Няма хък-мък ((Първа книга от Истории за Нищото))

23. Кон за кокошка

Старият Хогбен мигом усети чуждото присъствие и се озърна. В дневната му нямаше жива душа. Той се поколеба само за секунда. Съсредоточи се и щракна с пръсти. Стаята се озари от неземна светлина. Някъде по средата и близо до високия таван, където в хорските къщи бе обичайното място на електрическия глобус, се мяркаше сияние, което напомняше на кълбовидна мълния.

— Ааа, господин Пакеекее, изглежда в бързината сте си забравили някъде тялото. Разбирам ви. Случват се такива работи. И моята застаряваща снага вече взе да не ми харесва. Наистина, така е много по-приятно човек да се разхожда… И доста по-здравословно — мрачно добави той.

Заревото лекичко си пулсираше и сякаш изобщо не схващаше, че тъкмо на него говорят. Хогбен завъртя люлеещия се стол така, че по-добре да вижда безмълвната аура. Не бе по силите му да изхвърли натрапника, затова се настани по-удобно, залепи блага усмивка на мрачното си лице с преждевременно състарените момчешки черти и се приготви за дълъг спиритически сеанс:

— Предполагам, че сте дошли да приберете жена си, както ви обещах вчера — продължи монолога си Хогбен, защото вътрешното му усещане, че няма да получи отговор, се засилваше. — Дааа. Тя вече е жива и здрава, но ми изглежда доста младичка… Май че ние, и двамата с ваша милост, имаме нужда от освежаване, а, господин Пакеекее?

Душата на шамана явно не бе от приказливите, но този път поне реагира. Тя плавно заплува покрай тавана. Багрите й преливаха от синьозелено към моравочервено. Приближи се на цял метър до домакина, но все така си оставаше полупрозрачна и нетленна. На Хогбен взе да му омръзва да си говори сам. Тоя светофар на тавана си играеше с него и го дразнеше. Шаманът явно трудно се справяше с осиротялата си душа. Трябваше да го накара да се размърда, а не да се мота като някаква летяща чиния из собствените му покои.

— Както казах, господин Пакеекее, жена ви е жива и здрава, но трябва да призная, че от вчерашния следобед насам ситуацията малко се промени. Вече действат някои нови фактори, които ние, двамата с вас, нямахме благоразумието да отчетем.

Хогбен почувства, че се изпълва със задоволство, защото светофарът на тавана стана червен и дълго се задържа така, сякаш се развали. Кървавата импулсна светлина бликаше като от прясна рана на отрязан крайник. Така й се падаше на тази гадина! Ще се осмелява да се бърка в неговите работи. Нещастник! Мазният изнесен глас обаче напълно прикриваше чувствата му:

— Виждам, че сте развълнуван, господин Пакеекее. И това искрено ме радва. Вече си мислех, че няма да се разберем. Надявам се, че с общи усилия ще намерим добра основа да се спазарим като почтени люде.

Светофарът светна „зелено“.

— Така е по-добре! — възкликна Хогбен. — Ето това наричам джентълменски разговор — той се отпусна и дори взе да се люлее на стола.

Старият Хогбен обичаше да владее инициативата. Той адски си падаше да дърпа конците на разни човешки души. Отстрани можеше и да изглежда на скучаещ бизнесмен, излязъл в принудителен отпуск по лекарско предписание, но това беше обичайната му тактика при редките му по-сериозни сблъсъци с наистина достойни противници на Земята. И тя винаги даваше отлични резултати. Кълбовидното сияние се задържа малко на червено и отново взе да прелива от синьозелено към мораво. Изглежда това състояние отговаряше на традиционната жълта светлина на светофара. Душата на Таоа очакваше разговорът да продължи по-конструктивно. Старият Хогбен схвана накъде бие неканеният гост:

— Някак много бързо се научихте да отделяте душата от тялото си, господин Пакеекее. Вчера не останах с впечатление, че притежавате подобни умения. Вече станахме двама с такива способности на белия свят и се налага да подчертая, че тази стопроцентова инфлация никак не ми се нрави. Аз съм привърженик на традиционния монопол, господин Пакеекее. Мразя конкуренцията.

Не последва никаква реакция. Светофарът все така си премигваше на „жълто“.

— Ще ми позволите ли един, така да се каже, по-интимен въпрос, уважаеми господине?

Най-после светна „зелено“.

— Само над своята душа ли получихте власт?

„Червено“.

