Опасна клопка

ДЕВЕТА ГЛАВА

Джоуди си спомни какво я бе предупредил Александър и се опита да не се разсмее. Как можеше човек да е толкова наивен?

— Контрабанда на наркотици! — възкликна тя, влизайки в ролята си. — Кара?

— Така казват. Изглежда, че някой от охраната на Ритър е поставил склада под наблюдение. Когато започнала стрелбата, охраната отвърнала на огъня и предполагам, че са повикали полицията. Всъщност, когато са арестували Кара, и твоят приятел Коб е бил там.

— Да, знам. Той чу изстрелите и отиде право там. — Тя внимателно подбираше думите. — Бяхме паркирали от другата страна на улицата…

— Видях ви, когато заведох Кара в паркинга — каза притеснено Броуди. — Един от бандата извадил картечница и казват, че ти си подкарала колата на Коб към него и си попаднала между куршумите, за да спасиш живота му. Излиза, че наистина държиш на него.

— Да — призна Джоуди. — Наистина държа.

— Много смела постъпка. Кара казва, че трябва да си луда по някой, за да направиш такова нещо.

— Горката Кара — отговори тя, отмествайки темата. — Колко жалко, че има неприятности. Защо изобщо мислят, че има нещо общо с това? Просто се е оказала на неподходящото място в неподходящия момент.

Броуди изглежда се поотпусна.

— И Кара така каза… Ъъъ, Коб нали не участва нарочно в тази операция?

— Ние бяхме в една паркирана кола навън. Изобщо не знаехме за никаква операция.

— Значи затова е бил там — кимна той разсеяно. — И аз си помислих нещо такова. Кара не е познавала никой от другите, но имало една детективка и една заместник-шерифка. Полицайката я арестувала.

— „Не се забърквай с жени от Тексас“ — напомни му поговорката Джоуди, като малко я измени.

Броуди се засмя.

— Така изглежда. Ъъъ… Там е трябвало да има и агент от Агенцията за борба с наркотиците. Кара има приятел, който работи в хюстънския клон, ала напоследък той е извън града и тя не може да се свърже с него. Казва, че звучи глупаво, но й се струва, че той всъщност се опитва да я избягва. — Погледна я странно. — Знаеш ли кой е бил агентът? Доколкото разбирам, не е бил Коб.

— Не знам — отвърна тя, без да трепне. — И Александър не е споменавал нищо. Той всичко ми казва, така че щях да знам, ако беше той.

— Ясно.

Джоуди си помисли дали приятелят на Кара от хюстънския отдел за борба с наркотиците не се казва Кенеди, ала се престори, че нищо не знае.

— Какво ще прави сега Кара? — попита загрижено.

— Предполагам, че ще си наеме добър адвокат.

— Пожелавам й успех. Толкова съжалявам, Броуди.

Той въздъхна тежко.

— Все ми се струва, че имам дарбата да загазвам, но Кара ме превъзхожда. Е, по-добре да се обадя на адвоката, чието име ми даде. Сигурна ли си, че си добре?

— Нищо ми няма, честно — усмихна му се тя.

Броуди отвърна на усмивката й.

— До скоро.

Джоуди с облекчение го проследи с поглед как си отива. През цялото време бе импровизирала, за да не може той да свърже Александър с акцията в склада.

Когато Александър й се обади, тя се разбра с него да се срещнат за малко в кафенето долу. Той нямаше време, почти през целия ден имаше съвещания със своята група за планиране на стратегията.

— Превърнала си се в местна легенда — съобщи й със закачлива усмивка, докато пиеха капучино.

— Аз ли?! — възкликна Джоуди.

— Чиновничката от петролна компания, която се хвърлила с колата си под дъжд от куршуми, за да спаси любовника си.

Тя се изчерви и го погледна сърдито.

— Първо, не съм чиновничка, а съм административен помощник. И второ, не съм ти…

— Не съм казвал, че аз съм пуснал този слух — засмя се Александър и после се вгледа сериозно в нея. — Обаче частта с геройството я подкрепям с всички сили. Е, при това положение искаш ли да направиш още нещо за тази легенда?

— Шегуваш ли се? Какво искаш да направя?

