Няма хък-мък ((Първа книга от Истории за Нищото))

7. Татко Хогбен

Старият Хогбен седеше зад антикварното бюро в кабинета на резиденцията си край Женевското езеро и нервничеше. Предстояха му две делови срещи, но мразеше да чака когото и да било. След малко щеше да си го изкара на посетителите. Но дотогава мислите му си търсеха друга жертва. И, както обикновено в последно време, между шамарите попадна Хък. Всъщност той беше причината Хогбен сега да чака, така че до известна степен си го заслужаваше.

Сума време синът му се цупеше за глупости. Беше същият холерик като майка си. По дяволите, защо синовете трябва толкова да приличат на майките си. Не богохулствай, Хогбен, рече си той. Крайно време е да се заемеш с тази работа. Очебийната несправедливост трябва да се промени в световен мащаб. Редно е отсега нататък синовете да приличат само на бащите си. Очите му светнаха за миг като си представи глобалната генетична кампания. И с по-сложни задачи се беше налагало да се справя през дългия си живот. Добре, че в главата му се пръкваха всякакви щуротии. Иначе така и щеше да си умре от скука на тая скапана планета.

Виж, Ана-Мария беше екстра. Нямаше нищо против внукът му да вземе нещо от нея. Колкото се може повече! Най-добре беше изобщо да не прилича на наивния си до глупост баща. Стария Хогбен злорадо се изхили. Ха-ха-ха! Има си хас да не можеше! Ана-Мария така и не успя да забременее и се налагаше да опитват изкуствено осеменяване, но той плащаше на двама дребни служители в Сиатъл тайно да подменят замразената сперма на Хък с неговата само срещу някакви си три милиона долара годишно — половин процент от парите, които печаташе, за да задоволява ексцентричните си нужди. Така че не внукът, а новият му син щеше да вземе най-хубавото от нея. Хък жестоко се заблуждаваше, че току-така ще му се размине, дето сто години се прави на важен и не му говореше. Баща му бил отвел половината човечество в глуха галерия. Ама сега вече Хък му простил! Щеше да му даде той една прошка! Ех, да можеше да му отмъкне Ана-Мария. Ама тя се беше лепнала за сина му като гербова марка. Какво толкова намираше в тоя глупак.

— Смотано копеле, с копеле такова! — избухна той и удари с юмрук по ясеновия плот на бюрото.

През всичките тези сто години то безропотно понасяше гнева му. Преди това беше служило за писалище на Ленин от швейцарския му период и Хогбен го беше купил от сантиментални подбуди. Като си спомни за това време, той изпадна в блаженство.

— Моля? — отзова се папагалът Освалд след минута.

— Не говоря на теб! — изрева Хогбен и се замисли къде сбърка на времето, та синът му се пръкна такъв идиот.

Наливаше му в главата на Магърдич, когато тръгна от арменските чукари да се преселва на Запад: „Не спирай в България бе, идиот такъв! Виж другите. Кой — във Франция, кой — в Щатите.“ А Магърдич само мигаше на парцали, защото по него време тия държави не съществуваха, пък и глупаците още не бяха открили Америка. Така че онзи тъпанар изобщо не разбра какво му приказва. Ама по-умните евреи и арменци още оттогава влагаха капитали в Новия свят и сега потомството им лапаше тлъсти дивиденти.

Когато посети България, за да присъства на тържеството по случай пълнолетието на сина си, Хогбен се впечатли от тогавашните българи. Тъкмо търсеше някой малък народ, който да затрие Византия. Евреите му бяха свършили работа, когато започна да разяжда отвътре Рим. Арменците му помогнаха да озапти Персия. И той започна да възлага надежди на българите, че могат да погубят Втория Рим. Разочароваха го и Хогбен измъкна османците от Средна Азия да свършат работата. (На портала настъпи оживление. Първият посетител идваше.) Всъщност изобщо не трябваше да оставя Хък на Магърдич за отглеждане, но кой не прави грешки. Толкова време го носи като ембрион в оная стъкленица, та накрая го забрави и дори не разбра кога го е загубил. В края на краищата всяка година даваше поне по някое дете за отглеждане и статистическата грешка от един процент бе напълно приемлива. Откъде можеше да знае, че точно Хък ще наследи гените му. Наистина много внимателно беше подбирал майка му, но когато случайно откри стъклената плацента в кутията за семейни бижута на Магърдич, не намери в себе си сили да отгледа потомството. Някак си още не се виждаше в ролята на баща. Рано му беше. Всъщност, истината бе, че прояви немарливост и проспа цялата работа. Отчетите ясно показваха, че едно на 317,33333 в период деца носи нужната генна комбинация, но мутацията настъпваше след като децата навършеха осемнайсет години. За да премахне теоретичната вероятност да сгреши, трябваше непрекъснато да бъде заобиколен от сюрия дечурлига, които да отглежда до зрелост. Затова обикновено ги зарязваше неродени. Хогбен си помисли, че ако ги беше задържал, щеше да стане основател-настойник на най-щурото сиропиталище на Земята. А ако трябва да прибере и майките им, щяха да се превърнат в най-шантавата циркова трупа в цялата Вселена.