— Нима вече можете да повелявате и на чуждите души? Та вие едва се оправяте още с вашата?

Хогбен не можа да скрие, че е неприятно изненадан, дето светна „зелено“, и запрелива от сарказъм:

— Аха, значи съм удостоен с високата чест да бъда посетен от първия цветнокож натурализиран гражданин на Нищото. Моите поздравления, господин Пакеекее. Изглежда разложителното влияние на демокрацията се докопа и до там. — Внезапно Хогбен избухна гръмогласно: — Защо бърникаш из чуждите фризери бе, долен джебчия! Кога ще ми върнеш откраднатите стъкленици, мамка ти чернокожа?

Мигащ сигнал „жълто“.

Хогбен се залюля рязко на стола, скочи пъргаво от него и взе да се обикаля из стаята. Освалд се кипреше като малка пластика на работната му маса. Откакто господарят му бе включил призрачното осветление, което правеше видими свободно блуждаещите човешки души, той не даваше никакви признаци на живот. Но празничната заря явно не смущаваше зомби-принцесата. Тя влезе в дневната и изпълни ритуала с излягането под кварцовата лампа. Изобщо не й направи впечатление, че любимото й изкуствено слънце не светна.

Мимансът преля чашата и старият Хогбен си развърза езика като хамалин:

— По дяволите! Докъде я докарах! Заобиколен съм от цяла камара пъстроцветни идиоти! Остана да довтаса полинезийката и лудницата ще бъде пълна… Ей, ей, хич не се и надявай — ехидно се обърна той към пулсиращото сияние. — Този път съм си омагьосал стоката както трябва! Или си плащаш, или нищо не вземаш.

Кълбовидната мълния взе да се разширява и свива в зелени оттенъци като тежко дишаща гигантска жаба.

— Аха! Готов си да плащаш значи! Така те искам. Казвай къде са стъклениците, скапана чернилко?

Още докато задаваше въпроса, Хогбен се усети, че сбърка. По дяволите! Трябваше да продължава да играе проклетата игра на топло и студено, докато сам отгатне отговора.

— Добре, добре! Стига си се надувал! Сам ще позная. Не съм чак толкова глупав, макар че ти позволих да ми ометеш фризера. На твоя скапан остров са, нали?

Пулсиращо „зелено“.

Хогбен потърка ръце от задоволство.

— Май са в пещерата, а?

„Червено“.

— Само не ми разправяй, че са на плажа?! Да не ме караш сега да претърсвам целия ти скапан залив, дето не можеш да се разминеш от корали и камъни. Ще трябва да впрегна цялото село да свърши работата.

Пулсиращо „червено“.

— Да не си ги скрил в джунглата бе, маймуно такава?

Все така пулсиращо „червено“.

— Стоп. Тая работа взе да не ми харесва — Хогбен изтръпна. — Дал си ги на тъпия ми син, нали?

„Зелено“.

— Сега я втасахме! — плесна с ръце Хогбен, преплете пръсти и застана в нещо като молитвена поза. — Че къде си тръгнал да търгуваш с празни джобове бе, нещастнико!

Пулсиращата жълта светлина накара Хогбен да се замисли. Идваше му да убие тая дребна цветнокожа душица, но тя не му беше подвластна в момента, а и не можеше да си позволи да махне с ръка на собствената си стъкленица. В този гмеж от идиоти само някой манипулиран двойник му липсваше. Щом бе попаднала в ръцете на сина му, тя трябваше да изчезне барабар с него.

— Знаеш ли, проклетнико, че разполагам с няколко ядрени бойни глави и мога да изпепеля както скапания ти остров, така и бърлогата на сина ми в България?

„Червено“.

— Не ти пука, така ли?

„Зелено“.

— Май тия стъкленици много-много не те интересуват, а? — с надежда попита Хогбен.

Пулсиращо „зелено“.

— Виж ти — промърмори той под носа си. — Сигурно не знае какво да прави с тях. Чакай малко бе, мигалко недна — внезапно повиши тон Хогбен. — А бе, ти да не искаш да те науча да връщаш живеца на труповете?

Топло „зелено“.

— Ще имаш да вземаш! — затръби гласът на стария Хогбен като проклятието на Алберих в първата част на „Пръстенът на Нибелунга“. — Довтаса с празни ръце, а вече искаш две благинки да излапаш. Не ти стига хубавата ти женичка, ами и вълшебник искаш да ми ставаш. Няма ли да ти приседне бе, ненаситен кучи сине?