— Кара днес следобед си е уговорила среща. Пуснали сме й опашка, ала тя със сигурност подозира това. Ще се срещне с един от подчинените си на обществено място, където мисли, че не можем да я запишем. Искам в този момент ти случайно да се появиш там и да залепиш под масата й микрофон.

— Леле! Направо като Джейн Бонд!

— Джейн Бонд ли? — изненада се той.

Джоуди сви рамене:

— Жена с име Джеймс ще бъде нещо ново.

— Ясно. Е, съгласна ли си?

— Разбира се. Но защо не пратиш някой от твоите хора да направи това?

— Последният сърцат професионалист, когото бяхме изпратили с такава задача, се спъна в собствените си крака и заби нос в масата на обекта, като при това събори кана с врящо кафе, също върху обекта, който после трябваше да бъде откаран в болница.

— Ами ако и аз направя така? — разтревожи се тя.

Александър се усмихна нежно:

— В теб няма нищо непохватно. Ала дори и да стане така, Кара те познава. Тя може и да подозира мен, но няма да заподозре теб.

— Кога започвам?

— Ще ти съобщя. Междувременно, дръж си очите отворени и…

Докато говореше, пред кафенето настана някаква суматоха. Жена с дълга руса коса влачеше малко тъмнокосо момиченце с потресено изражение. Зад тях един от мъжете, които Джоуди си спомняше от снощната акция, един от приятелите на Александър, размахваше ръце и говореше високо на език, който никога не бе чувала. Тримата се скриха от погледа й, ала тя вече си бе спомнила, че това бе Колби Лейн.

— Какво става? — попита Джоуди.

— Дълга история — отговори той. — И нямам правото да я разказвам. Да кажем просто, че Колби доста неочаквано е бил представен на непознат досега член на неговото семейство.

— Псуваше ли той? И на какъв език? — настоя Джоуди.

— Не може да се псува на езика на апахите. Той е като японския. Ако наистина искаш да обидиш някого на японски, трябва да му кажеш нещо за пъпа на майка му. Ако му покажеш среден пръст, това за него няма никакво значение.

— Наистина ли? — Тя бе очарована.

— Коренните американски жители, за които се предполага, че може да идват от Азия, не използват псувни на собствения си език.

— Господин Лейн изглеждаше доста разстроен. И ми се струва, че познавам русата жена. Само преди няколко седмици я прехвърлиха тук от офиса в Аризона. Тя има малка дъщеричка, горе-долу на същата възраст като дъщерята на господин Хънтър.

— Остави това — посъветва я Александър. — Имаме си достатъчно наши проблеми. Исках да ти кажа, че сме разкрили един от помощниците на Кара, който работи като сервитьор в малко кафе на улица „Аламеда“, казва се „Бийт“…

— Аз ходя там! — възкликна Джоуди. — Често ходя. Има всякакви интересни кафета и е като ретро „битническа“ среща. Свирят на бонго и всичките са облечени в черно, а посетителите четат свои стихове. — Изчерви се. — Всъщност миналата седмица и аз четох.

Той бе впечатлен.

— Ти да се изправиш пред толкова хора и да четеш стихове! Не знаех, че още пишеш стихове.

— Това е нещо много лично — обясни тя смутено.

Александър я погледна арогантно.

— За мен ли?

— По времето, когато го писах, ти беше най-малко любимият ми човек на света — осведоми го Джоуди.

Той отново се замисли.

— Но ако там вече те познават, ще е още по-малко подозрително да се появиш, когато Кара е там… Ако приемем, че изобщо използва това кафене за своите цели. Ще трябва да изчакаме и да видим. Не очаквам да си уреди срещата така, че да ми е удобно.

— Колко си скромен — подразни го тя.

Александър се засмя, протегна ръка през масата и сплете пръсти с нейните. Зелените му очи внимателно се вгледаха в нея.

— Тези драскотини по лицето ти се виждат — каза тихо. — Болят ли те?

— Много по-малко, отколкото би ме боляло да видя как те застрелват пред мен.

В очите му проблеснаха чувства. Пръстите му се стегнаха около нейните.

— Точно така се почувствах и аз, когато видях как куршумите засипват колата ми, а ти си на кормилото. — Дъхът й спря. Никога досега не й бе признавал такова нещо. Той се засмя самодоволно и пусна ръката й. — Почваме да се разкисваме. Имам да довършвам документи, които още не съм започнал. — Погледна часовника си. — Нищо не обещавам, ала тази седмица може да отидем на кино.

