две, едно… Вместо очакваните изстрели в слушалките на Скарлати прозвуча учуденото възклицание на човека от „Латинка“:

— Божичко, дотам ли я докара бе, Иванов?

Той говореше на клошаря. Беше го познал въпреки превъзходната маскировка. Клошарят се сви като подритнато пале и застина. Човекът от „Латинка“ го подмина, като клатеше глава, и влезе в автомобила си. С периферното си зрение Скарлати установи, че всички останали участници в драмата се бяха вцепенили. Улицата беше като застинала. Нещо в най-сигурния план на света се бе объркало.

Човекът от „Латинка“ продължи да играе сам на сцената още няколко секунди:

— Че аз съм тръгнал без папката — рече той на шофьора си. — Ей, сега се връщам.

Щом излезе от колата и второстепенните действащи лица мигом се размърдаха. Поне трийсет дула от най-различен калибър се насочиха към него. В слушалките на Скарлати едновременно прозвучаха няколко властни гласа на различни езици:

— Подожди… Чакай малко… Дур бе джанъм…

Човекът от „Латинка“ отново се размина с клошаря, но само след миг прозвучаха дългоочакваните изстрели. Клошарят стреля първо в гърба му през прокъсаното си палто. Сетне — още веднъж и още веднъж.

Последният изстрел беше професионален — точен, премерен и убийствен. После клошарят хукна към двора на къщата, в която беше Скарлати.

Представлението свърши.

Останалите действащи лица взеха да прибират реквизита и да се разотиват. При традиционната липса на бензин у българската полиция имаха поне десетина-петнадесет минути на разположение и много-много не бързаха. Скарлати прибра апаратурата и тръгна през задния вход на къщата към детската градина, където бе паркирал.

Хлапетата бяха развълнувани. Щом го съгледаха, те взеха да му говорят нещо, но Скарлати не ги разбираше. Като видя, че мерцедесът му е здрав и читав, той им раздаде по още един долар. Сега, когато вече бе по-спокоен, забеляза колко хубави момиченца имаше сред тях и лъстивият му поглед съвсем се разводни. Бая се загледа в няколко от тях. Жалко, че трябваше да се измита. Все пак набързо раздаде на малките Лолити по още един долар. Можеха пък да го запомнят. Знае ли човек?

В мига, когато приключи с благотворителността, Скарлати застина с портфейла в ръка. От съседната къща излезе гадният бивш генерал от КГБ. Той пък какво търсеше тук? Защо беше на тази улица? Дали не го проверяваше? Та нали след малко Скарлати щеше да му връчи записа!

Генералът се качи в един с нищо незабележим стар фиат и замина, без дори да го удостои с поглед. Тогава на Скарлати му просветна. Изтича до къщата и още на първия етаж се натъкна на протритите дрехи на клошаря. Генералът си беше захвърлил маскировката! Върху купчината дрипи лежеше, увит в брезент, пистолета. Скарлати се огледа. Наоколо нямаше жив човек. Той с професионално любопитство се вгледа в оръдието на престъплението.

Доколкото схвана от припрения оглед, беше странна мешавица от два-три модела стандартни руски пистолети и техните чешки и хърватски разновидности. Скарлати бързо го мушна зад радиатора на парното. Сигурно щеше да забави поне за седмица разследването. Все пак генералът плащаше добре и заслужаваше тази малка услуга. Нали Скарлати му беше длъжник.

По пътя за вилата в Банкя беше на тръни, но не срещна кьорав полицай. Изтерзан, реши, че вече се е издължил до шушка. Край, писна ми, уморих се. Заминавам за Бахамите, си помисли той, докато натискаше звънеца. Вратата му отвори лично генералът. Това доста го смути. Обикновено около него бе пълно с горилоподобни бодигардове, а сега дори говорещият му папагал не се виждаше никакъв.

— Я да видим какво си ми донесъл, Скарлати — властно рече генералът, но в тона му се долавяше бегъл полъх от непривична любезност, която съвсем разтревожи Скарлати. Така говореха само садистите в най-долнопробните екшъни, когато някой от приближените им беше осрал работата.

На този май никой не можеше да му угоди.

Гадният чекист със стъкления поглед взе касетата и я пъхна във видеомагнетофона. Мълчаливо изгледаха репортажа. Скарлати видимо се беше постарал и имаше няколко много ефектни гледни точки, които разкриваха в прекрасна светлина актьорите в поддържащите роли. Какво повече можеше да иска тази славянска свиня?! Е, някой по-взискателен зрител би могъл да предяви известни претенции за осветлението, но нали все пак това беше уникален документален материал.

Устните на Скарлати пресъхнаха, та чак се напукаха от притеснение, докато премиерната прожекция завърши.

— Май сме жадни, а, Скарлати? — зловещо му се ухили генералът. — Ей сега ще оправим тази работа. Я тръгвай с мен на двора.

Скарлати го последва като хипнотизиран. Едва влачеше омекналите си крака. Някаква непреодолима сила го водеше за носа като овца към лобното му място в овошната градина зад вилата. Край високия бетонен дувар имаше кладенец от бели зидани камъни с голяма дървена кобилица.

— Водата е съвсем прясна — подхвърли генералът, докато бръкна в кофата да напълни очуканото метално тасче, привързано със синджир за геранилото. — Преди малко я извадих.

Скарлати с мъка овладя треперещите си ръце и пое дара на данаеца. Прекрасно съзнаваше какво го чака, но поне нямаше да умре жаден. В главата му се въртеше само един въпрос: Защо? С какво не беше угодил на тая самодоволна породиста свиня? За първи и последен път в живота очите му спряха да щъкат. Леденостудената течност му се стори пивка като стогодишно уиски. Докато генералът измъкваше пистолета си, Скарлати си помисли, че комунистите не бяха успели да развалят поне водата в тая скапана държава.