Няма хък-мък ((Първа книга от Истории за Нищото))

22. Фризерът на Хогбен

Тримата се събраха след няколко мига в пещерата на острова. И тя заприлича на ринг за боксов мач в най-тежката категория, в разгара на който шампионът и претендентът между другото трябваше да посрещнат роднините си след дълга раздяла. Хък се мъчеше едновременно да прегърне Ана-Мария и да разбие носа на Пакеекее. Лъвицата пък се опитваше да разцелува Таоа и да ритне в стомаха Хък. А старият шаман се щураше като нещастен рефер, изтървал мача. Докато участниците в титаничния сблъсък все повече се ожесточаваха, Пакеекее се чудеше как да ги разтърве. И кой знае колко щеше да продължи това стълкновение между достойните 120-килограмови съперници и слаботелесния рефер и дали скоро нямаше да се превърне в истинска касапница, ако Таоа не се сети да надвика епичния тътен:

— А бе вие, двамата, искате ли да си дундуркате дъщеричка или не искате?

Ефектът от „Сезам, отвори се“, с който навремето Али Баба и четирийсетте разбойници преместваха планини, бе направо слаба ракия в сравнение с реакцията на Хък и Ана-Мария. Последователите на Тайсън и Холифийлд мигом се превърнаха в смутени, пристискващи се да не се напикаят хлапета от църковен хор, които с трепет очакват първото си причастие.

— Дайте първо да изгладим недоразуменията, че като ви гледам такива, сърцето ми се къса! — побърза да се възползва Таоа от психологическото предимство, което получи с мъдрото си хрумване да се позове на приказката за неродената мома. — Знаете ли какво намерих в хладилника на стария Хогбен? — дяволито изгледа Пакеекее задъханите си приятели, като за всеки случай продължаваше да държи ръцете си разперени, да не би пак да започне мелето. — Не в онзи с размразените хранителни продукти, а в другия, истинския.

— Ти си успял да отвориш фризера на баща ми?

Очите на Хък направо изхвръкнаха от орбитите, а ръцете му безпомощно увиснаха. Съчетани със зяпналата му уста, те му придаваха доста глуповатия вид на орангутан, на когото са отмъкнали с измама банана. Ана-Мария не издържа, прикри лице и нервно прихна в шепата си.

— Баща ти толкова се е разпасал от липсата на конкуренция, Кахануи, че изобщо не следи новостите. Беше го заключил с една стара магия, дето е от преди милион години. Нашите таоа я изучават в предучилищна възраст.

— И какво откри във фризера, Таоа? — обади се най-сетне Ана-Мария, успяла да се овладее.

Тя подозираше част от отговора и се страхуваше той да не й докара нов нервен срив, но чувствата й прозираха само в огромните й като езера очи.

— Едно запечатано шишенце със замразена семенна течност, на което имаше етикетче с надпис „Хък Хогбен“ — рече Таоа, като за миг я погали по главата, но продължаваше подобно на омразния му Христос да стои все така разпънат на кръст и да ги държи под око.

— Аз не съм му давал никакво шишенце — объркан, запротестира Хък и веднага млъкна.

Очите му хлътнаха, той обидено скръсти ръце на гърдите си и придоби малко по-човешки вид. Не бе очаквал да чуе това. Друго му се въртеше в главата. И този обрат май съвсем го шашна.

— Дааа — дълбоко въздъхна Пакеекее и най-сетне слезе от кръста. Непосредствената опасност пламъкът на битката да лумне отново бе отминала. Той побърза да успокои приятеля си. — Семенната течност очевидно не беше твоя, Кахануи.

— Аз проверих — развълнувано взе да обяснява Ана-Мария на своя Таоа, та чак се разхлипа. — Първият тест на неговата сперма не отговаря на следващите. Сега всичко ми стана ясно. Гадният му баща е подменял шишенцата. — Хък побледня като платно. Ана-Мария му мяташе погледи като мълнии. — А знаеш ли какъв подлец е Хък, Таоа. Той изобщо не ми каза нищо за лабораторията в Англия!