Ама като истински ексцентрик старият Хогбен имаше алергия към чудатите семейства. Племениците му отдавна се бяха заселили в оная пустош — Кентъки — с двуглавите си летящи деца, които отглеждаха в казани за варене на скапания си бърбън „Джим Бийм“, като някакви джибри. Дълбоката американска провинция им позволяваше да плюскат до насита пържени пилета и пуйки и да избягват всякаква публичност. И как нямаше да се държат в сянка, като заради мутациите бяха станали изроди по местните стандарти — единият беше трикрак, а другият — невидим. На времето брат му се заби в Корнуел и радиацията от местните рудници съвсем обърка нестабилните гени на потомството му.

Старият Хогбен отдавна беше отписал побърканите си роднини и най-вече брат си. Засега му стигаше един шантав син и една неблагодарна дъщеря, която си седеше замразена във фризера. Там й беше мястото. Тия хлапета му се качиха на главата, но той щеше да им даде да разберат! Леле, как щеше да се облещи Хък някой ден, когато му покажеше златната чаша!

Високомерният му син си мислеше, че тя е безвъзвратно загубена. Да, ама старият Хогбен открай време го следеше изкъсо да не направи някоя глупост. И доскоро винаги смогваше да му държи юздите. А, когато Хък най-сетне успя истински да го ядоса, какво направи той? Понеже мразеше да копае, хоп!, предизвика една земетресенийце в Кобе и чашата се появи на бял свят. И къде попадна? В ръчичките на татко Хогбен. И какво направи татко Хогбен? Пробута я на смахнатия генерал Джохар Дудаев. А какво направи бившият командир на бойна ескадрила съветски атомни бомбардировачи? Като всеки правоверен мюсюлманин символично пи от нея студена и екологично чиста планинска вода в чест на поредната си чиста победа ипон над руския мастодонт. Всички телевизии по света показаха този акт на възмездие, заснет уж с любителска камера в съответното забутано селце, та чак в Нуку Хива го гледаха. Е, благодарение на Си Ен Ен, разбира се, и най-вече на татко Хогбен. А после в суматохата около „мистериозното“ погребението на генерала чашата отново изчезна, но този път на много по-сигурно място — в неговия фризер.

— Господин контрабандистът идва — важно рече Освалд.

— Млъкни, глупако! Виждам камерите. Не съм сляп!

Ха-ха-ха! Нека да се поти сега синчето ми!…

Сто години няма да ми говори!

Горилоподобният бодигард, когото Хогбен изваждаше на сцената само за специални случаи, чинно почука на вратата и въведе дългоочакваната първа жертва. Угрижената физиономия на снажния нехранимайко отдалече биеше на очи с яркия контраст между благородно прошарените му коси и катранено черните сключени вежди. Хогбен само кимна на верния си телохранител и той като добре дресирано животно, каквото всъщност си беше, напусна кабинета.

— Е, господин Скарлати? — обърна се Хогбен към госта си без всякакви поздрави и други официалности.

Посредникът видимо нервничеше. Очите му шареха като совалка на шевна машина и той постоянно се опипваше под мишницата. Липсата на посребрения „Кастъм Сталкер 555“, калибър 50 Екшън Експрес, който охраната естествено му бе отнела на портала, още повече го притесняваше.

— Стана засечка, сър.

— Скарлати, Скарлати… — разочаровано поклати глава Хогбен, като го гледаше с ледено презрение. — Нали твоята фирма работеше без засечки. Ако дядо ти те чуе, ще се обърне в гроба.