„Червено“.

— Значи имаш нещо друго за продан, а? — отново взе да се мазни Хогбен.

Настроението му се менеше като борсовите котировки на „Ейпъл“ при слуха, че Стив Джобс се завръща и има вероятност Бил Гейтс да го подкрепи. Изглежда тоя тип беше задигнал стъклениците, просто за да го лиши от властта върху децата му. Хогбен го изгледа кръвнишки със студените си немигащи очи. Сиянието все така си светеше „зелено“, отговаряйки на последния му въпрос.

Крайно време е да разсъждавам логично, помисли си той. На това говедо май изобщо не му пука за моята стъкленица. Че каква стока е докарал тогава? Какво друго може да предлага в замяна на онази апетитна полинезийка, та отгоре на всичко да се натиска да му разкрия тайната на Лоното на живота? Нищо!… Опалааа! Чакай малко, мъдри ми Хогбен! Той явно е успял да влезе в контакт с Нищото, щом е получил власт над душите. И там е подразбрал нещо? Хитрецът е открил, че имаш известни затруднения с Нищото и…

— А бе, ти да не си парламентьор на Нищото? — стреля Хогбен в празното.

Топло „зелено“.

— Посредник се извъди значи, а? Предлагаш ми милост, крадецо неден!

Още по-топло „зелено“.

— Ти, мизерна душице, недостойна за храчката ми дори, си готов да ходатайстваш за мен пред Нищото, а?! Много си щедър бе! На всяка цена си решил да ми удариш едно рамо да си върна младостта! Така ли е, подъл негоднико?!

Почти пастелно „зелено“.

— А знаеш ли какво ще поискат от теб в замяна, новоизлюпени гражданино на Нищото?!

Пастелно „зелено“.

Този глупак е решил да се жертва, промърмори наум Хогбен. Той мразеше жертвите, защото изобщо не ги разбираше. Не можеше да си представи същество или кауза, за която би могъл да похаби младостта си, а камо ли — живота! Стъписваше се пред подобни прояви, които му се струваха върха на човешката глупост. По едно време от скука се бе запалил по шаха, но когато победи и Боби Фишер, играта му омръзна. В ония години с готовност жертваше всякакви фигури — от пешките до царицата, но дори и в шаха никой не се позволяваше да жертва царя, защото играта свършваше.

Сиянието под тавана взе да избледнява.

— Ей, чакай малко! Къде хукна? Още не сме се спазарили — развика се стария Хогбен.

Душата на Таоа се спусна плавно от тавана и кацна до чаровната малка пластика на Освалд на работната маса. После май взе да си играе с компютъра. Ту влизаше в него, ту изскачаше с радостно пулсиране. Странното забавление продължи почти минута.

— А бе, ти да не искаш да подписваме договор? — досети се изведнъж Хогбен накъде го тласка този арогантен безсрамник.

Цялата стая се озари в пастелно „зелено“. Дори екранът на компютъра позеленя. Сега вече и Хогбен си смени цвета на лицето. Тази работа никак не му харесваше. Тоя тип направо прекаляваше. И какво правеше със собствения му компютър? Скоро едвам го изчисти от вируси. Той се приближи и за малко не си глътна езика. На екрана се мъдреше текст.

— Не ми казвай, че вече си го написал! — проломоти Хогбен и вече с по-ясен глас извика: — И махни този зелен фон, че ме заболяха очите от тебе, светулко недна!

Сиянието тутакси се скри в монитора, а в стаята притъмня. То изглежда оправяше цветната настройка, защото екранът отново стана бял, а буквите — черни. Щом излезе, кълбовидната аура се издигна на около метър над клавитурата и замря като същинска настолна лампа. Явно се стремеше да създаде оптимална работна среда за другата договаряща се страна. Старият Хогбен волю-неволю седна пред компютъра, затвори очи, тръсна глава, сякаш искаше да пропъди някаква халюцинация, после бавно ги отвори и с невярващ стъклен поглед се взря в екрана. Нямаше лъжа и измама. Пред него се мъдреше текстът на стандартен договор, какъвто той самият стотици пъти беше сключвал:

— Ей, какво намекваш с тази седма точка? А осма точка никак не ми харесва! Какви са тия равни рекламни права? — ревна Хогбен, забравил за миг, че от половин час играе на топло и студено с този абажур над главата си. — Добре, добре. Я дай да ти видя приложенията.