— Би било чудесно. Ще ми кажеш ли…

Александър се намръщи:

— Не искам втори път да те пращам на огневата линия.

— Постоянно ходя в онова кафене — напомни му Джоуди. — Нищо не рискувам. — Освен сърцето си, отново, добави наум.

— Предполагам — въздъхна той. — Все едно, внимавай. Предполагам, че можеш да разбереш, ако някой те следи.

— Усещам как гърбът ми настръхва — увери го тя. — Ще внимавам. Ти също.

Александър се усмихна нежно:

— Ще се опитам.

Следващата вечер, след като вечеря една супа и сандвич, Джоуди се излежаваше по пижама на дивана с хубава книга и се изненада, когато Александър й се обади и я помоли да отиде в кафенето на ъгъла.

— Ще се срещнем на паркинга да ти дам оборудването — каза той. — Вземи такси, ще ти възстановя сметката. Побързай, Джоуди.

— Добре, тичам — обеща тя.

Мина на бегом през банята, навлече дълга черна кадифена пола, черен пуловер, мокасини, набързо прокара една четка през разпуснатата си коса и нахлупи върху нея черна баретка. Грабна си палтото и се втурна навън, като едва спря, за да заключи вратата. Едва когато стигна до асансьора, си спомни, че си бе забравила чантата. Хукна обратно, проклинайки се, че не бе била готова предварително.

Няколко минути по-късно слезе от таксито до страничния вход на кафе „Бийт“. Александър я чакаше до служебната кола. Джоуди плати и се приближи към него, като се оглеждаше дали някой не я бе видял.

Той се изправи. Паркингът бе добре осветен и тя забеляза, че очите му бяха тревожни.

— Ето ме — каза Джоуди, просто за да каже нещо. — Какво искаш да направя?

— Не съм сигурен, че изобщо искам да правиш нещо — отговори Александър. — Това е опасно. Точно в момента тя няма причини да те подозира. Но ако й лепнеш бръмбар на масата и разбере, че ти си го направила, животът ти може да бъде в опасност.

— Хей, слушай, ти беше този, който ми разказа за малките момченца, застреляни по нейна заповед — напомни му Джоуди. — Осъзнавам риска, Александър, и съм готова да го поема.

— Коленете ти треперят.

Тя се засмя малко смутено.

— Сигурно. И сърцето ми бумти. Ала въпреки това съм готова да го направя. А сега, какво точно трябва да направя?

Той отвори вратата на колата.

— Влез. Ще ти дам инструкции.

— Тя тук ли е? — попита Джоуди, когато вече бяха вътре.

— Да, на най-близката до кухнята маса, отляво на сцената. Вземи — подаде й една писалка.

— Не, благодаря — махна с ръка Джоуди. — В чантата си имам две…

Александър отвори ръката й и сложи в нея писалката. Тя я погледна, изненадана от тежестта й.

— Това е миниатюрен предавател — обясни той и извади малка черна кутийка с антена и нещо, което приличаше на малка слушалка с дълъг кабел. — Кутийката е приемник, свързан с касетофон. Слушалката също е приемник, който използваме, когато сме близо и не искаме да привличаме вниманието. Тъй като кутийката има обхват няколкостотин метра, ще мога да чувам от колата си това, което влиза в писалката.

— Искаш случайно да забравя писалката на масата й?

— Искам случайно да изпуснеш писалката под масата й. Ако я види, планът пропада. Ние не сме единствените, които се занимават с контрашпионаж.

Тя затаи дъх. Започваше да разбира. Кара не бе глупава.

— Добре. Ще се облегна на масата да й кажа здрасти и ще я пусна, където няма да я усети с крака си. Това става ли?

— Да. Но трябва да внимаваш да не те види, че го правиш.

— Много ще внимавам.

Александър вече съжаляваше. Джоуди бе смела, ала смелостта не бе единственото изискване за такава задача. Спомни си я как караше през дъжда от куршуми, за да го спаси. Тогава можеше да загине. Той не можеше да мисли за нищо друго и тази нощ почти не бе спал. Тя бе като сребърна нишка, която преминаваше през целия му живот. През последните седмици сериозно се бе замислил колко би му било трудно без нея. Не бе сигурен, че би могъл.