— Не в този смисъл, сър. Парите дойдоха, но как да кажа, значи, такова… много са едри и чисто новички — най-накрая изплю камъчето треперещият от страх негодник.

— Защо си дошъл при мен тогава. Щом си ги приел, сега тичай да ги обменяш! Давам ти двайсет и четири часа.

Лицето на Скарлати побеля като пред инфаркт. Той задиша тежко, на пресекулки, а челото му плувна в ледена пот. Планът на Хогбен не предвиждаше посредникът да се гътне сега и точно тук, на неговия килим. Той му наля сода от сифона и я постави на бюрото. Негодникът се вкопчи с две ръце в чашата, сякаш беше оспорваното му семейно наследство, и я гаврътна на един дъх. Сигурно през целия си живот не бе пил толкова много чиста сода и сега тя безвъзвратно щеше да наруши обмяната на веществата му.

— Ами, сър, значи, такова… не мога да вляза в срока — успя да скалъпи почти цяло изречение едрият тип, като се държеше за сърцето. — И, значи, такова… разходите…

Старият Хогбен се забавляваше отлично.

— Виж какво, Скарлати. Писна ми да се занимавам с теб! Плащай ми с новите банкноти и се разкарвай от главата ми. С твоя дял прави каквото щеш. — Той направи ефектна пауза и изрева: — И си опичай ума, Скарлати. Отсега си направи сметката, че следващата сделка ще е с петдесет на сто увеличение, защото си ми длъжник!

Пред очите на Хогбен въпреки страховития му рев инфарктът на Скарлати се превърна в лека хрема. Негодникът заподсмърча и понечи да се втурне да му целува ръката.

— Стой си на мястото, Скарлати. Москва не вярва на сълзи — властно го спря Хогбен. После заканително му размаха пръст: — И помни, че си ми длъжник. После да няма хък-мък.

Негодникът се опули. Божичко, те бяха навсякъде! Не вярваше на очите си! Та домакинът му толкова небрежно се разкри като бивш кадрови офицер от КГБ, макар в специалните служби да нямаше бивши. Причастността към тях беше като СПИН-а в края на ХХ век — лепнеш ли го, остава ти за цял живот. На тази възраст и с тази осанка трябваше да е най-малко генерал! Посредниците, дето на времето ги свързаха, само му бяха намекнали кой е продавачът. Щеше да помни, как нямаше да помни! Не всеки ден можеш да направиш такава издънка и да отървеш кожата. И отгоре на всичко да останеш в бизнеса.

Скарлати запристъпва от крак на крак, като се чудеше как да изрази благодарността си.

— Престани да се въртиш като муха без глава и отивай да ми носиш парите — прогърмя гласът на Хогбен.Той не се стърпя и добави: — Освалд, изведи го през слугинския вход.

Снажният гангстер се измъкна на пръсти, като си мърмореше позабравените благодарствени молитви от детството в Сицилия. Хогбен доволно се облегна с две ръце на някогашното бюро на Ленин и се зазяпа в мониторите. Имаше малка вероятност директорът на Отвъдморския емисионен институт в Париж Анри Дювал и вождът Ахинуи от Нуку Хива, който по съвместителство беше и заместник на генерал-губернатор на Френска полинезия, да подранят. Но тогава порталът щеше да заприлича на кулоарите на ООН. А в момента Хогбен нямаше нужда от реклама.

Екзотичната делегация закъсня с половин час.

Хората от тропиците боравеха доста свободно с времето, но за сметка на това пък добре си пестяха парите. Ако не бяха толкова заинтересовани, можеха да дойдат и утре — с невинен поглед като божи кравички. Хогбен беше насъбрал бая злоба, докато ги чакаше. Сега трябваше по някакъв начин да я преглътне, за да довърши начинанието.

Гостите мудно се настаниха в креслата срещу него.

Бяха забележителна двойка: висок, строен, елегантен креол с благородни черти и очила с тънки златни рамки, които му придаваха много изискан вид, и нисък, дебел, екстравагантен цветнокож, облечен по-пъстро дори от Освалд. Ако им обелеше кожите, щяха съвсем да замязат на Дон Кихот и Санчо Панса. Само френската им кръв беше обща. Останали съставки бяха от противоположните краища на света. Полинезийският вожд, чието име означаваше „Голям Огън“, беше толкова широко скроен, че всичко по него беше двойно — и гушата, и коремът, та чак и торбичките под очите.