— Остави го да дойде на себе си, Потовахине — рече Таоа, като пак я помилва по темето. — Скоро всичко ще се оправи. Кахануи те обича. Трябва да го е направил от любов.

— Той ме излъга, Таоа. А аз, глупачката, така му вярвах.

Ана-Мария сведе глава и се сгуши в него като сираче, открило най-сетне човешка топлина.

Хък взе да се разхожда нервно из пещерата.

Тия двамата си говореха за него, сякаш не беше тук, пред очите им, ами отдавна беше хвърлил топа и кротко си лежеше в гроба. Той мразеше помените. Те твърде остро и болезнено му напомняха за неговото безсмъртие.

— Ти за това ли толкова се подмазва на баща ми? — злъчно рече Хък на Пакеекее, като се сети за унизителното положение, в което доскоро беше изпаднал заради този лукав полинезийски шаман, дето уж му се пишеше приятел. — И какво беше онова солово изпълнение с шишенцето, дето го извади от джоба си? Пътьом завъртя някаква собствена далавера зад гърба ми, а?

Пакеекее го изгледа продължително. Хък за първи път се обръщаше към него, без да вмъкне любезното Таоа, а от езика му щяха да се засрамят и хамалите от пристанището оттатък хълма. Старият шаман се усмихна. Приятелят му ревнуваше. Той се гневеше на съперника си. Не, че виждаше в лицето на Таоа мъжът, отнел любимата му. Той жадуваше за ласките на Потовахине. От всичко на света сега Кахануи най-много искаше Потовахине да се измъкне от обятията на своя Таоа и да се хвърли на врата му, за да утеши накърненото му достойнство, а той да я помилва и приласкае.

— Просто помолих баща ти да върне живота на покойната ми жена — реши той да разсее черните мисли на младия си приятел. — Моята Фауфау умря твърде млада, без да остави следа на този свят. А беше толкова добра… — Пакеекее повдигна виновно рамене и допълни: — Аз не съм тики, а най-обикновен таоа и не владея изкуството да давам живот на мъртвите.

Хък се изчерви. Идваше му да потъне в земята от срам. Но там сигурно щеше да се сблъска с баща си! Заради долните интриги на стария Хогбен за втори път обиждаше приятеля си. Все още в плен на илюзиите на младостта, той се закле пред себе си, че отсега нататък безпрекословно ще му вярва.

— Нали ти казвах, Таоа. Виждаш ли го какъв непрокопсаник е? — проплака през сълзи Ана-Мария.

— Скъпа моя Потовахине — рече шаманът, като покровителствено положи широката си длан пред очите й, — никога не позволявай на твоя гняв да те заслепява. Кахануи е добро момче. Той просто много те обича и сега е объркан.

— Коя беше онази гола жена-зомби, Таоа? — с треперещ глас попита Ана-Мария, все така свита като пашкул.

— Една стара приятелка на Кахануи, която баща му е превърнал в робиня. Тя му е нужна само да се гаври с нея. Защото да любиш жена, без никой от двамата да изпитва любов, е гавра със законите на природата. Дори животните в джунглата с часове се ухажват преди да се любят.

— Беше твоята Ева, нали? — за първи път Ана-Мария се обърна към Хък и в тонът й се долавяше съчувствие и мъка.

— Да — изтръгна от изнемощялата си душа отговора Хък.

— Той и с мен искаше да постъпи така…

— Досетих се — рече Хък, като се закашля да прочисти свитото си гърло.

— Трябва много да те мрази…

— Сто години бяхме скарани…

— Баща ти изпитва сериозни затруднения — внимателно се намеси в мирните преговори Пакеекее. — Той остарява. Занемарил се е. Отдавна не общува с Лоното на живота и е позабравил много от уменията си.

— Какво е това „Лоно на живота“, Таоа? — запита Хък, като не откъсваше очи от Ана-Мария.