— Защо ме гледаш така? — попита Джоуди и се усмихна с любопитство. — Не съм глупачка. Няма да те проваля, честна дума.

— Не е това. — Александър сви пръсти около писалката. — Сигурна ли си, че искаш да минеш през това?

— Много съм сигурна.

— Добре. — Той се поколеба. — Какво извинение имаш, че ще си там?

Тя му се усмихна лъчезарно.

— Обадих се на Джони, собственика, веднага след като ти ми позвъни, и му казах, че имам ново стихотворение, но малко се притеснявам да се изправя пред много хора. Той каза, че тази вечер хората ще са малко и ще се справя добре.

— Ти импровизираш много добре.

— От години те наблюдавам — подразни го Джоуди. — Обаче е вярно. Наистина имам стихотворение, което мога да прочета, и Кара ще се шашне.

Александър повдигна брадичката й и силно я целуна.

— Ще се справиш прекрасно.

— Кого всъщност успокояваш?

— И двамата. — Отново я целуна. — На работа.

— Какво да правя, когато тя си тръгне?

— Вземи си такси и си отиди вкъщи. Ще се видим там. Ако нещо се обърка или ако Кара се държи подозрително, остани в кафенето и ми се обади на мобилния. — Подаде й картичка с номера. — Разбра ли?

— Разбрах.

Джоуди отвори вратата на колата и излезе в студената нощ. Тя се уви по-плътно в палтото си и решително тръгна към кафенето. Това, което не бе казала на Александър, бе, че новото й стихотворение бе за него.

Не се оглеждаше много явно, докато си проправяше път към масата, на която обикновено сядаше. Внимателно държеше писалката в ръка, скрита в дълбока дипла на палтото. Издърпа един стол и плъзна поглед по залата. Забеляза Кара на една маса с друга жена, усмихна се и Кара се намръщи.

Охо, помисли си тя, ала нагласи усмивката здраво на лицето си и се приближи към масата й.

— Стори ми се, че си ти — заяви весело, — ала не знаех, че идваш тук. Броуди никога не ми е споменавал.

Кара я изгледа много подозрително.

— Това не са обичайните ти вечерни развлечения, нали?

— Че аз през цялото време съм тук! — възрази тя искрено. — Джони е един от моите фенове.

— Фенове… — Произнесе Кара, сякаш никога не бе чувала тази дума.

— Почитатели — обясни Джоуди. — Аз пиша стихове.

— Ти? — Прозвуча като обида.

— Да.

Жената до Кара, по-възрастна и с плоско като тепсия лице, само гледаше.

Джоуди усети как я полазват тръпки от страх и се опита да не го покаже. Ръката й, в която криеше писалката, се изпоти. Докато се колебаеше, се приближи Джони.

— Здрасти, Джоуди — поздрави я той. — Не се притеснявай, тук има само две непознати дами, всички други ги знаеш. Просто застани там и всичко ще е наред. Ти си страхотна!

— Благодаря, Джони, вече ми е по-добре.

— Тези дами приятелки ли са ти? — попита той, като ги огледа с интерес, особено Кара.

— Кара е приятелката на моя шеф — обясни Джоуди.

— Голям късметлия е шефът ти.

Кара се успокои и се усмихна.

— Аз съм Кара Домингес — представи се тя. — А това е моята амига, Чива.

Джони се протегна през масата да им стисне ръцете и Джоуди се престори, че я е бутнал и е загубила равновесие. Докато се изправяше и приемаше извиненията му, тя успя незабелязано да пусне писалката под масата, на две педи от краката на жените.

— Извинявай, Джоуди, но като видя такива прелестни дами, ставам непохватен — засмя се той.

— Няма нищо.

— Добре, тогава излизай на сцената. Какво искаш, обичайното френско капучино с ванилия?

— Да, двойно и с кроасан, моля.

— За сметка на заведението — уведоми я Джони. — За да те насърча.

— О, благодаря.

— За мен е удоволствие. Радвам се, че се запознахме, дами.