— Ваше превъзходителство! — поде с тънък, мазен глас двойният вожд Голям Огън. — Господин Освалд! — почтително кимна той към папагала, кацнал като същински ловен сокол на ръката на домакина, при което за миг двойната му брадичка стана тройна. — Удоволствие е за нас отново да се срещнем. — Както подобаваше на килограмите му, той дори говореше в множествено число. — Радваме се, че изглеждате отлично. Дано…

— Губернаторе — безцеремонно го прекъсна Хогбен и плесна с ръце. — Нека да оставим любезностите настрана и да се залавяме за работа.

Веждите на вожда се повдигнаха и той глупаво се ококори. Понрави му се как домакинът го издигна до цял губернатор, но смяташе, че поне половин час ще си говорят за времето. В неговия самоучител по френски всички английски благородници постъпваха точно така.

— Лорд Холбрук — авторитетно се намеси директорът на Отвъдморския емисионен институт, като леко се изправи в креслото и предизвикателно впери поглед над очилата си в стария Хогбен, — още веднъж настоятелно моля да си изясним, колко належаща е необходимостта да превръщаме тази малка и миролюбива отвъдморска територия на Франция в нещо като ядрен полигон. Съгласете се, че тази, меко казано, авантюра чувствително ще накърни бюджета на Френска Полинезия, като съответно рязко и, което е по-важно, абсолютно безразсъдно ще увеличи дефицита в бюджета на метрополията и ще отслаби позициите на френския франк на международните пазари.

— Тези дребни сметки вече ги правихме, господин Дювал! Нали не желаете Франция да се намесва в конфликт с Чечня! — озвери му се Хогбен, като съвсем изостави добрия тон. Беше му писнало да седи край това Женевско езеро и да се занимава с италианци, които се представят за англичани, и негри, които се правят на французи. — Или предпочитате чеченската мафия да започне терористични акции в любимата на всички ни Франция.

Изисканият Анри Дювал, роден в Мартиника, завършил Сорбоната и специализирал в Харвард, го слушаше пребледнял и треперещ от гняв. Хогбен снижи гласа си и небрежно подметна:

— Моите агенти ми докладваха преди два часа, че смахнатите чеченци вече са се сдобили с две ядрени бойни глави и в момента ги превозват към планините. В мига, когато си купят подходящи междуконтинентални ракети-носители, а това, както ви е известно, на руския пазар може да стане за четиридесет и осем часа, смятайте, че ще изтрият острова от лицето на земята, пардон, на океана.

Вождът Голям Огън се вцепени като стоп-кадър, а директорът на Отвъдморския емисионен институт взе нервно да кърши ръце, но все пак не се предаде лесно:

— Надявам се, лорд Холбрук, че сведенията ви са с голяма степен на достоверност?

Хогбен махна с ръка и не го удостои с отговор.

Преговарящите се умълчаха. Докато гостите му смилаха поредната контрадезинформация, Хогбен бащински галеше Освалд по главата. Двойният вожд се изпоти два пъти и накрая, като се стремеше да не гледа към Дювал, рече гъгниво:

— Ами тогава, нищо друго не ни остава…

— Да! — прекъсна го Хогбен. — Нищо друго не ви остава, освен и вие да размахате същия дамоклев меч или, ако това е по-разбираемо за господин губернатора, същата ядрена тояга. Чеченците са смахнати, но най-вече на тема „руските окупатори“. Сигурен съм, че при паритет на въоръженията, те ще се откажат от ядрен удар и ще предпочетат да планират някоя и друга наказателна акция. Но тогава, както предвижда нашият договор, моите доверени хора в щаба им ще се намесят… — Стария Хогбен доволно се облегна на удобния си стол и скръсти ръце, като им даваше знак, че за него разговорът е приключил. — Това е, господа. Плащате за две бойни глави и си осигурявате спокойствието и старините.

— Решението, което ни насилвате да вземем, излиза извън нашите компетенции, сър — твърдо му се противопостави Дювал. — Разбира се, ще уведомим началниците си за безпрецедентния натиск, но трябва да ни дадете поне още четирийсет и осем часа за размисъл.

— Мислете, щом толкова държите да се удавите — вбесен, отсече Хогбен.