— Работилницата за тела в предверието на Нищото, Кахануи. Там всяка блуждаеща човешка душа може да си намери ново тяло. Казват, че някога и нашите прадеди са излезли оттам — тъжно се усмихна Пакеекее. Старият Хогбен явно държеше в неведение своя син, но като гледаше как между влюбените все още прехвърчат искри, май сега не му беше времето да посвещава Кахануи в тайните на Нищото. — После ще обсъждаме това, приятелю. Струва ми се, че сега е по-важно да се извиниш на твоята Потовахине.

Хък понечи да отвори уста, но лъвицата се изтръгна от обятията на Таоа и се хвърли върху него. Шаманът ги изгледа с тъжна усмивка, вежливо се извърна и напусна пещерата.

За първи път, опиянени от щастието, че отново са заедно, докато яростно и всепоглъщащо се любеха, Хък и Ана-Мария разговаряха:

— Защо не ми каза за английската лаборатория?

— Страхувах се да не си отидеш!

— Глупак!

— Знам.

— Онзи ден, докато спеше пиян като пън, ти взех нова проба от спермата.

— Мръсница!

— Беше ми хубаво.

Дотук им стигнаха силите словесно да общуват и те побързаха да се оставят да ги завладее езикът на телата им.

Слънцето беше залязло, когато излязоха да потърсят стария вълшебник. Изпружил дългите си хилави крака, той седеше на брега на океана и, отметнал глава назад, се взираше в настъпващата нощ след тежък ден. Пакеекее ги усети и, без да се извръща към тях, подхвърли:

— Знаеш ли, че в хладилника на баща ти имаше още няколко стъкленици?

— Да — кимна Хък. — Трябва да са били моята, на сестра ми Шуин и на Ева.

— Прав си — съгласи се Таоа и бръкна в торбичката на врата си. — Ето ги.

Хък пак зяпна. В последно време май придобиваше глупави навици. В широката като лопата длан на полинезиеца спокойно се въргаляха няколко човешки съдби.

— Ти си ги задигнал?

— Временно лиших баща ти от властта върху вашите души — равнодушно рече шаманът.

Той внимателно ги изсипа на белия пясък и пак се вторачи в синьочерното небе.

— Но те са четири, Таоа — възкликна Ана-Мария.

— Да. Четвъртата е на баща му. Въпросът е сега какво да правим?

Тримата се умълчаха, дълбоко замислени за безграничната власт върху участта на семейство Хогбен, която се бе изсипала на главите им като манна небесна. Бяха вперили погледи в морното дихание на океана, ширнал се пред очите им чак до хоризонта…

…А той бе само частица от безкрая на Вселената.

Крайбрежният риф отнемаше силата на моравочерните океански талази и до брега на залива като милувки на мечок достигаха само малки вълнички, които нежно и упорито им миеха краката. Надиплената водна повърхност закачливо проблясваше в оскъдната светлина на здрача. Съдбата пак се беше пошегувала с тях, като им стовари на плещите огромна отговорност.

— Ти си добро момче, Кахануи — наруши мълчанието Таоа, като не откъсваше очи от небесната игра на светлинки и сенки. Първите звезди вече изгряваха на небосклона. — А наясно ли си какво всъщност искаш от живота?

Хък трепна.

— Де да беше така, Таоа.

Той съвсем се вглъби в себе си. Ана-Мария лежеше на пясъка и с интерес очакваше отговора му. Тримата вече приличаха досущ на скулптурна група от трийсетте години: „Съветски юноши мечтаят за космически полети“.

— Да знаеш само колко пъти съм си задавал този въпрос, Таоа. — сякаш на себе си рече Хък. — Животът е нещо, което ни е дадено по законите на случайността и се налага по някакъв начин да го живеем. Никой не ни е питал дали го искаме. Случвало ми се е да ми дойде до гуша от него, но баща ми ме е лишил дори от правото да умра.

— Не е той — дрезгаво подметна отнесеният нанякъде Таоа. — Баща ти има власт само над материалното ти тяло. Твоята душа не му е подвластна.

— Струва ми се, че си противоречиш, Таоа — внимателно се възпротиви Хък. Той още помнеше клетвата никога вече да не обижда Пакеекее. — Преди малко каза, че поне временно си отнел властта на баща ми върху нашите души.