— Ние също — измърка Кара. Тя погледна към Джоуди вече с много по-малко подозрение. — Значи пишеш стихове. Много ще ми е приятно да ги чуя.

Джоуди се позасмя.

— Не съм велика, ала хората тук обикновено са любезни. Радвам се, че се видяхме.

Кара сви рамене. Другата жена не каза нищо.

Джоуди свали палтото си и излезе на сцената, като се опита да не обръща внимание на треперещите си колене. Междувременно се молеше Александър да чува това, което си говореха двете жени. Защото в момента, в който хвана микрофона, представи се и извади сгънатия лист със стихотворението, Кара се наведе към жената и двете започнаха оживено да говорят.

Сигурно си разменят рецепти или говорят за мода, помисли Джоуди мрачно, ала се усмихна на публиката, разгъна листа и започна да чете.

Явно усилията й не бяха толкова лоши, защото малката тълпа внимателно слушаше всяка дума и когато свърши, възторжено я аплодира.

Но Кара и приятелката й бяха прекалено заети, за да обърнат на Джоуди каквото и да било внимание. Тя се върна на масата си, изяде си кроасана и си изпи капучиното с гръб към масата, на която седяха Кара и другата жена, просто за да не си помислят, че ги наблюдава.

След малко дойде Джони и я потупа по гърба:

— Добра работа, момиче! — възкликна той. — Жалко, че твоята позната не си направи труда да го чуе.

— Тя не си пада много по поезията — оправда я Джоуди.

— Така изглежда. Те с нейната странна приятелка дори не си допиха кафето.

— Тръгнаха ли си? — попита тя, без да се обръща.

— Преди около пет минути. Не е голяма загуба, ако питаш мен.

— Благодаря за почерпката, Джони. И за подкрепата.

— Хм… Бих искал да ми дадеш едно копие от стихотворението си.

— Наистина ли? — Очите й се разшириха.

Той сви рамене.

— Наистина е хубаво. Имам един приятел, работи в малко издателство. Печатат поезия. Искам да му го покажа, ако нямаш нищо против.

— Да имам нещо против? — Джоуди му подаде сгънатия лист. — Разбира се, че нямам нищо против! Благодаря, Джони.

— Няма проблеми. Ще ти се обадя. — Той пъхна листа в джоба на престилката си и спря. — Кажи, това не е ли твое? Беше под масата, на която седеше твоята приятелка. Май го настъпих.

— Да, мое е. — Тя взе писалката от него. — Много благодаря.

— Ако съм ти я счупил, ще ти купя нова, става ли?

— Глупости, това е само писалка — успокои го Джоуди безгрижно.

— Почакай, ще ти повикам такси.

— Това би било страхотно.

Облегна се назад да изчака таксито. Главата й бе пълна с надежди за успех, и не само за Александър.

— Счупена ли е? — попита тя Александър, когато вече бе в апартамента си и той оглеждаше предавателя.

— Ще я дам в лабораторията да я проверят.

— Можа ли да чуеш нещо?

Александър се усмихна широко:

— Не само чух, а и записах. Имаме сведения, които никога нямаше да получим без теб. Има само едно лошо нещо.

— Какво?

— Кара мисли, че поезията ти не струва.

— Тя може да мисли каквото си иска, ала Джони ще покаже стихотворението ми на свой познат издател. Убеден е, че е прекрасно.

Той потърси очите й.

— Аз също, Джоуди.

Тя се почувства малко нервна, но пък Александър със сигурност не можеше да знае, че той бе обект на въпросното стихотворение, така че му благодари.

— Сега вече съм сигурна, че ставам за шпионка — добави Джоуди.

— Може и да ставаш, ала аз не съм сигурен, че нервите ми ще го издържат.

— Страх те беше, че всичко ще оплескам ли?

Александър поклати глава и стисна силно ръката й.

— Не беше това. Не искам да те излагам на риск, Джоуди. Не искам отново да се озовеш на огневата линия, макар че последния път ми спаси кожата.

Тя го погледна в очите.

— Не бих искала да живея в свят, в който теб те няма. — Смути се от признанието си и добави със смях: — Определено не мога да живея без вълнения.

Той се засмя, сякаш наистина му стана смешно.

— Аз също. — Погледна часовника си. — Не ми се иска да тръгвам — заяви неочаквано, — но трябва да се върна в службата и да прослушам тази лента. Утре ще имам съвещание с моята група. Ти се прави, че не е имало нищо необичайно, освен че си срещнала Кара в любимото си заведение.

— Добре — съгласи се Джоуди.

— Ще ти се обадя.

— Всички така казват — отбеляза тя.

Александър спря на вратата и я погледна.

— Кои всички?

— Моля?

— Кой друг ти обещава да ти се обади?

— Президентът, по повод на съветите ми в областта на външната политика, разбира се.

Той се засмя.

— Непоправима си! — измърмори под носа си и излезе. — Заключи! — подвикна от коридора.

Джоуди щракна шумно ключалката, чу го как се засмя и с въздишка на облекчение се облегна на вратата. Всичко бе свършило. Бе направила, каквото я бе помолил, не бе оплескала нещата. И най-важното, Александър бе доволен от нея.

Изненадваха я усмивките, които получаваше от него през последните седмици. С повечето хора бе сдържан и мълчалив. Ала нейната компания му бе приятна и го показваше.

На следващия ден Броуди бе доста угрижен. Диктуваше й разсеяно и колебливо.

— Добре ли си? — поинтересува се тя.

Той неспокойно закрачи из кабинета. Обърна се и я изгледа с интерес.

— Ти участваш ли в някакви свръхсекретни операции, или нещо такова?

Очите й се разшириха от изненада.

— Моля?

Броуди се прокашля.

— Знам, че снощи си била в кафенето, в което Кара се е срещала с приятелка. Чудех се дали не си я шпионирала…

— Аз непрекъснато ходя в „Бийт“, Броуди. Идеята на Александър за излизане е концерт или театър, но моите предпочитания стигат до лоша поезия и бонго. От седмици ходя там и това не е тайна за никого. Собственикът ме познава много добре.

Той изведнъж се успокои и се усмихна:

— Слава Богу! И Кара така ми каза, разбира се, ала ми се стори странно, че си била там, когато и тя е била. Искам да кажа, както когато ти и приятелят ти се появихте онзи ден в ресторанта, в който ние обядвахме, а после бяхте и на концерта. А приятелят ти работи в Агенцията за борба с наркотиците…

— Съвпадения — вдигна рамене Джоуди. — Освен ако не си мислиш, че те преследвам — добави многозначително и скромно сведе очи.

Настъпи потресена тишина.

— Ами, аз никога не съм мислил… Не съм предполагал… Наистина ли?

Тя кръстоса крака.

— Мисля, че си много симпатичен, а Кара се отнася с теб като с домашен любимец — заяви Джоуди с необходимото възмущение и го погледна изпод вежди. — Мисля, че си прекалено добър като за нея.

Броуди бе очевидно смутен, поласкан и несигурен.

— Боже мой… Извинявай, но знам, че Коб работи в Агенцията за борба с наркотиците, а после тази акция беше толкова неочаквана… Е, струваше ми се естествено той да следи Кара с твоя помощ…

— Никога не съм и сънувала, че може да приличам на таен агент! — възкликна тя и прихна. — А и Александър никога не би ми позволил да правя нещо толкова опасно — добави и сведе очи, за да не може Броуди да ги види.

Той въздъхна.

— Извини ме. Минаваха ми такива луди мисли. Кара казва, че това са глупости, особено след като се оказало, че собственикът на заведението те познава толкова добре и те окуражил да четеш… Ами… Много лоша поезия. Тя мисли, че той може би си пада по теб.

— Не беше лоша поезия! И Джони си падна по Кара, не по мен — отговори Джоуди с точно колкото трябваше накърнено самочувствие.

— Така ли?

— Не се безпокой, казах му, че тя е твоя приятелка — успокои го Джоуди, като успя да изобрази искрено съжаление.

— Джоуди, много съм поласкан — заекна Броуди.

Тя му протегна ръка.

— Да не говорим за това. Диктувай и аз ще печатам.

Той въздъхна и се вгледа в нея. След малко сви рамене и започна да диктува. Този път бе делови и спокоен. Джоуди почти се разпадна от облекчение. Едва й се бе разминало, и то не толкова защото Кара бе подозрителна. Самият Броуди изглежда усещаше проблемите.