— Та нали в такъв случай Хогбен щеше да излюпва от тия дрънкулки на пясъка само нещастни зомбита, Таоа? Като онази… — намеси се и Ана-Мария, подтиквана от неизтлялата ревност, но се запъна. — Като онова момиче…

— Всяка човешка душа блуждае във всемира, деца мои. Тялото е само неин тленен приемник. Временно убежище на душата. Благоволението на Нищото е магията, която позволява или забранява на душата да се настани в някое материално тяло. А бащата на Кахануи донякъде разполага с благоволението на Нищото.

Вглъбените очи на шамана отразяваха океана.

Вече възвърнал душевното си равновесие, Хък се почувства неловко. Макар да осъзнаваше сериозността на момента, изведнъж го досмеша. Мразеше да му мътят главата с разни бабини деветини. За него прословутото Нищо не значеше нищо. То по-скоро беше олицетворение на ужасния характер на баща му. Подобно на мнозина синове на натурализирани граждани на САЩ от латиноамерикански произход Хък мразеше да му напомнят за истинската му родина, която никога не бе виждал. Изневиделица го напуши истеричен смях като си представи как прословутото Нищо заема мястото на звездите в хороскопите на гадателките. Хубав каламбур се получаваше.

— Искаш да кажеш, Таоа, че съдбата ни е заложена в нашите гени и се управлява от всемирните сили? Нещо като астрологията, само че в твоята версия ролята на звездите се играе от Нищото. Тогава излиза, че…

— Я млъквай! — сряза го Ана-Мария. Тя тутакси схвана накъде бие Хък с неговия навик вечно и на всичко да се подиграва. Очевидно по перверзната му логика тази наука трябваше да се нарича Нищология.

— Това, което ти наричаш гени, Кахануи, просто е материално въплъщение на благоволението на Нищото. Двамата използваме различни думи за едно и също нещо. — Гласът на шамана все така продължаваше да глъхне сякаш идваше от отвъдното. — А за съдбата не си прав. Всеки човек сам си кове съдбата според чергата.

— Таоа нарича черга наследената ни генетична структура, щурчо. Става дума за частично ограничена от нашите гени предопределеност. Толкова ли не схващаш!? Язък, че толкоз време общува зад гърба ми със сър Арчибалд — както обикновено застана на страната на своя Таоа Ана-Мария, но в тонът й нямаше капчица злъч. От него по-скоро лъхаше на сладка нега по щастливия завършек на неотдавнашния боксов мач в пещерата.

Хък пропусна край ушите си въздебеличкия й намек. Той се насили да влезе в тон с драматизма на момента. Неговият приятел изглежда контактуваше с извънземието и изпитваше сериозни трудности в общуването с Великото начало. Дожаля му за стария медиум. В края на краищата човекът се бъхтеше за неговото благо.

— Добре, Таоа. Но защо казваш, че баща ми вече само донякъде разполага с благоволението на Нищото. Да не намекваш, че е започнал да го губи?

— Изглежда е така, Кахануи — прошепна Пакеекее и се наложи Хък да се наведе, за да го чува по-добре. — Последния път, когато е върнал към живот тялото на някогашната ти приятелка, душата й не се е прибрала в него. Не зная дали той съзнателно й е забранил или просто тя вече не му е била подвластна. Но все си мисля, че баща ти е започнал да губи земната си сила, която черпи от Лоното на живота. Тя не отслабва, защото баща ти остарява, а по-скоро — обратното. Струва ми се, че баща ти вече е станал повече човек, отколкото тики, и остарява, защото тази сила отслабва. Опитвам се да надникна в Нищото, но аз съм най-обикновен таоа и нямам достъп до Лоното на живота. Усещам само, че нещо не е наред.

Гласът му все повече отслабваше. Шаманът вече беше напълно вцепенен.

— Нищото май има някакви сметки за уреждане с баща ти… — промълви той.

Гласът му взе да чезне. Само устните му помръдваха. Внезапно тялото му се отпусна и мъченикът се строполи на пясъка с разперени ръце. Огрени от призрачно нащърбената луна, до него кротко си блещукаха стъклениците на Хогбен.